„Крал Олав се сражавал отчаяно. Той посякъл гореспоменатия Торгейр от Квистстад през лицето, отрязал предпазителя за носа на шлема му и разцепил главата му под очите така, че те почти изскочили.“
„Ти си от безсмъртното царство на Барбело.“
„Той се разтрепери от студ във влажната монашеска килия и се обви по-плътно с кожуха си. Потопи току-що подостреното перо в мастилото. След като слънцето се скри, той продължи да пише на светлината на две тънки свещи, които монасите сменяха всяка сутрин. Миризмата на горящия восък се смесваше с острата миризма на мастилото и уханието на риба, зеле или агнешко, която се носеше от кухнята. Понякога чуваше как монасите се смееха, което винаги извикваше усмивка на собствените му устни; по-късно той затваряше очи и слушаше пеенето им, докато се събираха за вечерня. Отвън морската мъгла бе изтрила очертанията на хоризонта, както и контурите на островите и планините. Докато здрачът пълзеше бавно към манастира, той си спомняше чувството, което го бе обзело на кораба, когато най-накрая видяха земя…“
… след многото години, прекарани в чужди и странни земи, ние най-накрая видяхме бреговете на родината. Бяхме си вкъщи! Дори крал Олав бе развълнуван и щастлив. Единственият, който не се зарадва, когато бялата завеса на мъглата се вдигна и откри прекрасната гледка към планините и фиордите, бе Асим. Той стоеше мълчалив и смръщен до мощехранителницата и гледаше към брега с мрачен поглед.
След като видяхме суша, крал Олав нареди да се насочим на юг, а след това на изток покрай брега. Пуснахме котва във Викен. Оттук Кралят на морето пое към фермата, където бе отраснал и където го чакаха майка му Аста и вторият му баща.
Много се е писало за мисията на крал Олав да покръсти Норвегия. Аз, който винаги бях до него през всичките тези години, съм съгласен с много малко от това, което бе написано. Истината е, че земята, която нашият крал се опитваше да обедини, бе разединена от кланове и родове, които нямаха чувство за обща нация. Норвегия бе една бърканица от независими райони, управлявани от могъщи вождове и дребнави крале. Преди да покръсти страната, Олав трябваше да вземе властта в ръцете си. В това не му помогнаха ангели, както казват на югозапад, нито пък портите на рая бяха отворени за него, както вярват на запад. Белият Христос никога не застана рамо до рамо с крал Олав. О, не — разпространението на християнството бе резултат от големи усилия и тежка работа. И дисциплина! Олав ласкаеше дребнавите крале, вождовете и богатите фермери от вътрешните райони. Те приеха Олав за техен крал. Малко по малко той придобиваше власт и по крайбрежията, първо на юг, а после на запад до Трьонделаг. В ролята на крал на южна и средна Норвегия Олав се помири с шведския крал и се ожени за една от неговите дъщери. Каква великолепна сватба беше! Така моят господар и приятел Олав се превърна в най-могъщият крал в Норвегия. Но в страната, която той искаше да покръсти, много хора все още почитаха боговете на своите прадеди.
Крал Олав бе нетърпелив мисионер. Това стана причина много хора да се обърнат срещу него. С нежеланието си да чуят словата Божии те събудиха стария викинг в Олав. Той изравни със земята техните храмове и ферми. Уби или осакати враговете си. И всичко това в името на Христа. За да може Норвегия да бъде християнизирана, старите богове трябваше да бъдат прокудени със сила и заплахи. Посланието на Исус за прошка и милосърдие не бе прието с ентусиазъм. А аз симпатизирах на тези, които отстояваха старите вярвания и традиции.
Асим построи манастир в Селя, където събра около себе си група Пазители, които да защитават мумията и съкровището, откраднати от пустинята. Веднъж на всеки три години аз го посещавах в неговия манастир.
Всички уважаваха Асим. Той беше нещо повече от свещеник и монах. Асим бе магьосник, астролог и пророк, който чуваше словата на боговете. В своя манастир, той обучи хората на краля по астрономия и астрология, география и история. Изпращаше експедиции, които да изследват далечни и слабо заселени части на Норвегия. С помощта на измервания и астрономически наблюдения той бе събрал достатъчно информация за земята, морето, реките и планините, за да нарисува карта на Норвегия. Тази карта даде възможност на крал Олав и неговите хора да пътуват из страната по-бързо и по-сигурно.
Асим бе човек на навиците. Всяка сутрин с изгрева на слънцето той се изкатерваше по стръмнината пред пещерата и заставаше на високото, загледан в открито море. Монасите казваха, че чакал някой да дойде по море, за да го спаси.
Много от враговете на Олав се съюзиха с Кнут Велики, крал на Дания и Англия, който дойде в Норвегия начело на голяма армия — флотът му бе страховита гледка, със своите издути платна и драконови глави. Никой не се изправи срещу датския крал. Напротив. Хората бяха уморени от заплахите и нападенията на крал Олав. Християнският крал бе обидил много горди големци. От друга страна Кнут обеща на вождовете власт, богатства и свобода. Той щедро възнагради най-важните си съюзници. Дори воините на Олав го изоставиха.
Кралят изпадна в униние. Делото на живота му бе в развалини. Той бе вярвал, че покръстването на Норвегия ще бъде свещен триумф. Когато го принудиха да бяга на изток, крал Олав се почувства като куче, подвило опашка между краката си. Кралят на Норвегия! Викингът! Великият воин, който винаги бе гледал страха право в очите. Пратеникът на Господ Бог! Трябваше да бяга от крал Кнут и недоволните фермери.
Аз бях един от онези, които последваха краля на изток през великите гори. Той остави жена си и дъщеря си в двора на шведския крал Анунд и заедно с най-верните си мъже пропътува огромно разстояние, за да стигне Гардарайк на великия принц Ярослав от Новгород.
Вождовете признаха Кнут за крал на Норвегия и Хакон Ериксон за негов регент. Олав бе неутешим. Великият принц Ярослав предложи на Олав короната на България32, но кралят отказа. Единственото му желание бе да спечели обратно своята родина, своето наследство, Норвегия.
През лятото на 1030 г. Олав научи радостната вест, че граф Хакон се бе удавил, когато корабът му потънал. Норвегия бе останала без водач! С нови сили Олав се завърна в родината си.
Горд и уверен в своя триумф, крал Олав поведе армията си от хиляда и петстотин воини през долината Вердал в Трьонделаг.
Армиите се срещнаха при Стиклестад. Олав качи воините си на един хребет, откъдето имахме прекрасна гледка към врага, който започна да пристига на групи. На север имаше тресавища, на юг — река, а една клисура пречеше на врага да ни атакува от изток. Ако искаха да ни нападнат, трябваше да се изкачат по хребета, където Олав бе събрал воините си.
Аз се изравних с коня на краля и казах унило:
— Врагът разполага с три пъти повече хора!
Даг Рингсон, приятел на краля, още не бе пристигнал със своите хиляда мъже, които ни бяха толкова нужни. Олав се усмихна безстрашно.
— Бог и провидението са на наша страна — рече той.
Не отговорих. В долината под нас воините на врага се подреждаха в редици. Разузнавачите на Олав докладваха, че те бяха поне пет хиляди: фермери, наемници, вождове и водачи, които се бяха обърнали срещу Олав. Ръката ми стисна здраво дръжката на меча. Нямах вярата и увереността на моя крал и виждах единствено армия, която числено ни превъзхождаше.
— Ти беше добър оръженосец и верен приятел, Бард — рече кралят.
Все още го виждам пред мен, с бронята и шлема, с меча и брадвата, стиснал белия си щит, украсен със златния кръст на Белия Христос.
— Благодаря ти, господарю — отвърнах.
Кралят каза:
— Помниш ли как в Карлсра ти разказах за съня си, в който мъж с огън в очите ми каза, че като се върна вкъщи, ще стана крал на Норвегия?
Отвърнах на своя крал, че помня съня.
Олав се намръщи и продължи:
— Докато спах с глава в скута на Фин Арнесон, аз сънувах стълба, която стигаше право в рая. И пред портите на рая ме чакаше същият мъж с огън в очите.
Кралят ме погледна. Казах му, че според мен този сън може да е предупреждение. Олав се засмя:
— Точно обратното, Бард — каза той. — Обещание!
Олав бе събрал своите най-силни и смели мъже, както и няколко страхливи скалди, криещи се зад дебела стена от щитове. Най-отпред Олав бе наредил бандити и луди, които не бяха обучени воини, но пък наваксваха липсата на умения със свирепост и жажда за кръв. Около Олав се бяха събрали шведските воини на крал Анунд, воините на великия княз Ярослав и армията, която бе придружавала неговия петнадесетгодишен полубрат Харалд от Опланд.
Спуснахме се надолу по хребета към чакащата армия от фермери, а въздухът се разтрепери от бойните ни викове. На мен ми се струваше, че яздим право към Рагнарок. Не се страхувах да се сражавам рамо до рамо със своя крал, но скоро осъзнах, че поради голямото числено превъзходство на врага ние просто отлагаме неизбежното: смъртта на крал Олав.
Битката бе кървава и свирепа. Набрахме скорост, препускайки надолу по склона, и се врязахме в редиците на врага. Някои побягнаха пред нашата атака, други я отблъснаха. Някои се сражаваха с копия, други размахваха брадви, трети мечове. Дъжд от остри стрели се сипеше върху ни. Други хвърляха копия и камъни. Мъже крещяха и ревяха като диви животни, някои от гняв, други от болка или страх. Земята се пропи с кръв. Над бойното поле като невидима мъгла увисна противната миризма на вътрешности.
Торе Хунд, стар враг на краля, се приближи.
— Олав! — извика той с гръмовен глас, вдигна копието си и безмилостно го заби под бронята на краля, дълбоко в корема му.
— Кралю мой — прошепнах аз, но гласът ми се изгуби в шума на стотици, не, хиляди сражаващи се мъже.
Олав пое своята последна глътка въздух.
Така в Стиклестад умря моят крал и господар, викингът Олав Харалдсон, мъжът, когото сега наричаме свети Олав.
„Той вдигна перото си, затвори шишето с мастило и нави пергамента. Облегна се назад с дълбока въздишка.
Четиридесет години бяха изминали от онзи слънчев ден в Стиклестад, когато кралят бе умрял. Но все още си спомняше всяка секунда с яснота, която понякога го плашеше. Юлското слънце, светещо в небето, вонята на кръв и черва, смесена с миризмата на пръст, поляни и гори; писъците на умиращите мъже и страховитите викове на тези, които се сражаваха диво и смело.
Той погледна през прозореца и видя чайка, носеща се по вятъра. Вълните се разбиваха в скалите.
Вечният дъх на морето, помисли си той. Соленият дъх на морето.
Монасите го откриха малко след вечерня. Лежеше на леглото си с ръце скръстени на гърдите. Веднага разбраха, че старият викинг бе умрял.
Абатът, който бе положил клетва за вярност пред Асим Египтянина, незабавно изпрати вестта за смъртта до великия магистър на братството в Нидарос.“