Пазителка на тайните

— Престани, Дол — каза Джими. — Не е така. Виж… — Пресегна се да хване ръцете ѝ през масата и възприе лековат тон, за да подскаже, че цялата история е била просто шега, но вече трябва да престанат. — Знам, че се е отнесла несправедливо с теб и не я уважавам за това. Обаче планът ни просто няма да проработи. Вивиан не изневерява — ако ѝ изпратиш писмото, тя ще го прочете и ще се изсмее. Сигурно дори ще го покаже на съпруга си и двамата ще се позабавляват.

— Не, няма — издърпа ръцете си Доли и ги скръсти. Беше упорита или просто отчаяна, понякога му беше трудно да открива разликата. — Никоя жена не иска съпругът ѝ да подозира, че тя има връзка с друг. Въпреки всичко тя ще ни даде парите.

Дими си извади цигара, запали я и огледа Доли през пламъчето. Преди време щеше да се постарае да я придума, а обожанието щеше да го заслепи за недостатъците ѝ. Сега обаче нещата стояха различно. Рана разполовяваше сърцето на Джими, тъничка линия, появила се, когато Доли отказа да се омъжи за него и го заряза коленичил на пода на ресторанта. След това раната позаздравя и през повечето време белегът не личеше, но всъщност беше досущ като вазата, която майка му строши онзи ден, когато отидоха в "Либърти", и която после баща му залепи — на определена светлина пукнатините винаги личаха. Джими обичаше Доли, това никога нямаше да се промени — за него предаността беше насъщна като въздуха, — но когато погледна Доли, той си помисли, че в момента не я харесва много.

***

Вивиан се върна. Отсъства малко повече от седмица и когато Джими зави по коридора към мансардата, отвори вратата и я видя насред орда скорострелно бъбрещи деца, се случи нещо съвсем неочаквано. Джими се зарадва да я види. И не просто се зарадва, ами светът му се стори малко по-светъл, отколкото преди секунда.

Закова се на място.

— Вивиан Дженкинс — рече той, с което я принуди да вдигне очи.

Тя му се усмихна, Джими ѝ се усмихна в отговор и в същия миг осъзна, че е загазил.

26

Библиотеката на Ню Колидж, Оксфорд, 2011

Лоръл прекара следващите петдесет и седем минути, до една мъчителни, крачейки в парка на Ню Колидж. Когато най-сетне отключиха вратите, тя за малко да постави нов библиотечен рекорд, докато се боричкаше с другите хора да се върне на бюрото си, което на свой ред ѝ напомни за коледните разпродажби. Бен със сигурност се впечатли, когато се върна и я завари вече да работи съсредоточено.

— Гот — отсъди той, ококорен смаяно и обмислящ дали все пак няма вероятност тя да се е появила, като е щракнала с пръсти и леко е набърчила нос. Изпълненото му със страхопочитание удивление отстъпи място на прошепнато притеснение: — Не съм ви заключил тук погрешка, нали?

Лоръл го увери, че не е, и се зае да преглежда първия дневник на Кейти от 1941 година, търсейки някакво обяснение на провала на плана на майка си. През първите месеци на годината Вивиан не присъстваше често, само от време на време се споменаваше, че Кейти е написала или е получила писмо, и едно дискретно твърдение между редовете, че "при госпожа Дженкинс, изглежда, всичко си е постарому", но после, на пети април 1941 година настъпваше оживление:

С днешната поща пристигна вест от младата ми приятелка Вивиан. Писмото беше дълго като за нея и веднага се разтревожих от промяната на тона. Отначало се зарадвах, стори ми се, че предишният ѝ дух донякъде се е възродил и че е намерила покой от тревогите си. Но, за жалост, не, защото писмото не описваше възобновена отдаденост на дома и семейството. Вместо това тя ми разказваше пространно и най-подробно за работата си като доброволка в болницата за сираци на доктор Томалин, както винаги ме умоляваше след това да унищожа писмото ѝ и в отговора си да не споменавам работата ѝ.

Разбира се, ще се съобразя с молбата ѝ, но възнамерявам най-настойчиво да я подканя да прекрати всякаква обвързаност с това място, поне докато не измисля трайно решение на проблемите ѝ. Не е ли достатъчно, че настоява да прави дарения за разходите на болницата? Изобщо ли не е загрижена за собственото си здраве? Няма да спре, знам го. Вивиан вече е на двайсет години, но още се държи като инатливотото дете, с което се запознах на нашия кораб и което отказваше да последва съвета ми, когато не ѝ допада. Въпреки това ще ѝ nuшa. Никога не бих си простила, ако се случи най-лошото, а не съм направила всичко по силите си да я насоча в правилната посока.

Лоръл свъси вежди. Какво е това "най-лошо"? Явно прошискаше нещо — защо, за бога, Кейти Елис, учителка и приятелка на всички нещастни и травмирани хора, е толкова категорична, че Вивиан трябва да престане да работи като доброволка в болницата на доктор Томалин за сираци от войната? Освен ако самият доктор Томалин не е опасността. Това ли беше? Или пък болницата се намираше в квартал, привличащ много германски бомбардировачи? Лоръл поразсъждава над въпроса около минутка, преди да отсъди, че е невъзможно да реши от какво точно се е опасявала Кейти, без да се залови със странично проучване, което би погълнало малкото останало ѝ време. Подозираше че въпросът е интригуващ, но без съществена връзка с мисията ѝ да узнае повече за плана на майка си. Продължи да чете:

Причината за въодушевлението на Вивиан ми се изясни на втората страница на писмото ѝ. Оказа се, че се е запознала с един човек, млад мъж, и макар да се старае да го споменава съвсем небрежно — "Към проекта ми с децата се присъедини още един доброволец, мъж, който явно знае за престъпването на границите толкова малко, колкото аз знам как светлинки се превръщат във феи", — познавам добре приятелката си и подозирам, че това безгрижно лустро е заради мен, а всъщност прикрива нещо по-дълбоко. Не знам точно какво може да бъде това, знам само, че тя надали би посветила толкова много редове на някого — приятел или враг, — с когото току-що се е запознала. Тревожа се. Инстинктът никога досега не ме е подвеждал, затова ще ѝ пиша веднага и ще настоявам за нужната предпазливост.

Кейти Елис вероятно бе сторила точно това, защото следващият текст в дневника ѝ съдържаше дълъг пряк цитат от писмото на Вивиан Дженкинс, явно в отговор на изразената от приятелката ѝ загриженост.

Колко ми липсваш, скъпа Кейти — не сме се виждали повече от година, а сякаш са минали десет. Писмото ти събуди у мен желание да седнем двете под онова дърво в Нордстром, до езерото, където ходехме на пикник, когато ми идваше на гости. Помниш ли нощта, когато се измъкнахме тайно от голямаma къща и окачихме хартиени фенери по дърветата? Казахме на чичо, че сигурно са били циганите, и той през целия следващ ден обикаляше горите с пушка на рамо и следван от клетото си болно от артрит куче — скъпия стар Дюи. Толкова предана хрътка.

След това ти ми се скара, задето правя пакости, обаче, Кейти, аз си спомням как ти подробно ми описа на закуска "страховитите" звуци, които си чула през нощта, когато сигурно циганите "се спускали" в светите земи на Нордстром. Не беше ли страхотно да плуваме на светлината на огромната сребриста луна? Много обичам да плувам — все едно скачаш от края на света, нали? Никога не съм преставала да вярвам, че, току-виж, открия онази дупка на дъното на реката, през която ще се върна обратно.

О, Кейти, на колко години трябва да стана, преди да спреш да се тревожиш за мен. Сигурно съм огромно бреме. Мислиш, че когато остарея и започна да тракам с иглите за плетене в люлеещия се стол, ти ще продължаваш да ми напомняш да не си цапам полата и да си бърша носа? Колко добре се грижи за мен през годините, колко много те затруднявах понякога да го правиш и какъв късмет извадих, че точно ти ме посрещна през онзи ден на гарата в Саутпорт!

Както винаги, съветите ти са мъдри и те уверявам, скъпа, че и аз действам мъдро. Вече не съм дете и прекрасно знам какви са отговорностите ми — но ти не ми вярваш, нали? Четеш писмото ми, клатиш глава и си мислиш колко съм безотговорна. За да успокоя страховете ти, нека те уверя, че почти не съм разговаряла с въпросния мъж (казва се Джими, между другото — да го наричаме така, съгласна ли си? — "мъжът'‘ звучи доста зловещо), всъщност през цялото време се старая да го обезсърча да общува с мен, дори при необходимост навлизам в царството ча грубостта, за което ти се извинявам, скъпа Кейти, знам, че не обичаш младото ти протеже да се прочува с лошите си обноски, а пък аз никак не обичам постъпките ми да застрашават доброто ти име!

Лоръл се усмихна. Вивиан ѝ харесваше, отговорът ѝ беше дързък, без да бъде нелюбезен към квачката Кейти и изтощителната ѝ склонност да се притеснява. Дори самата Кейти беше написала под откъса: "Радвам се да видя, че дръзката ми млада приятелка отново е тук. Липсваше ми през последните години." На Лоръл не ѝ допадна толкова името на младия доброволец от болницата на доктор Томалин, което споменаваше Вивиан. Същият Джими ли беше, в когото била влюбена майка ѝ? Несъмнено. Възможно ли беше да е съвпадение, че той работи с Вивиан в болницата на доктор Томалин? Определено не. Лоръл усети боботенето на тревожно опасение, когато планът на двамата влюбени започна да добива форма.

Явно Вивиан нямаше представа за връзката между любезния млад мъж в болницата и някогашната ѝ приятелка Дороти, което може би не беше чудно. Кити Баркър беше споменала колко старателно майка ѝ беше държала приятеля си далеч от Кампдън Гроув. Освен това описа как по време на война емоциите се изострят, а нравствените устои се разклащат, поради което, проумя Лоръл изведнъж, се появяват идеални условия двама злочести влюбени да бъдат отнесени от folie a deux^[6].