Пазителка на тайните

— Майка ми — промълви Лоръл, стиснала устни, които всеки момент щяха да се разтреперят — не е добре.

— О, скъпа! — По-възрастната жена пое ръката на Лоръл.

— Тя умира, Клеър.

— Кажи ми какво ти трябва.

Лоръл затвори очи. Трябваха ѝ отговори, истината, трябваше да разбере със сигурност дали щастливото ѝ семейство от детството е било лъжа.

— Време — отвърна тя накрая. — Трябва ми време. Не ми остава много.

Клеър стисна ръката ѝ.

— Тогава ще ти осигуря време.

— Но филмът…

— Не го мисли, аз ще се погрижа.

Появи се Мич с чаша вода. Суетеше се притеснено, докато Лоръл пиеше.

— Добре ли си? — попита Клеър Лоръл, а след като тя ѝ кимна се извърна към Мич: — Само още един въпрос, но после, за жалост, ще приключим за днес. Госпожа Никълсън има друг ангажимент.

— Разбира се — преглътна измъчено Мич. — Надявам се, че не съм… Изобщо не исках да я оскърбя.

— Не ставайте глупав, няма нищо подобно — усмихна се Клеър с топлотата на арктическа зима. — да продължаваме, ако обичате.

Лоръл остави чашата и се приготви. Огромно бреме падна от плещите ѝ и на негово място се настани яснотата на категоричната решимост: през Втората световна война, докато над Лондон се сипели бомби, а смелите жители ремонтирали, справяли се някак и прекарвали нощите, сгушени един до друг в течащите бомбоубежища; докато копнеели за портокали, проклинали Хитлер и жадували за край на разрухата; докато някои откривали у себе си неподозирана смелост, майката на Лоръл била една от тях. Тя имала съседи и вероятно приятели, разменяла купони срещу яйца и страшно се радвала, ако случайно намери отнякъде чифт дамски чорапи, а насред всичко това пътят ѝ се пресякъл с този на Вивиан и на Хенри Дженкинс. Приятелка, която ще изгуби, и мъж, който един ден ще убие.

Нещо ужасно се бе случило между тях тримата. Това бе единственото обяснение за привидно необяснимото, нещо толкова ужасно, че да оправдае стореното от Дороти. В оставащото ѝ малко време Лоръл възнамеряваше да открие какво е това нещо. Сигурно откритието нямаше да ѝ допадне, но беше готова да поеме риска. Трябваше да го поеме.

— Последен въпрос, госпожо Никълсън — каза Мич. — Миналата седмица говорихме за майка ви, Дороти. Госпожо Никълсън, и преди сте казвали, че майка ви е била силна жена. През войната, изгубила семейството си, започнала отново. Как мислите, дали сте наследили нейната сила? Затова ли успяхте оцелеете и дори да преуспеете в този, както е известно, безмилостен бизнес?

Този път Лоръл беше готова. Поднесе отговора си безукорно, без изобщо да се налага да ѝ помагат.

— Майка ми умееше да оцелява и още го умее. Ако съм наследила дори половината от смелостта ѝ, значи съм голяма късметлийка.