Пазителка на тайните

* * *

Джими наблюдаваше Доли над бялата покривка на масата. Не така го беше планирал — да ѝ предложи в празен ресторант, след като ѝ купи паниран артишок и кисело вино и стана причина тя да пламти от гняв. Помежду им се възцари мълчание, а кутийката с пръстена натежа мъчително в джоба на Джими. Не искаше да спори, копнееше просто да сложи пръстена на пръста ѝ не само защото щеше да я обвърже с него — макар че копнееше и за това, разбира се, — а и защото беше израз на почит към нещо истинско и хубаво. Джими побутваше храната в чинията си.

Дори специално да се беше постарал, пак нямаше да обърка нещата толкова. А още по-лошото бе, че не му хрумваше как да ги оправи. Доли беше сърдита, защото усещаше, че премълчава нещо, обаче онази жена, Вивиан, го бе помолила да не повтаря думите ѝ. Нещо повече, докато го молеше, нещо в изражението ѝго накара да затвори уста и да кимне. Той завлачи артишока си през жалкия бял сос.

Може би все пак Вивиан нямаше предвид Доли. Ами да, те бяха приятелки. Доли сигурно щеше да се изсмее, ако ѝ кажеше, щеше да махне с ръка и да го увери, че тя, разбира се, вече знае. Джими отпи глътка вино, премисляйки положението и питайки се как би постъпил баща му на негово място. Имаше усещането, че баща му щеше да спази обещанието си пред Вивиан, но пък виж него какво го сполетя — изгуби жената, която обичаше. Джими нямаше да допусне същото да се случи и с него.

— Приятелката ти — поде той нехайно, сякаш помежду им нямаше никаква неловкост, — Вивиан… тя видя една от снимките ми.

Доли насочи вниманието си към него, но не каза нищо.

Джими преглътна, прогони всякакви мисли за баща си, лекциите за доблест и почтеност, които му беше изнасял като малък. Тази вечер нямаше друг избор, освен да каже на Доли истината, пък и какво би могло да навреди това?

— На едно момиченце, чието семейство загинало по време на бомбардировката в Челси онази нощ. Беше тъжно, Доли, ужасно тъжно, момиченцето се усмихваше и беше обуто с… — Той замълча и махна с ръка, защото по изражението на Доли отсъди, че тя губи търпение. — Това не е важно — работата е там, че приятелката ти Вивиан знаеше кое е момиченцето. Вивиан я позна на снимката.

— Как?

Това беше първата ѝ дума, откакто им бяха поднесли храната и макар да не беше точно проява на безрезервна прошка, Джими грейна.

— Каза ми, че има приятел, лекар, който ръководи малка частна болница във Фулам. Част от помещенията отделил да се грижи за сираци от войната и тя понякога му помагала. Там се запознала с Нела, момиченцето от снимката. Нали разбираш, завели я в клиниката, когато никой не дошъл да я потърси.

Доли го наблюдаваше и го чакаше да продължи, но той не се сещаше какво още да каже.

— Това ли е? — попита Доли. — И не си ѝ казал нищо за себе си?

— Не, дори името си. Нямаше време.

В далечината отнякъде в тъмната и студена лондонска нощ се разнесе поредица от взривове. Джими внезапно се запита кого ли улучват бомбите, кой ли пищи в момента от болка и ужас, докато светът край него рухва.

— И тя не ти каза нищо друго?

Джими поклати глава.

— Не за болницата. Канех се да я попитам дали може да я придружа някой ден, да занеса нещо на Нела…

— Но не си го направил?

— Нямах възможност.

— И това е единствената причина да си толкова уклончив, защото Вивиан ти е казала, че помага на приятеля си лекар в болницата?

Той се почувства глупаво заради недоверието на Доли. Усмихна се и леко се сви, прокле се, задето винаги приема всичко толкова сериозно, задето не бе осъзнал, че Вивиан преувеличава, което Доли, естествено, вече знаеше — знаеше, че Джими се измъчва напразно.

— Тя ме помоли да не казвам на никого — рече той изтощено.

— О, Джими — засмя се Доли и се пресегна от отсрещната страна на масата, за да погали леко ръката му. — Вивиан не е имала предвид да не казваш на мен. Искала е да не казваш на други хора, на непознати.

— Знам — стисна ръката ѝ между своите Джими, усети гладките ѝ пръсти под своите. — Глупаво беше да не се досетя. Таи вечер не съм на себе си. — Изведнъж си даде сметка, че стои на прага, отвъд който започва остатъкът от живота му, от съвместния им живот. — Всъщност — поде отново той и гласът му прозвуча леко пресекливо — искам да те попитам нещо, Доли.

* * *

Доли се усмихваше разсеяно, докато Джими галеше ръката ѝ. Приятел лекар, приятел мъж — Кити имаше право, Вивиан имаше любовник. И изведнъж всичко останало доби смисъл. Потайността, честите отсъствия на Вивиан от столовата на доброволките, отнесеното ѝ изражение, докато стоеше на прозореца на къщата на Кампдън Гроув номер двайсет и пет и блуждаеше.

— Как ли са се запознали — зачуди се на глас Доли точно когато Джими казваше:

— Искам да те попитам нещо, Дол.

За втори път тази вечер говореха едновременно и Доли се засмя.

— Трябва да престанем да го правим. — Неочаквано се почувства лъчезарна и весела, сякаш можеше да се смее цяла нощ. Сигурно беше заради виното. Неусетно беше пийнала повече. Но изпадна и в еуфория от облекчение, че Джими не е разкрил самоличността си. — Та ти казвах…

— Не — той притисна върховете на пръстите си към устните ѝ. — Нека да довърша. Дол. Трябва да довърша.

Изражението му я изненада, защото не го виждаше често — решително, почти настойчиво, — и макар да копнееше да научи повече за Вивиан и за нейния приятел лекар, Доли затвори уста.

Джими плъзна ръка настрани и я погали по бузата.

— Дороти Смитам — поде той и нещо вътре в нея се сви заради начина, по който той произнесе името ѝ. Тя се разтопи. — Влюбих се в теб още когато те зърнах. Помниш ли онова кафене в Ковънтри?

— Ти носеше чувал с брашно.

Той се засмя.

— Истински герой. Такъв съм си.

Тя се усмихна и побутна празната си чиния настрани. Запали цигара. Усети, че е станало студено, радиаторът беше спрял да цъка.

— Е, беше много голям чувал.

— Вече съм ти казвал, че съм готов на всичко за теб.

Тя кимна. Казвал го беше много пъти. Беше мило и тя не искаше да го прекъсва, докато ѝ го повтаряше, но Доли не беше сигурна колко време ще успее да задържи мислите и въпросите си за Вивиан да не изплуват на повърхността.

— Говоря сериозно, Дол. Ще направя каквото поискаш.

— Би ли помолил келнера да провери отоплението?

— Сериозно говоря.

— И аз, тук изведнъж стана адски студено — обгърна тя с ръце тялото си. — Не усещаш ли?

Джими не отговори, беше твърде зает да търси нещо в джоба на панталона си. Доли мерна келнера и се помъчи да привлече вниманието му. Той сякаш я забеляза, но после отново се запъти им кухнята. Тя установи, че другата двойка си е тръгнала и че двамата с Джими са единствените посетители в ресторанта. — Мисля, че трябва да си тръгваме, Джими. Късно е.

— Само минутка.

— Но тук е студено.

— Не обръщай внимание.

— Но Джими…

— Опитвам се да те помоля да се омъжиш за мен, Дол. — Той изненада дори себе си, личеше си по изражението му, и се засмя. — Явно доста оплетох конците… за пръв път ми е. и не смятам да го правя отново. — Той стана от мястото си, коленичи пред нея и си пое голяма глътка въздух. — Дороти Смитам, ще ме удостоиш ли с честта да ми станеш съпруга?

Доли седеше в очакване да проумее, той да излезе от ролята и да се засмее. Знаеше, че Джими се шегува, нали точно Джими настоя в Борнмът да изчакат, докато спести достатъчно пари. Сигурно ей сега щеше да се засмее и да я попита дали иска нещо за десерт. Обаче той не го стори. Остана на мястото си, вперил поглед в нея.

— Джими? Ще се простудиш там долу. Веднага се изправи.

Той не го стори. Без да отмества поглед, вдигна лявата си ръка и ѝ показа пръстена, който стискаше с върховете на пръстите си. Златна халка с малък камък в обков — личеше си че е стар, но беше и достатъчно съвременен, не беше антика. Доли примигна изненадано — той си носеше и реквизит. Наистина прекрасно изпълняваше ролята си, заслужаваше възхищение. Искаше ѝ се да може да каже същото и за себе си, обаче той я бе сварил неподготвена. Доли не беше свикнала Джими да подема такива игри с превъплъщения — това беше нейна работа, и не беше сигурна, че промяната ѝ допада.

— Нека да си измия косата и да си помисля — изчурулика тя.

Неговата коса беше паднала върху едното му око и той тръсна глава, за да я отметне. По лицето му нямаше и намек за усмивка, когато се взря в нея за миг, сякаш за да събере мислите си, и въздъхна.

— Моля те да се омъжиш за мен, Дол — повтори той и нещо в искрения му скован тон, в пълното отсъствие на хитруване и двусмислици предизвика у Доли първата тръпка на подозрението, че той може и да говори сериозно.

* * *

Помисли си, че той се шегува. Джими едва не се разсмя, когато си даде сметка за този факт. Не го направи, а отметна коса от очите си и си припомни как тя го бе отвела горе онази нощ, как го погледна, когато червената ѝ рокля се свлече на пода, как вирна брадичка и срещна погледа му, а той се бе почувствал млад и силен, и много щастлив, че е жив точно в онзи миг, точно там с нея. Припомни си как след това бе седял в леглото, неспособен да заспи заради блаженото съзнание, че момиче като нея може да се влюби в него, как докато я съзерцаваше да сънува, бе осъзнал, че ще я обича до края на своя и на нейния живот, докато остареят заедно, седнали в удобни кресла във фермата, докато децата им вече ще са пораснали и поели по пътя си, а те ще се редуват да си приготвят чай.

Искаше да ѝ каже всичко това, да ѝ напомни, да я накара да си представи тази картина живо като него, обаче Джими знаеше, че Доли е различна, че обича изненадите и не иска да узнава края още в началото. Вместо това, когато всичките му мисли се събраха като листа, той бавно въздъхна и каза съвсем простичко:

— Моля те да се омъжиш за мен, Дол. Не съм богат, но те обичам и не искам да пропилявам нито ден повече без теб.

После видя как изражението ѝ се променя и по ъгълчетата на устата ѝ и почти незабележимото потрепване на веждите ѝ отсъди, че тя най-сетне е разбрала.

Докато Джими чакаше, Доли въздъхна дълго и бавно. Намръщи се, стисна периферията на шапката си и леко я завъртя. Падаше си по драматичните паузи, затова той не се разтревожи, докато плъзгаше очи по съвършената линия на профила ѝ, както бе правил на онзи хълм край морето, а тя отрони:

— О. Джими! — с глас, който не прозвуча съвсем като нейния, а когато се обърна към него, по бузата ѝ се стичаше сълза. — Как може да ме молиш за това! Как може да ме молиш точно сега, по дяволите!

И преди Джими да успее да я попита какво иска да каже, тя мина покрай него, удари хълбока си в една маса, бързайки да се махне, и изчезна в студа и мрака на военновременен Лондон, без дори да се обърне назад. Минутите се нижеха, тя не се върна и едва тогава Джими проумя какво се е случило. И изведнъж сякаш се видя отгоре, като че ли в своя снимка — един мъж, който изгубил всичко, коленичил сам на мръсния под в евтиния ресторант, където бе станало много, много студено.

15

Съфък, 2011 г.

Впоследствие Лоръл се чудеше как е възможно да не ѝ е хрумнало да пусне в Гугъл името на майка си. Но пък нищо от онова, което знаеше за Дороти Никълсън, не я накара да заподозре, че може да я открие онлайн.

Нямаше търпение да се прибере в Грийнейкърс. Седна в паркираната пред болницата кола, извади телефона си и написа "Дороти Смитам" в прозорчето за търсене. Разбира се, от бързане го написа неправилно и се наложи да започне отново. Приготви се спокойно да приеме резултатите от търсенето, каквито и да се окажеха, и натисна бутона. 127 попадения. Лоръл въздъхна дълбоко. Сайт с американски генеалогии, някоя си Телма Дороти Смитам, която търсеше приятели във Фейсбук, делови справочник от Австралия и после, някъде по средата ва страницата, материал от военния архив на Би Би Си с подзаглавие "Лондонска телефонистка си спомня за Втората световна война". Пръстът на Лоръл трепереше, когато тя избра този вариант.

Страницата съдържаше военните спомени на жена на име Катрин Франсис Бейкър, работила като телефонистка във Военното министерство в Уестминстър по време на войната, Най-отгоре беше упоменато, че материалите са предоставени от Сузана Бейкър от името на майка ѝ. Имаше и снимка на жизнерадостна възрастна жена, която позираше малко кокетно на канапе от малинов велур с плетени покривчици на облегалката. Надписът гласеше:

Катрин Бейкър — Кити, си почива у дома. Когато избухва Втората световна война, Кити се мести в Лондон, където работи като телефонистка. Кити искала да постъпи в Женската флотска служба, но комуникациите били смятани за област от първостепенна важност, затова не можела да напусне.

Статията беше доста дълга и Лоръл я прегледа отгоре-отгоре, очаквайки името на майка ѝ да изникне от текста. Намери го няколко абзаца по-надолу:

Отраснах в централните английски графства и нямах роднини в Лондон, но във военно време беше организирано намирането на жилища за работещите във военния сектор. Имах късмет в сравнение с мнозина други, защото ме изпратиха на пансион в дома на доста изискана стара дама. Къщата беше на Кампдън Гроув номер седем, в Кенсингтън, и макар да звучи невероятно, времето, прекарано там през войната, беше много щастливо за мен. Живеех с още две момичета от министерството и две служителки на лейди Гуендолин, които бяха останали и след избухването на войната: готвачката и момиче на име Дороти Смитам, което беше нещо като компаньонка на господарката на къщата. С Дороти се сприятелихме, но изгубихме връзка, след като се омъжих за съпруга си Том през 1941 г. През войната приятелствата се формират лесно, което надали е учудващо — и аз често съм се питала какво е станало с приятелките ми от онова време. Надявам се да са оцелели.

Главата на Лоръл бучеше. Беше невероятно, как само ѝ въздейства да види името на майка си напечатано. Особено в такъв документ, описващ тъкмо времето и мястото, от които се интересуваше Лоръл.

Тя прочете абзаца отново с неотслабващо вълнение. Дороти Смитам беше реална. Беше работила за жена на име лейди Гуендолин Колдикот, живяла беше на Кампдън Гроув номер седем (на същата улица като Вивиан и Хенри Дженкинс, отбеляза с тръпка Лоръл) и е имала приятелка на име Кити. Лоръл погледна датата на материала — 25 октомври 2008 година. Значи въпросната приятелка най-вероятно още беше жива и би разговаряла с Лоръл. Всяко ново откритие беше поредната сияйна звезда на огромното черно небе, обрисуваща картината, която щеше да отведе Лоръл у дома.

* * *

Сузана Бейкър покани Лоръл на чай същия следобед. Оказа се толкова лесно да я намери, че Лоръл, която не вярваше в лесните неща и живота, усети прилив на неподправено подозрение. Трябваше само да напише имената на Катрин Бейкър и Сузана Бейкър в онлайн указателя и после да набере всеки от появилите се номера. Улучи десетката на третия път.

— Мама играе голф в четвъртък и разговаря с учениците от местното средно училище в петък — каза Сузана. — Има свободно време в графика ѝ днес в четири, ако ви е удобно.

Лоръл с радост се възползва от възможността и сега внимателно следваше указанията на Сузана по лъкатушния тесен път през влажните зелени поля в предградията на Кеймбридж.

Пълничка ведра жена с мека медночервена накъдрена от дъжда коса я чакаше до предната врата. Носеше яркожълта жилетка, кафява рокля и стискаше чадър с двете си ръце — проява на вежливо притеснение. Понякога, каза си актрисата у Лоръл ("наблюдаваш с ушите, очите и сърцето, с всичко наведнъж"), научаваш всичко необходимо от един-единствен жест на даден човек. Жената с чадъра беше неспокойна, благонадеждна и признателна.

— Здравейте — изчурулика тя, когато Лоръл пресече улицата и се запъти към нея. Усмивката ѝ разкри превъзходни зъби. — Аз съм Сузана Бейкър. Огромно удоволствие е да се запозная с вас.

— Лоръл. Лоръл Никълсън.

— Знам коя сте, разбира се! Заповядайте, заповядайте, моля. Ужасно време, нали? Мама казва, че е така, защото убих един паяк вътре. Глупаво от моя страна, отдавна трябваше да се науча. Това винаги предизвиква дъжд, нали така?

* * *

Кити Бейкър имаше мисъл, бърза като заек и остра като пиратски меч.

— Дъщерята на Доли Смитам — отсече тя и стовари юмрука си върху масата. — Каква приятна изненада, да му се не види! — Когато Лоръл понечи да се представи и да обясни как е открила името на Кити в интернет, крехката ръка махна нетърпеливо и притежателката ѝ дрезгаво рече: — Да, да, дъщеря ми вече ми каза, обяснили сте ѝ по телефона.

Лоръл, която нерядко бе обвинявана в рязкост, прие експедитивността на жената за освежителна, поне засега. Сигурно на деветдесет и две години човек нито се превзема, нито си губи времето. Усмихна се и каза:

— Госпожо Бейкър, майка ми не ми е разказвала много за войната, когато бях малка — сигурно е искала да остави преживяното тогава зад гърба си, — но сега тя не е добре, а за мен е важно да науча всичко, което успея, за миналото ѝ. Питах се дали не бихте ми разказали малко повече за Лондон през войната и по-конкретно за живота на майка ми по онова време.

Кити Бейкър с радост откликна. Усърдно се впусна да изпълни първата част от молбата на Лоръл и поде лекция за военновременен Лондон, докато дъщеря ѝ донесе чая и кифличките.

Известно време Лоръл я слуша съсредоточено, но после се разсея, защото стана ясно, че Дороти Смитам ще бъде просто второстепенно действащо лице в историята. Разгледа спомените от войната по стената на дневната, плакатите, които настойчиво умоляваха хората да не пилеят напразно, когато пазаруват, а да не забравят да си купуват зеленчуци.

Кити описваше начините, по които човек може случайно да се нарани по време на затъмнение, и докато Лоръл наблюдаваше как часовникът отмери последния половин час, вниманието ѝ се насочи към Сузана Бейкър, която слушаше майка си запленено и движеше устни заедно с всяко нейно изречение. Лоръл разбра, че дъщерята на Кити многократно е слушала тези истории, и изведнъж проумя динамиката на ситуацията: нервността на Сузана, старанието ѝ да угоди, благоговението, с което говореше за майка си… Кити беше пълна противоположност на Дороти, тя бе създала от преживелиците си през войната митология, от която дъщеря ѝ никога нямаше да се отърси.

Може би по един или друг начин всички деца са пленници на миналото на родителите си. В крайна сметка какво можеше да се надява да постигне горката Сузана в сравнение с майчините си разкази за героизъм и саможертва? За пръв път Лоръл изпита дребничка признателност към родителите си, задето са спестили на децата си това тежко бреме. (Тъкмо обратното, Лоръл бе пленник на липсата на история на майка си. Как да не се възхитиш на иронията!)

И тогава се случи нещо радостно: Лоръл вече губеше надежда, че ще научи нещо съществено, когато Кити прекъсна разказа си, за да се скара на Сузана, че много се бави с наливането на чая. Лоръл се възползва от шанса си, за да насочи разговора отново към Дороти Смитам.

— Каква великолепна история, госпожо Бейкър — каза тя с най-изискания си, актьорски тон. — Очарователна и преливаща от огромна храброст. Но какво ще кажете за майка ми? Може ли да ми разкажете нещичко и за нея?

Очевидно възрастната дама не бе свикнала да я прекъсват, защото на сцената се възцари изумено мълчание. Кити наклони глава, сякаш търсейки обяснение за подобно безочие, а Сузана правеше всичко по силите си да избегне погледа на Лоръл, докато е треперещи ръце разливаше чая.

Лоръл обаче изобщо не се сконфузи. Фактът, че е прекъснала монолога на Кити, ѝ достави в известен смисъл удоволствие. Сузана беше започнала да ѝ допада, но майка ѝ я тормозеше, а Лоръл умееше да се опълчва на такива като нея. Продължи весело:

— Мама участваше ли в дейностите в тила?

— Доли правеше своето — нацупено отвърна Кити. — Всички в къщата давахме дежурства, редувахме се да седим на покрива с кофа с пясък и портативна помпа.

— А социалният ви живот?

— Тя си прекарваше добре, всички си прекарвахме добре., Водеше се война. Човек трябва да се възползва от всяка възможност да си достави удоволствие.

Сузана предложи мляко и захар, но Лоръл отказа с жест.

— Сигурно красиви момичета като вас са имали и много приятели.

— Разбира се.

— Знаете ли дали мама е имала някой специален?

— Имаше един мъж — отговори Кити и сръбна от черния си чай. — Само че, убийте ме, не мога да си спомня името му.

На Лоръл обаче ѝ хрумна нещо — идеята я връхлетя внезапно. Предишния четвъртък на празненството по случай рождения ден медицинската сестра беше казала, че майка ѝ пита за някого и се чуди защо този човек не идва да я посети. Тогава Лоръл бе сметнала, че жената не е чула правилно, че всъщност майка ѝ е питала за Джери, но след като видя как мислите на майка ѝ блуждаят между настоящето и миналото, Лоръл знаеше, че е сбъркала.

— Джими — каза тя. — Дали името на мъжа не е било Джими?

— Да! — възкликна Кити. — Точно така. Сега си спомням, че я подкачах и ѝ казвах, че това е нейният Джими Стюарт. Дори не съм го виждала, така да знаете, но се досещах за външността му от нейните разкази.

— Не сте ли го виждали?

Това беше странно: майка ѝ и Кити са били приятелки, живеели са заедно, били са млади — било е светско задължение да познават приятелите си.

— Нито веднъж. Тя много държеше на това. Твърдеше, че бил във ВВС и затова бил прекалено зает да ни посещава. — Кити стисна устни доста лукаво. — Поне така твърдеше.

— Какво искате да кажете?

— Само това, че моят Том беше във ВВС и със сигурност не беше толкова зает, че да не ме посещава, ако ме разбирате — ухили се тя дяволито и Лоръл също се усмихна, за да покаже че, да, прекрасно разбира.

— Смятате, че е възможно майка ми да е излъгала, така ли? — настоя тя.

— Не точно да е излъгала, колкото да е поукрасила истината. С Доли човек никога не знаеше. Имаше богато въображение.

Лоръл прекрасно знаеше това. Все пак се озадачи, че Доли е пазила любимия си в тайна от своите приятелки. Обикновено на влюбените им се иска да тръбят от покривите на къщите, а майка ѝ не беше човек, който прикрива чувствата си.

Освен ако не е имало нещо, свързано с Джими, което да налага тя да крие самоличността му. Било е през войната, може пък той наистина да е бил шпионин. Това със сигурност би обяснило потайността на Дороти, невъзможността да се омъжи за мъжа, когото е обичала, необходимостта да избяга. Свързването на Хенри и Вивиан Дженкинс с този сценарий щеше да е малко по-проблемно, освен ако Хенри не беше узнал някак за Джими и така не се бе превърнал в заплаха за държавната сигурност.

— Доли никога не водеше Джими, защото старата дама, чиято беше къщата, не одобряваше да ни посещават мъже — отбеляза Кити и небрежно продупчи балона на грандиозната теория на Лоръл. — Някога старата лейди Гуендолин имала сестра, като млади двете били като дупе и гащи, живеели заедно на Кампдън Гроув и били неразделни. Обаче идилията се развалила, когато по-малката се влюбила и се оженила. Преместила се при съпруга си, а сестра ѝ така и не ѝ простила. Десетилетия не излязла от спалнята си и отказвала да се среща с хора. Мразеше хората, наистина ги мразеше, с изключение на майка ти. Двете бяха близки и Доли беше предана на старата дама, затова спазваше правилото за мъжете. Другите ги нарушаваше с лекота — от нея да искаш да ти намери чорапи и червило на черно, — обаче това правило спазваше, все едно животът ѝ зависи от него.

Нещо в начина, по който Кити формулира последни коментар, озадачи Лоръл.

— Знаете ли, сега, като се замисля, май това бе началото — Кити се намръщи от усилието да се взира в тъмния тунел на старите спомени.

— Началото на какво? — попита Лоръл с изтръпнали от предчувствие връхчета на пръстите.

— На промяната у майка ви. Доли беше много забавна, когато ние, останалите, пристигнахме на Кампдън Гроув, но после започна безобразно да се старае да угажда на старата дама.

— Е, лейди Гуендолин ѝ е била работодател. Сигурно тя…

— Беше нещо повече. Доли все повтаряше, че старата дама я смята за своето семейство. Започна да се държи по-надуто, държеше се с нас, като че ли вече сме по-долна ръка от нея, сдоби се с нови приятели.

— Вивиан — внезапно изтърси Лоръл. — Имате предвид Вивиан Дженкинс.

— Явно за нея ви е разказвала — отбеляза Кити с язвително стиснати устни. — Нас ни забравя, но не и Вивиан Дженкинс. И нищо чудно, нищо чудно. Тя беше съпруга на писател, живееше отсреща. Ужасно високомерна — красива, разбира се, никой не го отрича, обаче студена. Не благоволяваше да спре и да те заговори на улицата. Адски зле повлия на Доли — тя я мислеше за голямо съкровище.

— Често ли се виждаха?

Кити си взе една кифличка и загреба лъскав мармалад.

— Няма откъде да знам подробности — язвително отвърна тя и размаза червения конфитюр. — Никога не ме канеха с тях, а тогава вече Доли беше престанала да споделя с мен тайните им. Сигурно затова твърде късно разбрах, че нещата са се объркали.

— Твърде късно за какво? Какво се е объркало?

Кити добави и малко сметана върху кифличката си и огледа Лоръл над нея.

— Нещо се случи между тях, между майка ви и Вивиан, нещо лошо. В началото на 1941 година. Помня, защото тъкмо се бях запознала с моя Том — вероятно затова не обърнах толкова внимание на случващото се, както бих сторила иначе. След това Доли изпадна в много мрачно настроение, непрекъснато беше сопната, отказваше да излиза с нас, избягваше Джими Все едно стана друг човек — дори до столовата не ходеше.

— Столовата на доброволките ли?

Кити кимна и отхапа залъче от кифлата си.

— Обичаше да работи там. Непрекъснато се изнизваше тайно от старата дама, измъкваше се, за да отиде на смяна — майка ти беше много смела, изобщо не се страхуваше от бомбите, — обаче после изведнъж престана. За нищо на света не искаше да стъпи там.

— Защо?

— Не казваше, но съм сигурна, че има нещо общо с онази жена от отсрещната къща. Видях ги заедно в деня на разпрата им. Връщах се от работа малко по-рано от обикновено, защото близо до службата намериха неизбухнала бомба, и видях майка ти да излиза от къщата на Дженкинс. Какво изражение имаше само…^_ заклати глава Кити. — Сякаш не бомбата, ами самата тя ще избухне всеки момент…

Лоръл отпи от чая си. Хрумна ѝ сценарий, който може да принуди една жена да престане да се вижда едновременно с приятелката си и с любимия си. Дали Джими и Вивиан не бяха започнали връзка? Дали затова майка ѝ не беше развалила годежа си и не беше избягала, търсейки нов живот? Това със сигурност би обяснило гнева на Хенри Дженкинс, но и не към Дороти. Не обясняваше и наскоро изразените от майка ѝ съжаления относно миналото. Човек няма защо да съжалява, че се е изправил на крака и е започнал отначало: това беше проява на смелост.

— Какво се е случило според вас? — предпазливо попита Лоръл и остави чашата си.

Кити вдигна костеливото си рамо, обаче в жеста ѝ имаше неискреност.

— Доли явно никога не ви е разказвала за това, нали? — По лицето ѝ бе изписана изненада, която прикриваше по-дълбоко задоволство. Въздъхна театрално. — Е, тя открай време обича да пази тайни. Някои майки и дъщери не са толкова близки, колкото други, нали така?

Сузана грейна, а майка ѝ отново отхапа от кифличката си.

Лоръл имаше силното усещане, че Кити премълчава нещо. Когато имаш три сестри, се научаваш как да изкопчваш истината. Не бяха много тайните, които безразличието не може да извади на повърхността.

— Вече ви отнех прекалено много време, госпожо Бейкър — каза тя, сгъна салфетката си и намести лъжичката си. — Благодаря ви, че се съгласихте да разговаряте с мен, много ми помогнахте. Моля ви, съобщете ми, ако се досетите още нещо за случилото се между Вивиан и майка ми. — Лоръл избута стола си и се запъти към вратата.

— Знаеш ли — поде Кити, която следеше внимателно всяка стъпка на Лоръл, — сега като се замисля, май има още нещо.

Лоръл едва успя да сдържи усмивката си.

— Така ли? Какво?

Кити засмука устната си, сякаш щеше да говори против волята си, а не е съвсем сигурна как се е стигнало дотам. Подвикна на Сузана да напълни отново каната и когато дъщеря ѝ изчезна, отново поведе Лоръл към масата.

— Споменах ви за мрачното настроение на Доли — поде тя. — Ама наистина ужасно мрачно. Беше така до края на времето, което прекарахме заедно на Кампдън Гроув. А после една нощ, три седмици след сватбата ми, съпругът ми се върна на служба, а аз се уговорих да отидем на танци с няколко момичета от службата. За малко да не поканя Доли — напоследък беше толкова досадна, — но все пак ѝ казах и тя най-неочаквано се съгласи да дойде. Пристигна в клуба издокарана и се смееше така, все едно е започнала по-отрано с уискито. Водеше си и приятелка, момиче, с което бе израснала в Ковънтри — някоя си Кейтлин, отначало доста затворена, но после се поотпусна. Пък и какъв избор имаше край Доли! Тя беше от онези завладяващи хора, одухотворени… които събуждат у теб желание да се забавляваш само защото и на нея ѝ се иска.

Лоръл се усмихна леко — разпозна майка си в описанието.

— Повярвайте ми, онази нощ тя наистина се забавлява от сърце. Погледът ѝ беше безумен, смееше се, танцуваше и говореше странни неща. Когато стана време да си вървим, ме стисна за ръцете и ме осведоми, че имала план.

— Какъв план? — Лоръл усети как всяко косъмче на тила ѝ настръхва.

— Каза, че Вивиан Дженкинс ѝ е причинила нещо ужасно, обаче тя имала план, който ще оправи нещата. Двамата с Джими щели да заживеят щастливо и всеки щял да си получи заслуженото.

Точно същото ѝ беше казала майка ѝ в болницата. Обаче нещата не се бяха развили по план и тя не се беше омъжила за Джими. Вместо това беше разгневила Хенри Дженкинс. Сърцето на Лоръл препускаше като лудо, но тя се постара да не ѝ проличи.

— Каза ли ви какъв е планът?

— Не, и честно казано, тогава не отдадох голямо значение на думите ѝ. През войната беше различно. Хората непрекъснато казваха и правеха неща, които иначе не биха казали или направили. Човек никога не знаеше какво ще му поднесе следващият ден и дали изобщо ще доживее утрото, а такава несигурност разколебава скрупулите. Освен това майка ви открай време си падаше по драмите. Реших, че всичките ѝ приказки за отмъщение са просто приказки, нищо повече. Едва впоследствие се запитах дали не е говорила по-сериозно, отколкото съм смятала.

Лоръл се приближи мъничко.

— И после?

— Изчезна яко дим. Онази нощ в клуба я видях за последен път. Повече не получих вест от нея, нито думичка, не отговаряше и на писмата ми. Помислих, че може да я е уцелила бомба, обаче веднага след края на войната ме посети една по-възрастна жена. Беше много потайна, разпитваше за Доли, искаше да узнае дали в миналото ѝ има нещо "непристойно".

Лоръл бе връхлетяна от спомена за тъмната хладна спалня в пансиона на баба Никълсън.

— Висока жена с красиво лице и с кисело изражение?

Кити изви едната си вежда:

— Приятелка ли ви е?

— Баба ми. По бащина линия.

— А! — усмихна се Кити и оголи всичките си зъби. — Свекървата. Е, това не го спомена, каза само, че майка ви работи при нея и тя провежда малко проучване. Майка ви и баща ви обаче са се оженили въпреки всичко — явно той много я е обичал.

— Защо? Какво казахте на баба ми?

Кити примигна — самата невинност.

— Бях засегната. Притеснявах се за Доли, когато не получих вест, а после разбрах, че просто си е събрала нещата и е заминала, без да каже нито думичка — неопределено махна с ръка тя. — Може да съм поукрасила малко нещата, да съм казала, че Доли има повечко приятели, отколкото имаше в действителност, че обича да си попийва… нищо сериозно.

Обаче беше достатъчно, за да обясни недоволството на баба Никълсън: приятелите бяха достатъчно сериозно провинение, но да си попийваш? Това си беше светотатство.

Изведнъж Лоръл изпита огромно желание да излезе от претъпканата с мебели къща и да остане насаме с мислите си. Благодари на Кити Бейкър и се зае да си събира нещата.

— Припомнете на майка си за мен, моля ви — каза Кити, съпровождайки Лоръл до вратата.

Лоръл я увери, че ще го стори, и облече палтото си.

— Така и не успяхме да се сбогуваме както трябва. Мислех си за нея през годините, особено когато разбрах, че е оцеляла от войната. Обаче нищо не бих могла да направя — Доли беше много твърдоглава, беше момиче, което винаги получава точно каквото иска. Щом е искала да изчезне, никой не би могъл да я спре или да я намери.

Освен Хенри Дженкинс, помисли си Лоръл, докато Kити Бейкър затваряше вратата зад нея. Той беше успял да я намери и Дороти се беше погрижила причината той да я издири да умре заедно с него през онзи ден в Грийнейкърс.

* * *

Лоръл седеше в зеленото мини пред къщата на Кити Бейкър на запален двигател. Беше надула парното докрай и мислено се молеше по-бързо да се стопли. Беше почти пет часът и отвън започваше да се здрачава. Островърхите покриви на университета в Кеймбридж просветваха на фона на притъмнялото небе, обаче Лоръл не ги забелязваше. Беше унесена да си представя майка си — младата жена от снимката, която беше намерила — в онзи танцувален клуб, стиснала Кити за китката и трескаво споделяща някакъв план, с който да оправи нещата.

— Какъв е бил планът, Дороти? — промърмори Лоръл и си взе цигара. — Какво си направила, за бога?

Мобилният ѝ звънна, докато все още ровеше в чантата си и тя го извади с изплувалата на повърхността надежда, че може да е Джери, който най-сетне отговаря на обажданията ѝ.

— Лоръл? Роуз е. Тази вечер Фил е на събиране в Клуба на авторите на наздравици, та си помислих дали не искаш малко компания. Мога да донеса нещо за вечеря и някой филм?

Лоръл въздъхна и замълча, мъчейки се да измисли някакво извинение. Чувстваше се като изменница, задето лъже, особено Роуз, обаче не можеше да споделя с никого за проучването си, особено със сестрите си, затова щеше да е чисто мъчение да гледа някоя романтична комедия и да си бъбри щуротии, докато мислите ѝ препускат другаде и се мъчат да разплетат миналото на майка им. Жалко, защото част от нея копнееше да предаде цялата тази бъркотия в ръцете на друг и да каже: „Виж дали няма да го разгадаеш". Обаче бремето си беше нейно и макар да възнамеряваше накрая да разкаже всичко на сестрите си, категорично не желаеше — всъщност не би могла — да го стори, докато не беше напълно сигурна, че е узнала всичко.

Разчорли косата си, все още търсейки причина да откаже вечерята (боже, сега, като се замисли, умираше от глад), и междувременно забеляза гордите кули на университета, величествени в далечната здрачевина.

— Лол? Там ли си?

— Да. Да, тук съм.

— Връзката не е много добра. Попитах искаш ли да приготвя нещо за вечеря.

— Не — отвърна Лоръл твърде бързо, защото неочаквано в съзнанието ѝ се очерта доста добра идея. — Благодаря ти, Роузи, но не. Да ти звънна ли утре?

— Всичко наред ли е? Къде си?

Връзката наистина се влоши и се наложи Лоръл да вика: — Всичко е наред. Просто… — Тя се усмихна широко, когато планът ѝ се изясни. — Няма да съм вкъщи тази вечер, ще се прибера късно.

— О?

— Боя се, че е така. Току-що си спомних, Роуз, че трябва да се видя с още един човек.

16

Лондон, краят на януари 1941 г.

Последните две седмици бяха ужасни и Доли не можеше да не обвинява Джими. Само ако не беше развалил всичко, като я притисна така! Тъкмо беше решила да го уговори двамата да я карат по-полека, а той да вземе да я помоли да се омъжи него. В нея бе зейнала празнина, която не се затваряше. От едната страна беше Доли Смитам, наивното момиче от Ковънтри, което си мечтаеше да се омъжи за любимия си и да изживее живота си във ферма до някоя река, а от другата страна беше Доли Смитам, приятелка на бляскавата и богата Вивиан Дженкинс, наследница и компаньонка на лейди Гуендолин Колдикот — зряла жена, която не се нуждаеше от това да си фантазира за бъдещето, защото знаеше точно какви огромни предизвикателства я очакват.

Което не означава, че Доли не страдаше, докато излизаше от ресторанта пред учудените погледи на всички келнери. Обаче изпитваше натрапчивото усещане, че ако остане още малко може да приеме предложението на Джими само и само да го накара да стане от пода. И какво щеше да стане тогава с нея? Щеше да живее в тясното апартаментче заедно с Джими и с господин Меткалф и щеше непрекъснато да се тревожи откъде да намери чаша мляко. А как щяха да се развият нещата с лейди Гуендолин? Старицата беше проявила такава огромна добрина към Доли, смяташе я за своето семейство. Как би понесла да се окаже изоставена за втори път? Не, Доли, беше постъпила правилно. Доктор Руфъс се съгласи с нея, когато на обяд тя се разплака — била млада, уверяваше я, целият живот бил пред нея. Нямало смисъл да се обвързва още отсега.

Разбира се, Кити забеляза, че нещо не е наред, и в отговор тържествено и при всяка възможност мъкнеше в къщата своята изгодна партия, пилота от ВВС, перчеше се с евтиния си дребен годежен пръстен и целенасочено разпитваше къде е Джими. В сравнение с нея задълженията на Доли в столовата бяха направо облекчение. Или поне щяха да бъдат, ако Вивиан се появяваше, за да повдига духа ѝ. Толкова отдавна не се бяха виждали, че Доли почти беше забравила лицето ѝ. Бяха се срещнали само веднъж след онази вечер, когато Джими се появи изненадващо. Вивиан донесе кашон с дарени дрехи и Доли можеше да се закълне, че тя ѝ се усмихна от другия край на стаята. Доли тъкмо се отправи натам, за да я поздрави, когато госпожа Уодингам ѝ нареди да отиде в кухнята под страх от смъртно наказание. Вещица. Почти си струваше да се запише в Бюрото по труда, само и само никога повече да не вижда тази жена. А вероятността за това беше голяма. Доли беше получила писмо от Министерството на труда, но когато лейди Гуендолин научи, тутакси уреди служителите на най-високите нива да бъдат осведомени, че Доли е незаменима на поста си и тя не може да я пусне да произвежда бомби.

В този момент към плота се приближиха двама пожарникари с черни от саждите лица и Доли си лепна усмивка с по една трапчинка на всяка буза, докато им пълнеше купите със супа.

— Тежка нош, а, момчета? — попита тя.

— Скапаният лед в маркучите — отговори по-нисичкият. — Само да видите какво е там, навън! Гасим пламъците в една къща, а по вратата на съседната се образуват ледени висулки, където водата я е поляла.

— Ужас! — възкликна Доли и мъжете се съгласиха, а после се стовариха на грубата дървена маса и тя отново остана самичка в кухнята.

Доли се облегна на плота и подпря брадичката си с ръка. Явно напоследък Вивиан е заета с онзи свой лекар. Доли малко се разочарова, когато Джими ѝ каза — предпочиташе да научи за връзката направо от Вивиан, — обаче разбираше нуждата от потайност. Хенри Дженкинс не беше човек, който ще толерира забежките на жена си: само като го погледнеш, веднага си личи. Ако някой чуеше случайно изповедта на Вивиан или надушеше нещо подозрително и съобщеше на съпруга ѝ, щеше да настане същински ад. Нищо чудно, че бе настояла пред Джими да не казва на никого какво е споделила с него.

— Госпожо Дженкинс? Ехо, госпожо Дженкинс?

Доли тутакси вдигна поглед. Дали Вивиан не беше пристигнала незабелязано?

— О, госпожице Смитам… — Гласът изгуби част от лъчезарността си. — Това сте само вие.

Спретнатата Мод Хоскинс беше застанала пред плота, а една брошка закопчаваше горе деколтето на блузата ѝ, стегнато като якичката на свещеник. Вивиан не се виждаше никъде и Доли посърна.

— Да, само аз, госпожо Хоскинс.

— Да… — изсумтя възрастната жена, — така е. Озърна се като шашардисана кокошка, която клопа с човка, и каза: — Ама че работа, дали сте я мяркали… госпожа Дженкинс имам предвид?

— Да видим — замислено потупа устни Доли, докато пъхаше краката си в обувките под плота, — не, струва ми се, че не съм.

— Жалко. Разбирате ли, нося ѝ нещо. Сигурно го е изгубила при последното си идване тук и аз оттогава ѝ го пазя с надеждата да я срещна. Обаче не е идвала от дни.

— Така ли? Не съм забелязала.

— Цяла седмица. Дано всичко да е наред.

Доли се зачуди дали да не каже на госпожа Хоскинс, че вижда Вивиан всеки ден, жива и в цветущо здраве, от прозореца на стаята си в къщата на лейди Гуендолин, обаче реши, че така ще предизвика повече въпроси, отколкото отговори.

— Сигурна съм, че тя е добре.

— Вероятно имате право. Колкото изобщо може да е човек при тези обстоятелства.

— Да.

— Само една дреболия. Заминавам за Корнуол да постоя при сестра си и се надявах да ѝ върна тази вещ преди това — озърна се несигурно госпожа Хоскинс. — Изглежда, ще трябва да…

— Да я оставите при мен? Разбира се, направете го — каза Доли с най-подкупващата си усмивка. — А аз ще се постарая тя да я получи.

— О… — погледна я зад чистичките си очилца госпожа Хоскинс. — Не ми беше хрумнало… Не съм сигурна, че трябва просто да я оставя…

— Моля ви, госпожо Хоскинс. С радост ще помогна. Скоро трябва да се видя с Вивиан.

По-възрастната жена си пое рязко дъх, когато забеляза, че Доли нарича Вивиан на малко име.

— Е, ако сте сигурна… — каза тя и в тона ѝ се прокрадна възхищение.

— Сигурна съм.

— Благодаря ви, госпожице. Любезно ви благодаря. Вече съм спокойна. Струва ми се, че вещта е много ценна. — Госпожа Хоскинс отвори чантата си и извади малко пакетче, увито в caлфетка. Подаде го в протегнатата ръка на Доли през плота. — Увила съм го за по-сигурно. Внимавайте, скъпа, не искаме да попадне в неподходящи ръце, нали?

* * *

Доли разопакова пакетчето едва когато се прибра. Наложи се да впрегне цялата си въздържаност, за да не разкъса хартията още щом видя гърба на госпожа Хоскинс, но не го стори. Пъхна го в чантата си и пакетчето остана там до края на смяната ѝ в столовата и по време на забързаното прибиране към Кампдън Гроув.

Когато Доли затвори вратата на спалнята си, любопитството ѝ се беше превърнало във физическа болка. Скокна върху леглото, както си беше с обувките, и извади пакетчето от чантата си. Докато то разопаковаше, усети как нещо падна в скута ѝ. Вдигна го и го завъртя между пръстите си — нежен овален медальон на фина розово-златна верижка. Забеляза, че една от брънките е леко отворена и другата се е изхлузила. Прокара крайчето на отворилата се брънка през другата и после я затегна с нокътя на палеца си — съвсем внимателно.

Ето, готово. И се получи чудесно. Човек трудно би различил коя е била разхлабената халкичка. Доли се усмихна доволно и насочи вниманието си отново към медальона. Потърка с палец фините спиралки, гравирани на красивото му лице, и установи, че е от медальоните, в които се съхраняват снимки. Когато най-сетне успя да го отвори, Доли намери снимката на четири деца, две момчета и две момичета, седнали на дървени стълби и примижали срещу яркото слънце. Снимката беше разрязана на две, за да се помести в двулицевата рамка.

Доли веднага разпозна Вивиан, по-малкото момиченце, облегнало едната си ръка на перилата на стълбите и вдигнало другата върху раменете на едно от момчетата — дребно хлапе, непретенциозно на вид. Това бяха братята и сестрите в Австралия, осъзна Доли, а снимката явно бе направена, преди Вивиан да бъде изпратена да живее в Англия. Преди да се срещне с отдавна изгубения си чичо и да отрасне в кулата на величественото си семейно имение, където един ден ще срещне красивия Хенри Дженкинс и ще се омъжи за него. Доли потръпна от удоволствие. Беше като вълшебна приказка — всъщност точно като в книгата на Хенри Дженкинс.

Усмихна се, като видя Вивиан като малка.

— Иска ми се да съм те познавала тогава — тихичко промълви Доли, което си беше глупаво, разбира се, защото беше много по-добре да я познава сега, да има шанса да бъде едната половина от Доли и Вив от Кампдън Гроув. Взря се в лицето на момиченцето, разпознавайки детската версия на чертите, на които се възхищаваше в зрялата жена, и си помисли колко е странно, че можеш да обичаш някого толкова силно, след като го познаваш от съвсем скоро.

Затвори медальона и забеляза, че на гърба е гравирано още нещо. "Изабел" — прочете тя на глас витиеватия надпис. Име. Може да е на майката на Вивиан? Доли не знаеше как се казва тя, но предположението ѝ се струваше смислено. Една майка би държала близо до сърцето си подобна снимка — всичките ѝ рожби заедно, усмихнати пред обектива на пътуващ фотограф. Доли беше още много млада, за да мисли за свои деца, но знаеше, че когато ги има, ще носи снимка точно като тази.

Едно беше сигурно — медальонът явно беше ужасно важен Вивиан, след като някога е принадлежал на майка ѝ. Доли щеше да го пази с цената на живота си. Замисли се за миг, после по лицето ѝ плъзна усмивка — щеше да го скрие на най-сигурното място, което знаеше. Доли разкопча закопчалката и пъхна верижката под косата си, после нагласи медальона на шията си. Въздъхна с доволство, с удовлетворение, когато медальонът се плъзна под блузата ѝ и студеният метал докосна топлата ѝ кожа. Доли събу обувките си, метна шапката си на канапето до прозореца и се отпусна на възглавниците, кръстосвайки глезените си. Запали цигара и започна да издухва кръгчета дим към тавана, представяйки си колко ще се зарадва Вивиан, когато ѝ върне медальона. Сигурно щеше да прегърне Доли, да я нарече "най-скъпа моя", а прелестните ѝ тъмни очи щяха да се налеят със сълзи. Щеше да придърпа Доли да седне до нея на канапето и двете щяха да разговарят за какво ли не. Доли имаше усещането, че Вивиан дори може да ѝ разкаже за своя приятел лекаря, когато най-сетне успеят да прекарат малко време заедно.

Издърпа медальона между гърдите си и погледна надолу към красивата му, гравирана със спирали повърхност. Клетата Вивиан сигурно е съсипана, понеже си мисли, че го е изгубила завинаги. Доли се замисли дали да не ѝ съобщи незабавно, че медальонът е на сигурно място — може би с писмо, което да пусне през пощенския процеп на вратата, — но бързо се отказа Нямаше своя хартия за писма, не и без монограма на лейди Гуендолин, а това не ѝ се струваше уместно. Най-добре да отиде лично. Големият въпрос беше как да се облече.

Доли легна по корем и извади своята Книга с идеи от скривалището под леглото. "Наръчникът на госпожа Бийтън за управление на домакинството" изобщо не я беше заинтригувала, когато майка ѝ ѝ го подари, обаче напоследък хартията струваше колкото теглото си в злато, а страниците на книгата се оказаха идеалното скривалище за любимите ѝ снимки от списание "Лейди". Доли вече повече от година ги нарязваше и ги залепваше над правилата и рецептите на госпожа Бийтън. Сега разлисти албума си, като внимателно наблюдаваше с какво са облечени най-хубавите жени и сравняваше снимките с тоалетите, които беше виждала в дрешника горе. Спря на една по-нова снимка. Беше на Вивиан, снимана на благотворително мероприятие в "Риц", прелестна с роклята си от фина коприна. Доли замислено плъзна пръст по силуета на бюстието и на полата — имаше точно същата рокля горе, с малко поправки щеше да е идеална. Доли се усмихна, като си представи колко хубаво ще изглежда, прекосявайки улицата при първа възможност, за да пие чай с Вивиан Дженкинс. Запита се също колко ли ще се наложи да чака.

* * *

Три дни по-късно в пристъп на непривична за нея любезност лейди Гуендолин пусна на пода плика с бонбоните си и настоя Доли да дръпне плътните завеси и да я остави самичка да подремне. Беше почти три следобед и Доли не изчака да я молят повторно. Остави старицата да дреме, облече жълтата рокля, която беше окачила готова в стаята си, и пресече улицата до къщата отсреща.

Докато стоеше на облицованото с плочки горно стъпало и се готвеше да натисне звънеца, Доли си представи лицето на Вивиан, когато отвори вратата и я види да стои на праг, признателната ѝ усмивка, когато двете седнат да пият чай и медальонът излезе на бял свят. Направо ѝ идеше да затанцува от радостно очакване.

Поспря за миг, колкото да оправи косата си за последен път, наслаждавайки се на учестеното биене на сърцето си, и натисна звънеца.

Изчака, заслушана за издайническо шумолене от другата страна, после вратата се отвори със замах навътре и нечий глас каза:

— Здравей, скъ…

Доли неволно отстъпи крачка назад. Пред нея стоеше Хенри Дженкинс, по-висок отблизо, отколкото изглеждаше отдалече, бляскав като всички мъже с влияние. В държанието му имаше нещо почти свирепо, но то бързо се разсея и тя реши, че вероятно изненадата ѝ придава повече колорит на ситуацията. Наистина въпреки всичките си фантазии, никога не си беше представяла това. Хенри Дженкинс заемаше важен пост в Министерството на информацията и рядко се прибираше у дома денем. Доли отвори уста и отново я затвори, защото се чувстваше уплашена от присъствието му, от ръста му и от свъсеното му изражение.

— Да? — каза той. Лицето му беше зачервено и на Доли ѝ хрумна, че сигурно е пил. — За стари дрехи ли идвате? Защото вече дадохме всичко, което можем.

Доли най-сетне бе способна да говори.

— Не, не, извинете — каза тя. — Не съм тук за дрехите Идвам да се видя с Вивиан… с госпожа Дженкинс. — Така, уменията ѝ се възвръщаха. Тя му се усмихна. — Аз съм приятелка на съпругата ви.

— Разбирам. — Изненадата му беше очевидна. — Приятелка на съпругата ми. И как се казва тази приятелка?

— Доли… искам да кажа, Дороти Смитам.

— В такъв случай, Дороти Смитам, най-добре да влезем вътре, нали? — отстъпи той и я покани с жест.

Докато прекрачваше прага на дома на Вивиан, Дороти си помисли, че откакто живее на Кампдън Гроув, за пръв път влиза в къщата на номер двайсет и пет. Доколкото можеше да прецени, разположението беше почти същото като в нейната къща — вестибюл и стълби към първия етаж, а също врата на стената отляво. Когато последва Хенри Дженкинс към дневната обаче, Доли установи, че приликите се изчерпват с това. Явно къщата беше обзаведена през този век и за разлика от тежките извити махагонови мебели на лейди Гуендолин и претрупаните ѝ стени, тук имаше светлина и остри ъгли.

Беше великолепно: на пода имаше паркет и цилиндрите полилеи от матово стъкло — на тавана. По стените имаше въздействащи снимки на съвременна архитектура, а върху едната ръкохватка на лимоненозеленото канапе беше метната кожа от зебра. Толкова елегантно, толкова модерно — Доли трябваше да внимава да не лапне някоя муха, докато разглеждаше със зяпнала уста.

— Седнете, моля — покани я Хенри Дженкинс и посочи кресло с форма на раковина до прозореца. Доли седна и изпъна подгъва на роклята си, преди да кръстоса крака. Внезапно се смути, задето е облякла роклята. Навремето е била хубава, но тук, в тази великолепна стая, я чувстваше като извадена от музей. В гардеробната на лейди Гуендолин, докато се въртеше пред огледалото, си бе помислила, че е толкова елегантна, а сега забелязваше единствено старомодните волани и гарнитури, толкова различни (как не бе забелязала по-рано?) от изчистената кройка на роклята на Вивиан.

— Бих ви предложил чай — каза Хенри Дженкинс, потупвайки крайчетата на мустаците си с очарователно смущение, но тази седмица останахме без прислужница. Голямо разочарование — хванахме момичето да краде.

Доли пламна развълнувано, когато установи, че той гледа скръстените ѝ крака. Тя се усмихна малко смутена — все пак това беше съпругът на Вивиан, — но и поласкана.

— Мнотс съжалявам — каза тя и после си припомни нещо, което беше чувала да казва лейди Гуендолин: — Напоследък ужасно трудно се намира добър персонал.

— Да, така е. — Хенри Дженкинс беше застанал до великолепна камина, облицована с плочки като шахматна дъска в черно и бяло. Изгледа Доли въпросително и попита: — Откъде познавате жена ми?

— Запознахме се в Женския доброволчески отряд и се оказа, че имаме много общи неща.

— Ама и работното ви време си го бива. — Той се усмихна, някак напрегнато, а паузата, която направи, начинът, по който я гледаше, определено подсказаха на Доли, че би искал да узнае нещо, че иска тя да продължи да говори. Дороти не се сещаше какво може да е въпросното нещо, затова отвърна на усмивката му и замълча. Хенри Дженкинс погледна ръчния си часовник. — да вземем днес например. На закуска жена ми каза, че ще приключи срещите си до два. Прибрах се у дома по-рано, за да я изненадам, вече е три и петнайсет, а от нея няма и следа. Допускам, че са я задържали по работа, но се тревожа.

В тона му се прокрадна раздразнение и Доли разбираше причината — той беше влиятелен човек, отделил време от важната си работа, свързана с войната, обаче в момента висеше напразно, докато жена му се размотаваше из града.

— Имате ли уговорка да се видите със съпругата ми? — неочаквано попита той, сякаш току-що му хрумна, че закъснението на жена му създава неудобство и на Доли.

— О, не, — побърза да го увери тя, защото, изглежда, фактът му се струваше оскърбителен и Доли искаше да го успокои. — Вивиан не знае, че ще идвам. Донесох ѝ нещо, което е изгубила.

— Така ли?

Доли извади медальона от чантата си и го нави внимателно на пръстите си. Специално се беше лакирала с последното останало количество в шишенцето "Коути Кримзън" на Кити.

— Медальонът ѝ със снимката — тихо рече той и посегна да го вземе. — Носеше го, когато се запознахме.

— Много красив медальон.

— Носи го още от момиче. Каквото и да ѝ купувам, независимо колко е красиво и великолепно, тя предпочита да носи медальона. Носи го дори заедно с перлите си. Мислех, че никога не го сваля, а ето че… — взираше се той във верижката — …медальонът е непокътнат, така че явно го е свалила. — Той погледна косо към Доли и тя се сви леко от настойчивостта му. Така ли гледаше и Вивиан, запита се тя, докато повдигаше роклята ѝ и отместваше медальона, за да я целуне. — Казахте, че сте го намерили — продължи той. — Чудя се къде.

— Аз… — Доли се изчерви от мислите си. — Боя се, че не знам. Разбирате ли, не го намерих аз, дадоха ми го да го върна на Вивиан. Заради близостта ни.

Той кимна леко.

— Чудя се, госпожо Смитам…

— Госпожица Смитам.

— Госпожице Смитам… — потръпнаха устните му, а сяната на усмивка по тях я накара да се изчерви още повече, — с риск да прозвуча нахално, защо не го върнахте на съпругата ми в столовата? Нямаше ли там да е по-удобно за заета дама като вас?

Заета дама. На Доли ѝ харесваше как звучат думите, произнесени от Хенри.

— Ни най-малко не е нахално, господин Дженкинс, но знам колко важен е медальонът за Вивиан, затова исках да ѝ го върна възможно най-бързо. Невинаги сме в еднакви смени, нали разбирате.

— Странно — замислено сключи той юмрук около медальона. — Жена ми всеки ден ходи на работа.

И преди Доли да успее да му каже, че никой не ходи в столовата всеки ден, че има график на смените, контролиран строго от госпожа Уодингам, в ключалката се превъртя ключ.

Вивиан се прибираше.

Доли и Хенри Дженкинс погледнаха нетърпеливо към затворената врата, заслушани в стъпките по паркета във вестибюла. Сърцето на Доли запърха, като си представи колко ще се зарадва Вивиан, щом Хенри ѝ покаже медальона, щом ѝ обясни, че Доли го е донесла, колко признателна ще бъде Вивиан, как с обич, да, с обич и лъчезарна усмивка ще каже: "Хенри, скъпи, толкова се радвам, че най-сетне си се запознал с Дороти. Най-скъпа моя, отдавна ми се иска да те поканя на чай, но сме непоносимо заети, нали?", а после ще се пошегува за строгата им началничка в столовата, двете ще се засмеят, а Хенри ще предложи да вечерят заедно, вероятно в неговия клуб…

Вратата на дневната се отвори и Доли се изпъна, седнала на крайчеца на креслото. Хенри бързо се приближи и прегърна жена си. Прегръдката беше дълга, романтична, сякаш той вдъхваше уханието ѝ, и Доли осъзна с лека завист колко страстно обича съпругата си Хенри Дженкинс. Разбира се, вече го знаеще, след като бе прочела "Неохотната муза", обаче сега, в стаята, докато ги наблюдаваше, всичко ѝ се изясни. Какви ги вършеше Вивиан — да се забърква с онзи доктор, при положение че я обича мъж като Хенри Дженкинс?

Докторът. Доли се вгледа в лицето на Хенри, в затворените му очи, докато притискаше главата на Вивиан към гърдите си, докато я държеше в такава крепка прегръдка, сякаш са минали месеци и той се е страхувал от най-лошото, и изведнъж проумя, че този мъж знае. Тревогата му от закъснението на Вивиан, целенасочените му въпроси към Доли, обезсърчението, с което говореше за любимата си съпруга… Знаеше. Тоест подозираше. И се надяваше Доли да потвърди или да отхвърли подозренията му. О, Вивиан, помисли си и, преплете пръсти и се загледа в другата жена, внимавай.

Най-сетне Хенри се отдръпна и повдигна брадичката на жена си, за да се вгледа в лицето ѝ.

— Как мина денят ти, любов моя?

Вивиан изчака той да я пусне, после свали униформената си шапка на доброволка.

— Натоварено — отговори тя и потупа косата си на тила. Остави шапката на съседната масичка до поставена в рамка снимка от сватбата им. — Опаковаме шалове, а търсенето е огромно. Отнема много повече време, отколкото би трябвало. — Тя замълча, загледана замислена в ръба на шапката си. — Не знаех, че ще се прибираш по-рано, иначе щях да се постарая да си тръгна навреме и да те посрещна.

Той се усмихна нещастно, или поне така се стори на Доли, и каза:

— Надявах се да те изненадам.

— Не знаех.

— И няма причина. Това е смисълът на изненадата, нали така? Да хване човек неподготвен.

Той обхвана лакътя и и леко завъртя тялото ѝ, така че Вивиан да погледне към стаята.

— Като стана дума за изненади, скъпа, имаме посетителка. Госпожица Смитам ни е на гости.

Доли се изправи с разтуптяно сърце. Най-сетне беше насъпил нейният миг.

— Приятелката ти е дошла на гости — продължи Хенри, — говорихме си чудесно за прекрасната ви работа в доброволческия отряд.

Вивиан примигна към Доли с безизразно лице и каза:

— Не познавам тази жена.

Доли спотаи дъх Стаята се завъртя пред очите ѝ.

— Но, скъпа — поде Хенри, — разбира се, че я познаваш. Тя донесе това — извади той медальона от джоба си и го постави в ръцете на жена си. — Сигурно си го забравила, когато си го свалила.

Вивиан обърна медальона, отвори го и погледна снимката вътре.

— Как е попаднал у вас медальонът ми? — попита тя толкова студено, че Доли потрепери.

— Аз… — Главата на Доли се въртеше, тя не проумяваше какво се случва, защо Вивиан се държи така. След всички погледи, които си бяха разменили, кратки наистина, но прочувствени, след всичките пъти, когато се бяха гледали от прозорците си, след всичко, което Доли си представяше за бъдещето им! Възможно ли беше Вивиан да не проумява, да не е разбрала, че двете са създадени една за друга, възможно ли беше да не си е мечтала за Доли и Вив? — Оставиха го в столовата. Госпожа Хоскинс го намерила и ме помоли да ви го върна, защото забелязала… — Че сме сродни души, най-добри приятелки, еднакви, — …че сме съседки.

Съвършените вежди на Вивиан се извиха и тя впери поглед в Доли. Замисли се за миг и после изражението ѝ просветна, съвсем мъничко.

— Да, сега си спомням. Тази жена е прислужницата на лейди Гуендолин Колдикот.

Последното изречение беше съпроводено с многозначнителен поглед към Хенри и в поведението му незабавно настъпи промяна. Доли си спомни как се беше изказал за тяхната прислужница, за момичето, което неотдавна бяха уволнили за кражба. Той погледна скъпоценния накит и каза:

— Значи не ти е приятелка?

— Изобщо не — отвърна Вивиан с тон, сякаш самото предположение беше оскърбително. — Ти познаваш всичките ми приятелки, скъпи Хенри, знаеш го.

Той се взря смутено в съпругата си. После леко кимна.

— И на мен ми се стори странно, но беше много настойчива. — После той се извърна към Доли и по мрачното му лице бяха изписани всичките му съмнения и тревоги. Беше разочарован or нея. Тя го схвана прекрасно, но имаше и нещо по-лошо — изражението му издаваше антипатия. — Госпожице Смитам, благодаря ви, че върнахте медальона на съпругата ми, но мисля, че е време да си вървите.

Доли не можеше да измисли какво да каже. Сигурно сънуваше — не така си го бе представяла, не това заслужаваше, не такъв трябваше да бъде животът ѝ. Всеки момент щеше да се събуди и да установи, че с Вивиан и с Хенри се смеят, разговаряйки на чаша уиски за житейските предизвикателства, че с Вивиан седят една до друга на дивана, споглеждат се и се кискат на госпожа Уодингам в столовата, а Хенри се усмихва мило и на двете и отбелязва каква двойка са само, каква непоправима мила двойка.

— Госпожице Смитам?

Тя успя да кимне, взе чантата си и бързо мина покрай двамата на път за вестибюла.

Хенри Дженкинс я последва и за кратко се поколеба, преди широко да отвори входната врата. Ръката му ѝ прегради пътя и Доли нямаше друг избор, освен да остане на мястото си и да изчака той да я пусне. Хенри Дженкинс явно обмисляше какво да каже.

Започваше да се смрачава и Доли забеляза на отсрещния тротоар Кити и Луиза, които се връщаха от работа. Кити вдигна поглед и устните ѝ се закръглиха учудено, когато забеляза какво се случва, обаче Доли нямаше възможност да се усмихне, да махне или да си лепне ведро изражение.

— Госпожице Смитам? — поде Хенри Дженкинс и тя с усилие го погледна в очите. Говореше ѝ като на немирно дете, дори още по-зле — като на нищожна слугиня, която е забравила къде ѝ е мястото и се е отдала на безплодни фантазии и на мечти за живот много над собственото си положение. — Грижете се за лейди Гуендолин и се постарайте да не се забърквате в повече неприятности.

17

Университетът в Кеймбридж, 2011 г.

Дъждът беше престанал и пълната сребриста луна се показа през разпокъсаните облаци. Лоръл се отби първо в университетската библиотека, а сега седеше пред параклиса на Клеър Колидж в очакване да я връхлети някой велосипедист. И то не който и да е, а един конкретен велосипедист. Вечернята беше почти приключила — Лоръл прекарваше вече половин час, седнала на пейката под черешовото дърво, унесено заслушана в хора и органа. Обаче всеки момент службата щеше да приключи и от вратите щяха да се изсипят хора, всеки да вземе велосипеда си от трийсетината на стойката пред вратата и да се понесат в различни посоки. Лоръл се надяваше един от тях да е Джери. Двамата открай време споделяха обич към музиката — към онази музика, която ти помага да съзреш отговори на въпроси, които дори не съзнаваш, че си задал, — затова, щом пристигна в Кеймбридж и видя съобщението за вечернята пред колежа, тя видя най-добрата възможност да намери брат си.

И наистина няколко минути след като "Ликувайте за агнеца" на Бритън достигна шеметния си финал, хората започнаха да излизат по двойки и на малки групи през вратата на параклиса, а сред тях имаше и един, който излезе сам. Висока и дългуреста фигура, чиято поява горе на стълбите извика усмивката на Лоръл, защото наистина едно от най-простичките блаженства в живота е да познаваш някого толкова добре, че да го забележиш мигновено още от отсрещния край на притъмнелия двор. Джери се качи на велосипеда си, отблъсна се с един крак и се позаклати, преди да набере скорост.

Лоръл слезе на платното, когато той се приближи, започна дла маха и да го вика по име. Той едва не я събори, преди да спре и да се взре в нея, примигвайки в лунния сумрак. По лицето му плъзна най-прелестна усмивка и Лоръл се запита защо не идва да го посещава по-често.

— Лол, какво търсиш тук? — възкликна той.

— Исках да те видя. опитах да ти се обадя, оставих ти съобщения.

Джери поклати глава.

— Секретарят постоянно пиука, а онази червена лампичка не спира да мига. Според мен е развален, наложи се да го изключа.

Обяснението беше толкова уместно Гогик^Г Гспоред логиката на Джери, че колкото и да беше бясна, задето не е успяла да се свърже с него, колкото и да се тревожеше, че той ѝ се сърди, Лоръл не можа да сдържи усмивката си.

— Е— това поне ми дава повод да дойда да те видя. Ял ли си?

— Дали съм ял ли?

— Храна. Дразнещ навик, знам, но се старая да го правя няколко пъти дневно.

Той разроши тъмната си буйна коса, като че ли се опитваше да си спомни.

— Хайде, аз черпя — подкани го Лоръл.

Джери забута велосипеда си до нея и двамата се заговориха за музика, вървейки към малка пицария, построена в дупка в стената срещу Артс Тиъгър. Точно където тя беше идвала тайно като момиче, за да гледа "Рожден ден" на Пинтър.

Вътре беше полутъмно, имаше червено-бели карирани покривки и на всяка маса блещукаше чаена свещ в стъклен буркан. Беше пълно с хора, но ги насочиха към свободна маса в дъното, точно до пещта. Лоръл съблече палтото си и един млад мъж с дълга руса коса, която падаше свободно над очите му, избърса масата и прие поръчката им за пица и вино. Върна се след броени минути с гарафа кианти и две чаши.

— Е, може ли да попитам над какво работиш? — попита Лоръл, докато наливаше виното.

— Днес приключих една статия за хранителните навици на младите галактики.

— Гладни ли са?

— Така изглежда.

— И са на малко повече от тринайсет години, допускам.

— Малко. На около три до пет милиарда години след Големия взрив.

Лоръл наблюдаваше брат си, докато той ѝ разказваше разпалено за извънредно големия телескоп, изграден от Европейската южна обсерватория в Чили — "Прави същото като микроскопа за биолозите", — за това, че неясните петна на небето всъщност са далечни галактики и че някои — "Невероятно е, Лол" — нямат ротация на газовете, "нито една от настоящите теории не ги предсказва", а тя кимаше и реагираше, макар и донякъде виновно, защото всъщност изобщо не го слушаше. Мислеше си как, когато Джери е превъзбуден, думите му се премятат една през друга, сякаш устата му не успява да следва достатъчно бързо красивия му ум, как си поема дъх само когато е абсолютно наложително, как изразително разперва ръце и как се напрягат дългите му пръсти, но и колко прецизно, сякаш крепят звезди на върховете си. Всъщност имаше много черти на Стивън Никълсън в единствения му син. Обаче смеха си Джери беше наследил от майка им.

Той замълча и жадно отпи от виното си. Макар да беше напрегната заради проучването, което правеше, и по-конкретно заради разговора, който тепърва ѝ предстоеше, общуването на Лоръл с Джери беше толкова неподправено, че породи у нея копнеж по нещо несъвсем определено. Заради ехото от спомена за отношенията им преди, ѝ се прииска това чувство да продължи още мъничко, преди да го развали с признанието си.

— И после какво? — попита тя. — Какво би могло да си съперничи с хранителните навици на младите галактики?

— Създавам най-новата карта на всичко.

— Доколкото виждам, продължаваш да си поставяш постижими цели.

Той се ухили широко.

— Би трябвало да е лесно — не включвам целия Космос, само небето. Само 560 милиона звезди, галактики и други обекти и готово.

Лоръл размишляваше над този брой, когато им поднесоха пиците, а уханието на чесън и на босилек ѝ напомни, че не е хапвала нито залък от закуска. Започна да се храни с упоритостта на млада галактика, напълно уверена, че не е яла по-вкусна храна от тази пица. Джери я разпита за нейната работа и между залъците Лоръл му разказа за документалния филм и за новата версия на "Макбет", в която се снимаше.

— Или поне ще се снимам. Взех си малко почивка.

Джери вдигна голямата си ръка.

— Чакай малко — взела си си почивка?

— Да.

— Какво има? — наклони глава той.

— Защо всички ме питат?

— Защото ти никога не си вземаш почивка.

— Глупости.

Джери изви вежди:

— Шегуваш ли се? Понякога ми казват, че не улавям шегите.

— Не, не се шегувам.

— В такъв случай съм длъжен да те осведомя, че емпиричните данни са в разрез с твърдението ти.

— Емпирични данни ли? — изсумтя Лоръл. — Моля те, кой ми го казва. Ами ти кога за последен път си почивал?

— През юни 1985 година, на сватбата на Макс Сирджай в Бат.

— А така.

— Не съм казал, че съм различен. Двамата с теб си приличаме — женени сме за работата си. И точно затова знам, че нещо не е наред. — Той изтри устни с хартиената си салфетка и се наведе назад към овъглената тухлена стена. — Необичайна почивка, необичайно посещение при мен — мога само да направя извода, че има връзка между тези две неща.

Лоръл въздъхна.

— Протакаща въздишка. Нямам нужда от повече доказателства. Искам да ми кажеш какво става, Лол.

Тя сгъна салфетката си първо на две, после на още две. Или сега или никога. През цялото време ѝ се искаше Джери да е до нея — сега беше моментът да го привлече.

— Помниш ли, когато отседна при мен в Лондон? — попита тя — Точно преди да започнеш работа тук.

Джери отговори утвърдително с цитат от "Светият Граал" на Монти Пайтън:

— Моля ви! Това трябваше да е радостен повод!

Лоръл се усмихна:

— Хайде да не се препираме и джафкаме кой кого е убил. Много ми харесва този филм! — Побутна една маслина в чинията си, протакайки, търсейки правилните думи. Невъзможно, отсъди, защото нямаше правилни думи, наистина нямаше, така че най-добре да скача в огъня: — Онази нощ на покрива ти ми зададе въпрос. Попита ме дали се е случило нещо, когато сме били деца. Някаква жестокост.

— Спомням си.

— Наистина ли?

Джери кимна утвърдително само веднъж.

— А помниш ли какво ти отговорих аз?

— Каза, че не се сещаш за нищо.

— Да, така е, така казах — тихо се съгласи тя. — Обаче те излъгах, Джери. — Не добави, че го е сторила за негово добро, нито, че навремето е смятала постъпката си за правилна. И двете неща бяха верни, но какво значение имаше? Не искаше да се извинява, категорично не. Беше го излъгала и заслужаваше да я обвиняват — не само задето беше скрила истината от Джери, а и заради онова, което каза на полицаите. — Излъгах те.

— Знам — каза той, дояждайки коричката си.

— Знаел си? — примигна Лоръл. — Как така?

— Не ме погледна, когато те попитах, и ме нарече Джи, докато отговаряше. Правиш го само когато увърташ. — Той нехайно сви рамене. — Може и да си най-прочутата актриса в страната, обаче не можеш да се мериш с моите дедуктивни способности.

— А хората си мислят, че си разсеян.

— Наистина ли? Нямах представа. Съсипан съм. — Двамата се спогледаха усмихнати, но предпазливи, после Джери попита: — Сега искаш ли да ми кажеш, Лол?

— Да, много. А ти още ли искаш да разбереш?

— Да, много.

— Добре тогава — кимна тя. — Добре.

И започна от самото начало: едно момиченце на къщата на дървото през лятото на 1961 година, непознат човек на алеята, невръстно момченце в прегръдката на майка си. Специално се постара да опише колко много майката обича момченцето, как поспира на прага само за да му се усмихне, да вдъхне млечното му ухание и да го погъделичка по гладките пухкави стъпалца; но после на сцената се появява мъжът с шапката и прожекторите се завъртат към него. Потайната му походка, докато минава през портата отстрани на къщата, как кучето разбира преди всички останали, че мракът е пропълзял насам, как лаят му стряска майка им, която се обръща, вижда мъжа и внезапно я обзема страх, как момичето в къщичката на дървото вижда това.

Когато стигна онази част от историята, в която имаше ножове, кръв и невръстно момченце, разплакано на чакъла, Лоръл си помисли, заслушана в собствения си глас, колко е странно да водят този толкова личен разговор на обществено място, но пък и колко нужни ѝ бяха шумът и гълчавата на пицарията, за да бъде в състояние да разкаже историята. Тук, в пицарията в Кеймбридж, заобиколени от студенти, които се смеят и шегуват, от умни учени, на които целият живот тепърва им предстои, Лоръл се почувства в безопасност, защитена, някак по-спокийна и способна да изрича думи, които надали би дръзнала да изрече в колежанското му жилище, думи като:

— Тя го уби. Джери. Онзи мъж… казваше се Хенри Дженкинс… той умря онзи ден на алеята пред нашата къща.

Джери я слушаше внимателно, забол поглед в покривката на масата с безучастно изражение. Сега едно мускулче на покритата му с едва набола брада челюст потрепна и той кимна леко, по-скоро да отбележи края на разказа ѝ, отколкото като реакция на съдържанието му. Лоръл почака, допи виното си и наля още малко и на двамата.

— Е, това е — каза тя. — Това видях.

Най-сетне Джери вдигна очи към нея.

— Май обяснява нещата.

— Какво обяснява?

Пръстите му потрепериха нервно, когато заговори.

— Понякога като дете виждах с ъгълчето на очите си онова нещо и тъмната му сянка ме плашеше без никаква причина. Трудно е да го опиша. Обръщах се и то беше там — ужасното усещане, че съм погледнал твърде късно. Сърцето ми биеше лудо, а нямах представа защо. Веднъж казах на мама, а тя ме заведе на очен преглед.

— Затова ли ти сложиха очила?

— Не оказа се, че съм късоглед. Очилата не ми помогнаха със сянката, но със сигурност лицата на хората станаха по-хубави.

Лоръл се усмихна.

Джери не. Лоръл знаеше, че ученият у него изпитва облекчение, че е получил обяснение за нещо досега необяснимо, само че другата му част, като син на многообичан родител, не можеше да се успокои лесно.

— Добри хора правят лоши неща — каза той и зарови пръсти в чорлавата си коса. — Боже! Ама че клише изръсих.

— Обаче е вярно — отбеляза Лоръл с желание да го успокои. — Така е. Понякога с основателна причина.

— Каква причина? — Той я погледна и отново стана дете, което отчаяно копнееше Лоръл да му обясни всичко. Съчувстваше му — преди минути той блажено размишляваше над чудесата на Вселената, а сега сестра му разказваше как майка им е убила човек. — Кой е бил този човек, Лол? Защо го е направила?

Възможно най-прямо — така беше най-добре с Джери, да апелираш към логиката му — Лоръл му разказа какво знае за Хенри Дженкинс: че е писател, женен за приятелката на мама през войната Вивиан. Предаде му и думите на Кити Бейкър за разрива между Дороти и Вивиан в началото на 1941 година.

— Според мен спорът им е свързан със случилото се в Грийнейкърс през 1961 година — заяви той. Иначе няма да го споменеш.

— Така е. — Лоръл си спомни разказа на Киги за нощта, когато излезли на танци с майка ѝ, за поведението ѝ, за нещата, които казала. — Според мен мама се е разстроила от случилото се помежду им и е предприела нещо, за да накаже приятелка си. Мисля също, че планът ѝ — какъвто и да е бил — се е объркал и положението се е влошило много повече от очакваното, обаче вече било твърде късно да оправят нещата. Мама избягала от Лондон, а Хенри Дженкинс бил толкова разгневен от случилото се, че я потърсил двайсет години по-късно — Лоръл се зачуди как човек е способен да гради такива страховити теории по толкова делови и прям начин. Съзнаваше, че в очите на страничен наблюдател изглежда спокойна и хладнокръвна, обзета от желание да разнищи цялата история. С нищо не издаваше терзанията, които я раздираха вътрешно. Обаче снижи глас и каза: — Дори се питам дали по някакъв начин не е била отговорна за смъртта на Вивиан.

— Боже, Лол!

— Дали през цялото време не е била принудена да таи вината си и затова да се е превърнала в жената, която познаваме. Дали не е посветила остатъка от живота си на старанието да наме изкупление.

— Като ни бъде безукорна майка.

— Да.

— И се е получавало чудесно, докато Хенри Дженкинс не пристигнал да ѝ потърси сметка.

— Да.

Джери се умълча, между очите му се бе появила лека бръчка — размишляваше.

— Е? — притисна го Лоръл и се приведе към него. — Ти си ученият, струва ли ти се приемлива теорията ми?

— Звучи правдоподобно — бавно кимна Джери. — Не е трудно човек да повярва, че угризенията може да послужат като мост за промяна. Нито че съпруг може да опита да отмъсти за посегателство над жена си. А ако онова, което тя е сторила на Вивиан, е достатъчно лошо, разбирам защо според нея единственият ѝ шанс е бил да затвори устата на Хенри Дженкинс веднъж завинаги.

Сърцето на Лоръл се сви. Осъзна, че частица от нея е била вкопчена в надеждата Джери да се засмее, да посочи пробойните в теорията ѝ с острата показалка на невероятния си ум и да я посъветва да си отпочине добре и за малко да престане да чете Шекспир.

Той не го стори. Логичният му ум беше поел контрола и Джери каза:

— Чудя се какво ли е сторила на Вивиан, че толкова дълбоко да съжалява.

— Не знам.

— Каквото и да е, според мен си права — бавно изрече той. — Явно се е получило по-зле, отколкото е възнамерявала. Мама никога не би наранила приятелката си умишлено.

Лоръл издаде неопределен звук, като си спомни как майка ѝ заби ножа в гърдите на Хенри Дженкинс, без да се поколебае нито за секунда.

— Не би го направила, Лол.

— Не и аз не бих го допуснала — поне отначало. Обаче не смяташ ли, че може би ѝ търсим извинения, защото ни е майка, защото я познаваме и я обичаме?

— Вероятно — съгласи се Джери, — но в това няма нищо лошо. Ние наистина я познаваме.

— Така си мислим. — Нещо, което Кити Бейкър каза, бе заседнало в мислите на Лоръл, нещо за войната и за начина, по който тя подсилва страстите; заплахата от нахлуване, страхът, мракът, многобройните безсънни нощи… — Ами ако тогава е била различна? Ако напрежението от войната ѝ се е отразило? Ако се е променила, след като се е омъжила за татко и е родила нас? След като е получила втори шанс?

— Никой не се променя чак толкова.

Изневиделица в съзнанието на Лоръл изникна приказката за крокодила. "Затова ли си се превърнала в жена, мамо?", беше попитала тя, а Дороти отвърна, че е престанала да бъде крокодил в мига, в който е станала майка. Прекалено ли беше да смята, че историята е метафора, че още тогава майка ѝ вероятно е признала за някаква промяна? Или Лоръл влагаше прекалено много смисъл в приказка, чиято единствена цел е била да забавлява едно дете? Представи си Дороти онзи следобед, как оправя презрамките на прекрасната си рокля, извърната към огледалото, докато осемгодишната Лоръл я разпитва ококорено как се е осъществило това чудодейно превъплъщение. "Е, не мога да ти разкрия всичките си тайни, нали? — каза ѝ тогава мама. — Не наведнъж. Попитай ме пак някой път. Когато пораснеш."

И Лоръл възнамеряваше да стори точно това. Изведнъж ѝ стана горещо, другите посетители се смееха в претъпканото помещение, а пещта бълваше огромни горещи вълни. Лоръл извади портфейла си, измъкна две банкноти от по двайсет лири и една от пет, пъхна банкнотите под сметката и прекъсна с жест опитите на Джери да участва в плащането.

— Предупредих те, че аз черпя — отсече тя. Не добави, че това е най-малкото, което може да направи, след като е нахлула с черната си обсебеност в неговия звезден свят. — Хайде да се поразходим — рече тя, навличайки палтото си.

* * *

Разговорите от ресторанта заглъхнаха зад гърба им прекосяваха вътрешния двор на Кингс Колидж на път за река Кам. На брега беше тихо и Лоръл чуваше как лодките тихо се полюшват на осветената от луната повърхност. В далечината се чу камбанен звън, рязък и стоически, а някъде в колежа някой се упражняваше да свири на цигулка. Красивата и печална музика разчувства Лоръл и тя изведнъж осъзна, че идването ѝ тук е грешка.

Джери почти не беше продумал, откакто си бяха тръгнали от ресторанта, и крачеше мълчаливо до нея, бутайки колелото си с една ръка, с наведена глава и вперен в земята поглед. Беше допуснала бремето на миналото да я подмами и да го сподели После обаче се зае да се убеждава, че Джери трябва да знае, че той също е обвързан от чудовищното нещо, на което бе станал свидетел. Обаче тогава брат ѝ беше почти бебе, малко човече, а сега беше мил мъж, любимец на майка си, неспособен да допусне възможността някога тя да е сторила нещо ужасно. Лоръл тъкмо се канеше да изрази мислите си, да се извини и някак да омаловажи своя маниакален интерес към случилото се, когато Джери попита:

— И сега какво? Имаш ли следи?

Лоръл го погледна.

Той беше спрял под жълтия ореол на една улична лампа и побутваше очилата си нагоре по носа.

— Какво? Нали няма да се откажеш? Очевидно е, че трябва да разберем какво се е случило. Това е част от нашето минало, Лол.

Лоръл имаше чувството, че никога не го е обичала силно, колкото в този момент.

— Има едно нещо — каза тя задъхано — сега, като го споменаваш. Тази сутрин ходих при мама и когато съзнанието ѝ се замъгли, тя помоли една медицинска сестра да изпрати при нея доктор Руфъс.

— Не е толкова странно за болница, нали?

— Само по себе си не, само че лекарят се казва Котър, а не Руфъс.

— Грешка на езика?

— Съмнявам се. Тя го каза много уверено. Пък и… — В съзнанието на Лоръл изникна призрачният образ на млад мъж на име Джери, когото майка им обичала някога, а сега оплакваше. — Не пръв път споменава човек, когото е познавала преди. Мисля, че миналото непрекъснато се върти в главата ѝ, струва ми се, че тя иска ние да узнаем отговорите.

— Ти попита ли я?

— Не за доктор Руфъс, за някои други неща. Тя ми отговори остатъчно открито, но разговорът я разстрои. Разбира се, отново ще поговоря с нея, обаче ако има друг начин, съм готова да пробвам и него.

— Съгласен съм.

— По-рано се отбих в библиотеката, за да опитам да науча подробности за лекар с това име, работил в Ковънтри, а може би и в Лондон през трийсетте и четиридесетте години на миналия век. Имах само фамилията му и не знаех какъв специалист е, затова библиотекарката предложи най-напред да проверя базата данни на списание "Лансет".

— И?

— Намерих доктор Лайънъл Руфъс, Джери… Почти съм сигурна, че е той. Живял е в Ковънтри точно по онова време и е публикувал статии в областта на психологията на личността.

— Мислиш, че му е била пациентка ли? Че навремето мама е страдала от някакво разстройство?

— Нямам представа, но възнамерявам да науча.

— Аз ще го направя — изведнъж отсече Джери. — Мога да разпитам едни хора.

— Наистина ли?

Той закима, а думите му заваляха възбудено:

— Ти се върни в Сафък. Веднага, щом науча нещо, ще те осведомя.

Беше повече, отколкото се бе надявала Лоръл — не, не беше, точно на това се беше надявала. Джери щеше да ѝ помогне, двамата заедно щяха да разберат какво се е случило всъщност.

— Нали разбираш, че може да се натъкнеш на нещо ужасно? — Не искаше да го плаши, а да го предупреди — На нещо, което да превърне в лъжа всичко, което сме смятали, че знаем за нея?

Джери се усмихна:

— Нали си актриса? Не трябва ли сега да ми кажеш, че хората не са наука, че характерите са многостранни и че една променлива не опровергава цялата теорема?

— Просто те предупреждавам. Бъди готов, братче.

— Винаги съм готов — ухили се той. — И все още стоя зад мама.

Лоръл изви вежди — де да имаше неговата убеденост! Обаче тя видя какво се беше случило в Грийнейкърс, знаеше на какво е способна майка им.

— Не е много научно от твоя страна — строго каза тя. — Не и когато всичко сочи към едно-единствено заключение.

Джери взе ръката ѝ в своята.

— На нищо ли не те научиха гладните млади галактики, Лол? — тихо попита той. Лоръл усети прилив на тревога и на закрилническа обич, защото прочете в очите му силна нужда да вярва, че всичко ще се подреди, а тя пък усещаше дълбоко в сърцето си колко слабо вероятно е да стане така. — Никога не изключвай възможността да се натъкнеш на отговор, който нито една от съществуващите теории не предсказва.

18

Лондон, януари 1941 г.

Доли беше напълно сигурна, че никога през живота си не е била унижавана така, както онзи следобед в къщата на номер двайсет и пет. И до сто години да доживееше, никога нямаше да забрави с какви погледи я изпратиха Хенри и Вивиан Дженкинс, развеселените им и подигравателни изражения, разкривили пленително красивите им лица. Почти успяха да накарат Доли да се почувства така, като че ли не е нищо повече от съседската прислужница, явила се в дома им, издокарана със стара рокля от гардероба на господарката си. Почти. Доли обаче беше замесена от по-солидно тесто. Както често ѝ повтаряше доктор Руфъс: "Ти си една на милион, Дороти, наистина".

На последния им обяд два дни след онзи случай той се облегна на мястото си в "Савой" и я изгледа над пурата си.

— Я ми кажи, Дороти, според теб защо тази жена Вивиан Дженкинс се държи толкова пренебрежително с теб?

Доли поклати замислено глава, преди да сподели с него вече твърдото си убеждение:

— Мисля, че когато ни видя двамата с господин Дженкинс заедно в дневната… — Доли отмести поглед, леко смутена от спомена за начина, по който я оглеждаше господин Дженкинс. — Ами, разбирате ли, онзи ден специално се бях погрижила да изглеждам добре и на Вивиан явно не ѝ е понесло.

Той кимна одобрително, после погледна Дороти с присвити очи и поглади брадичката си:

— А ти как се почувства, когато тя те оскърби, Дороти?

На Доли ѝ идеше да се разплаче, когато д-р Руфъс ѝ зададе този въпрос. Обаче не го стори, а се усмихна храбро, впи нокти в дланите си и горда с умението си да се владее, отговори: — Почувствах се унизена, доктор Руфъс, и много, много наранена. Мисля, че никой не се е държал с мен толкова подло, и то човек, когото съм мислела за приятел. Почувствах се наистина…

— Престани… веднага престани! — В светлата слънчева стая на Кампдън Гроув номер седем Доли се сепна, когато лейди Гуендолин зарита с малкото си краче и закрещя: — Ще ми откъснеш нокътя, ако не внимаваш, глупаво момиче!

Доли забеляза разкаяно мъничкия бял триъгълник на мястото, където преди беше розовият нокът на жената. Мислите за Вивиан бяха виновни. Доли беше движила пилата много по-бързо и отривисто, отколкото би трябвало.

— Извинете, лейди Гуендолин — каза тя, — ще бъда по-внимателна…

— Стига толкова. Донеси ми бонбоните, Дороти. Прекарах мъчителна нощ заради ужасната храна от порциона — телешки джолан с червено зеле за вечеря! Нищо чудно, че се въртях в леглото и сънувах ужасни неща.

Доли се подчини и търпеливо изчака старата дама да си избере от плика най-големия бонбон.

Унижението ѝ бързо прерасна във възмущение и срам и накрая се превърна в гняв. Вивиан и Хенри почти я бяха обвинили в кражба и в лъжа, а всъщност единственото ѝ желание бе върне на Вивиан ценния медальон. Непосилно ѝ беше да преглътне абсурдния факт, че тъкмо Вивиан — която зад гърба на съпруга си, разправяше лъжи на всички, които я обичат и, и умоляваше другите да не издават тайните ѝ — си бе позволила впери осъдителния поглед на тъмните си очи в Доли, която многократно се обаждаше в нейна защита, когато хората говореха лошо за нея.

Е, край, помисли си решително Доли, докато прибираше пилата за нокти в калъфчето и разчистваше нощното шкафче. Доли имаше план. Още не беше говорила с лейди Гуендолин, обаче когато старицата научеше за случилото се — когато разбереше как я е предала младата ѝ приятелка, — със сигурност щеше да ѝ даде благословията си. След края на войната щяхада организират пищно тържество, поразително събитие, великолепен маскен бал с костюми, фенери и гълтачи на огън. И щяха да присъстват невероятни хора, щяха да направят и снимки за "Лейди", а хората години наред щяха да обсъждат тържеството. Доли си представяше как гостите пристигат на Кампдън Гроув и издокарани минават покрай къщата на номер двайсет и пет, откъдето Вивиан ги наблюдава непоканена от прозореца.

А междувременно Дороти щеше да се старае да избягва съпрузите. Вече знаеше, че има хора, които е по-добре да не познаваш. Нямаше да ѝ е трудно да избягва Хенри Дженкинс — и без друго не го срещаше често, а от Вивиан щеше да се откопчи, като се оттегли от Женския доброволчески отряд. Всъщност за нея щеше да е облекчение да се отскубне от пеката на госпожа У одингам и да разполага с достатьчно време да угажда на лейди Гуендолин. И толкова по-добре, както се оказа. Онази сутрин, по време, когато иначе би работила в столовата, Доли масажираше стъпалата на лейди Гуендолин, когато някой звънна долу на входната врата. Старицата завъртя китка към прозореца и Доли надникна да провери кой ги притеснява по това време.

Първо се притесни да не е Джими — вече няколко пъти се беше отбивал, слава богу, денем, когато в къщата нямаше никого другиго и Доли успяваше да избегне сцените, — обаче се оказа, че не етой. Когато надникна през прозореца на лейди Гуендолин, чието стъкло беше облепено на кръст като предпазна мярка срещу бомбените експлозии, Доли видя Вивиан Дженкинс, която се озърташе през рамо, като че ли се чувствашт унизена да се отбива в къщата на номер седем и се притесняваше някоѝ да не я види на стълбите. Кожата на Доли пламна, защото тя веднага се досети каква е причината за посещението на Вивиан — точно такава дребнава подлост можеше да се очаква от нея: сигурно идваше да съобщи на лейди Гуендолин за склонността на нейната "прислужница" да краде. Доли живо си представи Вивиан, елегантно отпусната в тапицирания с кретон фотьойл до леглото на старата дама, кръстосала дългите си слаби крака и приведена заговорнически напред, да се възмущава от качествата на прислугата в днешно време: "Толкова е трудно да намериш благонадежден служител, нали, лейди Гуендолин? И ние напоследък доста си изпатихме…".

Докато Доли наблюдаваше Вивиан, която стоеше на стълбите и продължаваше да се озърта, възрастната дама изграчи от леглото си:

— Е, Дороти, няма да живея вечно. Кой е?

Доли овладя паническия си трепет и отговори привидно нехайно, че е някаква опърпана жена, която явно събира дрехи за благотворителност.

— Не ѝ отваряй! Мърлявите ѝ пръстчета няма да припарят до моята гардеробна.

Доли с радост се подчини.

* * *

Туп. Доли се стресна. Неусетно се бе озовала до прозореца и беше зареяла празен поглед към отсрещната къща. Туп, туп. Обърна се и видя, че лейди Гуендолин се е вторачила в нея. Бузите на старицата се бяха издули, за да поемат огромния бонбон, а ръката ѝ блъскаше с бастуна по дюшека, за да привлече вниманието на Доли.

— Да, лейди Гуендолин?

Старицата обгърна тялото си с ръка и показа с гримаса, че замръзва.

— Студено ли ви е?

Кимане, после още едно.

Доли прикри въздишката си с покорна усмивка — току-що беше отметнала завивката на старицата след оплакване, че ѝ е топло — и се приближи до леглото.

— Да видим какво може да се направи.

Лейди Гуендолин затвори очи и Доли се зае да придърпва нагоре завивките, но задачата се оказа доста трудна. Въртенето в леглото и удрянето с бастуна бяха разбъркали завивките и одеялото се бе оказало притиснато под единия ѝ крак. Доли се премести в другия край на леглото и дръпна с всичка сила, за да го освободи.

По-късно, докато премисляше случилото се, щеше да стовари вината на прахоляка. Обаче в онзи момент беше твърде погълната от цялото повдигане и местене и не забеляза. Одеялото най-сетне беше освободено, Доли го тръсна и го дръпна нагоре чак до брадичката на старицата. Докато подвиваше поръбения край на завивката, кихна неочаквано силно. Апчиху!

Лейди Гуендолин се сепна и се ококори.

Доли се извини и потри раздразнения си нос. Примигна, за да проясни очи, и през влагата в тях забеляза, че благородната дама размахва ръце, които пърхат като две подплашени птици. — Лейди Гуендолин? — възкликна Доли и се приведе към нея. Лицето на старицата беше червено като цвекло. — Какво има, лейди Гуендолин?

От гърлото на лейди Гуендолин се надигна хриптене и кожата ѝ потъмня до патладжанено. Жестикулираше неистово и сочеше гърлото си. Нещо ѝ пречеше да говори. Бонбонът, сепнато осъзна Доли, беше заседнал като тапа в гърлото на жената. Доли не знаеше как да постъпи. Ужаси се. Без да се замисля, навря пръсти в гърлото на лейди Гуендолин, мъчейки се да извади заседналото парче.

Не можеше да го достигне.

Доли изпадна в паника. Дали да не потупа старицата по гърба, или да я стисне през корема?

Опита и двете с разтуптяно сърце и бушуваща в ушите кръв. Помъчи се да повдигне лейди Гуендолин, обаче тя беше прекалено тежка, а копринените ѝ дрехи се хлъзгаха.

— Всичко е наред — чу се Доли да казва, докато се бореше да я стисне здраво. — Всичко ще бъде наред.

Докато накрая на Доли просто не ѝ остана дъх и не млъкна…

Едва тогава усети, че старата дама е натежала, че е престанала да се гърчи и да се дави за глътка въздух и че се е възцарил неестествен покой.

Внушителната спалня притихна, чуваха се само дишането на Доли и злокобното проскърцване на леглото, докато тя се извиваше изпод мъртвата си господарка и отпускаше все още топлото тяло обратно в привичната поза.