Пазителите на Завета

1.

Сира Магнус е мъртъв. Носи се с лице надолу в горещ извор, сякаш току-що си е поел дълбоко дъх, за да потърси нещо, паднало на дъното. Дългата му коса се е разпростряла като сив ореол във водата. Белите му ръце се надигат и спускат с вълничките.

— Магнус?

Гласът ми звучи тънък и слаб.

Дрехите му се издуват на повърхността на водата като водорасли. Монети, хвърлени от туристи, блещукат на дъното на извора.

Повтарям името му. Някъде грачи гарван.

Не мога да помръдна. Може би просто се опитвам да отложа неизбежното — това, че ще трябва да извадя тялото му от горещия извор и да погледна в безжизнените му очи.

Не е било нещастен случай. Изворът не е дълбок. Съвсем лесно е можел да излезе.

Някой го е убил. Някой е удавил Сира Магнус.

Коленича, хващам глезените му и го издърпвам от водата, която има слаба миризма на сяра. Тежък е. Дрехите му са прогизнали и капят. Когато го обръщам по лице, от устата му шурти вода. Опитвам се да намеря пулс, знаейки, че сърцето му е спряло да бие преди доста време. Лицето му е червено и разплуто. Очилата му ги няма. Очите му са широко отворени. И празни.

— О, Магнус — прошепвам аз, — какво са ти причинили?

Или може би само си го мисля. Взимам ръката му в своята. Треперя. Вода се стича от брадата му. Дрехите му са залепнали за слабото му тяло.

Кръглият извор е заобиколен от неравни скали. Тук-там непокорни растения са си пробили път към слънцето през цепнатини. Порив на вятъра пронизва тишината на пустинния пейзаж като вопъл на мъртвец.

Пускам ръката му и се обаждам в полицията.

2.

Докато чакам полицаите, изтичвам до къщата да видя дали са откраднали ръкописа.

Вратата е била оставена широко отворена. Прекосявам бързо коридора, след това минавам през дневната и накрая влитам в кабинета му. Точно тук седяхме снощи, докато разглеждахме деликатния пергамент. Codex Snorri. Старинна колекция от кодове, текстове, карти и окултни символи. Беше почти два часа сутринта, когато най-накрая решихме да си лягаме. Помня колко внимателно той сложи ръкописа в чекмеджето на бюрото си и го заключи. Държеше ключа на връзката с ключове, закачена на колана му.

Ключът и цялата връзка сега висят от ключалката на отвореното чекмедже.

Кодексът5 Снори го няма.

Някой е откраднал тази древна колекция от текстове.

Мога съвсем ясно да си представя как се е случило. Държали са главата му под водата. Заплашвали са го. Накрая той се е предал. Казал им е къде е ръкописът. Разбира се. Аз бих направил същото. Един от тях е изтичал до къщата. Когато се е върнал при останалите с кодекса, копелетата са натиснали главата му под водата, докато той се е борил и гърчил. Накрая е спрял да диша, а тялото му се е отпуснало. После просто са го оставили във водата, като всеки друг труп.

В горещия извор на Снори Стурлусон.

3.

Сирените разкъсват тишината.

Ято гарвани излита и се скрива зад билото на остър хълм. Logregla и sjukrabillin — полицията и линейката — пристигат с такава скорост, че се чудя, да не би да са се състезавали от Борган. Може би са набрали толкова висока скорост, че вече не им се спира. Очевидно не знаят, че от часове обаждането не е спешно.

Махам на полицейската кола и на линейката, соча им към пътеката, водеща до извора. Сини светлини просветват. Сирените изскимтяват и млъкват, първо едната, после другата. През предните стъкла виждам лицата им: скептични, очакващи, объркани.

Сира Магнус?

Мъртъв?

В горещия извор на Снори?

Убит?

Не могат да повярват. Рейкхолт се намира в една от най-спокойните и тихи точки на света. Последното убийство в Рейкхолт се е случило преди 766 години. Една нощ през септември 1241 г. Снори Стурлусон бил убит от хората на Гисур Торвалдсон, по заповед на краля на Норвегия Хакон Хаконсон.

В настоящия момент аз съм единственият човек, който знае, че между двете убийства има връзка.

1.

Сира Магнус бе свещеник. Той спасяваше изгубени души. Аз самият съм археолог и моята работа е да спасявам миналото от забрава.

Нека ви върна два дни в миналото. Нека превъртя лентата назад до събота сутринта:

— Открих нещо нечувано, Бьорн!

Когато пристигнах в Рейкхолт, старото исландско кралство на Снори, Сира Магнус стоеше под слънчевите лъчи, усмихнат и изпълнен с трепетно очакване. Когато затворя очи, аз все още го виждам през предното стъкло на колата си — развълнуван и съвсем жив. Спрях колата. Сира Магнус отвори вратата ми. Прегърнахме се смутено, както се прегръщат мъже, които се страхуват да покажат какво огромно уважение изпитват един към друг.

— Благодаря ти, че дойде, Бьорн. Благодаря ти. Няма да съжаляваш!

— Кога смяташ да ми кажеш какво си открил?

— Скоро, Бьорн, скоро.

Запознахме се преди три години на междуотраслов симпозиум, посветен на вожда и автор на саги Снори Стурлусон. Сира Магнус изнесе реч за приликите между Снори и Сократ в ролята им на просветители и мъдреци, единият в средновековна Исландия, другият в древна Елада. Аз прочетох доклад за трудните взаимоотношения между Снори и Хакон Хаконсон, който станал крал на Норвегия през 1217 г. след победата на биркебейнерите в гражданската война.

Така станахме приятели.

Преди седмица той ми се обади по телефона и ме покани да му гостувам в Исландия. Нямах време. Обясних му, че съм изключително зает с разкопките на кралската ферма на Харалд Светлокосия в Кармой. Но той сякаш не ме слушаше. Аз трябвало да дойда, защото бил открил нещо. Нещо историческо. Ако не го познавах толкова добре, щях да реша, че бе откачил. Но Сира Магнус бе разумен, уважаван свещеник в селска енория, който рядко губеше своето хладнокръвие.

— Какво си намерил?

Аз крачех зад Сира Магнус с куфар в ръка, докато той вървеше по пътеката, водеща до Снорастофа, изследователския център, разположен между църквата и музея. Походката му бе много специфична; той се поклащаше така, сякаш краката му бяха твърде къси за тялото. В огромния паркинг имаше само две коли: BMW-то 4×4 на Сира и колата, която аз бях наел.

— Кодекс! Сборник с документи…

— Какви документи?

— Изписани на най-фината, най-меката телешка кожа! Сборник с тайнствени текстове, стихове, карти, упътвания, символи и кодове.

— От кой век? Кой е автор на текстовете?

— Търпение, приятелю, търпение!

Сира Магнус винаги говореше бавно. В такт с метронома на душата, както казваше самият той.

— Но защо се обади точно на мен?

— Това, скъпи Бьорн, е очевидно.

Не знам дали имаше предвид, понеже бях негов приятел, или говореше за един инцидент отпреди няколко години. Аз бях норвежкият инспектор при едни археологически разкопки, при които бе открит Кивотът на свещените тайни, златно ковчеже, съдържащо ръкопис, който донякъде прослави името ми в академичните среди.

Сира Магнус отключи вратата на апартамента за гостуващи учени, където щях да прекарам нощта. Оставих куфарчето си на пода в коридора. След това го сграбчих за ръката, завлякох го в дневната и го бутнах да седне в един стол.

— Ето. Сега ми кажи!

Лицето му, ако не броим козята брадичка и паяжината от бръчици, бе като лицето на малко дете. Бавно и тържествено, сякаш се приготвяше да изнесе проповед, той прочисти гърлото си и каза:

— Позволи на своя приятел да разкаже историята си хронологично.

— Ох, давай.

— Всичко започна преди около две седмици. В енорията имаше смъртен случай. Възрастен, парализиран господин. Така че смъртта не бе неочаквана. След погребението бях помолен да помогна на семейството, което се бе грижело за стареца, с каталогизирането на богата колекция от документи. Приживе старецът бе обсебен от генеалогията. Родословни дървета. Колекцията му от документи съдържаше всичко възможно, от доклади за съвременни изследвания и статии до исландски родословни дървета и ръкописи. Съпрузите от фермата, където живееше старецът, са много активни богомолци. Освен това са мои приятели. Те бяха неговите наследници. Помолиха ме да им помогна във връзка с исландската компания deCODE, която прави генетични изследвания, свързани с развитието на биофармацевтичната медицина. От компанията им предложили да закупят колекцията от документи.

— За какво са им?

— Исландия разполага с най-богата генетична банка на света. Генеалогичната история на повечето исландци може да бъде проследена до времената, когато Исландия е била заселена. Предполагам, че от deCODE се надяват колекцията на стареца да им разкрие непознати досега семейни връзки. Моят приятел искаше някой експерт да изследва документите, да не би компанията да купи нещо, чието място е в колекцията от ръкописи в Рейкявик.

— И какво откри?

— Колекцията е уникална. Наистина уникална! Древни книги. Писма. Пергаменти. Ръкописи. Някои са толкова стари, че едва не се разпаднаха в ръцете ми. Карти. Документи за прехвърляне на имоти. Сред всички тези книжа намерих и справочник на семейство Стурлунг, родословното дърво на Снори, от 1453 г.

Опитах се да вмъкна въпрос, но той вдигна ръка, за да ме спре.

— Точно когато се канех да прибера всички пергаменти, забелязах подутина в кожения вързоп… — Той се прокашля виновно. — Така че разрязах потъмнелия шев, за да видя какво има вътре.

— Какво си направил?!

— Чуй ме! Вътре намерих един още по-древен текст.

— Разшил си вързопа?

— Всички пергаменти във вързопа бяха пришити един към друг, като книга. Кодекс.

— Да разшиеш нещо толкова антично си е чист вандализъм. Би трябвало да знаеш това.

— Знам, че направих нещо ужасно, Бьорн.

— Безспорно! Трябваше да оставиш на куратор да отвори кожения вързоп.

— Има и още.

— Още? Това, че си разшил вързопа, е достатъчно лошо.

— Още нещо, свързано с текста.

Очите му изведнъж се разфокусираха, сякаш виждаха нещо, което не беше пред тях.

— Нещо, свързано с думите, с ръкописа, с геометричните знаци…

— Какво си направил?

— Знаеш, че съм почтен и праведен свещеник!

— Магнус, какво си направил?

Той ме погледна, изпълнен със срам.

— Скрих пергаментите под сакото си и ги отнесох у дома. — Очите му се вдигнаха от пода и срещнаха моите. — Откраднах ги, Бьорн.

2.

По-късно тази вечер, след като леденият вятър се спусна от планините и започна да думка по прозорците, Сира Магнус ми показа кодекса. Бяхме седнали от двете страни на сцепена маса в една от дневните на апартамента му, който се намираше на един хвърлей разстояние от Снорастофа.

Ясно виждах, че лицето му е разкривено от болка.

— Какво те тревожи? — попитах.

Той унило поклати глава.

— Чувстваш срам поради това, че си откраднал пергаментите?

— Не само това. Аз… нищо. Не сега. Може би някой друг път.

От едно заключено чекмедже на бюрото си Сира Магнус извади кутия, обвита в кафява хартия и страници от вестници. Той разкъса обвивката на кутията и ми подаде ръкописа. Колекцията от пергаменти изглеждаше изненадващо добре запазена. Прокарах пръстите си по златистата танинова кожа.

— Какво е това? — прошепнах аз по някаква причина и, без да чакам отговор, бавно и изключително внимателно отворих кодекса.

Първите пет страници бяха изписани с руни. Следващите няколко бяха изписани с латински букви върху по-светла кожа. В кожата бяха надраскани три символа: египетски анкх6, руна на Тир7 и християнски кръст.

На следващата страница имаше две карти: една на южна Норвегия и една на западна Исландия.

И пентаграм.

— Свещена геометрия — каза Сира Магнус.

Само това ни трябваше.

— Да ти кажа честно — отвърнах аз търпеливо, — никога не съм бил сигурен дали свещената геометрия е мит или наука.

— Или нещо средно между двете…

— Ти си свещеникът.

В университета веднъж бе говорил гост лектор, който бе успял да убеди дори един заклет скептик като мен, че предците ни са били повлияни от древногръцките и древноегипетските представи за математика, астрономия, география и геодезия — дисциплината, която допълва картографията. С помощта на сателитни снимки и карти той ни бе показал как много средновековни свещени места и забележителности са разположени съобразно географски, геометрични и математически закономерности.

Но все пак…

Сира Магнус разлисти страниците и посочи ръкописните латински букви.

— Виж. Това писмо се нарича Каролингийски минускул. На него са базирани нашите модерни букви. Това е едно епохално събитие в историята на калиграфията.

Хвърлих му поглед, който знаех, че ще го раздразни, особено след като трябваше да премине през дебелите стъкла на очилата ми. Сира Магнус посочи две малки букви на дъното на страницата и ми подаде лупа.

— Виждаш ли тези две букви „S“?

— Да.

— Тогава може би разбираш за какво говоря.

Но за съжаление не бях разбрал нищо.

— S. S.? И като прибавиш към това Каролингийския минускул? Бьорн? Още ли не разбираш? S. S. означава Снори Стурлусон8! Латинските букви са били изписани от Снори!

Изумен, аз отново погледнах към текста. Вятърът продължаваше да вие и бучи отвън, сякаш недоволен, че не го пускаме да влезе.

— Текстът е бил написан собственоръчно от Снори — продължи Магнус.

— Сигурен ли си?

— Не е ли невероятно, Бьорн?

Ако Сира Магнус беше прав, то кодексът бързо щеше да се превърне в историческа сензация. Парче от световната история. Снори не бе писал на ръка почти нищо. Обикновено бе диктувал. Заобиколен от писари, той бе съчинил своя опус от саги и митове за викингски крале и старонорвежки богове. Учените още водят разгорещени дискусии относно това дали една добавка в полето на един исландски maldagi9 е била направена собственоръчно от Снори или от един от неговите писари.

— Фактът, че самият Снори е написал части от текста, а не е оставил това на своите най-верни писари, означава, че съдържанието му е изключително важно — каза Сира Магнус.

— Но защо Снори ще пришие свои пергаменти и текстове за един по-древен ръкопис, написан в руни?

— Само ако знаех отговора на този въпрос…

Продължихме да разлистваме пергаментите изключително внимателно.

— За какво става дума в този текст?

— Инструкции. Правила. Предсказания…

Той обърна една страница и попадна на стар исландски текст:

— Какво означава това? — попитах аз.

— Нямам представа. Но поне буквите са четливи.

— Какво имаш предвид?

— В по-голямата си част текстът е напълно неразбираем!

— Чужд език?

— Част от текста е шифрована.

— …

— Невероятно, а?

— Шифър?!

— Да. Някои стихове и параграфи са шифровани.

Той осъзна, че ще имам нужда от известно време да осмисля това.

— Защо си толкова изненадан? Кодове и шифри са били използвани от хиляди години.

— Да, но… Снори? Ако е искал да напише нещо, което е било тайна, просто е трябвало да замаскира истинското значение.

Той отвори кодекса на последната страница и ми показа красиво изписан стих, заобиколен от елегантна обшивка. Опитах се да го прочета. Но дори за един относително умен доцент, който може да чете старонорвежки, текстът бе напълно неразбираем.

— Тридесет и три думи, разделени в шест реда — каза Сира Магнус. — Текстът е напълно неразбираем. Така че се опитах да открия колкото се може повече значения на числото тридесет и три.

— И какво откри?

— На толкова години е бил Исус, когато е умрял. Освен това тридесет и три е важно число в магическата нумерология. Тридесет и три е свещено число за масоните.

— Масоните не са съществували по времето на Снори.

— Точно така! Според мен това, че думите са тридесет и три, е един напълно случаен факт.

Той избухна в смях и разлисти ръкописа. Посочи текст, състоящ се от осемнадесет реда символи.

— Още безсмислици!

— Можеш ли да разбиваш кодове?

— Никак даже. Ти?

Поклатих глава.

— Но познавам човек, който може.

3.

Не мога да реша дали Терйе Льон Ерихсен е повече колега или приятел. Точно като мен, той е социална амеба. Освен това е лингвист и доцент в Института по лингвистика и скандинавистика към Университета в Осло. Работи върху изследователски проект, чиято цел е разделянето на старонорвежкия на норвежки, шведски, датски и исландски. С ръка на сърцето бих нарекъл Терйе гений по лингвистика. Разбиването на кодове е едно от неговите хобита. Когато беше на шестнадесет, той съвсем сам и без да се консултира с Томас Фелипес разгада кодовете, използвани в кореспонденцията между лежащата в затвора кралица на Шотландия Мери и нейните поддръжници.

Когато позвъних на Терйе и му обясних защо се нуждая от неговата помощ, веднага долових колко развълнуван бе той. Дума по дума, ред по ред, аз му прочетох шифъра на Снори. Сира Магнус ме гледаше с лукава усмивка, сякаш не вярваше, че някой наистина бе способен да разгадае средновековните кодове на Снори. Дори някой от моите гениални приятели.

4.

Спането без сънуване е почти като смърт, с единствената разлика, че се събуждаш. Има сутрини, когато отварям очи с душа, пълна със слънчева светлина и „Ромео и Жулиета“ на Прокофиев, свиреща от мобилния ми телефон.

— Страхотни новини! — изкрещя Терйе по телефона.

— Хмм? — изгрухтях, опитвайки се да изкашлям съня от гласните си струни.

— Разбих кода!

— Не ми казвай, че си се занимавал с това цяла нощ.

— Нямаш представа колко бе забавно!

— Забавно? — Притиснах телефона между ухото и рамото си и открехнах прозореца. Северноатлантическият вятър мигновено понижи температурата в стаята с около двеста градуса.

— Руническият код е праволинеен шифър C3. Цезар 3.

— Цезар 3?

— Шифърът на Цезар. Така наричат елементарния код, който Юлий Цезар използвал, за да обърка шпионите, когато пращал важни съобщения на своите генерали. Цезар заменял всяка буква с друга буква, която била на точно определен брой букви надолу по азбуката. C3 означава, че всяка буква в текста е заменена с буква, намираща се на четири места напред в азбуката. Така например A става D, B става E и т.н.

— Това означава ли, че имаш превод?

— Нали за това поиска моята помощ? Нека започнем с първия стих.

Той прочисти гърлото си и започна да чете:

— О — бе единственото, което успях да кажа.

— Не е ли страхотно?

— Ами… да.

— Не разбираш ли?

— Ами… не.

— Сагата на кръста…

— „Сагата на Светия кръст“. Последната сага, която Снори написал, преди да умре.

— Защото числото е магическо и числото е думата Господна. Думата Господна може да означава Десетте божи заповеди, например. Дървото на живота е препратка към Кабала и юдейския мистицизъм и означава проявлението на Бог на земята в десет стадия. И изгубените племена — какво друго може да означава това, освен десетте изгубени племена на Израел?

— Десет — казах аз, — числото десет, отново и отново.

— Бинго!

— А броят на тайнствата…?

— … е седем. Седемте тайнства. Сега разбираш ли?

— Съвсем не.

— Предполагам, че за теб е твърде рано сутринта. Колко е часът в Исландия? Текстът ти дава две числа — десет и седем!

— Да, това разбрах. Но после какво?

— Бьорн, ти наистина изключително бавно мислиш! За да разбереш посланието, трябва да търсиш в „Сагата на Светия кръст“, използвайки някаква комбинация от числата десет и седем.

— Комбинация от десет и седем?

Последната сага на Снори Стурлусон е най-слабо познатата и най-малко изследваната. Тя е написана като приказка или басня, което кара много учени да се съмняват дали наистина Снори я е написал. В сагата се разказва за тайнствения крал на викингите Бард, който заминал на пътешествие в Светите земи и откраднал кръста на Исус. Когато се върнал в Норвегия, той засадил кръста и скоро на мястото поникнала гора от кръстове. След това Снори описва как Норвегия била опустошена от кръстоносци, рицари тамплиери, членове на Ордена на хоспиталиерите и войни на папата. Смята се, че Снори написал „Сагата на Светия кръст“ през 1239 г., малко след като посетил Норвегия за втори и последен път. Той избягал от страната заради борбата за власт между Ърл Скуле и Хакон Хаконсон. Така са живели — и умирали — в онези времена.

Комбинация от десет и седем.

— А другият текст? — попитах аз.

— Също толкова непроницаем. Разшифровах го, но не съм имал време да го анализирам и интерпретирам. Текстът трябва да е бил написан за читатели, които могат да разберат препратки, които ние не разбираме.

Терйе зачете своя предварителен превод:

5.

— Аз съм ужасен човек!

Сира Магнус още не се бе разбудил напълно. Когато нахлух с преводите на Терйе, той седеше до кухненския прозорец и пиеше кафе. Изглеждаше ужасно. Както много от нас, той се бе поддал на меланхолията и самосъжалението. От опит знаех, че когато човек е в такова настроение, той не бива да бъде насилван да прави каквото и да било. Аз си налях малко от току-що свареното кафе, което бе пълно с недосмлени зрънца, и седнах на кухненската маса.

— Слушай — казах аз, пъхайки захарна бучка в устата си, — това, което ти наричаш кражба, не е нищо повече от временно заемане на пергаментите. И всичко това в името на науката.

Въздишката му бе тежка като Деня на Страшния съд.

— Магнус, утре ще отида в института и лично ще регистрирам откритието. Те ще проявят разбиране. Така този товар ще бъде смъкнат от сърцето ти.

— Наистина ли вярваш, че милостивият дар на прошката няма граници?

— Приятелю…

— Не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш. Има още. Аз…

— Кажи ми тогава. Не може да е нещо толкова ужасно!

— Трябва да дадем кодекса на института.

— Разбира се. Когато двамата с теб свършим работата си с него. Аз ще говоря с тях. След това както институтът, така и Господ Бог, могат да теглят чертата под това, което си направил.

— Бьорн… поканих и други хора да дойдат. Утре.

— Какви хора?

— Изпуснах се. Разприказвах се твърде много.

— Кой ще дойде?

— Експерти. От института „Шимър“. Искат да изследват пергаментите.

— Казал си на института „Шимър“?

Бях имал вземане-даване с института „Шимър“ след вълнуващото откритие на Кивота на свещените тайни в едно поле близо до манастира „Верне“ в Йостфол. Това е един от водещите теологични изследователски центрове в света, който се намира в една скалиста пустиня в Близкия изток.

— Сега не ми се навлиза в подробности. Може би по-късно. Но от института са изпратили хора.

— Тогава по-добре да започваме веднага! Не бива да им даваш кодекса!

— Те просто искат да го разгледат.

— Така казват. Ще ти предложат цяло състояние за него.

Той понечи да отвърне нещо, но само поклати глава.

— Имам новини, които ще подобрят настроението ти.

Аз му показах страницата с превода на Терйе на текста, който бе успял да разшифрова през нощта. След това му го прочетох. Посочих препратката към „Сагата на Светия кръст“.

— Проклет да съм! — възкликна той. След това глътна остатъка от кафето си и изплю недосмлените зрънца. — Хайде! Имаме работа за вършене!

Преводът на Терйе на кодирания текст бе развълнувал Сира Магнус толкова силно, че трябваше да подтичвам след него, за да не изостана. Магнус отключи тежка метална врата в един от страничните коридори на Снорастофа, двамата прекосихме църквата и слязохме в музея, който се намираше в мазето.

Оригиналният ръкопис на „Сагата на Светия кръст“ бе изложен в стъклена витрина в дъното на музея. Сира Магнус отвори витрината и извади ръкописа.

— Снори написал сагата скоро след като се опълчил срещу крал Хакон, избягал от Норвегия и се върнал в Исландия — каза той.

— Текстът е спорен.

— Всичко, което Снори е писал, е спорно. Събитията, които той описва, са се случили преди векове. Може би досега сме възприемали разказите му погрешно. Не е ли възможно Снори да се е опитвал да ни каже нещо — без да го казва направо?

Сира Магнус пренесе книгата до една продълговата маса и се наведе над него. Той посочи трите символа: анкх, руна на Тир и кръст.

— Същите символи, които са изписани в кодекса. Виждаш ли текста в полето? Кратките допълнения встрани от основния текст? Същият почерк като в кодекса на Снори! Основният текст, инициалите и цветните илюстрации несъмнено са работа на писари. Но не е ли възможно самият Снори да е изписал добавките в полето? По правило, когато ръкописът се преписва, те се пропускат. Писарите, които преписват оригиналите, обикновено решават, че написаното в полетата не е важно.

6.

Двамата със Сира Магнус прекарахме целия ден и по-голямата част от вечерта, четейки оригиналния ръкопис на „Сагата на Светия кръст“. Четяхме го бавно и методично, дума по дума, буква по буква. Ако има едно нещо, което да обединява всички учени, то това е търпението. От време на време аз се обаждах на Терйе за съвет. Често се случваше Сира Магнус да възкликне от удоволствие, сочейки някоя красиво изписана буква или прекрасна алитерация.

— Виж! — извика той внезапно. — Текстът в това поле споменава Тордур Пелтека.

— Кой?

— Племенникът на Снори. Той обединил всички исландски вождове и станал толкова влиятелен, че крал Хакон трябвало да го повика в Норвегия, където Тордур се напил до смърт.

В друго допълнение се споменаваше за „свещената пещера“. Остатъкът от изречението бе изтрит с такава сила, че кожата бе станала почти прозрачна.

Свещената пещера?

7.

Беше почти девет часа, когато най-накрая успяхме да разбием кода.

Както обикновено, Терйе се оказа прав. Ключът за разбиването на кода бяха числата десет и седем. Започнахме от първата буква и след това заменихме всяка десета буква от основния текст със седмата буква надолу по латинската азбука, използвайки метода на Цезар. Така разкрихме следното послание:

1.

— Значи вие сте открили тялото на Сира Магнус?

Старши полицейският инспектор от Боргарнес изглежда така, сякаш е бил отхранен с развалена риба и рибено масло с изтекъл срок на годност. Всичко в него, очите, косата, кожата и гласът, е сиво и безцветно. Той седи зад подреденото си бюро, върху което грее снимка на госпожата и младшия старши полицейски инспектор, прегърнали малък пудел, който несъмнено се казва Бонзо. Инспекторът нетърпеливо потропва с пръст върху папката, отворена пред него.

— Да — отвръщам аз.

— Пълно име?

— Бьорн Белтьо.

— Норвежец?

— Да.

— Коя година сте роден?

— 1968.

— Професия?

— Археолог. Доцент в Университета в Осло.

— Каква работа сте имали в Снорастофа?

— Работих със Сира Магнус върху изследователски проект.

— Откъде сте сигурен, че неговата смърт е възникнала в резултат на убийство?

— Защото го открих да лежи мъртъв в горещия извор.

— Може да му е прилошало.

Старшият инспектор не е готов да приеме, че един добродушен божи служител може да бъде убит в Рейкхолт. Рейкхолт не е голям град. Малкото хора, които живеят в него, са мирни и праведни. Само туристи и учени посещават това изолирано от цивилизацията място, с неговата красива църква, музей и това, което е останало от фермата на Снори.

— Откраднали са нещо — казвам аз.

Той изучава лицето ми, което е бяло като тебешир. Очите зад дебелите стъкла на очилата ми са червени. Аз съм късоглед и нервен. Освен това съм неудобство за старшия инспектор. Виждам, че той не иска Сира Магнус да е бил убит. Едно убийство ще му дойде в много.

— Какво са откраднали? — пита ме.

— Древен ръкопис.

— Искате да кажете, че Сира Магнус е бил убит заради някакъв ръкопис?

— Не просто някакъв ръкопис. Codex Snorri.

— Какво е това?

— Колекция от пергаменти с текстове, датиращи от единадесети до тринадесети век.

Тишина.

— Написани от Снори?

Мускулен спазъм във веждата на старшия инспектор.

— Дълга история.

Чайка прелита край прозореца отвън, след това се спуска стремително към земята, търсейки нещо за ядене.

— Доколкото знам, ръкописите на Снори се пазят в исландската колекция от ръкописи на института „Арни Магнусон“ в Рейкявик — казва инспекторът.

— Не всички. Някои. Има други ръкописи в Копенхаген, Упсала, Утрехт.

— И един в Рейкхолт, в къщата на Сира Магнус?

— Той го откри едва преди няколко седмици.

— А това откритие бе ли оповестено?

— Днес. Затова отидох в Рейкявик. Преди да го намеря убит.

— Според вас кой е откраднал ръкописа?

— Същите хора, които са го убили.

— Защо са го откраднали?

— За да го продадат, предполагам. Ръкопис от Снори би бил изключително ценен за всеки колекционер.

— Разбирам.

За щастие в момента полицаи от Рейкявик пътуват насам. Мисля си, че старши полицейският инспектор не желае да се замесва в разследване на убийство и изчезване на национално съкровище.

— Проектът, върху който сте работили… — започва той.

— Доста е сложно.

— Опитайте все пак.

— Работихме върху теорията, че Снори е оставил тайни инструкции в текстовете си.

— Тайни инструкции?

— Кодове. Карти. Свещена геометрия.

— Разбирам.

Няма никаква представа за какво говоря.

— Предполагаме — обяснявам аз, — че Снори е знаел, че предците ни са построили голям брой църкви, манастири, ферми, крепости, съобразно свещен геометричен порядък, основан върху питагорейската и неоплатониската философия и математика.

В собствените ми уши думите ми звучат така, сякаш смисълът им се е изгубил някъде по пътя между мозъка и езика ми.

— Нашите предци са използвали тези древни науки във всичко, от съставянето на карти, до строенето на викингски кораби и дървени църкви.

Воал от неверие се е спуснал пред очите на инспектора. Той спира да пише. Може би така е по-добре. Има много неща, които не му казвам. Има много неща, които не мога да му кажа. Защото не знам. Защото не разбирам. Не казвам нищо за кода, който вчера вечерта двамата със Сира Магнус успяхме да разбием. Понякога е по-добре да не казваш цялата истина.

— Аз не съм археолог — казва старшият инспектор. — Нито съм историк. Разбирам, че подобно откритие може да бъде много вълнуващо за вас, експертите, но на мен ми изглежда повече от невероятно някой да убие за него.

Този път аз мълча. Точно тази мисъл ми бе хрумнала и на мен.

Прекарвам следващия час и половина в опити да му обясня, но ставам все по-сигурен, че това, което му казвам, повече го обърква, отколкото му помага да разбере за какво говоря. Въпросите му са съвсем неадекватни. Убеден съм, че не разбира по-голямата част от това, което му казвам. Всъщност същото може да се каже и за мен.

По средата на разпита пристига детектив от Rikislogreglustjorinn, както наричат полицията тук в Исландия. Той хвърля прозрачен найлонов плик на масата пред инспектора. Очилата на Сира Магнус, които момчетата на старши инспектора не бяха успели да намерят на дъното на горещия извор. Инспекторът е обиден. Двамата влизат в съседния кабинет. Чувам разгорещения им разговор през стената. После се връщат и разпитът продължава. Детективът от столицата сяда до прозореца. Няколко пъти ме поглежда така, сякаш не е сигурен дали не ми хлопа дъската. След известно време ме пита къде съм бил по времето, когато Сира Магнус е умрял. Казвам му, че съм бил с професор Тран Сигурдсон в Института „Арни Магнусон“ в Рейкявик.

Веднага след това ме извеждат от стаята и ме вкарват в килия. Арестуват ли ме? Седя в килията четиридесет и пет минути, преди да се върнат. Едва сега детективът от Рейкявик се ръкува с мен и ми се представя. Когато исландец казва името си, то звучи така, сякаш устата му е пълна с мраморни топчета.

— Просто трябваше да проверим, че сте този, за когото се представяте, и да потвърдим вашата история.

— Мислили сте, че аз съм удавил Сира Магнус?

Нито един от двамата не ми отговаря. Най-накрая старшият инспектор казва:

— Моят колега от Rikislogreglustjorinn реши, че трябва да бъдете третиран като заподозрян, за да можете да разполагате с правата на заподозрян…

Думите са изпълнени с негодувание. Високопочитаният старши инспектор, блюстител на реда и уважаван член на обществото току-що е бил пренебрегнат от по-висш полицейски служител от столицата. Донякъде му съчувствам. Балансът на силите се е променил. Сега старшият инспектор е на моя страна. Двама срещу един.

Разпитът продължава. Казвам им дори по-малко от малкото, което знам. Старшият инспектор и детективът си водят бележки. Виждам как си записват някои ключови думи и фрази с напълно очевидна липса на интерес и скоро осъзнавам, че полицията в Боргарнес и Rikislogreglustjorinn никога няма да могат да проследят всички нишки, които двамата със Сира Магнус започнахме да разплитаме.

Значи трябва да го направя аз.

2.

Когато се връщам в Рейкхолт, вече се е свечерило.

Полицаите са завързали жълти пластмасови ленти с logregla, изписано върху тях около апартамента на Сира Магнус. Лентата пърха на силния северен вятър. Известно време стоя и я слушам. След това слизам при горещия извор.

Полицейските коли са изчезнали. Линейка е откарала Сира Магнус в института по съдебна медицина в Рейкявик. Патолозите там ще го нарежат на малки парчета, за да открият какво го е убило.

Но журналистите все още дебнат. Надушват кръв. Репортер от телевизия Stod 2 говори в микрофон, окъпан от светлините на две камери. Журналисти и фотографи от Morgunbladid, Frettabladid и GV кръстосват сцената на престъплението. За щастие не ме забелязват. Кръжат около горещия извор нетърпеливо и безцелно.

И през цялото време аз виждам Сира Магнус пред себе си. Опитвам се да разбера, да намеря обяснение. Накрая тръгвам към апартамента в Снорастофа.

3.

Веднага разбирам, че някой е бил там.

Апартаментът е точно толкова подреден, колкото когато излязох. Но имам чувствителен поглед. Знам точно къде и как оставям принадлежностите си. Като лаптопа ми, например. Бележките ми. Десният чорап с дупката на петата.

Някой е бил тук и е разглеждал вещите ми. Но не е взел нищо. Освен моето спокойствие.

Разбира се, може да е била полицията. Възможно е в Исландия да имат правото да претърсват апартамента на главния заподозрян, без да му казват. Но не бих изключил възможността да са били убийците на Магнус.

Обикалям апартамента, за да съм сигурен, че съм сам. Дърпам завесите. Поглеждам под леглото и в гардеробите. Проверявам мобилния си телефон на нощното шкафче. Имам две съобщения. Едното е гласова поща, другото е снимка. И двете са от Сира Магнус. Гласовата поща е записана в 13:42 часа, точно преди неговата смърт.

— Здравей, Бьорн, аз съм — казва гласът от гроба. Звучи развълнуван и напрегнат. — Онези чуждестранни експерти, за които ти казах… от института „Шимър“… в момента вървят към мен от паркинга. Доста голяма компания. Ще ти изпратя снимка. — Той се засмива нервно. — Ти познаваш някои от техните хора — разпознаваш ли някого? Просто ми се стори, че… О, не знам. Просто исках да знаеш. До скоро.

Снимката не е с много добро качество и е направена през прозореца на дневната, онзи с изглед към паркинга. На заден фон виждам возило 4×4. Към къщата вървят четирима мъже. Единият е голям колкото външна тоалетна.

Старшият инспектор ми казва, че е твърде късно, за да предприеме нещо във връзка с новата информация по случая. Ще дойде утре рано сутринта. Моли ме междувременно да му изпратя снимката.

Питам го дали полицаите са претърсвали апартамента ми.

— Не. Трябва ли? — добавя той и се засмива.

4.

Утринното слънце облива Рейкхолт с толкова ослепителна светлина, че градът изглежда преекспониран. Под гребените на вулканичните планини, окупирали хоризонта, се надига геотермична пара, образуваща дълги, криви спирали, които слабият бриз постоянно разсейва и смесва една с друга.

Затварям вратата и излизам на тревата пред Снорастофа. Тишината е абсолютна.

Веднъж посетих къщата, където Леонардо да Винчи бе живял като дете, и бях дълбоко развълнуван от мисълта, че Леонардо бе гледал към същите тоскански хълмове, покрити с маслинови дръвчета и лозя. Изпитвам същото чувство сега, загледан в Рейкхолт. Същите хълмове са изпълвали хоризонта, когато двадесет и седем годишният Снори е крачил тук. Тогава той вече е бил могъщ вожд.

Полицейска кола завива в паркинга. Гумите скърцат по чакъла. Местният старши инспектор е дошъл чак от Боргарнес, за да конфискува мобилния ми телефон и да разгледа сцената на престъплението по-внимателно. Може би също така да провери да не би този подозрителен албинос Бьорн да е събрал всичките си узита и извити арабски ками и да е изчезнал под прикритието на нощта. Или просто съм параноик? Каквато и да е истината, той върви към мен, ръката му е протегната, а лицето му е разкривено в нещо, което може да се нарече усмивка. Гледаме се известно време с присвити от утринната светлина очи. Той е току-що обръснат; кожата на челюстта му е червена и раздразнена. Пита ме дали може да заеме мобилния ми телефон, за да анализира гласовата поща и снимката.

Пита ме кои са експертите. Казвам му, че не знам.

— Ще ги намерим! Вчера на връщане от Рейкявик разминахте ли се с някакви особени автомобили?

Пътят с кола от Рейкявик до Рейкхолт отнема час и половина и минава през пейзаж, който може да ви накара да си помислите, че се намирате на повърхността на Марс. Всяка втора кола в Исландия е 4×4. Така че защо една от тях ще е различна от останалите?

— Имаме свидетелски показания, потвърждаващи това, което виждаме на снимката — обяснява той. — Черен „Блейзър“ е бил видян да напуска сцената на престъплението с висока скорост… — той се консултира с бележника си, — … в четиринадесет часа. Фирма за коли под наем в Рейкявик е отдала „Блейзър“ на група чужденци. Двама полицаи стоят на пост там и чакат чужденците да върнат колата.

— Чужденци?

— Араби. От Емирствата, според паспортите им. — Кратка пауза. — Имате ли някакво предположение защо Сира Магнус е поддържал контакти с араби?

Лъжата може да бъде толкова много неща. Изкривяване на истината. Премълчаване на цялата истина. Казвам му, че не знам за съществуването на връзка между Сира Магнус и Емирствата.

Растящ страх се гърчи в стомаха ми като нещо живо. Съмнителни служители от института „Шимър“. Колекционери. Богати ексцентрици, които биха направили всичко, за да се докопат до една уникална историческа находка. Но не споделям тези мисли със старшия инспектор. Той не би разбрал. Самият аз едва разбирам.

Когато старшият инспектор си тръгва, аз звъня на свой познат от института „Шимър“. Обяснявам му какво се е случило и го питам кого са изпратили тук. Той твърди, че не са изпратили никого.

— За подобно изумително откритие бихме изпратили професор Осман, професор Рол, професор Дънхил, професор Силберман, професор Финкелщайн, професор Филипс и със сигурност професор Фрийдман. Но първо бихме се опитали да убедим Сира Магнус да донесе кодекса тук в института.

5.

Около обяд се качвам на колата и тръгвам за Рейкявик. Пътят минава покрай изоставени ферми, кошари за овце и инсталации за термична пара. Вулканичните планини изглеждат така, сякаш са готови да избухнат всеки момент. От време на време пътят прави напълно безпричинни завои, без съмнение, за да избегне някой хълм или скала, където местните хора вярват, че живеят феи. Исландците изпитват огромна почит към невидимите huldufolket, техните феи и елфи, които живеят в скалите сред пущинака. Когато някой исландски инженер е начертал път, минаващ през камък, в който несъмнено живее цяло семейство феи, строителните работници избягват пълната обществена катастрофа, заобикаляйки камъка.

Виждам десетки подозрителни автомобили в страничното си огледало. Черни „Блейзър“-и. Но може да е просто някой исландец, излязъл да покара своя черен „Блейзър“. Или пък проклетите феи ми погаждат номера.

Черният „Блейзър“ в страничното ми огледало ме изпреварва и се оказва, че всъщност е тъмносин „Фолксваген Туарег“.

Всеки има своите демони.

Моите са безименни. Но ги познавам, така както вие познавате вашите. Те спят дълбоко вътре в мен, някъде между стомаха, червата, черния дроб, бъбреците и всичката полусмляна храна, която ми дава енергия. И понякога показват грозните си физиономии.

Никога не съм имал проблем с алкохола. Но дъвча антидепресанти така, както някои деца дъвчат плодови бонбони. Щастливото хапче, нали така го наричат. Но не ме правят щастлив, просто ми помагат да държа ноктите на нервното напрежение на разстояние. Не ме разбирайте погрешно. Не съм луд. Но понякога страдам от нерви. Да страдаш от нерви не е по-лошо от това да страдаш от диабет или от цисти. Но хората гледат на проблемите с нервите по различен начин. Отстъпват крачка назад. Разбирам. Нерви, а? Даряват ме със съчувствена и леко напрегната усмивка. Сякаш имам сатър, скрит в ръкава на ризата си, а главата ми е пълна с гневни и зли писъци.

Два пъти съм бил в психиатрична клиника. И двата пъти това ми бе от полза. Всъщност психиатрична клиника звучи твърде студено и безлично. Не използвам и думите „лудница“ и „санаториум“. Наричам заведението „клиника за нерви“. Моето собствено кукувиче гнездо. Там всички се чувстват по-добре, по-сигурни, под строго наблюдение и контрол.

Това също е част от мен.

Знам, че мога да бъда труден човек. Трудно ми е да правя това, което ми кажат. Най-вероятно това е причината да не съм професор, а доцент. Властта и правилата ме провокират. Другите хора ме провокират. Съществуването ме провокира.

Не съм лесен човек за съжителстване.

Имам полубрат, когото виждам рядко, и доведен баща, когото всячески избягвам. Той е моят шеф в университета в Осло.

Майка ми умря миналата година. Рак на лимфните жлези.

Преследвачите ми са изчезнали.

След няколко мили и едно плащане на пътна такса, пътят се разширява и асфалтът е нов. Магистралата до Рейкявик не заобикаля домове на феи. Изпитвам съчувствие към горките невидими създания, чиито домове са били разрушени от безмилостните булдозери, благодарение на обичта към правата линия, обща за всички инженери. Сега те се реят из пустошта, бездомни и самотни, главите им са пълни с мисли за отмъщение и планове за извършването на пакости.

Затова махвам през прозореца на колата си. Винаги симпатизирам на аутсайдера.

6.

Институтът „Арни Магнусон“, който помещава исландската колекция от ръкописи, се намира в най-затънтената част от университетския кампус. Повечето хора потреперват от смущение при вида на сивата безлична фасада като всяка университетска сграда. Аз винаги чувствам топла, светла радост: върнах се вкъщи.

Професор Тран Сигурдсон, доктор по философия, седи прегърбен зад бюрото си и изучава някакъв текст, а устните му се движат безшумно, сякаш произнасят молитва. Името и дългата му титла блестят върху бронзова плака, която заплашва всеки момент да падне от бюрото му. Когато почуквам върху полуотворената врата, той вдига глава, става и се ръкува с мен.

— Така, така — казва той, — моите съболезнования.

Когато Арни Магнусон върнал в Исландия древните ръкописи, след като бил посветил живота си на тяхното издирване и събиране, този ден бил обявен за национален празник. Малко преди да умре през 1730 г., Магнусон завещал цялата си колекция от ръкописи на Университета в Копенхаген. Едва през 1970 г. Исландия успя да си ги върне. Събитието бе предавано на живо по телевизията. Работници и деца си взеха един ден ваканция. Домакини, трудоваци, студенти и скитници се събраха на пристанището и зачакаха кораба Den Arnamagnceankse, носещ ръкописите, да пристигне в Рейкявик. Исландците знаят как да се грижат за това, което е тяхно.

— Има ли връзка? — пита Тран.

Вестниците бяха публикували безброй статии за убийството, но полицията не бе казала нищо за липсващите ръкописи.

— Откраднаха кодекса — отвръщам му.

— Имате ли копие?

Клатя глава.

Дълго време седим и обсъждаме какви тайни Снори може да е зашифровал в текстовете си. Обяснявам как ръкописът съдържа части, собственоръчно написани от Снори, което предизвиква скептична гримаса върху лицето на професора. След това му казвам за по-древната част от текста, написана с рунически символи. Чертая символите, които се повтарят на няколко места в ръкописа. Анкх. Руна на Тир. Кръст. Пентаграм.

Заедно се опитваме да открием смисъл.

— Анкх — казва Тран. — Йероглифът за египетската дума, означаваща „живот“. Символ на вечния живот и прераждането. Руната на Тир. Руническият символ от древната руническа азбука, който символизира старонорвежкия бог Тир. Християнският кръст. Crux ordinaria. Символ на християнството и мъченичеството на Исус. Пентаграмът. Петолъчка. Древен, свещен геометричен символ.

— Двамата със Сира Магнус обсъдихме теорията, че Снори е сложил тайни препратки и инструкции в сагите си.

— Пропуските и промените са нещо нормално за ръкописни преписи на оригинални текстове. Както и писането в полетата.

— Искате да кажете, че части от текста са били пропуснати?

— Или прибавени. Има ръкописни преписи на текстовете на Снори в Упсала, Швеция. Освен това съм убеден, че съществуват много неизвестни копия, основани на средновековни преписи, изпълнени с грешки и пропуски. Ако сравним най-скорошните версии и оригинала дума по дума, най-вероятно ще открием нова информация. Но това е тежка работа.

— Дори не знаем какво търсим. Със Сира Магнус обсъдихме възможността да открием доказателства за съществуването на пряка връзка между викингската и египетската култура. Доказателства, че всичко, от викингските кораби и дървените църкви до картите и митологията, е било повлияно от египтяните.

Тран стои неподвижно и гледа през прозореца. На стената до него виси снимка на човек, който държи дългата си брада в ръце. Прилича на анкх, обърнат на обратно.

— Идвало ли ви е наум, че цялото това нещо може да е една изкусна измама? Че някой е фалшифицирал кодекса през Средновековието, с цел да измами някой друг?

Разбира се, тази мисъл бе минала през главата ми. Музеи из целия свят са пълни с фалшификати. Отварям чантата си и тръшкам копие на „Сагата на Светия кръст“ на масата.

— Знаете ли, много хора вярват, че Снори е нямал нищо общо с написването на този текст — посочва Тран.

— Той съдържа код.

Професорът ме поглежда, очите му се задържат на моите секунда по-дълго, отколкото е нормално.

— Двамата със Сира Магнус го дешифрирахме — продължавам аз.

— Код?

— Мисля, че в Тингвелир има нещо като свещена пещера.

Тран избухва в смях.

— Свещена пещера? В Тингвелир? Нима…

— И знам приблизителното й местоположение.

— Знаеш какво? — Добродушният му смях продължава да бълбука. — Не вярвам нито думичка.

Усещам, че е време за довършващия удар. Показвам му инструкциите. Числото на звяра показва пътя по лицето на скалата от Льогберг до Скалдбрейдур…

— Шегуваш се! — възкликва професорът.

7.

Същата вечер се регистрирам в хотел „Лейфур Ериксон“ срещу църквата „Халгрим“ в Рейкявик. През прозореца чувам бученето на машината за почистване на улицата. Църквата „Халгрим“ е осветена от прожектори. Фасадата прилича на върха на айсберг, носещ се из безкрайния океан.

Намирам „A naestu grösum“, вегетариански ресторант. Поръчвам си супа и зеленчукова лазаня.

По-късно същата вечер ми се обажда старшият инспектор от Боргарнес. Получил е доклада от аутопсията.

— Сира Магнус е умрял от инфаркт.

Мълча толкова дълго, че той ме пита дали още съм там.

— Инфаркт? В горещия извор?

— Може да е паднал вътре. В дробовете му има вода, но не достатъчно, за да го удави. Било е сърцето му.

— Какво е правил при горещия извор? Напълно облечен? А откраднатият документ? А черният „Блейзър“?

— Разбира се, ще продължим с разследването. Но инфарктът не означава, че Сира Магнус е бил убит.

Старшият инспектор обещава, че на сутринта ще остави мобилния ми телефон на рецепцията в хотела. Дори без да го казва, аз се досещам, че той повече няма да се занимава със снимката и съобщението на гласовата поща, оставени от Сира Магнус.

— Какво според вас е причинило инфаркта? — питам аз рязко.

— Разбира се, може да са го заплашвали. Но ще бъде трудно в съдебната зала да се направи връзка между инфаркта и предполагаемата кражба на кодекса.

Когато полицай използва думата „предполагаема“, той обикновено не знае какво става. Донякъде му съчувствам.

Седя в хотелската стая и се опитвам да подредя бележките си, търсейки някаква логика в това, което досега сме открили. Възможно ли е арабите да работят за престъпна групировка, която проследява и краде културни съкровища, с цел да ги продава на черния пазар? Близкият изток е пълен с абсурдно богати шейхове, чиито трезори са пълни с предмети на изкуството, които всеки нормален музей би изложил с гордост във витрини, снабдени с всяка възможна защита срещу крадци. Но твърде много неща все още ме озадачават. Все още не мога да видя цялата картина. Не мога да подредя в главата си всички дати, хронологията и различните исторически факти. Но съм прекалено уморен, за да се съсредоточа.

Заспивам на леглото.

Напълно облечен. Не съм измил нито зъбите, нито подмишниците си. В сънищата си чувствам върху себе си неодобрителните ангелски очи на майка ми.

1.

Стена от лава се надига, черна като нощ, към небето. Планините рисуват остри силуети върху облаците, които се носят от запад. Стълбове пара шуртят със съскане от напуканата гръд на скалата. Камъните са слепени в монолити от лава. Скреж блещука върху повърхността на езерото като мъгла и покрива блатата със сребърно одеяло. В подножието на гигантската цепка в гръдта на скалата лежат малка дървена църква и няколко къщи, скупчили се сякаш от студ. Северноамериканският и европейският континент раздират Исландия помежду си, разцепвайки остров Тингвелир.

— Така — казва Тран със снизходителна усмивка, — къде сега е твоето скрито съкровище?

Аз не мога да отлепя очите си от цепнатината, широка повече от метър. Всеки посетител на Тингвелир е изумен от мистичната атмосфера на острова. Разцепената скала е надвиснала застрашително над мястото, където Алтинга, най-старото народно събрание в света, е свикано за първи път под откритото небе през 930 г. Точно оттук lovesigemennene, законодателите, са гледали към голите вулканични форми, туфите, храстите и обрулените от вятъра дървета. Когато свиквали събранието, те вдигали палатките си на тревата между реката и малките поточета.

Двамата отново прочитаме превода на текста на Снори:

Тран сочи към наскоро издигната дървена платформа близо до един от камъните.

— Льогберг. Камъкът на Закона. Законите са били обявявани от този камък и всеки свободен мъж имал правото да ги оспори. Там са стояли великите герои от нашите учебници по история. Законодатели като Снори са управлявали оттук заедно с мъжете от Алтинга.

Тран прикрива с ръка очите си от слънцето и се оглежда.

— Ако разгледаме достатъчно внимателно, може би ще попаднем на голямо червено „Х“.

След което се обръща и отново се засмива.

Тран е довел група студенти по археология, които да ни помагат. Те са заинтригувани от мистериозния характер на нашата работа, от клетвите да не казват на никого за нея и от възможността да бъдат част от нещо историческо. С лопати и лостове в ръце, ние тръгваме надолу по пътеката покрай черната скала от лава, съвсем като седемте джуджета, само че сме повече от седем и сред нас няма джуджета. Слънцето пробива дупка през облаците и блясва в очите ни. Толкова рано сутринта тук има малко туристи. Няколко дебели американци ни гледат с безразличие. Несъмнено си мислят, че сме работна група, която местната власт е сформирала от всички градски джебчии, осъдени на общественополезен труд.

Тран нарежда на студентите да ни чакат на мястото, където двете пътеки се пресичат, след което двамата продължаваме нагоре към Льогберг.

— Скалдбрейдур.

Тран сочи към планина в далечината. След това казва замислено:

— Льогберг… Скалдбрейдур… числото на звяра… 666 в Апокалипсиса. Това не е ли малко… ами… очевидно?

— За нас, може би. Но Снори е писал във време, когато само една шепа хора са можели да четат. И дори по-малко са можели да дешифрират кодове. Трябвало е да си грамотен, за да разбереш какво означава „числото на звяра“.

— И въпреки това твърдиш, че Снори е закодирал инструкции в текстовете си…

— Предназначени за учени хора, които са знаели ключа за разбиването на кода. Мъже, споделяли идеите и ценностите на Снори. Те са знаели как да разчетат и интерпретират кодирания текст. „Числото на звяра“ за нас е очевидна препратка. Но през тринадесети век Апокалипсис едва ли е било четиво за преди лягане за повечето хора.

Започваме да броим 666 стъпки от Льогберг. Студентите ни следват в линия като патенца. Прекрачваме скали от лава и тревисти могили. Високо над главите ни кръжи ято птици. Вулканичните върхове дращят облаците.

След четиристотин стъпки спираме. Чувствам се обезкуражен.

— Ако тук имаше пещера, тя несъмнено щеше да бъде открита преди години!

— Зависи колко добре е била скрита. Когато Хауърд Картър откри гробницата на Тутанкамон в Долината на царете, археолозите я бяха търсили с десетилетия.

След още двеста стъпки пред нас се изпречва назъбено острие от лава и трябва да решим дали да продължим надясно или наляво. Тръгваме по склона на скалата.

След още шестдесет и шест стъпки стигаме.

И там няма нищо.

2.

Сцепената скала се извисява десет-петнадесет метра над нас, а основата й е осеяна с остри камъни, сипеи, покрити с мъх и някое и друго упорито растение.

Прочитам инструкциите още веднъж. Числото на звяра, 666, бележи пътя по продължение на скалата от камъка Льогберг до Скалдбрейдур. Двамата с Тран се споглеждаме обезверени.

— Няма пещера — потвърждавам аз и изритвам един от лежащите наблизо камъни.

— Снори може да е използвал естествена пещера в скалата и после да я е скрил — предлага Тран, — по същия начин, по който египтяните са запречвали входовете на царските гробници с камъни след края на погребалната церемония.

— Но нали местните хора щяха да забележат, ако една естествена пещера в скалата бъде скрита?

— Местни хора? Огледай се. Можеш ли да си представиш по-отдалечено и безлюдно място? А освен това по времето на Снори то е било още по-безлюдно, ако това изобщо е възможно. Най-видните исландци са идвали на остров Тингвелир веднъж в годината. Едва ли някой от тях би обърнал особено внимание на факта, че входът на пещера, който предишната година е бил отворен, сега е запречен от скално срутване.

— Не е ли било твърде рисковано нещо да бъде скрито в пещера на този остров?

— Точно обратното. Винаги е имало някаква тайнственост, свързана с Тингвелир. Нещо почти свещено. За Снори това би бил един съвсем очевиден избор.

Поглеждаме към сипеите в основата на скалата.

— Мислиш ли, че входът на пещерата може да бъде скрит в някой пролом или в процеп под земята? — пита ме Тран.

— И след това покрит с камъни?

Двамата отново поглеждаме към сипеите.

3.

Започваме да копаем, студентите също се включват.

Едно от нещата, които научаваш, занимавайки се с археология, е да бъдеш безкрайно търпелив. Археологията е най-подходяща за тези, които са търпеливи, педантични, щателни и скромни. Все пак в археологията рядко се случва някой да се прочуе, а по-голямата част от работата е свързана с ровене из огромни количества почва, глина и почти неразбираеми формуляри за регистриране и каталогизиране на находките. Веднъж на всяко столетие някой открива нещо умопомрачително като Тутанкамон или Троя.

След повече от час сме успели да изровим около метър от сипеите. Нищо. Камъните тупкат на земята зад нас и се търкалят в купчини и преспи. Не след дълго сме принудени да образуваме редица, а камъните се предават от човек на човек.

Трябва да сме изровили поне няколко тона камъни, когато внезапно едно младо момиче, което не можах да не забележа, надава вик. Всички спираме. Разпръсвам малки камъни и чакъл във всички посоки, докато тичам към нея.

Някой е издълбал правоъгълна ниша в повърхността на скалата, на дълбочина от около десет сантиметра. С треперещи пръсти, аз избърсвам пръстта и мъха. Студентите ахват.

В камъка са издълбани три символа.

Анкх, руна на Тир и кръст.

4.

Придружаваме студентите обратно до паркинга и ги лъжем, че ще продължим с разкопките на сутринта. Те протестират. Искат да изследват пещерата. Сега. Искат да разберат какво сме намерили. Сега, не утре. Разбирам ги. Но нямаме нужда от тях. Тяхното присъствие и любопитство само ще усложни и забави работата. Тран им казва, че ще прекара остатъка от деня в правене на измервания и подготвяне на пещерата за утрешната екскавация. Солидната му репутация придава авторитет и истинност на лъжите му. Неохотно и съвсем видимо разочаровани, студентите поемат към Рейкявик. Двамата с Тран стоим напълно неподвижно, чакайки и последният минибус да изчезне отвъд хоризонта. След това хукваме обратно и продължаваме с преместването на камъните.

Отнема ни малко повече от два часа да открием входа на пещерата. Час и половина по-късно вече сме махнали достатъчно камъни от входа.

Тран завързва найлоново въже за един камък близо до отвора. Стискайки въжето с всичка сила, аз стъпвам в дупката и се спускам надолу в мрака. Не след дълго краката ми стъпват върху неравна земя.

Пещерата не е особено голяма. Слънцето изпраща един-единствен заблуден лъч светлина през отвора.

Тран се спуска по-бързо и аз го хващам с две ръце.

Намираме се в естествена пещера във вулканичната скала. Тя е дълбока четири или пет метра и широка около два-три метра. Включваме лампите на каските си. Светлината отскача от стените и се плъзга по тях. Тран привлича вниманието ми. До западната стена виждам нещо като олтар, изграден от старателно оформени парчета лава. Тъй като е направен от същия материал, който съставя всичко, което го заобикаля, олтарът е доста добре замаскиран. Тежка, гладка каменна плоча лежи върху продълговатата му форма.

С Тран заставаме от двете страни на плочата и я повдигаме. В дупката под нея виждаме черно ковчеже.

Бавно и внимателно, двамата вдигаме ковчежето до ръба на кухия олтар. Аз прокарвам нокът по повърхността му.

— Прах? Сажди? Лава? — пита ме Тран.

— Нито едно от трите.

Започвам да стържа по-настойчиво с нокътя си. Първото ми предположение е било правилно. Ковчежето е потъмняло.

— Сребърно е — казвам му.

5.

Опаковаме сребърното ковчеже в насмолен брезент и го отнасяме на паркинга. Използваме въжета, за да го качим в багажника на тойотата „Ланд круизър“ на Тран.

Толкова сме развълнувани, че през цялото време мълчим като риби.

Тран излиза на главния път за Рейкявик. Той е напълно прав. Не виждаме нито една друга кола. Прекосяваме лунния пейзаж с повече от сто и тридесет километра в час. Водите на Тингвалаванет блещукат вляво от нас, а хоризонтът е начупен от серия вулканични зъбери.

Шевролетът „Блейзър“ е паркиран под ъгъл напречно на пътя веднага след възвишението.

Двама мъже стоят от двете страни на колата. И двамата в неестествени пози, ръцете им сключени пред чаталите, сякаш позират за плакат на филм. В ярката слънчева светлина не мога да различа дали държат пистолети.

Тран реагира светкавично.

— Дръж се здраво!

Без колебание, той извърта волана и „Ланд круизър“-ът с трясък слиза от пътя. Неволно надавам уплашен вопъл. Тран стиска зъби и гледа право напред, а от очите му хвърчат искри. Изглежда така, сякаш цял живот в него бе дремал екшън герой, който сега се бе събудил весел, жизнен и готов за приключения; един специално обучен командос, който през последните петнадесет години се бе преструвал, че изучава исландски ръкописи като част от някаква операция под прикритие.

В облак от прах и пясък, ние бързо се отдалечаваме от „Блейзър“-а и главния път. Гумите мачкат неравната земя с гърлено бучене.

Зървам фаровете на „Блейзър“-а през мъглата от прах.

Тран лавира между камъните.

— Движим се по останките от стария път между Рейкявик и Тингвелир — крещи той.

Независимо че караме отпред и виждаме къде отиваме, „Блейзър“-ът бързо скъсява дистанцията помежду ни.

— Позвъни на 112 — инструктира ме Тран.

Започвам да ровя за мобилния си телефон. За щастие има покритие. Когато операторът най-накрая осъзнава, че говоря английски, а не някой тайнствен исландски диалект, и проумява, че ни преследват въоръжени мъже, той изпраща патрулна кола да ни пресрещне. Но е малко трудно да кажеш точен адрес в тази пустош.

„Блейзър“-ът е само на няколко метра зад нас. Изведнъж завива надясно. Опитват се да пресекат пътя ни.

Аз виждам камъка преди шофьора на „Блейзър“-а. Той не успява да натисне спирачката или да извие волана навреме. С металически трясък, „Блейзър“-ът връхлита върху камъка.

И засяда.

Ние продължаваме по черния път още няколко километра, след което се качваме на страничен асфалтов път, който ни извежда на магистралата.

Полицаите се свързват с нас малко преди да стигнем университета. Питат къде сме.

Разбираемо е, че не са успели да ни намерят.

Но фактът, че не са успели да намерят „Блейзър“-а, е по-тревожен.

6.

В института „Арни Магнусон“ ни предоставят празна лаборатория. Един куратор, приятел на Тран, ни помага да отворим ковчежето.

Вътре намираме малка дървена кутия, обвита в кожа и памук. В кутията лежат шест дебели пергаментови свитъка, завързани един за друг с кожена връв и обвити в няколко слоя мека материя.

Изключително бавно и грижливо, ние развиваме първия свитък. Той е в изненадващо добро състояние. Всеки пергаментов свитък съдържа две колони, съставени от малки, симетрични символи. Опитвам се да ги разчета, но символите са напълно неразбираеми за мен, независимо че ми се струват странно познати. Тран не може да откъсне очи от гъсто изписаните страници. Двете колони са написани на различен език. Струва ми се, че лявата колона е на коптски, на който се е пишело и говорело в Египет от около 200 г. пр.Хр. до дванадесети век сл.Хр. Дясната колона сякаш е на староеврейски език.

Тран докосва един от свитъците с върховете на пръстите си, помирисва го и изучава буквите.

— Бих предположил, че пергаментът е на около хиляда години, плюс-минус едно столетие.

Той навива документа и го връща обратно в кутията. Пренасяме ковчежето надолу по спираловидната стълба в мазето, където най-древните и ценни исландски ръкописи се съхраняват в трезор с внимателно поддържана температура и влажност на въздуха. Зад една дебела стоманена врата се пази цялата писмена история на северните народи, наредена на рафтове високи около метър, грижливо опакована в хартия и натъпкана в плоски картонени кутии.

В този непробиваем трезор, намиращ се в подземието на института „Арни Магнусон“, двамата с Тран скриваме ковчежето, съдържащо свитъците от Тингвелир.

7.

Денят се оказва много дълъг. Полиция. Журналисти. Учени. Всички искат да чуят историята, отново и отново.

В таксито по пътя за хотел „Лейфур Ериксон“ получавам обаждане от старшия инспектор на Боргарнес.

Току-що са получили доклад за влизане с взлом в апартамента за гости в Снорастофа. Изглежда вероятно взломът да е бил извършен вчера, скоро след като аз си бях тръгнал. Той добавя:

— Говорих с полицията в Рейкявик и с оглед на всичко, което се е случило, те се съгласиха да изпратят патрулна кола пред хотела ви. За всеки случай.

Таксито спира пред хотела. Плащам. Мисля си, че „за всеки случай“ звучи твърде зловещо.

1.

Обичам хотелите. Винаги се чувстваш като у дома си. Винаги се чувстваш като част от обществото, но то никога не те тормози с нежелано внимание. Когато излезеш, някой влиза в стаята, оправя леглото ти и подрежда всичко, без да се оплаква. Когато се върнеш, изтощен и сит, всичко е чисто, подредено и хубаво.

С щастлива усмивка, аз отварям вратата и влизам в стая 206.

Двама са.

Араби.

Единият е огромен и мускулест и сигурно тежи над сто килограма. Очите му са две черни ями. Разпознавам го. Той е гигантът от снимката, която Сира Магнус ми изпрати. Обръснал е главата си, но е запазил огромния си мустак. Бузите и брадичката му са потъмнели от набола брада.

Другият е нисък, но набит и добре сложен, като навита пружина. На лицето му има болезнено изражение, сякаш е прекарал цялото си детство с остро камъче в обувката.

И двамата носят добре изгладени, тъмносиви костюми.

И са в моята хотелска стая.

Ниският стои зад отворената врата, на около метър от мен. Гигантът седи на стол до прозореца.

Аз стоя неподвижно. Леденото острие на страха се е забило дълбоко в сърцето ми и ме е приковало за пода. Мога да се обърна и да хукна по коридора и след това надолу по стълбите. Но ме спират две неща. Първото са коленете ми, които треперят толкова силно, че карат цялото ми тяло да се тресе. Второто е пистолетът, който по-малкият от двамата араби е насочил право в мен.

Благодарение на дебелите очила и на детската ми мания по всякакви оръжия, аз разпознавам пистолета. Глок.

— Моля ви — изскимтявам.

Ниският затваря врата.

Подушвам слаба миризма на афтършейв и пури.

— Добър вечер, г-н Белтьо — казва по-дребният арабин на английски. Гласът му е сух като пустинен вятър.

Сърцето ми тупти толкова пронизително, че ушите ми бучат. Отчаяно се опитвам да си поема въздух.

Той ми махва да вляза в стаята. Аз послушно правя няколко несигурни крачки напред.

— Какво искате? — Жалък и неуспешен опит да установя някакъв контрол върху ситуацията. Гласът ми трепери силно и звучи така, сякаш плача.

Гигантът прокарва ръка през лицето си. Кожата му е груба. Трябва да е стоял на открито по време на твърде много пясъчни бури. Носът му хвърля сянка.

— Къде са те?

— Какво?

Устата ми е толкова пресъхнала, че езикът ми залепва за небцето.

Ниският махва с пистолета и изкрещява:

— Къде са свитъците?

Свитъци. Ръкописи.

За секунда през главата ми минава мисълта да се престоря, че нямам представа за какво говори. Но само за момент. Защото знанието за това, което двамата могат да ми причинят, ме е превърнало в жалък треперещ лист, в едно достойно за презрение същество, свито от страх.

— Не са в мен!

Гласът ми трепери. Ръцете ми треперят. Коленете ми треперят.

Мъжът в стола става. Той е дори по-огромен, отколкото си представях. Монолит от мускули. Прави ми знак да се приближа. Веднага щом се подчинявам, той ме сграбчва за ризата и ме дръпва към себе си. Мога да подуша ужасния му дъх. Трябва да е изял нещо сурово и кърваво за обяд. Виждам порите в кожата му и бездънните ями на очите му.

Той взима лявата ми ръка, хваща кутрето ми и го извива назад.

— Къде са свитъците? — пита мъжът с пистолета.

През прозореца виждам църквата „Халгрим“. Тя сякаш се носи в небето, окъпана в свръхестествена светлина. Долу на улицата виждам хора, които крачат бързо, превити на острия вятър.

Той натиска още по-силно. Болката е непоносима.

— Къде?

Изстенвам. Високо и силно. Планината от мускули продължава да ме гледа, без да мига. И натиска кутрето ми още по-назад.

Вече съм готов да им призная каквото и да било. Готов съм да им кажа къде са свитъците. Готов съм да им кажа, че съм водач на сатанинска секта, която принася в жертва малки дечица. Готов съм да им кажа, че съм член на Ал Кайда. Готов съм да им кажа, че съм двоен агент на ЦРУ, ФБР, МИ5 и Мосад. Но болката е толкова силна, че не мога нито да мисля, нито да говоря.

— Къде са свитъците?

Никога не съм се възприемал като особено крехък човек. Чувам как кутрето ми се прекършва. Чупи се с остър, рязък звук, като този, който чуваш в гората, когато стъпиш върху изсъхнал клон. Надавам пронизителен вик. Болка се изстрелва от ръката ми и стига чак до главата.

Той ме пуска. Аз грабвам лявата си ръка, тя цялата е в пламъци.

— Съжалявам за това, което се случи със свещеника — казва мъжът с пистолета. — Но няма да се поколебаем — поглежда ме смръщено, за да се увери, че го разбирам, — да те осакатим или убием. Искаме свитъците!

Мускулестият слага ръцете си около врата ми. Адамовата ми ябълка подскача нагоре-надолу над показалеца му. Той не е събрал ръцете си, но въпреки това аз се боря да си поема въздух.

Ако това беше филм, щях да им се изплъзна и да скоча през прозореца. През стъклото. Хората биха направили всичко, за да се спасят от смъртта. Но аз винаги съм бил страхливец. Не понасям височини. Или остри парчета стъкло. По някаква причина имам проблем с порезните рани, кръвта и счупените крака и ръце.

Нямам намерение да жертвам живота си за свитъците от Тингвелир. Точно когато се каня да им кажа, че те са заключени в трезора в мазето на института „Арни Магнусон“, аз поглеждам през прозореца към улицата.

Полицейска кола паркира срещу хотела.

Нещо в очите ми трябва да е издало проблясък на надежда. Големият арабин се обръща и поглежда през прозореца. Ръцете му отпускат хватката си около врата ми. Ниският казва нещо, което звучи като „мокхабарат“. Гигантът отвръща „шорта“.

Долу на улицата от полицейската кола излизат двама полицаи. Разполагат с цялото време на света.

Арабите ме гледат като две хиени, чиято плячка им е била открадната под носа.

Изскимтявам.

Със скоростта на светлината, те връзват китките ми за леглото и покриват устата ми с голямо парче тиксо.

След това изчезват.

2.

След няколко минути полицаите чуват полузадавените ми викове и нахлуват в хотелската стая, но арабите отдавна са се измъкнали надолу по пожарната стълба, през задния двор на хотела и по една от тихите малки улички зад него.

Чувствам се слаб. Полицаите махат тиксото и ми помагат да легна на леглото. Болката, която чувствам, и страхът, който кара тялото ми да се тресе, съвсем не са пропорционални на сериозността на контузията ми, но за мен едно счупено кутре е повече от достатъчно.

Полицаите се обаждат за подкрепления. От леглото чувам полицейски коли и линейка, които спират с пищене на гуми пред хотела. Скоро навсякъде из хотела плъзват полицаи и детективи. Млад заместник лекар слуша сърцето ми с леден стетоскоп. То препуска като обезумял кон. Лекарят слага шина на моето подуто, счупено кутре, като после го завързва за средния ми пръст. Дават ми превръзка за през рамо и хапчета за болката. Медицинска сестра гали бузата ми съчувствено. Детективите ме разпитват. Аз им посочвам най-големия арабин на снимката на телефона. Изказвам предположението, че дребният, набит арабин е един от онези, които не се виждат ясно, защото са на заден фон. Детективите с такова безразличие записват всичко, което им казвам, че човек би си помислил, че присъствието на агресивни араби, опитващи се да ограбят културното наследство на страната и чупещи пръстите на невинни изследователи е нещо съвсем нормално за Исландия.

Няколко часа по-късно вече съм им казал всичко, което знам. Линейката се е върнала в болницата без мен.

Двама полицаи остават в хотела, един пред вратата на стаята ми и един във фоайето.

Цяла нощ се въртя, неспособен да заспя. Вселената е сведена до една-единствена точка, изпълнена с болка: моето кутре.

3.

— Бьорн Белтьо?

Жената на прага поглежда със смущение полицая, след това очите й се връщат на мен. Притиска плик към гърдите си.

Току-що се връщам от закуска. Заедно със своя полицейски ескорт.

— Със съпруга ми сме приятели на Сира Магнус — продължава тя. Говори нещо средно между датски и норвежки. — Всъщност бяхме негови приятели. Ние сме енориаши от Рейкхолт. Съпругът ми пее в църковния хор. Може ли да вляза?

Тя не изглежда особено опасна, но полицаят дълго я изучава от глава до пети с рентгеновия си поглед.

— Съпругът ми чака в колата — казва ми тя, след като я пускам в стаята и затварям вратата. Очевидно не е свикнала да бъде в хотелски стаи с непознати мъже. Стои по средата на стаята, неподвижна и леко изчервена, а пликът все още е притиснат към гърдите й. — В деня, когато Сира Магнус умря…

— Да?

— Сутринта той дойде при нас. Помоли ни, ако нещо се случи с него, да ви дадем това.

Тя ми подава плика, който е запечатан с няколко пласта тиксо.

— Обещахме му да не отиваме в полицията, а да дадем плика на вас.

— Благодаря.

— Дълго се опитвахме да ви намерим.

— Съжалявам. Бях много зает.

— Чухме по радиото, че сте намерили пещера на Тингвелир.

Тя накланя глава на една страна, сякаш чака обяснение.

— Благодаря ви много. Сира Магнус също щеше да ви е много благодарен.

Мълчанието ми я кара да свие рамене и отново да ми каже, че съпругът й я чака в колата. Благодаря й още веднъж и тя си тръгва.

4.

Разкъсвам плика и изваждам лист хартия.

Прости ми, Сира Магнус, но не мога да се сдържа: избухвам в смях.

Човек е такъв, какъвто е. Дори в смъртта.

На страницата има три реда.

Руни.

На пръв поглед текстът изглежда абсолютно неразбираем.

Всъщност аз мога да чета руни, но дори след второто и третото прочитане, текстът остава все така неразбираем.

Най-горе на страницата е написано:

По-надолу следва текст:

Дълго време стоя втренчен в руните, опитвайки се да ги разчета. Но дори след като прочитам текста буква по буква, той остава неразбираем.

Руническото послание е кодирано.

Сигурно се е опасявал, че нещо ще се случи. Страхувал се е от това, което може да му направят. Затова е оставил послание при приятели, на които е имал доверие.

Осъзнавайки всичко това, аз усещам ледена тръпка по гръбначния си стълб. Сира Магнус е знаел, че животът му е в опасност.

Значи е знаел нещо, което не ми е казал.

Когато прочитам текста отново, аз виждам закономерност, която не се забелязва от пръв поглед. Осъзнавам, че Сира е заменил букви от текста, ползвайки метода на Цезар. Но с кои други букви? И как точно?

Обаждам се на своя приятелски настроен гений и му диктувам руните, изписани от Сира Магнус.

— G88C3 — промърморва Терйе Льон Ерихсен. — Това трябва да е ключът.

Изведнъж ми просветва.

— G88! Официалният регистрационен номер на камъка „Килвер“!

Камъкът „Килвер“ е открит през 1903 г. в Готланд, върху гробница във фермата „Килвер“. Представлява парче варовик, върху което са изписани elder futhark10. Двамата с Терйе транскрибираме звуковите стойности на руните и получаваме следния напълно неразбираем текст:

— Близо сме — уверява ме Терйе. — Този шифър не е особено сложен. Може би не е по-сложен от една обикновена цезарова тройка.

Може би. Прилагайки цезаровата тройка и след това превеждайки текста на английски, ние получаваме следното:

— Воала! — възкликва Терйе. — Имейл адрес.

Магнус, стара лисица такава…

Благодаря на Терйе за неговата помощ, включвам лаптопа си, влизам в интернет, отварям страницата на Gmail и въвеждам името на майка ми и страстта на Магнус, която не е Снори, както може би сте предположили, а фуа гра11 която изписвам като една дума, за да стане парола.

В пощата ме чака един имейл.

Тема: Бьорн.

Посланието е кратко: „Случват се такива неща. Успех, Бьорн. С теб съм до края. Не ме съди твърде строго. Твой приятел, Магнус“.

Отварям прикачения файл.

Няколко секунди светът спира да се върти.

Сира Магнус ми е изпратил сканирана и дигитализирана версия на кодекса на Снори.

5.

Оставам в Исландия още няколко дни.

През цялото време двама униформени полицаи не се отделят от мен, което ми пречи да върша това, което трябва да свърша.

С Тран ни интервюират от вестници и телевизии за откриването на пещерата и сребърното ковчеже с ръкописите, които всички вече наричат „Тингвелирските свитъци“. Името не е избрано произволно.

През 1947 г. козар от Кумран открил свитъци в една пещера, разположена близо до Мъртво море. През следващото десетилетие много други козари, бедуини и археолози открили не по-малко от осемстотин и петдесет свитъка, съдържащи древни еврейски библейски текстове. Тези ръкописи сега са известни като „Свитъците от Мъртво море“.

Изпращам на Тран копие на кодекса на Снори. За всеки случай го моля да не казва на никого, че имаме копие. Човек никога не знае.

Тингвелирските свитъци се съхраняват на сигурно място в масивния трезор в мазето на института „Арни Магнусон“. Арабите няма да могат да разбият стоманената врата, дори с динамит, Семтекс12 и горелки.

Тран вербува трима специалисти (двама лингвисти и един историк), които да преведат текста.

Решавам да се върна в Норвегия. Полицаите не възразяват. Дори са щастливи от този факт. Закарват ме до летището и не си тръгват, преди да се уверят, че съм се качил на самолета жив и здрав.

Не ги виждам да стоят и да махат, докато самолетът набира височина, но си представям, че правят точно това. И може би въздишат от облекчение, че най-накрая са се отървали от мен.

1.

Някой е бил в апартамента ми.

Живея в жилищен блок: две спални, дневна и кухня. Апартаментът ми е твърде голям за отшелник като мен, но гледката към Осло е превъзходна.

За мен домът е свещен. Когато входната врата се хлопне, аз се затварям от света. Проблеми в работата, досадни колеги, напористи жени, безскрупулни убийци.

Така че краката ми се превръщат в две оловни тежести, които ме залепят за изтривалката в коридора. Внимателно вадя ключа от ключалката и затварям вратата зад себе си. Оставям куфара си на ръчно плетения килим, който купих от един базар в Истанбул.

Вратата на кабинета ми е открехната. Помня, че преди да замина за Исландия, я затворих. Винаги затварям вратите, преди да изляза от апартамента. В случай на пожар или наводнение.

Дъхът ми секва. Дали все още са тук?

Очите ми се стрелкат наляво-надясно като побеснели.

Някъде в блока се тряска врата. Подскачам. Стегни се, Бьорн! Разбира се, че вече не са тук. Те са в Исландия. Не могат да бъдат в Исландия и в Норвегия едновременно.

Затварям очи и виждам мъртвите очи на Сира Магнус. Както и двамата араби в хотелската стая в Рейкявик.

Тишината тече и се подува. Какво да правя? Да избягам? Да остана на място? Да се обадя в полицията? „Крадците в апартамента ли са?“, ще попитат те. „Не знам“, ще им отвърна аз. „Вратата насилена ли е?“ „Не“, ще бъде моят отговор. „Просто знам, че някой е влизал в апартамента ми.“ След това операторът на спешната линия ще въздъхне и ще ме помоли да позвъня в централата, ако открия следи от взлом или кражба.

Бутам вратата на кабинета си. Тя се отваря.

Бях очаквал да вляза в стая, която е била претърсена. Но в стаята цари ред и всичко е на мястото си. Кабинетът ми изглежда точно така, както го бях оставил.

Почти.

Лявата страна на клавиатурата ми е била преместена сантиметър-два навътре от ръба на бюрото.

Подредили са дневната. Но са оставили „Камбаната на Исландия“ от Лакснес вдясно от „Лолита“ на Набоков, а не вляво от нея. В колекцията ми от компактдискове, Wish You Were Here на Пинк Флойд е оставен до Ummagumma. Кръстословицата на малката стъклена маса в ъгъла между диваните е обърната с лицето надолу. Химикалката, с която решавам кръстословици, е поставена под ъгъл, а не паралелно с ръба на долния край на кръстословицата.

Претърсили са спалнята, кухнята и малкия, претъпкан шкаф. Не знам дали са открили това, което са търсили. Не знам дори какво са търсили.

Изпразвам куфара си, включвам пералнята, взимам кенче бира от хладилника и се хвърлям на дивана.

Телефонът звъни още преди да отворя бирата. Тран. Казва ми, че са нахлули с взлом в къщата му, както и в института. За щастие не са открили нищо. Дори не са се опитвали да влязат в трезора.

Моля го да се свърже с полицията и добавям, че е по-добре да приключваме разговора, в случай че някой подслушва линията.

Известно време се боря с кенчето, преди да го отворя. Тъй като гриза ноктите си, винаги ми е трудно да вкарам пръста си под алуминиевия пръстен. Всеки си има своите проблеми.

Вдигам кенчето до устата си с трепереща ръка и отпивам.

Не съм герой. Но съм упорит.

Решавам, че ми е дошло до гуша.

Обаждам се в полицията. Няма да повярват на думичка от това, което им казвам. Прехвърлят ме в централата. Бавно и със заекване, аз им разказвам всичко, което се случи в Исландия — разказвам им за Сира Магнус, за арабите, за археологическите открития. Казвам им, че според мен някой е бил в апартамента ми. Докато слушам собствените си думи, аз си представям как човекът от другия край на линията отмята с човка в бележника си квадратчето срещу думите „случай за психиатрията“.

Но след като ме изслушва, полицаят казва нещо неочаквано.

— Исусе! — възкликва той.

Може би е чувал за мен. Може би е впечатлен от титлата ми и от връзката на всичко, което му разказах, със Снори. Дори един полицай може да копнее за малко приключения и драма, които да разнообразят сивото му ежедневие.

— Веднага ще изпратим човек — казва той решително.

2.

Човекът, когото изпращат, е закръглена жена, облечена в поличка до коленете и тесен пуловер, който не може да скрие огромните й гърди.

Отначало я вземам за амбулантен търговец. След това забелязвам думата „ПОЛИЦИЯ“ на картата с името й, която виси на връв около врата й.

Името й е Ранхилд. Детектив инспектор Ранхилд. Сварявам кафе и двамата сядаме в дневната. Разказвам й за всичко, което се случи в Исландия, и за причината, поради която според мен някой е влязъл с взлом в апартамента ми. Тя нито се засмива, нито ми хвърля поглед, изпълнен с недоверие. Когато свършвам, разглежда рамките на вратите и ключалките им. Казвам й, че хората, които са били в апартамента ми, са професионалисти и не биха оставили такива следи. Показвам й следите от взлома, които бях забелязал: клавиатурата, книгите, дисковете, кръстословицата и химикалката. Тя се усмихва тайнствено и казва, че съм изключително наблюдателен.

По-късно пристигат двамата полицейски техници със своите четчици и малки найлонови торбички, в които събират доказателствата.

Полицаите шетат из апартамента ми почти три часа. Не намират никакви доказателства. След като техниците си тръгват, Ранхилд става да ми каже довиждане.

— Сигурна съм, че разбирате. Нямаме достатъчно доказателства, за да ви поставим под полицейска охрана — казва тя. — Но все пак — внимавайте.

Връчва ми картичка с няколко телефонни номера. След това я взима от ръцете ми и с химикалка „Биро“ записва номера на мобилен телефон.

— Моят личен номер. За всеки случай… нали знаете.

Когато Ранхилд си тръгва, заключвам вратата. Слагам и веригата. Отпивам от кенчето. Бирата е топла и разгазирана.

Телефонът звъни. Вдигам слушалката. Тишина. Но чувам нечие дишане. Затварят.

Някой проверява дали съм вкъщи.

Хвърлям само най-необходимите дрехи и тоалетни принадлежности в една платнена торба и хуквам към колата. Има хора, които биха се поколебали да нарекат моята Бола „кола“. Никога не съм изпитвал нужда да парадирам с големи и скъпи коли. Бола е „Ситроен 2CV“. Консервна кутия с мотора на шивачна машина. Пълна с чар, душа и синтетичен петрол.

Бягам от апартамента си и намирам убежище във вярната си Бола. Никой не ме последва. Което е добре, защото Бола не може да развие особено висока скорост. Но съм сигурен, че ме наблюдават. Знаят къде съм. Не мога да ги видя, но, без съмнение, те виждат мен.

3.

Ръководителят на моята катедра в университета, професор Трюгве Арнцен, е непоносимо лайно. Убеден съм в това. Аз съм негов доведен син вече двадесет и пет години.

Когато майка ми умря, принудената учтивост и неохотната толерантност, които съществуваха помежду ни, изчезнаха почти веднага.

Професорът превзе майка ми, когато истинският ми баща почина при падане от планински връх, който професорът го бе убедил да изкачи. Тогава бях на дванадесет. Ако не друго, то поне научих, че предизвикването на гравитацията на дуел може да бъде фатално. Преди няколко години научих, че всъщност баща ми се бе опитал да убие професора, защото бе открил за връзката му с майка ми. Вместо това самият той бе станал жертва на капана, който бе заложил. Както каза Сира Магнус: Всичко се случва.

Познавам навиците на професора. Знам, че той винаги идва на работа рано. Често се хвали, че свършва цялата си работа за деня, преди останалият свят да се събуди.

Аз пък прекарах цялата нощ в колата. На паркинга. В обсега на една камера за наблюдение.

Когато чукам на вратата, професорът вече е в кабинета си. Изражението на лицето му е изражението на човек, в чиято уста някой е изстискал цял лимон.

— Бьорн? Мислех, че си в Исландия.

— Бях.

Послушно му разказвам най-интересните моменти от пребиваването ми там, които несъмнено е научил от вестниците. Не споменавам нищо, което може да бъде възприето като нарушаване на протокола. Професор Арнцен е непоклатимо стриктен по отношение на правила, които биха изпитали търпението на светец. Но успявам да събудя интереса му дотолкова, че да ми позволи да продължа с „проекта“ си. Поглежда ме косо и ми нарежда да го информирам редовно за развитието на работата си, за да знае как върви тя.

Ясно.

4.

Цицерон бе казал, че самотата не е товар за човек, погълнат от учение. Аз винаги съм погълнат от учение, но това не прави копнежите ми по-лесни за задоволяване. Те просто стават по-лесни за потискане.

Заключих вратата на миниатюрния си кабинет и сега седя сплескан между преливащ шкаф с папки и рафтове за книги, пръскащи се по шевовете от мъдрост. Галя молива си с пръст и зяпам разсеяно през прозореца. Поглеждам към монитора на компютъра си.

Отчаяно се опитвам да разгадая какво е знаел Сира Магнус, какво е било нещото, което той бе осъзнал и което го бе накарало да се страхува от експертите. Знаел ли е, че те не са били изпратени от института „Шимър“? С кого бе говорил? Какво го бе накарало да сканира целия кодекс на Снори, страница по страница, и след това да измисли рунически код, който да ме доведе до копието?

Бях принтирал кодекса на лъскава, висококачествена хартия. Очевидно има и други послания и следи, скрити някъде в редовете руни и латински букви, символи и карти. Откъси от текста са кодирани, но голяма част от параграфите са четливи.

Каква е била тайната, накарала Снори собственоръчно да напише текст за идните поколения?

Първите три страници са изписани с руни, а пергаментът е по-тъмен и по-стар от останалите. Руните всъщност представляват германска азбука, добила популярност в северна Европа през първи век след Христа. Разпространението на християнството постепенно станало причина руните да бъдат заменени от латинската азбука, но в продължение на няколкостотин години руните и латинските букви били използвани едновременно.

Превеждам текста, символ по символ, дума по дума. Оказва се, че той съдържа правила, клетва и инструкции. Започва така:

Следващият стих, изписан с руни, но очевидно преведен от египетски, е още по-странен:

Ключът?

След руническите текстове има няколкото страници, изписани собственоръчно от Снори няколкостотин години по-късно на латински. Към тях има приложени карти и рисунки. Някои части от тези латински текстове са кодирани, но останалото е напълно четливо:

Представям си Снори, седнал в своя скрипториум13 в Рейкхолт. Стаята е осветена от лоените свещи върху бюрото и лампите с олио, висящи от тавана и стените. Освободил е писарите си, за да остане сам. Пред него е разстлан мекият бял веленов пергамент. Перото му е оголено и подострено. Той започва да пише, ръката му се придържа към линиите, отбелязани върху кожата. Рисува пентаграм по средата на страницата, известна още като звездата на Дявола. По времето на Снори хората вярвали, че могат да се защитят от демоните, които смущават съня им, като издълбаят звездата на Дявола върху вратата на дома си.

Дори в един модерен кабинет, оборудван с компютър, телефон, факс и принтер, аз чувствам силата на пентаграма. Той блести ярко в окултното небе вече повече от петстотин години. Египтяните чертаели кръг около пентаграм, който наричали duat. Той посочвал пътя към подземния свят, към следващия живот. Арабите го използвали в магии и ритуали. Питагорейците вярвали, че пентаграмът изразява математическото съвършенство, тъй като в линиите му е скрита златната пропорция 1.618. За евреите той символизира петте книги на Моисей или „Петокнижието“. За християните пентаграмът символизира черна магия, но също така и петте рани на Исус.

А ако пентаграмът е обърнат така, че единият му лъч да сочи надолу, той се превръща в символ на Сатаната или така наречената звезда на Дявола.

На петата страница намирам карта на северна Норвегия, включваща всичко на юг от Трондхайм. Картата не е особено добра. Картите по времето на Снори са били рисувани главно на основата на измервания на око и предположения. Първата известна карта на северните страни е картата „Нанси“ от 1427 г., нарисувана от датчанина Клавдий Клавус, който дълги години живял в Рим и станал приближен на няколко кардинали и секретари на папата. Но няколкостотин години преди него някой начертал карта на Остландет, като я копирал от един дори по-древен рунически свитък.

Изучавам текста и руните с часове. Превеждам руническия текст и текста на Снори. Боря се с кодовете. Знам, че в тези страници може би е скрито послание, вероятно инструкции. Но не мога да открия начин да го разшифровам. Изследвам картата на Норвегия и символите.

Но не откривам нищо.

След като обядвам (две филии хляб със сирене „Гауда“, парче сурова ряпа, морков и чаша чай), аз се обаждам на старшия инспектор на Боргарнес. Питам го дали има някакви новини за мен. Има. Заподозрените са били заснети с камера на бензиностанция в Саубер. В момента изпращат снимките им на Интерпол. Норвежката полиция също е получила копие от тях. След това той се шегува, че арабите били потънали вдън пясък, ха-ха. Но бързо става сериозен и ми казва точно толкова за разследването, колкото да почувствам, че съм информиран, без да знам каквото и да било.

Веднага щом оставям телефона на вилката, той започва да звъни. Ранхилд от полицията в Осло. Току-що е получила снимките от Исландия и ме пита дали мога да идентифицирам заподозрените. Изпратила ми е копия на снимките по електронната поща и ще ме изчака на телефона, докато отворя писмото и прикрепения файл.

Снимките са черно-бели, но с високо качество.

Разпознавам двамата мъже, които ми дойдоха на гости в хотелската стая в Рейкявик. Дребният с пистолета и гигантът, който счупи кутрето ми.

— Това са те — казвам аз.

— Ще ги заловим. Сега, след като разполагаме със снимки, имаме с какво да работим.

Моля я да изчака за момент. Под нейното писмо има друго, неотворено.

Гърлото ми се пълни с пясък и маджун.

Никога преди не бях получавал писмена заплаха. Това ми е първата.

Прочитам я на Ранхилд с треперещ, заекващ глас. Тя ми казва да направя две неща: да принтирам копие на писмото и да й пратя оригинала по пощата.

Натискам Print. Нищо. Натискам бутона няколко пъти в раздразнението си.

Нищо.

Точно когато се каня да препратя писмото, екранът започва да примигва. Имейлът се разгражда пред очите ми, сякаш всеки пиксел е бил обиден от съседа си и е решил да се отдалечи от него колкото се може по-бързо.

Накрая от писмото не остава нищо.

— Изчезна — казвам аз.

— Това е невъзможно.

Проверявам в кутията Outlook. Имейлът все още е най-горе. Цъквам върху него и целият ред изчезва.

— Провери в „Изтрити“.

Нищо.

Казва ми, че един имейл не може просто да изчезне от компютъра на получателя си. Това е технически невъзможно. Текстът сигурно е бил прикрепен файл, който антивирусната програма е засякла и изтрила.

— Да не е било Х-приложение?

— Беше един напълно нормален имейл.

— Някой трябва да е проникнал в компютъра ти и да е инсталирал програма — шпионин.

— Били са тук? Тук, в кабинета ми?

— Ако разполагат със софтуер, който може да накара имейл в Outlook да изчезне, значи си разбират от работата. Съвсем лесно може да бъде изпратен имейл, който дори да бъде преместен в папка „Спам“ и изтрит, преди това автоматично да инсталира скрита програма на компютъра ти.

— Не пишеше от кого е имейлът.

— Променянето на адреса на изпращача и датата на изпращане не е никак трудно. Теоретично е възможно да открием от кой сървър е изпратен имейлът, но и за това има хитрини, като например ако са проникнали в някой зле защитен сървър и са изпратили имейла оттам.

Ранхилд ми казва да запиша на един лист съдържанието на имейла по памет, доколкото е възможно, дума по дума.

Половин час по-късно, тя пристига с полицейски техник, който взима компютъра ми. Но се съмнявам, че ще открият нещо.

5.

Късно същия следобед отключвам вратата на кабинета си. Нервен съм. Скрил съм принтираното копие на кодекса на Снори в прозрачен найлонов плик под ризата си. Найлонът е залепнал за гърдите ми.

Бързам по безкрайния коридор, слизам надолу по стълбите до мазето и след това излизам на ярката слънчева светлина, щавеща задния двор на института. Чувствам лъчите на слънцето като нажежени до червено игли, забиващи се в очите ми. Прикрепям слънчевите стъкла за рамките на обикновените си очила. Въздухът мирише на късно лято.

Взимам метрото от Блиндерн до градския център. След това отивам пеша до многоетажния паркинг, където оставих Бола.

Той седи на едни стълби срещу входа на паркинга и се преструва, че чете вестник. Но през цялото време следи стъклените врати, които се отварят и затварят автоматично.

Мисълта, която наистина ме ужасява, е, че това не е единственият вход на паркинга. Ако има човек, който наблюдава един от входовете, следователно има други, които наблюдават и останалите. Колко са тези хора?

Изчезвам зад ъгъла и оставям Бола там, където е — сама и обградена от врага на ниво Р2.

Кои са тези хора? Нима Сира Магнус се бе свързал с колекционери на черния пазар? Богати чужденци, готови да стигнат до крайности в стремежа си да се докопат до редки съкровища? Но да стигнат дотам, че да убиват? Заради един древен пергамент?

Или може би заради информацията, скрита в текста?

Взимам трамвая до Скилебек и се скривам във входа на жилищна сграда.

Терйе Льон Ерихсен пристига половин час по-късно.

В раницата си (същата, която носеше, когато бяхме заедно в университета), той донася тенекиена кутия с храна, термос от училищните му години и вестник за четене по време на пътуването с трамвая. Раменете му са криви и докато крачи по тротоара към мен, той се клатушка като пингвин. Терйе има малки зъби и големи уши, както и плешиво място на темето, което наваксва с иначе дългата си, къдрава коса и впечатляващо гъстата си и рошава брада.

Когато ме вижда, той спира, озъбва се в усмивка и възкликва:

— Бьорн! Проблем с някоя дама?

Нашата специалност е иронията и сме развили свой собствен език, на който дори най-жестоката обида е добросърдечна. Терйе знае чудесно, че нито един от двама ни не се бе приближавал до жена от години.

Прекарвам нощта при него. Той е развълнуван при мисълта, че укрива човек, преследван от мистериозни главорези.

Предполагам, че не ми вярва или по-скоро мисли, че си въобразявам. Но това е добре. Както за него, така и за мен.

6.

Винаги са ме привличали вещиците, още откакто бях момче.

Странно привличане, няма спор. Моите желания и копнежи рядко следваха добре отъпканата пътека на разума. Отначало, когато бях много малък, вещиците ме плашеха до смърт. Носеха черни пелерини и имаха дълги носове и космати брадавици. Бъркаха зловонни отвари в огромни казани и летяха на метли, кискащи се зловещо. Когато пораснах и хормоните ми предпазливо разчупиха черупките си и излязоха на светло, аз интуитивно разбрах, че изпитвам някаква еротична слабост към вещиците; слабост, която караше коленете ми да треперят, а сърцето ми да препуска.

Но бях все така ужасен от тях.

Точно затова сега стоя неподвижен като статуя на изтривалката на Аделхейд Гейерстам и се опитвам да си поема дъх.

— Бьорн Белтьо? — пита ме тя и накланя главата си на една страна.

— Аделхейд?

— Влез, влез!

Аделхейд Гейерстам изглежда така, както в моите представи изглежда една истинска вещица-уикан. Тя е очарователна по един сенсуален, но в същото време ненатрапващ се начин. Устните й са тънки и влажни, очите леденосини и изпълнени с неизречени обещания.

Тя живее в Лилехамер, в една голяма, стара, просторна дървена къща, покрита с люспеща се бяла боя и с градина, пълна със забравени ябълкови дървета, буренясали храсти френско грозде и купчини тор, обрасли с трева и плевели.

Аделхейд ме въвежда в антрето на къщата си и аз окачам палтото си на гвоздей. Пита ме за пътуването с влака. Облечена е в рокля на цветя, която почти скрива очертанията на тялото й. Носи се по коридора пред мен като призрак, след това рязко завива наляво и влиза в огромна стая, пълна с тъпани, висящи кожи от зебра, дървени маски, копия, глави на антилопи и плетени капани за сънища, украсени с пера от щраус и лъвски нокти.

Предлага ми билков чай в голяма, керамична чаша.

— Толкова се радвам, че дойдохте. Крайно време беше! Официалната наука никога не е разбирала или уважавала свещената геометрия! Вие трябва да сте първият професор, който някога е идвал да ме види.

Вместо да посоча, че не съм професор, а само скромен доцент и не представлявам никого другиго, освен себе си, аз отпивам от билковия си чай, който има вкус на задушена трева и развален компот.

Аделхейд е написала четири относително скандални книги за историята на свещената геометрия и нейното влияние върху разположението на скандинавски манастири, църкви, гробища и замъци.

— Има примери за свещена геометрия из цяла Норвегия. Но много учени смятат, че тази наука е основана единствено на суеверия.

Гласът й е топъл. Когато поставя ръката си върху моята, гривната й от мъниста и бижутата й дрънчат. Неочакваният допир до кожата й ми въздейства.

Тя продължава с лекцията си, преди да успея да вмъкна въпрос.

— По крайбрежието на Норвегия, от Рогаланд до Нордфиорд, има шестдесет каменни кръста, които свидетелстват за влиянието на келтите и за християнизацията на Норвегия в периода от раждането на Христа до хиляда години след това. Свети Олав несъмнено е реализирал ползите от влиянието на келтите. Наистина ли вярвате, че каменните кръстове, някои от които са високи три, дори четири метра, са позиционирани произволно?

— Всъщност никога не съм се замислял по този въпрос.

— Нима е съвпадение това, че ако начертаеш линия от абатство „Утстейн“, което се намира близо до Ставангер, до Тьонсберг, а след това от Тьонсберг нагоре до Трондхайм, линиите ще се срещнат под ъгъл от деветдесет градуса?

— А.

— А дали е съвпадение това, че цистерцианския монашески орден е построил абатство „Лис“ през 1146 г., абатство „Света Мария“ на Ховедьоя във фиорда Осло през 1147 г., „Мункеби“ в Трондхайм през 1180 г. и „Таутра“ на фиорда Трондхайм през 1207 г.?

— Едва ли.

— А съвпадение ли е това, че разстоянието от Августинското абатство в Утстейн до Осло е същото, каквото е разстоянието от абатство „Лис“ до Осло? Съвпадение ли е това, че разстоянието от абатство „Халсньой“, построено от августинците през 1163 г., до крепостта Тьонсберг е точно двеста седемдесет и пет километра, а същото разстояние разделя Тьонсберг от Утстейн?

— Уау.

— Всички древни, свещени места в Норвегия са построени съобразно математическа логика, която ни показва, че нашите предци са научили много от гърците и египтяните. Може би е съвпадение и това, че градове с огромно религиозно значение като Берген, Трондхайм, Хамар и Тьонсберг се намират на върховете на пентаграм от старата средновековна карта?

Ледена тръпка пробягва по гръбначния ми стълб. Чувствам се като зашлевен. Още не съм й казал защо съм тук. А тя отговори на един от въпросите, които още не й бях задал.

— Не искам да звуча мелодраматично — казвам аз, — но един свещеник в Исландия бе убит заради това, което ще ви покажа.

Слагам кодекса на Снори на масата пред нея.

— Това Тингвелирските свитъци ли са?

— Не, това е текстът, който ни доведе до пещерата в Тингвелир. Снори собственоръчно е написал латинската част. Руните най-вероятно са били изписани няколкостотин години по-рано. Картите и магическите символи са нарисувани някъде между 1050 и 1250 г.

Няколко секунди мълча, докато тя осмисля казаното от мен.

След това започва да прелиства страниците с благоговение и да изучава картите и символите.

— Анкхът! Пентаграмът! Това е удивително!

Превеждам й руните и й обяснявам, че текстът и картите най-вероятно крият някакви инструкции.

Разлиствам.

— Това е карта на южна Норвегия. Въпреки че се различава от една съвременна географска карта на Норвегия, не разбирам как някой е могъл да начертае толкова детайлна и прецизна карта на страната няколкостотин години преди възникването на науката картография.

— Пробвали ли сте да начертаете пентаграм върху картата?

Поглеждам към нея, след това поглеждам картата.

— Пентаграмът и картата вървят заедно — казва тя. — Трябва да тръгнете от светите места, съществували по времето, когато картата е направена. Бьоргвин, Нидарос, Хамар и Тунсберг.

Докато говори, тя отбелязва всяко едно от тези места с точка, след което чертае линия между Берген и Трондхайм. После свързва Берген с Хамар, където Никълъс Брейкспиър, който по-късно става известен като папа Адриан IV, основал епархия през 1150-та. След това тя чертае линия от Трондхайм до Тьонсберг, най-старият град в Норвегия и средновековен център на власт.

— Сега ни липсват само две линии — казва тя, — и получаваме пентаграм.

— Но в северозападната част на страната има много религиозни центрове. — Посочвам към липсващия координат, който се намира някъде в близост до Стадландет.

— Не е така. В района има само няколко тайнствени пещери, като пещерата „Долстейн“ например. Харалд Сомерфелд Боелке, който е мой колега и учен, дълго време изучаваше тази пещера и легендите, свързани с нея. Отворът на пещерата е обърнат към морето и разположен на шестдесет метра височина в планината. Тя се намира западно от Сандсьой, в окръг Мьор и Ромсдал. Според легендите крал Артур някога минал през тази част на страната, а в пещерата било скрито съкровище. От отвора започва тунел, който води до огромна галерия. Има пет подобни галерии или пещери, свързани с тесни тунели. Пещерата е дълга сто и осемдесет метра, но в древността хората вярвали, че тунелите продължавали под морето и стигали чак до Шотландия. Кръстоносецът Ранвалд Кале Колсон, граф на Оркни, който бил кръстен на храненика на свети Олав Ранвалд Брусесон от Оркни, посетил пещерата през 1127 г. и се опитал да открие съкровището, което било скрито там.

Аделхейд начертава двете последни линии и сякаш по магически път на картата на Норвегия се появява пентаграм.

Очевидно основите на бъдещите катедрали „Нидарос“ и „Хамар“, на крепостта Тьонсберг и на един храм в района на Берген са били положени от хора с езотерично разбиране за магията на числата, географията и геометрията.

— Малко хора знаят колко много храмове в скандинавските страни са построени на основата на окултни, математически закономерности — казва ми Аделхейд.

Тя отива до рафта с книги, изважда една от тях и я отваря някъде по средата. Показва ми въздушна снимка на погребалните могили в Гамле Упсала, Швеция.

— Виждате ли как могилите около църквите и замъците са разположени в концентрични окръжности и под определени ъгли? — Тя илюстрира това с лакиран в червено нокът.

След това изважда друга книга и ми показва карта на Борнхолм, датският остров в Балтийско море.

— Ако начертаете пентаграм върху острова, ще установите, че кръглите църкви, укрепленията и храмовете, построени от кръстоносците, са разположени точно по линиите на пентаграма.

Вади трета книга.

— Исландците Ейнар Парсон и Ейнар Биргисон доказаха, че когато първите исландци са се заселили на острова, те построили повечето големи ферми, църкви и други важни сгради съобразно свещени геометрични принципи. Представете си окръжност, която символизира хоризонта и небесния зодиак. Спиците на тази окръжност се определят от движението на слънцето и формират космическа карта, която доказва, че исландците са имали разширени познания по египетска космология.

Отпивам още малко от билковия си чай, който започва да изстива.

Тя вади още няколко книги от рафта.

— Ще откриете същите закономерности тук, в Норвегия. Изследователската работа на Бодвар Шйелдеруп и Харалд Сомерфелд Боелке, които са документирали откритията си в две прекрасни книги, доказва колко разпространена е била свещената геометрия в норвежката история. Викингите не са били просто страховити воини, жадни за кръв и плячка. Били са набожни, умни и изобретателни хора. Били са жадни не само за кръв, но и за знания. Ценели са хармонията. Спомнете си формата на техните кораби. И руните. Когато викингите искали да отбележат някакво важно място или събитие, те винаги използвали геометрията на свещените линии и символи.

— Но в края на краищата всичко това е просто един миш-маш от линии и координати — казвам аз и посочвам картата.

— Предполагам, че в текста са скрити и някакви по-подробни инструкции. Може би кодирани.

Поглеждам текста, изпълнен със съмнения. Чел съм го толкова много пъти и ми е трудно да повярвам, че в него все още има скрити кодове, които не съм открил.

Но, разбира се, греша.

7.

Във влака на връщане установявам, че имам осем пропуснати обаждания и четири съобщения на гласовата си поща. Бях оставил мобилния си телефон в режим вибрация. Нямам желание да се превърна в безпомощен заложник на модерните технологии, включително и на такива, които притежавам.

Всички пропуснати обаждания са от един човек.

Ранхилд.

Обаждам й се. Чувам въздишката й на облекчение съвсем ясно.

— Бьорн! Къде бяхте?

— Случило ли се е нещо?

— Трябва да говоря с вас. Веднага. Къде сте? Ще дойдем да ви вземем.

В Осло Ранхилд ме чака пред полицейското управление на Грьонланд с тревожно изражение на лицето.

— Идентифицирахме един от арабите — казва тя и ми подава снимката, направена от камерата в бензиностанцията. Сочи най-едрия от мъжете.

— Това е човекът, който счупи пръста ми.

— В Интерпол имат цяла библиотека, посветена на него. Пълното му име е Хасан Ибн Аби Хаким.

— Хасан…

Ранхилд изсипва цяла купчина от снимки на Хасан на бюрото пред мен. На няколко от тях той е облечен във военна униформа. На други е облечен в скъпи костюми, очевидно шити по поръчка, за да обхванат масивното му тяло.

На една черно-бяла снимка той стои пред масов гроб, а устните му са разтегнати в широка, горда усмивка.

— Иракчанин.

Ранхилд ми подава превод на доклад, изпратен от Интерпол.

— Това е така нареченият 1-24/7 от Базата криминални данни на Интерпол.

— Е, поне сега знаем кой е той — казвам аз.

Имам навика да крия страха си под маска от безразличие. Информацията, която бях научил току-що, ме ужасява, но мисълта да се предам никога не би минала през главата ми. Всъщност точно обратното: започвам да изпитвам трескавата нужда да победя този човек, да го надвия, да му се изплъзна.

Да победя непобедимото. Да победя екзекутора на име Хасан. Аз съм неимоверно упорит. Един разумен човек знае кога е време да каже „Пас“ и да хвърли картите на масата. Но аз? О, не. Дълбоко вътре в мен живее един прегърбен загубеняк, който всячески се опитва да научи отговорите на всички въпроси; човек, който би разглобил часовник, за да научи тайните на времето. В момента в мен любопитството е много по-силно, отколкото страха. Освен това да се предам би означавало да оскверня паметта на Сира Магнус.

Изражението на лицето на Ранхилд ми напомня за майка ми, която често ме гледаше по същия начин, когато бях малко момче. „Скъпи Бьорн — би казала тя, — бъди внимателен.“

Полицаите ми дават лична аларма, която мога да задействам в случай на опасност.

В следващите няколко дни ще разполагам със свой собствен бодигард, полицай със слушалка в ухото и слънчеви очила, който ще следи за потенциални атентатори, скрити в храстите.

Освен това ми връщат компютъра. Програмите, които Хасан и неговите хора бяха инсталирали, или са изчезнали по някакъв магически начин, или са били погълнати от други програми. Единственото нещо, което полицаите са успели да открият, е дайлър, свързан с прокси сървър някъде на Карибите, който пък е свързан със сървър в Абу Даби.

8.

Ползвам кабинета на колега от университета, който е във ваканция. Бодигардът ми седи на стол в коридора, чете таблоиди и скучае, чакайки да ни щурмува Републиканската гвардия.

Звъня на Тран в Исландия.

По гласа му познавам, че нещо го тревожи. Усещам, че търси думи, които да му помогнат да не прозвучи като параноик. След това признава, че някой го наблюдава. Някой го следи, някой рови из книжата му, когато излезе от кабинета си, някой се прокрадва около къщата му, когато го няма. Пресиленият му смях, когато ми разказва всичко това, само подсилва впечатлението, че най-големият му страх е това, че аз няма да му повярвам.

Казвам му за Хасан. За полицая, който в момента седи в коридора пред кабинета. За всичко, което се случи, откакто се върнах в Норвегия. След това го моля да се обади в полицията и да им обясни колко сериозно е положението.

— По следите ни са, Тран — казвам аз.

Той звучи така, сякаш се опитва да глътне цяло яйце.

— Дълго време се надявах, че е просто моето въображение.

— Тингвелирските свитъци на сигурно място ли са?

— Да, преместихме ги в…

— Спри! Не ми казвай.

— Но…

— Може би подслушват телефона.

Той млъква. Мълчи дълго време.

Накрая се уговаряме да му позвъня на номер на негов колега, но не от моя телефон, а от някой друг телефон в университета.

Тран ми казва, че изследователите от института „Арни Магнусон“ са занесли Тингвелирските свитъци в лаборатория на Центъра по изкуства в Рейкявик. Те се престрували, че работят върху фолио на книгата от петнадесети век Codex Flatöiensis.

С глас, в който долавям нотка самодоволство, Тран ми признава, че е организирал хитро прикритие. Накарал е четирима студенти да положат тържествена клетва за пазене на тайна и ги изпратил да работят в главната лаборатория на института „Арни Магнусон“ върху копие на Heimskringla. Според Тран престъпниците със сигурност ще решат, че четиримата тайно работят над Тингвелирските свитъци.

— Твоите изследователи какво са открили досега? — питам аз.

— Изглежда като препис на Библията.

— Какво имаш предвид „изглежда като“?

— Ами… — Той се колебае. — Една от колоните е написана на коптски. Другата е написана на старинна форма на иврит, наречена класически или библейски иврит. Коптският превод е паралелен с оригиналния текст на иврит. Юдейската Библия, Танахът14 и Старият завет са били написани на същия език. Той не е много различен от съвременния иврит, но граматиката не е съвсем същата, а стилистиката е малко по-архаична.

— Значи е библейски препис, така ли?

— Преводачите са леко объркани. Трябва да е някаква алтернативна ръкописна версия. Части от текста представляват препис на „Петокнижието“ на Моисей. Други части още не можем да идентифицираме, но не сме напреднали толкова с преводите. Превели сме няколко извадки от различни части на документа.

— И?

— Ами, честно да ти кажа, не съм съвсем сигурен какво означават. Може би са просто безсмислици. Може би някой шегаджия, скептичен монах или уволнен писар например, е решил да пренапише Библията. И дори ако текстът е приблизителен превод на книгите на Моисей, не съм съвсем сигурен как да го интерпретирам.

— Защо?

— Ако текстът беше с хиляда години по-стар, щеше да е международна сензация. „Септуагинтата“, единственият дохристиянски превод на Стария завет, е бил направен в Александрия, Египет, някъде между 100 и 300 г. пр.Хр. Codex Vaticanus, един от най-старите запазени библейски ръкописи, датира от четвърти век. Codex Sinaiticus, друг препис на Библията, е бил направен между 330 и 350 г. сл.Хр. Vulgata, първият официален превод на Библията на латински, осъществен от Римската църква, е бил направен някъде около 400 г. сл.Хр. Тингвелирските свитъци са били написани по времето на викингите, Бьорн. Разбира се, препис на Библията от единадесети век би предизвикал научен интерес, но нищо повече от това. Свитъците са нещо, което хора като мен и теб биха изследвали и изучавали с години, но помни, че те представляват препис на нещо, което е било на повече от хиляда години, когато е било преписано. Това може би ще предизвика интереса на един учен, но не и на повечето хора.

Няколко секунди той мълчи.

— Което прави факта, че Снори е скрил този препис в една пещера в Тингвелир, още по-необясним.

— Въпросът е от кой оригинален ръкопис е било преписано това нещо?

— Никога няма да разберем.

Разказвам му за разговора ми с Аделхейд. Известно време разискваме свещената геометрия. След това дискусията се прехвърля на Египет, древноегипетските науки и митологичните псевдонауки. Връзките между всички тези неща не ги правят по-лесни за разбиране. Какво общо има между Египет и историята на викингите? Какво общо има между Египет и Снори? Когато мисля за Египет, аз виждам в мислите си красивата Клеопатра, застанала в сянката на гигантска пирамида. Но по времето, когато Клеопатра е прелъстила мястото си в световната история, пирамидите в Гиза вече са били на 2500 години, а Египет е била залязваща империя.

Египтяните са основали своята държава преди 5000 години, като през първите три хиляди от тях са били управлявани от фараони, които отдавна са забравени, и други, чиито имена все още се помнят, като Уазнер, Ири-Хор, Куаа, Хотепсекемуи, Каба, Хеопс, Мантухотеп, Камосе, Аменхотеп, Тутмос, Хатшепсут, Рамзес, Сети, Ксеркс… властелините и полубоговете на своето време. Но Египет на фараоните е изчезнал малко преди раждането на Исус. Осиновеният син на Юлий Цезар, Октавиан, е нахлул в Египет тридесет години преди Исус да се роди. Клеопатра сама слага край на живота си. Последният фараон на Египет, седемнадесетгодишният син на Клеопатра Цезарион, е екзекутиран през същата година. След това страната е управлявана от чужденци. През средата на седми век арабите завладяват Египет, взимайки властта от византийците и персите. По времето на викингите Египет е бил ислямски халифат.

9.

През следващите няколко дни аз продължавам да изучавам текста на Снори, опитвайки се да намеря инструкциите, за които загатна Аделхейд. Но не откривам нищо.

Отзовават бодигарда ми; официалните причини за това са „ресурси“ и „преоценка на опасността“, но най-вероятната причина е това, че горкият човек всеки момент щеше да умре от скука.

Всяка сутрин се измъквам от апартамента на Терйе и се промъквам във временния си кабинет през влажни мазета, забравени от бога стълби и неизползвани коридори.

Чувам пращене в телефонната слушалка и получавам спам, който съм убеден, че инсталира шпионски програми на компютъра ми, сканиращи всичко, което имам на хард драйва си. Получавам неразбираеми текстови съобщения на телефона си от телефонни номера, които не съществуват и които изпращат GPS сигнали на сателита на престъпниците.

Опитвам се да забравя преследвачите си и да се концентрирам върху работата.

Без особен успех.

Терйе и Аделхейд ми бяха помогнали да разбера какво търся. Бяха ми обяснили как трябва да го намеря. Като се махнат тези две неща, остават единствено търпението и въображението.

Прекарвам по-голямата част от деня в изучаване на комбинации от букви и в четене на текста вертикално, хоризонтално, диагонално и отзад напред.

Знам, че отговорът е скрит някъде сред хилядите букви и думи.

10.

Намирам отговора рано сутринта в понеделник.

Дъждовните капки се стичат по стъклото на прозореца, образувайки накривени вадички. Чувствам мозъка си като къс мокър памук.

И точно в това състояние на изтощение и отчаяние аз откривам отговора на загадката.

Има един объркващ пасаж в текста на Снори, объркващ по отношение на топографията и съдържанието си. Той съдържа гръцките букви алфа и омега, изписани с червено мастило и по-големи от останалите букви. Двете гръцки букви се намират в началото и в края на параграф, който е четлив, но иначе напълно безсмислен. Алфа и омега означават също така „начало“ и „край“. Така че, ако тези символи означават началото и края на тайно послание, то това послание трябва да е скрито в текста между тях.

Прочитам първите и последните букви от двата реда и откривам имената на две места: първото под символа „алфа“ в полето вляво от текста, а второто под символа „омега“ в полето вдясно от текста.

Преведена от старонорвежки, първата част на загадката е:

Под символа „алфа“, взимайки първата буква от всеки ред, аз получавам думите Doso и kors.

По същия начин получавам думата Roykenes, съставена от първите букви на всеки ред над символа „омега“.

Разлиствам атлас. Doso е място в Ос, Хордаланд, на осем километра южно от Берген. Името идва от dys, норвежката дума за малка грамада камъни, което на свой ред ми напомня за погребалните могили в областта, датиращи отпреди хиляда и петстотин години. Roykenes е името на място, разположено на края на пътека, използвана от монаси. Намира се на няколко километра северно от Doso.

Пътека, използвана от монаси?

Развълнуван, аз търся голямомащабна карта на областта.

Отбелязвам мястото, където се намира Doso, както и мястото, където се намира Roykenes. След това ги свързвам с вертикална линия.

Kors или кръст…

Може би Снори иска да начертая кръст, използвайки за начални точки Doso и Roykenes?

Начертавам хоризонталната линия на кръст. Десният й край свършва в гора.

Левият свършва в…

Абатство „Лис“.

Няколко секунди зяпам картата с отворена уста.

Пентаграмът не сочи към някакво светилище в Берген, а към абатството „Лис“!

Абатството „Лис“ е цистерциански манастир, построен в началото на единадесети век и обвит в тайнственост. Абатството е затворено през 1536 г., но все още се радва на голям туристически интерес, може би най-вече заради красивото място, където се намира. Калугерите в манастира практикуват сдържаност, спокойствие и преданост.

Абатството „Лис“.

Разбира се!

Изпълнен с трепетно очакване, аз отново се гмуркам в лабиринта от букви. Сега, след като разгадах кода, откритията следват едно след друго. Някои от буквите са по-дебели от останалите, което прави откриването на нови думи, скрити сред другите думи и изречения, още по-лесно. Например в изречението „Кралю Наш, Знай, Че нИе ще умрем за Теб, Валхалата ни зОве“ намирам думата „източник“.

Между буквите R и S в двете вертикални линии откривам думата sinister, написана отзад напред. Sinister означава „ляво“ на латински. Освен това намирам думите Salomos segl (печатът на Соломон, който е с формата на пентаграм) и obelisk (каменна колона) между буквите S и K. Прочитам ost moter nord (изтокът среща запада) отзад напред. Но най-изумителното е това, че на две места откривам името свети Олав или Olafr hinn helgi, както пише в оригиналния текст.

Преведена и адаптирана на съвременен норвежки, текстовата диаграма изглежда така:

Дълго време седя неподвижен, като само очите ми се стрелкат от буква на буква и от дума на дума. Разбира се, Снори може да е шифровал тези думи просто за удоволствие. Но е възможно, поне на теория, да съм открил инструкции, които могат да ме отведат до легендарния гроб на свети Олав.

Много хора вярват, че свети Олав, викингът, християнизирал Норвегия и намерил смъртта си в битката за Стиклестад през 1030 г., е погребан в катедралата „Нидарос“ в Трондхайм.

Но не е.

След края на битката за Стиклестад Олав лежал сред труповете на загиналите, а кръвта от раните му бавно изтичала. Един фермер на име Торгилс Халмасон и неговият син претърсили бойното поле за тялото на краля. Те били обещали на Олав, че ще се погрижат за тялото му, ако той загине в битката. Намерили го, обвили трупа в лен и го положили в ковчег, който скрили под дъските на лодка. С нея тръгнали на юг от Нидарос (днешен Трондхайм) и дълго гребали срещу течението нагоре по реката, след което скрили тялото в една колиба. По-късно фермерът погребал крал Олав в дървен ковчег в една пясъчна плитчина на брега на река Нид, северно от пазарния град. През следващите месеци местните хора започнали да разказват безчет истории за мистериозни видения, чудеса и знаци. Извикали епископ Гримкел от Мьострактен. Година и пет дни след битката за Стиклестад фермерът Торгилс показал на епископа къде бил скрил тялото. Под надзора на епископа и на представители на властта ковчегът бил изровен и отворен. Крал Олав изглеждал така, сякаш спял. Ноктите, косата и брадата му били пораснали. Но страните му били червени. Според поета Снори, от ковчега се надигала сладка миризма.

Трупът на крал Олав бил изложен в църквата „Клеменс“ и после прехвърлен в нов ковчег, който бил покрит със скъп плат и наречен „мощехранителницата на Олав“. По-късно направили още два ковчега. Първият бил покрит със злато, сребро и скъпоценни камъни. Бил дълъг два метра и широк и висок осемдесет сантиметра, с извито дъно и капак. Малкият дървен ковчег бил поставен вътре. Капакът изглеждал като покрив с било и викингска драконова глава, и се затварял с панти и ключалки. След това бил направен трети ковчег за двата по-малки.

Никой не знае къде е мощехранителницата на Олав.

Някои вярват, че ковчегът или поне неговите останки се намират дълбоко в земята под катедралата „Нидарос“. Други твърдят, че ковчегът е бил зазидан в стените на крепостта Стейнвикхолмен, която се намира съвсем близо до Трондхайм. Историците вярват, че мощехранителницата е била унищожена през 1537 г., тъй като била забравена, когато архиепископ Олав Енгелбректсон избягал от Стейнвикхолмен след Реформацията. Всички скъпоценности били отнесени в Копенхаген и претопени. През септември 1540 г., Йохум Бех, ковчежникът на датския крал, написал разписка за деветдесет и пет килограма сребро, сто и седемдесет кристала и единадесет скъпоценни камъни, които паднали, когато ковчегът бил разломен.

През вековете мощехранителницата на Олав се бе превърнала от исторически факт в романтична легенда.

11.

Преди да изляза от кабинета си, звъня на Ранхилд, за да й кажа, че ще ме няма няколко дни.

— Къде отивате? — пита ме тя.

— Предполагам, че подслушват телефона ми.

— Трябва да знаем къде сте, Бьорн.

— Хасан също иска да знае.

— Тогава ми изпратете есемес.

— Ще видим.

— Не правете нищо глупаво.

Правя неискрено обещание.

Ако наистина успея да намеря гроба на свети Олав в абатството „Лис“, нямам никакво намерение да уведомявам за това Дирекцията за културно наследство, университета или полицията. Технически погледнато, аз се каня да извърша престъпление. Законът за културното наследство е доста строг по отношение на нашата история. Но нямам нито търпението, нито времето да следвам правилата на бюрокрацията.

— Има ли някакви новини?

— Хасан и някои от хората му са пристигнали в Осло един ден след вас. От Исландия. С фалшиви паспорти, разбира се. Взели са експреса Гардермоен до центъра. След това са изчезнали. Не са се регистрирали в нито един хотел.

— Кой е бил в апартамента ми тогава, ако те са пристигнали след мен?

— Може би имат оперативна единица в Осло.

— А не е ли възможно да са отседнали в частен дом?

— Възможно е. Може би в дом на техен съмишленик от Саудитска Арабия или Ирак.

— Разследвали ли сте тази възможност?

— В Норвегия живеят двадесет хиляди иракчани, Бьорн, и близо сто граждани на Саудитска Арабия.

Оставям мобилния си телефон в кабинета. Напълно възможно е Хасан, също като полицията, да разполага с необходимата апаратура да проследява обажданията ми и така да разбира къде се намирам.

1.

На светлината на вечерното слънце развалините на абатството изглеждат сякаш са замръзнали във времето.

Елегантните галерии, почиващи върху ред дебели двойни колони, протягат дългите си сенки към розовия здрач. Пласт пищна трева, примесена с мъх, покрива аркадата и зеленее върху порутените стени и фасадата.

— Красив е, нали? — коментира Ойвинд Скогстад.

— Прелестен — отвръщам аз.

Ойвинд стои със скръстени пред гърдите ръце, изучавайки руините с поглед. Изражението му е такова, сякаш самият той е построил манастира. Ойвинд е научен работник към Културно-историческото крило на музея „Берген“. Познавам го от 2003 г., когато двамата бяхме сред участниците на конференция, посветена на религиозното изкуство и иконографията. Израснал е в Ос и като дете е прекарвал всяко лято в района на „Лис“ и абатството. Той вярва, че именно руините на манастира са запалили в него интерес към историята и археологията. Когато му позвъних от един уличен телефон на гарата и му казах, че съм в Берген и се нуждая от помощта му във връзка с абатството „Лис“, аз се почувствах така, сякаш бях предложил на десетгодишно момченце да дойде с мен на панаира.

— С абатство „Лис“ са свързани много мистерии — казва той.

Ойвинд има слабост към бомбастичността. Присвива очи в дрезгавата светлина, развълнуван и изпълнен с очакване. Обещах да му кажа защо съм тук. Но още е рано.

Отвсякъде сме заобиколени от невероятно високи и тъмни борове.

— Разкажи ми за абатството — окуражавам го аз, една учтива покана да ми изнесе любимата си лекция, която ме чака, независимо дали искам да я чуя или не.

— С удоволствие! — Той бързо заема позата на гид, заобиколен от любопитни туристи. — Абатството „Лис“ е открито през 1146 г. по молба на епископ Сигурд от Селя. Построено е от монаси от манастира „Фаунтънс“ в Англия. Посветено е на Дева Мария.

Ойвинд от време на време бърше очилата си, които се замъгляват, сякаш от неговия ентусиазъм.

— Но защо тук, в тази тъмна гора?

— Огледай се, човече! Орденът на цистерцианците е почитал тишината, спокойствието и размишленията. Последователите му са били методични и практични естети. Искали са да култивират земята около абатството, така че да могат да се изхранват сами. По тази причина са имали нужда от местен източник на вода. Мястото било съвършено.

— Спомена някакви мистерии?

— Бьорн, какво знаеш за рицарите тамплиери?

— Доста — признавам аз. Хора, които се интересуват от рицарите тамплиери, имат вродена склонност да събират и помнят с маниакална страст досадни и иначе напълно безполезни подробности. — Рицарите тамплиери са били средновековен християнски монашески орден, основан от кръстоносците през 1119 г., само няколко години след основаването на Ордена на цистерцианците през 1098 г. Орденът на тамплиерите бил основан с целта да защитава европейските поклонници по пътя за Йерусалим. Кралят на Йерусалим дал разрешение на рицарите да построят главното си седалище на Храмовия хълм, над руините на Храма на Соломон. Тамплиерите посели семената на съвременната банкова система. Орденът станал толкова богат, че накрая един френски крал решил да избие всички рицари.

— И то на петък тринадесети, да не повярва човек.

— През 1307 г. — завършвам аз, за да покажа, че си знам урока. — Чувал съм теории, че рицарите били пазители на някаква историческа тайна. Като например местонахождението на тялото на Исус или Свещения граал…

— Или казано с една дума… знание. Знаеш ли, че съществуват няколко връзки между рицарите тамплиери и цистерцианския орден?

— Като например?

— Двата ордена били като дъщерни фирми. Освен това били приблизително на еднаква възраст. Но има и един друг, изключително вълнуващ общ знаменател. Бернар де Клерво!

— Имаш предвид светеца? Свети Бернар? Френският абат?

— На Великден 1146 г., същата година, когато било основано абатството „Лис“, Бернар Клерво изнесъл проповед за Втория кръстоносен поход. Бернар бил един от най-големите религиозни мислители на своето време. Наричали го „гласът на съвестта“. Освен това бил изключително важна клечка в църквата и най-вероятно ако не беше той, сега нямаше да стоим пред абатството „Лис“ и нямаше да сме чували за Цистерцианския орден.

— А връзката?

— Бернар бил племенник на един от основателите на рицарите тамплиери и впоследствие станал техен покровител и пазител. Благодарение на Бернар де Клерво, Орденът на рицарите тамплиери бил официално признат от църквата на Съвета в Троа през 1128 г. Признаването на техния орден допринесло за стремителния икономически растеж на рицарите тамплиери и им спечелило подкрепата на някои от най-богатите европейски родове. През 1139 г. орденът бил поставен под прякото ръководство на папата чрез декрет, включен в булата на папа Инокентий II, наречен Omne Datum Optimum. Тези вярващи, които били против това християни да се сражават с мечове в ръце, били безцеремонно сразени от De Laude Novae Militae15, в която Бернар разсъждава върху парадокса „убиване в името на Христа“. Освен това Бернар де Клерво формулирал правилата на Ордена на рицарите тамплиери.

Историята е пълна с необясними връзки и съвпадения. Защо абатството „Лис“ е било основано тук, на периферията на цивилизования свят, от монашески орден, свързан с рицарите тамплиери? Дали това обстоятелство е също толкова „случайно“, колкото фактът, че през 1190 г. крал Свер подарил абатството „Верне“ в Ойстфорд на Ордена на йоанитите, известен още като Малтийския орден и Ордена на хоспиталиерите?

Поглеждам към руините. Боровете се огъват на ледения морски бриз.

Нима свети Олав е бил погребан някъде в абатството „Лис“ от своите верни поддръжници, успели по някакъв начин да спасят останките на християнския крал с помощта на Цистерцианския орден и рицарите тамплиери? Нима истинската мощехранителница на Олав е била преместена от катедрала „Нидарос“ преди нейното обновяване в средата на дванадесети век? Нима през шестнадесети век датчаните бяха унищожили само едно копие на прочутата мощехранителница?

Докато гледам руините и търся отговори на тези въпроси, огромен ястреб седи върху един клон и тихо се люлее напред-назад, заедно с поривите на вятъра.

2.

Първо обяснявам на Ойвинд за кодекса на Снори и за неговата връзка с абатството „Лис“, а после му разказвам за Хасан и за неговата банда главорези. Единствената му реакция е да ме попита за кого мисля, че работят тези хора.

Ойвинд ме кани да преспя при него, в празния апартамент в мазето на къщата, където той е прекарал детството си. Тя се намира съвсем близо до абатството. Прекарваме по-голямата част от вечерта там, изучавайки ръкописа на Снори и прелиствайки книги за абатството, които Ойвинд е взел със себе си.

— В текста се споменава за печата на Соломон — казвам аз и разгъвам картата. — С други думи — пентаграм.

— Не знам за нещо наоколо, което да наподобява пентаграм, Бьорн.

— Думата obelisk е написана слято с думите „печат на Соломон“, което може би означава, че трябва да търсим някаква маркировка на земята.

Ойвинд ме поглежда изумен.

— Шегуваш се? В района има два изправени камъка. Историците още се чудят какво е било тяхното предназначение.

Той посочва място на картата, намиращо се на около двеста метра южно от абатство „Лис“ и друго, разположено на североизток от абатството.

— Ако това са две точки от пентаграм — чертая кръг през двете точки, — значи трябва да открием още три, тук, тук и тук.

Начертавам още три точки на картата.

На следващата сутрин ставаме с изгрева на слънцето. Качваме се на колата и след пет минути спираме пред абатството. Обувам зелените ботуши, които Ойвинд ми бе дал назаем, и двамата започваме да кръстосваме района, осеян с мъхести камъни, слънчеви поляни и гъсти гори.

Намираме първия изправен камък след половинчасово търсене, полускрит зад избуял гъстак на края на малка горичка. Камъкът е грубо издялан и висок около половин метър.

— Местните историци никога не са свързвали изправените камъни с абатството — казва ми Ойвинд.

Продължаваме навътре в гората, газейки влажни треви, изкачвайки кални могили и пресичайки малки ручейчета. Ботушите ни потъват в калта с влажно мляскане. Когато наближаваме мястото, където според картата трябва да се намира вторият камък, забавяме крачка и се отдалечаваме на няколко метра един от друг. Претърсваме околността стъпка по стъпка. Когато осъзнаваме, че сме отишли твърде далече, увеличаваме разстоянието помежду си и започваме повторна обиколка. Когато и тя не дава резултат, ние пак се обръщаме и още повече се отдалечаваме един от друг. Това се повтаря няколко пъти.

Намирам изправения камък почти по случайност. Очилата ми са се замъглили и докато ги бърша с крайчето на ризата си, забелязвам неясните очертания на обелиск. Бързо слагам очилата си.

Обелискът изчезва.

Оглеждам се, объркан. Виждам дънери на дървета, храсти, камъни, покрити с мъх, клони и клонки, листа. Свалям очилата си и формата отново се появява. Този път не изпускам камъка от очи и пак си слагам очилата. С изумление осъзнавам, че обелискът е част от по-голяма скала, в която е бил издълбан.

До края на деня намираме всичките пет обелиска, подредени около абатство „Лис“ във формата на пентаграм.

Почти се препъваме в следващите два, но ни трябват повече от три часа, за да намерим последния. Ойвинд отбелязва всеки открит от нас обелиск върху карта на местността.

След това се качваме в колата и поемаме към нашата местна изследователска станция — мазето в къщата на родителите на Ойвинд. Изпържваме си риба, която купихме жива от фиорда в Ос.

Вече имаме изправените камъни, имаме пентаграма, но ни липсва самият гроб.

След като изяждаме рибата, двамата с Ойвинд си отваряме по една студена бира.

Припомням си нещо, което бях прочел в текста на Снори: „изток се среща със север“. Изведнъж осъзнавам, че това може да е описание на пресечна точка между някои от източно-западните/северно-южните оси на пентаграма. Но „изток се среща със север“ е едно доста неясно описание, тъй като има няколко точки, в които изтокът се среща със севера. Така че това, което ни остава да направим, е да проследим всички линии на пентаграма и да видим дали няма да намерим нещо интересно върху една от тях.

3.

На следващия ден отново ставаме с изгрева. Едва сме започнали разходката си по протежение на първата от петте линии, ос А-В, когато откривам развалините на малка каменна постройка.

Руините са съвсем близо, точно на границата на гората, където оста А-В среща оста D-C на вътрешния пентагон, полускрити от клони и буйна растителност.

— Нищо важно — отбелязва Ойвинд.

— Местоположението е забележително.

— Задънена улица. Прилича на една от онези постройки, които през Средновековието са строили около кладенци. А според експертите на Дирекцията по културно наследство, това е просто една надстройка.

— Кладенец?

Сграбчвам Ойвинд и го придърпвам към себе си.

— Какво ти става, човече? — възкликва той. — Успокой се! Нали ти казах, че цистерцианците са били обсебени от това винаги да разполагат с прясна вода.

Прескачаме корените и камъните, които ни разделят от руините.

— Основният кладенец е до абатството, така че това сигурно е бил кладенец — резерв, в случай че кладенецът до абатството пресъхне. Според няколко източника резервният кладенец е пресъхнал много преди основния.

— Някога проучвали ли са го?

— Да са го проучвали? — Ойвинд свива рамене. — Абатството е било проучвано и изследвано много пъти. Първите разкопки са били направени още през 1822 г., но те били съсредоточени върху основната сграда, не тук. Оттогава е имало няколко разкопки, но не знам дали този кладенец някога е бил смятан за част от руините на абатството. Сигурен съм, че е бил изследван по време на разкопките на абатството през 1888 г. Но както вече казах, намира се твърде далече от основните сгради, за да представлява някакъв интерес.

Усмихвам се като котарак със сметана по мустаците.

— Бьорн, огледай се! Виждаш ли някакви гробове наоколо?

Оглеждам се. Не виждам гробове, но това не ме изненадва.

— Какво? — пита ме Ойвинд, вбесен от самодоволната ми усмивка.

— Ойвинд, какво търсим?

— Гроб. Погребална могила. Нещо достатъчно голямо, за да побере ковчега на свети Олав. И тъй като той е бил не само крал на Норвегия, но и светец, ако тленните му останки са били погребани тук повече от сто години след неговата смърт, значи трябва да търсим нещо величествено и огромно. Това… — той сочи развалините, — … е просто една купчина камъни!

— Кладенец.

— Окей. И какво от това? Преди стотици години тази развалина е била…

По изражението му разбирам, че най-накрая е осъзнал истината.

— Кладенец — повтаря Ойвинд тихо, след което ме поглежда с разширени очи.

4.

Правя няколко снимки с дигитален фотоапарат на камъните такива, каквито сме ги намерили. За идните поколения.

Взимаме работните ръкавици от колата и започваме да отместваме камъните. Работим изключително внимателно, но това не променя факта, че аз разрушавам поредния си исторически паметник.

Бьорн Белтьо. Исторически вандал.

Ако спазвахме протокола, трябваше да подадем молба и да чакаме съответното разрешение да отворим кладенеца, ако изобщо го получим. След година-две. Нито законът за културното наследство, нито хората, отговорни за неговото спазване са готови да направят живота на търсачите на съкровища лесен. Моите колеги биха ме заклеймили и биха имали известно право.

Изведнъж спирам, изправям се и казвам на Ойвинд:

— Когато всичко това свърши, аз ще поема цялата отговорност. Ти не си бил тук. Не си ми помагал. Не знаеш нищо за това.

Ойвинд поглежда в краката си. Разбира се, той иска да сподели славата на откритието с мен, но това би означавало да рискува кариерата си.

Що се отнася до мен — не ми пука.

За щастие времето е студено и влажно, така че малкото туристи, дошли да разгледат руините на абатството, бързо се прибират по топлите си хотели. Работим на спокойствие целия ден. Когато слънцето започва да залязва, вече сме преместили няколко тона камъни, покрити с мъх. Под тях има втори слой камъни, които са обли и подредени плътно един до друг, образувайки солидна основа.

5.

Връщаме се преди пукването на зората. С Ойвинд работим с фенери, закачени на каските ни, които изключваме веднага щом първите ивици светлина изскачат иззад върховете на дърветата.

С помощта на лостове, ковашки чукове, обикновени чукове и длета ние успяваме да разкъртим всички камъни, изграждащи основата. Трябва да проправим пътя си през три пласта камъни. Под тях попадаме на изгнили дървени греди, върху които каменоделците са положили каменния под.

Около обяд най-накрая сме доволни от големината на отвора, който сме направили.

За да се предпазим от всякакви нещастни случаи, като например и двамата да заседнем на дъното на кладенеца, Ойвинд чака горе, докато аз връзвам въже под ръцете си и се спускам в отвора. Лампата на каската ми осветява облите стени, които са от камъни, покрити с мъх. Те са големи и изкусно издялани. При положение, че това е резервен кладенец, строителите са хвърлили доста усилия.

Кладенецът е с радиус от около метър и е дълбок поне пет-шест метра. Ботушите ми потъват в дебел слой кал. Извиквам на Ойвинд, че съм стигнал дъното, след това фокусирам фенера си върху влажните, позеленели от мъх стени.

Нищо.

Не бях очаквал да намеря ковчега на свети Олав на дъното на кладенеца, но бях очаквал да намеря нещо.

Започвам да изстъргвам мъха с ръце. След известно време откривам, че един от камъните е много по-голям от останалите. Мрамор? Сапунен камък?

Предвижвам се напред, за да може светлината върху камъка да е по-силна. Повърхността му е осеяна с резки и белези. Навеждам се още по-напред.

Първоначално ми е трудно да разбера какво изобразяват резките. Изстъргвам още мъх и започвам да търкам камъка с ръкавицата си. Изведнъж ги виждам.

Три символа, издялани в камъка.

Анкх, руна на Тир и кръст.

Ойвинд ми изпраща бутилка с вода, с която да измия мъха, калта и мръсотията. С треперещи от вълнение ръце аз почиствам камъка. Но не откривам други символи или букви. Правя няколко снимки на трите символа и извиквам на Ойвинд да ме изтегли.

Развълнувани, ние се връщаме в апартамента. Дълго време дискутираме какво да правим от тук нататък. Няма съмнение, че входът на погребалната камера е скрит на дъното на кладенеца. Дали трябва да известим за това нашите началници? Дали трябва да уведомим Дирекцията за културното наследство?

Отговорът е: разбира се, че да.

Но не още.

И двамата чудесно съзнаваме, че ще изгубим всякакъв контрол върху разкопките, ако намесим други хора. Едни официални разкопки на кладенеца биха продължили цяла зима и може би дори цяла пролет.

Нямам време да чакам.

6.

Вечерта пускаме албум на Supertramp и дискутираме възможните връзки между викингите и древния Египет.

— Разбира се, нищо не е документирано, но идеята, че викинги са се спуснали надолу по течението на Нил, не звучи толкова невероятно — коментира Ойвинд. — Все пак викингите са били мореплаватели по природа. Не забравяй, че са изминавали хиляди километри в Русия, плавайки по реки и мъкнейки лодките си по сушата. Стигали са чак до Черно и до Каспийско море.

— Но Египет?

— Викингите са правили набези по средиземноморското крайбрежие, стигали са чак северна Африка. Какво им пречи да нахлуят в Египет?

Има право. Сигурд Кръстоносеца получил името си именно защото отишъл на кръстоносен поход чак до Миклагард и Йерусалим. Не трябва да забравяме и историята на Харалд Хардраде, полубратът на свети Олав.

Когато бил на петнадесет, той оцелял в битката за Стиклестад и след това побягнал на юг към Византия. Там станал воин във византийския императорски двор, имал връзка с жената на императора и се сражавал в няколко битки, включително и в северна Африка. Според Снори той превзел повече от осем африкански градове. Снори пише, че Харалд останал в Африка много години и придобил много имоти, злато и скъпоценности. Когато се върнал във Византия, корабите му били натоварени с несметни богатства.

— Още през девети век викингите са прониквали дълбоко на юг и са стигали чак до Средиземноморието и Африка — продължава Ойвинд. — Тези набези са описани в сагите, споменават ги и арабски хроникьори.

— Но никога в Египет.

— Колко си упорит! Викингите са били воини, които не са се страхували от никого и от нищо. Защо биха се страхували да плават по Нил? През 844 г. викингите нахлули в северна Испания и след това тръгнали да плячкосват земите по крайбрежието на полуострова, днешна Португалия. Стигнали до Лисабон, Кадис и няколко града в южна Испания. Плавали по река Гуадалкивир и стигнали чак Севиля. Опасна и смела маневра! Плячкосвали и унищожавали града със седмици. Убивали, изнасилвали и ограбвали; разрушили градските стени и подпалили джамиите. Мюсюлманският емир Абд ал Раман трябвало да изпрати елитните си части от Кордоба, за да могат маврите да възвърнат контрола си върху града. Викингите се оттеглили на юг и атакували северноафриканския халифат, преди да се отправят към вкъщи с плячката си. Петнадесет години по-късно в Испания нахлула дори по-многобройна викингска флотилия. Набезите им на полуострова продължили почти три години и според тези, които оцелели, викингите били водени от своите крале Хастейн и Бьорн Железния. Те дошли с над шестдесет кораба, превозващи хиляди воини, и плячкосали всичко по пътя си на юг през долината Рон, Галиция, днешна Португалия, Андалусия и северна Африка. След това тръгнали на север по източното крайбрежие на полуострова, минали през Майорка и плавали по река Ебро чак до земите на баските. Виж картата! Река Ебро е дълга стотици километри, започва от крайбрежието и стига чак до Памплона. Там викингите отвлекли крал Гарсия Инигес. Когато най-накрая напуснали полуострова, викингите носели със себе си седемдесет хиляди златни монети. Те продължили на север по испанското и френското крайбрежие до Прованс и Италия, където атакували Пиза. След това завладели град Луна, защото го взели за Рим. Плячката им била огромна и тогавашните викингски крале станали невероятно богати. Това богатство по-късно изкушило и други викингски крале да предприемат подобни набези. Сто години по-късно флотилия от около сто кораба, натоварени с малко под хиляда воини, отново нахлула в Испания. Този път викингите плячкосали Галиция и Леон, навлезли дълбоко в християнска северна Испания, щурмували Сантяго де Компостела и Катойра. Бьорн, наистина ли вярваш, че воини като тези са се страхували от Нил?

7.

Преди да си легна, аз се обаждам на Тран в Исландия. Казва ми, че дълго се опитвал да се свърже с мен. Трима мъже нахлули в главната лаборатория на института „Арни Магнусон“ и нападнали четиримата студенти, които Тран бе избрал да играят ролята на примамка. И четиримата били заплашвани, устите им залепени с тиксо и ръцете и краката им завързани за радиатор. Престъпниците след това избягали с препис от шестнадесети век на Heimskringla16.

— Вероятно са го взели за препис на Тингвелирските свитъци.

— Тран, свитъците не са на сигурно място в Рейкявик.

— Вече осъзнах това.

— Рано или късно някой ще разбере къде си ги скрил.

Чувам тежкото му дишане.

— Ще се обадя на един човек — казвам му.

— На кого?

— Познавам някой, който може да ни помогне.

8.

Рано на следващата сутрин се връщаме в кладенеца с още повече апаратура: по-дебело въже, пробивен чук, захранван с батерия, три батерии, длета, ковашки чукове, факли и гащеризони.

Връзваме три въжета за едно голямо дърво и се спускаме в кладенеца. Каменните стени изглеждат толкова хомогенни, сякаш са изградени от един огромен камък, а не от много. Но с помощта на пробивния чук и длетата двамата успяваме да извадим белия камък с трите символа, издялани върху него. Зад него има още една каменна стена. След като извадихме белия камък, вече ни е много по-лесно да разхлабим този под него. Скоро сме направили дупка в стената, голяма около квадратен метър. След това започваме работа върху втората стена зад нея. Един час, две счупени парчета от пробивния чук и три изтощени батерии по-късно, двамата най-накрая успяваме да разхлабим последния камък.

С помощта на ковашките чукове и на лостовете ние бутаме камъните навътре, така че да паднат в помещението зад шахтата на кладенеца.

Проникнахме.

Силна струя вонящ, спарен въздух изскача през дупката и се втурва със свистене нагоре по кладенеца като дух, освободен след стотици години плен.

— Е, поне тук долу има вентилация — отбелязва Ойвинд.

Вкарвам фенера си в помещението. Празна стая с каменни стени.

— Виждаш ли нещо? — пита ме Ойвинд.

— Нищо.

— Хайде тогава! — Никой не може да досажда така, както човек от Берген.

Първи пропълзявам в стаята, а Ойвинд е непосредствено зад мен.

Това, което отначало ми се стори, че е стая, всъщност се оказва краят на сводест тунел с каменни стени, точно като кладенеца. Тунелът е с диаметър около два метра, така че можем да се изправим, без да ударим главите си в тавана. Тръгваме напред, газейки през кал и вода. Въздухът смърди. Светлината от фенерите ни подскача нагоре-надолу в мрака. Стените са покрити със зелена слуз и корени. От време на време някой тлъст черен паяк се свива на топка, когато лъчът на фенера попадне върху него.

След около пет минути стигаме вътрешното помещение, където тунелът се разширява с около два-три метра на височина и ширина. Той продължава право напред, но вляво виждаме стълби от гранит, започващи от каменна площадка.

— Вероятно по тези стълби се стига до шахтата на друг кладенец или скрит вход — казва Ойвинд.

Решаваме да продължим с изследването на тунела, преди да проверим докъде водят стълбите.

Тунелът свършва със солидна каменна стена.

— В момента трябва да сме точно под абатството „Лис“ — преценява Ойвинд. — Може би това е бил таен авариен изход от абатството.

Оставихме апаратурата си на дъното на кладенеца, така че без да изследваме стената, ние се обръщаме и се връщаме до помещението, където са стълбите.

То се намира по средата на тунела. В такъв случай стълбите са разположени на пресечната точка на вътрешния пентагон, отговаряща на точката, където се намира кладенецът на пентаграма.

Изкачваме стълбите. На върха ни чака друга стена. Отново. Стените явно ме обичат.

Стълбите свършват с тясна платформа, нещо като преддверие, което е задънено от солидна каменна стена, изградена от големи, гладки камъни, подредени със съвършена прецизност. Пет на десет метра.

На светлината от фенерите виждаме ред египетски йероглифи и два реда старонорвежки руни. И над тях: анкх, руна на Тир и кръст.

Хукваме към кладенеца и събираме всички ковашки чукове, след това отново се връщаме в преддверието.

За да не увредим издяланите в камъка символи, ние съсредоточаваме усилията си върху долния десен ъгъл на стената. Първо използваме длето. Камъкът е шуплест. Когато длетото най-накрая пробива камъка, ние бързо успяваме да го разхлабим. Постепенно правим отвор, висок два камъка и също толкова широк. Той е достатъчно голям, за да можем да пропълзим през него.

9.

Стоя неподвижно, онемял от благоговение.

Погребалната камера има пет стени и сводест таван, поддържан от пет каменни колони. По средата на стаята има плинт, висок около метър и половина.

Върху плинта почива каменен ковчег.

Погребалната камера! Не мога да повярвам. Намерихме погребалната камера!

— Невероятно! — успявам да кажа най-накрая.

Стоим с гръб към стената, с която входът към камерата е бил зазидан. Лъчите на фенерите ни шарят през гъстия многовековен мрак на камерата.

Тя е с формата на пентагон; фигурата, която се получава от пресичащите се линии на пентаграм. Колоните се намират в ъглите на камерата и са разположени на петте пресечни точки.

Въздухът е невероятно студен и мирише на влага и гнило. Но стените, подът и таванът са изненадващо сухи. Няколко камъка са паднали на пода, но иначе погребалната камера изглежда точно така, както преди осем или девет века, когато за последно човешки крак е стъпвал в нея.

Бавно, сякаш сме в транс, двамата с Ойвинд се приближаваме до ковчега. На каменния капак са издялани руните HIR:HUILIR:SIRA:RUTOLFR.

„Тук лежи Сира Рудолф“, превеждам си наум.

На дъното на капака пише RUTOLFR:BISKUB.

— Епископ Рудолф — прошепвам аз, в опит да отдам почит на погребалната камера, която току-що бяхме осквернили с присъствието си. — Един от епископите, които последвали крал Олав от Норвегия в Англия, преди страната да бъде християнизирана.

— Значи не е свети Олав?

— Не.

Твърде развълнуван съм от откритието, което бяхме направили, и от изумителната гледка, която се бе разкрила пред очите ни, за да чувствам някакво разочарование. Разбира се, иска ми се да бяхме намерили мощехранителницата на Олав, а не този каменен ковчег.

Двамата с Ойвинд хващаме капака на ковчега в двата края и го отместваме внимателно настрани.

Скелетът е облечен в червените одежди на епископ, с разложена хермелинова яка. Кокалчетата му са обвити около владишки жезъл, а върху черепа му почива митра — продълговатата, остра шапка, която носят епископите.

Епископ Рудолф…

Съвсем неочаквано аз усещам сълзи в очите си.

— Бьорн? — Ойвинд ме бута за ръката.

С лъча на фенера си той посочва към стената вляво от нас. Отначало виждам единствено острата светлина на фенера, но след това забелязвам четирите керамични гърнета.

— О, господи боже — изстенва Ойвинд.

Всяко едно от четирите гърнета прелива от бижута и египетски фигурки от злато и алабастър. Котки, амулети, скарабеи, богът с глава на чакал Анубис, митични животни, кобри… Светлината от фенерите проблясва по скъпоценни камъни с цвят на тъмна кръв. Ойвинд взима статуетка на Хор, богът с глава на птица.

— Остави го обратно — моля го аз. — Трябва да оставим всичко това недокоснато за нашите колеги, когато те дойдат да изследват погребалната камера.

Той се засмива.

— Точно ти да кажеш това!

След като избърсваме праха от стените, ние откриваме надписи и рисунки на рунически символи и египетски йероглифи. Гробницата е украсена със странна смесица от старонорвежки и древноегипетски символи. Дълго време разглеждаме надписите по стените на светлината на фенерите си.

В единия край на плинта откривам мраморна инкрустация, покрита със стотици символи.

Рунически камък.

С помощта на ножа си освобождавам камъка от прегръдката на плинта и го избърсвам от праха и мръсотията. След това го полагам нежно на пода. Ръбовете му са украсени с бижута.

Най-горе виждам три символа.

— Анкх, руна на Тир и кръст — промърморва Ойвинд.

Фокусирам светлината си върху символите и превеждам от старонорвежки: „Свят си ти, свети Олав, кралю наш“.

Най-накрая текст, който мога да разчета.

— Ще взема това с мен!

По лъча светлина, блестящ в очите ми, разбирам, че Ойвинд ме гледа.

— Трябва да им кажем за всичко, което сме намерили — казва той най-накрая.

— Разбира се. Но не е нужно да им казваме нищо за руническия камък.

— Рано или късно ще забележат, че липсва.

— Аз ще го върна. Когато вече не ми е нужен. Може би ще решат, че гробницата е била ограбена от крадци.

— И ще са прави.