Пазителите на Завета

1.

Оставям куфара с руническия камък на земята с трясък, който дълго отеква между стените на коридора. След това бъркам в джоба си за ключовете, които весело дрънчат един в друг.

Рисковано е да се връщам вкъщи, но прекарах в Берген вече седмица и отчаяно се нуждая от чисти дрехи. И от двете книги, които бях започнал. И от мехлема за екземата на слабините ми.

Старомодната ключалка се отваря с изщракване.

След това вкарвам дългия ключ в секретната ключалка, която един амбулантен търговец успя да ми продаде, разчитайки на упорство, ласкателства и заплахата от безименните ужаси, които могат да ме посетят в дома ми, ако не се подсигуря с допълнителна ключалка. Завъртам ключа. Ключалката изщраква. По навик оставям ключовете в ключалката и отварям вратата. Лампата в коридора е включена. Този път са затворили всички врати, преди да излязат. От ключалката на вратата на дневната струи кръгче светлина.

Още са тук.

Страх набъбва в диафрагмата ми и разцъфва като отровно цвете. Не смея да си поема дъх. Усещам присъствието на Хасан с цялото си същество. Подушвам миризмата на неговия афтършейв, смесена с вонята на кисела пот. Облягам се с трепереща ръка на рамката на вратата. В коридора няма никой. Но знам, че те са тук.

Сърцето ми тупти толкова силно, сякаш се опитва да изскочи от тялото ми и да вземе асансьора за приземния етаж.

Мисля си, че те или разполагат с дубликати на ключовете ми, или с шперц, който е толкова изкусен, че може да отключи дори секретната ключалка — нещо, което амбулантният търговец ме бе уверил, че е невъзможно.

Бьорн, не ставай параноик!

Мисля, че чувам шум от дневната. Звукът, който правят обувки, стъпващи по линолеум. Но може и да е само въображението ми.

Прибрах руническия камък в черен куфар „Самсонайт“, снабден с ключалка с шифър, който донесох с мен от Берген. Камъкът е увит във влажни кърпи, ризи и мръсно бельо. Никой не знае за съществуването му. Дори Дирекцията за културното наследство. За него знаем само двамата с Ойвинд.

— Стегни се, Бьорн — прошепвам на себе си. — Няма никой тук. Едва ли са стояли в апартамента ти и са те чакали през цялото време, когато си бил в Берген. Откъде могат да знаят, че си дошъл с влака тази сутрин? Държиш се неразумно. Паникьосваш се безпричинно. Бьорн! — използвам най-строгия си глас. — Стегни се!

Светлината през ключалката угасва.

През 1905 г. Алберт Айнщайн доказва, че времето е относително. Прав е. Секундите и минутите, прекарани на зъболекарския стол или на колене пред отряда за екзекуции, минават много по-бавно, отколкото часовете, прекарани на плажа.

Вратата на дневната се отваря.

Спирам да дишам.

Очите на Хасан изглеждат дори по-студени и безчувствени сега, когато знам кой е. Облечен е с тъмен костюм и добре изгладени панталони. Бяла риза. Вратовръзка. Държи пистолет. Глок.

Разстоянието помежду ни е около три-четири метра. Той изпълва рамката на вратата, водеща в дневната. Моите крака все още са приковани за изтривалката.

Втора глава се показва зад Хасан. Не знам името му, но го разпознавам от хотелската стая в Исландия.

Тъй като ръката ми все още е върху дръжката на вратата, аз реагирам светкавично.

Затварям вратата, завъртам ключа в секретната ключалка, грабвам куфара с руническия камък и хуквам обратно към асансьора.

Ако искаш да избягаш от диво животно, трябва да го надхитриш. Така че изпращам асансьора до приземния етаж. Без да се кача в него. Вместо това хуквам към стълбите и се изкачвам един етаж.

Натискам бутона на алармата, която ми дадоха полицаите.

Препускащото ми сърце изпълва устата ми.

Хасан успява да отвори вратата след около тридесет секунди. Двамата тичат по коридора под мен. Не чакат асансьора. Хукват надолу по стълбите.

Докато стоя и чакам, дишането ми постепенно се нормализира.

Първата патрулка пристига след около пет или шест минути. Няколко минути по-късно пристига и втора кола, в която виждам Ранхилд.

Хасан е изчезнал. Изпарил се е яко дим в една от тесните улички на квартала.

2.

Моят приятел Терйе ме взима от полицейския участък няколко часа по-късно.

Няма следа от престъпниците. Въпреки това правим няколко отклонения от най-краткия маршрут и се движим със скорост, която би донесла на Терйе глоба, значително надвишаваща месечната му заплата. Както и загубата на няколко точки от шофьорската му книжка.

Разказвам му всичко, което се случи в Берген. Но той вече знае повечето подробности от вестниците. Откриването на погребалната камера в абатството „Лис“ бързо се бе превърнало в заплетен казус за бюрокрацията на Културно наследство. Отначало хората бяха доста развълнувани. Неосквернена погребална камера? От дванадесети век? В кладенец близо до абатството „Лис“? Но не след дълго бяха осъзнали, че Бьорн Белтьо бе разкопал гробницата сам и без да спази задължителните процедурни правила.

Не бях помолил за разрешение. Не бях казал на никого. Точно обратното — бях проникнал в гробницата като един най-обикновен крадец. Вандал! Дирекцията за културно наследство и най-сприхавите професори искали да ме предадат на органите на реда. Но за щастие се намесил министърът на културата, за когото най-важното било да се избегне скандалът.

Така че хората от бюрокрацията на Културно наследство бяха сравнително милостиви към мен, въпреки че все още бях доста близо до това да загубя работата си. Отстранен съм от длъжност, докато не приключи разследването. Което си е съвсем справедливо. Наруших всички възможни правила. И дори не им казах за руническия камък, който отмъкнах от погребалната камера.

Прекарвам нощта на дивана в дневната на Терйе. Мобилният ми телефон звъни няколко пъти. Неизвестен номер. Не отговарям. Малко вероятно е да са способни да проследят телефона ми, когато се намирам в центъра на града. Но знае ли човек?

Терйе благородно ми дава ключовете от лятната къща на семейството му в Спро на Несоден (може би защото не иска някой да изстреля снаряд по апартамента му). Тя е на половин час пътуване с ферибот от центъра на Осло. Практически невъзможна за откриване дори за хора, готови на всичко да се докопат до руническия камък. Като например да ме убият.

3.

Вали. Капките се стичат на вадички по стъклото на прозореца. Фиордът е студен и тъмен, запалил съм черната печка на дърва.

Руническият камък е скрит в гората, обвит в традиционен норвежки пуловер и парче насмолен брезент, след това пъхнат в торба за хокейни принадлежности, която скрих в процепа между две скали, който после затрупах с камъни.

Пред мен на бюрото, от което се открива прелестен изглед към фиорда и островите, лежи снимка на руническия камък в мащаб 1:1. Приятел от геоложкия институт направи анализ на скъпоценните камъни, с които той е украсен. Преди минута ми се обади да ми каже, че тяхната стойност възлиза на няколко милиона.

Освен Ойвинд, Терйе и геологът, никой друг не знае, че руническият камък съществува. Но не се съмнявам, че съвсем скоро работниците, които в момента се занимават с изследването на гробницата, ще започнат да си задават въпроса защо има празна ниша в мраморната основа.

Трудно ми е да разбера камъка.

Старонорвежкият текст е написан с руни. Но не е шифрован. Превеждам петте реда дума по дума. Текстът представлява религиозна възхвала на свети Олав, с препратки към старонорвежката, египетската и християнската митология. Според човека, изписал руните, Один, Озирис и Белият Христос сключили пакт в зората на времето, според който техните поклонници ще живеят заедно в мир и хармония. Да бе.

По моя превод на старонорвежките руни, въведението гласи:

Текстът е точно толкова енигматичен, колкото повечето рунически текстове. Тъй като съм глупав, имам нужда от цели два дни, за да намеря скритата нишка в посланието. Ключът към намирането й е издълбан в десния ъгъл на руническия камък — буквата „U“, изписана на обратно, плюс две вертикални линии: ∩||. Дълго време си мисля, че това е някаква магия. Но после осъзнавам, че е египетското число 12.

Играя си с това число дълго време, вкарвам го в разнообразни комбинации. Най-накрая успявам да разреша загадката. Ако преброиш дванадесет букви от ляво на дясно и след това прочетеш буквите надолу, ще откриеш думата „Urnes“.

Дървената църква „Урнес“ в графство Сон и Фиордан е била построена през 1130 г. и е най-старата запазена дървена църква в Норвегия. Строежът на абатството „Лис“ е започнал през 1146 г. или цели шестнадесет години по-късно.

Това, разбира се, може да е съвпадение. Но може и да има връзка.

През дванадесети век голям брой църкви и абатства били построени из цяла Норвегия. Държавата току-що приела християнството и хората били нетърпеливи да започнат да почитат своя нов бог.

Дъждовните капки се плъзгат по стъклото на прозореца. Отвъд тях, леко размазана заради кондензацията, образувала се по стъклото, една малка платноходка смело се противопоставя на вятъра. Имам склонността да се идентифицирам с всичко. Захвърлена, смачкана опаковка от сладолед. Последният картоф, останал в чинията. Лукав елф на исландско плато. Или платноходка, упорито плаваща срещу вятъра и вълните.

4.

Късно същата вечер, докато седя зад същото бюро и гледам как един товарен кораб бавно пъпли на юг по фиорда, аз чувам божествени фанфари, изпълнени на фаготи и арфи. Или с други думи, чувам звъна на мобилния телефон, който взех назаем от Терйе. Дадох номера само на най-доверените си приятели.

На екрана е изписан номерът на Ойвинд. Казва ми, че са разкопали северния край на тунела — там, където пред нас се изпречи стена и се върнахме. Оттам археолозите стигнали до част от мазе под абатството „Лис“, което досега било неизвестно. Отначало сметнали, че помещението е хамбар или житница, но днес осъзнали, че най-вероятно е басейн.

— Басейн?

— Не само това. Водата от басейна можела да наводни целия тунел.

— Воден капан!

Ойвинд ми описва механизъм, чрез който монасите от абатство „Лис“ отваряли и затваряли подводния отвор, така че да могат да регулират нивото на водата в тунела между басейна и кладенеца. По този начин можели да запечатат погребалната камера чрез вода или ако било нужно — да удавят евентуалните осквернители.

— Ето защо погребалната камера беше над тунела! — възкликвам аз.

— Идеално защитена. В миналото тунелът сигурно е бил пълен с вода. Самата гробница обаче била на сигурно и сухо място, на няколко метра над водата.

— Мислиш ли, че монасите са знаели какво са защитавали?

— Само някои от тях. Има добре завоалирани намеци в някои от абатските ръкописи от четиринадесети и петнадесети век, че монасите пазят някаква свещена тайна. Но историците, както най-вероятно и самите монаси, винаги са смятали, че става дума за религиозна метафора. Знанието за погребалната камера сигурно се е изгубило през вековете. Последните трима абати изглежда не са имали никаква представа за нейното съществуване. Струва ми се невероятно монасите, напуснали абатството през 1536 г., когато то било изоставено, да са знаели за гробницата, която всъщност е била причината то да бъде построено.

— Значи руническият камък и останките на епископа просто са били оставени там.

— Направо е невероятно, нали?

— Това, скъпи мой Ойвинд, е едва началото.

Няколко секунди той мълчи.

— Началото?

— Погребалната камера под абатството „Лис“ е първото от пет свещени места.

— Пет?

— Всеки връх на пентаграма представлява една гробница.

— Значи има още четири?

— Тази под абатство „Лис“ дори не е най-важната. Иначе в нея щяхме да намерим свети Олав, а не епископ Рудолф. Никой не би убил Сира Магнус и не би преследвал един безобиден доцент из цяла Скандинавия само заради един рунически камък и някаква гробница на епископ. Трябва да има още, трябва да има още… някъде там…

— Още? Какво имаш предвид, още? И някъде там? За какво говориш?

— Знам къде, но не знам какво.

— И какво имаш предвид с това?

— Мисля, че разгадах още една следа.

— Още една? Бьорн, няма ли достатъчно неща, над които да си блъскаме главите?

— Руническият камък ни праща на място, което няма абсолютно нищо общо с пентаграма.

— Бог да ни е на помощ…

— Ойвинд, какво ще кажеш да дойдеш с мен на още едно приключение?

5.

Послушно звъня на Ранхилд, за да я уведомя, че заминавам за няколко дни.

— Бьорн…

— Алармата е в мен!

— Виж какво се случи последния път!

— Намерих гробницата!

— И бе отстранен от работа.

Звучи досущ като майка ми.

1.

Дървената църква „Урнес“ е построена върху хълм на фиорда „Соне“ с изглед към фиорда „Лустер“. Тя отвсякъде е заобиколена от величествени планини, надвиснали над дългия, тесен фиорд. Кулата и покрива на църквата хвърлят остри сенки върху малкото обрасло гробище. Водата на фиорда е като студено огледало. Някъде излайва куче.

Като повечето дървени църкви, „Урнес“ има няколко покрива, над които се извисява кула, която сочи към небето като огромен остър показалец. Дървото е грубо и покрито със смола. Резбата, която произхожда от две дори по-старинни църкви, издигали се някога на същото място, датира от края на епохата на викингите. Тя се гърчи и извива в дълги, тънки камшичета, вълни и окръжности.

— Бьорн!

В мрачната вътрешност на църквата миризмата на старо дърво се смесва с острия смолист мирис на катран. В шепота на Ойвинд долавям едва потиснато вълнение. Той се взира в резбата върху една колона и сочи с пръст към познат мотив. Между елегантните извивки на резбата, в дървото са издялани три познати символа: анкх, руна на Тир и кръст.

Викаме Вибеке Вик от Обществото за запазване на древните норвежки паметници. Не сме й казали какво търсим (всъщност самите ние не знаем), но самата мисъл, че църквата „Урнес“ може да има нещо общо с откриването на гробницата под абатството „Лис“, прави Вибеке и нейното общество повече от готови да ни съдействат. Тя ни пусна в църквата и ни разведе наоколо, преди да отиде да разгледа олтара, оставяйки ни сами. Вече няколко часа двамата с Ойвинд бяхме изучавали надписите, резбата и декорацията на църквата.

— О, това ли — казва тя сконфузено, когато й посочваме символите. — Нашите куратори смятат, че човекът, който е издълбал тези символи, е искал да почерпи сила от няколко различни религии. Не всички резбари са били ревностни християни. Всъщност тази странна комбинация от символи се появява върху още няколко дърворезби, датиращи от периода до шестнадесети век.

С разпален ентусиазъм двамата с Ойвинд започваме да изучаваме резбата около символите с още по-голямо старание. Дърворезбата в норвежките дървени църкви обикновено съдържа голям брой рунически надписи. Присъствието на символите ни навежда на мисълта, че резбарят е оставил следа. Следа, която е трябвало да бъде открита, разгадана и проследена. Но не от всеки срещнат, а само от хора, притежаващи свещеното знание.

Скрити сред изобилието от животински фигури, митологични символи и руни, ние откриваме думи като „свети Олав“ и „мощехранителницата на краля“, както и надпис, който преведен гласи: „Ние, които пазим свещения“. Няколко пъти попадаме на числото 50, изписано на съвременен норвежки, както и римското число L. Прочитаме фразата „Да живее мъдрият син мъж“, което сигурно се отнася за египтянин или за северноафриканец, както и изразите „прислужникът на папата“ и „свещеният култ на достойните Пазители на Амон Ра“. Не знам какво да мисля. Никога не съм чувал за папски прислужници или египетски религиозни секти в Норвегия. Ако не друго, то поне египетските препратки тук ни отвеждат към египетската препратка в кодекса на Снори.

— Момчета? — гласът на Вибеке долита при нас от един от четирите ъгли на църквата. — Току-що ми дойде една идея. Да не би случайно това да е криптата, която търсите?

Тя отваря капак в пода и го закача с кукичка за стената. Отдолу се надига силна миризма на хумус, пръст и подпочвена вода. Аз включвам фенера си и насочвам лъча светлина надолу към тъмната, каменна стая под пода на църквата.

Поглеждам Вибеке с повдигнати вежди.

— Крипта? Обикновено гробниците не са ли в източната част на църквата, пред олтара или източно от нефа?

— Тази гробница е била открита по време на реновацията на църквата през седемнадесети век — обяснява тя. — Трябвало да разбият пода, защото дървото било започнало да изгнива. Криптата била скрита толкова изкусно, че трябвало да разрушат целия под на църквата, за да стигнат до нея. Тогава открили, че самият под не е бил изграден по обичайния начин. При строенето на църквата някой инсталирал гениален механизъм от дървени греди и зъбни колела, който отключвал огромна ключалка чрез преместването на греда, намираща се над олтара. За съжаление всичко това свършило на кладата. Малкото, което знаем за този механизъм, идва от два ръкописа, които се пазят тук.

— Каменната облицовка също е анахронизъм, нали?

— Обикновено гробниците били плитки, а телата се полагали върху кора от бреза. Крипти като тази били изключителна рядкост.

— Какво е имало в криптата?

— Това е странното. Била е празна. Напълно празна.

Ойвинд, Вибеке и аз слизаме в тясната, ниска гробница. Но в нея няма нищо интересно за изследване. Няма дори надпис, издялан върху някой от камъните на стените или пода.

2.

На следващия ден възобновяваме изследването на дървената църква. Утрото е студено. Двамата с Ойвинд носим дебели вълнени якета. Вибеке кръжи около нас като полезен дух, който някой е пуснал от бутилка. Около дванадесет изяждаме обяда, който си бяхме приготвили в хотела от другата страна на фиорда. Споделяме сандвичите си с Вибеке, която носи голям термос с кафе — нещо, което с Ойвинд не се сетихме да вземем.

Два часа по-късно откривам капака.

Той е съвършено замаскиран. Намира се зад капитела на една солидна колона и това, че го открих, не бе съвсем случайно, но все пак си бе късмет. Капакът е на около четири метра от пода, а през 1690 г. са построили амвона точно под него.

На пръв поглед капакът изглежда досущ като част от дърворезбата. Почуквам върху колоната, за да преценя дали звучи на кухо. Не съм сигурен. След това отново се съсредоточавам върху процепа и проследявам правата линия в дървото, сантиметър по сантиметър. Викам Ойвинд и Вибеке. Те не забелязват процепа и трябва да им го покажа с пръст.

— Господи — казва Вибеке. — А аз си мислех, че познавам всеки сантиметър от тази църква.

Използвайки върха на пръста си и ножа „Ледърман“ на Ойвинд, аз опитвам да отворя капака, но той не се поддава. Ойвинд и Вибеке се мъчат да ми помогнат, но Вибеке дори не успява да вкара дългите си лакирани нокти в процепа — той е толкова тесен.

— Може би е бил залепен — предполага тя.

— Тогава трябва да използваме трион за ключалки. Или бормашина — шегувам се аз.

Вибеке ме поглежда накриво и веднага осъзнавам, че с някои неща човек не бива да се шегува.

— Ще нарежем цялата църква, ако трябва — захилва се и Ойвинд. Той не е толкова чувствителен, колкото съм аз, по отношение на неизречените неща.

Прекарваме повече от част в безрезултатни опити да отворим капака. На границата на отчаянието сме, когато Ойвинд открива хитър механизъм за заключване.

От другата страна на колоната в дървото са резбовани три цветя. Оказва се, че коронките на тези цветя представляват дървени клинове. Чрез дърпане, въртене и най-малкото острие в ножа на Ойвинд ние успяваме да извадим клиновете.

— Толкова неприятности ще ми се струпат на главата за това — казва Вибеке и въздъхва, но от очите й струи ентусиазъм.

Известно време се чудим какво да правим с трите дупки, които са твърде малки за пръстите ни. Вкарвам химикалката си „Биро“ в една от тях и усещам, че бутам нещо вътре в колоната. Но нищо не се случва. Едва когато тримата вкарваме химикалките си в дупките едновременно, успяваме да задействаме механизма. Нещо започва да трака. Механизмът отключва вътрешна ключалка и изведнъж капакът се отваря, без дори да изскърца.

Насочвам фенера си към отвора. Вътре виждам… парче дърво?

Предпазливо го докосвам с ръка. Притеснявам се да не би този, който е направил ключалката, да е измайсторил и устройство, което отсича ръцете на крадци.

Сграбчвам парчето дърво, броя до десет на ум и бързо го издърпвам от кухината.

Ръката ми си остава на мястото. А в нея държа… руническа пръчка.

Вибеке е изпаднала в нещо като еуфория до мен. От името на Обществото за запазване на древните норвежки паметници, Съвета на Сон и Фиордан, Дирекцията за културно наследство и Господ Бог на небето тя иска да вземе пръчката веднага и много благодари. Но използвайки чара си, двамата с Ойвинд я убеждаваме да ни позволи да заемем пръчката за известно време, за да можем да я изследваме. Обещаваме да я върнем в перфектно състояние, за да може да бъде затворена в стъклена кутия за доброто на Министерството на туризма, кмета и пълчищата туристи.

На пръв поглед руните, изписани върху пръчката, са напълно неразбираеми. Не съм особено изненадан. Опитваме няколко различни цезарови комбинации и най-накрая откриваме, че всеки рунически символ трябва да бъде заменен с този, който отстои на пет места вдясно от него. Декодиран и преведен, текстът гласи:

Както и:

Отново споменаване на прислужника на папата и египетския бог на слънцето Амон Ра. В древния Египет Амон и Ра първоначално били две божества, които се слели в едно.

Човекът, издълбал тези руни преди повече от осемстотин години, трябва да е бил сигурен, че шифрованото послание ще е неразбираемо за всеки, който попадне на руническата пръчка по случайност. По онова време ребусите и кодираните текстове са били напълно непонятни за повечето хора. Единствено образованите и грамотните са можели да разберат значението на тайнствените руни. Те са били оставени за тези, които са знаели какво търсят и къде и как да намерят информацията, необходима за разгадаването на шифъра.

Трябват ни петнадесет секунди, за да разгадаем кръста от руни. Хоризонталните символи, образуващи думата „SELF“, са обърнати на обратно и всъщност съставят сричката „FLES“. Вертикалните символи образуват думата „BERG“.

Флесберг.

3.

Дървената църква „Флесберг“ е била построена в края на дванадесети век върху един хълм в Нумедал, Бускеруд. Около църквата има стена от варовик, отвъд която се ширят стари ферми и ниски хълмчета, покрити с борови горички. През 1732 г. свещеникът се оплакал от състоянието на църквата, „която стои тук от времето на католиците“, като по този начин успял да си издейства нейната реновация. Новата църква вече имала кръстовидна форма. Никой не знае каква е била съдбата на останките от старата църква, понеже през онези времена дървесината или се използвала за нещо друго, или свършвала в пламъците.

Двамата с Ойвинд чудесно осъзнаваме, че шансовете ни да намерим следи, оставени през дванадесети век, са съвсем минимални.

Свещеникът ни развежда из църквата си. Като повечето свещеници, той се гордее с нея. Но не е останало много от епохата на Средновековието. Кръщелният съд, два каменни кръста, ред резбовани пейки и три от стените на главния кораб. Порталът е украсен с резбовани лъвове, дракони, змии и лози.

Дори след няколкочасово търсене не откриваме никакви скрити ниши, руни в дърворезбата или кодове в рисунките.

— Не знам дали е важно — казва ни свещеникът след една почивка за кафе, — но една от камбаните е от времето, когато църквата е била нова.

Нещо подскача в стомаха ми.

— Оглушителна тайна… — прошепвам на себе си.

Ойвинд и свещеникът ме поглеждат изненадани.

— Каква тайна? — пита ме Ойвинд.

— Надписът върху руническата пръчка! Достойните Пазители на Амон Ра, които знаят оглушителната тайна на руните.

— Руническа пръчка? — свещеникът е объркан. — Амон Ра?

— Разбира се! — възкликва Ойвинд.

Разтреперани от вълнение, ние хукваме нагоре по изтритите от времето стълби до върха на кулата. Нахлуваме в камбанарията и спираме да си поемем въздух. Свещеникът влиза при нас и отваря два прозореца, за да влезе малко светлина.

Веднага разпознаваме коя от камбаните е най-старата. Не е трудно. Руническият надпис се извива в долната й част. Символите са полуизтрити, но все още се четат. Много стари църковни камбани са украсени с рунически надписи, изписани на обратно като магическо заклинание или клетва. Но в този случай четенето на обратно не помага. Докато правим напразни опити да разберем текста, свещеникът ни дарява със съчувствено снизходителна усмивка и ни съобщава, че надписът е безсмислен.

— Хора са се опитвали да проумеят надписа от векове, но още никой не е успял да разбере руните. Те са само за украса.

Ойвинд прави снимка на руните, а аз ги преписвам в бележника си, символ по символ.

4.

Ойвинд се връща с мен в Несоден. През следващите няколко дни се опитваме да дешифрираме руните. Но не успяваме да разбием кода. Мистериозните руни не само са кодирани, но и са руни „клонки“.

Тайната на руните „клонки“ е разделянето им на три семейства или cettir. Майсторите на руни са създали координатна мрежа, която изглежда така:

Всяка руна „клонка“ принадлежи към едно семейство, а семействата са обозначени с числа, но от долу нагоре, за да е по-объркващо. Руната също така има хоризонтално число, определено от нейния cett.

Според тази система, руната „А“ има стойност 24 (четвъртият символ във втория cett), докато руната „В“ има стойност 12 (вторият символ в първия cett).

Стойността на руната след това се изразява в броя разклонения, така че руната „А“ или 24 има две разклонения (cettir) в лявата част на дъгата и четири в дясната:

Руна „F“ ще има три разклонения в лявата част и едно в дясната, докато руната „Y“ — едно ляво разклонение и пет десни.

За мен има едно общо нещо между логиката и жените — невъзможно е да разбереш и двете напълно. Въпреки че познавам принципите, криещи се зад мистерията на руните, аз не успявам да разчета текста. Така че отново се обаждам на Терйе Льон Ерихсен за помощ.

Той не е труден за убеждаване. Снабден с бележките ми и снимките на църковната камбана, той се хвърля презглава в загадката, като Шамполион изправен пред мистерията на Розетския камък18.

Първото нещо, което Терйе прави, е да раздроби текста на няколко части по начин, за който нито аз, нито Ойвинд се бяхме сетили. След това анализира структурата на думите. По този начин открива, че текстът е съставен от две части, които се повтарят три пъти, плюс пет единични думи, които са изписани само по веднъж.

Майсторът на руните бе комбинирал обикновени руни с руни „клонки“, а текстът е бил написан отзад напред.

— Да видим дали руническото колело може да помогне — казва Терйе.

Направил е копие на руническото колело, което се съхранява в музея „Берген“. Руническите колела са изумявали и озадачавали учените от момента, когато първото руническо колело било намерено в дървената църква в Гол, която през 1882 г. била разглобена и впоследствие построена наново в норвежкия музей на културата в Осло. Руническото колело е примитивна система за закодиране (предшественик на „Плейфеър“ шифърът на Уитстоун) и се състои от дървен диск с вградени два други диска с различен диаметър, като върху тях са изписани буквите от старата и новата руническа азбука. Чрез въртенето на двата диска, различните букви от двете азбуки се срещат и образуват различни комбинации.

Но независимо от това как Терйе върти дисковете, руническото колело не ни помага да разкодираме текста.

Чак след като прилага Цезар 8 към обикновените руни и премахва всеки втори символ, Терйе успява да извлече някакъв смисъл от част от текста: „Еиб атанабмак“, което е камбаната бие, написано на обратно.

Отнема му още повече време да разгадае руните „клонки“. Те дълго се съпротивляват, но точно като мен, Терйе е упорит, целенасочен и настойчив, така че най-накрая успява да разбие кода. Майсторът на руните е изписал руните „клонки“ от дясната и лявата страна на дъгата, използвайки гениален модел. Думите „Инидог теседтеп“ се появяват три пъти. Това е петдесет години, изписано на обратно.

Така че вече ни остават само три думи за разгадаване, с по пет, осем и три букви. Те са били допълнително шифровани. Но Терйе вече познава кода на майстора на руни и не след дълго успява да получи три имена, опитвайки различни цезарови комбинации. Трите имена са: „Урнес Флесберг Лом“.

Така че дешифрираният надпис от църковната камбана гласи:

5.

Преди с Ойвинд да потеглим за Лом, аз се обаждам на Ранхилд.

Тя звучи ядосана. Няма нищо ново за казване. Не й казвам къде отивам. Пита ме къде съм бил. Не искам да й кажа и това. Аз също мога да бъда влудяващо потаен. Освен това колкото и да се опитвам, не мога да се отърва от идеята, че теоретично е възможно някой да подслушва разговорите ми чрез лазери, импланти или геостационарни сателити. Но това не й го казвам — предпочитам да не се връщам в клиниката.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре е и за двама ни — казвам й.

— Не разбирам логиката ти.

— Колкото по-малко разбираш, толкова по-лесно ти е да си представиш какво чувствам аз.

— Бьорн, това, което говориш, няма смисъл.

Отново звучи като майка ми.

— Там ли си? — пита тя след няколко секунди.

— Да…

— Не забравяй, че работата на полицията е да помага. Аз съм тук, за да ти помогна.

Има толкова много неща, които искам да й кажа — например това, че винаги съм бил подозрителен към властта, организациите, докторите, психолозите и всякакви други „специалисти“, които си мислят, че са над всички останали. Но не казвам нищо. Думите се препъват и падат по лице някъде по пътя между мозъка и езика ми. И без това тя не би разбрала. Ранхилд е едно от послушните и лоялни колелца на обществото.

Питам я дали мащабът на разследването е бил намален. Тя ме уверява, че все още смятат моя случай за важен, но уверенията й ми се струват неискрени. Казва ми, че нямат следи. Не знаят къде да търсят, откъде да подхванат разследването. Точно като мен, полицията от няколко дни не бе попадала на следа от Хасан или неговите главорези. Повечето хора биха изпитали облекчение. Но това мълчание ме изнервя. Най-опасният хищник е този, когото не можеш да видиш.

Знам, че те са някъде там.

И ме търсят.

6.

Дървената църква „Лом“ е тъмен силует на фона на хребета Ломсеген. Резбованите дракони се зъбят срещу рехавите облаци, които бавно се носят над планините Йотунхеймен. Тази голяма дървена църква, главната църква в общината, е била построена към края на дванадесети век върху основите на друга, по-древна църква.

През следващите няколко дни двамата с Ойвинд изследваме всеки сантиметър от повърхността на църквата, подпомогнати от свещеника, клисаря и няколко човека от Обществото за запазване на древните норвежки паметници.

Казвам на нашите верни помощници, че ако се разчуе за това, което търсим, Лом ще изгуби своята невинност. Навсякъде ще плъзнат журналисти от Осло или дори по-лошо — чужденци. Телевизии ще излъчват репортажи на живо, осветявайки църквата с мощните си прожектори. Тези заплахи ги карат послушно да обещаят, че няма да казват дума на никого.

Всяка сутрин напускаме хотела, изпълнени с надеждата, че днес най-накрая ще намерим следа. Всяка вечер се връщаме изтощени и разочаровани.

През столетията църквата бе претърпяла няколко реновации и разширения. Оригиналната дървена ламперия е била махната. По време на Реформацията всички следи от католическата ерес били премахнати; всички картини на светци, олтарът, шкафовете, текстилните и свещените съдове били отнесени някъде другаде, изгорени или хвърлени в реката.

Но пък в църквата е пълно с рунически надписи. Но в тях няма скрити кодове. Виждаме надписи, резбовани от работниците, участвали в строителството на църквата. Повечето от тях са пълни с романтика и сласт. Църквата дори пази едно писмо, написано в руни, за любовен триъгълник между Харвард, Гудни и Колбейн. Но не намираме нищо, което да ни подскаже, че пазителите са ни оставили някакво послание.

Към края на четвъртия ден свещеникът ни казва, че колегите ни са на път.

Колеги?

Поглеждам към Ойвинд. По изражението му разбирам, че той също не се е обаждал на колеги.

Свещеникът осъзнава, че нещо не е наред.

— Казаха, че носят оборудването, за което сте помолили, и искаха да се уверят, че не сте си тръгнали.

Хасан…

Как е узнал, че сме тук? Бола е паркирана в един многоетажен паркинг в Осло, а оставих мобилния си телефон вкъщи.

Припомням на свещеника съдбата на неговия колега от Рейкхолт и го съветвам да позвъни на местната полиция. Незабавно. Набързо се сбогуваме и си тръгваме. Обаждам се на Ранхилд от една бензиностанция и я моля да предупреди ломската полиция, в случай че свещеникът не е взел думите ми насериозно. По-късно му се обаждам да разбера какво се е случило. Гласът му трепери. Полицаите са при него от няколко минути и чакат подкрепления от Рингебу.

— Какво сте направили? — пита ме той.

Не му отговарям.

Двамата с Ойвинд се връщаме в Берген, където се разделяме.

7.

Понякога отговорът на един въпрос е толкова прост, че е невъзможно да го видиш.

Ако искаш да скриеш книга, просто я сложи на рафт между други книги. Ако искаш да прекараш рядка пощенска марка през границата, залепи я на плик и я прати по пощата.

— Бьорн? Аз съм! — Ойвинд крещи силно, сякаш за да компенсира голямото разстояние между Берген и Осло.

Зимният мраз е покрил фиорда Осло и островите в него със сиво-синьо одеяло. Аз съм в лошо настроение. Мразя провала. Чувствам се безполезен. Винаги когато се проваля в нещо, малкият ми частен свят се изпълва с буреносни облаци.

Заклещил съм слушалката на телефона между ухото и рамото си. Приятелят ми от другата страна на линията е развълнуван и без дъх.

— Там ли си? Бьорн? Ало?

— Просто мислех…

— Мислил си? Бьорн, чуй ме! Били сме в грешната църква!

Луксозен ферибот плава в гъстата като супа мъгла, покрила фиорда. Прилича на Лас Вегас по вода.

— В Лом има още една дървена църква! — Ойвинд прави пауза, за да чуе моята реакция.

Леденият въздух пращи от електричество. Силното бумтене на двигателя на кораба кара стъклото на прозореца да вибрира и дрънчи в миг на съвършена хармония. След това шумът заглъхва и издутият корпус на ферибота до Дания изчезва от погледа и мислите ми.

— Друга дървена църква? Ойвинд…

Загледан в бялата пяна, останала след кораба, аз изведнъж осъзнавам…

Друга дървена църква.

Легендата разказва, че Олав Харалдсон минал през Губрандсдал през 1021 г. по време на своята мисия да покръсти страната. Той убедил Торгейр Гамле от Гармо да се покръсти и да построи църква за слава на Бога. Торгейр направил това, което свети Олав му заповядал. Построил църква, която просъществувала сто и осемдесет години и била предшественик на дървената църква „Гармо“, съборена през 1880 г. Съборена… ето защо с Ойвинд не се бяхме сетили за нея.

— Колекцията „Сандвиг“! — възкликвам аз.

— Точно така!

Четиридесет години след събарянето на дървената църква „Гармо“, тя била построена наново в музея Майхауген в Лилехамер.

8.

Топъл планински вятър весело препуска надолу по склона на планината. Аз стоя пред дървената църква „Гармо“ и се възхищавам на нейните драконови глави и на елегантната й кула.

Колекцията „Сандвиг“ или „Майхауген“, както е по-известна, е била изложена за първи път през 1904 г. Андерс Сандвиг колекционирал древни предмети, постройки и ферми, които след смъртта му били реконструирани и изложени в музея. Когато църквата „Гармо“ била съборена, части от нея били разпродадени на търг. Заедно с Тронд Еклестуен Сандвиг започнал да издирва и събира тези части. При реконструирането на дървената църква били използвани някои от тези оригинални части, а останалото било взето от други сгради и църкви.

Майсторите и кураторите, отговорни за реконструкцията на църквата през 20-те години на двадесети век, изключително умело разпознавали оригиналните части.

Трябват ми по-малко от четири часа да претърся църквата.

В един тъмен и невзрачен ъгъл попадам на избледнял портрет на свети Олав. Християнският крал е коленичил, облечен е в червено кадифе и държи кръст.

Намирам символите анкх, руна на Тир и кръст върху широката, резбована рамка, както и няколко реда латински букви и старонорвежки руни.

Нова гатанка.

9.

Кодираният текст от стената на дървената църква „Гармо“ е дълъг и сложен. Прекарвам два дни в скривалището си в Несоден, играейки си с различни комбинации от символи. Не стигам до никъде.

Знам, че преследвачите ми са близо, че са някъде там и ме търсят. Нямам доказателства за това, но го чувствам — наречете го духовен радар или интуиция. Може би се крият в лодките, които плават надолу по фиорда. В хеликоптерите, които постоянно кръжат над къщата. В колите, фучащи по пътя. Сред мъжете, които ловят риба от кея, където преди пускаше котва фериботът до Несоден.

Но не знаят къде съм се скрил.

Мислех си, че съм овладял разбиването на кодове, но очевидно не съм. На третия ден се обаждам на Терйе, който си взима няколко дни неплатен отпуск и идва да ми помага. Опитваме различни цезарови комбинации, но в тези руни сякаш няма система. Терйе е объркан. Казва, че нещо не е наред, въпреки че не можем да разчетем текста. Нещо не е наред в начина, по който са подредени символите.

— Това е просто миш-маш от произволни руни — казва Терйе.

На четвъртия ден решаваме загадката. Или по-скоро Терйе я решава. Отнема ми доста дълго време да разбера това, което той се опитва да ми обясни.

Няколко руни се срещат в текста много по-често, отколкото е нормално за който и да е европейски език. В модерната писменост „Е“, или всеки символ, който заменя „Е“ в някой код, ще се среща много по-често от „М“ например. Във всички познати езици има подобна математическа регулярност.

Проблемът с текста от „Гармо“ е това, че някои от символите се повтарят толкова често, че Терйе започва да се чуди дали те не са били включени в текста просто за да объркат този, който го чете. Това не само ще направи кода труден за разбиване, но ще обясни и абсурдната честота, с която определени руни се срещат.

Предлагам да опитаме да махнем всеки втори или трети символ.

За мое изумление Терйе мисли, че идеята ми е чудесна.

Заемаме се със задачата с подновен ентусиазъм.

Разпознаваме и премахваме бутафорните символи. Оказва се, че те са шест. Текстът, който остава, пак е напълно неразбираем, но сега поне имаме шанс да разбием кода.

Ключът е същият както при някои от предишните кодове, но още по-сложен.

Този, който е зашифровал текста, първо е използвал метода на Цезар, заменяйки всеки символ с друг, по-долен символ, а после е изписал всички думи на обратно. Освен това, за да бъдат нещата още по-интересни, всяка дума има индивидуален цезаров код.

Буква по буква ние успяваме да открием старонорвежките думи dylja, pafi, likami, texti, hir и heilagr. Но въпреки това все още не намираме смисъл в текста. Бързо осъзнаваме защо — шегаджията, създал кода, е изписал думите в грешна последователност. Но после откриваме, че и в последователността на думите има логически модел: първата дума е сменена с десетата, втората дума е сменена с деветата и т.н.

След като проумяхме логиката на кода, останалото е въпрос на време и търпение. Най-накрая успяваме да преведем текста:

Освен ако Инге не си бе измислил всичко това, в Норвегия е била проведена мащабна военна операция с участието на воини от Ватикана, Малтийския орден и Ордена на рицарите тамплиери. Операция, проведена някъде около 1230 г. или сто години след построяването на църквата „Урнес“ и петдесет години след построяването на църквата „Флесберг“. Но ако такава могъща коалиция се е събрала на територията на Норвегия, нейната цел трябва да е било нещо много по-ценно от мощехранителницата на Олав.

Нещо от Египет?

Каква е връзката? 1230 г.?

Папа през 1230 г. бил Григорий IX — авторитарен, деспотичен човек, отлъчил от църквата император Фридрих II и яростно защитавал папската си власт, както в религиозен, така и в светски смисъл. Григорий IX изпратил безброй еретици на кладата. В една от своите папски були той написал: „Изливам Божия гняв върху варварите от Норвегия, които сквернят най-святото от светините“.

До 1230 г. върховен магистър на рицарите тамплиери бил Пиер дьо Монтегю. Той бил назначен с церемония на река Нил по време на катастрофалния пети кръстоносен поход. Кръстоносците се надявали чрез завладяването на мюсюлманския Египет да си възвърнат Йерусалим и Светите земи. Един от кръстоносците, отличил се във войната срещу Египет, бил великият магистър на ордена Пиер де Монтегю. Той умрял през 1230 г.

Но каква беше връзката?

„Свещените текстове и спящият бог са на сигурно място. Те са при нашите братя пазители в земята, където залязва слънцето…“

В Исландия пазител е бил Снори. Дали под „свещените текстове“ са имали предвид кодексът на Снори? Не ми изглежда вероятно. Много по-логично е да става дума за Тингвелирските свитъци. И кое точно правеше тези ръкописи свещени? И кой, по дяволите, беше този спящ бог?

Текстът предизвикваше повече въпроси, отколкото отговори.

А петдесет години по-късно пазител на име Ниял бе направил добавка. Руните казват, че пещерата на Олав и инструкциите как тя да бъде намерена, са защитени от магията на анкх, свещената руна на Тир и силата на кръста. Как трябва да разбирам това? И как ще намерим мястото, „където слънцето изгрява“, което очевидно е някъде на изток? И кой е Ларс? И как ще намеря неговата Библия?

Двусмислеността на текста ме обърква. Изглежда той съдържа два различни комплекта инструкции за достигане до две различни места. Снори е бил пазител на свещените текстове и на спящия бог. Докато мощехранителницата на Олав все още е тук. Където слънцето изгрява…

Двамата с Терйе си разменяме кървясали погледи.

— Къде е следата, която трябва да ни отведе до следващата дървена църква? — питам аз.

— Пазителите, за които са били предназначени тези послания, едва ли са знаели повече от нас. Така че е логично текстът да съдържа всичката информация, която ни е нужна.

Продължаваме търсенето, но независимо колко пъти въртим и преобръщаме изреченията в главите си, не намираме скрити в текста следи или указания. Около полунощ Терйе заспива на дивана. Аз седя и дъвча върха на молива си, като от време на време записвам нещо безполезно в бележника си. Каква сила притежава християнският кръст? Очевидно става дума за символична сила. Религиозна сила. Има ли някаква връзка между символите анкх, руна на Тир и кръст и мястото, където слънцето изгрява?

1030… 1130… 1180… 1230… 1280…

Каква е връзката между тези години?

Мислите ми се въртят в кръг.

Няколко часа по-късно се събуждам.

Духа силен северен вятър и стъклата на прозорците дрънчат. Не знам дали съм сънувал или съм бил в полусънно състояние, но в главата ми току-що бе проблеснала една идея.

Отивам до рафта с книги. Стъпвам съвсем безшумно, защото краката ми са обути в дебели вълнени чорапи. Вадя атлас от 1952 г., разтварям го на масата до прозореца и намирам карта на южна Норвегия. Мисълта препуска из главата ми, гореща и сочна. Терйе хърка на дивана.

Виж къде изгрява слънцето.

От изток.

Силата на кръста.

„Урнес“. „Флесберг“. „Лом“.

Отбелязвам всяка една от трите църкви с точка.

Четвъртата точка трябва да е на изток, откъдето изгрява слънцето. Поглеждам картата и ахвам.

Силата на кръста.

„Рингебу“!

Седя неподвижен, твърде възбуден, за да си поема дъх. Пазителите бяха построили четири дървени църкви в рамките на един век.

„Урнес“. „Флесберг“. „Лом“ („Гармо“). „Рингебу“.

Ако начертаеш две линии между четирите точки, ще получиш кръст.

Християнски кръст. Crux ordinaria.

Силата на кръста.

10.

Рано на следващата сутрин се качвам на ферибота за Осло.

Преди да изляза, бях позвънил на свещеника на дървената църква „Рингебу“ и го бях събудил. Веднага щом бе избърсал съня от очите си, изкашлял раздразнението от гласа си и осъзнал, че търся археологическа сензация в неговата църква, той се бе превърнал в мой най-верен помощник.

Взимам такси до университета. Имам нужда от малко апаратура. Прекалена предпазливост, произлизаща от параноята ми, ме кара да помоля таксиметровия шофьор да използва всички отбивки и странични пътища между университета и многоетажния паркинг, където моята Бола търпеливо ме чака. Колите под наем излизат твърде скъпо в дългосрочен план.

Проверявам входовете на паркинга един по един. Спрели са да ги следят. Което само по себе си е подозрително.

Взимам асансьора до ниво Р2. Оставям торбата си между вратите, за да си осигуря светкавично бягство, ако се стигне дотам. Оглеждам се. Нищо. Никой не стои зад колоните, никой не ме гледа. Никой не чака в паркирана кола, скрит зад вестник.

На ниво Р2 няма никой.

Много подозрително.

Взимам торбата и тръгвам към колата, залепил гръб за стената; вървя бавно, приведен, на пръсти. Чувствам се като герой от комикс. Предпазливо приближавам Бола.

Не виждам никого.

Нося фенера и работните си ръкавици. Внимателно и методично проверявам зад броните, около калниците и под колата.

Намирам GPS предавател зад левия преден калник. Голям е колкото кутия за кибрит и е толкова добре закрепен, че ми е нужна всичката ми сила, за да го отлепя. Покрили са мигащата червена лампичка с черно тиксо.

Умно.

Но това не ме задоволява.

Намирам втори GPS предавател, закачен за двигателя.

Доволен, залепям единия GPS предавател за сребърен мерцедес, а другия за синьо Пежо. Колите са паркирани от двете страни на Бола.

След това плащам с ръка и крак за отварянето на бариерата и се отправям към „Рингебу“ в Опланд.

11.

Гигантската дървена църква с червена кула се издига върху нисък хълм зад Рингебу, близо до мястото, където в древността са се извършвали езически обреди.

Свещеникът слиза да ме посрещне, докато паркирам Бола. Трябва да ме е чакал, гледайки през прозореца. Стискаме ръцете си. Извинявам се за това, че го събудих толкова рано. Той ми казва, че от години не се е събуждал с толкова вълнуващи новини.

Зигмунд Скарнес е закръглен и усмихнат мъж в началото на шейсетте. Той ме кани в църквата си и с гордост ме развежда из нея. Дървената църква „Рингебу“ е построена около 1220 г. и е свидетелство за това колко неохотно норвежците са се съгласили да изоставят старонорвежките си богове и да прегърнат спасението на Христа. В църквата все още има портрети на старонорвежки богове.

Един от най-старинните предмети на изкуството, останали от оригиналната църква, е красива дървена статуя на свети Лаврентий, която по чудо не бе свършила в някоя клада по време на Реформацията. Свети Лаврентий се намира вляво от олтара и държи червена Библия. Чертите на светеца са толкова женствени, че отначало взимам фигурата за женска.

Има и още един предмет, оцелял от старата църква — сив кръщелен съд от сапунен камък.

След като Зигмунд Скарнес свършва с обиколката на църквата, аз го питам дали ще е възможно да я разгледам сам, за да се насладя на красотата й. Казвам му, че търся скрито послание, оставено от строителите на църквата. Скарнес се оттегля в своя вестиарий, за да напише неделната си проповед.

Взимам сака с апаратурата от колата. Дигитална камера, лаптоп, лупа и мощен фенер.

Изследвам вътрешността на църквата бавно, методично и изключително щателно. Обръщам особено внимание на статуята на свети Лаврентий, защото в подобна реликва виждам идеалното място за скриване на тайни послания. Но не намирам нищо. Изследвам не само статуята, но и пиедестала, върху който тя стои. Изследвам червената Библия, тъй като думата „Библия“ бе спомената в последното закодирано послание.

От време на време Зигмунд Скарнес се показва от вестиария си, за да се увери, че всичко е наред.

— А, виждам, че се интересувате от св. Ларс.

— Красива статуя наистина — отвръщам аз, преди да осъзная какво бе казал. — Как го нарекохте?

— Ами всъщност името му е свети Лаврентий. Бил е ковчежник на църквата и дякон в Рим през втори век след Христа. Според легендата горкият човек бил изпечен жив за това, че раздавал златото на църквата на бедните. Докъде могат да стигнат нещата! Все още пазят черепа му във Ватикана.

— Ларс ли казахте?

— Така го наричаме тук. Св. Ларс.

Виж в Библията на Ларс къде изгрява слънцето…

Текстът от „Гармо“ е за свети Лаврентий!

Щом свещеникът се оттегля във вестиария си, започвам да снимам статуята на свети Лаврентий с дигиталната камера, от всеки ъгъл, с и без светкавица и с различни настройки на светлината. Снимам в близък план лицето, туниката, червения плат, който виси от лявата му ръка и Библията.

Виж в Библията на Ларс…

Оттеглям се в един тъмен ъгъл на църквата и прехвърлям снимките на лаптопа. След това ги качвам на PhotoManipulator Pro и започвам да си играя с тях. Компютърната програма прави възможно превръщането на негатива в позитив, симулирането на ултравиолетова светлина, настройването на контраст, размер, брой пиксели, цвят, перспектива, ъгли и светлина. Археолози и реставратори на предмети на изкуството използват тази програма, за да избелят цветовете и да видят оригиналните следи от четката под пластовете реставриран цвят.

Снимките на Библията се оказват една истинска дигитална съкровищница.

Под осем пласта различни видове боя аз успявам да различа очертанията на символи, които са толкова смътни, че сигурно са били почти невидими за невъоръженото око още когато са били изписани. Нямам представа какво мастило е било използвано — може да е било всичко от дестилиран мед или сок от лук до преработен оцет или урина. Но резултатът е бил невидимо послание, върху което после са били нанесени осем пласта боя. За да направят буквите видими, в миналото са използвали най-различни методи — загряване на текста до определена температура, намазването му с проявяващо вещество, като например вода, в която е било варено червено зеле, смесена с няколко различни вещества (тази смес може да направи видим текст, написан с оцет). В днешно време това се постига с помощта на компютърен софтуер.

— Намерихте ли нещо? — пита ме свещеника от прага на своя вестиарий.

— Това ще ми отнеме доста време.

Не искам да лъжа свещеник в божи храм, но това, което му казах, не е съвсем невярно. И не виждам причина да му казвам, че току-що съм открил символите анкх, руна на Тир и кръст, изписани над кратък текст.

12.

Гостилницата, в която съм отседнал, се намира в центъра на Рингебу. Стаята е просто обзаведена, но аз не съм претенциозен. Някой е местил вещите ми. Не много, но достатъчно, за да забележа. Чудя се дали Хасан знае, че съм тук, но после прогонвам тази мисъл.

Прекарвам остатъка от вечерта в опити да разшифровам текста, скрит под пластовете боя. Веднъж щом си разгадал техниката на човека, закодирал посланието — заменянето на символи по определен модел и прибавянето на произволни символи за объркване — разбиването на кода е повече въпрос на търпение, отколкото на интелект.

Точно двадесет и седем минути след единадесет часа, аз успявам да разшифровам целия текст:

Дълго време стоя неподвижен.

Едва сдържам смеха си.

Пазителите бяха скрили посланието си вътре в статуята!

13.

Изгряващото слънце блести в бледото утринно небе. Свещеникът Зигмунд Скарнес се усмихва благо, докато върви към мен по пътеката. Вижда кутията с инструменти и се обръща към мен с преувеличена загриженост в гласа:

— Нима мислите да разглобите църквата ми на парчета?

— Открих къде е посланието!

Той ме поглежда с вълнение и любопитство.

— Вътре в свети Лаврентий — казвам му.

— Сигурен ли сте? Вътре в статуята? Доколкото знам, тя не е куха.

Влизаме в църквата и той пуска лампата. Въздухът е студен и влажен. Слънчевата светлина прониква под ъгъл през високите кръстовидни прозорци. Скарнес потреперва. Докато той пали свещите на олтара и високите свещници от ковано желязо, аз пренасям кутията с инструменти и апаратурата до свети Лаврентий и ги оставям на пода до него. Длета, отвертки, чукове, бутилка бял спирт, фенер, нож и малко трионче.

Включвам фенера и го насочвам към мястото, където статуята е прикрепена към дървения пиедестал. Старите неща често са крехки и не искам да унищожавам повече, отколкото е необходимо.

Прекарвам около час, изследвайки статуята. Използвам памук и бял спирт, за да изтрия упоритата боя и лепилото, придържащи статуята за пиедестала. Някъде зад мен свещеникът разговаря с църковната слугиня за някаква сватба; гласовете им са тихи, сякаш за да не ми пречат.

Усещам въздушно течение, когато вратата на църквата се отваря и вътре влизат хора.

— Добро утро — казва Зигмунд Скарнес и отива да посрещне посетителите. — Страхувам се, че днес църквата не е отворена.

Осветявам с фенера процепа, който направих между дървената статуя и пиедестала.

Един от посетителите казва нещо.

Скарнес ги пита откъде са.

Отвръща му дълбок, гробовен глас:

— От много далече.

14.

Хасан.

Въздухът излита от дробовете ми, кръвта от сърцето ми, силата от мускулите ми. Изстенвам и се хващам за дървения пиедестал.

Хасан стои на пътеката между църковните пейки, заобиколен от четирима мъже, които не съм виждал преди.

— Бьорн? — Свещеникът се намръщва. — Нещо нередно ли има? — Очите му се стрелкат от мен към Хасан и обратно. — Кои са тези хора?

Правя една несигурна крачка към олтара.

— Бьорн! — възкликва Зигмунд Скарнес.

Иска обяснение, веднага, и то по-добре да е добро.

Един от хората на Хасан хваща църковната слугиня за ръката и започва да я влачи към една пейка. Тя се опитва да се освободи.

— Ако обичате! — протестира възмутено.

Получава плесник в лицето. Той не я удря силно, но затваря устата й. Струйка кръв шурва от дясната й ноздра, събира се в локвичка на горната й устна и прокапва по бялата й блуза, точно до черната значка с името й. Те я бутат да седне на пейката.

Свещеникът поглежда към Хасан, объркан и разтревожен.

— Какво си мислите, че правите? — пита той.

Един от хората на Хасан пали цигара. Зигмунд Скарнес понечва да му каже, че пушенето в тази старинна дървена църква е строго забранено, но от устата му не излиза звук и аз виждам как по лицето му се разлива прозрението, че не може да каже нищо, което да накара този мъж да загаси цигарата си.

Няколко секунди всички мълчим и се гледаме.

Хасан тръгва към мен. Ехото от стъпките му разбива бременната тишина на хиляди парчета. Той блъска свещеника, застанал на пътя му. Не мога да откъсна очи от обувките му. Спира на два метра от мен.

— Къде са Тингвелирските свитъци?

Гласът му звучи така, сякаш устата му е пълна с чакъл, но тонът му не е заплашителен. Той просто задава въпрос, очаквайки отговор. Свикнал е хората да му се подчиняват.

— Не са в мен.

— Но можеш да ми кажеш къде са.

— Бяха в Исландия. Но не знам къде са сега.

— Разбирам. А как е кутрето ти?

Гласът му звучи точно така, както би звучал гласът на мъртвец, затворен в своята крипта.

Опитвам се да прикрия факта, че треперя. Не мога да преглътна. Един от главорезите се засмива. Не знам дали се смее на въпроса на Хасан или на моята реакция.

Хасан взима лявата ми ръка. Нежно, като баща. Преди седмица свалиха шината от кутрето ми. Докторът каза, че счупването е заздравяло прекрасно.

Хасан отново хваща кутрето ми и го стиска. Аз изстенвам, отчасти от болка и отчасти от страх. Той неочаквано ме пуска.

Двама от мъжете му връзват китките ми за кръглата колона до олтара.

Коленете ми се превръщат в желе.

— Бьорн? Какво правят с теб? — Гласът на свещеника скърца от ужас.

Моят е изчезнал безследно.

Хасан поглежда с любопитство към статуята на свети Лаврентий.

— В това има ли друго копие?

Друго копие? Изведнъж осъзнавам какво си мисли Хасан — че статуята съдържа копие на Тингвелирските свитъци.

Това не ми бе минавало през ума.

— Не мисля.

— Къде са Тингвелирските свитъци?

Трудно ми е да дишам. Миризмата от афтършейва на Хасан се смесва с аромата на дърво и миризмата на катран. В една друга вселена влак надува свирката си в долината под хълма, върху който е построена църквата.

— Имаш десет пръсти — отбелязва Хасан.

Веднага поглеждам белите си ръце. Ноктите ми са в ужасно състояние. Гриза ги от момче. Инстинктивно свивам юмруци, за да ги предпазя.

— Имам предостатъчно време — добавя той. — Така че, къде са те?

— Свитъците са на сигурно място. Съжалявам, но няма да можеш да ги откраднеш.

Опитвам се да звуча така, сякаш просто излагам фактите такива, каквито са, но всъщност звуча като хленчещ, треперещ страхливец.

— Не те попитах това.

Той кимва към двама от мъжете си. Това е, мисля си аз. Дробовете ми са спрели да функционират. Всеки момент ще припадна. Още по-добре. Искам да ме изключат. Искам светлините да бъдат загасени и щепселът изваден.

Представям си как ми чупят пръстите един по един. Първо кутрето ми, след това безименния пръст, след това средния пръст, след това показалеца и накрая палеца.

И след това започват работа върху дясната ми ръка.

Гади ми се от страх. Моля се да припадна. Не ме е грижа колко унизително ще бъде това. Просто искам да изгубя съзнание и да се свестя, когато опасността е отминала и Хасан е прибрал дървената църква „Рингебу“ в джоба си и си е заминал.

Мъжете застават пред статуята на свети Лаврентий и я разглеждат, разговаряйки тихо на своя език.

Свещеникът е объркан. Той поглежда към мен. Аз клатя глава.

Хасан се опитва да разклати статуята. Един от мъжете вади длето от кутията с инструменти.

— Почакайте малко! — възкликва свещеникът.

И той е осъзнал какво се канят да направят мъжете.

Един от арабите вмъква длетото между свети Лаврентий и дървения пиедестал и започва да кърти статуята.

Зигмунд Скарнес прави няколко крачки към мъжа, който се кани да унищожи едно съкровище на осемстотин години.

Хасан го удря. Бързо и неочаквано. Юмрукът му попада върху слепоочието на свещеника. Ударът е толкова силен, че той се завърта във въздуха и пада, удряйки главата си в една пейка. Звукът смразява кръвта ми. Свещеникът остава да лежи на пода, без да помръдва.

Останалите мъже невъзмутимо продължават с опитите си да свалят свети Лаврентий от неговия пиедестал. Най-накрая дървото се сцепва.

Усещам безшумните писъци на статуята в стомаха си.

Най-дребничкият арабин подава статуята на Хасан. Той я взима и вдига във въздуха като трофей.

Мисля си, че сега е мой ред. Сега ще счупят пръстите ми, един по един.

Но те са още по-брутални.

Един от мъжете взима бутилката бял спирт и я излива в деветстотингодишния кръщелен съд. Друг арабин завлича плачещата слугиня до съда.

— Принуждаваш ни да я покръстим — казва Хасан.

Да я покръстят?

Един от главорезите хваща слугинята за косата и бута главата й в спирта. Тя се съпротивлява, рита и пищи.

— Къде са Тингвелирските свитъци? — пита Хасан.

Осъзнавам с шок, че те няма да се поколебаят да причинят на тази жена същото, което са причинили на Сира Магнус в горещия извор на Снори. Или още по-лошо. Поне Сира Магнус се бе удавил в изворна вода. Ако спиртът попадне в дробовете на слугинята, тя ще развие фатална химична пневмония. Ако, разбира се, първо не се удави.

— Чакайте! — провиквам се аз. — Ще ви кажа…

В паниката си слугинята грабва металната купа, лежаща в кръщелния съд, и я хвърля на пода. Струя бял спирт опръсква свещите и мъжа с цигарата. Той пламва като факел.

Сърцето ми подскача.

С ужасяващ писък мъжът хуква по пътеката между пейките, спъва се в една от тях, пада на земята и се свива на топка. Хасан и тримата други хвърлят якетата си върху него в отчаян опит да загасят пламъците. Той реве от болка.

Аз рева за помощ. Пламъците тръгват по пода, след това започват да се катерят по колоните. Огънят поглъща сухата дървесина с гладно пращене.

Ръцете ми са все още вързани.

Включват се пръскачките, автоматичната аларма за пожар започва да вие.

Хасан се изправя. Поглежда ме. Сякаш за всичко това съм виновен аз. Държи свети Лаврентий под мишница.

В отчаянието си аз започвам да извивам китките си и да дърпам въжето, което ги пристяга. Водата от пръскачките се стича по лицето на Хасан.

Той сякаш се колебае дали да извади пистолета си и да ни застреля всичките още сега. Или си представя как ме оставя завързан за колоната и как аз умирам от бавна, ужасно мъчителна огнена смърт.

Алармата е оглушителна. Един от мъжете извиква нещо на Хасан. Той му отвръща. Всичките заедно хукват към вратата, влачейки обгорения си колега.

— Помощ! — пищя аз.

Около мен огънят и водата водят люта битка за църквата. Пламъците напълно са погълнали пейката, върху която се разля спирта. Водата от пръскачките кара огъня да пращи. Всеки път щом си поема въздух, димът ме кара да кашлям.

Плачеща, кашляща и дишаща на пресекулки, църковната слугиня срязва въжето около китките ми.

— Какво става? Какво става? — хлипа тя.

Хващаме ръцете на изпадналия в безсъзнание свещеник и влачим тежкото му тяло по пътеката между пейките, през вратата на църквата и надолу по каменните стъпала. Когато преценяваме, че сме на безопасно разстояние от църквата, ние полагаме свещеника на повехналата трева между два надгробни камъка. От главния вход на църквата бълва гъст, сив пушек.

Черен мерцедес GL 4X4 изхвърча от паркинга със скърцане на гуми. Преди да изчезне, аз зървам свети Лаврентий през задния прозорец, заклещен между Хасан и обгорения мъж.

Свещеникът не диша.

Очите му са полуотворени, взрени във вечността, която цял живот се бе опитвал да разбере. Тънка струйка кръв се стича от очите и носа му.

Двамата отчаяно се опитваме да вкараме въздух в дробовете му и да съживим сърцето му.

Но не можем.

Лицето на слугинята отново помръква.

Затварям очите на свещеника с пръсти.

През воя на алармата чуваме сирените на пожарникарските коли, изкачващи се по хълма.

— Много съжалявам — прошепвам аз и избухвам в тихи сълзи.

1.

Понякога хора от миналото неочаквано се връщат в живота ти — тогава, когато не са добре дошли.

Призраци от миналото се обличат в плът и кръв и се появяват като хора, които отчаяно си се опитал да забравиш.

Казват, че човек не може да избяга от миналото си. Можеш да се опиташ да забравиш. Можеш да се опиташ да се скриеш. Но те винаги ще те намерят. Винаги.

2.

Мраморната фасада на сградата на Международното общество на науките придава блясък и красота на Уайтхол, точно като гръцки храм или императорски дворец в Древния Рим. Широки стъпала от кехлибарен гранит водят до двойните дървени врати, потънали в дебелата сянка на седем масивни колони.

Обществото е основано през 1900 г., с цел да координира всички научни изследвания и да ги съхранява в една обща банка на световното знание, нещо като ЦРУ за науката. Сега Обществото поддържа контакти с университети и изследователски центрове из целия свят.

Приемната на Обществото изглежда като музей за посветените. Всички говорят тихо. Над добре полираната махагонова ламперия висят гигантски маслени картини по мотиви от античността и Средновековието: друиди в Стоунхендж; Моисей разделящ Червено море; убийството на Цезар; Исус на кръста; Мария Магдалина с младенеца; рицарите тамплиери в Соломоновия храм; рицарите от кръглата маса на крал Артур, надигащи Светия Граал.

Даян и професор Лайлуърт ме чакат зад тъмно червено бюро.

— Биорн — казва Даян тихо и ме прегръща. — Мина толкова време.

Преди няколко години бяхме влюбени. Или по-точно — бяхме любовници. Няколко блажени седмици се бях заблуждавал, че съм намерил жената на живота си.

Помня една нощ, прекарана в апартамента на Даян в един лондонски небостъргач. Помня как правихме сладка любов в къщата на баба ми на фиорда Осло. И изведнъж тя ме бе прогонила от живота си, сякаш бях досадна муха. Мина доста време оттогава, когато за първи път забелязах златната халка на безименния пръст на лявата й ръка. Нито един от двама ни не бе споделял с никого това, че Даян бе крещяла „Биорн!“ в ухото ми и бе дращела кожата и душата ми с дългите си, тъмночервени нокти.

Професор Лайлуърт протяга ръката си.

— Удоволствие е да ви видя пак — казва той сухо и стиска ръката ми съвсем леко, сякаш е от порцелан.

Пак… опитвам се да забравя последния път, когато се срещнахме.

Намерихме златно ковчеже в развалините на октагон в абатството „Верне“, където някога е било седалището на хоспиталиерите. Кивотът на свещените тайни. Професор Лайлуърт бе изпратен от Обществото да участва в разкопките, да се погрижи за ковчежето и при всяка удобна възможност да прави живота ми тежък.

Когато му напомням, че откраднах ковчежето от него в името на норвежкото културно наследство, Лайлуърт се засмива пресилено. По това време Даян бе послушна и способна секретарка в Обществото. По-късно стана ясно, че освен това е дъщеря на Майкъл Макмълин, велик магистър на древния орден, който ме преследваше, докато се опитвах да защитя ценното съдържание на ковчежето. Аз, Даян и професорът се оплетохме в паяжина от лъжи и взаимно недоверие. Когато всичко свърши, Обществото успя по някакъв начин да потули скандала. Ковчежето съдържаше непознато досега евангелие. Но от Обществото успяха да потулят дори това.

След това аз потънах в дълбока, черна депресия. Изпратиха ме обратно в клиниката, където се затворих в черупката си и се отдадох на мрак и самосъжаление.

Няколко месеца по-късно изтупах мръсотията от дрехите и душата си и се върнах в реалността.

3.

Но когато с Тран се чудехме къде да скрием Тингвелирските свитъци, аз се обадих на професор Лайлуърт. От Обществото изпратиха самолет до Исландия. В момента преводачите и изследователите на Тран работят заедно със специалисти от Обществото в тайна лаборатория някъде в Лондон. Не искам да знам къде точно в Лондон. Така е най-сигурно.

Рано този следобед професор Лайлуърт успя да се свърже с мен по телефона в полицейския участък в Рингебу. Пожарът в църквата вече бе потушен. Благодарение на пръскачките и на пожарникарите, щетите могат да бъдат възстановени.

Но как Обществото бе узнало къде съм? Професорът ми каза, че трябва да разговаряме лице в лице и аз го попитах защо.

— Ще ти кажа, когато дойдеш тук — отвърна той.

— Когато дойда къде? — възкликнах аз.

— Чака те самолет на летище „Гардермоен“.

Така действаха в Обществото.

Когато ме освободиха от полицейския участък в Рингебу, аз веднага тръгнах за Осло. Полицаите ме придружиха до апартамента ми, където се изкъпах и набързо хвърлих малко дрехи и паспорта си и в един малък платнен сак. Освен това сложих руническата пръчка в кутия за флейта, понеже се нуждаех от помощ с датирането й.

Ранхилд ме закара до „Гардермоен“. По пътя й разказах всичко, което се бе случило в Рингебу. Тя смяташе, че отиването в чужбина за няколко дни може да се окаже добра идея.

Излетях от „Гардермоен“ за Лондон в самолет „Гълфстрийм“, собственост на Обществото. Когато кацнахме в Англия, вече бе тъмно. Чакаше ме лимузина, която ме закара от „Хийтроу“ до „Уайтхол“.

4.

— Какво успяха да откраднат от „Рингебу“? — пита ме професор Лайлуърт.

— Дървена статуя на свети Лаврентий.

Седим на три удобни стола в стая за съвещания пред екран, който се разгъва, когато Даян докосва дистанционното.

— Ще ми кажете ли какво представляват Тингвелирските свитъци? — питам аз.

Професор Лайлуърт кръстосва ръцете си.

— Копие на библейски ръкопис.

— Какво прави това копие толкова изключително?

— Точно това се опитваме да разберем.

— Как се е озовало при Снори в Исландия?

— Не знаем — отговаря Даян.

— Трудно ми е да повярвам това.

— Имаме теории — признава професорът.

— Да ги чуя тогава!

— Нека започнем от началото.

Винаги добро място, откъдето да започнеш.

Даян включва прожекционният апарат. На екрана се появява портрет.

— Стюарт Дънхил — казва Даян. — Водещ археолог през 70-те години на двадесети век.

Професорът продължава лекцията:

— През 1977 г. той открил гробница в скалите зад храма „Амон Ра“ близо до Луксор, Египет. Входът на гробницата бил зазидан, маскиран и скрит зад олтара.

Портретът на екрана е заменен от египетски стенопис с рамка от йероглифи.

— Тази снимка е направена в гробницата, открита от Стюарт Дънхил — казва Даян.

— Стенописът е от около 1015 г. — обяснява професорът.

— Но тогава египтяните вече не са използвали йероглифи — възразявам аз. — Писали са на коптски или на арабски. Или на гръцки.

— Точно така — казва професор Лайлуърт. — Но това е свещен текст, който не е бил предназначен за очите на смъртни. Молитва, отправена към боговете. Казват, че йероглифите са много по-подходящи за такива случаи.

Долавям усмивка.

— Точно затова са използвали старите символи.

— Гробницата — подема лекцията Даян и ни показва няколко снимки от погребалната камера, — е на няколко хиляди години. Състои се от три камери. Външна камера, която служи като параван на първата вътрешна камера, която от своя страна служи като параван на третата, най-вътрешна камера. Тя е по-добре и по-хитро маскирана както от средната, така и от външната камера.

— Кой е бил погребан в нея?

— Не знаем — отвръща професорът. — Йероглифите… все пак става дума за текстове на няколко хиляди години… Йероглифите говорят за погребания като за вероотстъпник, осъден и светия.

Даян добавя:

— Изглежда, че мумията е на човек с благороден произход, който е бил осъден на смърт, но после е бил боготворен.

Тя показва няколко снимки на различни статуи и релефи.

— Най-късните йероглифи са изписани две хиляди и петстотин години след най-ранните.

— Какво се казва в тях?

Даян увеличава размера на снимката с йероглифите.

— Отне ни доста време да ги интерпретираме. Проблемът е, че звучат напълно безсмислено.

Професорът казва:

— Гробницата била открита от Стюарт Дънхил през 1977 г., но тъй като мумията и всякакви ценности, които тя оригинално е съдържала, били откраднати много преди това, откритието му не привлякло особено внимание в международен план.

— Гробницата е разположена високо в скалите, близо до река Нил и северно от Долината на царете.

Даян превключва на снимка, направена на брега на Нил. Виждам голите зъбери на фона на синьото небе. Храмът е бил построен върху плато.

— Преди хиляда години там е имало канал, който почвал от реката и минавал близо до храма — обяснява тя.

— Странното нещо е това — казва професорът, — че според йероглифите храмът и гробницата били нападнати един век след раждането на Христос по египетския календар, който са използвали тогава. На стената е изписано, че те били нападнати „от варварите от дивите земи на север“.

— Това говори ли ти нещо? — пита ме Даян.

— Викингите?

— Това било заключението, до което достигнал и Стюарт Дънхил — потвърждава професорът. — За съжаление той срещнал не само несъгласието, но и присмеха на своите колеги. Името му било очернено, репутацията му станала на пух и прах. Археологическата върхушка успяла да го съсипе както като професор, така и като човешко същество.

— Разбира се, ние знаем, че няма доказателства за това, че викингите са плавали по Нил — продължава Даян. — Дори Снори с неговото развинтено въображение и с неговата склонност да разкрасява сагите си нито веднъж не е споменавал за викингска експедиция до Египет. Човек би си помислил, че археолог, открил подобна гробница, ще спечели възхищението и уважението на колегите си. Но за Дънхил това се оказало началото на края. Вместо да опише находката си и да документира доказателствената основа на теориите си в научните списания, той продал историята си на списание „Нешънъл Джиографик“. До края на живота си яростно защитавал тезата, че норвежки викинги са нахлули в Египет.

— Стюарт е направил всичко погрешно — казва ми професор Лайлуърт. — Мислел е, че ще го обявят за съвременния Хауърд Картър, но си е извадил твърде много прибързани заключения на основата на доказателства, които са били меко казано съмнителни. Тези негови колеги, които все пак изследвали намерените от него йероглифи, стигнали до съвсем различни заключения. Например според тях „варвари от дивите земи на север“ били византийски войници.

— В резултат от това фиаско Дънхил започнал все по-често и по-често да намира утеха в алкохола — казва Даян. — И той бил неговото падение.

— Мъртъв ли е?

— Това е въпрос на гледна точка.

— Той е алкохолик — казва професорът. — Живее и в известна степен работи в института „Шимър“ от 1979 г. насам.

— Парадоксалното е това, че през последните двадесет и пет години намираме все повече и повече данни, които подкрепят теорията на Стюарт, че викинги за плавали по Нил. Днес тази теза изглежда повече от възможна. Твоето собствено откритие я потвърждава — добавя Даян и превключва на снимка от абатство „Лис“.

Изведнъж ме побиват тръпки. Нямах представа, че е имало представители на Обществото сред изследователите, които са продължили разкопките след моето заминаване. Но разбира се, че е имало. Обществото е навсякъде.

— Кой е отговорен за смъртта на Сира Магнус и свещеника от Рингебу? — питам аз.

— Не знаем. Но имаме своите подозрения — казва ми професор Лайлуърт.

— След откриването на гробницата през 1977 г., започнали да циркулират най-различни верни и неверни слухове относно значението и смисъла на надписите по стените — казва Даян. — Много международни колекционери започнали да се надпреварват да открият колкото се може повече информация за тях под формата на точни преводи и снимки на текстовете.

— Когато казва „надпреварват“, тя има предвид „наддават“ — обажда се професорът. — За огромни суми.

— Един от най-усърдните колекционери, който се появил на международната сцена по онова време, бил един мистериозен шейх мултимилиардер. Шейх Ибраим ал Джамил Ибн Закий Ибн Абдулазис ал Филастини. Никой не го е срещал лице в лице, никой не знае как изглежда той. Нямаме дори негова снимка. Притежава една от най-големите колекции от антични мощехранителници в света. Много хора вярват, че притежава единствената на света пълна версия на Codex Sinaiticus, ръкописно копие на гръцката Библия, чиито страници са разпръснати из целия свят. Има триста четиридесет и седем книги от Codex Sinaiticus в Британската библиотека, дванадесет книги и четиринадесет фрагмента в абатството „Св. Катерина“, четиридесет и три книги в Университетската библиотека в Лайпциг и три книги в Народната библиотека на Санкт Петербург.

— И може би едно пълно и неповредено копие в колекцията на шейх Ибраим — добавя професор Лайлуърт.

— За шейха работят колекционери, антиквари, библиотекари и изследователи от целия свят, които го информират за всякакви развития, свързани с викингски набези в Египет — казва Даян. — Защо? Не знаем. Дали хора на шейх Ибраим са отговорни за убийствата в Рейкхолт и Рингебу? Не знаем и това.

— Но е много вероятно — завършва професорът. — Подозираме, че организацията на шейха е отговорна за две убийства, извършени през 80-те. Чрез тях той се докопал до александрийския препис на Codex Vaticanus от същия период, който се смята за един от най-старите библейски ръкописи.

— Препис? Не знаех, че има препис.

— Има много неща, които ние учените не знаем.

— Но знаете за теорията за паралелните вселени? — пита Даян.

Поглеждам я изумено.

Тя се засмива.

— Съществуват два свята и когато става дума за исторически артефакти. Един, който населяваме ние учените и изследователите, и друг, комерсиален свят, пълен с колекционери, крадци, сейфове, посредници и търговци. Те ще платят всякаква цена за най-ценните артефакти. Ръкописи. Картини и произведения на изкуството. Първи издания. Археологически находки.

— И този шейх е един от тези хора?

— Той е най-ужасният от тях.

— Той е тайнствен субект, застанал в центъра на сложна мрежа от служители, агенти и представители — обяснява професор Лайлуърт. — Самият той е отшелник, оттеглил се в палат някъде в пустинята, където трупа своите ценности, своето богатство и своята вяра.

— Но как е узнал за ръкописа, открит от Сира Магнус? И за моите находки?

— Той знае всичко — казва Даян.

— Разполага с ресурси, съвместими с ресурсите на някоя разузнавателна агенция — добавя професорът. — А освен това няма никакви скрупули.

— Защо толкова отчаяно се опитва да се докопа до Тингвелирските ръкописи?

— Не сме стигнали достатъчно далече с превода — казва ми Даян. — Но предполагаме, че Тингвелирските ръкописи съдържат препис на староеврейски и коптски превод на един изключително древен библейски ръкопис. Може би дори по-стар от Codex Vaticanus и със сигурност по-стар от Septuagint19.

— Но какво смята да прави шейхът с този текст?

— Може би просто иска да го има — предполага Даян.

— Да го притежава — добавя професор Лайлуърт.

Предположенията им звучат нелепо.

— Може би съдържа нова информация, нови знания — казва професорът.

— Наистина не знаем, Биорн — повтаря Даян.

Неспособността й да произнесе името ми правилно преди ми се струваше очарователно. Биорн…

— Значи какво знаем? Защо ме поканихте да дойда тук?

Даян и професор Лайлуърт забиват погледи в земята.

— Обществото желае да те наеме — казва Даян. — Имаме нужда от теб!

Очите й срещат моите. Имаме нужда от теб…

Когато Обществото откри Кивотът на свещените тайни, аз бях последният човек, от когото имаха нужда. Тогава аз бях норвежкият портиер. Една бледа, упорита болка в задника на умните британци. Те искаха златното ковчеже, съдържащо ръкопис на няколко хиляди години, а аз стоях на пътя им. Не бих се изненадал, ако глупавото ми упорство ги бе впечатлило. Ако си достатъчно упорит, намираш решения, за които никой друг не би се сетил. Бях си изградил име в научните среди. На конференции и семинари чуждестранни учени ми кимваха в знак, че са ме разпознали. Бьорн Белтьо. Норвежкият археолог. Албиносът, който бе накарал великият Майкъл Макмълин да падне на колене. Но това е друга история.

— Познаваме те, Биорн — казва Даян. — Ти си упорит. Целенасочен. Безстрашен. Несломим.

И също така наивен и доверчив, както тя чудесно знае.

— Не се притеснявай за парите — успокоява ме професор Лайлуърт. — Ще разполагаш с неограничени средства. Просто ще прехвърлим това, от което се нуждаеш, в сметката ти. И ще ти платим голям хонорар.

— Дори не знам откъде да започна.

— Започни със Стюарт Дънхил — казва Даян — Отиди до института „Шимър“ и говори с него. След това отиди в Египет. Отиди където искаш.

— Но… какво искате да направя?

— Искаме да откриеш какво се е случило в Египет — казва професор Лайлуърт.

— И да го направиш преди шейх Ибраим — добавя Даян.

1.

Стюарт Дънхил има бледата кожа и воднистите, мътни очи на човек, който спи твърде много и цял ден стои на закрито, прегърнал шишето в очакване да падне мрак.

Той е потънал в едно удобно на вид кресло, намиращо се в най-отдалечения ъгъл на библиотеката на института „Шимър“, сякаш най-накрая е открил кътчето на Вселената, което е възможно най-отдалечено от всякакъв тормоз и неудобство. В скута му лежи неотворен брой на вестник „Таймс“.

В миналото трябва да е бил елегантен и красив мъж. Има сребърносива коса, сресана назад. Чертите му са изящни и правилни и го карат да изглежда като обеднял аристократ, пропилял семейното имане поради комарджийския си порок и сега живеещ от милостинята на свой многострадален приятел. Стюарт Дънхил поглежда към мен. Разпознавам нещо в него, сякаш веднъж сме се напили заедно на парти, но сме били толкова пияни, че и двамата не помним нищо от тази среща.

Сядам на празния стол до него. Не казвам нищо. Той диша тежко. Присъствието ми го кара да се чувства неудобно.

— Знам кой сте — казва той. Гласът му е носов.

Твърде объркан съм, за да му отвърна.

— И знам защо сте дошли тук.

Без да кажа дума, аз протягам ръка към него, която е съвсем малко по-бледа от неговата. Ръкостискането му е изненадващо силно.

— Извинения за това, че съм толкова пиян. Бьорн Белтьо.

Произнася името ми почти перфектно.

— Самият Бьорн Белтьо. Археологът, открил Кивотът на свещените тайни.

— Обществото откри ковчежето. Моята работа бе да се грижа за него.

— И несъмнено сторихте това.

— Вършех работата си, нищо повече от това.

— А сега — кодексът на Снори. Тингвелирските свитъци. Погребална камера под абатството „Лис“. Бихте ли поели риска да ме придружите до бара?

— С удоволствие.

2.

Институтът „Шимър“ лежи на дъното на долина, сякаш потънал в дълбок сън. Долината се намира в центъра на негостоприемна пустиня от камъни, заобиколена от смокинови и маслинови горички. Пътят от цивилизацията до института е една напълно права линия от асфалт, която блести на жегата от хоризонт до хоризонт. Хълмовете, надвесени над института, са покрити с олеандри и сандалови дръвчета. Преди седемстотин години монаси построили манастир в този тих оазис. В началото на 70-те каменната сграда била удължена с няколко хиляди квадратни метра алуминий и стъкло: библиотеки, архиви, лекционни зали и изследователски лаборатории. Спални помещения. И сега теолози и философи, лингвисти и палеографи, етнолози, историци и археолози работят заедно в тази наистина чудовищна смесица от старо и ново строителство. Всеки един от тези учени е водещ експерт в своята област. В своите архиви институтът разполага с пергаменти и папирусови ръкописи от времето преди Христа. Някои изследователи реставрират тези древни текстове, други ги превеждат. Трети ги интерпретират.

Някои просто седят на бара и пият.

— Това, което различава един великолепен археолог от един посредствен такъв — казва Дънхил, гледайки ме през чашата си джин и тоник, — е способността да откриват логика там, където останалите виждат само хаос. Добрият археолог е детектив. Той успява да проникне в ума, в мисловния процес на хората, които изучава. Ние трябва да се опитваме да разберем как са мислели хората, които изследваме. Вие имате тази способност.

Той се навежда към мен и снижава гласа си.

— Според вас, защо хората на шейха отново и отново ви оставят да избягате? Ще ви кажа защо. Те знаят, че има много по-голям шанс вие да откриете това, което търсят, отколкото те самите да го открият! Вие сте изключителен археолог. Имате смелост. Вие сте уникален, Бьорн. Вие сте упорит, последователен и талантлив. Затова успявате да разгадаете всичко, което се изпречи на пътя ви.

— Откъде знаете кои са те?

— Че работят за шейха ли? Това е очевидно. Той е единственият човек, който е достатъчно луд и достатъчно богат да финансира подобна операция.

3.

Когато се срещаме по-късно същата вечер, Стюарт Дънхил ми разказва за детството си във висшето общество на Уиндзор. Споделя с мен дълбокия си интерес към древната история и как през 1977 г. търсенето на информация за живота на Моисей го отвело до гробницата в Луксор. Разказва ми как е бил съсипан от присмеха на колегите си, когато публикувал теорията си за викингски набези в Египет в списание „Нешънъл Джиографик“.

— Но за това мога да виня единствено себе си — казва той, стиснал вече деветия или десетия си джин с тоник.

— Какво се случи?

— Бях глупав. Толкова се развълнувах от откритията си, че исках да ги споделя с целия свят. Незабавно. Реших, че нямам време за губене. Бях млад и не ме интересуваше това, че археологията има своите методи, правила и традиции. Което е напълно в реда на нещата. Сега разбирам това. Трябваше да публикувам откритията си в научни издания. Трябваше да документирам материалите си, трябваше да построя и организирам теориите си така, че колегите ми да могат да ги пресеят зърно по зърно. Все пак теорията ми бе нова. Викинги в Египет… имах достоверни обстоятелствени доказателства, но тезите ми изискваха липсата на всякакви предубеждения. За да спечелиш експертите на своя страна, трябва не само да оспориш съществуващото научно статукво с убедителни аргументи, но и да документираш валидността на алтернативната си хипотеза. Трудно, много трудно… да убедиш всички експерти в една област в правилността на една теория е дълъг, продължителен процес, който отнема години. Дори и да си прав.

— Какво казаха експертите?

— Ами… когато смехът утихна, те оспориха теориите ми и го направиха обективно и добре. Твърдяха, че съм интерпретирал йероглифите твърде буквално. Според тях „дивите земи на север“ се отнася за Византийската империя, която по това време увеличавала мощта и влиянието си и била в постоянен конфликт с Египет. Експертите твърдяха, че думата „варварин“ тогава се използвала за всеки, който не бил египтянин. Освен това повечето европейци били бледи и със светла кожа, сравнени с египтяните, а дългата до раменете коса и брада били модни по това време в Европа. Отхвърлиха дори описанията и рисунките на викингските кораби. Всички професори от Кайро до Лондон бяха убедени, че египтяните са нарисували корабите, вдъхновени от описания на финикийски търговски и военни кораби. Успяха да намерят алтернативни решения дори на моите най-очевидни и достоверни интерпретации. Никой не повярва в моите теории.

— Как се озовахте тук?

— Отначало се спуснах по спиралата, но за щастие Обществото успя да ме проследи, намери и спаси. Те финансират изследователската ми работа… — надига чашата си с джин и тоник, — … тук в института.

— Обществото? — възкликвам аз. Нито професор Лайлуърт, нито Даян ми бяха казали, че Стюарт работи за Обществото. Съвсем типично. Никога не ти казват повече от това, което трябва да знаеш.

— Познавате ли Даян?

Казвам, че познавам Даян.

— Страхотно момиче. Последните няколко години тя се грижеше за мен.

— Разбирам…

— Сигурно си мислите, че съм прекарал времето си в мързелуване и пиене.

— Не, не.

— Дори не се опитвайте да го отричате, прочетох го на лицето ви. Всъщност свърших малко изследователска работа. И голяма част от това, което Обществото знае за тези неща, се дължи на моите изследвания.

— Например?

— Проследих няколко добре известни и няколко забравени документи и писма. Изследвам тези неща от тридесет години.

— Тези неща?

— Знаем за съществуването на Тингвелирските ръкописи и кодекса на Снори от около десет години. Просто не знаехме къде са. Поне докато твоят приятел Сира Магнус не откри кодекса.

— Мислех, че и двата документа са непознати за историците.

— За повечето историци, да. Работим, без да вдигаме излишен шум. В проекта участват археолози, историци, лингвисти и египтолози. Вече изследвахме документите, които Ватикана е публикувал през изминалите няколко десетилетия. Освен това имаме пълен достъп до текстове, които се съхраняват в различни египетски музеи и архиви. Изследвахме и старонорвежките архиви в Исландия и Норвегия, но не сме разкрили пред никого какво търсим.

— Мога ли да видя някои от вашите открития?

— Разбира се. Но утре. Защото сега, скъпи мой Бьорн, съм пиян.

Руническата пръчка от „Урнес“ лежи в кутията от флейта в моята стая. Четирите косъма, които залепих със слюнка за ръба на кутията, все още са там. Утре ще дам пръчката в техническия департамент.

Седя в стаята си и гледам телевизия, опитвайки се да потисна мисълта, че те са тук, в института. Моите преследвачи. Хасан и неговите хора. Но са невидими. Наблюдават ме с микроскопична камера, която не мога да видя. Когато си легна, ще чуват как дишам.

4.

Архивите са в мазето под библиотеката на института „Шимър“. Там не е нито тъмно, нито прашно. Всъщност точно обратното — безупречно чисто и светло е. Документите се съхраняват в безкрайни редове от шкафове, които ми напомнят за великата александрийска библиотека.

Архивите на института „Шимър“ включват древни глинени плочи, покрити с клинообразно писмо; папирусови свитъци, пергаменти и ръкописи, изписани на пожълтяла, ръчно изработена хартия. В архивите на института „Шимър“ се съхраняват фрагменти от оригинални библейски текстове, декрети, подписани от императори като Тиберий, Веспасиан, Адриан и Цезар, папирусови текстове, които вероятно са били четени от Клеопатра, военни и политически доклади от римската провинция Юдея относно началото на еврейски бунт, воден от агитатор на име Исус, ръкописи от римския историк Йосиф Флавий и оригиналите на първите писма на Павел към коринтяните.

Заобиколен съм от изследователи с вида на хора, които като деца винаги са седели най-близо до учителката и винаги са стояли наредени до стената на училищните купони. Кльощави мъже с изтъняла коса и кръгли очила. Високи, слаби жени с конски опашки. Брадат старец седи в един ъгъл и спи. Най-вероятно е прекарал целия си живот, търсейки информация за забравена юдейска секта, свързана с група агностици, за които се смятало, че били избити до крак век по-рано. Талантливи млади жени четат най-новите изследвания за гоненията на катарите, финансирани от субсидии, отпуснати от водещите университети на съответната страна. Мястото гъмжи от християнски теолози, рамо до рамо с ортодоксални евреи и мюсюлмански учени. Както и изследователи като Стюарт Дънхил и моя милост.

Алкохоликът и албиносът.

Седим на една от масите за четене близо до аквариум, пълен с шарени риби, които ни зяпат с полуотворени усти. Понякога и аз се чувствам точно като тях.

Стюарт Дънхил донася купчина плитки картонени кутии и свитък с дръжки в двата края. Развива свитъка върху една дълга маса.

— Тората! Еврейското име на „Петокнижието“ на Моисей. Този препис е направен преди четиристотин години. Тоест не много отдавна. Оригиналните текстове били написани на свитъци като този. Достигали до няколко метра дължина. Едва по-късно открили, че книгите са много по-лесни както за изработка, така и за четене. Старият завет отначало бил колекция от еврейски религиозни и исторически текстове и закони, събрани в канон преди повече от две хиляди и петстотин години. Най-старата запазена версия на Стария завет се нарича Septuagint и представлява гръцко-александрийски библейски превод на повече от две хиляди години, направен от юдейски учени, които знаели гръцки.

— Оригиналът още ли съществува?

— Самият Septuagint се съхранява във Ватикана. Но много от оригиналните текстове на Стария завет са загубени. Което означава, че невинаги можем да проверим, потвърдим или отхвърлим нещо, присъстващо в текстовете, които имаме. Или да преценим кога точно са се случили някои важни библейски събития.

Той отваря една от кутиите и изважда от нея копие и превод на коптски пергамент.

— Попаднахме на това писмо в една прашна кутия, изпратена от Ватикана. Всъщност търсехме ръкопис на Septuagint от времето на папа Инокентий III, за който се предполагаше, че съществува. Кардиналската комисия на папата бе помолила института „Шимър“ да намери този ръкопис. Но вместо него намерихме това писмо. Било е изпратено през 1013 г. от Руен до халифата Фатимид в Египет. Фатимидите са мюсюлманска династия, управлявала северна Африка от десети век до 1171 г. Но писмото така и не стигнало до Египет. Шпионите на папата го откраднали. Ето — той ми подава лист хартия от кутията, — това е английски превод на писмото.

— Асим! — възкликвам аз. Името в текста, който открих в дървената църква „Гармо“.

— Получателят на писмото халиф Ал Хаким би Амр Аллах е бил владетел на Египет по онова време. Интересна личност — казва ми Стюарт. — Асим споменава Аллах, но не и другите богове, които той почитал, най-вероятно от страх. Халифът бил считан за луд, и с основание. По време на неговото управление на египтяните им било забранено да ядат грозде и да играят шах. Халиф Ал Хаким би Амр Аллах бил решен да унищожи колкото се може повече църкви и именно той разрушил Църквата на Светия гроб в Йерусалим. 1013 г. била важна година за него. Тогава страната му била нападната от викинги и това обидно унижение съвпаднало с кулминацията на гоненията му срещу християните.

— Но с каква цел този Асим е написал това писмо?

— Асим бил заловен от викингите. Но, разбира се, нямам никакви доказателства за това.

Стюарт ми връчва превод на друг ръкопис.

— Предполагаме, че този текст е преписан от ръкопис, написан от самия Асим. Намерихме го в купчина писма и ръкописи, притежавани от семейството на Христофор Колумб. И няма смисъл да ме питаш, защото нямам абсолютно никаква представа.

Той разгъва още няколко пергамента, преписи и ръкописи на масата пред мен, включително и препис на „Сага за Светия кръст“ на Снори. Чета английски преводи на избелели документи, описващи търсенето на някаква свещена реликва, осъществено заедно и поотделно от Ватикана, рицарите тамплиери и хоспиталиерите. Чета за папски експедиции до Норвегия през дванадесети и тринадесети век, което ми напомня за думите, издълбани в стената на дървената църква „Гармо“: „Прислужникът на римския папа, рицарите на Св. Йоан и йерусалимските рицари тамплиери са се събрали за битка. Свещената гробница е скрита, както Асим нареди“.

— Какви заключения можем да си извадим от това?

— Нима не е очевидно?

— Че викингите наистина са осъществили набег в Египет?

— Повече от това — че са стигнали чак до храма на Амон Ра, че са нахлули в гробницата и са отвлекли везира. След което са отнесли плячката си в Норвегия.

— Без никой да разбере нищо?

— Имаш ли представа колко много неща са се случвали в миналото, за които дори не сме чували?

— Но викингски набег по река Нил? Това щеше да бъде описано най-малкото в сагите на Снори и в египетските анали.

Стюарт Дънхил клати глава.

— Не е задължително. Ако крал Олав е решил, че пътуването по Нил трябва да остане тайна, възможно е както скалдите, така и Снори да са останали без надеждни източници на информация. Не забравяйте, че Снори е живял няколкостотин години след събитията, които е описал. Епохата на викингите е била епохата на скалдите и разполагаме със съвсем ограничен брой писмени сведения за събитията, случвали се тогава. Снори е разчитал предимно на устни източници и писмени източници със съмнителна надеждност. Той черпел както факти, така и много преувеличения и измислици от тези доста плитки кладенци на информация.

— Как са могли да запазят такова нещо в тайна? Флотилия викингски кораби, плаваща по Нил?

— Викингите не са оставили никакво писмено наследство. Не са писали писма. Отделни хора може би са разказвали истории за своите приключения в кръчми и около огъня на жертвени угощения и може би някои местни скалди са съчинили вълнуващи поеми за подвизите им. Но това е много различно от учебник по история. Не забравяйте, че викингите не са имали никакви отношения с Египет. За тях Египет е била просто една от многото далечни, екзотични и горещи страни. Като Византия и Светите земи. А Нил за тях е била река като всяка друга река, не по-различна от Сена или Волга. Западът е започнал да проявява жив интерес към древния Египет едва през деветнадесети век. Викингите не са се интересували от Египет.

— Но въпреки това са отишли в Египет?

— Някои викингски експедиции са следвали търговските пътища на изток, по северноафриканското крайбрежие от Гибралтар до Александрия в Египет. Друг важен търговски път започвал от Византия, продължавал на юг до Йерусалим и след това на югозапад към Африка. Спомнете си за набезите на Харалд Светлокосия в северна Африка. Много викинги са ходили в Египет, разбира се, че са ходили, но местните са ги смятали за византийски войници или за търговци от севера. Това, че викингите са търгували с арабите, е добре известен исторически факт. Огромно количество арабски монети са били намирани в норвежки търговски центрове и викингски гробове. А белият сокол, който обитавал Гренландия, е бил изключително популярен символ сред арабските шейхове.

— А какво казват египетските източници? Споменават ли викингско нападение над Луксор?

— Те не са нападали Луксор. Храмът на Амон Ра се намира северно от Луксор, от „мъртвата“ страна на Нил, а сред местните хора се е ползвал със славата на тайнствено, прокълнато място. Едно викингско нападение над храма на Амон Ра би предизвикало много по-малко вълнения и смут, отколкото ако викингите бяха продължили на юг и бяха атакували храма в Карнак или погребалния храм на Хатшепсут.

— Но едно поражение е щяло да бъде унизително за египетската армия.

— Унижението е било пълно. Викингите срещнали най-голям отпор при Фустат и Ал-Кахира или с други думи днешно Кайро. Лудият халиф Ал Хаким би Амр Аллах трябва да е бил толкова унижен от пълния си провал, че сигурно е забранил той да бъде споменаван. Египтяните имат навик да пропускат неблагоприятни събития и непопулярни владетели от своята история. Властимащите често манипулират историята за своя изгода. Дори имената на най-почитаните царе били забравяни на момента, ако те изпаднели в немилост. Могъщи мъже и жени изчезвали от националната памет и история. Имената им били изтрити. Паметниците им съборени. Храмовете им разрушени или посветени на друг владетел. Най-добрият пример за това е великият пророк от Библията.

— Имате предвид Моисей?

— Ако описанието на Моисей в Библията е правилно, той е имал огромно влияние в обществото. Египтяните едва ли са останали безразлични към Моисей, независимо дали са го считали за пророк, магьосник, борец за свобода, агитатор или предател. Но какво има за Моисей в египетските източници от времето, когато той е бил жив, а и след това?

— Не много.

— Точно така. Моисей е бил повече или по-малко изтрит от историята на Египет.

— И какво е вашето заключение?

— Моето заключение е, че Моисей или не е съществувал, или е бил опозорен.

— И докъде водят всички тези хипотези и теории?

— Какво може да е било толкова важно, че да накара великия жрец Асим, посветил живота си на пазенето на тази свещена реликва, да напише писмо до халифа на тази страна?

— Треска от светия кръст? — шегувам се аз.

— Или нещо още по-свято?

— По-свято?

Изведнъж осъзнавам какво намеква той.

— Моля ви се, Стюарт, спестете ми поредния мит за Светия Граал!

За моя изненада той избухва в смях.

— Светият Граал? Бьорн, Бьорн, Бьорн… Светият Граал е средновековен мит. Не, помислете. Сектата на Асим е имала тайна задача: да защитава гробницата и нейното съдържание. Съкровището. Мумията. Ръкописите. Всичко, което се е съхранявало в гробницата. Според египетските източници, Асим е бил велик жрец на сектата от 999 г. до 1013 г., когато напълно изчезнал от историята. Той бил уважаван и образован велик жрец, който владеел много чужди езици и бил посветен във всички науки. Освен това бил астролог и предсказател, магьосник и тълкувател на сънища. По това време култът на Амон Ра вече бил на над две хиляди години; по-късно неговите последователи започнали да разнообразяват египетските богове с юдаизъм, християнство и ислям. Те почитали много богове, но дори през първи век след Христа още смятали египетските за най-важни. Яхве бил един от многото. Свещениците живеели в храма, а входът към гробницата бил хитро скрит и маскиран. По това време халиф на Египет бил Ал Хаким би Амр Аллах. През 1021 г. той изчезнал мистериозно, но половината последователи на сектата на друзите все още боготворят Ал Хаким би Амр Аллах и го смятат за техен махди, който щял да се завърне и да спаси света и исляма.

Дънхил прави кратка пауза, след това продължава:

— Това говори ли ви нещо?

— Не.

— Ще ви посветя в една тайна. Знаете ли какво търсех, когато открих гробницата през 1977 г.?

Клатя глава.

— Търсех нещо с огромна религиозна стойност. Нещо, скрито заедно с една мумия и най-ценните съкровища. — Той затваря очи. — Нещо, което викингите откраднали по погрешка, защото било скрито заедно със златото и скъпоценните камъни.

— И какво е било това?

— Нещо, което може да хвърли нова светлина върху историята на Библията. Ако повярваме на това, което пише в еврейските свещени книги, като например в „Мишна“, значи съществува една свещена реликва, скрита в гробница „в пуста долина под носа на хълм“. Пуста долина като Долината на царете, например.

— Не можете ли да ми кажете за какво говорите?

— Бьорн, моля ви, не ми се смейте и вие.

— Не се смея.

— Какво ще кажете за идеята, че викингите са откраднали Кивотът на завета?

Очите му светят като прожектори.

Само това ми трябваше. Кивотът на завета. Всеки, който се е опитвал да открие Кивотът на завета, отдавна се е пропил или е полудял.

Кивотът на завета е бил преносима мощехранителница. Библията го описва като ковчег, дълъг два метра и половина, отвътре облицован със злато и отвън украсен с два херувима. Служители на храма го пренасяли с помощта на две дебели дървени пръчки, вкарани през два златни пръстена от двете страни на ковчега. Кивотът съдържал каменните плочки с Десетте Божи заповеди и придружавал дарохранителницата по време на бягството на евреите от Египет. После бил преместен в Соломоновия храм в Йерусалим, но когато храмът бил разрушен 586 години преди раждането на Христа, Кивотът изчезнал от историята. Някои хора вярват, че Набукаднезар II откраднал Кивота. Според други той бил скрит под храма на Соломон, а рицарите тамплиери посветили живота си именно на пазенето на Кивота, а не на светия Граал. Други вярват, че Кивотът на завета е бил пренесен в Етиопия, където се намира в момента.

Хора като Стюарт Дънхил мислят, че Кивотът е скрит някъде в Долината на царете.

А други хора смятат, че той изобщо не е съществувал.

5.

Барът изглежда като нещо, което институтът „Шимър“ е откраднал от „Уолдорф Астория“. Пианистът изпълнява потпури от хитове на Елтън Джон. Стюарт Дънхил щраква с пръсти и след секунда сервитьорът се материализира до масата ни с два леденостудени джина с тоник. Надигаме чашите си. Прекарваме около два часа в обсъждане на древноегипетски богове и предхристиянска митология, след което и двамата сме леко подпийнали и се нуждаем от малко чист въздух.

В тишината на пустинята нотите на пианиста отекват в главата ми като в бездънна пещера. Goodbye Yellow Brick Road… Студено е. Няма луна. Пресичаме асфалтовия паркинг и навлизаме в горичка от смокинови и маслинови дръвчета. Мисля си за последния път, когато бях тук. Луната блестеше през листата на дърветата като японски хартиен фенер. Тази вечер небето и звездите са скрити зад тънък пласт облаци. Сред многовековните дървета гласът на Стюарт звучи жалко и нищожно.

— Това, което виждаме, са неясните очертания на една историческа гатанка. Много хора, работещи независимо един от друг, са открили по едно или две парчета от пъзела. Рицарите тамплиери, хоспиталиерите, кръстоносците, Ватикана. Всички тези тайнствени ордени, братства и общества, за които обичаме да слушаме. Какво са знаели те? Какво са прикривали? Какво са се опитвали да открият? Предполагам, че всеки един от тях е разполагал с едно малко парче от истината. И това му е било достатъчно.

— Намерили ли са това, което са търсели?

Стюарт Дънхил затваря очи, преди да ми отговори.

— Съмнявам се, че са имали някаква представа какво е било нещото, което са търсели. Те са били пазители на една малка порция от истината. Едва когато всички парчета се съберат на едно място, ще можем да разберем цялата истина. И това е проблемът. Всеки е вардел свирепо своето парче от истината. Никой не е споделял това, което знае.

Няколко секунди се взираме в мрака, без да говорим, мислейки едно и също нещо.

— Но стига съм бърборил — възкликва Стюарт. — Кажете и вие нещо. Разкажете ми за това, което сте открили в Норвегия.

Разказвам му всичко. Започвам с убийството на Сира Магнус и откраднатия кодекс на Снори. Разказвам му за Тингвелирските свитъци, които открихме в пещерата в Исландия. За Хасан и мъжете, които ме преследват и най-вероятно работят за шейх Ибраим. За руническия код на Сира Магнус, чрез който стигнах до имейл адреса му и копието на откраднатия документ. Разказвам му за скритите кодове в текста на Снори и как успях да ги разбия с помощта на своето въображение и на няколко добри приятели. Разказвам му как двамата с Ойвинд успяхме да открием гробницата под абатство „Лис“. За руническия камък, който сега е в мен. За мястото, където го бях скрил; за кода, скрит в руните на камъка, който ме бе завел последователно в Урнес, Флесберг, Лом, Гармо и Рингебу. Показвам му преписи на текстовете, които досега съм успял да разшифровам. Той ги прочита на слабата светлина, идваща от сградата на института. По дишането му познавам колко е развълнуван. Разказвам му за убийството на свещеника от Рингебу и за дървената статуя, която бе открадната.

— Невероятна история — казва той, когато свършвам. — Ръкописите, които сте открили в Исландия, Тингвелирските свитъци… надявам се, че са на сигурно място.

— Разбира се.

— В Норвегия? В Исландия?

— Опитваме се да ги преведем.

— Надявам се, че ви помагат способни хора?

— Най-добрите.

— Да ви кажа честно, най-добрите експерти са тук, в института „Шимър“.

— Добре тогава. Едни от най-добрите.

— По-добре да изпратят пергаментите тук, за най-доброто съхранение, обработка и изследване на света.

— В добри ръце са. Освен това не съм сигурен, че ще бъде разумно да ги изпратят тук. Не бих се изненадал, ако шейхът всъщност притежава института „Шимър“. Сира Магнус ми каза, че е телефонирал тук, когато е открил кодекса.

Известно време Стюарт мълчи, преди да каже:

— Вие и вашите приятели сте стигнали по-далече от всички други преди вас. Открили сте кодове там, където останалите са виждали единствено текст. Освен това сте успели да разбиете кодовете!

— Но още не сме намерили най-важната гробница. И загубихме последната следа. Тя беше в статуята на свети Лаврентий.

Въпреки мрака, аз успявам да различа неопределената усмивка на Стюарт Дънхил.

— Съревновавате се с водещите учени в света и с тайнствен милиардер. Но притежавате въображение, интуиция и упорство, които ви отличават от другите. Възхищавам ви се, Бьорн. Наистина. Възхищавам ви се.

Усещам бузите си горещи.

Стюарт продължава:

— Ако някога гробницата бъде открита и гатанката разгадана, убеден съм, че ще го направите вие. И аз не съм единственият, който мисли така.

6.

На следващия ден прекарвам няколко часа в архивите на института „Шимър“, ровейки в плитки картонени кутии, пълни с документи, пергаменти, свитъци и фрагменти от папируси. Архивистът съвестно описва всичко, което отнасям до масата си за четене.

С вниманието и прецизността на неврохирург, извършващ сложна операция, аз изучавам древните текстове и се връщам в миналото. Откривам интересна теория от деветнадесети век, която прави паралел между тайнствения ръкопис „Войнич“ от шестнадесети век (документ от 272 страници, написан на неизвестен, неразбираем език) и един също толкова неразбираем ръкопис, написан от Леонардо да Винчи в библиотеката „Амброзиана“ в Милано. Намирам писма, отчети, счетоводни баланси, препоръчителни писма, приложения, инструкции, харти и бележки, документи за прехвърляне на имоти и циркуляри. Към повечето документи има приложен превод на английски. Сложил съм копринени ръкавици на ръцете си и от време на време до масата ми се материализира куратор, за да се увери, че не правя папиемаше от тези незаменими съкровища.

Не откривам нищо, което да подсказва, че някой друг, освен Асим е написал нещо, потвърждаващо викингски рейд в Египет през 1013 г. Ако такъв документ някога е съществувал, несъмнено Стюарт щеше да го открие преди години.

7.

Със Стюарт Дънхил се уговорихме да вечеряме заедно в шест часа. Преди това отивам до техническия департамент, за да видя дали са открили нещо ново, свързано с руническата пръчка. Например колко стара е тя или от какво дърво е направена. И дали има нещо вътре в нея.

Техническият департамент е създаден през 1985 г. като отделно крило на института „Шимър“. Той разполага с най-различни работилници и лаборатории, оборудвани с разнообразна и скъпа апаратура. Тук могат да правят всичко, от датиране по въглерод 14 до реставриране на артефакти и възстановяване на документи, пристигнали в института на хиляди малки парченца. Специалисти в бели престилки и гащеризони, някои с хирургически маски и защитни очила, седят приведени над работните си маси и сложните си машини.

Лабораторен техник от женски пол в зелен пластмасов гащеризон ме въвежда в техническо-историческия департамент за дървени, хартиени и папирусови артефакти. Надничам плахо в работилница, в която двама евреи с капи на главите работят върху Тора, разтворена на алуминиева маса, дълга поне десет метра. В следващата работилница група експерти реставрират изкусно направен ковчег. След това отварям вратата на килер и на кабинет, където възмутена жена, почти изцяло скрита зад бюро, отрупано с папки и формуляри, ме пита дали имам навик да влизам, без да чукам.

Третата работилница е празна.

С изключение на Ларс.

Свети Лаврентий.

Дървената статуя, открадната от църквата „Рингебу“.

Свети Лаврентий е привързан с каиши и скоби за една маса, сякаш за да му попречат да стане на крака и да избяга в пустинята.

Ледена тръпка, която няма нищо общо с климатика, пробягва по гръбначния ми стълб. Не мога да проумея какво прави статуята тук — в института „Шимър“.

Изведнъж осъзнавам, че шейх Ибраим или притежава, или държи под пълен контрол института. Което означава, че аз в най-добрия случай съм под наблюдение, а в най-лошия — в непосредствена опасност.

Няколко секунди стоя на прага, втренчен в свети Лаврентий. След това в момент на умопомрачение влизам в работилницата. Статуята изглежда невероятно странно, положена върху масата като труп в морга, заобиколена с електрически триони и бормашини. Въпреки тревожния арсенал от инструменти, очевидно е, че към статуята са се отнасяли с внимание. Забелязвам парчета защитен филц под каишите и скобите, а остриетата на трионите и бургиите на бормашините са възможно най-тънки, остри и фини. На стената е закачена рентгенова снимка. Изненадан, аз заставам пред нея и дълго я изучавам. Рентгеновата снимка на Свети Лаврентий показва, че в статуята няма ниши или кухини, където да може да бъде скрито послание. Очевидно е, че техниците са прекъснали работата си и са изоставили инструментите си, когато са видели снимката.

Свети Лаврентий е от солидно дърво.

Вътре няма нищо.

Поглеждам към рентгеновата снимка, после към статуята, после пак към рентгеновата снимка. Объркан съм. Текстът беше напълно ясен. „Така както Дева Мария е носила Исус в утробата си, ковчежето се крие в корема. Слава на Тома!“

Тогава защо няма нищо в статуята?

Забелязвам камера за наблюдение на тавана. Чудя се дали някой гледа как албиносът Бьорн стои с отворена уста, зяпнал статуята на свети Лаврентий и чака някой да дойде и да го застреля.

Излизам от работилницата, затваряйки вратата след себе си. Трябва ми известно време, за да се успокоя. Тогава забелязвам двама техници, мъж и жена, които идват към мен.

Когато ме виждат и двамата спират.

— Здравейте — казва жената.

— Можем ли да ви помогнем с нещо? — пита мъжът.

Техниците предпочитат ние учените да си стоим в библиотеката.

С пресъхнала уста аз им обяснявам, че търся работилницата, в която изследват руническата пръчка от Норвегия.

— Руническата пръчка? Работилница четиринадесет.

Благодаря им и продължавам надолу по коридора.

Руническата пръчка лежи върху прозрачна найлонова торба в заключена стъклена кутия. Работилницата носи името „Лаборатория за дърво XIV“. Чупя стъклото с лакът и пъхам пръчката в джоба си.

Червената лампичка на камерата за наблюдение мига към мен от тавана.

Останал без дъх, аз хуквам натам, откъдето дойдох. Алармата ще се задейства всеки момент. Сирената ще започне да вие и по високоговорителите ще прогърми оглушителен глас: „Спри! Крадец!“.

Но нищо подобно не се случва.

Всеки път, когато срещна някого, забавям крачка. След като излизам с трясък от техническия департамент, поглеждам назад през двойните врати. Пробягвам през конферентната зала и нахлувам в просторното, открито фоайе.

Представям си Хасан, заобиколен от взвод главорези. Пушки, насочени към сърцето ми.

Но никой не ми обръща внимание. Рецепционистката се държи съвсем нормално. Във фоайето някои гледат телевизия, други разговарят тихо, трети четат вестници или списания. Някой говори по телефона.

Никой не поглежда към мен.

Никой не изкрещява: „Това е той!“.

8.

Стюарт Дънхил живее в апартамент в едно от жилищните помещения към института. Чукам на вратата му. Когато я отваря, веждите му подскачат от изненада.

— Не сте ли подранили малко, Бьорн?

Виждам, че той току-що е започнал да се приготвя за вечеря. Лицето му е покрито с пяна за бръснене, а бялата му риза не е закопчана.

Аз нахлувам вътре и затръшвам вратата.

— Те са тук.

— Кой е тук?

— Шейхът. Хасан. Не знам. Току-що видях свети Лаврентий — в една от работилниците.

— Свети кой?

— Свети Лаврентий! Дървената статуя!

— Тук?

— Идвам право от работилницата. Търсех руническата пръчка.

— Попитахте ли някого за…

— Луд ли сте? Очевидно е, че институтът „Шимър“ е замесен.

— Институтът? Преувеличавате. Това е един уважаван, професионален институт. Никога не биха откраднали исторически артефакт, да не говорим да убият някого.

— Тогава какво прави свети Лаврентий тук?

— Сигурен съм, че има някакво напълно логично обяснение за това. Да отидем и да кажем на управата. Веднага.

— Не!

— Помислете. Може би един от техните служители е подкупен. Може би са ги изиграли. Може би някой е донесъл статуята тук, без да каже на института откъде е и как се е сдобил с нея.

— Не смея да им се доверявам.

— Стотици учени и изследователи работят тук. Институтът няма да се съюзи с група престъпници. А и самият ти си взел пръчката, без да кажеш на никого. Институтът не може да бъде отговорен за това, че си я откраднал от музей.

— Трябва да се махна оттук.

— Бьорн, насред пустинята си!

— Не мога да остана. Съжалявам.

— Бьорн!

Точно тогава телефонът започва да звъни. Стюарт го вдига. Слуша. След това оставя покритата с пяна за бръснене слушалка обратно на вилката.

— Идвам с вас!

— С мен?

Той започва да вади бельо, чорапи и ризи от един шкаф и да ги пъха в голям черен куфар.

— Кой ви се обади? Какво ви казаха?

Стюарт спира.

— Беше човек от Обществото.

— Професор Лайлуърт?

— Помолиха ме да се грижа за вас.

— Да се грижите за мен?

— И ще дам всичко, на което съм способен.

— Да не би да се е случило нищо? Обществото знае ли, че видях статуята в института?

— Съмнявам се. Но шейх Ибраим знае, че сте тук. Обществото току-що е получило информация, че хората на шейха пътуват насам. Идват тук, в института. И не става дума за подкупни учени или лабораторни техници.

Стюарт ме поглежда.

— Изпратил е Хасан.

Преди да тръгнем, аз пъхам мобилния си телефон в уплътнен плик и го изпращам по пощата в кабинета си в университета. Не знам откъде хората на шейха са разбрали къде съм, но може да не е някой продажен служител на института, а SIM картата на телефона ми.

Знам, че Хасан не може да бъде заблуден толкова лесно. Няма да тръгне да преследва пощенската кола. Единственото нещо, което би ми дало известно предимство, е да всея объркване във високотехнологичния шпионски строй на шейха.

9.

Прекосяваме пустинята в „Мицубиши Аутлендър“. Не знам дали принадлежи на Стюарт или го е задигнал от някой свой колега.

Небето е тъмно, ясно и обсипано със звезди. Пустинята е безкрайна. Предните фарове осветяват двете дълбоки бразди, които някой човек с развинтено въображение може да нарече път. Женският глас на бордовия компютър, вграден в таблото, обявява, че след триста метра трябва да завием надясно. Тази жена сякаш си мисли, че сме на магистралата.

— Къде да отида? — питам аз.

— Колкото се може по-далече.

— Къде по-точно?

— Понеже нещата се наредиха така, искам да ви покажа нещо.

— Което означава?

— Че трябва да отидем на единственото място, където можем да свършим нещо полезно.

— И кое е това място?

— Господи! За човек с вашия интелект, можете да бъдете изключително непрозорлив!

— Къде?

— Египет!

10.

Караме през гъстия пустинен мрак с часове, докато нощта бавно започва се топи и небето да порозовява.

Докато шофира, Стюарт ми изнася лекция с ентусиазма на учител, попаднал на ученик, който няма къде да избяга. Или пък просто се опитва да не заспи. Едната му ръка е на волана, а с другата той енергично жестикулира във въздуха помежду ни, разказвайки ми за патриарсите на Стария завет и как еволюцията на египетската държава се отразила върху тяхната племенна култура.

— Патриарсите били номади и козари — казва той, загледан към пукващия се ден. — Евреите, християните и мюсюлманите почитат един и същ патриарх — Авраам. Неговият син Исмаил, роден от слугинята му Хагар, е един от великите мюсюлмански пророци. Авраам имал и друг син, Исаак, от жена си Сара. Исаак бил един от предците на Моисей и на всички евреи. Когато Авраам умрял, Сара прогонила доведения си син Исмаил, разделяйки семитската раса на араби и евреи. И оттогава те воюват.

Докато слънцето пълзи нагоре по небосвода и ярката светлина от фаровете пронизва здрача на пустинния пейзаж, Стюарт ми разказва как племенните култури се смесили и възникнали различни цивилизации. Ревът на гумите по неравната настилка е оглушителен.

— Старият завет е написан по време, когато древните племена започнали да образуват организирани национални общности. Авторите на завета почерпили вдъхновение от тези култури в региона, които функционирали добре, като например вавилонците и египтяните. Египетски текстове били преведени на езика на Соломон. Припомнете си администрацията на цар Давид, с неговите безброй министри и префърцунени титли. Една безсрамна имитация на египетската държавна йерархия.

Включвам климатика. Жегата малко по малко започва да ни притиска, а не след дълго ще започне да налага с юмруци покрива на колата ни. На задната седалка има топла хладилна чанта, пълна с бутилки вода. Отварям я, вадя две и подавам едната на Стюарт. Водата е топла, но въпреки това изпивам своята бутилка на екс.

Стюарт се затруднява с отвинтването на капачката.

— Разказването на истории било изключително важно за племенната традиция на патриарсите. Те имали нещо като устна история. В Египет пък традицията била най-интересните истории да бъдат записвани. — Той надига бутилката и отпива жадно. След това се оригна и промърморва: — Извинявам се.

През прозорците на колата виждам единствено безкрайна пустиня.

— Уморихте ли се? — питам го аз.

Но не се е уморил.

— Когато британският археолог Лаярд открил в Ирак руините на палата на асирийския цар Ашурназирпал II, той намерил и плочки с клинообразно писмо, датиращи от асирийската окупация на Вавилон. В тяхната история за сътворението на света, която предшества историята на сътворението от Библията, първият човек бил мъж, сътворен в райска градина. Първата жена била сътворена от неговото ребро. — Стюарт кашля и пие още вода. — След време бог прокудил мъжа и жената от рая, защото били непокорни. — Той изпива остатъка от водата. — Дори потопът на Ной идва от вавилонската митология. „Гилгамеш“, епическа поема на три хиляди и шестстотин години, разказва за бог, който наредил на един мъж да се подготви за наводнение. Мъжът спасил себе си, семейството си и много видове животни на борда на ковчег, който после заседнал на една планина.

Включвам климатика на максимална мощност.

— Вавилонската кула — продължава Стюарт. — Асирийският цар Есархадон построил кула във Вавилон, посветена на бог Мардук, която трябвало да стигне небесата. Според вас какво се е случило? Ами гравитацията спечелила. Кулата се срутила.

— Но Стюарт, всички тези неща не потвърждават ли историите от Библията?

— Можете да ги интерпретирате по този начин, разбира се. Но можете и да сте упорит и да кажете, че създателите на Стария завет не са имали въображението дори да си измислят свои собствени истории.

— Танахът съдържа много повече от тези примери, които ми дадохте.

Аргументите ми сякаш още повече разпалват неговия ентусиазъм.

— Основни, важни части от Светото писание са били съшити от митове и истории, произлезли от много по-древни култури…

— Добре.

— … хитро вплетени в създаването на една нова религия, която се фокусира върху един напълно нов и абсолютен бог.

Известно време и двамата мълчим.

— Дори животът на Моисей има паралел в историята. Във вавилонската митология майката на крал Саргон от Акад го пуснала по течението на река в плетена кошница, опитвайки се да го скрие. За щастие той бил открит и осиновен.

Стюарт барабани с пръсти по волана.

— Ето колко оригинална е най-важната история в Стария завет.

Съществуват форми на живот, които могат да оцелеят дори в адската жега на пустинята. Космати, шарени гъсеници. Магарета. И розата на Ерихон: когато е влажно, тя е плоска и зелена, но веднага щом земята отново изсъхне, тя се свива на топка напук на елементите. Идентифицирам се с това растение. Ако сушата се проточи, то измъква корените си от земята и започва да се търкаля из пустинята, движено от силния пустинен вятър, докато намери ново влажно място, където да пусне корени.

Много малко хора смятат, че това растение е красиво, но повечето го намират за забавно.

Досущ като мен.

11.

Стигаме граничен град, откъдето си купуваме визи за Египет. След това пресичаме границата и продължаваме на юг през синайския полуостров, минаваме по крайбрежието на залива Акаба и стигаме Шарм ал Шейх. Оттук взимаме ферибот през Червено море до Хургада, след това отново се насочваме на юг към пристанище Сафага, където се присъединяваме към група туристи, пътуващи на запад пред пустинята до Луксор.

Стюарт споделя с мен надеждата си времето ни заедно да се окаже пробив в изследователската му работа.

— Реабилитация! Отмъщение! Възстановяване на професионалната ми репутация! Наречете го както искате! Нямате представа какво би означавало това за мен, да мога да покажа, с ваша помощ, разбира се, че теориите ми са били правилни. Че викингите наистина са били в Египет.

За мой ужас виждам сълза, стичаща се надолу по бузата му. Смутен, аз се извръщам и се заглеждам през прозореца.

— Убеден съм — казва Стюарт, — че в Тингвелирските свитъци има нещо, което доказва, че съм прав. Че съм бил прав през всичките тези години.

В древна Тива, храмът в Карнак и храмът в Луксор били свързани с широк павиран път, по който фараоните крачели с прашните си сандали и замисляли военни стратегии, преди да се приберат в палата си да ядат фурми и прелюбодействат със сестрите си.

До ден-днешен двата храма с техните олтари, обелиски, сфинксове и гигантски статуи хвърлят дълги, тежки сенки върху брега на реката.

Регистрираме се в хотел „Уинтър Палас“, който се намира на главната улица „Корниче ел Ниле“. Слънцето залязва на запад, от другата страна на реката. Скалите блестят в червената светлина на здрача и правят храмовете и гробниците да изглеждат достойни за мъртви фараони, царици и принцове.

Почти толкова екзотично, колкото да пристигнеш в Брандбу през някой сив, влажен следобед!

1.

Долината на царете лежи в подножието на скалите по западния бряг на Нил или т.нар. Тивански некропол.

Вечният genius loci20, който се е просмукал в самата гръд на пустата равнина, ми напомня за чувството на неунищожимост, което човек усеща в близост до Форума в Рим или Акропола в Атина. Чувство за изминали хилядолетия и за бавните, но неумолими вълни на историята. Велики царе почиват в скритите си гробници дълбоко в скалите. Рамзес. Сети. Тутмос. Имхотеп. Тутанкамон. В продължение на петстотин години повече от шестдесет погребални камери са били издълбани в тези скали. Вятърът вилнее из пустошта на долината.

Заедно със стотици други туристи двамата със Стюарт нахлуваме в долината, натоварени на минивлак, теглен от пухтящ трактор. Прахта полепва по кожата ми. Скалите се извисяват в небето.

Гробницата, която Стюарт иска да ми покаже, е издълбана високо в един тесен процеп в скалата. Входът гледа на север, а вътрешната камера на изток — гробницата е построена по модел, който символизира подземния свят.

Докато катерим дългите, стръмни стъпала, водещи до скромния и добре скрит вход, двамата оставаме почти без дъх. Служител взима билетите ни и ни пуска в тунела. Въздухът е толкова влажен и топъл, че започвам да дърпам деколтето на тениската си, за да охладя малко спарената си кожа.

— Едно от първите неща, които прави всеки цар, е да започне работа върху гробницата си — казва Стюарт. — Стотици работници са участвали в строителството на тази гробница, което най-вероятно е продължило няколко десетилетия. Първо идвали каменоделците, които вършели тежката работа. След тях пристигали декораторите с техните четки и жреците с техните молитви.

Докато слизаме надолу по тесните стълби, ние сме се долепили до дясното перило, за да пропускаме изкачващи се към гробницата туристи. Опитвам се да потисна клаустрофобията си. Въздухът е чудовищно тежък. Когато крадци и археолози разпечатват гробници, многовековният въздух, който излиза от тях, може да бъде изключително опасен. Създателят на Шерлок Холмс, сър Артър Конан Дойл, дори развил теорията, че в камерите имало смъртоносни спори, които служели да наказват бъдещи осквернители.

Не знам дали го правя съзнателно или не, но дишам единствено през носа си.

С всяка стъпка се връщаме стотици, не — хиляди години назад във времето. За да предотвратят износване от обувките на милиони туристи, египетските власти са инсталирали дървени алеи. Дългата опашка се вие надълбоко в гръдта на планината. Трудно ми е да дишам. Въздухът сякаш не достига дробовете ми. Но не казвам нищо на Стюарт — никой не иска да го помислят за женчо.

Таванът е син и обсипан с жълти рисувани звезди. Вестибюлът е украсен с изображения на 741 божества и две масивни колони. Стълба отвежда няколко етажа по-надолу до овалната погребална камера, снабдена с две колони и четири странични стаи.

Чувам възбудените възклицания на туристите. Не сме ли твърде много хора за такова малко помещение? Няма ли да използваме целия кислород? Някой се блъска в мен. Изпречвам се пред турист, опитващ се да снима стенопис с дигиталния си фотоапарат. Усмихвам се извинително и дръпвам деколтето на тениската си.

— Бьорн? Добре ли сте? — пита ме Стюарт.

— Да — успявам да промълвя.

Стените на погребалната камера приличат на огромен папирусов свитък, съдържащ целия текст на Книгата на Амдуат или отвъдния живот. Виждам откъси от Молебствията на Ра и мотив, на който починалия е изобразен в компанията на богиня. Мумията на фараон Тутмос III е била положена тук преди повече от три хиляди и петстотин години. Той е бил седмият фараон от осемнадесетата династия на Египет и се смята за един от най-великите египетски владетели. Управлявал е половин век, до смъртта си около 1425 г. пр.Хр. Гробницата била открита от френския египтолог Витор Лоре през 1898 г., докато мумията на Тутмос III била открита седемнадесет години преди това заедно с още петдесет мумии в пещерата Деир ел-Бахри в скалите край храма на Хатшепсут.

Докосвам Стюарт по ръката.

— Въздухът тук не е много добър — казвам аз. — Не видяхме ли достатъчно?

2.

Напускаме Долината на царете и се движим в сянката на скалите по северното крайбрежие на Нил. Свалям прозореца на колата и пълня дробовете си със свеж, чист въздух. Стюарт ме пита дали се опитвам да ловя мухи. Напомням му, че съм вегетарианец.

Не след дълго той спира колата до стена, поръбена с бодлива тел. Зад нея виждам впечатляващо огромна и красива постройка, издълбана в гръдта на скалата.

— Това е храмът на култа към Амон Ра — казва Стюарт. — Тук са дошли викингите.

Той отваря незаключената порта и паркира под сянката на дърво.

— Едно време тук имало канал — той сочи към една долина, — който бил запълнен от фермерите.

Стюарт отново се обръща с лице към храма.

— А от тук е ръководил сектата си великият жрец Асим.

Две гигантски статуи на боговете Амон Ра и Озирис са надвиснали над широките стъпала, водещи до площада пред храма. Тръгваме по пясъчната пътечка, която свършва пред стъпалата.

— Членовете на сектата наричат себе си Слуги на негово светейшество богът слънце Амон Ра, както и пазителите на светия завет, но ние знаем, че става дума за култа към Амон Ра. Той съществувал до началото на тринадесети век, когато мощехранителницата, която сектата трябвало да пази и която викингите откраднали, вече липсвала от повече от двеста години. Дори и най-посветеният велик жрец сигурно е чувствал, че пазенето на нещо, откраднато преди толкова много време, си е чиста загуба на време.

— Кивотът на завета?

— Да, това наистина би било „нещо“ — отвръща Стюарт с изненадващо слаб глас. — Но може и да е било нещо напълно различно.

Разглеждаме каменните статуи и храма. Опитвам се да си представя какъв е бил животът тук преди хиляда или две хиляди години. Или дори три хиляди години.

След това се обръщам към Нил и се опитвам да си представя флотилията викингски кораби.

— Точно така — казва Стюарт, четецът на мисли.

Нито храмът, нито гробницата са отворени за туристи, но Стюарт разполага с разрешение от египетските власти и служителят, който седи задрямал пред портите, доволно прибира в джоба си една египетска банкнота от петдесет паунда. Влизаме в храма. Стюарт ме повежда към главната зала. Входът към двете вътрешни погребални камери е зад това, което някога е било олтарът.

Преди да влезем си поемам дълбоко въздух.

Тъмно е и двамата със Стюарт включваме фенерите си. Преди да стигнем първата камера, слизаме по голям брой стъпала и прекосяваме дълъг тунел. Светлината от фенерите ни осветява стенописите и надписите.

— Тук намерих най-късните картини и йероглифи — тези, които описват викингското нападение преди хиляда години — казва Стюарт.

Показва ми картините.

Викингски кораби.

Дългокоси, брадати варвари със сини очи.

Мечове, брадви и щитове.

Драконови глави.

— Викинги… — промърморвам аз.

— И аз така си помислих. Викинги! Не войници и кораби от проклетата Византия! Викинги! А копелетата ми се изсмяха.

Слизаме по още стълби, преди да стигнем втората погребална камера. Тъй като сме единствените в тунела, знанието, че винаги мога да изтичам обратно и да напълня дробовете си с чист въздух, облекчава клаустрофобията ми. Мъничко.

Стената, която викингите са разрушили, се намира на срещуположния край на камерата. Предпазливо престъпваме през дупката и слизаме по поредните тесни, стръмни стълби, на края на които ни чака поредният тунел.

Най-накрая стигаме последната погребална камера.

Най-святата светиня.

Празни камери, празни ковчежета.

Празен саркофаг…

Тук, в най-вътрешната камера на храма на Амон Ра, някога бе лежал трупът на опозорен благородник; човек, когото по-късно бяха започнали да наричат Свещения.

Кой е бил той? Защо са положили такива усилия, за да го скрият?

Какви съкровища са оставили при него в погребалната му камера?

Какви надписи?

Какви реликви?

И защо са го пазили цели две хиляди и петстотин години?

— Смятаме — Стюарт прекъсва мислите ми, — че свитъците, които открихте в пещерата в Тингвелир, представляват препис на превод на оригинален ръкопис, който е бил съхраняван тук.

Стюарт ми показва стенописи, надписи и елипсовидни фигури с вписани в тях имена и титли на фараони. Търпеливо ми обяснява смисъла и значението на всичко, което ми показва. Не след дълго фенерите ни започват да примигват и ние тръгваме обратно към изхода.

Свежият въздух е като нежна милувка по бузите ми.

Минаваме покрай служителя, който е заспал, и се връщаме при колата в мълчание, всеки потънал в своите мисли.

Преди да стартира двигателя, Стюарт ми казва, че иска да ме заведе в град, който не съществува, за да говоря с мъж, който не съществува.

3.

Коптският манастир „Св. Марко“ е построен около пищна градина с течаща вода и весела растителност. Все още изглежда по същия начин, както преди около деветстотин години, когато монасите положили последния камък и избърсали пясъка от ръцете си.

Покривът е украсен с огромен златен анкх.

Стюарт спира в облак от прах, който след това плъзва из паркинга като упорита и сприхава минипустинна буря.

Манастирът е в Забравения град, който се намира в една долина насред пустинята, не особено далече от Луксор. Няма да откриете Забравения град на никоя карта, а в редките случаи, когато го споменават в туристическите брошури, обикновено го описват като „руините на пустинен град, които пясъкът отказва да погълне“. Официално градът не съществува. Още от петнадесети век египетските власти отказват да признаят съществуването му в резултат на спор между монасите, едно бедуинско племе и държавните власти относно собствеността на един извор, който бил жизненоважен за оцеляването на града. Когато през 1481 г. египетските власти най-накрая отстъпили пред упорството на пустинните обитатели на града (все пак за какво им е бил един изпечен от слънцето пустинен град, намиращ се в пясъчна дупка насред нищото, притиснат отвсякъде от знойна жега, пясъчни бури и пърдящи камили?), те премахнали града от всички официални документи и регистри. И до ден-днешен никой не се бе сетил да върне града в света на живите.

В този пустинен град, чието име отдавна е потънало в забрава, няма училища, кметство, полиция, здравеопазване. Децата, които израстват тук, биват откарвани с автобус до Кена, където ги регистрират като бездомни. Най-доброто описание на местния доктор би било „лечител“. В редките случаи, когато се съмнява в способностите си, той кара пациентите си до болницата в каросерията на градския камион, тъй като училищните доктори, както той саркастично нарича докторите в Кена, имат апаратура за извършване на мозъчна хирургия и други сложни операции. А освен това ръцете му треперят.

Манастирът „Св. Марко“ лежи в покрайнините на този оазис, тази несъществуваща купчина каменни и глинени постройки, забравена и пренебрегвана от местните власти и останалия свят.

4.

Вратите на манастира се отварят.

Излиза мъж, който изглежда така, сякаш е живял и работил в манастира от времето, когато той е бил построен. Лицето му прилича на изсушена на слънцето, сбръчкана стафида. Носи чалма на главата си.

Старецът едвам се дотътря до нас в сандалите си от рафия. Устните му се разтягат в беззъба усмивка и той тържествено стиска ръцете ни. Забелязвам малък кръст, татуиран от вътрешната страна на дясната му ръка. Казва името си на арабски. То звучи като свлачище от произволни съгласни и въпреки че Стюарт няколко пъти ми го бе казал в колата на път за тук, аз така и не можах да го запомня. Така че го наричам „монахът“.

Монахът ни кани да влезем в пустинния манастир и ни развежда из спалните помещения, трапезариите, кабинетите, църквата и добре поддържаната градина. За моя изненада той говори перфектен английски. Учил е в Кеймбридж, където чете лекции от години.

— Въпреки че не си приличаме много — казва монахът със следа от привързаност в гласа, — двамата със Стюарт се знаем отдавна. Бях негов ръководител по египтология в Кеймбридж.

Поглеждам с изумление към изпеченото му от слънцето и втвърдено от пясъчните бури лице. Трудно ми е да си го представя в ролята на професор в Кеймбридж. Но пък има много хора, които намират за трудно да си представят мен като доцент в университета в Осло.

Монахът ми разказва, че коптската православна църква в Египет била основана от евангелиста Марко няколко години след разпването на Христос. Коптските християни били първите организирани вярващи. Монасите от „Св. Марко“ вярват, че самият Марко е участвал в строежа на манастира. Главата на коптската църква все още се нарича папа на Александрия и патриарх на цяла Африка, а ранната коптска църква използвала символа анкх вместо кръст.

Когато през трети век египетските християни били прогонени от градовете, те избягали в пустинята. Там построили своите манастири. В планинската пустиня на Египет били построени стотици манастири, повечето съвсем паянтови постройки или просто приспособени пещери. Оттук монашеството се разпространило из останалия свят.

Монахът ми казва, че най-святата реликва, която се съхранява в църквата, е трън от короната на Христос, положен на червена коприна в едно златно ковчеже. Освен това в едно гравирано сребърно ковчеже монасите пазят осем страници от оригиналния текст на евангелието на Марко, както и коптски фрагмент от Откровението на св. Йоан.

5.

— Бог е мъртъв.

Седим на дървена пейка в сянката на аркада, която обикаля цялата градина. Пийваме студена вода от пластмасови шишета.

Монахът изритва едно камъче със сандала си. На лицето му е изписана болка.

— Мъртъв? — питам аз.

— Озирис — казва той и вдига пръст във въздуха. — Один. — Втори пръст. — Зевс. Птах. Бакхус. Тор. Пан. Посейдон. Купидон. Асторет. — Пръстите му свършват, но въпреки това продължава да изрежда. — Белона. Изида. Юпитер. Анубис. Балдер. Небо. Локи. Амон Ра. Афродита. Баал. Фрея. Хадес. Мулухурсанг. Нюорд. Хефест. Му-ул-лил. Фриг. Венера. Сет, най-великият владетел на долината на Нил. Мога да изреждам още десет минути. Какво общо имат всички тези богове? Управлявали са живота на милиони богобоязливи вярващи. Имената им са карали мъже да треперят от страх и жени да свеждат глава в молитва. Масите са ги боготворили. Строили са храмове в тяхна чест. Цивилизации са разцъфвали и увяхвали в тяхно име. Водени са били безброй войни. Поколения свещеници и монаси са посвещавали живота си да интерпретират ученията им, да принасят жертви в тяхно име, да ги боготворят.

Полъх на вятъра подема топка слама и я понася надолу по пътеката през градината.

— А сега? — пита той. — Вече не вярваме в тях. Сега всички те са мъртви. Не всички са забравени, но вече никой не вярва в тях. Никой не ги почита. И дори ако някога са съществували, сега те живеят в скучно забвение. Като богове, те са мъртви.

Бризът, който минава през аркадата, звучи като въздишка.

— Мисля — продължава монахът, — че Бог също е мъртъв. Богът, когото познавахме под името Яхве. Йехова. Елохим. Господ Бог. Той има много имена. Доказателствата за смъртта му също са много. Пророчествата в Библията се сбъднаха. Бог е мъртъв. Ницше беше прав.

— Откъде знаете това?

Той ме дарява с тъжна, беззъба усмивка.

— Огледайте се! Нима светът носи белезите на един жив, активен Бог? Нима има нещо в нашето съществуване, което да ни подсказва, че над нас бди Бог, който ни обича?

— Лично аз не съм вярващ.

— Как е възможно да живеете в този свят, без да вярвате?

— Защо трябва да вярвам в бог?

— Исус е пътят и истината, и животът.

— Това е просто една изтъркана фраза. Едно клише. Защо вашата вяра да е по-истинска от вярата в будизма или хиндуизма? Какво прави вашия Бог по-могъщ от Брахман? Евреи и християни, мюсюлмани и сикхи — всички те вярват пламенно и сляпо в своя бог, в своето разбиране, в своята истина. Нима всички са прави? Или пък никой не е прав? Вашият Бог осъжда всички останали. Кажете ми тогава — кой е прав? Коя от световните религии е по-праведна от останалите? Между другото, коя християнска вяра предпочита вашия Бог? Тази на католиците? Тази на мормоните? Тази на свидетелите на Йехова? На протестантите? На баптистите? Или на адвентистите?

— Бьорн…

— Защо трябва аз да вярвам в бог, който управлява целия свят, но по някаква причина избира едно племе от близкоизточни номади за свои избрани хора? Ами местното население на Хаваи? Ами ескимосите? Ами аборигените? Защо нашият Бог седи горе в небето и притиска това малко племе до сърцето си, докато много други хора дори не са чували за него?

— Пътищата на Господ са неведоми.

— Пътищата на Господ са напълно нелогични. Разбирам защо израилтяните са вярвали в този бог преди три хиляди години, но не мога да разбера как е възможно днес още да има хора, които се кълнат в тези суеверни глупости.

— Думите на един глупак.

— Самият вие казахте, че сърцето на Господ е спряло да бие.

— Един бог умира бавно, Бьорн. Не умира за една нощ. На основата на различни знаци и тълкувания на Библията, както и на наши интерпретации на пророчества и молитви, ние заключихме, че Господ е започнал да умира някъде през дванадесети век, но Неговата смърт е настъпила едва през деветнадесети. Бог е мъртъв от повече от сто години, но още не можем да приемем този факт.

— Вие сте монах. Кого почитате, ако вашият бог е мъртъв?

— Нима спирате да почитате майка си и баща си, защото са мъртви? Ние почитаме паметта на Бог. На Исус. Почитаме ценностите, които те отстояваха, и всичко, на което ни научиха.

— Тогава какво би означавало това? Ако сте прав и Бог наистина е мъртъв. Кой управлява света сега? Може би другите богове са чакали Бог да умре, за да дойде техният ред да властват над земята?

— Не знаем. Още не. Например гностиците, членове на християнска секта, която католическата църква обявила за ерес, никога не приели учението, че Бог е всемогъщ и абсолютен. Имало е и много други, които вярвали, че Яхве е бил един второразреден и ламтящ за власт бог, чиито творения — светът и хората — били доказателството за неговата некомпетентност. Яхве и останалите второразредни богове — съперници се подчинявали на един по-могъщ и по-истински бог. Той бил твърде високо, за да види това, което се случвало на земята. Разбира се, нито еврейските равини, нито християнските отчета могат да приемат подобни изкривени и изопачени учения. Все пак богът от Стария завет ни бе заповядал да боготворим Него и само Него. Хмм. Но ако гностиците са били прави? Ами ако Яхве от Стария завет е бил просто един ламтящ за власт бог, който е имал идея фикс хората на земята да го почитат? Ами ако Яхве е бил само един от много богове? Да предположим, че съществува един създател, един истински Бог, който никога не се е оплитал в паяжините на нито една земна религия. Може би ще изминат стотици години, преди този нов бог да стане достатъчно силен, за да може да се яви пред нас и да си намери пророци, на които човечеството би повярвало. Вие сте дете на безбожието, на безразличието към вечността и всичко свято. И като такъв вашите атеистични нагласи са пряк резултат от отсъствието на Бог на земята.

Известно време седим в мълчание, наслаждаващи се на прохладната сянка, която ни спасява от стрелите на жаркото пустинно слънце. Двамата със Стюарт изпиваме водата си и се оригваме тихичко в шепи, след което монахът ни завежда в мазе, намиращо се дълбоко под манастира. Пресичаме няколко зали, преди да стигнем желязна врата, която води към стая, осветена от примигваща неонова лампа.

Монахът отваря един метален шкаф и издърпва чекмедже, пълно с монети. Подава ми една шепа. Аз ги разглеждам. С изненада забелязвам, че върху сребърните пенита е отпечатан неизвестен за мен норвежки кралски печат.

— Как тези монети са се озовали тук? — питам аз.

— Били са сечени тук.

— Прочетох доста книги по нумизматика, докато бях в университета. Доколкото си спомням, Олав Тригвасон е сякъл първите норвежки монети около 995 г. На монетите било изписано ONLAFREXNORmannorum, което означава Олав, крал на Норвегия. Отпред на монетата имало изображение на краля, държащ скиптър, а отзад — кръст и буквите CRVX. Предполага се, че дизайнерът на монетите е бил англичанин.

— Много старонорвежки търговци си поръчвали монети, които се сечели тук в Египет или по-точно в село Миср на брега на Нил, южно от Александрия.

— Според археолозите арабските монети, открити в Норвегия, са се озовали толкова на север заради норвежки търговци, търгували с Византийската империя. Освен това арабските монети тогава са се използвали и като международна валута. Но не знаех, че викингите са поръчвали монети, които са били сечени тук.

— За един кратък период.

— Има още — казва Стюарт и кимва към един шкаф, който изглежда дори по-тежък и солиден от предишния. — И в замяна се надявам, че ще ми покажете Тингвелирските свитъци.

— Скоро…

Монахът отваря шкафа и изважда дървена кутия. В нея лежи златно бижу. Той ми подава верижката. Тя е изненадващо тежка. Медальонът е с формата на руната на Тир.

— Това е викингско украшение — казва Стюарт. — Можете ли да познаете къде е било открито?

Не мога.

— Верижката е била открита в празен саркофаг, лежащ в най-вътрешната погребална камера в храма на Амон Ра — казва монахът.

6.

Малко след вечеря се обаждам на професор Лайлуърт от един уличен телефон, намиращ се на няколко пресечки от хотела.

Връзката е ужасна, а шумът от улицата прави провеждането на нормален разговор напълно невъзможно. Все пак успявам да му обясня, че избягах от института „Шимър“ и че всичко е наред. Въпросите му се давят в какофонията от мотопеди, автобуси, зарзаватчии, предлагащи сочни пъпеши на минувачите и крясъците на мюезините, носещи се от минаретата.

На връщане незнайно как се озовавам насред огромен и шумен пазар и в резултат на поредица от злощастни културни и лингвистични недоразумения ставам горд собственик на огромна колекция каменни скарабеи, котешки статуи, релефи на мумии, гипсови отливки на Анубис, миниатюрни саркофази и мумии, както и на папирусов плакат на сфинкса по залез-слънце и бутилка парфюм „Нубийски нощи“, неустоим за всички красиви жени.

Пред хотела забелязвам туриста, който снимаше с дигиталния си фотоапарат в гробницата на Тутмос. Стои и чака някого — може би чаровната си съпруга, която е взела кредитната му карта и не се страхува да я използва. Когато ме вижда, той ме дарява с неловка усмивка. Или защото ме е разпознал от гробницата, или защото не е трябвало да го видя.

7.

Рано на следващата сутрин двамата със Стюарт отиваме пеша до музея в Луксор, който се намира на няколко пресечки от хотела ни.

Предишната вечер Стюарт позвъни в музея и се уговори с директора, негов стар приятел и колега.

Докато вървим, Стюарт отново се опитва да ме убеди да му покажа Тингвелирските свитъци.

— Предполагам, разбирате, че не ги нося в себе си? — казвам му аз.

— Но знаете къде са — настоятелен е той. — Можем да отидем там.

Осъзнавам колко му е трудно да преодолее чисто професионалното си любопитство, но все пак упорството му по този въпрос започва да ме дразни.

Директорът на музея прилича на добродушна горила. Има огромна брада и гъсти черни вежди; виждам гъсто окосмение дори под яката на ризата му.

— Стюарт! — изръмжава той и прегръща своя стар колега.

Двамата се споглеждат, смеейки се. Приличат на двама другари от войната, преизпълнени с щастие от това, че са преживяли окопите.

— Той бе мой асистент, когато открих погребалната камера в храма на Амон Ра — обяснява ми Стюарт.

— Асистент? — Директорът се залива от смях. — Бях твой роб!

Музеят е пълен с хора. Оглеждам се за туриста, който снимаше в гробницата, но не го виждам. Разбира се, заменили са го с друг.

— Само един много тесен кръг от хора знаят за колекцията от папируси, пергаменти и документи, които съхраняваме в мазето на музея. Още по-малко са хората, които се интересуват от тях — казва ми директорът. След това се обръща към Стюарт и добавя: — Там държа документите.

Стюарт ми намига.

— Документите? — питам аз.

Точно в този момент минаваме покрай дървена статуетка в стъклена кутия и аз замръзвам на място.

Дървената скулптура е висока около четиридесет сантиметра и е на мъж или бог, който държи дългата си брада с две ръце. Според надписа, статуята е на три хиляди и двеста години, намазана е с черен катран, цветът на бог Озирис, и е била открита в една гробница в Долината на царете. Статуетката много прилича на една друга такава, чиято снимка съм виждал в кабинета на Тран в Рейкявик: бронзовата статуя, намерена от Ейяфиордур в северна Исландия през 1815 г. Според експертите тя е на повече от хиляда години. Но откъде се е появила? Нима произлиза от Египет? Ако исландски викинг е направил статуята на Ейяфиордур през десети век след Христа, откъде е почерпил своето вдъхновение? Възможно ли е да е бил на един от корабите на Олав?

Бързам да догоня Стюарт и директора на музея, които вече слизат по стълбите към мазето.

— Според легендата, Асим, велик жрец на култа към Амон Ра, бил отнесен от небесните богове рано една сутрин през 1013 г.

Директорът се засмива и кимва на Стюарт.

— Защо пак се занимаваш с Асим? След тридесет години?

— Работим върху една теория. Открихме фрагменти от ръкопис, който може би е бил написан от него.

— Фрагменти от ръкопис? Написани от Асим? Колко вълнуващо! Много ще се радвам да ги видя.

— Ще ти изпратя копия.

— Благодаря ти, приятелю. Благодаря ти.

Директорът отключва вратата на архива и изключва алармата. След това изважда два ламинирани листа размер А4 от един стоманен шкаф. Първият лист представлява египетски и английски превод на ръкописен папирусов текст. Вторият е снимка на документа, който сега е изложен в музей в Кайро.

— Този текст е бил написан от нашия приятел Асим. Представлява откъс от описание на погребението на фараон и повече прилича на журналистическа статия, отколкото на религиозна молитва. Написан е на основата на папирусов документ от Новото царство, йероглифи и стенопис. За съжаление началото и краят липсват.

— Това е всичко — казва директорът на музея, когато вижда, че съм стигнал до края на текста.

След това се обръща към Стюарт.

— Другият документ е писмо от 1300 г. от началника на ватиканските архиви до египетския везир.

Той ни показва ламиниран документ.

— Очевидно везирът е отправил допитване до началника на ватиканските архиви относно съществуването на писма или документи от Асим. Везирът трябва да е имал могъщи приятели, тъй като началникът на архивите, който спокойно е можел да пренебрегне една молба за достъп до папските архиви, особено отправена от везир на мюсюлманска страна, въпреки това е изпратил съвестен и изчерпателен отговор на запитването.

Опитвам се да прочета латинския текст.

— В общи линии началникът споменава за съществуването на три документа, написани от Асим — казва ни директорът. — Най-ранният документ е писмо от великия жрец до Негово Височество халиф ал Хаким би Амр Аллах, владетел по волята на Бог, всевластен халиф на Египет…

— Разполагаме с копие от това писмо в института — прекъсва го Стюарт.

— … вторият документ е копие от неизвестен оригинал, описващ нападение над храма и гробницата, извършено от езически варвари. Третият документ е препис на фрагмент от пътепис, може би същият текст, описващ пътуване до, цитирам: „края на цивилизацията“.

Стюарт се обръща към мен, устните му разтегнати в полуусмивка.

— Краят на цивилизацията…

— Сигурно става дума за Норвегия.

— Езически варвари… — Гласът на Стюарт трепери от вълнение. — Едва ли Асим би описал византийски войници по този начин. Имал е предвид викинги!

— Това означава, че в архивите на Ватикана се съхраняват три документа, написани от Асим.

— Тогава — казва Стюарт, — трябва да отидем там и да се опитаме да ги открием!

1.

Антикварният магазин се намира на един хвърлей разстояние от тълпите туристи, окупирали пиаца „Навона“, в една тясна, калдъръмена уличка, водеща от тих двор в натоварен, шумен булевард, между една малка работилница за рамки и една галантерия. Според надписа над прозореца, името на магазина е просто „Антиквариат“. Картите на Рим погрешно изобразяват уличката, която се извива толкова силно, че единият й край не може да бъде видян от другия, като задънена. Местните я ползват като пряк път до улица „Говерно Векио“, докато всички туристи, които попаднат на нея по погрешка, незабавно решават, че са пристъпили в миналото. Магазините на тази малка, крива уличка изглеждат така, сякаш не са били посещавани от времето на император Нерон. Прашните книги, изложени във витрината на антикварния магазин, са отдавна забравени бестселъри от миналото. Нощем мъртвите им страници пърхат като невидими призраци на ледените пориви, идващи от климатика. Работното време е изписано с калиграфски почерк върху пожълтял лист хартия, мастилото е избеляло. Пред вратата на магазина стои древен черен велосипед, заключен с катинар за тръба.

Стюарт Дънхил изглажда гънките на пуловера си, след това казва:

— Ще влезем ли?

По пътя от хотела той ми разказа за мъжа, с когото щяхме да се запознаем. Луиджи Фиакини е легенда в средите на незаконната антикварна търговия. Познава всички важни клечки в този бизнес: антиквари, библиотекари, издатели, учени, търговци на книги, колекционери. Сключва сделки както с честни и почтени клиенти, така и с шарлатани и крадци: библиофили от Милано и Флоренция, Виена и Париж, Хамбург и Лондон, Санкт Петербург и Москва, Осло и Стокхолм, Копенхаген, Хелзинки и Рейкявик, Ню Йорк Сити и Сан Франциско, Хонконг и Сингапур, Буенос Айрес и Сантяго, Рио де Жанейро, Сидни и Кейп Таун. От своята книжарничка в Рим Луиджи Фиакини бе договорил продажбата на някои от най-скъпите книги и сборници в света. Той е бил посредникът при продажбата на копието на евангелието на Лука от трети век, купено от „Опус Дей“; носи се слух, че именно Луиджи е успял да намери ръкопис на изгубената пиеса на Шекспир „Възнаградените усилия на любовта“, за която колекционер от Емирствата платил над петдесет милиона долара. Той стоял зад продажбата на едно от четиридесетте съществуващи фолио издания на събраните съчинения на Шекспир, отпечатано седем години след смъртта на великия бард и продадено от Луиджи за 2.8 милиона лири. Стюарт също така чул слух, че Луиджи бил замесен в търга в „Сотбис ъф Лондон“ на един от първите отпечатани атласи от 1477 г., разработен на основата на проучванията на географа от трети век Клаудио Птолемей. Наддаването за атласа стигнало 2.5 милиона крони.

Когато влизаме в магазина, покрай нас минава мъж. Очите ни се срещат за част от секундата и аз добивам чувството, че съм го виждал преди. Но той не прави знак, че ме познава, и истеричният звънец, който оповестява влизането ни в магазина, бързо го изтиква от паметта ми.

Скромната фасада на магазина (един прозорец и една врата) ме бе подвела, че той е съвсем малък. Но всъщност е огромен. Първото помещение е тясно, със стени, изцяло закрити от рафтове с книги; в стаята има само едно друго нещо — тезгях, върху който лежи старомоден касов апарат. Зад тази стая магазинът значително се разширява и започва да прилича на библиотека. Хиляди книги изпълват лабиринта от рафтове, шкафове за книги, щандове и маси. Във въздуха долавям особената миризма на книги: хартия и прах, конци, лепило и едва осезаема миризма на пот, идваща от хилядите протагонисти, водещи своите битки между кориците.

Стюарт ме ръгва в ребрата.

Бях си представил Луиджи Фиакини като висок, горделив италиански граф със сива коса и мъдри, топли очи. Но съществото, мърморещо „momento, momento“, докато мести книги от един рафт на друг, е ниско и кръгло, с рядка коса и мътни, кривогледи очи. Липсват единствено гърбицата и дългият език.

— Стюарт! — възкликва той, когато ни вижда.

— Луиджи! — отвръща Стюарт.

Стискат ръцете си с енергичност, която ми подсказва, че едва се сдържат да не се прегърнат.

Стюарт ме представя. Луиджи ме поглежда с неприкрито любопитство, което е допустимо между изроди.

— Господин Белтьо! Вие създадохте голяма суматоха в моя свят, когато открихте Кивотът на свещените тайни. Жалко, че не се опитахте да го продадете. Можехте да станете милиардер!

Смехът му наподобява вятър, свирещ между листата на дърво. Прилича повече на звуков ефект, отколкото на израз на веселост.

Луиджи е много по-нисък от мен. Едното му око е покрито със сиво перде.

— Сляп с лявото око, но точно като при един трол, това просто означава, че виждам по-добре с другото.

Луиджи опитал първата си пура още като младеж и оттогава отказва да ги откаже. Твърди, че има непряка роднинска връзка с Леонардо да Винчи. На мен по-скоро ми изглежда като наследник на испански мавър, изневерил на жена си с магаре.

Изведнъж Луиджи възкликва:

— Momento, momento, господа. — След това изтичва до вратата, заключва я и спуска щората.

Развежда ни из антикварния си магазин с гордостта на любовник, представяш своята любима на родителите си. Магазинът е организиран по начин, който не успявам съвсем да разбера. От време на време Луиджи ни показва редки издания — издание на Le Awenture di Pinocchio, подписано от автора Карло Колоди; илюстровано издание от осемнадесети век на La Divina Commedia на Данте Алигиери; първо издание на Il Principe на Макиавели и чернова на Il nome della rosa на Умберто Еко от 1979 г. с корекциите на автора.

Луиджи вдига ръце и щастливо засмуква пурата си:

— Тук имам хиляди от най-добре написаните книги на света и всяка една от тях умолява да бъде прочетена отново.

Луиджи живее в апартамент над магазина. Той е пълен с книги. Те са навсякъде. По средата на стаята е разчистил достатъчно място за шезлонг и ниска масичка, отрупана с италиански вестници и списания.

Донася кана кафе от кухнята.

— Както ти казах по телефона — казва той на Стюарт, докато налива кафето, — още от деветнадесети век колекционери събират копията от фрагментите, съдържащи описанията на Асим на неговите пътешествия до северната страна. Не знаем откъде идват тези копия, но някои от тях се съхраняват във ватиканските архиви. Изглежда всички фрагменти са част от един-единствен оригинален ръкопис, който най-вероятно е бил загубен.

— Значи всичко, което се съхранява във ватиканския архив, вече го има на пазара — заключвам аз.

— Съвсем не. Ватиканските архиви са неизчерпаеми. Всичко зависи от това как търсите и кои препратки използвате в търсенето. Независимо от това, че учени и колекционери са ровят в архивите от десетилетия, никой от тях не е бил съвсем наясно какво точно се е опитвал да открие. Ако пропуснете един-единствен, на пръв поглед маловажен документ, можете да пропуснете единствената препратка към нещо изключително важно и да загубите нишката, която би ви завела до вашата цел. Още повече, че едва сега — той ме поглежда многозначително, — всички тези късчета информация започват да добиват някакво значение.

— На какво можем да се надяваме?

— Един от фрагментите е за нападение над храма на Асим. Друг представлява нещо като пътепис, описващ пътуване до края на цивилизацията. Още през дванадесети век експертите на Ватикана бяха установили, че този „край на цивилизацията“ е Норвегия. Проблемът бил, че никой не е знаел къде точно в Норвегия.

Той ме поглежда въпросително и аз свивам рамене.

— Друг проблем е разпознаването на тези документи, които могат да бъдат свързани с всичко това.

— Повечето са белязани.

— Белязани? С какво?

— С три символа: египетски анкх, руната на Тир и кръст.

Луиджи се извръща.

— О, cazzo21 — възкликва той. След това отново поглежда към мен. — Мисля, че някой отдавна щеше да е открил пътеписа на Асим, ако ръкописът бе някъде във ватиканските архиви.

— Не ни е нужен целият ръкопис — казва Стюарт. — Всяка следа, малка или голяма, ще ни е от полза.

— И се надявате да я намерите в Archivum Secretum Apostolicum Vaticum, тайният архив на Ватикана?

— Ако ни пуснат вътре.

— Архивите не са толкова тайни, колкото подсказва името им. Някои хора вярват, че думата „secretum“ означава по-скоро „отделен“, „обособен“, отколкото „таен“. Още през 1881 г. архивите са отворени за ограничен брой посетители. Трябва да подадете молба за разрешение да ги посетите, но в днешно време всяка година се издават около хиляда и петстотин подобни разрешения.

— Безнадеждна задача. Както достъпът, така и търсенето.

— О, не казвайте това. Няколко от архивистите принадлежат към моята — хмм, как да я нарека? — библиофилска гилдия. Дължат ми някоя и друга услуга. Ще ви уредя пропуски и ще ви осигуря предан архивист, който ще ви покаже къде да търсите.

Стискам ръката му в благодарност.

— Интересът към ръкописите и картите на Асим се увеличи неимоверно, когато Стюарт направи сензационната си находка през 1977 г. — продължава Луиджи. — Но академичните кръгове пренебрегнаха неговите открития с обичайната си арогантност и ги оставиха в ръцете на частни лица.

— Има предвид незаконни колекционери — информира ме Стюарт.

— Казахте карти?

— О, да, не знаехте ли? Съществува поне една карта, която Асим изпратил в Египет. По общо мнение тя показва къде са скрити мумията и съкровището. Възможно е да има нейно копие във ватиканските архиви, не знам, но досега тази карта не е помогнала особено на ловците на съкровища.

— Значи продавате и карти?

— Разбира се! Един момент.

С внезапен ентусиазъм той хуква надолу по спираловидната стълба и само след секунда се появява отново, прегърнал купчина навити на ролки карти, които развива на масата пред нас.

— Картите понякога са също толкова ценни, колкото ръкописите. И двете са свързани с нашето разбиране за света и еволюцията на това разбиране през времето. Славата на великите изследователи. Марко Поло. Христофор Колумб. Вашку да Гама. Хъдзън. Нансен. Амундсен. Хейердал.

Той разгъва един лист.

— Това е факсимиле на картата на света на Меркатор от 1569 г. Можете да разпознаете Скандинавия, северния връх на Шотландия, Исландия и части от Гренландия, но по-голяма част от картата е рожба на въображението на своя автор. Меркатор е използвал за източник средновековни документи, оставени от един монах — номад, автор на книгата Inventio Fortunata, която за съжаление е изгубена. Първото писмено описание на Винланд е направено от географа и историк Адам от Бремен едно цяло поколение, след като Лейв Ейриксон за първи път видял Винланд. На картата на папа Урбан от 1367 г. са изобразени няколко големи острова западно от Атлантическо море — всъщност крайбрежието на Америка. Спорната винландска карта, Mappa Mundi, трябвало да представлява карта на Америка. Пергаментът е от началото на петнадесети век, но учените не могат да се съгласят относно възрастта на мастилото. Карта от колекцията на сър Томас Филипс от 1424 г. показва части от източното крайбрежие на Америка, стигайки чак до Джорджия и Флорида на юг.

Аз изстенвам.

— Само това ми трябва. Америка! Не може ли да се придържаме към нашия си континент?

— Както желаете.

Сръбвам си от кафето, което е като катран, и питам дали Луиджи се страхува от крадци.

— Все пак — казвам аз, — един опортюнист може съвсем спокойно да открадне неща от тук, които ще му донесат повече пари, отколкото ако обере банка.

— Наистина, наистина. — Луиджи отива до перилата на стълбите.

Забелязвам копче, инсталирано в дърворезбата.

— Имам около петнадесет такива из целия магазин. Алармата е свързана с полицията, така че ако се наложи, ще пристигнат за минути. А в най-ценните книги съм скрил електронни сензори, които ще задействат алармата, когато крадецът се приближи до вратата. — Той почуква по стъклото на един прозорец. — Бронирано стъкло. Не можете да го счупите с чук. Ще ви трябват експлозиви, ако искате да влезете през този прозорец.

— Разбирам, че си имал взаимоотношения с шейх Ибраим? — започва Стюарт предпазливо.

Луиджи поглежда към него като животно, усетило опасност.

— Всеки, който е някой в международния свят на древните книги и ръкописи, е имал взаимоотношения с шейх Ибраим.

— Колко добре го познаваш?

— Всеки, който казва, че познава шейха добре, не го познава наистина.

— Някога продавали ли сте му нещо? Купували ли сте някога нещо от него?

Луиджи ме поглежда със зрящото си око.

— В моята работа дискретността е тайната на успеха. Съгласете се, че би било недискретно да ви кажа каквото и да било за някой мой клиент, независимо дали е купувач или продавач.

— Ние просто се чудехме — започва Стюарт, — защо шейхът се интересува от великия жрец Асим и от съкровището, откраднато от викингите. Съкровището ли е неговата цел? Или мумията? Или ръкописите и документите, съхранявани в бурканите?

— Шейхът винаги се е интересувал от антики и ръкописи.

— А откъде знае за Снори и за свети Олав?

— Може би е чел броя на „Нешънъл джиографик“ от 1977 г.

— Можеш ли да ни помогнеш? — пита направо Стюарт.

— Мога да проверя едно-две неща.

Стюарт ми намига. Осъзнавам, че когато Луиджи казва „мога да проверя едно-две неща“, той всъщност има предвид, че ще открие това, което търсим.

— Но не си мислете, че го правя като услуга — добавя той рязко, очевидно видял нашите доволни усмивки.

— Разбира се, че не — казва Стюарт. — Не би ми минало през ума, че няма да поискаш нещо в замяна.

Луиджи се засмива.

— Познаваш ме добре. Ще кажа направо, че причините ми са изцяло егоистични. Струва ми се малко вероятно целта на шейх Ибраим да е просто един монашески текст от петнадесети век. Той има дарбата да надушва пари. Много пари. А ако са замесени много пари, аз нямам нищо против да се присъединя към танца около златния телец.

2.

Читалнята в Archivum Secretum Apostolicum Vaticanum е дълга и тясна, с куполовиден таван, украсен със стенописи досущ като тавана на църква. Масите са разположени в средата на пода, всяка достатъчно голяма, за да могат около нея да седнат двама или трима души. Масите са толкова много, че се отказвам да ги броя. Вътрешната стена е висока два етажа и покрита с книги.

Рецепционистката ни превежда през няколко вестибюла и стаи с ламперии, рисувани тавани и тъмни, дървени рафтове с книги. Тук-там седят учени и изследователи, всеки в центъра на свой собствен облак от древен прах.

Томазо Роселини е нисък, пълен мъж с лешниковокафяви очи, които блещукат любопитно към нас иззад четириъгълните му очила с позлатени рамки. Той ни чака пред кабинета си с широка усмивка.

— Значи сте приятели на Луиджи — казва със заговорнически тон и се ръкува с нас.

— Кой не е? — връща удара Стюарт, карайки Томазо да избухне в безшумен смях.

Трябва да работиш години като архивист или библиотекар, за да усъвършенстваш смях, който никой не може да чуе. Правим няколко учтиви коментара за обзавеждането и за това колко благодарни сме, че е отделил от времето си, за да ни помогне, които той прогонва нетърпеливо с ръка като досадни мухи.

— Луиджи ми каза, че търсите документи и писма, свързани с великия жрец Асим от култа към Амон Ра и с норвежкия светец свети Олав. Може ли да ви попитам защо, от чисто любопитство?

— Опитваме се да докажем присъствието на по-близка историческа връзка между старонорвежката и египетската култура, отколкото повечето учени вярват, че е съществувала — обяснява Стюарт бързо и неясно. — Вярваме, че старонорвежките вярвания са били вдъхновени от египетските богове, а не само от германската и келтската митология.

Томазо ни поглежда, докато твърдият му диск преработва, категоризира и записва информацията. Едва ли сме първите хора, дошли тук с надеждата да докажат безнадеждна хипотеза.

— Събрал съм няколко архивни препратки към хората, темата и други свързани теми. Но по различни причини, най-вече липса на време, не успях самият аз да проуча материалите.

Той ни подава три листа с препратки, изписани с комбинации от букви и числа.

— Най-ранните препратки са на деветстотин и петдесет години, най-късните — от шестнадесети век.

Обяснява ни какво ще можем да намерим сами и за какво ще ни е нужен архивист, което е за почти всичко.

— Нашите архиви включват колекциите на двеста шестдесет и четири папи от пети век до сега. И не съхраняваме само религиозни текстове — тук можете да намерите всичко, от напомнително писмо, написано от Микеланджело, до любовните писма на Хенри Осми. Но трябва да знаете какво търсите. Архивите са безкрайни! Рафтовете с книги покриват общо осемдесет и пет километра. И трябва да ви предупредя — само част от текстовете са преведени, в най-добрия случай — на латински.

— Мога да чета латински, гръцки, коптски, иврит, арамейски и староиталиански — казва Стюарт и добавя, може би в отговор на изумлението, изписано по лицата ни: — Част от основното ми образование.

3.

Томазо ни показва читалнята, след което ни завежда в архивите. Повечето документи в нашия списък са в мазето, където редиците с рафтове изчезват в безкрая. Един куратор внимателно събира материалите, след което двамата със Стюарт отнасяме две картонени кутии, пълни с папки, протоколи и документи обратно в читалнята.

Настаняваме се удобно и започваме нашето търсене.

С часове седим приведени над книги, миришещи на изсъхнало лепило и над прашни, пожълтели от времето документи. Пресяваме материалите и откриваме няколко документа, докосващи периферията на нашата мистерия.

В един документ попадам на препратка към писмо до генерал-майстор Стефанус Сканабеки и прочитам ключовите думи Noruega и Dollstein. Стюарт ми прочита папска була, която Анастасий IV издал малко преди смъртта си през 1154 г. В нея той определя Нидарос за седалище на епархията, обхващаща Осло, Хамал, Берген, Ставангер, островите Оркни, Хебридските и Фарьорските острови и Гренландия.

Намираме голям брой препратки към Diplomatarium Norvegicum, сборник от двадесет и два тома, съдържащ над двадесет хиляди писма от Норвегия през Средновековието, някои от тях написани още през единадесети век.

Прочитам писмо, датирано „Ноември 1354 г.“, в което крал Магнус определя Пал Кнутсон за командир на специална експедиция до Гренландия, с цел да се заздравят позициите на християнството там. В документ от 1450 г. намирам препратка към „нападение срещу варварите в Гренландия“, след което „някои от варварите се спасиха“.

В една купчина писания на св. Магнус откривам папска була от 1197 г., издадена от папа Селестин III, в която той обявява граф Ранвалд от Оркни за светец.

Още по-изненадваща е препратка към пергамент от 1131 г., в която рицарят Клеменс де’Феши в писмо до кардинал-епископ Бенедикт Секундус обвинява същия Ранвалд в това, че е стигнал мястото преди него и е изпразнил пещерата от нейните съкровища.

Пещера? Съкровища?

В писмото Де’Феши предлага Ватикана да се съюзи с клон от семейството на Ранвалд, който се противопоставя на графа и активно се бори с него.

Тази информация събужда интереса ми по няколко причини.

Граф Ранвалд от Окни е същият кръстоносец, който според Аделхейд е търсил съкровище в пещерата Долстейн.

Нима наистина е намерил това съкровище?

Каква е била неговата роля?

Нима е бил Пазител, спасил мумията, свитъците и съкровището от лапите на църквата, или е бил просто един търсач на съкровища?

През 1137 г., няколко години след като е бил в Долстейн, Ранвалд започнал строителството на катедралата св. Магнус в Кирквал, островите Оркни. Тя била построена в чест на неговия чичо Магнус, който умрял като мъченик. Когато в началото на двадесети век катедралата била реставрирана, работниците открили скелетите на Ранвалд и неговия чичо, зазидани в две каменни колони.

Ранвалд бил убит от свои роднини в Кайтнес, Шотландия, през 1158 г. Това била кулминацията на борбата за власт между членовете на семейството. Писмото на Де’Феши ме навежда на мисълта, че е възможно той да е бил убит от професионални убийци, наети от църквата.

Убийството на Ранвалд през 1158 г. ме кара да се замисля за съдбата на моя приятел Сира Магнус.

4.

Половин час по-късно Стюарт намира документ, който кара и двама ни да загубим дар слово.

Печатът на документа е от комисията на кардинала и е бил счупен. Около него има разръфана копринена лента. В документа се казва, че Ватикана е бил информиран за това, че „варварите от земите на снега“ са извършили нападение в Египет и са откраднали „свещена мумия, незаменими папирусови свитъци и ценни съкровища“.

— Едва ли може да бъде казано по-ясно! — възкликва Стюарт, очите му са блеснали като на болен от треска. Мисля си, че в този момент за него е по-важно да намери потвърждение на теориите си, отколкото да открие гробницата и съкровището.

Според документа двама египетски пратеници, Халиф ал Мустаршид и неназован велик жрец, посетили Ватикана, за да изложат своя случай. Посещението им съвпаднало с превеждането на писмо, написано на коптски от египтянина Асим, което дълги години събирало прах във ватиканските архиви.

Разказът на двамата египтяни и коптското писмо трябва да са впечатлили папа Инокентий II, защото няколко месеца по-късно той заповядал да бъде организирана първата делегация до Норвегия, водена от рицаря Клеменс де’Феши.

Намираме и писмо, изпратено по куриер до генерал-майстор Сканабеки във Ватикана. Сигурно е същото писмо, препратка към което намерихме по-рано. Писмото е от Клеменс де’Феши, който смело е подписал доклада си с „Воин на Господ“.

5.

Двадесет и пет години след първата неуспешна експедиция, папа Адриан IV, който бе посещавал Норвегия и Хамар през 1153–4 г. под предишното си име, Никълъс Брейкспиър, назначил комисия, която да разследва мистерията с пещерата. От документа става ясно, че предишната мисия на Брейкспиър в Норвегия също е била свързана със съкровището. Папа Александър III изпратил на север друга група войници през 1180 г., горе-долу по времето, когато била построена църквата във Флесберг. Петдесет години по-късно още една група войници била изпратена от папа Григорий IX.

1230… сещам се за текста от църквата „Гармо“: „Прислужникът на римския папа, рицарите на Св. Йоан и йерусалимските рицари тамплиери са се събрали за битка. Свещената гробница е скрита, както Асим нареди“.

В един прозрачен найлонов джоб, маркиран с римското число LXVII, лежи писмо, чието копие Стюарт ми показа в института „Шимър“ — писмото, което великият жрец Асим изпратил на халифа на Египет от Руен, но което не стигнало по-далече от Ватикана.

С треперещи пръсти, ние продължаваме да ровим в купчините хартия и пергаменти, които съвестни монаси и педантични архивисти бяха оплели в многовековна мрежа от препратки и скрити инструкции.

6.

Към края на втория ден, докато златните лъчи на следобедното слънце проникват през високите, тесни прозорци и затоплят лицето ми, аз намирам кожена папка. Не разбирам и думичка от текста, но инстинктивно усещам, че съм открил двата кратки фрагмента от историята на Асим, за които се говореше в писмото, което открихме в Египет.

— Коптски — потвърждава Стюарт.

Към текста е приложен превод на латински и използвайки двата документа, Стюарт прочита на глас:

7.

Развълнуван и объркан от откритието на двата древни текста, аз се шляя безцелно по улиците на Рим. Стюарт остана във Ватикана, за да направи копия.

Слънцето е хладно. Шумни мотопеди се провират между колите, замръзнали в дългите следобедни задръствания. Някъде бие църковна камбана, отнякъде другаде й отговаря втора, ясно и силно. Римляни и туристи седят по тротоарните кафенета около малки маси, стиснали малки горещи чаши с кафе. На пиаца „Венеция“ минавам през ято гълъби, което се отваря и затваря след мен като цип.

Сърцето ми не спира да препуска. Възможно ли е съкровището на Асим още да е в пещерата Долстейн, както каза Аделхейд? Или граф Ранвалд от Окни го е взел със себе си и го е скрил някъде в катедралата „Св. Магнус“ в Кирквал?

От другата страна на площада полицейска кола се провира през задръстването с помощта на сирената си, някъде другаде прогърмява клаксон, докато малък червен автобус изсипва туристи пред една църква.

Спомням си първия път, когато бях в Рим. Отне ми повече от час да открия Тарпейската скала. Прекарах часове в Колизеума, представяйки си, че чувам рева на древните римски тълпи, изтърпях жарките милувки на слънцето, докато разглеждах руините на Форума. След това се разходих сам из града, провирайки се между щастливите двойки, излезли да вечерят в топлата кадифена вечерна топлина.

Спирам рязко пред скутер, който се изстрелва от една странична уличка и след това моментално бива погълнат от трафика. Невъзмутим гълъб, намерил трохи от хляб на тротоара, отказва да ми направи път. Разсеяно излизам на пътя. Някой ме сграбчва за якето и ме издърпва обратно на тротоара, в същия миг спирачките на „Алфа Ромео“ изсвирват пронизително и шофьорът сърдито надува клаксона си. Обръщам се да благодаря на непознатия, който ме спаси, но той вече тича в обратната посока.

Обаждам се на Ранхилд от външен телефон. Питам я за новини.

— Ето те и теб — казва тя с такъв глас, сякаш аз съм този, когото се опитва да залови.

Казва ми, че са намерили скривалището на Хасан в Осло: апартамент във Фрогнер, който той купил от агент по недвижими имоти. С пари в брой. Изтеглени от сметка в Лондон. Когато полицаите нахлули в апартамента, намерили оръжия и апаратура за наблюдение, но никакви хора.

Главата ми се върти. Насочвам се към хотела на хълма Киринал.

8.

На рецепцията в хотела ме чака покана — красиво изписана калиграфия върху ръчно изработена хартия. Помолен съм тази вечер в осем часа да удостоя с присъствието си събиране в библиофилския клуб на Луиджи. Взимам паянтовия асансьор до четвъртия етаж.

Някой е бил в стаята ми. Изглежда точно така, както с камериерката ми я бяхме оставили. Леглото е оправено. Кошчето за боклук е празно. Но тънките нишки плат, които оставих върху ципа на сака си и между книгите и документите на бюрото, липсват.

Някой е търсил нещо, което не е намерил.

Хасан? Откъде знае, че съм в Рим? Защо тогава още не ме е докопал?

Стоя до прозореца и гледам към градската мозайка от покриви, кули на църкви и куполи. През гъстия смог различавам базиликата „Св. Петър“, която се извисява над всичко останало в Рим от другата страна на Тибър. Надолу по улицата, скрит зад брой на Corriere della Sera, висок мъж стои облегнат на уличната лампа. Външният му вид е съвсем обикновен. И точно това събужда подозренията ми.

1.

Клубът за джентълмени на Луиджи се събира зад една врата от махагон на втория етаж на великолепна сграда на улица „Кондоти“, близо до Испанските стъпала, в част от града, която изглежда така, сякаш все още мисли, че е в миналото, но още не е решила в коя епоха. Член на клуба или просто лакей (не мога да установя разликата) ни въвежда в антрето и след това се изпарява. В гостната са се събрали двадесет и трима мъже в тъмни костюми. Повечето от тях пийват коняк. Димът от пурите им е толкова гъст, че очите ми започват да смъдят.

— Бьорн! Стюарт!

Луиджи се отделя от трима високи господа, оставя коняка си пред едно огромно огледало и пурата си в пепелник, след което плясва с ръце.

— Господа, господа — провиква се той. — Нека ви представя господин Бьорн Белтьо. Всички вие сте запознати с доблестните му усилия да спаси Кивотът на свещените тайни.

Рехави аплодисменти.

— И господин Стюарт Дънхил, археологът, който доказа, че викингите са били в Тива!

Стюарт се покланя.

Луиджи ни хваща под ръка и ни развежда из стаята, представяйки ни на членовете на своя клуб. Ръкуваме се с всеки един от тях. Един от библиофилите е Томазо, с когото се запознахме във ватиканските архиви. Друг притежава една от най-големите вериги книжарници в Италия. Няколко са антиквари като Луиджи, има и библиотекари и писатели. Онзи там е издател, работи за „Бомпиани“. Професиите на няколко от мъжете остават мистерия, а имената им бързо се изпаряват от жалката ми памет.

Един от тях държи ръката ми дълго време.

— Бьорн Белтьо, значи това сте вие.

Бих определил възрастта му между шестдесет и седемдесет години. Все още изглежда добре, с тен и правилни черти, дългата му сива коса е сресана назад.

Когато най-накрая пуска ръката ми, тя незабавно е сграбчена от дебел, плешив мъж, който промърморва, че е ammiratore. Луиджи ми казва, че това означава „почитател“.

— Позволих си да спомена на братята си защо сте тук — казва Луиджи. — И с гордост ще заявя, че скромната ни мрежа е хванала нещо, което може да ви помогне във вашето търсене. Надяваме се — добавя той, — че и вие ще ни помогнете в замяна.

Долавям тържественост в тона на гласа му. Елегантните, сивокоси господа надигат чашите си.

— Нека ви представя клуба. Вие, както и всички останали, които знаят за съществуването му, сте в заблуда. Мислите, че нашето библиофилско братство е просто един клуб за джентълмени. То е клуб за джентълмени. Naturalement. Но не просто един клуб за джентълмени. Нашето братство е основано през 1922 г. със специфична, окултна цел.

— Окултна?

— Така биха я описали повечето хора.

— Защото?

Луиджи надига чашата си с коняк.

— Ще го кажа направо: ние търсим изгубената Библия на Сатаната.

В стаята е толкова тихо, че чувам колите от улицата под сградата. Стрела от страх пронизва гърдите ми.

— Вие сте сатанисти?

Всички в стаята избухват в смях.

Луиджи ме плясва по рамото.

— Не, не, не, приятелю. Не сме сатанисти. Не боготворим Сатаната. Нашият интерес е чисто академичен. Интересуваме се от ролята на Сатаната в Библията и в християнската и юдейската митология.

— Ролята на Сатаната?

— Знаем, че изгубената Библия съществува или може би е по-правилно да кажа „колекция от писания от предхристиянски времена“. Тези ръкописи са били написани от поклонниците на Дявола и съдържат неговата история и неговия мироглед, така, както Библията разказва за живота и мислите на пророците и Исус.

— Уау!

— Причината, поради която ви казваме нашата тайна, е вярата и надеждата ни, че вие имате във ваше притежание ръкопис на така наречената Библия на Сатаната.

„Библия на Сатаната“ звучи като някакво езическо проклятие.

— И какво ви кара да смятате, че притежавам този ръкопис?

— Заключения, предположения, гадаене. Знаем, че един библейски ръкопис е бил пренесен от Месопотамия до Египет петстотин години преди раждането на Христос и бил погребан заедно със светец. Може би това е бил ръкописът, който вашите викингски предци са взели със себе си.

— Тогава мумията трябва да е на самия Дявол?

Втора вълна от смях се разлива из стаята.

— Какво ви кара да смятате, че този сатанински ръкопис е бил в гробницата в храма на Амон Ра? — питам аз.

— Когато споменахте трите символа, анкх, руна на Тир и кръст, ме накарахте да се замисля. Спомних си, че веднъж преди съм срещал същата комбинация от символи. Но не можех да си спомня кога и къде. Така че попитах братята си.

Един от най-старите братя, Марчело Кастилионе, прави крачка напред и вади парче хартия от вътрешния си джоб.

— Това е копие от откъс от дневник, който братът на Христофор Колумб, Бартоломей, си водил по време на едно от пътешествията си в Карибско море — казва той, заеквайки, но на перфектен английски.

Той ми подава листа. Текстът е написан с елегантен почерк, пълен със завъртулки и заврънкулки.

— Едва ли ще разберете нещо от написаното, но ще привлека вниманието ви към това… — Той сочи ред по средата на страницата, където виждам символите анкх, руна на Тир и кръст, повторени три пъти.

— Хмм! — възкликвам аз.

Не знам дали „хмм“ означава същото на италиански, но по усмивките им разбирам, че са развеселени от моето неприкрито изумление.

— Казвате, че това било написано от брата на Христофор Колумб?

Марчело Кастилионе кимва.

— Защо Колумб е изписал тези символи?

— Никой не знае — отговаря ми Луиджи. — Нарича тази комбинация от символи „Печатът на пазителите“.

— В дневника си Бартоломей споменава запечатано писмо, което е бил помолен да отнесе обратно в Европа — продължава Марчело Кастилионе. — Той не казва кой жител на новооткрития карибски остров му е поверил писмото, но казва за кого е било адресирано то.

Марчело прави пауза за ефект.

— Архиепископ Ерик Валкендорф от Нидарос в кралство Норвегия.

Преглъщам ахването си.

— Знаем от нашите източници — продължава историята Луиджи, — че Колумб послушно взел писмото със себе си и първо го отнесъл в Лисабон и Вале де Парайсо в Португалия, а след това в Испания. Там го поверил на испански епископ, който обаче не горял от желание да се преквалифицира в пощальон, дори за свой норвежки колега. Подозрителният епископ счупил печата и след като прочел съдържанието на писмото, той бил толкова обезпокоен, че го предал на представител на Испанската инквизиция, която тогава се подчинявала на испанския крал, а не на Ватикана. Въпреки това през 1503 г., когато папа бил Юлий II, писмото се споменава в регистъра на ватиканските архиви. Петдесет години по-късно инквизицията на папата е преименувана „Висш свещен съвет на римската и вселенска инквизиция“ и този съвет от учени духовници определил писмото за „магьосническо“ и следователно — еретично.

— Инквизицията съществува и днес, но в една доста по-милостива и умерена форма — добавя Томазо. — Днес носи името „Съвет за доктрината на вярата“ и е част от централната администрация на Римокатолическата църква.

— Така че се чудехме — продължава Марчело Кастилионе, — какво е било това нещо в писмото, което не само е уплашило епископа дотолкова, че да го предаде на Инквизицията, но е накарало и самата Инквизиция да го възприеме на сериозно.

— Това писмо още ли съществува?

— Да. Всъщност, не. Или по-скоро може би. Но не знаем къде е — признава Луиджи.

— Изглежда е било откраднато от ватиканските архиви някъде между 1820 и 1825 г. — обяснява Марчело Кастилионе.

— Заподозрян за кражбата бил един заможен еврейски теолог, който живеел в Прага — казва Луиджи. — Той бил посветил живота си на събирането на религиозни документи и особено на материали за Сатаната. Подозираме, че може да е подкупил подчинен, работещ в архива, за да открадне документа. Трудно ни е да разберем защо едно карибско писмо от шестнадесети век, адресирано до норвежки епископ, е заинтригувало колекционер със слабост към близкоизточните ръкописи и документи.

— Какво е станало с колекцията му?

— Преди да умре през 1842 г., той дарил всичко — четири хиляди и шестстотин писма, документи и ръкописи — на тръст, администриран от неговия син Яков. През 1934 г. всички документи били конфискувани от прочутия немски индустриален магнат и нацист Максимилиан фон Левински. След това никой не знае какво е станало с колекцията. Опасяваме се, че е възможно да е била унищожена през февруари 1945 г., когато домът на Левински в Дрезден бил бомбардиран.

— Библията на Сатаната — промърморвам на себе си, все още в неведение.

Марчело Кастилионе заема позата на пастор, разказващ притча на неверници.

— Образът на Сатаната е различен в различните религии. Името „Сатана“ идва от староеврейски и означава съперник или обвинител. Сатаната всъщност бил архангел на име Луцифер, който се опозорил и Господ го изгонил от рая.

— Сатаната е инструмент на Господ — добавя Луиджи. — Точно както Юда е бил инструмент на Исус. Някои хора смятат, че Дяволът е олицетворение на злото, един символ или идея. За други той е същество от плът и кръв, звяр с копита и рога.

— Например евреите вярват, че той има свита от демони — казва Марчело Кастилионе. Поучителният му тон ми напомня за проповедник в селски параклис. — Евреите имат два вида демони. Косматият, приличен на сатир se ’irim и змиеподобният shedim. В християнската митология демоните нямат толкова изразено физическо присъствие. Те най-често са зли духове. През шестнадесети век Йохан Вейер, автор на Pseudomonarchia Daemonum, каталогът на демоните, изчислил, че има 7 405 926 демони, разделени в 1111 легиона, всеки с по 6666 демона.

Луиджи продължава лекцията:

— Сатаната е водачът на всички тези дяволи. През вековете той е предизвиквал много спорове. Кой е той всъщност? Сатаната не играе ключова роля в Библията, но в мормонския текст „Скъпоценната перла“ е описана среща между Моисей, Бог и Сатаната. Според мормоните този текст първоначално е бил глава от Библията.

— Както в Стария, така и в Новия завет, Бог използва Сатаната като инструмент, с който изпитва хората — казва Марчело Кастилионе.

— Когато през 1947 г. непознатите дотогава ръкописи на Битие и Изход били открити сред свитъците от Мъртво море, теолозите научили, че „в деня, когато Бог сътворил светлината, той също сътворил светли и тъмни ангели“ — цитира Луиджи.

— Виждате ли? — пита ни Марчело Кастилионе. — Бог е сътворил злите ангели. И сигурно се чудите защо.

— По същия начин, по който представата ни за Бог се е изменила през вековете, се е променила и представата ни за Сатаната. В Стария завет Бог е стриктен и наказва строго — обяснява Луиджи. — После този облик се променя. След раждането на Исус Бог става милостив. Много хора вярват, че Бог от Новия завет е много по-милостив и разбиращ, отколкото Бог от Стария завет.

— Но разбирането на хората за Сатаната също се е променило — подхваща нишката Марчело Кастилионе. — Постепенно той се превърнал в анти бог. В полярната противоположност на Бог.

— Но Сатаната така и не станал господар на своето царство — продължава Луиджи. — Адът не принадлежи на Сатаната. В Библията пише, че когато били изпъдени от рая, Сатаната и неговите ангели били изпратени в морето от пламъци. Значи адът е съществувал преди Сатаната. Едва по-късно хората започнали да вярват, че Сатаната управлява ада.

— Нашата представа за Сатаната като полузвяр, получовек с копита и рога не произлиза от Библията — завършва Марчело Кастилионе. — Тя е била измислена през Средновековието.

— Защо?

— Защото никой не се е боял от него! — избухва в смях Марчело Кастилионе. — Сатаната не е плашел никого. А църквата се е нуждаела от ужасяващ Дявол, който да плаши хората. Имали са нужда от отвратителен трол.

— Един от създателите на новия имидж на Сатаната бил един монах от абатството „Сен Жермен“ в Оксер, Франция — казва Луиджи. — През единадесети век Родулфус Глабер за пръв път изобразил Сатаната като малък мъж с измъчено лице, ненормално издадена уста, козя брада и космати, щръкнали уши. Зъбите му били като зъбите на куче, главата му била издължена и имал гърбица.

— Започнали да се появяват все повече хора, които твърдели, че са срещали Сатаната — казва ни Марчело Кастилионе. — Външният му вид ставал все по-животински и все по-малко човешки. Дали му копита, рога и криле. О, между другото, знаете ли защо ангелите имат криле? Художниците им дали криле, за да обяснят на обикновените хора как са дошли от Рая на земята.

— Просто си представете — започва Луиджи със замечтан израз на лицето, — ако наистина открием Библията на Сатаната! Просто си представете, че историята на Луцифер разкрива истинската същност на Дявола. Архангелът, осмелил се да постави под въпрос начина, по който Бог си играе със съдбите на хората. Ангелът, който се възпротивил на Господ.

— Защо мислите, че в Исландия сме открили именно тази „Библия“?

— Дедукция — отговаря Марчело Кастилионе.

— И математика — добавя Луиджи.

— Математика?

— Начинът, по който Колумб е комбинирал трите символа анкх, руна на Тир и кръст едва ли е случаен.

Марчело изписва върху къс хартия:

— Ако заменим всеки символ с числена стойност — обяснява Марчело Кастилионе, — числото едно представлява свещения съюз. Числото две представлява двойствеността на съществуването, двустранността във всичко. Мъжът и жената. Ин и ян. Животът и смъртта. А числото три е богато на религиозен смисъл: от Светата троица до трите влъхви, дарили младенеца Исус с подаръци. Така че едно, две и три са най-важните, основните числа. Ние заменихме комбинациите от символи на Бартоломей с числа. Анкх е равен на едно, руната на Тир е две и кръстът е три. Така получихме:

— Нима очаквате от мен да направя някаква връзка между тези числа и Сатаната? — питам аз.

— Опитайте се! — възкликва Марчело Кастилионе. — Намерихме връзката в Библията, в оригиналния гръцки ръкопис на Откровението на св. Йоан. Там намерихме числата hexakosioi hexekonta hex, преведени на латински, разбира се.

— Аха. А преведени на нашите западни числа?

— Имате предвид нашите арабски числа? — ухилва се Луиджи. — Много просто. Съберете ги.

Марчело изписва върху листа:

— Шест шест шест! — възкликвам аз. — Числото на звяра.

— Хоризонтално и вертикално — казва Марчело Кастилионе.

— Дори изписано с римски числа, шест шест шест е магическо число — казва Луиджи и изписва върху дланта си: DCLXVI.

— Ако изпишете всеки символ, който се използва за римско число между едно и петстотин, ще получите: IVXLCD. Което е DCLXVI изписано отзад напред.

— Шест шест шест. Числото на звяра от Откровението — повтаря Марчело Кастилионе.

— Числото на Антихриста — казва Луиджи.

Както и част от кодираното указание в кодекса на Снори, мисля си аз. Но не казвам нищо.

Излизаме от величествената сграда, помещаваща библиофилския клуб, малко след полунощ. Тръгваме пеша към хотела. Вървим в мълчание.

Когато най-накрая успявам да заспя, сънувам мъчителен кошмар, който на сутринта съм забравил напълно.

Но завивките ми са влажни от пот.

2.

Взимам си бърз душ, обръсвам се и се обаждам на Тран да го питам дали в текста има нещо, което да подсказва, че ръкописът, върху който той и колегите му работят, е „Библията на Сатаната“.

— Библията на Сатаната? — повтаря той през смях. След дълга пауза, която оставя, сякаш за да ми даде възможност да му кажа, че се шегувам, Тран ми отговаря: — Да бъда напълно честен, нямах представа, че Библията на Сатаната съществува.

— Има теория, че съществува…

— Както и да е. Досега не сме попаднали на нещо, което да подсказва, че ръкописът съдържа нещо… сатанинско. — Той пак се засмива. — Но имаме още много работа. Не можем да отхвърлим нищо, преди да преведем целия ръкопис.

Излизам на разходка в топлата римската утрин, свиркайки си една от мелодиите от Les Miserables22. Паважите блестят сякаш са от сребро, влажни от лекия ръмеж. Градът току-що се е измъкнал от топлите завивки, още е сънлив и бавен.

Предишната нощ, преди със Стюарт да си тръгнем от клуба, Луиджи ме помоли да се отбия в магазина му на път за Ватикана. Искал да ми покаже нещо.

Стюарт вече трябва да се е загубил в безкрайния лабиринт на тайните ватикански архиви. Напоследък неговите спокойни, британски и леко подпийнали джентълменски маниери са отстъпили мястото си на неприкрито вълнение и нервен ентусиазъм. Той знае, че сме на прага на това да докажем, че викингите са осъществили набег в Египет. Тогава ще може да напише дълга, емпирична статия и ще я публикува в уважавано академично списание. Господ е казал: „Отмъщението е мое“. Mihi vindicate, ego retribuan, dicit Dominus. Не ми се вярва, че Стюарт ще изпита някакви угризения да размаже опонентите си, независимо дали в името на Господ, или в свое име.

3.

Влизам в антикварния магазин и звънчето над вратата весело се обажда.

— Momento, momento!

Луиджи се показва иззад един ъгъл с уморени, зачервени очи и кърпичка, с която бърше устата си. Очевидно още не е свършил със закуската си.

Приветства ме със здраво ръкостискане.

— Влез, приятелю, влез!

Заключва вратата и ме кани да се кача горе.

— Благодаря ти за чудесната вечер. Надявам се, че не сме те уплашили?

От колоните звучи прекрасният дует „Je crois entendre encore“ от операта на Бизе „Ловци на бисери“. Луиджи сяда на дивана. Обляга се назад с доволна въздишка.

— Красиво, нали?

Трябва ми известно време да осъзная, че говори за дуета. Зрящото му око се изпълва със сълзи.

— Единствено музиката и жените могат да накарат един мъж да се почувства толкова добре.

Опитвам си да си представя жените, които биха намерили Луиджи за привлекателен.

— Искахте да ми покажете нещо? — подсещам го аз.

Той се обръща към мен и добивам чувството, че ме зяпа със сляпото си око.

— Последният път, когато беше тук, ти ме попита защо шейх Ибраим се интересува от Асим — започва той. — Проучих въпроса. Разбрах, че по време на войната един доверен служител на Ватикана е продавал копия и оригинали на документи от ватиканските архиви. Този непочтен слуга бил алчен за злато, но го заловили и повечето материали били проследени и върнати в архивите. Въпреки това неофициални копия от откраднатите документи продължили да се продават и купуват в колекционерските и академичните среди, като накрая всички текстове били събрани в сборник с името „Ватиканските документи“. Сборникът съдържал копия на индивидуални фрагменти от евангелистки текстове, някои спорни гностични текстове, няколко папски були, посветени на православието и колекция от египетски текстове, предимно коптски, които може би са включвали и някои от документите на Асим. „Ватиканските документи“ бързо си спечелили особена репутация в антикварните среди. Според някои хора те били прокълнати. Сборникът изчезнал през 50-те години на двадесети век, но после се появил отново на незаконен търг в Буенос Айрес през 1974 г. — три години преди твоят приятел Стюарт да направи сензационното си откритие в Египет. Цялата колекция от текстове била продадена за сумата от един и половина милиона долара. И можеш ли да отгатнеш кой я е купил?

— Шейхът?

— Точно така. Шейх Ибраим.

— Благодаря ти, Луиджи — казвам аз и ставам да си вървя. Нямам търпение да продължа с търсенето във ватиканските архиви.

Тази нова информация за шейха не ме бе изненадала много.

— Чакай, има и още… — Луиджи снижава гласа си. — След нашата среща в клуба снощи един от членовете ме задържа, след като останалите си тръгнаха. Той ми довери, че притежава фрагмент от документ, който бил в много лошо състояние, но съдържал символите анкх и руна на Тир. Той не знае какво означава текстът. Фрагментът бил част от сборник, конфискуван от представители на Ватикана през 1450 г. в Гренландия. Той го купил на незаконен търг в Сантяго през 1987 г.

— Гренландия?

— Гренландия.

Луиджи се приближава до един рафт с книги и изважда издание на De Principatibus на Николо ди Бернанди дей Макиавели от 1532 г. Скрил е фрагмента по средата на книгата.

— Моят приятел се чудеше дали ще искаш да го купиш?

Приятелят на Луиджи е бил прав, когато му е казал, че фрагментът е в „много лошо състояние“, но все пак различавам символите анкх и руна на Тир. Хартията е скъсана на мястото, където трябва да е бил изписан християнският кръст.

— Нарича се фрагментът „Скахолт“ — казва ми Луиджи.

Текстът е на старонорвежки, но е напълно четлив. Написан е от епископа на Скахолт и представлява списък на подаръците, дарени от исландския епископ на норвежката църква през 1250 г.

— Как се е озовал в Исландия?

— Никой не знае.

Според фрагмента един от подаръците на епископа били две дървени статуи. Тордур Пелтека, племенникът на Снори, наел исландски дърворезбар, който да ги направи.

В списъка двете статуи са наречени „Свети Лаврентий Тома“ и „Свети Лаврентий Дидимус“.

През тялото ми преминава електрически шок.

Тома е бил един от дванадесетте апостоли на Исус. Пълното му име е Юда Тома Дидимус.

Тома означава „близнаци“ на арамейски, а Дидимус означава „близнаци“ на гръцки.

Загубил съм ума и дума.

Били са направени две статуи на свети Лаврентий!

Което означава, че някъде има статуя, идентична с тази на свети Лаврентий от дървената църква в Рингебу. Този факт е бил хитро замаскиран в аналите чрез името, което пазителите дали на свети Лаврентий — Тома, или с други думи близнак! Текстът, скрит под боята върху Библията, гласеше:

Последното изречение бе хитро послание, отправено към бъдещите пазители, че ковчежето е скрито в корема на близнака на статуята.

— Моят приятел предложи цена от двадесет и пет хиляди евро — казва Луиджи.

Мислите ми препускат напред. Луиджи не разбира правилно мълчанието ми.

— Извинявам се. Търговецът си е търговец. В нашия бизнес няма идеалисти, които да си помагат взаимно. Ние сме търговци. Моят колега вярва, че ти или този, за когото работиш, би платил тази сума. — Той се колебае. — Ако фрагментът не те интересува, той ще го предложи на шейх Ибраим.

Когато среща очите ми, той добавя:

— Бизнес.

Не му издавам, че вече прочетох и интерпретирах текста. Вместо това съвсем искрено му заявявам, че двадесет и пет хиляди евро е твърде голяма сума и поради това искам да се поразходя и да се посъветвам с моя работодател.

Луиджи запалва пурата си, сякаш за да отпразнува вече сключената сделка.

4.

Отварям вратата на магазина, дзън-дзън, и поемам по тясната уличка, излизаща на улица „Говерно Векио“. Там намирам уличен телефон. Първо звъня на Ойвинд. Бързо му разказвам най-новите развития и го моля да намери близнака на свети Лаврентий.

— Търси навсякъде! Църкви, музеи, замъци, имения!

След това набирам номера на мобилния телефон на професор Лайлуърт. Вдига след три иззвънявания. Чувам как се извинява и напуска някакво съвещание.

— Бьорн! Какво се е случило? Защо изчезна така внезапно от института „Шимър“? И какво, за бога, правиш в Египет? Не разбрах почти нищо от това, което ми каза последния път, когато ми се обади.

— В Рим съм.

Повтарям всичко, което му изкрещях в телефонната слушалка в Луксор в опита си да надвикам невъобразимата глъчка — за бягството от института „Шимър“ след предупреждението, което Стюарт бе получил от Обществото, че хората на шейха пътуват насам, за прекосяването на пустинята до Египет и за времето, прекарано в Рим.

Тишина.

— Професоре?

— Стюарт с теб ли е в момента?

Долавям нещо в гласа му.

— Той е във Ватикана, претърсва архивите. Аз съм при един антиквар, който иска двадесет и пет хиляди евро за фрагмент от текст, в който пише, че свети Лаврентий има двойник, близнак. Мислите ли…

— Бьорн, чуй ме. Чуй ме много внимателно.

— Да?

— Никой от Обществото не се е обаждал на Стюарт Дънхил.

Покрай мен минава автобус, обвит в черен облак от дизелови изпарения.

— Не сме предупреждавали Стюарт, че шейх Ибраим е изпратил хората си в института „Шимър“.

— Но…

— За първи път чувам това. Не сме научавали нищо ново за шейх Ибраим или за неговите хора.

— Може би някой друг…

— Двамата с Даян сме единствените, които поддържаме контакти със Стюарт. Няма никой друг. А щях да знам, ако Даян му се бе обадила.

Нещо студено притиска сърцето ми. Пешеходец се блъска в мен със сърдито грухтене.

— Бьорн, там ли си?

— Да.

— Чу ли какво ти казах?

— Но…

— Нито аз, нито Даян сме се обаждали на Стюарт Дънхил!

— Но защо ще ме лъже?

Професор Лайлуърт въздъхва.

— Трябваше да те предупредим. Някои хора от института „Шимър“ подозират, че Стюарт Дънхил работи за шейх Ибраим.

— Господи!

— Никога не сме вярвали на този слух. Никога не е имало нещо, което да го подкрепи. Нямаше доказателства. Нищо! Беше просто едно неопределено чувство, че има нещо нередно. Обществото реши да го подкрепи. Преценихме, че слухът е просто една безпочвена клевета…

— … и ме изпратихте право в ръцете му.

— Бьорн, ако знаехме… — Той млъква. — Трябва да се махнеш от Рим. Колко се може по-скоро. Ако Стюарт работи за шейха, можеш да бъдеш сигурен, че Хасан и останалите също са там. Дебнат някъде извън кадър. Дори и ти да не можеш да ги видиш.

— Тук са. Знам, че са тук.

— Трябва да се махнеш оттам!

— Защо ме оставят да правя това, което правя? Защо Стюарт се преструва, че сме партньори?

— Защото те използват. Стюарт иска да споделиш с него всичко, което знаеш и което си открил. Просто те използват. Тръгвай си, Бьорн! Качи се на експресния влак от Милано и хвани самолет от там. Сигурен съм, че държат римските летища под око.

— Фрагментът от текста. Двадесет и пет хиляди евро. Какво да правя?

— Купи го! И след това се махай от Рим. Чуваш ли ме?

1.

Магазинът е празен. — Луиджи?

Тишина.

Провиквам се отново, този път нетърпеливо:

— Луиджи?

Очите ми се плъзгат по елегантните гръбчета на книгите така, както мъже като мен зяпат жени. В захлас.

Чувам странен звук.

— Луиджи? Горе ли си?

2.

Луиджи седи на дивана в апартамента си. На пръв поглед изглежда така, сякаш е задрямал и главата му се е килнала назад. Пурата му лежи в скута му изгаснала.

— Луиджи?

Тогава осъзнавам, че половината му тил липсва.

Подът зад дивана е опръскан с нещо, което някога е било в главата на Луиджи.

Ахвам и правя крачка назад.

Човешкото тяло губи голяма част от своята мистерия, когато по каквато и да било причина в него се появи дупка. Когато рана от куршум открива гледка към мозъка, на човек му е трудно да си представи, че в това жълто-сиво пюре някога са блуждаели мисли за вселената, за любов към красива жена или за насладата от „Je crois entendre encore“.

Изпепелените останки от фрагмента лежат в чинийка на масата пред трупа на Луиджи, до шедьовъра на Макиавели.

Коленете ми треперят.

Хасан.

Хасан е бил тук.

Представям си всичко съвсем ясно.

Главорезите са нахлули в магазина, дзън-дзън, малко след като аз бях излязъл, за да се обадя на Лайлуърт. Преди да слезе, за да ги посрещне, Луиджи най-вероятно е извикал „momento“, а после „Si, signori?“. След това е видял, че носят пистолети и са заключили вратата. Те са го принудили да изкачи спираловидната стълба и да седне на дивана, извикали са му „Седни, проклет Квазимодо!“. Хасан го е попитал какво е искал Бьорн Белтьо. Или дали този проклет Белтьо се е опитал да му продаде Тингвелирските свитъци. Луиджи е поклатил глава. Сигурно е осъзнал как ще свърши всичко това. Хладнокръвно е дръпнал за последен път от пурата си, преди да запали с нея документа, който е пламнал като суха хартия за цигари.

Луиджи е знаел каква е била важността на фрагмента на Скахолт и последното му действие на тази земя е било да предотврати попадането му в ръцете на шейха.

— Господин Белтьо.

Замръзвам. Толкова неподвижен съм, че диагнозата на всеки доктор щеше да бъде парализа. Краката ми сякаш са потънали в кофи, пълни с олово. Знам, че трябва да се обърна. Но не мога. Чувствам се така, сякаш тялото ми е било залято с бързосъхнещ, подсилен бетон.

Най-накрая парализата ме освобождава. Обръщам се към гласа, като ставите ми изскърцват като несмазани панти.

Двама са. Седят на диван, полускрит от голяма маса, отрупана с книги и документи.

Чакали са ме.

Не съм ги виждам преди. Араби. И двамата са облечени в елегантни костюми. И двамата носят самодоволното изражение на хора, изиграли по-добрата ръка. И двамата са се облегнали спокойно назад.

Мускетарите на шейха.

— Шефът започва да губи търпение — казва един от тях на лош английски. Шефът.

— Иска ръкописа — казва другият.

— Веднага!

Толкова съм уплашен, че не се опитвам да се правя на глупав, а просто съм:

— Ръкопис?

— Тингвелирските свитъци — казва първият.

— Колко се е съгласил да плати за тях Луиджи Фиакини?

— Има някакво недоразумение…

— Къде са те?

Точно тогава осъзнавам, че все още стоя до перилото, в което е инсталиран бутонът за включване на алармата.

— Къде?

Ръката ми се плъзга по перилото. Напипвам бутона с върховете на пръстите си.

— Не са в мен — казвам и натискам алармата.

Бях си представил тиха аларма. Аларма, която дискретно ще уведоми полицията. Но не. Едва сега осъзнавам защо Луиджи не е посмял да натисне бутона.

Започва да вие сирена. Чуваме силен металически трясък, който идва от приземния етаж.

Двамата араби скачат на крака. За щастие те не осъзнават, че аз съм включил алармата.

— Бързо — извиква един от тях и ме бута надолу по спираловидното стълбище.

Твърде силно.

Препъвам се, но се задържам на крака. Но те продължават да ме бутат, за да слизам все по-бързо и по-бързо. Краката ми започват да се огъват; стълбите ме поглъщат, нещо ще се случи. Виждам металната решетка, спуснала се пред входната врата, и в същия момент губя равновесие.

Строполявам се надолу. Кракът ми среща пода под странен ъгъл и гореща светкавица от болка преминава през цялото ми тяло.

Костта се чупи.

Изкрещявам от болка, ужас и страх.

Арабите нетърпеливо ме вдигат за якето и ме понасят със себе си. Влачат ме по пода като чувал с картофи. Опитвам се да се изправя на здравия си крак.

Всичко почернява.

Свестявам се почти веднага. Арабите дърпат решетката пред вратата и разговарят на висок глас.

Появяват се внезапно. Двамата полицаи. Сигурно са паркирали нагоре по улицата, защото малката уличка пред магазина е твърде тясна за автомобили. Не сме чули сирената поради воя на алармата.

Те ни гледат изумено. Гледат мен, лежащ на пода. Двамата араби, всеки стискащ пистолет.

След това отново изчезват.

Секунда по-късно алармата спира. Но сега Рим е пълен със сирени.

Изхленчвам. Не мога да се спра.

3.

За художниците и печатарите черното е цвят. За физиците то е липсата на цвят. Казват, че хората изпитват болка по различен начин и че мъжете никога не биха могли да издържат болката на раждането. Принуден съм да се съглася. Едва понасяме студа.

Кракът ме боли. Не. Болката ми е крак.

Сякаш някой отново и отново го промушва с огромен шиш за лед.

Плача като бебе. Периодите на безсъзнание са блажени, но твърде кратки и твърде малко. Болката и гаденето ме връщат обратно в реалността.

Отвън виждам полицаи в униформи на командоси. Някои от тях ни наблюдават в огледала, прикачени към дълги, криви метални пръчки. Арабите водят разгорещена дискусия. Сграбчват ме за ръцете и краката и ме вдигат. Болката е непоносима.

4.

Когато се свестявам, лежа на кожения диван на Луиджи горе в апартамента. Гладен чакал дъвче крака ми.

Луиджи е изчезнал. Сигурно са пренесли тялото му в спалнята.

Сложили са възглавници под счупения ми крак. Значи в безскрупулните им тела има поне една капчица благоприличие.

Телефонът звъни. Те го оставят да звъни. Дълго време.

Накрая един от тях вдига слушалката.

— Na ’am! — изревава той. Слуша. — Имаме заложник — изкрещява, — и искаме свободен достъп до летище „Леонардо да Винчи“. — Отново слуша. Лицето му помръква. Споменава цяло ято гневни арабски демони, след което тряска слушалката обратно на вилката.

Изчезвам в блажената мъгла на безсъзнанието.

5.

Отварям очи. Устата ми е суха като пустиня.

Колко време е изминало? Минути? Часове? Болката продължава да дъвче счупения ми крак.

— Вода — простенвам. — Вода. Моля ви.

Арабите са безразлични. Нито един не си вдига пръста, за да ми донесе вода.

Кашлям. Езикът ми залепва за небцето.

— Моля ви, жаден съм!

— Тихо!

— Вода, моля ви!

— Млъкни!

6.

Пъшкам.

Намирам се на борда на кораб, който се носи по вълните. Нагоре-надолу, нагоре-надолу… Морето е една безкрайна, гигантска вълна. Морето е едно мазно, влажно одеяло, което смърди на мокра вълна. Морето ме покрива, дави, пълни. В устата си усещам вкус на гранясала сланина. Нагоре-надолу, нагоре-надолу… Болката и гаденето се преплитат. Безкрайното клатене ме кара да се потя и обръща стомаха ми. Краищата на костите ми се търкат един в друг. Корабът се олюлява. Някой лепи нещо на крака ми; реже, боде, кълца, гори с остра изгаряща болка, която след време е заменена от тъпа, плътна болка. Кракът ми пулсира, разширява се. Нервните ми окончания са обвити в пламъци. Пулсът ми е рязък и гневен. Стомахът ми се гърчи като животно в предсмъртна агония. Нагоре-надолу, нагоре-надолу…

Един от арабите говори по мобилния си телефон. Представям си, че говори с Хасан. Радвам се, че той не е тук. Нямаше да сложи меки възглавници под крака ми. Точно обратното — щеше да обхване счупването с огромните си космати лапи и щеше да стисне.

Повръщам.

Арабинът затваря. Казва нещо на другия мъж. Поглеждат към мен. Мобилният телефон иззвънява отново. Този път отговаря другият мъж. Той е превъзбуден. Въпросите и оплакванията на първия арабин са заменени от неговите кратки, гневни изблици. Опитвам се да мисля. Не разбирам нито думичка.

След това започва да звъни стационарният телефон. Решавам, че е полицията. Този път не вдигат.

7.

Кракът ми се е издул като балон. Подутината се притиска в плата на панталоните ми. Всяка клетка, всяко мускулно влакно, всяка кост в тялото ми пулсира. Жаден съм. Потя се. Тресе ме.

Мисля си: Господ да ми е на помощ, каква агония, каква невероятна болка, каква шибана, смотана, проклета болка.

Тъмнина.

Светлина.

Тъмнина.

В полусъзнание съм и единственото нещо, което има някакво значение, е болката.

Колко време е изминало? Нямам представа, не мога да определя: секундите, минутите и часовете се преплитат в една безсмислена мрежа.

Унасям се и някой изсмуква целия кислород от стаята. Аз съм астронавт, носещ се в открития космос и кислородът ми е свършил. Гърча се от болка, а кабелът се изплъзва от ръцете ми и започвам да се отдалечавам от космическия кораб.

После: нищо.

8.

Свестявам се с чувството, че ме притиска огромна тежест. Отварям очи. Опитвам се да си поема въздух. Носът и устата ми са пълни с фин пясък и хоросан. Белите ми дробове са стегнати в стоманено менгеме. Езикът е залепнал за небцето ми.

Повдига ми се. Опитвам се да повърна, но от устата ми не излиза нищо. Нищо, освен сухи, нечленоразделни звуци, които сякаш излизат от гърлото на умиращ войник.

— Вода — простенвам, — вода, вода, вода.

Но те или не ме разбират, или не ги е грижа.

Устата ми е широко отворена. По-лесно ми е да дишам така.

Тъмнина. Светлина. Тъмнина…

9.

Звук разкъсва мрака.

Гласове.

Отварям очи.

Арабинът говори по мобилния си телефон. Крещи.

Гневен.

В капан.

10.

Обвили са бяла кърпа около счупването.

И са я пристегнали със закачалка за дрехи.

Замаян съм. За момент ми се струва, че кърпата е просмукана с кръв. Отворена рана. Поглеждам пак. Отново е бяла. Няма никаква кръв.

Трябва да съм си я представил, мисля си аз с облекчение и отново губя съзнание.

11.

— Той умира — крещи арабинът.

Отварям очи.

Арабинът отново говори по телефона. Гледа към мен.

Той умира?

Думите му, казани на арабски, отекват в празната ми глава. Не разбирам какво казва. Не говоря арабски. Той умира? Сигурно съм сънувал.

Не можеш да умреш от счупен крак, нали?

Вода.

Вода, моля ви.

Моля ви.

Вода.

Но не ми дават нищо.

12.

Отвън проникват звуци, сякаш от друга реалност.

Ботуши, думкащи върху калдъръм.

Вой на сирени.

Ръмжащи полицейски кучета.

Кратки, резки заповеди.

Вода. Моля ви.

Млъкни! Просто млъкни!