Пазителка на тайните

* * *

Лекарят пристигна, застана в долния край на леглото и оповести "безспорен случай на естествена смърт". Погледна към Доли, която държеше студената ръка на лейди Гуендолин и триеше очите си с кърпичка, и додаде:

— Открай време има слабо сърце. Като малка прекара скарлатина.

Доли се взря в лицето на лейди Гуендолин, посмъртно добило още по-сурово изражение, и кимна. Не спомена нито за кихавицата, нито за бонбона, защото не виждаше смисъл. Вече нищо нямаше да се промени, а тя щеше да се направи на глупачка, ако дърдори за бонбони и прах. Пък и докато лекарят успее да пристигне през разрушените от нощните бомбардировки улици, бонбонът вече се беше разтопил.

— Хайде, стига, скъпо момиче — потупа той ръката на Доли. — Знам, че беше много привързана към нея. Тя към теб също, длъжен съм да добавя. — После отново нахлупи шапката си, взе чантата си и каза, че ще остави върху масичката долу името на почитаната от семейство Колдикот погребална агенция.

* * *

Последната воля, изразена в завещанието на лейди Гуендолин, беше прочетена в библиотеката на къщата на Кмпдън Гроув номер седем на двайсет и деветия ден на януари 1941 година. Строго погледнато, изобщо нямаше нужда да бъде четено, не и публично, адвокатът господин Пембърли би предпочел да има дискретно писмо поотделно до всеки (той страдаше от силна сценична треска), обаче с присъщия си вкус към драматичното лейди Гуендолин беше настояла. Което никак не учуди Доли, поканена да присъства като едно от облагодетелстваните лица. Ненавистта на старицата към племенника ѝ не беше тайна, а какъв по-добър начин да го накаже от гроба от това да му отнеме очакваното наследство и да го принуди да види с очите си ка всичко отива в ръцете на някой друг.

Доли се облече старателно, точно както би желала лейди Гендолин, за да изглежда подобаващо за достойна наследница, без да прекалява.

Притесняваше се, докато чакаше господин Пембърли да се справи със задачата си. Клетият човечец заекваше и пелтече, докато четеше встъпителните точки, а родилното му петно почервеня, когато той напомни на присъстващите (лорд Уозли и Доли), че желанието на клиентката му, ратифицирано лично от него в качеството му на безпристрастен и квалифициран адвокат е окончателно и задължително. Племенникът на лейди Гуендолнв беше едър мъж, инатлив и намръщен, и Доли се надяваше, че той слуша внимателно бомбастичните юридически фрази. Надали щеше да остане доволен, като узнае какво е сторила леля му.

Доли имаше право. Когато най-сетне завещанието беше прочетено, лорд Перегрин Уолзли така се разгневи, че едва не получи удар. Той и бездруго си беше избухлив и беше започнал да изпуска пара още преди господин Пембърли да приключи преамбюла. Доли го чуваше как сумти и пуфти на всяко изречение, което не започваше с думите: "Отдавам и завещавам на племенника си Перегрин Уолзли…". Най-сетне адвокатът си пое дъх, извади кърпичка, за да попие потното си чело, и премина към разпределението на наследството на клиентката си.

— Аз, Гуендолин Колдикот, отменям всички други свои предишни завещания и с настоящото дарявам на съпругата на племенника си, Перегрин Уолзли, целия си гардероб, а лично на племенника си — съдържанието на гардеробната на покойния си баща.

— Моля? — изрева човечецът изневиделица и пурата изхвърча от устата му. — Какво означава това, мътните го взели?

— Моля ви, лорд Уозли — изломоти господин Пембърли и родилното му петно потъмня още повече до яростно пурпурно. — Моля ви да запазите сокойствие още мъничко, докато приключа…

— Ще те съдя, жалък червей такъв! Знам, че ти си шушнал на ухото на леля ми…

— Лорд Уолзли, ммммоля ви.

Господин Пембърли продължи да чете, насърчен от мило кимване от страна на Доли.

— Останалата част от имуществото и собствеността си, недвижима, лична и смесена, включително къщата си на Камини Гроув номер седем, с изключение на някои вещи, изредени по- надолу, дарявам на приюта за животни в Кенсингтън, чийто представител нямаше възможност да присъства днес…

В този момент Доли престана да чува каквото и да било заради оглушителния грохот на предателството в ушите си.

* * *

Разбира се, лейди Гуендолин беше включила клауза за "младата ми компаньонка Дороти Смитам", обаче Доли бе прекалено разстроена, за да слуша какво гласи тя. Едва по-късно вечерта, докато размишляваше над писмото, което господин Пембърли беше пъхнал в треперещите ѝ ръце, докато се бранеше от заплахите на лорд Уолзли, тя осъзна, че наследството ѝ се изчерпва с няколко палта от гардеробната на горния етаж. Доли веднага позна дрехите. С изключение на една доста проскубана бяла кожа, вече ги беше раздала всичките, напъхани в кутии за шапки, с които щастливо участваше в доброволческите акции за събиране на дрехи, организирани от Вивиан Дженкинс.

Доли беше бясна. Вреше, кипеше и фучеше. След всичко, юето беше направила за старата дама, след всички унижения, които бе принудена да изтърпи — пиленето на ноктите на краката и почистването на ушите, редовното плюене на отрова. Никак не ѝ беше приятно да издържа всичко това — Доли никога не би го твърдяла, — обаче въпреки това го бе издържала, и то напразно. Беше се отказала от всичко заради лейди Гуендолин, мислеше си, че двете са близки като семейство, беше подведена, че я очаква огромно наследство — напоследък от господин Пембърли, но също и лично от лейди Гуендолин. Доли не проумяваше какво може да се е случило, че да накара старата дама да промени намеренията си.

Освен ако… Отговорът се стовари върху ѝ като удар на брадва, светкавичен и окончателен. Доли притаи дъх. Ръцете ѝ затрепериха и писмото на адвоката падна на пода. Разбира се, беше съвсем логично. Вивиан Дженкинс, тази злобна жена, в крайна сметка беше посетила лейди Гуендолин — това беше единственото обяснение. Сигурно беше седяла на прозореца и беше дебнала удобен момент, някой от редките случаи през последните две седмици, когато Доли нямаше друг избор, освен да излезе за малко от къщи, за да свърши нещо. Вивиан беше изчакала и беше атакувала, беше седнала до лейди Гуендолин и беше напълнила главата на клетата женица със злобни лъжи за Доли, която винаги бе действала единствено за благото на старата дама.

* * *

Първата работа на приюта за животни в Кенсингтън като собственик на къщата на Кампдън Гроув номер седем беше да се свърже с Министерството на войната с настояване служителките му, обитаващи къщата в момента, да бъдат настанени другаде. Постройката незабавно щеше да бъде приспособена за ветеринарна болница и приют за животни. Нареждането изобщо не притесни Кити и Луиза, които в началото на февруари през няколко дни една от друга се бяха омъжили за военни пилоти, а другите две момичета бяха останали невзрачни посмъртно, каквито бяха и приживе — загинаха от бомба, докато припкали към танцова забава в Ламбът на трийсети януари.

Така че оставаше само Доли. Не беше лесно да си намери стая в Лондон, не и за човек, привикнал с по-изисканите неща в живота, така че Доли огледа три жалки квартири, преди да се върне в пансиона в Нотинг Хил, където беше живяла предишните години, докато работеше като продавачка и за нея Кампдън Гроув беше просто име на картата, а не хранилище на най-грандиозните ѝ мечти и разочарования. Госпожа Уайт, вдовицата собственичка на пансиона на Рилингтън Плейс номер двайсет и четири, се зарадва да види отново Доли (макар че "да види" беше твърде оптимистично описание, защото старата жена беше сляпа като прилеп без очилата си) и с още по-голяма радост ѝ съобщи, че предишната ѝ стая е свободна и на разположение — веднага, щом ѝ предаде купоните, разбира се.

Нищо чудно, че стаята още беше свободна. Доли изобщо не се съмняваше, че дори във военновременен Лондон малцина са дотолкова отчаяни, че да платят немалка сума, за да спят между тези четири стени. Беше по-скоро остатък, отколкото истинска стая: онова, което се беше получило след подялбата на една спалня на две неравни половини. Прозорецът беше останал в другата половина, а от отсамната страна на измазаната с хоросан стена се беше оформило неугледно пространство, подобно на килер. Имаше място за тясно легло, нощно шкафче, мъничка мивка и толкова. Все пак заради липсата на светлина и проветрение цената беше ниска, а и Доли нямаше много вещи — всичките ѝ притежания се побираха в куфара, с който бодро замина от дома на родителите си преди три години.

Едно от първите неща, които направи, след като се нанесе, беше да постави на поличката над мивката единствените си две книги: "Неохотната муза" и "Книга с идеи на Дороти Смитам". Част от нея не искаше никога вече да вижда книгата на Дженкинс, обаче Доли притежаваше толкова малко неща, че ѝ бе непоносимо да се раздели с тях. Още не. Затова просто обърна лицето на романа към стената. Обстановката беше доста потискаща, затова Доли сложи на полицата и фотоапарата "Лайка", който Джими ѝ беше подарил за един рожден ден. Фотографията не беше нейната стихия — изискваше повече търпение и покой, отколкото ѝ бяха по силите, — обаче стаята изглеждаше толкова неуютна и празна, че Доли би се изперчила дори с нощно гърне, ако притежаваше такова. Накрая извади коженото палто, което беше наследила, окачи го на закачалка и го провеси на куката от вътрешната страна на вратата: за да го вижда където и да застане в тясната стаичка. Старото бяло палто в известен смисъл се беше превърнало в символ на всички опропастени мечти на Доли. Тя го гледаше, кипеше от ярост и насочваше срещу проскубаната козина на палтото целия си гняв към Вивиан Дженкинс.

Доли започна работа в една фабрика за амуниции в съседство, защото госпожа Уайт изобщо не би се поколебала да я изхвърли, ако не плати седмичния си наем, а и защото работата не изискваше повече от един процент от вниманието ѝ. Което освобождаваше останалата част от съзнанието на Доли да размишлява над причинените ѝ злини. Прибираше се вечер, насила хапваше малко от телешката яхния на госпожа Уайт, после оставяше другите момичета да си разказват през смях за приятелите си и да крещят срещу германските пропагандаторски радиоводещи, и се оттегляше в тясното си легло, пушеше последните останали ѝ цигари и размишляваше за загубите си: семейството си, лейди Гуендолин и Джими… Разбира се, мислеше и как Вивиан беше казала: "Не познавам тази жена…" — съзнанието ѝ непрекъснато се връщаше на този момент, — виждаше и как Хенри Дженкинс ѝ сочи вратата и отново я заливаха топлите и студените вълни на срама и гнева.

Така минаваше времето ден след ден, докато една нощ в средата на февруари не се случи нещо различно. По-голямата от деня протече както обикновено — Доли изкара двойна смяна във фабриката, после се отби да вечеря в близката комунална кухня, защото просто не можеше да понесе поредната порция отвратителни ястия на госпожа Уайт. Седя в свето ъгълче, докато кухнята затвори, наблюдавайки останалите посетители през дима от цигарата си, най-вече влюбените двойки, които крадешком се целуваха през масата и се смееха, все едно светът е прекрасно място. Доли смътно си спомняше, че преди и тя беше такава — бликаща от смях, щастие и надежда.

На път за къщи, докато минаваше напряко заради бомбардировките, които чуваше в далечината, Доли се спъна — беше си оставила фенеочето на Кампдън Гроув, когато си тръгваше (заради Вивиан) — и падна на дъното на един бомбен кратер. Изкълчи си глезена и коляното ѝ се разрани през новата бримка на най-хубавите ѝ чорапи, обаче най-силно пострада гордостта ѝ. Наложи се да куцука по целия път до пансиона на госпожа Уайт (Доли отказваше да го нарича "дом" — това не беше домът, който ѝ беше откраднат отново заради Вивиан) в тъмното и студа, а когато пристигна, вратата вече беше заключена и залостена. Госпожа Уайт се отнасяше много отговорно към вечерния час: не за да попречи на нахлуването на Хитлер (макар да подозираше, че пансионът на Рилингтън Плейс номер двайсет и четири е на челно място в списъка му), колкото за да не допусне неприлични гостувания при обитателките си. Доли стисна юмруци и закуцука по страничната уличка. Коляното ѝ вече смъдеше и тя с мъка се покатери по стената, като стъпи на старото желязно резе. Заради затъмнението мракът сякаш беше по-гъст, а луна нямаше, но тя успя някак да прекоси хаотичната задна градина и да стигне до килера с хлабавото резе. Доли предпазливо започна да натиска с рамо, докато резето не се разхлаби и тя успя да го избута нагоре и да се шмугне вътре.

В коридора миришеше на стара мазнина и на старо евтино месо и Доли се качи по мърлявите стълби, затаила дъх. Когато стигна на първия етаж, забеляза тънка ивица светлина да се процежда под вратата на госпожа Уайт. Никой не беше сигурен какво точно се случва зад тази врата, но рядко имаше вечери, когато светлината там угасва, преди и последното момиче да се прибере. Госпожата можеше да призовава духове на мъртвите или да изпраща кодирани съобщения на германците, ако питате Доли, но честно казано, тя не даваше пет пари, стига хазяйката ѝ да си имаше занимание. Докато окъснялата ѝ наемателка се прибере да си легне, всичко щеше да бъде наред. Доли продължи по коридора, като специално внимаваше да избягва скърцащитедъски на пода, отвори вратата на стаята си и веднъж стъпила на сигурна територия, се заключи отвътре.

Едва тогава, притиснала силно гръб към вратата, Доли се предаде на пулсиращата болка, трупала се в гърдите ѝ цяла вечер. Разплака се на воля, по детински, дори без да пусне чантата си на пода, от очите ѝ бликнаха горещи сълзи на срам, болка и гняв. Сведе поглед към мръсните си дрехи, към ожуленото си коляно, към примесената с прахоляк кръв, опръскала дрехите ѝ, примигна, огледа през парещите сълзи отвратителната гола стаичка, прокъсаната покривка на леглото, покафенялата покрай сифона мивка и със съкрушителна яснота осъзна пълното отсъствие от живота си на нещо ценно, хубаво или истинско. Осъзна също, че за всичко е виновна Вивиан Дженкинс — за абсолютно всичко: за загубата на Джими, за унинието на Доли, за скучната ѝ работа във фабриката. Дори премеждието ѝ тази вечер — ожуленото коляно и скъсаните чорапи, фактът, че се оказа заключена пред пансиона, унижението да се промъква крадешком в място, за което плаща доста пари — нищо от това нямаше да се случи, ако Доли не беше срещнала Вивиан, ако не беше предложила да върне изгубения медальон, ако не се беше опитала да се сприятели с тази недостойна жена.

В този момент насълзените очи на Доли попаднаха на лавицата с нейната Книга с идеи. Видя гръбчето на книгата и я преизпълни толкова много мъка, че всеки момент щеше да изригне. Доли се нахвърли на книгата. Седна на пода с кръстосани крака, разлиствайки несръчно страниците, докато не стигна на една изрезка някъде след първата трета на книгата, където с нежна обич беше събрала светските снимки на Вивиан Дженкинс. Преди време дълго ги разглежташе и се стремеше да запамети всяка подробност. Не можеше да повярва, че е била толкова глупава, толкова зле подведена.

Доли с всичка сила откъсна страниците от книгата. Раздра ги като подивяла котка, накъса на ситни парченца образа на тази жена, изцедила и последната си капчица ярост. Скованата и потайна поза на Вивиан Дженкинс пред обектива — храаас! — отсъствието дори на едничка широка усмивка — xpaac! — ха да видиш какво е да се държат с теб като с боклук… — храас!

Доли тъкмо щеше да продължи да дере и с радост би го правила цяла нощ, когато нещо привлече погледа ѝ. Застина и се вгледа по-внимателно в късчето в ръцете си, дишайки тежко: да, точно така.

На една от снимките медальонът се беше показал изпод блузата на Вивиан и се виждаше съвсем ясно — накривен върху един копринен волан. Доли докосна местенцето с пръсти и изохка, жегната от преживяното унижение в деня, когато върна медальона.

Хвърли парченцето от снимката на земята до себе си, oтпусна се назад на матрака и затвори очи.

Главата ѝ се въртеше. Коляното я болеше. Беше изтощена. Без да отваря очи, извади цигарите, запали си една и тихо запуши.

Раната още беше съвсем прясна. Доли мислено разигра всичко — неочакваната поява на Хенри Дженкинс на прага, въпросите, които ѝ зададе, очевидното му подозрение относно местонахождението на съпругата му.

Доли се запита какво ли би станало, ако бяха останали още малко насаме. На върха на езика ѝ беше да го поправи онзи ден, да му обясни за смените в столовата. Ами ако го беше сторила? Ако беше имала възможността да каже: "О, не, господин Дженкинс, опасявам се, че не е възможно. Не съм сигурна какво ви е казала, но Вивиан не ходи в столовата повече от веднъж седмично".

Само че Доли не го беше казала, нищо подобно. Беше пропиляла шанса си да покаже на Хенри Дженкинс, че подозренията му са основателни, че съпругата му наистина се занимава с неща, които надали биха му допаднали. Беше пропуснала единствената си възможност да замеси Вивиан Дженкинс в кашата, която тя лично си беше забъркала. Защото вече не можеше просто му го изтърси, нали така? Хенри Дженкинс не би ѝ отделил нито минутка, не и сега, когато — благодарение на Вивиан — _ я мислеше за крадлива прислужница, не и сега, когато беше изпаднала в толкова окаяно положение, и със сигурност не без доказателства.

Положението беше безнадеждно и Доли издиша дълга и освобождаваща струя дим. Не и ако случайно спипа Вивиан в прегръдките на мъж, който не е съпругът ѝ, не и ако успее да снима двамата заедно и така да оправдае страховете на Хенри. Доли нямаше време да се крие в тъмните пресечки, да намира начини да св вмъква в някакви болници и да дебне точния момент на точното място. Може би, ако знаеше къде и кога Вивиан се среща с нейния лекар, обаче каква вероятност имаше…

Доли ахна и рязко се изправи. Беше толкова просто, че я досмеша. И наистина се разсмя. През цялото време, докато се измъчваше от връхлетелите я несправедливости и мечтаеше за начин да оправи нещата, идеалното разрешение е било точно пред погледа ѝ. Вивиан Дженкинс щеше да получи каквото заслужава и ако всичко се подредеше както трябва, Доли щеше да има шанс за ново начало с Джими.

19

Грийнейкърс, 2011 г.

— Тя казва, че иска да се прибере вкъщи.

Лоръл потри очите си с една ръка, а с другата опипа върхността на нощното шкафче. Най-накрая намери очилата си.

— Какво иска?

Гласът на Роуз отново се разнесе по линията, този път по-бавно и прекомерно търпеливо, като че ли говореше на човек, за когото английският не е роден език:

— Каза ми тази сутрин. Иска да си бъде у дома. В Грийнейкърс. — Още една пауза. — Не в болницата.

— А! — Лоръл нахлузи очилата си под телефона и погледна с присвити очи от прозореца на спалнята. Боже, много ярко светеше! — Иска да си дойде вкъщи, значи. А какво казва лекарят?

— Ще говоря с него, когато приключи с визитацията, но… О, Лол, сестрата ми каза, че според нея моментът наближава.

Самичка в детската си стая, загледана в пълзящата по избелелия тапет слънчева светлина, Лоръл въздъхна. Време беше. Нямаше нужда да пита сестрата какво означава това.

— Ами добре тогава.

— Прибираме я у дома.

— Да.

— И се грижим за нея тук. — Не получи отговор, затова Лоръл я повика: — Роуз?

— Тук съм. Сериозно ли говориш, Лол? Ще останеш ли? И ти ли ще бъдеш тук?

— Разбира се, че говоря сериозно — отговори Лоръл, захапала цигарата, която се опитваше да запали.

— Звучиш странно. Да не би да плачеш, Лол?

Тя тръсна кибритената клечка и поклати глава:

— Не, не плача. — Още една пауза, през която Лоръл почти чуваше как сестра ѝ разтревожено прави на възли мънистения си наниз.

— Роуз, добре съм — увери я тя, този път по-внимателно. — И двете ще бъдем добре. Ще се справим заедно, ще видиш.

Роуз издаде тих задавен звук, вероятно в знак на съгласие или пък на съмнение, после смени темата:

— Благополучно ли се прибра снощи?

— Да. Но доста по-късно, отколкото очаквах.

Всъщност беше три сутринта, когато Лоръл най-сетне влезе в старата ферма. След вечеря с Джери бяха отишли в стаята му и през по-голямата част от нощта бяха гадали относно майка си и Хенри Дженкинс. Решиха, че докато Джери издирва доктор Руфъс, няма да е зле Лоръл да се опита да научи нещо за загадъчната Вивиан. В крайна сметка тя беше свързващото звено между майка им и Хенри Дженкинс, както и вероятната причина той да потърси Дороти Никълсън през 1961 година.

Тогава задачата ѝ се бе сторила напълно постижима, обаче сега, на дневна светлина, Лоръл вече не беше толкова сигурна. Целият план ѝ се струваше някак неубедителен като блян. Погледна към голата си китка и разсеяно се запита къде е оставила часовника си.

— Колко е часът, Роуз? Струва ми се непоносимо светло.

— Малко след десет.

Десет? Боже, беше се успала.

— Роузи, сега ще затворя, но тръгвам за болницата. Там ли ще бъдеш?

— До обяд, когато трябва да взема най-голямата дъщеря на Седи от детската градина.

— Добре. Ще се видим там и заедно ще поговорим с лекаря.

* * *

Роузи беше с лекаря, когато пристигна Лоръл. Медицинската сестра на рецепцията осведоми Лоръл, че я очакват, и я упъти към кафенето в съседство. Роузи явно се озърташе за нея, защото започна да ѝ маха още преди Лоръл да влезе. Запроправя си път между масите и когато наближи, установи, че Роуз е плакала, и то доста. Върху масата бяха разпилени свити на топка хартиени кърпички, а под влажните ѝ очи се виждаха размазани черни петна. Лоръл седна до нея и поздрави лекаря.

— Тъкмо казвах на сестра ви — заговори той с професионалния загрижен тон, който Лоръл би използвала, ако изпълнява роля на лекарка, която съобщава новината за нещо лошо, но неизбежно, — че според мен сме изчерпили всички възможности за лечение. Мисля, че няма да се изненадате, ако ви кажа, че е само въпрос на време, така че просто ѝ осигурете всички удобства.

Лоръл кимна.

— Според сестра ми мама иска да се прибере у дома, доктор Котър. Възможно ли е?

— За нас не е проблем — усмихна се той. — Естествено, ако тя искаше да остане в болницата, бихме се съобразили и с това ѝ желание. Всъщност повечето ни пациенти остават при нас до края…

Краят. Ръката на Роуз потърси тази на Лоръл под масата.

— Но ако вие искате да се грижите за нея у дома…

— Искаме — побърза да се обади Роуз, — разбира се, че искаме.

— В такъв случай е време да поговорим как ще я отведете у дома.

Пръстите на Лоръл я засърбяха за цигара.

— На майка ни не иѝ остава дълго — каза тя. Беше твърдение, не въпрос, резултат от размислите на Лоръл, но лекарят въпреки това отговори:

— Случвало се е да се изненадвам — каза той, — но в отговор на въпроса ви, не, не ѝ остава дълго.

* * *

— Лондон — каза Роуз, докато вървяха по изпъстрения с петънца линолеум в болничния коридор към стаята на майка си. Бяха се разделили с лекаря преди петнайсет минути, но Роуз още стискаше в юмрук мократа си кърпичка.

— Значи е среща по работа?

— Работа ли? Каква работа? Вече ти казах, Роуз, в почивка съм.

— Иска ми се да не говориш така, Лол. Много се тревожа, като говориш такива неща. — Роуз вдигна ръка и махна на една медицинска сестра, която мина покрай тях.

— Какви неща?

— Че си в почивка. — Роуз спря и потръпна, а буйната ѝ вълниста коса също се разтресе. Беше облечена с джинсов гащеризон с евтина брошка като пържено яйце на предницата. — Не е естествено, не е нормално. Знаеш, че не обичам промените, не.

Лоръл не се сдържа и се засмя.

— Няма причина за тревога, Роузи. Просто ще отскоча до Юстън да погледна една книга.

— Книга ли?

— Правя проучване.

— Ха! — отново закрачи Роуз. — Проучване! Знаех си, че всъщност не си в почивка! О, Лол, какво облекчение — започна тя да вее на морото си от сълзите лице с длан. — Признавам, че се почувствах много по-добре.

Лоръл се усмихна.

— В такъв случай се радвам, че бях полезна.

На Джери му беше хрумнало да започне проучването на Вивин от Британската библиотека. Среднощното търсене в Гугъл ги отведе само до уелски сайтове за ръгби и до други задънени улици в любопитни разклонения на интернет, обаче Джери твърдеше, че библиотеката няма да ги разочарова.

— Три милиона нови постъпления годишно, Лол — каза той, докато попълваше формуляра за достъп, — това са лавици с дължина повече от девет и половина километра, така че все нещо трябва да имат. — Развълнувано ѝ описа онлайн услугите им: — Изпращат ти копие на всичко, което намериш, право в дома ти, — обаче Лоръл реши (вироглаво, както отбеляза Джери с усмивка), че ще ѝ бъде по-лесно да направи пътуването лично. Вироглаво, друг път — Лоръл се беше снимала в детективски сериал и знаеше, че понякога не ти остава нищо друго, освен да обикаляш улиците и да търсиш улики. Ами ако информацията, която откриеше, я отведе до още нещо? Много по-добре беше да е на място, отколкото да пуска нова поръчка по имейл и да чака, много по-добре беше да прави нещо, отколкото да дреме.

Стигнаха до вратата на Дороти и Роуз я отвори. Майка им спеше на леглото, видимо по-слабичка и крехка от предишната сутрин, и Лоръл се стъписа колко главоломно се влошава състоянието ѝ. Сестрите поседяха заедно, загледани как гърдите на Дороти леко се надигат и спускат, после Роуз извади кърпа за прах от чантата си и се зае да бърше поставените в рамки снимки.

— Май трябва да ги опаковаме — тихо отбеляза тя. — да ги приготвим за къщи.

Лоръл кимна.

— Тези снимки са толкова важни за нея. Открай време е така, нали?

Лоръл отново кимна, но не отговори. Споменаването на снимките я накара ла се замисли за снимката на Дороти и Вивиан в Лондон през войната. Датата беше април 1941 година, само месец преди майка им да започне работа в пансиона на баба Никълсън, а Вивиан Дженкинс да загине по време на въздушно нападение. Кога е направена снимката? — запита се тя. И от кого? Дали фотографът е бил познат на момичетата — може би Хенри Дженкинс? Или приятелят на мама, Джими? Лоръл въздъхна. Голяма част от загадката просто ѝ бе недостъпна.

Вратата се отвори и подир медицинската сестра на майка им нахлуха звуци от света навън — хорски смях, бръмченето на звънци, звън на телефони. Лоръл наблюдаваше експедитивното движение из стаята на сестрата, която измери пулса и температурата на Дороти и отбеляза нещо в картона, закачен в долния край на леглото ѝ. Когато приключи, се усмихна на Лоръл и на Роуз и им каза, че е задържала обяда на майка им, в случай, че се събуди по-късно и се почувства гладна. Лоръл ѝ благодари, жената излезе и затвори вратата, а стаята отново потъна в тишината на очакването. Очакване на какво обаче? Нищо чудно, че Дороти искаше да се прибере у дома.

— Роуз? — внезапно се обади Лоръл, докато наблюдаваше как сестра ѝ подрежда избърсаните снимки в рамки.

— Ммм?

— Когато те помоли да ѝ донесеш онази книга със снимките вътре, видя ли нещо необичайно в сандъка ѝ? — По-конкретно я интересуваше дали сестра ѝ не беше забелязала нещо, което да ѝ помогне да разреши загадката. Чудеше се има ли начин да я попита, без да подскаже на Роуз за какво се отнася проучването ѝ.

— Всъщност не. Честно казано, не се замислих по въпроса Прегледах го възможно най-бързо, защото се страхувах, че може да ме последва горе, ако реши, че се бавя. За щастие, прояви здрав разум и си остана в леглото… — Роуз ахна.

— Какво? Какво има?

Роуз въздъхна облекчено и отметна косата от челото си.

— Нищо, всичко е наред — поклати глава тя. — Просто изведнъж за нищо на света не можех да си спомня къде съм сложила ключа. Тя беше в труден период, превъзбуди се, когато видя, че съм намерила книгата. Беше доволна, струва ми се — така поне ми се струва, нали тя я поиска, — обаче се държа хапливо, дразнеше се, знаеш я каква става.

— Но вече си спомни, нали?

— О, да, разбира се — върнах го на нощното ѝ шкафче. — Роуз поклати глава и се усмихна простодушно на Лоръл. — Понякога наистина се чудя къде ми е умът.

Лоръл също ѝ отвърна с усмивка — скъпата Роуз, чистата душа.

— Извинявай, Лол, ти ме питаше нещо… за раклата.

— А, нищо сериозно. Колкото да се намираме на приказка.

Роуз погледна часовника си и оповести, че трябва да тръгва, за да прибере внучката си от детската градина.

— Ще се отбия по-късно довечера, а мисля, че и Айрис идва утре сутринта. Трите ще трябва да приготвим всичко за преместването в петък. Знаеш ли, почти се вълнувам. — Но после лицето ѝ се навъси. — Сигурно е ужасно, че се чувствам така при тези обстоятелства.

— Не ми е известно да има правила за такива случаи, Роузи.

— Да, сигурно си права. — Роуз се приведе да целуне Лоръл по бузата и после си тръгна, оставяйки подире си лавандулово ухание.

* * *

Различно беше, докато Роуз беше в стаята — още едно движещо се и дишащо тяло. В нейно отсъствие Лоръл осъзна още по-ясно колко немощна и неподвижна е станала майка им. Получи съобщение на телефона си и скокна да го провери, вкопчена признателно в тази спасителна връзка с външния свят. Беше имейл от Британската библиотека, който потвърждаваше че поръчаната от нея книга ще бъде на разположение следващата сутрин, и ѝ напомняше да носи личен документ, за да ѝ издадат читателска карта. Лоръл препрочете съобщението два пъти и после неохотно пъхна телефона в чантата си. Съобщението беше кратко желано разсейване, но сега отново се бе върнала на изходна позиция, насред задушливия болничен покой.

Не издържаше повече. Лекарят каза, че майка ѝ най-вероятно ще спи цял следобед заради болкоуспокояващите, но Лоръл въпреки това взе албума ѝ със снимки. Понякога изтърканите модели и роли са най-доброто. Седна до леглото и започна отначало със снимката на Дороти като млада жена, докато е работила в крайморския пансион на баба Никълсън. Премина напред през годините, разказвайки семейната история и заслушана в успокоеното звучене на собствения си глас със смътното усещане, че ако продължава да говори нормално, по някакъв начин ще задържи живота в стаята.

Накрая стигна до снимката от втория рожден ден на Джери. Беше направена по-рано, докато се подготвяха за пикника всички заедно в кухнята, точно преди да се запътят към потока. Младата Лоръл — само какъв бретон! — беше подпряла Джери на хълбока си, а Роуз го гъделичкаше по коремчето и го разсмиваше. Изпънатият пръст на Айрис също се беше озовал на снимката (несъмнено беше сърдита за нещо), а отзад беше мама, вдигнала ръка към главата си, докато инспектираше съдъражанието на кошницата. Върху масата — сърцето на Лоръл едва не спря, защото досега не беше забелязала тази подробност — беше ножът. Точно до вазата с далиите. Спомни си, мамо — помисли Лоръл, — вземи ножа, за да не ти се наложи да се връщаш в къщата. И няма да се случи нищо. Аз ще сляза от къщичката на дървото, преди онзи мъж да се появи по алеята, и никой няма да подозира, че той е идвал през онзи ден.

Обаче това беше детинска логика. Кой можеше да каже дали Хенри Дженкинс няма да дойде отново, когато намери къщата празна? А може би следващото му посещение ще е още по-зле. Току-виж, загинал не който трябва.

Лоръл затвори албума. Изгуби желание да разказва миналото. Вместо това приглади завивката на гърдите на майка си и каза:

— Снощи ходих да се видя с Джери, мамо…

И сякаш отникъде, като довяно от вятъра, се чу:

— Джери…

Лоръл погледна към устните на майка си. Не мърдаха бяха леко раздалечени. Очите ѝ бяха затворени.

— Точно така — повтори тя по-настойчиво. — Джери. Отидох да го видя в Кеймбридж. Той е добре, такъв е умник. Знаеш ли, че прави небесни карти? Допускала ли си някога, че нашето малко момченце ще се занимава с такива невероятни неща? Казва, че искали да го изпратят на научноизследователска работа в Щатите — страхотна възможност.

— Възможност… — почти шепнешком изрече майка ѝ. Устните ѝ бяха пресъхнали и Лоръл взе чашката с вода и поднесе извитата сламка към устните ѝ.

Тя отпи сковано, но немного. Очите ѝ се полуотвориха.

— Лоръл — тихо я повика тя.

— Тук съм, не се тревожи.

Изтънелите клепачи на Дороти трепнаха от усилието да останат отворени.

— Стори ми се… — Дишането ѝ беше плитко. — Стори ми се безобидно.

— Кое?

Появиха се сълзи — не се лееха, а се стичаха от очите ѝ. Дълбоките бръчки по лицето ѝ лъщяха. Лоръл извади кърпичка от кутията и попи страните на майка си нежно като на уплашено дете.

— Какво ти се стори безобидно, мамо? Кажи ми.

— Възможност, Лоръл. Аз се възползвах..

— От какво? — От бижу, снимка… живота на Хенри Дженкинс?

Дороти стисна още по-силно ръката на Лоръл и отвори воднистите си очи широко, доколкото можа. Когато продължи да говори, в гласа ѝ се прокрадваше нотка на отчаяние, но и решимост — сякаш отдавна чакаше да изрече тези неща и въпреки неистовото усилие щеше да се доизкаже.

— Беше възможност, Лоръл. Наистина не смятах, че ще навредя на някого. Само исках… смятах, че ми се полага… че е справедливо. — Дороти си пое дъх толкова дрезгаво, че тръпки побиха Лоръл. Следващите ѝ думи се проточиха от устата ѝ като нишка от паяжина. — Кажи ми честно, вярваш ли, че ако сме ограбени, ни се полага правото да си върнем нещо?

— Не знам, мамо. — С всяка своя фибра Лоръл копнееше да види как майка ѝ, тази болна старица, която умееше да прогонва чудовища и да пресушава сълзи с целувка, се раздира от вина и разкаяние. Отчаяно копнееше да ѝ предложи утеха, но не по-малко искаше да узнае и какво е сторила майка ѝ. Отвърна тихичко: — Мисля, че зависи какво ни е отнето и какво предлагаме да вземем в замяна.

Напрегнатото изражение на майка ѝ се стопи и очите ѝ се насълзиха от ярката светлина през прозореца.

— Мислех си, че е справедливо — повтори тя. — Мислех, че е възмездие.

* * *

По-късно следобед Лоръл седеше и пушеше на пода насред мансардата на Грийнейкърс. Усещаше под себе си избелелите и твърди гладки дъски, а късното следобедно слънце проникваше през прозорчето с четири стъкла на върха на покрива и снопът светлина падаше като прожектор върху заключения сандък на майка ѝ. Лоръл бавно дръпна от цигарата си. Седеше тук вече половин час в компанията единствено на пепелника, ключа и съвестта си. Лесно намери ключа, точно където ѝ беше казала Роуз, в дъното на чекмеджето на нощното шкафче на майка им. Лоръл трябваше просто да го пъхне в катинара, да го завърти и… щеше да узнае.

Обаче какво? Нещо повече относно възможността, която Дороти беше съзряла? За онова, от което тя се беше възползвала или което бе сторила?

Не че беше очаквала вътре да намери написана изповед, нищо подобно. Просто сандъкът ѝ се струваше важно и доста очевидно място, на което да потърси ключ за разгадаване на свързаните с майка ѝ загадки. Разбира се, след като с Джери се канеха да кръстосват страната и да тормозят други хора за сведения, с които да запълнят празнините, би било абсолютно недоглеждане по-напред да не свършат каквото е възможно у дома. Пък това надали беше по-грубо нахлуване в личния свят на майка им от проучването, което вече бяха разгърнали на други фронтове, нали? Отварянето на раклата не беше по-осъдително от разговора на Лоръл с Кити Бейкър или от издирването на бележките на доктор Руфъс, или от утрешното посещение в библиотеката в търсене на Вивиан Дженкинс. Просто тя го чувстваше като нещо по-осъдително.

Лоръл огледа катинара. Сега, когато майка ѝ не беше в къщата, току-виж, успяла да се убеди, че не е бог знае какво — в крайна сметка мама беше разрешила на Роуз да ѝ донесе книгата, а тя нямаше любимци (освен по отношение на Джери, обаче той беше всеобщ любимец), следователно мама не би имала нищо против и Лоръл да надникне в сандъка. Крехка логика може би, обаче само с това разполагаше. А след като Дороти се прибереше у дома, всичко щеше да стане на пух и прах. Лоръл прекрасно съзнаваше, че няма начин да прерови сандъка, ако майка ѝ е долу. Сега или никога.

— Извинявай, мамо — рече Лоръл и решително угаси цигарата си, — обаче трябва да узная.

Изправи се предпазливо и се почувства като великан, когато се приближи към скосената част на покрива. Клекна да пъхне ключа и катинарът изщрака. Моментът настъпи, със сърцето cи го усещаше — дори никога да не отвори капака, простъпката бе сторена.

Но ако ще е гарга, по-добре да е рошава, нали? Лоръл се изправи и повдигна капака на стария сандък, но не надникна вътре. Твърдите кожени панти изскърцаха от оскъдна употреба и Лоръл притаи дъх. Отново се почувства като дете, което нарушава желязно правило. Свят ѝ се зави. Капакът вече беше отворен, докъдето беше възможно. Лоръл дръпна ръка и пантите се напрегнаха под тежестта му. Тя си пое решително дъх, прекоси рубикона и надникна в сандъка.

Най-отгоре имаше нещо, някакъв плик, стар и пожълтял, адресиран до Дороти Никълсън във фермата Грийнейкърс. Клеймото беше масленозелено и на него беше изобразена кралица Елизабет в мантия за коронация. Лоръл внезапно усети трепета на спомен, когато видя това изображение на кралицата, сякаш беше нещо важно, обаче не се досещаше защо. Нямаше адрес на подател и тя прехапа долната си устна, когато отвори плика и измъкна отвътре кремавата правоъгълна картичка. По средата с черно мастило бяха изписани две думи: "Благодаря ти". Лоръл обърна картичката, но не откри нищо повече. Повъртя я в ръце, недоумявайки.

Вероятно много хора са имали причина да благодарят на майка ѝ през годините, но определено беше странно да го направят така анонимно — без обратен адрес, без подпис. А фактът, че Дороти държеше картичката под ключ, беше още по-странен. Според Лоръл това беше доказателство, че майка ѝ е знаела точно от кого е картичката, нещо повече, че онова, за което въпросният човек благодареше на майка ѝ, е тайна.

Което правеше нещата още по-странни — дотолкова, че сърцето на Лоръл заби учестено, — но не задължително свързани с нейното проучване. (Или напротив, имаше вероятност това да се окаже водещата следа, обаче Лоръл не виждаше начин да разбере със сигурност, поне на този етап. Освен ако не попита майка си направо, а тя не възнамеряваше да го прави. Все още.) Пъхна обратно картичката в плика и го плъзна по вътрешния ръб на сандъка, където той заседна до някаква дървена статуетка — господин Пънч, установи Лоръл с полуусмивка и се замисли за ваканциите у баба Никълсън.

В сандъка имаше още един предмет — толкова голям, че го запълваше почти изцяло. Приличаше на одеяло, но когато Лоръл го извади и го разгърна, се оказа палто, доста проскубана кожа, която някога е била бяла. Лоръл повдигна палтото за раменете, изпънала ръце, и го огледа, както би направил човек, ако преценява дали да го купи в магазина.

Една от вратичките на гардероба в дъното на тавана беше с огледало. Като деца си играеха в този гардероб, поне Лоръл — другите се страхуваха, което превръщаше гардероба в идеално скривалище, където тя свободно можеше да потъва във въображаемите си истории.

Лоръл отнесе палтото до гардероба и го облече. Огледа се, въртейки се бавно на едната и на другата страна. Палтото беше дълго малко под коляното, имаше копчета отпред и колан на талията. Кройката му беше прекрасна, каквото и да е мнението ѝ за кожените палта, личаха си вниманието към всяка подробност, хубавият силует. Лоръл не се съмняваше, че някой е платил доста пари за това палто като ново. Запита се дали въпросният някой е била майка ѝ и ако е така, как момиче, което работи като прислужница, може да си позволи такава изискана дреха.

Докато съзерцаваше отражението си, в съзнанието ѝ изникна отминал спомен. Лоръл не обличаше палтото за пръв път. Беше дъждовен ден по времето, когато тя беше още момиче. Бяха подлудили майка си, понеже цяла сутрин тичаха нагоре-надолу по стълбите, и Дороти ги натири на тавана да си организират маскарад. Децата Никълсън разполагаха с огромен сандък, който майка им поддържаше пълен със стари шапки, ризи и шалове забавни неща, попаднали ѝ отнякъде, които можеха да се превърнат в нещо прелестно чрез силата на детското въображение Докато сестрите ѝ се издокарваха с любимите си костюми, Лоръл забеляза някаква торба в един ъгъл на тавана, от която се подаваше нещо бяло и пухкаво. Извади палтото и веднага го навлече. После застана пред същото това огледало, започна да се любува на отражението си и си помисли колко величествено изглежда — като зла, но прелестна Снежна царица.

Лоръл беше дете и не забеляза проскубаните места по кожата, нито загадъчните тъмни петна близо до подгъва, обаче усети разкоша и авторитета, които вдъхваше това палто. Тя прекара няколко прелестни часа, през които разпореждаше на сестрите си да влизат в клетки, заплашваше ги, че ще насъска вълците си срещу тях, ако не се подчиняват на заповедите ѝ, избухваше в зловещ кикот. Когато майка им ги повика за обяд, Лоръл дотолкова се беше привързала към палтото и неговата интригуваща сила, че и през ум не ѝ мина да го свали.

Изражението на Дороти, когато видя най-голямата си дъшеря да влиза в кухнята, трудно се поддаваше на тълкуване. Не остана доволна, но и не се разкрещя. Беше по-зле. Лицето ѝ пребледня, а когато заговори, гласът ѝ трепереше:

— Свали го — нареди тя, — веднага го съблечи.

И понеже Лоръл не се подчини незабавно, майка ѝ се приближи бързо до нея и започна да смъква палтото от раменете ѝ, мърморейки, че е прекалено топло, че палтото е твърде дълго, а стълбата за тавана е прекалено стръмна, за да слиза по нея, облечена така. Добре, че Лоръл не се спънала, че иначе щяла да падне и да се пребие. После погледна към Лоръл, стиснала в ръце сгънатото палто, и изражението ѝ стана почти обвинително, смесица от тъга, усещане за измяна и едва ли не страх. За един-единствен ужасен миг Лоръл си помисли, че майка ѝ ще се разплаче Тя обаче не го стори, а нареди на Лоръл да седне на масата, после излезе и отнесе палтото със себе си.

Лоръл повече не го видя. Попита за него веднъж, няколко месеца по-късно, когато ѝ трябваше костюм за училищната пиеса, но Дороти отговори, без да я поглежда в очите:

— Онази стара дрипа? Изхвърлих го. Не става за нищо освен за храна на плъховете на тавана.

А ето че палтото се оказа тук, в сандъка на майка ѝ, държано десетилетия под ключ. Лоръл въздъхна замислено и пъхна ръце в джобовете на палтото. Сатенената вътрешност на единия беше скъсана и пръстите ѝ се плъзнаха през дупката. Докосна нещо — на допир приличаше на ъгълче на парче картон. Дали не беше подплатата на подгъва, отделила се от останалото? Лоръл стисна въпросното нещо и го издърпа през дупката.

Беше парче от бяло картонче, правоъгълно, хубаво, с нещо напечатано на него. Буквите бяха избледнели и Лоръл застана в снопа късни слънчеви лъчи, за да разчете думите. Оказа се билет за влака, а от печата ставаше ясно, че е за еднопосочно пътуване от Лондон до най-близката до баба Никълсън гара. Датата на билета беше 23 май 1941 година.

20

Лондон, февруари 1941 г.

Джими прекосяваше Лондон с бърза и необичайно бодра крачка. От седмици нямаше връзка с Доли — тя отказваше да се види с него, когато той се опитваше да я посети в Кампдън Гроув, и не отговаряше на писмата му — и най-сетне това. Усещаше писмото ѝ в джоба си на същото място, където беше носил пръстена през онази ужасна нощ — боже, дано да не е лоша поличба! Писмото беше пристигнало в редакцията на вестника в началото на седмицата — обикновена бележка, с която тя го умоляваше да се видят в Кенсингтън Гардънс на пейката, която е най-близо до скулптурата на Питър Пан. Искала да поговорят за нещо, което се надявала да го зарадва.

Сигурно беше променила мнението си и щеше да се омъжи за него. Това трябва да е. Джими се стараеше да бъде предпазлив, да не прибързва с изводите, защото беше страдал много след отказа ѝ, обаче не можеше да възпре мислите си — дори, откровено казано, надеждите си — от залитане в тази посока. Какво друго можеше да бъде? Нещо, което да го зарадва — сещаше се само за едно, което би му доставило радост. Бог му е свидетел, имаше нужда от добра новина.

Преди десет дни ги улучи бомба. Случи се изневиделица, Напоследък имаше затишие, по-зловещо дори от най-силните бомбардировки — тишината и спокойствието някак напрягаха хората, — но на осемнайсети януари отклонила се бомба падна право върху апартамента на Джими. Прибираше се, след като цяла нощ беше работил навън, и съзря издайническия хаос още щом зави зад ъгъла. Боже! Обаче притаи дъх и хукна към пожара и развалините. Престана да чува каквото и да било, освен собствения си глас и тялото си, което дишаше и помпаше кръв, докато Джими разравяше руините, крещеше името на баща си и се проклинаше, че не е намерил по-безопасно място, че не е бил там когато старецът е имал най-голяма нужда от него. Когато Джими намери строшената клетка на Финчи, надае смайващ животински рев от болка и скръб, на какъвто не смяташе, че е способен. И изпита кошмарното усещане, че неочаквано се е озовал в сцена от своя снимка, само дето разрушената къща беше неговата, захвърлените вещи бяха неговите, изгубеното му любимо същество беше неговият баща. В този миг осъзна, че колкото и да го хвалят редакторите му, той се е провалил главоломно в опитите си да улови моментната истина, страха, паниката и смайваща реалност на усещането, че внезапно си изгубил всичко.

Извърна се и се стовари тежко на колене и точно в този миг забеляза госпожа Хамблин от съседния апартамент, която, зашеметена, му махаше от отсрещния тротоар. Той отиде при нея, притисна я в обятията си и също се разплака, от очите му рукнаха парещи сълзи от безпомощност, гняв и скръб. После тя вдигна глава и каза:

— Видя ли вече баща си?

А Джими отвърна:

— Не можах да го намеря — и посочи към къщата, а тя пък му посочи надолу по улицата:

— Струва ми се, че отиде в Червения кръст. Една прекрасна сестра му предложи чаша чай, а ти знаеш той колко обича чай, затова…

Джими не изчака да чуе останалото. Хукна към салона на църквата, където се намираше Червеният кръст. Нахълта през вратата и почти веднага забеляза баща си — седеше на една маса с чаша чай пред себе си и Финчи, кацнал на ръката му. Госпожа Хамблин го беше завела в укритието навреме. Джими никога през живота си не беше изпитвал такава признателност към някой човек. Бе готов на всичко заради нея, затова бе много жалко, че не притежава нищо, което би могъл да ѝ даде. Експлозията беше унищожила спестяванията му до шушка, както и всичко, което притежаваше. Бяха му останали само дрехите на гърба и фотоапаратът. И слава богу, иначе какво щеше да прави?

Джими отметна косата си от очите. Трябваше да изхвърли от главата си мислите за баща си и за тесните им временни квартири. Старецът го правеше уязвим, а днес Джими не искаше да се чувства слаб. Не можеше да си го позволи. Днес трябваше да се владее, да бъде изпълнен с достойнство и дори малко надменен. Може и да беше ненавистна проява на гордост от негова страна, обаче мечтаеше Доли да осъзнае, че е допуснала грешка, като го зърне. Този път не се беше издокарал нелепо с костюма на баща си — не можеше, — обаче се постара.

Джими зави от улицата към парка и мина покрай моравата, превърната в зеленчукови градини "Виктъри", по алеите, които му изглеждаха голи без железните си перила, и се подготви отново да я види. Тя открай време имаше власт над него, успяваше да пречупи волята му само като го погледне. Очите ѝ, грейнали от смях, с които го наблюдаваше над чашата с чая си в онова кафене в Ковънтри, извивката на устните ѝ, когато се усмихваше — на моменти малко предизвикателно, но, боже, толкова вълнуващо, толкова жизнерадостно. Пламна дори само от мисълта за нея, но се овладя, съсредоточи се и се постара да си припомни как го бе наранила и как го бе злепоставила: никога нямаше да забрави израженията на келнерите, когато Джими остана сам в ресторанта с пръстена в ръка, и как сигурно са се смели, като си е тръгнал. Джими се спъна в края на алеята. Боже, трябва да се вземе в ръце, да потисне оптимизма и копнежа си, да се предпази от вероятността от ново разочарование.

Постара се, наистина се постара, но я обичаше от много отдавна (така си каза по-късно, когато се прибра у дома и премисли отново събитията от деня), а любовта превръща хората в глупаци, всеки го знае. Ето нагледен пример: без да го съзнава и противно на трезвата си преценка, Джими Меткалф заподтичва, когато наближи мястото на срещата.

* * *

Доли седеше на пейката точно където му беше казала, че ще бъде. Джими я забеляза пръв и се закова на място, успокои дишането си, оправи косата и маншетите си и изпъна тялото си, вперил поглед в нея. Обаче първоначалното му вълнение бързо се превърна в смайване. Бяха минали само три седмици (макар че заради обстоятелствата сякаш се бяха разделили преди три години), а тя се беше променила. Беше си Доли и беше красива, обаче нещо не беше наред, Джими го разбра дори от разстояние и се обърка. Беше се подготвил да бъде твърд и дори сприхав, ако се наложи, обаче като я видя как седи, обвила тялото си с ръце и свела поглед, някак по-дребничка, отколкото я помнеше… Стъписа се, а изобщо не го очакваше.

В този момент и тя го забеляза и ръката ѝ се стрелна нагоре да му махне, обаче Доли се овладя, само се усмихна и лицето ѝ грейна колебливо. Джими отвърна на усмивката ѝ и се запъти към нея, чудейки се какво може да ѝ се е случило, дали някой не я е наранил, дали не е направил нещо, което да прекърши духа ѝ. Тутакси осъзна, че е готов да убие този човек.

Тя се изправи, когато той се приближи и двамата се прегърнаха, а той усети колко са крехки и чупливи костите ѝ. Доли не беше облечена достатъчно топло: прехвърчаше сняг, а опърпаното ѝ палто не беше дебело. Притисна се към него дълго и Джими, когото толкова беше оскърбила, който ѝ беше бесен заради начина, по който се беше отнесла с него, заради отказа ѝ да му обясни; той, който си беше обещал по време на днешната им среща да си спомня най-вече горчивината — установи, че гали косата ѝ, както би постъпил с отчаяно и уязвимо дете.

— Джими — продума тя най-сетне, все още притиснала лиц е към ризата му, — о, Джими…

— Шшшт — успокои я той. — Хайде, стига, не плачи.

Тя обаче се разплака, зарони тихи леки сълзи, които сякаш нямаха край, и притисна отстрани гърдите му с ръце, с което лекo притесни, но и странно защо го възбуди. Боже, какво му ставаше?

— О, Джими — отново простена тя, — толкова съжалявам. И толкова се срамувам.

— За какво говориш, Дол? — Разтърси я той за раменете и тя неохотно го погледна в очите.

— Допуснах грешка, Джими — каза тя. — Допуснах толкова много грешки. Не биваше да се отнасям с теб така. Онази нощ в ресторанта, онова, което направих — когато те зарязах, когато си тръгнах. Толкова съжалявам!

Той нямаше носна кърпичка, обаче имаше парцалче, с което бършеше обектива, и с него попи страните ѝ.

— Не очаквам да ми простиш — каза тя. — И знам, че не можем да се върнем назад във времето, знам го, обаче трябваше да ти кажа. Почувствах се толкова виновна, че имах нужда да ти се извиня лично и ти да се убедиш, че съм искрена. — Тя примигна през сълзи и каза: — Сериозно говоря, Джими. Много съжалявам.

Той кимна. Би трябвало да отвърне нещо, но беше толкова изненадан и трогнат, че не успя да намери подходящите думи. Но като че ли и това беше достатъчно, защото тя се усмихна вече по-широко. Джими долови искра от предишната ѝ жизненост в тази усмивка и му се прииска да съхрани всичко като в стопкадър, та мигът никога да не изчезва. Проумя, че Доли е човек, когото трябва непрекъснато да правиш щастлив. Не като себично очакване, а просто по силата на своето устройство — като пиано, като арфа, тя бе създадена така, че да функционира най-добре при определена настройка.

— Ето… — изпусна тя въздишка на облекчение, — направих го.

— Направи го — повтори той пресекливо и просто не се сдържа, плъзна пръст по горната ѝ устна.

Тя стисна устни, за да го целуне леко, после затвори очи. Миглите ѝ се откроиха тъмни и мокри върху бузите.

Постоя така известно време, сякаш и тя искаше да попречи на света да продължи да се върти. Когато най-сетне се отдръпна, повдигна очи към него и каза стеснително:

— Е…

— Е… — Той извади цигарите си и ѝ предложи една.

Тя я прие охотно.

— Четеш ми мислите. Моите свършиха.

— Не ти е присъщо.

— Не е ли? Е, явно съм се променила.

Подметна го небрежно, но то съответстваше така всецяло онова, което видя, когато пристигна, че Джими се намръщи. Запали двете цигари и после махна в посоката, от която идваше.

— Трябва да тръгваме — каза. — Ще ни обвинят в шпионаж, ако продължаваше да си шушнем тук.

Запътиха се обратно към мястото, където преди се намираха портите, и си бъбреха като учтиви непознати за маловажни неща. Когато стигнаха до пътя, спряха, изчаквайки се взаимно да се разберат какво да правят от тук насетне. Доли пое инициативата, обърна се към него и каза:

— Радвам се, че дойде, Джими. Не го заслужавам, но ти благодаря.

В тона ѝ се долавяше безвъзвратност, която той не разбираше, но когато тя се усмихна храбро и му протегна ръка, Джими разбра, че Доли си тръгва. Беше се извинила, беше направила каквото смяташе за нужно да го зарадва, и сега се канеше да си тръгне.

И в този миг Джими прозря истината като ослепителна светкавица. Единственото, което щеше да го зарадва, беше да се ожени за нея, да я отведе със себе си, да се грижи за нея и отново да оправи нещата.

— Дол, почакай…

Тя преметна чантата си през рамо и понечи да си тръгне, обаче все пак го погледна, след като той я повика.

— Ела с мен — продължи той, — ще работя чак по-късно. Хайде да хапнем нещо.

* * *

Преди време Джими би постъпип по различен начин, би планирал всичко и би се опитал да направи нещата идеални, но не и сега. Да вървят по дяволите гордостта и съвършенството, нямаше време. Лично се беше убедил, че животът е нещо мимолетно — една бомба и край. Изчака само колкото келнерката да им вземе поръчката, събра сили и каза:

— Предложението ми е в сила. Дол. Обичам те, винаги съм те обичал. Най-голямото ми желание е да се оженя за теб.

Тя го гледаше ококорена. И кой да я вини — тъкмо беше решила дали да хапне яйца, или заек, а сега това.

— Наистина ли? Дори след…

— Дори след. — Той се пресегна през масата и тя постави нежните си ръце в неговите. Сега, когато беше свалила бялото си палто, той видя драскотини по слабичките ѝ ръце. Отново вдигна поглед към лицето ѝ, решен повече от всякога да се погрижи за нея.

— Не мога да ти предложа пръстен, Дол — каза той и преплете пръсти с нейните. — Бомба улучи апартамента ми и изгубих всичко, за кратко си помислих, че съм изгубил дори баща си. — Доли кимна леко, явно все още слисана, а Джими продължи. Имаше смътното усещане, че се отклонява, че говори прекалено много, че не казва каквото трябва, обаче просто не можеше да спре. — Слава богу, не го изгубих. Татко е жилав — когато го намерих, вече се беше добрал до Червения кръст и се беше настанил да пийне чаша горещ чай. — Джими се усмихна за миг на спомена и поклати глава. — Както и да е, искам да кажа, че пръстенът вече го няма. Обаче ще ти купя нов веднага, щом мога.

Доли преглътна, а когато заговори, гласът ѝ беше тих и тъжен:

— О, Джими, колко ниско мнение трябва да имаш за мен, щом мислиш, че такова нещо би имало значение.

Сега беше ред на Джими да се изненада.

— Няма ли?

— Не, разбира се. Не ми трябва пръстен, за да се обвържа с теб. — Тя стисна ръцете му в своите и от очите ѝ бликнаха сълзи. И аз те обичам, Джими. Винаги съм те обичала. Какво да направя, за да ми повярваш?

* * *

Нахраниха се набързо, като непрекъснато се гледаха над чиниите. Когато приключиха, Джими запали цигара и каза:

— Допускам, че твоята стара дама ще иска да се омъжиш в Кампдън Гроув?

Лицето ѝ помръкна.

— Какво има, Дол?

И тогава тя му разказа всичко: че лейди Гуендолин починала, че самата тя вече не живеела в Кампдън Гроув, а се върнала в стаичката си на Рилингтън Плейс. Че не наследила нищо и работела на смени в един завод за муниции, за да плаща за квартирата си.

— Но нали лейди Гуендолин беше обещала да ти остави нещо в завещанието си? — попита Джими. — Нали ти така ми каза?

Тя погледна към прозореца и щастието отпреди малко бе заменено от горчивина.

— Да, тя ми обеща, но това беше преди. Преди нещата да променят.

От измъченото ѝ изражение Джими отсъди, че случилото между Доли и работодателката ѝ е причината за нейната потиснатост.

— Какви неща, Дол? Какво се промени?

Явно не ѝ се искаше да му разказва историята, личеше си от начина, по който отказваше да го погледне, обаче Джми трябваше да разбере. Беше себично, но я обичаше, щеше да се ожени за нея и нямаше да я остави на мира. Седеше мълчаливо и ясно ѝ показа, че ще чака колкото е нужно, а тя разбра, че той няма да приеме отказ, защото накрая въздъхна.

— Намеси се една жена, Джими, една влиятелна жена. Започна да действа против мен и превърна живота ми в ад. — Отмести поглед от прозореца към него. — Бях сама. Просто нямах шанс срещу Вивиан.

— Вивиан ли? От столовата? Нали бяхте приятелки?

— И аз така си мислех — усмихна се печално Доли. — Е, поне отначало.

— Какво се случи?

Доли потръпна в тънката си бяла блуза и погледна към масата: в изражението ѝ имаше нещо добре премерено и Джими се зачуди дали тя не се смущава от онова, което трябва да признае.

— Отидох да ѝ върна нещо, един медальон, който беше изгубила, но когато почуках на вратата, Вивиан не си беше у дома. Съпругът ѝ ме прие — разказвала съм ти за него, Джими, писателя, — покани ме да вляза да почакам и аз приех. — Наведе глава и къдриците ѝ леко се разклатиха. — Може би не трябваше, не знам, обаче когато Вивиан си дойде и ме видя, направо се вбеси. По лицето ѝ прочетох, че ни подозира… ами… представяш си. Помъчих се да ѝ обясня, бях сигурна, че ще успея да я вразумя, обаче тогава… — Тя отново насочи вниманието си към прозореца и тънък сноп слънчева светлина озари скулата ѝ. — Ами, да кажем, че сбърках.

Сърцето на Джими заби лудо от възмущение, но и от ужас.

— Какво направи тя, Дол?

Тя преглътна напрегнато няколко пъти, а Джими си помисли, че Доли сигурно ще се разплаче. Тя обаче не го стори, а се извърна с лице към него и изражението ѝ — толкова печално, толкова наранено — прекърши нещо вътре в него. Гласът ѝ прозвуча почти като шепот:

— Тя си съчини отвратителни лъжи за мен, Джими. Описа ме неправилно пред съпруга си, но после направи нещо много по-лошо — каза на лейди Гуендолин, че съм крадла и че не може да ми се вярва.

— Но това, това е… — Той се слиса, извън кожата си от възмущение заради нея. — Това е низост…

— А най-лошото, Джими, е, че самата тя е лъжкиня. От месеци има любовна връзка. Помниш ли, когато в столовата ти разказа за своя лекар?

— Онзи с детската болница ли?

— Това е само фасада — болницата е истинска, лекарят също, но той ѝ е любовник. Използва го като прикритие, затова никой не подозира, когато ходи при него.

Джими забеляза, че Дороти цялата трепери. А и кой можеше да я вини? Всеки би се разстроил да открие, че приятел го е предал толкова жестоко.

— Съжалявам, Дол.

— Не ме съжалявай — рече тя и толкова отчаяно се постара да бъде храбра, че го прониза болка. — Ударът беше доста силен, но си обещах да не допускам Вивиан да ме надвие.

— Браво на моето момиче.

— Просто…

Дойде келнерката, за да вземе чиниите им, и ги огледа, докато се позамота с ножа на Джими. Беше си помислила, че се карат, осъзна Джими, защото се смълчаха в нейно присъствие и защото Доли побърза да се обърне с гръб към нея, докато Джими се стараеше да отвърне на бъбренето на келнерката: "Биг Бен" продължава да си отмерва времето, докато "Сейнт Пол" си е на мястото…". Тя поглеждаше крадешком Доли, която се стараеше да крие лицето си. Джими обаче виждаше профила ѝ и забеляза, че долната ѝ устна е започнала да трепери.

— Това е всичко — каза той, за да отпрати келнерката, — приключихме, благодаря ви.

— Няма ли да хапнете пудинг? Мога да ви…

— Не, не, това е всичко.

— Както искате — изсумтя тя и се завъртя на гумените си подметки.

— Та какво казваше, Дол? — попита Джими, когато отново останаха сами.

Тя леко беше притиснала пръсти към устата си, за да не се разплаче.

— Ами, аз просто… обичах лейди Гуендолин, Джими, обичах я като майка. Само като си помисля, че е отишла в гроба с мисълта, че съм крадла! — Доли се разплака и по бузите ѝ започнаха да се стичат сълзи.

— Шшшт. Стига, де, не плачи, моля те. — Той седна до нея и започна да целува всяка нова сълза. — Лейди Гуендолин знае какво си изпитвала към нея. Показвала си ѝ го всеки ден години наред. И знаеш ли какво?

— Какво?

— Имаш право. Няма да допуснеш Вивиан да те победи. Ще се погрижа за това.

— О, Джими! — Тя се заигра с едно провиснало копче на ризата му и го завъртя на конците. — Толкова си мил, но как? Как изобщо ще спечеля срещу човек като нея?

— Като водиш дълъг и щастлив живот.

Доли примигна срещу него.

— С мен — усмихна ѝ се той и прибра кичур от косата ѝ зад ухото. — Ще я победим заедно, като се оженим, като спестяваме и после се преместим на морето или в провинцията, където предпочиташ, точно както винаги си мечтала. Ще я победим, като живеем щастливо до края на дните си. — Той целуна връхчето на носа ѝ. — Нали?

След миг тя кимна с леко съмнение — така поне се стори на Джими.

— Нали, Дол?

Този път тя се усмихна. Ала мимолетно и усмивката ѝ изчезна толкова бързо, колкото се появи. Доли въздъхка и положи бузата си в дланта му.

— Не искам да бъда неблагодарна, Джими, просто ми се ще да го направим много по-бързо, да отидем веднага и да започнем на чисто. Понякога ми се струва, че само така ще се оправя.

— Скоро, Дол. Непрекъснато работя, всеки ден снимам, а редакторът ми е уверен, че ме очаква голямо бъдеще. Мисля, че…

Доли ахна и го стисна за китката. Джими млъкна по средата на изречението.

— О, Джими, току-що ми хрумна нещо — заради морето и всичко останало, за което говореш, — а в същото време ще дадем на Вивиан да се разбере. О, Джими! — Очите ѝ блестяха. — Нали това искаш? Да заминем заедно, да започнем нов живот?

— Знаеш, че е така, но парите, Дол, нямам…

— Не ме слушаш. Не разбираш ли, че точно това ти казвам — сещам се за начин да намерим пари.

Очите ѝ бяха вперени в неговите — грейнали, почти безумни, и макар още да не бе споделила хрумването си, нещо в него се прекърши. Джими обаче не искаше да го допусне. Нямаше да позволи нищо да развали този щастлив ден.

— Помниш ли — попита тя и си взе цигара от пакета му върху масата, — преди време каза, че ще направиш всичко за мен?

Джими я наблюдаваше, докато пали клечката. Помнеше, че го е казал и че наистина го мислеше. Обаче нещо в блясъка в очите ѝ и в треперещите ѝ пръсти, стиснали кибритената клечка, го изпълни с тревожно предчувствие. Не знаеше какво предстои за му каже тя, знаеше само колко силно е желанието му да не го чува.

Доли дръпна силно от цигарата и издиша обилна струя дим.

— Вивиан Дженкинс е много богата жена, Джими. Освен това е лъжкиня и измамница, която направи и невъзможното, за да ме нарани, да настрои против мен обичните ми същества и да ми отнеме обещаното от лейди Гуендолин наследство Обаче аз я познавам и знам, че тя има една слабост…

— Така ли?

— Подозрителен съпруг, който ще се съсипе, ако узнае, че тя му изневерява.

Джими кимна машинално като програмиран.

Доли продължи:

— Знам, че звучи нелепо, Джими, но ме изслушай. Какво ще стане, ако някой се сдобие с уличаваща снимка, на която Вивиан е с друг мъж?

— Как така? — Гласът му прозвуча унило, сякаш не беше неговият.

Тя го погледна и по устните ѝ заигра притеснена усмивка.

— Имам усещането, че тя би платила доста пари, за да се сдобие със снимката. Точно колкото се полагат на двама млади влюбени, за да избягат и да започнат нов живот.

В този момент Джими се мъчеше да проумее какво му казва тя, че всичко е част от поредната игричка на Доли. Че тя ей сега ще излезе от образ, ще избухне в смях и ще каже: "Джими, шегувам се, разбира се. За каква ме мислиш?".

Обаче тя не го стори. Вместо това се пресегна над тапицираната с кожа пейка, хвана ръката му и нежно я целуна.

— Пари, Джими — прошепна тя и притисна дланта му към топлата си буза. — Точно както ти казваш. Достатъчно пари, за да започнем на чисто и да живеем щастливо до края на дните си. Нали това си искал винаги?

Разбира се, че беше искал това.

— Пада ѝ се, Джими. Сам го каза, пада ѝ се заради всичко, което е направила. — Доли дръпна от цигарата си и заговори бързо в облака дим: — Тя ме убеди да скъсам с теб. Тя ме настрои срещу теб, Джими. Внуши ми, че не бива да сме заедно. Не разбираш ли колко болка е причинила и на двама ни?

Джими не знаеше как да се чувства. Предложението ѝ му беше противно. И се мразеше още повече, задето не ѝ го казваше. Чу се да изрича:

— Допускам, че искаш да направя такава снимка, нали?

Доли му се усмихна:

— О, не, Джими, изобщо не е това. Твърде много се залага на случайността, има твърде голям риск да я спипаш на местопрестъплението. Идеята ми е много по-простичка, направо детинска игра в сравнение с това.

— Добре, де — впери той поглед в металната ивица на масата, каква е, Дол? Кажи ми!

— Аз ще направя снимката — игриво завъртя тя копчето му и то падна между пръстите ѝ. — А ти ще бъдеш на нея.

21

Лондон, вторник 2011 г

Пътуването по магистралата премина гладко и към единайсет Лоръл вече шофираше по пътя за Юстън и се озърташе за паркинг. Намери един до централната гара и паркира минито на едно свободно място. Идеално. Британската библиотека беше на две крачки, а точно зад ъгъла беше забелязала черно-синят тента на кафе "Неро". След цяла сутрин без кофеин мозъкът ѝ всеки момент щеше да се разтопи.

Двайсет минути по-късно, много по-съсредоточена, Лоръл крачеше в черно-бялото фоайе на библиотеката към Регистратурата. Младата жена с табелка, на която пишеше "Бонии", изглежда, не я позна, а след като се огледа в стъклото на входната врата, Лоръл го прие като комплимент. Цяла нощ се беше мятала и въртяла в леглото, а мислите ѝ се оплитаха на възли, докато се питаше какво може да е отнела майка ѝ на Вивиан Дженкинс, затова се успa и сутринта си даде само десет минути в Грийнейкърс да стане от леглото и да се озове в колата. Бързината ѝ беше похвална, но не можеше да се твърди, че е осъществила прехода свежа като праскова. Поразроши косата си и когато Бони попита:

— Мога ли да ви помогна?

Лоръл отвърна:

— Много се надявам, скъпа моя. — Извади листчето, на което Джери беше написал читателския ѝ номер. — Струва ми се, че една книга ме очаква в читалнята по хуманитаристика.

— Ами да проверим тогава — каза Бони и натрака нещо на клавиатурата си. — Ще ми трябва само документ за самоличност и адрес, за да завършим регистрацията ви.

Лоръл ѝ подаде нужното и Бони се усмихна:

— Лоръл Никълсън, като актрисата.

— Да — съгласи се Лоръл. Именно.

Бони издаде пропуска и насочи Лоръл към извитото стълбище.

— Ha втория етаж. Отидете направо на бюрото — би трябвало книгата да ви чака там.

Така и направи. На бюрото я очакваше много услужлив господин с плетена жилетка и рошава бяла брада. Лоръл обясни какво търси, подаде му разпечатката, която беше получила долу, а той отиде до рафтовете с книги зад гърба си и след минути вече плъзгаше към нея черна книга, подвързана с кожа. Лоръл прочете заглавието, притаила дъх и с тръпка на очакване: "Хенри Дженкинс: животът, любовта и загубата на писателя".

Намери си място в ъгъла и се настани, отвори корицата и вдъхна прекрасния прашен мирис на стаените в хартията обещания. Книгата не беше много дебела, беше издадена от издателство, за което Лоръл никога не беше чувала, и определено изглеждаше непрофесионално — имаше нещо в големината и вида на шрифта, в липсата на полета и в лошото качество на няколкото снимки, освен това ѝ се стори, че текстът разчита за обема си на дълги цитати от романа на Хенри Дженкинс. Но все пак беше някакво начало, а Лоръл нямаше търпение започне. Прегледа съдържанието и сърцето ѝ затупка бързо-бързо, когато намери главата: "Семеен живот", предизвикала интереса ѝ още в интернет.

Лоръл обаче не отгърна направо на деветдесет и седма страница. Напоследък, затвореше ли очи, тъмният силует на непознат мъж с черна шапка, закрачил по огряната от слънцето алея, се врязваше в ретината ѝ. Тя забарабани с пръсти по титулната страница. Тук се криеше шансът ѝ да научи повече за него, да добави цвят и подробности към силуета, от който кожата ѝ настръхваше, може би дори да открие причината за стореното от майка ѝ онзи ден. Лоръл се страхуваше и докато търсеше информация за Хенри Дженкинс в интернет, обаче това — тази невзрачна книга — не я уплаши по същия начин. Съдържащата се в нея информация беше публикувана отдавна (през 1963 година, както прочете тя на гърба на титулната страница), което означаваше — с оглед на естественото изхабяване, — че вероятно са останали няколко екземпляра ог книгата, а повечето сигурно се намираха в не толкова посещавани и неизвестни хранилища. Конкретно този екземпляр беше стоял скрит десетилетия наред сред километрични редици от други забравени книги, така че ако Лоръл откриеше вътре нещо, което не ѝ харесва, можеше просто да затвори корицата и да върне книгата обратно. И да не обели нито дума повече за нея. Тя се поколеба, но само за миг, после се стегна и се овладя. С изтръпнали пръсти бързо отвори на "Пролог". С дълбока въздишка, предизвикана от необяснимо и внезапно обзело я вълнение, Лоръл започна да чете за непознатия на алеята пред дома им.

Шестгодишен, Хенри Дженкинс вижда как на главната улица в родното му селце в Йоркшър полицай пребива човек почти до смърт. Скупчилите се съселяни шушукат, че мъжът живее в съседното селце Динаби — "същински пъкъл", разположено в долината на река Крагс и смятано от мнозина за "най-лошото село в Англия". Младият Дженкинс така и не забравя случилото се и в дебютния си роман "Милостта на черните диаманти", издаден през 1928 година, създава един от най-забележителните образи в английската литература между двете световни войни, образа на мъж с достойнство и почтеност. чието тежко положение предизвиква огромното състрадание както на читателите, така и на критиката.

В първите глави на "Черните диаманти" полицаи с ботуши със стоманени върхове нападат злощастния Бени Бейкър — необразован, но трудолюбив човек, тласнат от личното си страдание да започне да агитира за социални промени, което в крайна сметка ще доведе до смъртта му. Дженкинс описва реалното събитие и въздействието му върху творбите и "душата ми" в радиоинтервю пред Би Би Си: "През онзи ден, докато гледах как униформени полицаи пребиват един човек, осъзнах, че в обществото ни има силни и слаби хора и че добротата не е фактор, който определя в чий лагер попадаш. Тази тема ще намира израз в много творби на Хенри Дженкинс. "Милостта на черните диаманти " е обявена за "шедьовър " и благодарение на първите рецензии се превръща в сензация. Най-вече ранните му творби са възхвалявани заради тяхната правдоподобност и заради смелите описания на живота на работническата маса, включително на бедността и на физическото насилие.

Самият Дженкинс е отраснал в работническо семейство. Баща му е нископоставен надзирател в каменовъглените мини "Фицуилямс " — суров мъж, който пие твърде много, "но само в неделя " — и който се държи със семейството си, "все едно сме му подчинени в мината". Дженкинс единствен от шестимата си братя напуска селото и не оправдава очакванията към себе си по рождение. За родителите си Дженкинс казва: "Майка ми беше красива жена, обаче беше и суетна, а също разочарована от съдбата си. Тя нямаше реална представа как би могла ди подобри положението си и разочарованието я беше озлобило. Дразнеше татко, непрекъснато го тормозеше с първото, което ѝ хрумне, а той беше изключително силен физически, но прекалено слаб в други отношения, за да бъде съпруг на жена като нея. Не бяхме щастливо семейство". На въпроса на интервюиращия го журналист дали черпи от живота на родителите си материал за своите романи, Дженкинс тговаря през смях: "Нещо повече, даде ми категоричен пример за живот, от който повече от всичко искам да избягам."

И наистина бяга. Благодарение на своя рано съзрял интелект и на упоритостта си, Дженкинс успява да се измъкне от мината и да завладее бурно литературния свят въпреки скромния си произход. Когато от "Таймс " му задават въпрос за този бурен възход, Дженкинс приписва заслугата на учител от селото си, Хърбърт Тейлър, който открил uнтелектуалните му способности още като дете и го насърчил да се яви на изпитите за стипендия в някои от най-добрите държавни училища. Десетгодишен, Дженкинс е приет в малкото, но престижно училище Нордстром в Оксфордшър. Напуска дома си през 1911 година и се отправя сам с влак към непознатия Юг. Хенри Дженкинс никога повече не се връща в Йоркшър, където е отраснал.

Някои ученици в държавните училища, особено тези с различен социален произход от мнозинството, разказват за нещастните си училищни години, но Дженкинс никога не засяга темата и казва само: "Приемът ми в училище като Hopдстром промени живота ми по прекрасен начин". Директорът на училището Джонатан Карлайън казва за Дженкинс: "Той беше невероятно трудолюбив. Взе изпитите си със забележително висок успех и на следващата година постъпи в Оксфордския университет, за да учи в колежа, който беше първото му желание". Признавайки интелекта на Дженкинс, негов приятел от Оксфорд и също като него писател, Aлън Хенеси, споменава между другото и още една дарба на приз теля си: "Не познавам по-харизматичен човек отДженкинс — казва той. — Ако харесваш някое момиче, адски бързо се научаваш да не я запознаваш с Хенри Дженкинс. Достатъчно е той само да я фиксира с някой от прословутите си погледи, и шансовете ти стават на пух и прах". Което не означава, че Дженкинс злоупотребява със своите така наречени дарби: "Той беше красив и обаятелен, радваше се на внимание от страна на жените, обаче никога не е бил плейбой", казва Рой Едуардс, издателят на Дженкинс в "Макмилан".

Каквото и въздействие да е имал Дженкинс върху нежния пол, личният му живот не преминава толкова гладко, колкото писателскama му кариера. През 1930 година той изстрадва развалянето на годежа си с госпожица Елайза Холдсток и отказва да обсъжда подробностите публично, а накрая, през 1938 година, се жени за Вивиан Лонгмайър, племенница на директора на училището Нордстром. Въпреки почти двайсетгодишната разлика във възрастта Дженкинс смята брака си за "върховния триумф в живота ми". Двойката се установява в Лондон, където водят щастлив семеен живот през последната година преди Втората световна война. Непосредствено преди обявяването на войната Дженкинс започва работа в Министерството на информацията и се представя превъзходно на поста си — факт, който изобщо не учудва хората, които го познават добре. Както отбелязва Алън Хенеси: "Всичко, което прави, [Дженкинс] върши съвършено. Той е атлетичен, умен, очарователен… светът е създаден за хора като него".

Дори и така да е, светът невинаги се отнася добре с хора като Дженкинс. След смъртта на младата си съпруга по време на въздушно нападение през последните седмици от бомбардировките над Лондон Дженкинс изпада в толкова дълбока скръб, че животът му започва да се разпада. Той никога повече няма да издаде книга, всъщност е загадка дали изобщо е продължил да пише, както и редица други подробности от последното десетилетие от живота му. През 1961, годината на смъртта му, звездата на Хенри Роналд Дженкинс се е спуснала толкова ниско над хоризонта, че кончината му е спомената само мимоходом в същите вестници, които преди са го описвали като "гений" и 'многообещаващ". В началото на 60-те години се появява предположението, че Дженкинс извършва поредица от публично недопустими прояви, които му навличат прозвището Преследвача от пикниците в Съфък, но обвиненията остават недоказани. Незвисимо дали Дженкинс е виновникът за тези скверни постъпки, фактът, че този някога велик човек се превръща в обект на подобни спекулации, показва, че е изпаднал в дълбока немилост. Ученикът, чийто директор някога го е определил като "способен да постигне всичко, което си науми", умира без нищо и без наследник на името си. Въпросът, който не престава да измъчва почитателите на Хенри Дженкинс, е как е възможно мъж, който някое имал всичко, да бъде сполетян от такъв край — трагичио сходен с кончината на героя му Бени Бейкър, също сполетян от самотна и тиха смърт след живот, в който се преплитат любовта и загубата.

Лоръл се облегна на стола си в читалнята и изпусна дъха, който бе задържала в гърдите си. Не пишеше нищо повече от онова, което вече беше изровила в Гугъл, и облекчението ѝ беше огромно. Почувства се по-лека поне с пет килограма. Нещо повече, въпреки споменаването на безславната кончина на Дженкинс нямаше нито дума за Дороти Никълсън, нито за ферма, наречена Грийнейкърс. И слава богу! Лоръл едва сега осъзна колко се е притеснявала какво би могла да открие. Оказа се, че най-вълнуващото нещо в пролога беше портретът на един човек, чийто успех се дължеше единствено на собствения му труд и огромната му дарба. Лоръл се беше надявала по-скоро да открие нещо, което да оправдае озъбената ненавист, която беше развила към мъжа на алеята пред къщата.

Питаше се дали има вероятност биографът да не е разбрал правилно. Възможно беше, всичко е възможно. Духът ѝ леко се повдигна, обаче въпреки това Лоръл завъртя очи. Ама наистина, собствената ѝ арогантност просто нямаше граници — едно е предчувствието, но съвсем друго е допускането, че знаеш повече за Хенри Дженкинс от човека, който е изучавал живота и е написал биографията му.

На фронтисписа на книгата имаше снимка на Дженкинс и Лоръл отвори на нея, решена да прозре отвъд многопластовата заплаха, внушена от предразсъдъка ѝ, и да види очарователния, харизматичен и умен млад писател, описан в пролога. На тази снимка той беше по-млад, отколкото го бе видяла в интернет, и Лоръл беше принудена да признае, че е красив. Всъщност — хрумна ѝ, докато разглеждаше изваяните му черти, че в известен смисъл той ѝ напомня за неин колега актьор, по когото преди време доста силно се бе увлякла. Бяха участвали заедно в пиеса на Чехов през шейсетте години и помежду им се беше разиграла бурна любовна история. Не се получи — театралните романси рядко са сполучливи, но беше великолепно и силно, докато траеше.

Лоръл затвори книгата — бузите ѝ пламтяха и в гърдите ѝ се бе надигнало прелестно носталгично чувство. Това бе неочаквано и доста неловко, предвид обстоятелствата. Преглътна малка тревожна бучица, напомни си за целта си и отгърна на деветдест и седма страница. Пое голяма глътка въздух, за да се съсредоточи и зачете главата "Семеен живот".

Ако до този момент Хенри Дженкинс е бил нещастен в личния си живот, вече му предстои промяна към по-добро. През пролетта на 1938 година директорът на някогашното му училище господин Джонатан Карлайън кани Дженкинс да се върне в Нордстром и да говори пред завършващите ученици за трудностите на литературната професия. Точно там, докато се разхожда една вечер, Дженкинс се запознава с племенницата и повереница на директора Вивиан Лонгмайър, тогава петгодишна, истинска красавица. Дженкинс описва срещата в романа си "Неохотната муза", една от най-успешните му творби и категорично откъсване от суровата тематика на по-ранните му произведения.

Остава загадка как се е почувствала Вивиан Дженкинс, когато подробностите от периода на ухажването и от началните години на брака им са станали публично достояние, загадка остава и самата жена. Младата госпожа Дженкинс тъкмо започва да оставя следа в света, когато животът ѝ е трагично покосен по време на лондонските бомбардировки. Онова, което е известно, благодарение на безспорното обожание на съпруга ѝ към неговата "неохотна муза", е фактът, че тя е прелестно и обаятелно същество, а чувствата на Дженкинс към нея са ясни още от самото начало.

Следваше дълъг откъс от "Неохотната муза", в който Хенри Дженкинс пишеше възторжено как се е запознал и е ухажвал бъдещата си млада съпруга. Лоръл неотдавна стоически беше прочела цялата книга, затова прескочи откъса и продължи да чете от мястото, където биографът отново насочваше вниманието си към фактите от живота на Вивиан:

Вивиан Лонгмайър е дъщеря на единствената сестра на Джонатан Карлайън, Изабел, пристанала по време на Първата световна война на един австралийски войник и напуснала Англия. Нийл и Изабел Лонгмайър се установили в малка добиваща кедрово дърво общност в планината Тамбърийн в югоизточната част на Куинсланд, а Вивиан била най-малкото от четирите им деца. През първите осем години от своя живот Вивиан Лонгмайър водела колониално съществуване, докато не била изпратена обратно в Англия, за да бъде отгледана от чичо си по майчина линия, в училището, което построил във великолепното им семейно имение.

Най-ранните сведения за Вивиан Лонгмайър са от госпожица Кейти Елис, известна педагожка, на която било възложено да съпровожда момиченцето на дългото пътуване по море от Австралия до Англия през 1929 година. Кейти Елис споменава момиченцето в своите мемоари "Родена за учител", където намеква, че познанството ѝ с детето е породило интереса, пронизващ целия ѝ живот, да образова невръстни, оцелели от травма:

"Когато ме помоли да съпровождам Вивиан, нейната австралийска леля ме предупреди, че детето е глуповато и не бива да се учудвам, ако то предпочете изобщо да не общува с мен по време на пътуването. Тогава бях още млада и неподготвена да разкритикувам строго въпросната жена заради пълната липса на съчувствие, граничеща с безсърдечност, но бях достатъчно сигурна в собствените си впечатления, за да не приема преценката ѝ. Вивиан Лонгмайър не беше глуповата, разбрах го още щом я зърнах, обаче прозрях и причината леля ѝ да я описва по този начин.

Вивиан притежаваше способност, на моменти много смущаваща, да стои неподвижно продължително време, а лицето ѝ — не безизразно, със сигурност не — беше озарено от напрегната мисъл, но някак потайно и по начин, който караше всеки, който я наблюдава, да се чувства изключен.

Самата аз бях дете с богато въображение, а строгият ми баща протестант нерядко ми се караше, че се отнасям в блянове и пиша в дневника си — навик, който имам и до днес, — затова за мен беше кристално ясно, че Вивиан се потапя в оживен вътрешен живот. Нещо повече, стори ми се естествено и разбираемо едно дете, изгубило наведнъж цялото си семейство, дома си и родината си, да изпитва необходимост да се постарае да съхрани вътрешно нищожната останала му сигурна самоличност.

По време на дългото морско пътуване до голяма степен успях да спечеля доверието на Вивиан и установихме помежду си взаимоотношения, които продължиха дълги години. Кореспондирахие си сърдечно и редовно до нейната трагична и преждевременна смърт по време на Втората световна война и макар никога да не съм била неин официален терапевт, с радост мога да твърдя, че станахме близки. Тя нямаше много npиятели: беше човек, от когото околните копнеят да бъдат обичани, обаче не създаваше и лесно връзки. Като се обърна назад, мисля, че върхово постижение в кариерата ми е фактът, че тя открито обсъждаше с мен подробности от личния свят който си беше изградила. Той беше "безопасно" място, в което Вивиан се оттегляше, щом се почувстваше уплашена или самотна, а за мен беше чест, че ми е позволено да надзърна отвъд стените".

Описанието на Кейти Елис, че повереницата ѝ се оттегля в "свой личен свят", съответства с разкази за Вивиан като зряла жена: "Тя беше привлекателна, жена, която ти се иска да гледаш, но която след това не можеш да твърдиш, че познаваш". Създаваше впечатлението, че под повърхността "се случват повече неща, отколкото изглежда". В известен смисъз тъкмо нейната самодостатъчност я прави магнетична — тя сякаш не се нуждае от други хора ". Може би тъкмо "чудатото излъчване на Вивиан като от друг свят" привлича вниманието на Хенри Дженкинс онази вечер в училище Нордстром. Или пък фактът, че и тя като него е оцеляла след блязано от тежко насилие детство и малко след това се е преместиш в свят, обитаван от хора със значително по-различен произход от нейния. "Ние бяхме посвоему аутсайдери — казва Хенри Дженкинс пред Би Би Си. — Двамата бяхме сродни души. Разбрах го още в мига, в който я зърнах. Докато я гледах да крачи по пътеката към мен, съвършена в роклята си от дантела, усетих пълнота, в известен смисъл това беше краят на едно пътуване, започнало, когато пристигнах в училището Нордстром."

Имаше и една неясна снимка на тях двамата, направена в деня на сватбата им на излизане от параклиса на църквата. Вивиан беше вдигнала поглед към Хенри, вятърът беше накъдрил воала ѝ, а младоженецът я държеше за ръка и се усмихваше към обектива на фотоапарата. Скупчените край тях хора хвърляха ориз от стълбите на параклиса и изглеждаха радостни, но снимката натъжи Лоръл. Старите снимки нерядко въздействат така и в това отношение тя приличаше на майка си. Имаше нещо силно отрезвяващо в усмихнатите лица на хората, които още не знаят каква съдба ги очаква. Още повече в случаи като този, в койот Лоръл знаеше точно какви ужасии дебнат зад ъгъла. Беше видяла със собствените си очи насилствената смърт на Дженкинс, знаеше също, че младата Вивиан Дженкинс, така прелестна на снимката от сватбата си, ще почине само три години по-късно.

Няма съмнение, че Хенри Дженкинс е обожавал жена си, направо я е боготворял. Той не крие какво означава тя за него нарича я "моята благодат " или "моето спасение" и неведнъж изразява убеждението си, че без нея животът му нямало да има смисъл. Твърденията му ще се окажат печално пророчески, защото, след като Вивиан загива по време на въздушното нападение на 21 май 1941 година, светът на Хенри Дженкинс започва да се руши. Макар да работи в Министерството на информацията и да има сведения от първа ръка за огромния брой цивилни жертви, Дженкинс не може да се примири см смъртта на съпругата си, дължаща се на толкова прозаични причина. В ретроспекция доста бурните обвинения на Дженкинс — че е налице подъл заговор за смъртта на Вивиан, че е била мишена на съмнителни изнудвачи, че иначе никога не би посетила мястото на бомбардировката — се оказват първите признаци на лудостта, която накрая ще го завладее напълно. Той отказва да приеме, че смъртта на съпругата му е нещастен случай по време на война, и се заклева да "залови хората, отговорни за нея, и да ги изправи пред правосъдието". Дженкинс е хоспитализиран след нервен срив в средата на 40-те години, но, за жалост, манията му ще го преследва до края на дните му, ще го изтласка в периферията на висшето общество и до самотната му смърт през 1961 година като отчаян и съсипан човек.

Лоръл шумно затвори книгата, сякаш искаше темата да остане затворена между кориците. Не искаше да чете повече за убеждението на Хенри Дженкинс, че зад смъртта на жена му се крие нещо повече от очевидното, нито за клетвата му да намери виновника. Беше я обзело доста настойчивото и неканено усещане, че той е сторил точно това и че тя, Лоръл, е била свидетелка на резултата. Защото мама с нейния "идеален план" е човекът, когото Хенри Дженкинс обвинява за смъртта на съпругата си, нали така? "Съмнителните изнудвачи", които се опитват да отнемат нещо от Вивиан, които са я подмамили на мястото, където е намерила смъртта си, място, което иначе не би посетила.

Лоръл потръпна неволно и се озърна назад. Изведнъж се почувства изложена на показ, сякаш я наблюдаваха невидими очи. Коремът ѝ също сякаш беше станал течен. От чувство за вина, осъзна, вина по силата на близост. Замисли се за майка си в болницата, за изразените от нея съжаления, за това, че се била "възползвала" от нещо, от признателността ѝ за някакъв "втори шанс" — всичко това бяха звезди, появили се на тъмното небе. На Лоръл може и да не харесваха фигурите, които виждаше, но не можеше да отрече присъствието им.

Погледна надолу към привидно безобидната черна корица на биографията. Майка ѝ знаеше всички отговори, но не само тя.

Вивиан също ги знаеше. До този миг Вивиан беше само шепот — усмихнато лице от снимка, име на първата страница на стара книга, частица, плъзнала се през пукнатините на историята и забравена.

Обаче беше важна.

Изведнъж Лоръл бе обзета от изгарящата убеденост, че каквото и да се е объркало в плана на Дороти, то е било свързано с Вивиан. Че нещо в характера на другата жена я е превърнало в най-неподходящия човек, с когото Дороти да се забърка.

Разказът на Кейти Елиът за Вивиан като малка беше много благ, но Кити Бейкър я беше описала като "презрителна" жена, като "лошо влияние", надменна и студена. Дали детството на Вивиан беше прекършило нещо у нея, дали не я беше вкоравило и не я беше превърнало в жена — красива и богата, — чиято сила е в нейната студенина, в нейната затвореност, в нейната недостъпност? Информацията в биографията на Хенри Дженкинс, невъзможността му да се примири със смъртта ѝ и фактът, че десетилетия наред издирвал хората, които смята за отговорни, несъмнено говореха за жена, оказвала огромно въздействие над околните.

С лека проницателна усмивка Лоръл отвори отново биографията и разлисти страниците, докато не намери каквото търсеше. Ето го. Стисна писалката си малко несръчно от вълнение и записа името "Кейти Елис" и заглавието на нейните мемоари "Родена за учител". Вивиан може да не се е нуждаела от приятели и да не е имала много, но беше писала писма на Кейти Елис, в които (дали не възлагаше прекалено големи надежди?) може и да бе споделила тъмни и дълбоко скрити истини за себе си. Напълно вероятно бе тези писма все още да са запазени някъде — мнозина не съхраняват кореспонденцията си, но Лоръл беше склонна да се обзаложи, че госпожица Кейти Елис, известна преподавателка и автор на мемоари, не е една от тях.

Защото колкото повече го премисляше Лоръл, толкова повече ѝ се изясняваше. Вивиан беше ключът, трябваше да научи повече за тази загадъчна личност, ако иска да разплете плана на Дороти, и което бе още по-съществено — какво в този план се е объркало. А сега — усмихна се Лоръл — вече беше сграбчила ъгълчето на сянката ѝ.