Пазителка на тайните

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

ДОРОТИ

31

Лондон, 2011 г

Лоръл отиде най-напред на Кампдън Гроув. Не знаеше точно защо, просто беше убедена, че трябва да постъпи така. Явно дълбоко в себе си се надяваше да почука на вратата и да установи, че човекът, изпратил благодарствената картичка на мама, все още живее тук. Преди ѝ се струваше нелогично, но сега, докато стоеше във фоайето на сградата на номер седем — понастоящем сграда с апартаменти за краткосрочно отдаване под наем, — вдишваше лимоновото ухание на ароматизатора и мириса на изморени пътници, се почувства доста глупаво. Жената на малката разхвърляна рецепция отново я погледна иззад телефона и я попита дали е добре. Лоръл я увери, че е. После продължи да разглежда мръсния килим, отдадена на обърканите си мисли.

Лоръл изобщо не беше добре, всъщност беше ужасена. Предишната вечер, когато мама ѝ разказа за Хенри Дженкинс, за това що за човек е бил, я обзе въодушевление. Всичко намери обяснение и тя беше сигурна, че са стигнали до края, че най-сетне е проумяла случилото се през онзи ден. После забеляза пощенското клеймо върху марката и сърцето ѝ подскочи — сигурна беше, че е важно, нещо повече, усещаше откритието като нещо лично, сякаш тя, Лоръл, беше единственият човек, способен да развърже този последен възел. Но ето я сега, стои насред пансион с три звезди в края на дългото си тичане за зелен хайвер и няма къде да потърси, няма човек, живял тук по време на войната, с когото да поговори. Какво означаваше картичката? Кой я беше изпратил? Изобщо имаше ли някакво значение? Лоръл започваше да подозира, че няма.

Махна на служителката на рецепцията, която ѝ каза "довиждане" само с устни, говорейки по телефона, и Лоръл излезе навън. Запали си цигара и запуши нервно. По-късно трябваше да вземе Дафни от "Хийтроу" — поне нямаше да е пътувала до града напразно. Погледна часовника си. Оставаше ѝ да убие още няколко часа. Беше прекрасно и топло, небето беше синьо и ясно, набраздено само от съвършени следи от реактивни самолети, пълни със запътили се нанякъде хора, затова Лоръл реши, че трябва просто да си вземе сандвич и да се поразходи из парка покрай езерото Сърпънтайн. Дръпна от цигарата си и в същия момент си спомни кога за последен път е идвала тук. В деня, когато стоеше пред къщата на номер двайсет и пет и видя момченцето.

Лоръл огледа къщата. Домът на Вивиан и Хенри — мястото на тайно разигравали се сцени на насилие, мястото, където Вивиан бе търпяла с твърдост. По някакъв странен начин и след всичко което беше прочела в дневниците на Кейти Елис, Лоръл знаеше повече за живота в тази къща, отколкото за къщата зад гърба си. Допуши цигарата си замислено и хвърли фаса в пепелника до входа на апартамента. Когато се изправи, вече беше взела решение.

***

Потропа на вратата на Кампдън Гроув номер двайсет и пет и зачака. Украсата за Вси светии беше свалена от прозореца и на нейно място бяха окачени оцветени отпечатъци от детски ръчички — най-малко четири различни големини. Беше хубаво. Хубаво беше, че сега тук живее семейство. На мястото на грозните спомени от миналото сега се пишеха нови. Чуваше шумове вътре, някой определено си беше у дома, обаче никой не идваше да отвори, затова тя отново почука. Обърна се на покритата с плочки площадка и погледна отсреща към номер седем, мъчейки се да си представи как майка ѝ като млада компаньонка е изкачвала тези стълби.

Вратата се отвори и красивата жена, която Лоръл беше видяла предишния път, застана пред нея с бебе в ръце.

— О, боже! — примигна тя с големите си сини очи. — Ама това сте вие!

Лоръл беше свикнала да я разпознават, но в израза на тази жена имаше нещо различно. Тя се усмихна, жената се изчерви, изтри ръка в джинсите си и я протегна към Лоръл:

— Извинете. Къде са ми обноските! Аз съм Карън, а това е Хъмфри — потупа тя дупето на детето и шепата руси къдрици на рамото ѝ се поразмърдаха, а едно небесносиньо око стеснително се впери в Лоръл. — Разбира се, вас ви познавам. За мен е чест да се запознаем, госпожо Никълсън.

— Лоръл, моля ви.

— Лоръл. — Карън леко захапа долната си устна от удоволствие, после поклати невярващо глава. — Джулиан спомена, че ви е видял, но си помислих, че… понякога той… — усмихна се жената. — Ням значение, ето ви и вас. Съпругът ми ще е на седмото небе да се запознаете.

Ти си жената на татко. Лоръл остана с непоколебимото усещане, че се случва нещо повече от видимото.

— Знаете ли, той дори не ме предупреди, че ще идвате.

Лоръл не спомена, че не се е обадила предварително, но все още не знаеше как да обясни посещението си, затова просто се усмихна.

— Заповядайте, моля. Само да повикам Марти от тавана.

Лоръл последва Карън в разхвърляния вестибюл покрай подобна на космически кораб бебешка количка, през море от топки и хвърчила и най-различни обущенца и влезе в топла и светла дневна. От пода до тавана имаше лавици с книги, из цялата стая също бяха пръснати книги, а на стената до семейните снимки на усмихнати и щастливи хора висяха детски рисунки. Лоръл едва не се спъна в едно малко телце на пода — момчето, което беше видяла предишния път, лежеше по гръб със свити колене. Едната му ръка беше вдигната във въздуха и движеше самолетче "Лего", а детето беше напълно погълнато от полета, който съпровождаше с тиха имитация на бръмчене.

— Джулиан — повика го майка му, — изтичай горе, дребосъче мило, и кажи на татко, че имаме гост.

Момчето ги погледна, примигна и се върна в действителността. Видя Лоръл и по погледа му пролича, че я е познал. Без да каже нито дума, без дори да направи пауза в бръмченето на самолета, което имитираше, то насочи машината по нов курс, изправи се на колене и после последва играчката си по застланите с килим стълби.

Карън настоя да донесе чай, а Лоръл се настани на удобен диван с драскулки от флумастер по червено-бялата карирана покривка и се усмихна на бебето, което вече седеше на килимче на пода и подритваше някаква дрънкалка с дебелото си краче, — стълбите заскърцаха от бързи стъпки и на вратата на дневната се появи висок мъж, небрежно красив с въздългата си кестенява коса и очилата си с черни рамки. Неговият син пилот го следваше. Мъжът протегна голямата си десница и се усмихна, когато видя Лоръл, поклати смаяно глава, като че ли в дома му се беше материализирало привидение.

— Мили боже — възкликна той, когато дланите им се докоснаха и той се увери, че тя е от плът и кръв. — Мислех, че Джулиан ме поднася, но ето че сте тук.

— Да, тук съм.

— Аз съм Мартин — представи се той. — Викайте ми Мартин и простете смайването ми, но… Разбирате ли, преподавам драма в колежа "Куин Мери" и докторатът ми е посветен на вас.

— Наистина ли? — Ти си жената на татко. Е, това обясняваше нещата.

— "Съвременни интерпретации на Шекспировите трагедии". Беше доста по-суховато, отколкото звучи.

— Допускам.

— А сега ето ви тук. — Той се усмихна, после леко се намръщи и накрая отново се усмихна. Засмя се — прекрасен звук! — Извинете. Но съвпадението е невероятно.

— Каза ли на госпожа Никълсън… на Лоръл… — изчерви се Карън, когато отново влезе в стаята — за дядо? — Плъзна поднос за чай върху ниската масичка, като прокара пътека сред гората от детски играчки, и седна до съпруга си на дивана. Без дори да погледне настрани, подаде бисквита на момиченце с кестеняви къдрици, което изникна неочаквано, предусетило поднасянето на сладкишите.

— Дядо ми — поясни Марти. — Той ме запали по вашата работа. Аз съм ви почитател, но той ви обожава безумно. Не е пропуснал нито една ваша постановка.

Лоръл се усмихна доволна, макар да се постара да го прикрие. Беше очарована от това семейство и от приятно безредния им дом.

— Все нещо е пропуснал.

— Нито едно.

— Разкажи на Лоръл за крака му — нежно потърка Карън ръката на съпруга си.

Марти се засмя.

— Една година си счупи крака и ги принуди да го изпишат от болницата по-рано, за да ви гледа в "Както ви харесва". Води ме със себе си още като бях съвсем малък и ми трябваха три възглавници, за да виждам сцената над предната седалка.

— Явно е човек с превъзходен вкус. — Лоръл флиртуваше, но не само с Марти, а с всички тях. Почувства се високо ценена. Добре, че Айрис не беше тук да види това.

— Така е — призна Марти с усмивка. — Много го обичах. Изгубихме го преди десет години, но не е минал ден, без да ми липсва. — Той побутна черните рамки на очилата си малко по-нагоре по носа си и каза: — Но стига сме говорили за нас. Простете, от изненада още не съм ви питал на какво дължим посещението ви. Сигурно не сте тук, за да ви разказвам за дядо си.

— Всъщност доста дълга история — каза Лоръл, пое поднесената ѝ чаша чай и разбърка млякото. — Проучвам семейната си история, по-конкретно по майчина линия, и се оказа, че някога тя… — Лоръл се поколеба, преди да намери думата, — …е била близка с хората, които са живеели в тази къща.

— Знаете ли кога е било това?

— В края на 30-те години и през първите години от войната.

Веждата на Марти трепна.

— Невероятно!

— Как се казва приятелката на майка ви? — попита Карън.

— Вивиан — отвърна Лоръл. — Вивиан Дженкинс.

Марти и Карън се спогледаха и Лоръл изгледа първо единия, после другия.

— Нещо странно ли казах? — попита.

— Не не е странно, само че… — Мартин се усмихна, свел поглед към ръцете си, докато си събираше мислите. — Ние тук много добре познаваме това име.

— Така ли? — сърцето на Лоръл започна шумно да тупти в гърдите ѝ. Те бяха потомци на Вивиан, естествено. Дете, за което Лоръл не беше намерила сведения, племенник…

— Всъщност историята е доста странна, смятаме я почти за семейна легенда.

Лоръл кимна оживено, за да го насърчи да продължи, и отпи от чая си.

— Моят прадядо Бърти наследил тази къща през Втората световна война. Говори се, че не бил добре, бил много, ама много беден. Работел, откакто се помни, но времената били трудни — бушувала война, — той живеел в малък апартамент до Степни и за него се грижела възрастна съседка, когато изневиделица го посетил лъскав адвокат, който го осведомил, че тази къща му е завещана.

— Не разбирам — каза Лоръл.

— Той също — увери я Марти, — обаче адвокатът бил съвсем ясен. Жена на име Вивиан Дженкинс, за която прадядо ми изобщо не бил чувал, го била направила свой единствен наследник.

— Не я ли познавал?

— Изобщо не бил чувал за нея.

— Но това е много странно.

— Съгласен съм. Отначало не искал да се мести тук. Страдал от деменция и не обичал промените, а си представяте какъв шок било за него, затова си останал в апартамента и къщата стояла празна, докато синът му, моят дядо, не се върнал от фронта и не убедил стареца, че това не е никакъв номер.

— Значи дядо ви познавал Вивиан?

— Да, но никога не говореше за нея. Дядо беше много общителен човек, но по няколко теми не обелваше нито дума. Тя беше едната, а другата беше войната.

— Струва ми се, че нерядко става така — отбеляза Лоръл. — Клетите хора са се нагледали на какви ли не ужасии.

— Да — печално помръкна лицето на Марти. — Обаче в случая с дядо ставаше дума за нещо повече.

— Така ли?

— Мобилизирали го за армията от затвора.

— О, разбирам.

— Не ни казваше почти никакви подробности, но аз се поразрових. — Марти леко се смути и снижи глас, преди да продължи: — Намерих полицейските архиви и научих, че една нощ през 1941 година дядо бил изваден от Темза, премазан от бой.

— От кого?

— Не съм сигурен, обаче докато лежал в болницата, полицията се обърнала срещу него. Втълпили си, че е участвал в някакъв опит за изнудване, и го отвели за разпит. Той се кълнеше, че било недоразумение, а ако познавахте дядо ми, щяхте да знаете, че той не лъже. Ченгетата обаче не му повярвали. Според архива, когато го намерили, носел чек за голяма сума, но не искал да обясни как се е сдобил с него. Хвърлили го в затвора, понеже не можел да си позволи адвокат, естествено, обаче накрая се оказало, че полицията няма достатъчно доказателства, затова го изпратили в армията. Интересно, но той винаги твърдеше, че са му спасили живота.

— Как са му спасили живота?

— Не знам, така и не узнах. Може и да се е шегувал, дядо много обичаше да се шегува. Изпратили го във Франция през 1942 година.

— Не е бил във войската преди това, така ли?

— Не, но е виждал бойни действия — всъщност бил е в Дюнкерк, само че дядо не носел оръжие, а фотоапарат. Бил военен фотограф. Елате да разгледате някои от снимките му.

***

— Мили боже! — възкликна Лоръл, докато разглеждаше цялата стена с черно-бели снимки. — Дядо ви е Джими Меткалф.

Мартин се усмихна гордо.

— Точно той. — и оправи рамката на снимката.

— Тези ги знам. Видях ги на една изложба в музея "Виктория и Албърт" преди десетина години.

— Точно след смъртта му.

— Работата му е невероятна. Знаете ли, майка ми държеше една репродукция на стената, като бях малка, всъщност още я държи. Твърдеше, че снимката ѝ помага да си спомня за семейството си, за случилото се с тях. Загинали по време на бомбардировките в Ковънтри.

— Много съжалявам — каза Мартин. — Ужасно. Не мога дори на си представя.

— Снимките на дядо ви до известна степен помагат да си представим. — Лоръл разгледа всяка снимка поотделно. Наистина бяха изключителни: хора, останали без дом заради бомбардировките, войници на бойното поле. Имаше и едно момиченце със странни дрехи, обувки за степ и твърде големи за нея дамски кюлоти. — Тази много ми харесва — отбеляза тя.

— Това е леля ми Нела — усмихна се Марти. — Е, ние така я наричахме, макар да не ни беше роднина. Беше сираче от войната. Снимката е направена през нощта, когато загинало семейството ѝ. Дядо продължил да поддържа връзка с нея, а когато се върна от фронта, я издири при приемното ѝ семейство. Останаха си приятели до края на живота му.

— Прекрасно.

— Такъв беше той, невероятно предан. Знаете ли, преди да се ожени за баба ми, отишъл да потърси своя стара любов само за да се увери, че тя е добре. Нищо не можело да го спре да се ожени за баба — двамата много се обичаха, — но той казал, че просто трябва да отиде. Войната го разделила от предишната му любима, а след като се върнал, я видял само веднъж, и то отдалече. Била на брега на морето със съпруга си и той не искал да им пречи.

Лоръл го слушаше и кимаше, а после наведнъж парченцата на мозайката се подредиха: Вивиан Дженкинс беше завещала къщата на семейството на Джеймс Меткалф. Джеймс Меткалф с неговия възрастен и болен баща — това беше Джими, нали? Би трябвало. Джими на майка ѝ и мъжът, в когото се влюбила Вивиан въпреки предупрежденията на Кейти, която се опасявала Хенри да не научи. Следователно мама е жената, която Джими издирил, преди да се ожени. На Лоръл ѝ прималя, но не само защото ставаше дума за майка ѝ, а защото нещо се прокрадваше в собствените ѝ спомени.

— Какво има? — попита загрижено Карън. — Изглеждате така, все едно сте видели призрак.

— Аз просто… — заекна Лоръл. — Просто… Имам представа какво може да се е случило с дядо ви, Марти. Мисля, че знам причината за побоя и кой го е оставил да умре.

— Наистина ли?

Тя кимна, чудейки се откъде да започне. Толкова много имаше да му разказва.

— Да се върнем в дневната — подкани ги Карън. — Пак ще сложа чайника. — Тя потръпна от вълнение. — О, съзнавам, че е глупаво от моя страна, но не е ли прекрасно да разплетеш една загадка?

На излизане от стаята Лоръл видя една снимка, от която ахна.

— Красива е, нали? — попита Мартин с усмивка, като забеляза накъде гледа тя.

Лоръл кимна и на върха на езика ѝ бе да каже "Това е майка ми", когато Мартин настоя:

— Това е тя, това е Вивиан Дженкинс. Жената, завещала на Бърти тази къща.

32

Краят на пътя, май 1941 г.

Вивиан измина последната част от пътя пеша. Влакът беше претъпкан с войници и с изморени лондончани — имаше място единствено за правостоящи, но на нея ѝ предложиха да седне. Осъзна, че положението си има и предимства, ако изглеждаш като че ли току-що са те измъкнали изпод руините на разрушена от бомба къща. Срещу нея седеше невръстно момче с куфар в скута, здраво стиснало някакъв буркан в ръка. В буркана имаше, представете си, червена рибка, и всеки път, когато влакът забавеше, ускореше или се отклонеше в страничен коловоз, за да изчака въздушната тревога, водата в буркана се разплискваше и момчето го вдигаше, за да провери дали рибката му не се е паникьосала. Рибите паникьосват ли се изобщо? Вивиан беше сигурна, че не, макар че при мисълта да си затворен в буркан нещо вътре в нея се стягаше толкова силно, че ѝ беше трудно да диша.

Когато не се взираше в рибката си, момчето наблюдаваше Вивиан, големите му сериозни сини очи оглеждаха синините ѝ и дебелото ѝ бяло палто в края на пролетта. Тя му се усмихна лекичко, когато погледите им се срещнаха около час след началото на пътуването, и то направи същото, но съвсем за кратко. Насред всички други мисли, нахлули в главата ѝ, Вивиан се запита кое ли е това момче и защо пътува самичко в разгара на войната, но не го попита — твърде много се притесняваше да разговаря с когото и да било от страх да не се издаде.

На всеки половин час имаше автобус за градчето — когато наближиха гарата, тя чу две възрастни жени да обсъждат колко невероятно благонадежден е автобусът, обаче Вивиан реши да повърви. Не можеше да се отърси от усещането, че ще бъде в безопасност само ако не спира да се движи.

Някакъв автомобил забави ход зад нея и всеки нерв по тялото на Вивиан се обтегна. Дали някога щеше да престане да се страхува? Не и докато Хенри не умре, знаеше го, защото едва тогава щеше да е истински свободна. Шофьорът на колата беше непознат мъж с униформа. Представи си как изглежда в неговите очи жена със зимно палто, с окаяно насинено лице и куфар, тръгнала към града самичка.

— Добър ден — поздрави той.

Тя кимна в отговор, без да се обръща. Съзнаваше, че са минали повече от двайсет и четири часа, откакто не е изричала нищо на глас. Беше някаква суеверна глупост, но Вивиан не можеше да се отърси от усещането, че отвори ли уста, хитрината ѝ ще се разкрие. Хенри или някой от приятелчетата му ще узнае за нея и ще тръгне да я издирва.

— В града ли отивате? — попита мъжът в колата.

Тя отново кимна, но съзнаваше, че в даден момент ще трябва да му отговори, макар и само за да му даде възможност да се увери, че не е германска шпионка. Последното, от което имаше нужда, бе някой разтревожен служител на гражданските доброволци да я замъкне в полицията, амбициран да разобличи промъкването ѝ.

— Мога да ви откарам, ако искате — предложи мъжът, — Казвам се Робърт Хардгрийвс.

— Не. — Гласът ѝ прозвуча дрезгаво след дългото мълчание. — Благодаря ви, но ми е приятно да вървя пеша.

Негов ред беше да кимне. Погледна през предното стъкло в посоката, в която се беше запътил, и отново се обърна към Вивиан:

— При някого в града ли отивате?

— Започвам нова работа — отговори тя. — В пансиона "Сий Блу".

— А! В пансиона на госпожа Никълсън. Е, в такъв случай, ще се виждаме в града, госпожице.

— Смитам. Дороти Смитам.

— Госпожице Смитам — повтори той с усмивка. — Прекрасно. — После ѝ махна с ръка и отмина.

Дороти проследи с поглед колата му, докато се изгуби зад билото на тревистия хълм, после се разрида от облекчение. Каза го и нищо ужасно не се случи. Проведе цял разговор с непознат, представи се с ново име, а небето не се продъни, нито земята се разтвори да я погълне. Пое си дъх дълбоко и предпазливо, за да се успокои, и си позволи частица надежда, че може би наистина всичко ще бъде наред. Че ще получи втори шанс. Въздухът миришеше на сол и на море, а в далечината по небето кръжаха чайки. Дороти Смитам вдигна куфара си и продължи напред.

***

В крайна сметка идеята ѝ хрумна благодарение на късогледата жена от Рилингтън Плейс. Когато отвори очи насред прашните развалини от бомбата и установи, че по някаква абсолютно непонятна причина е жива, Вивиан се разплака. Чуваха се сирените и гласовете на добри и храбри мъже и жени, които идваха да гасят пожара, да превързват рани и да отнасят мъртвите. Защо не бе една от тях, запита се Вивиан, защо животът просто не я пуснеше?

Дори не беше сериозно ранена — Вивиан умееше да преценява размера на щетите. Нещо беше паднало отгоре ѝ, сигурно врата, обаче имаше пролука и тя успя да се измъкне. Седна в тъмното, зашеметена. Беше студено, направо мразовито, и тя трепереше. Не познаваше стаята, но усети под ръката си нещо пухкаво — палто! — и го издърпа от мястото, където беше притиснато под вратата. В джоба на палтото намери фенерче и когато насочи тънкия му лъч, видя, че Доли е мъртва. Не просто мъртва, беше премазана под тухлите, мазилката на тавана и един голям метален сандък, паднал от мансардата.

На Вивиан ѝ се догади от шок, от болка и от кипящото разочарование, че се е провалила в мисията си, но с мъка успя да се изправи. Таванът се беше срутил и тя виждаше звездите на небето, взря се в тях, олюля се неуверено и тъкмо се чудеше колко ли време ще е нужно на Хенри, за да я открие, когато чу старицата за се провиква:

— Госпожица Смитам, госпожица Смитам е жива!

Вивиан се обърна по посока на гласа, защото със сигурност знаеше, че Доли не е жива. И се канеше да го каже, сочейки с ръка към Доли, обаче от гърлото ѝ не излязоха думи, а само хрипливо свистене, а старицата продължи да вика, че госпожица Смитам е жива, и да сочи Вивиан, която в този миг осъзна грешката на хазяйката.

За нея това беше възможност. Главата на Вивиан пулсираше и мислите ѝ бяха замъглени, но тя незабавно осъзна, че е получила нов шанс. Всъщност в светлината на смайващата равносметка след улучилата ги бомба цялата ѝ история изглеждаше забележително простичка. Новата ѝ самоличност, новият живот бяха толкова лесно постижими, колкото и палтото, което беше навлякла в тъмното. Никой нямаше да пострада, защото никой не беше останал жив — Джими го нямаше, тя се беше постарала да направи каквото може за господин Меткалф, Доли Смитам нямаше близки, а за Вивиан не бе останал никой да скърби. Затова тя се възползва от шанса си. Свали халката и венчалния си пръстен, надяна ги на пръстите на Доли с удивително спокойни ръце. Отвсякъде се носеше шумотевица: крещяха хора, пристигаха и заминаваха линейки, руините още се движеха и пушеха в изпълнения с дим мрак, но Вивиан чуваше единствено бясното туптене на собственото си сърце — не от страх, а от решителност. Пръстите на Доли още стискаха предложението за работа, затова се наложи Вивиан го изтръгне оттам, да си присвои писмото на госпожа Никълсън и да го пъхне в джоба на бялото палто. Там напипа и други неща — нещо малко и твърдо и някаква книга, усети тя познатите очертания под пръстите си, но не погледна точно коя.

— Госпожице Смитам? — Мъж с каска облегна стълбата си на ръба на продънения под и се покатери, докато лицето му не се изравни с нея. — Не се тревожете, госпожице, ще ви свалим оттук. Всичко ще се оправи.

Вивиан го погледна и за пръв път се зачуди дали пък наистина няма стане така.

— Приятелката ми — каза тя прегракнало и с фенерчето си освети тялото на пода. — Тя…?

Мъжът погледна към Доли, към премазаната ѝ от металния сандък глава и неестествено разперените ѝ крайници.

— Мътните да ме вземат — процеди той. — Мисля, че е мъртва. Ще ми кажете ли името ѝ? Трябва ли да се обадим на някого?

Вивиан кимна.

— Казва се Вивиан. Вивиан Дженкинс. Има съпруг, който трябва да узнае, че тя няма да се прибере у дома.

***

До края на войната Дороти Смитам оправяше легла и чистеше след гостите в пансиона на госпожа Никълсън. Ходеше с наведена глава, стараеше се да не привлича ненужно внимание с постъпките си, никога не приемаше покана за танци. Лъскаше, переше и метеше, а нощем, затвореше ли очи, се опитваше да не вижда очите на Хенри, вперени в нея в мрака.

Денем държеше очите си на четири. Отначало го виждаше навсякъде: в познатата наперена походка на мъж, който се приближава по пристана, в зрелите и сурови черти на непознат минувач, в извисилия се над тълпата глас, от който кожата ѝ настръхваше. След време се случваше по-рядко, но тя не престана да се озърта, защото знаеше, че един ден той ще я намери — не се знаеше само кога и къде, — и тя смяташе да е готова.

Изпрати само една картичка. След като беше прекарала в пансиона „Сий Блу“ вече шест месеца, избра най-красивия изглед, който успя да намери — огромен пътнически кораб, с какъвто хората плават от единия край на света до другия, — и написа на гърба: Тук времето е превъзходно. Всички са добре. Моля, унищожи незабавно, после адресира картичката до скъпата си приятелка — единствената си приятелка — госпожица Кейти Елис в Йоркшър.

***

Животът ѝ доби ритъм. Госпожа Никълсън беше строга, което идеално устройваше Дороти — имаше нещо лечебно в по военному строгите изисквания към домакинството, затова младата жена се освободи от мрачните си спомени благодарение на задължението си да полира възможно най-добре („без да хабиш полира, Дороти — нали не си забравила, че е война?“) перилата на стълбите. И ето че през един юнски ден на 1944 година, около месец след десанта в Нормандия, тя се прибра с покупките и завари мъж с униформа да седи на масата в кухнята. Беше поостарял, разбира се, и беше малко измъчен от войната, но тя веднага разпозна в него човека от дръзката момчешка снимка, която майка му държеше като светиня на полицата над камината в трапезарията. Дороти неведнъж беше лъскала стъклото и познаваше сериозните очи, ъгловатите му скули и трапчинката на брадичката толкова добре, че се изчерви, когато го видя да седи на масата, все едно през всичките тези години беше надничала през ключалката.

— Вие сте Стивън — каза тя.

— Така е. — Той скочи да ѝ помогне с хартиения плик с покупките.

— Аз съм Дороти Смитам. Работя за майка ви. Тя знае ли, че сте тук?

— Не — отговори той. — Страничната врата беше отворена и аз просто влязох.

— Тя е горе, ще отида да…

— Не… — побърза да я прекъсне той и лицето му се разтегли в неловка усмивка. — Много мило от ваша страна, госпожице Смитам, и не искам да създавам у вас погрешно впечатление. Обичам майка си — тя ми е дала живот, но ако нямате нищо против, ще постоя тук още малко и ще се насладя на тишината и на спокойствието, преди да започне действителната ми военна служба.

Дороти се засмя и усещането я изненада. Осъзна, че ѝ се случва за пръв път, откакто е пристигнала от Лондон. Години по-късно, когато децата им ги молеха да им разкажат (за пореден път!) как са се влюбили, Стивън и Дороти Никълсън щяха да им разкажат за нощта, когато се бяха промъкнали по полуразрушения пристан, за да танцуват в самия му край — Стивън си беше донесъл грамофона, двамата го пуснаха и се опитваха да избягват дупките по пристана под звуците на "На сребристата лунна светлина". По-късно Доли се спънала и паднала, докато се опитвала да запази равновесие върху парапета (пауза за родителско наставление: "Никога не се опитвайте да ходите по тесен парапет, скъпи мои"), а Стивън дори не си събул обувките, а се хвърлил отгоре и веднага я извадил. "Ето така хванах майка ви", заявяваше Стивън и децата се смееха, понеже си представяха мама на кукичката на въдица. А после двамата седнали на пясъка, защото било лято, нощта била топла, хапнали миди от хартиена чашка и разговаряли часове наред, докато хоризонтът не порозовял и те не се върнали обратно в "Сий Блу" с ясното съзнание, че са влюбени, без да са си разменили нито дума по въпроса. Това беше една от любимите истории на децата: описваше как родителите им се разхождат по пристана с мокри дрехи, представяше майка им като волен дух, а баща им като герой, обаче дълбоко в сърцето си Дороти съзнаваше, че всичко отчасти е измислица. Тя се бе влюбила в съпруга си много преди това. Влюби се в него през онзи първи ден в кухнята, когато той я разсмя.

Ако някой я беше накарал да състави списък с качествата на Стивън, той щеше да е много дълъг. Той беше храбър и я закриляше, беше забавен, беше търпелив с майка си, макар тя да беше жена, която дори с най-сърдечното си бъбрене можеше да остърже боята от стената. Стивън имаше силни ръце и вършеше с тях страхотни неща, способен беше да поправи почти всичко и умееше да рисува (но не толкова хубаво, колкото му се искаше). Беше красив и я гледаше така, че кожата на Дороти пламваше от желание, беше мечтател, но не се изгубваше във фантазиите си. Обичаше музиката и свиреше на кларинет джазови мелодии, които Дороти обожаваше, но които подлудяваха майка му. Понякога, докато Дороти седеше на канапето в нишата на прозореца му с кръстосани крака и го слушаше да свири, долу госпожа Никълсън вземаше метлата си и блъскаше с дръжката ѝ по пода, което караше Стивън да свири по-силно и по-джазово, а Дороти да се киска толкова силно, че се налагаше да запуши устата си с ръка Той я караше да се чувства в безопасност.

Обаче на челно място в списъка беше онова, което тя ценеше повече от всичко друго — силата на характера му. Стивън Никълсън притежаваше смелостта да отстоява убежденията си. Той никога не би допуснал любимата жена да прекърши волята му и на Дороти това ѝ харесваше. Според нея любов, която караше хората да вършат неща противно на нрава си, крие опасности.

Освен това той ценеше дълбоко тайните.

— Не говориш много за миналото си — каза ѝ една нощ, докато седяха на пясъка.

— Така е.

Помежду им настана мълчание, което прие формата на въпросителна, но тя не каза нищо повече.

— Защо не?

Дороти въздъхна, но въздишката ѝ безшумно отлетя с вечерния бриз. Знаеше, че госпожа Никълсън му шушне ужасни лъжи за миналото ѝ, чиято цел е да го убеди да изчака, да се среща и с други жени, да помисли дали да не се свърже с някое свястно местно момиче, чуждо на тези "лондонски глезотии". Знаеше също, че Стивън е отговорил на майка си, че обича загадките, че животът би бил крайно безинтересен, ако знаеш всичко за човека още преди да пресечеш улицата и да го поздравиш.

— Сигурно по същата причина, поради която ти не говориш много за войната.

Той взе ръката ѝ и я целуна.

— Звучи смислено.

Тя съзнаваше, че някой ден ще трябва да му разкаже, но трябваше да внимава. Стивън беше човек, който на секундата ще замине за Лондон и лично ще се оправи с Хенри. А Дороти не искаше Хенри Дженкинс да ѝ отнеме още един любим човек.

— Ти си свестен човек, Стивън Никълсън.

Той поклати глава и тя усети как челото му се движи, опряно в нейното.

— Не, просто съм човек — отвърна.

Дороти не оспори, но пое ръцете му в своите и нежно положи бузата си върху рамото му в мрака. Познаваше и други хора, добри и лоши, а Стивън Никълсън беше добър човек. Най-добрият. Напомняше ѝ за някого, когото бе познавала преди време.

***

Разбира се, Дороти си мислеше за Джими, както продължаваше да си спомня за братята и сестра си, за майка си и баща си. Той живееше заедно с тях в онази къща с дъсчена обшивка в субтропиците, приветстван от всички от семейство Лонгмайър в мислите ѝ. Не ѝ беше трудно да си го представи там, отвъд воала, защото той винаги ѝ бе напомнял за мъжете от семейството ѝ, приятелството ѝ с него беше като фар в мрака, вдъхваше ѝ надежда и може би, ако бяха имали шанса да се опознаят по-добре и за по-дълго, чувствата им щяха да се задълбочат и да се превърнат в любовта от книгите, в любовта, която беше открила със Стивън. Обаче Джими принадлежеше на Вивиан, а Вивиан беше мъртва.

Само веднъж ѝ се стори, че го вижда. Беше няколко дни преди сватбата, двамата със Стивън се разхождаха по брега, хванати за ръце, и той се наведе да я целуне по шията. Тя се засмя и се откопчи, изтича напред и после погледна през рамо, за да му подхвърли шеговита забележка. И в този миг забеляза фигурата в далечината, наблюдаваше ги от брега. Дъхът ѝ секна, когато го позна, обаче Стивън я настигна и я вдигна във въздуха. Изглежда обаче, съзнанието ѝ въртеше номера, защото, когато се обърна, фигурата вече беше изчезнала.

33

Грийнейкърс, 2011 г.

Майка им беше помолила за тази песен и искаше да я чуе в дневната. Лоръл предложи да ѝ занесе сиди плейъра в спалнята, за да не се налага да се мести, обаче предложението бързо беше отхвърлено, а Лоръл знаеше, че няма смисъл да спори. Не и с мама, не и тази сутрин, когато в очите ѝ се четеше онзи поглед като от друг свят. Вече два дни беше такава, откакто Лоръл се върна от Кампдън Гроув и ѝ разказа какво е открила.

Дългото и бавно придвижване от Лондон, дори с нея самата, която през цялото време говореше за Дафни, не намали въодушевлението на Лоръл и тя седна при майка си при първата възможност да останат насаме. Най-сетне си поговориха за всичко случило се, за Джими, за Доли, за Вивиан и за семейство Лонгмайър в Австралия. Майка ѝ сподели с Лоръл вината, която изпитваше отдавна, задето беше отишла да се срещне с Доли в нощта на бомбардировката и я беше върнала обратно в къщата.

— Нямаше да умре, ако не бях аз. Тъкмо излизаше, когато я срещнах.

Лоръл напомни на майка си, че се е опитвала да спаси живота на Доли, че е искала да я предупреди и че не бива да се обвинява за безразборните попадения на германските бомби.

Майка ѝ помоли Лоръл да ѝ донесе снимката на Джими — не репродукцията, а оригинала, — една от малкото минали следи, които не беше заключила някъде. Седнала до майка си, Лоръл погледна снимката с нови очи: зората след бомбардировка, отпред натрошеното стъкло искреше като мънички светлинки, отзад група хора излизаха от бомбоубежище насред пушека.

— Беше ми подарък — тихо каза мама. — Значеше толкова много, когато той ми я даде. Не можех да се разделя с нея.

Двете разговаряха и плачеха и докато майка ѝ намери неподозирани сили и успяваше да говори за онова, което е видяла и преживяла — пресекливо, но настойчиво, — Лоръл на моменти се питаше дали тегобата на старите спомени, някои от които отчайващо болезнени, не е прекомерна. Обаче дали благодарение на радостната новина на Лоръл за Джими и за семейството му, или от облекчение, че най-сетне може да открие тайните си, Дороти сякаш живна. Медицинската сестра ги предупреди, че подобрението в състоянието ѝ няма да продължи дълго, така че да не се заблуждават, и че тя бързо ще се влоши в даден момент, но освен това се и усмихна и ги посъветва да се наслаждават на общуването с майка си, докато могат. И те го сториха, обградиха я с обич, с глъчка и с цялата весела и капризна шумотевица на семейния живот, която Дороти Никълсън открай време обичаше повече от всичко друго.

А сега, докато Джери носеше мама до дивана, Лоръл прерови грамофонните плочи на лавицата, търсейки въпросния албум. Действаше бързо, но спря за миг, когато стигна до "Джазбендът на Крис Барбър", и по лицето ѝ се разля усмивка. Плочата беше на баща ѝ и Лоръл още помнеше деня, в който той я донесе у дома. Извади стария си кларинет и часове наред свири заедно със солото на Монти Съншайн, застанал в средата на килима, като от време на време поспираше и поклащаше глава, възхитен от виртуозността на Монти. На вечеря той беше вглъбен в себе си, глъчката на дъщерите му минаваше покрай ушите му, докато стоеше начело на масата с озарено от безгранично задоволство лице.

Преизпълнена със спомена за прелестното чувство, Лоръл отмести Монти Съншайн и продължи да разглежда плочите, докато не намери каквото търсеше — Рей Ноубъл и Снуки Лосън и тяхната песен "На сребристата лунна светлина". Обърна се и погледна към Джери, седнал до майка им, който нежно придърпваше одеялото, за да завие крехкото ѝ тяло, и изчака, замислена колко е хубаво, че той се беше върнал в Грийнейкърс през последните дни. Само на него бе доверила истините за миналото. Предишната нощ седяха един до друг, пиеха червено вино в къщичката на дървото, слушаха лондонска рокабили станция, която Джери намери по интернет, и си бъбреха глупости за първата любов, старостта и всичко помежду тях.

Когато заговориха за тайната на майка си, Джери заяви, че не вижда причина да споделят с другите.

— Ние бяхме там в онзи ден, Лол, това е част от нашата история. Роуз, Дафни и Айрис… — той вдигна неуверено рамене и отпи от виното си, — тях това просто ще ги разстрои и какво?

Лоръл не беше напълно убедена. Със сигурност имаше и по-безобидни истории за разказване и не беше лесно да се справиш с тази, особено за човек като Роуз. Обаче в същото време Лоръл отдавна размишляваше за тайните, за това, колко е трудно да ги пазиш и как те обикновено се спотайват тихомълком под повърхността, преди най-неочаквано да се стрелнат през пукнатина в решимостта на своя пазител. Подозираше, че ще се наложи да почака известно време и да види какво ще стане.

Джери вдигна поглед към нея и ѝ се усмихна, а после от мястото си до главата на мама ѝ кимна да пусне песента. Лоръл извади плочата от хартиената обложка, сложи я в грамофона и нагласи игличката върху външното ръбче. Кресчендото на пианото изпълни тихите кътчета на стаята, а Лоръл се облегна в другия край на дивана, положи глава в нозете на майка си и затвори очи.

И изведнъж отново стана на девет години. Беше лятна нощ през 1954 година. Лоръл беше облечена с нощница с къси ръкави, а прозорецът над главата ѝ беше отворен с надеждата да примами хладината на нощния повей. Главата ѝ беше върху възглавницата, дългата ѝ права коса беше изпъната зад нея като ветрило, а стъпалата ѝ почиваха върху рамката на прозореца. Мама и татко бяха поканили приятели на вечеря, а Лоръл лежеше така в тъмното от часове, заслушана в плавните приливи на разговора и в смеха, който понякога се надигаше над приглушените въздишки на спящите ѝ сестри. От време на време уханието на тютюн долиташе нагоре по стълбите през отворената врата, откъм трапезарията се чуваше звън на чаши и Лоръл се къпеше в блаженото съзнание, че светът на възрастните е топъл и светъл и продължава да се върти отвъд стените на спалнята.

След известно време се чу стърженето на столове по пода, стъпки в коридора и Лоръл си представи как мъжете се ръкуват, жените се целуват по бузите, пожелават си лека нощ, казват си "0, каква прекрасна вечер!" и си обещават пак да се съберат. Захлопнаха се врати на автомобили, двигателите отбръмчаха по алеята и накрая в Грийнейкърс отново се възцариха тишина и спокойствие.

Лоръл зачака стъпките на родителите си по стълбите към спалнята, обаче така и не ги чу, олюляваща се на ръба на съня, но неспособна да се откъсне и да полети в бездната му. И после през дъските на пода долетя женски смях, прохладен и утоляващ като чаша вода, когато си жаден, и Лоръл се ококори. Седна в леглото и се ослуша, когато отново долетя смях, този път последван от тътрузенето на нещо тежко.

Лоръл не биваше да става късно нощем, освен ако не е болна, не ѝ се ходи до тоалетната или не я разбуди кошмар, но вече не можеше да затвори очи и да заспи. Долу се случваше нещо! Тя трябваше да разбере какво. Любопитството може и да убива котката, обаче малките момиченца обикновено се справят много по-добре.

Измъкна се от леглото и тръгна на пръсти по килима в коридора с развяваща се около босите си крачета нощница. Безшумна като мишка се прокрадна надолу по стълбите, поспря на площадката, когато чу музика, тиха мелодия, носеща се зад вратата на дневната. Лоръл бързо измина останалото разстояние. Коленичи предпазливо и притисна към вратата първо едната си ръка, после окото си. Примигна срещу ключалката и затаи дъх. Креслото на татко беше изтикано в ъгъла, за да се разчисти свободно място насред стаята, а двамата с мама стояха върху килима, притиснали тела в прегръдка. Голямата длан на татко придържаше уверено гърба на мама, бузата му беше долепена до нейната и двамата се поклащаха в такт с музиката. Очите му бяха затворени, а изражението на лицето му накара Лоръл да преглътне, а бузите ѝ — да пламнат. Сякаш татко изпитваше болка, но и тъкмо обратното на това. Беше си татко, но и не беше. А като го видя такъв, Лоръл се почувства неуверена и дори малко изревнува, макар нищичко да не разбираше.

Музиката ускори темпото и телата на родителите ѝ се разделиха. Двамата танцуваха, наистина танцуваха като на филм. Стискаха ръцете си, провлачваха шеметно обувки, а мама се въртеше ли, въртеше под ръката на татко. Бузите ѝ бяха порозовели, къдриците ѝ се сипеха по-волно от обикновено, презрамката на бледорозовата ѝ рокля се беше смъкнала мъничко от едното рамо и деветгодишната Лоръл осъзна, че дори да доживее до сто години, няма да види нищо толкова прелестно.

***

— Лол.

Лоръл отвори очи. Песента беше свършила и плочата продължаваше да се върти. Джери се беше надвесил над майка им, която се беше унесла в дрямка, и леко галеше косата ѝ.

— Лол — повтори той и нещо в гласа му, настойчивият му тон привлече вниманието ѝ към него.

— Какво има?

Той се взираше нежно в лицето на мама, а Лоръл проследи погледа му. И разбра. Дороти не спеше, беше си отишла.

***

Лоръл седеше на люлката под дървото и леко се люлееше с крак. Семейство Никълсън почти цяла сутрин уговаряха подробностите около погребението с местния свещеник и cега Лоръл лъскаше медальона, с който майка ѝ не се разделяше Единодушно бяха решили да я погребат с него. Тя не си падаше по вещите, но медальонът ѝ беше много скъп и никога не го сваляше. "Вътре е най-голямото ми съкровище", казваше, станеше ли дума за него, отваряше го и показваше снимките на децата си. Когато беше мъничка, Лоръл обожаваше миниатюрните пантички и приятното щракване на капачето.

Отваряше и затваряше медальона, взираше се в усмихнатите млади лица на сестрите си, на брат си и на своето собствено — снимки, които беше виждала стократно, и забеляза, че едно от парченцата овално стъкло е нащърбено отстрани. Лоръл намръщено плъзна палец по мястото. Крайчецът на нокътя ѝ се закачи, стъклото се размърда — беше по-хлабаво, отколкото си мислеше — и падна в скута ѝ. Без рамката си тънката фотографска хартия се изду в средата и тя можеше да надникне под нея. Вгледа се, пъхна пръст и извади снимката.

Точно както предполагаше. Отдолу се показа друга снимка, на други деца, на деца от миналото. Провери и от другата страна, вече забързано, измъквайки стъклото и снимката на Айрис и на Роуз. Друга снимка, на още две деца. Лоръл се вгледа в четирите деца заедно и ахна: досети се кои са децата по дрехите, които носеха, по усещането за горещина, защото бяха силно примижали срещу обектива, по характерното упорито и нетърпеливо изражение на най-малкото момиче. Това бяха семейство Лонгмайър от планината Тамбърийн, братята и сестрите на мама, преди да загинат в зловещата катастрофа, след която тя заминала за Англия под крилото на Кейти Елис.

Лоръл беше толкова погълната от находката си, чудейки се как да събере още сведения за това далечно семейство, което тя току-що беше открила, че забеляза колата на алеята чак когато тя едва не се блъсна в оградата. През целия ден имаха посетители, хората се отбиваха да поднесат съболезнованията си и всеки разказваше поредната история как Дороти карала децата да се усмихват, а Роуз ревваше още по-силно и бързо изразходва допълнителните кърпички, които се наложи да купят. Лоръл се вгледа в приближаващия червен автомобил и установи, че този път е пощальонът.

Приближи се да го посрещне. Разбира се, той беше чул новината и ѝ поднесе съболезнованията си. Лоръл му благодари и с усмивка го изслуша, докато той ѝ разказваше за невероятните умения на Дороти Никълсън да върти чука:

— Направо да не повярваш как такава красива дама кове ограда, обаче тя си разбираше от работата.

Лоръл поклати глава, споделяйки удивлението му, но мислите ѝ се отнесоха към някогашните дървосекачи в кедровите гори на планината Тамбърийн. Взе пощата и се върна на люлката.

Имаше сметка за тока, брошура за местните избори и още един възголемичък плик. Лоръл изви вежди, когато забеляза, че е адресиран до нея. Не бяха много хората, които знаеха, че е в Грийнейкърс, освен Клеър, а тя никога не би изпратила писмо, ако може просто да звънне по телефона. Обърна плика и прочете, че подателят е Мартин Меткалф от Кампдън Гроув номер двайсет и пет.

Заинтригувана, Лоръл го отвори и измъкна съдържанието му. Беше тънка книжка, официалният каталог на изложбата на дядо му Джеймс Меткалф в музея "Виктория и Албърт" отпреди десет години. "Реших, че сигурно ще ви хареса. Поздрави, Мартин — гласеше бележката, закрепена за корицата. — Елате ни на гости, когато сте в Лондон." Лоръл сигурно щеше да го направи. Много харесваше Карън, Мартин и децата им, момченцето със самолет от конструктор "Лего" с отнесен поглед. По някакъв необикновен и объркан начин ги чувстваше като свое семейство, с тях я свързваха съдбоносните събития от 1941 година.

Разлисти каталога и отново се възхити на изключителния талант на Джеймс Меткалф, на начина, по който той успяваше не просто да улови образ с фотоапарата си, а да сглоби цяла история от несъизмеримите елементи на един-единствен миг. При това значима история — снимките му бяха летопис на историческо преживяване, което би било почти невъзможно без тях. Запита се дали Джими е съзнавал това навремето, дали, запечатвайки на лента отделни мигове от личната скръб и загуба, е разбирал знаменателната хроника, която завещава на бъдещето.

Лоръл се усмихна на снимката на Нела и после се озадачи, когато попадна на снимка извън каталога, закрепена за задната му корица — копие на снимката, която беше забелязала в Кампдън Гроув, снимката на майка ѝ. Лоръл я взе, приближи я към лицето си и се взря във всяка красива черта на майка си, а докато я връщаше на мястото ѝ, очите ѝ се плъзнаха към последната снимка в каталога, автопортрет на Джеймс Меткалф, направен според надписа през 1954 година.

Портретът предизвика у нея странно усещане и отначало тя го отдаде на огромната роля на Джими в живота на майка им, на неговата доброта, за която разказваше тя, за щастието, което ѝ беше дарил, когато в живота ѝ цареше мрак. Обаче когато се вгледа по-продължително, Лоръл се увери, че причината да се чувства така е нещо друго, нещо по-силно, по-лично.

И изведнъж си спомни.

Лоръл се облегна назад и зарея поглед към небето, а по лицето ѝ се разля широка и невярваща усмивка. Всичко се проясни. Тя разбра защо толкова я впечатли името Вивиан, когато го чу от Роуз в болницата, защо Джими е знаел, че трябва да изпрати анонимната благодарствена картичка за Вивиан на Дороти Никълсън във фермата Грийнейкърс, защо я спохождаше усещането за дежавю всеки път, когато погледнеше марката в чест на коронацията.

Бог да ѝ е на помощ — Лоръл не се сдържа и се засмя, — проумя дори загадката с онзи мъж зад кулисите. Загадъчните му думи. Толкова познати, но незнайно откъде. Изобщо не бяха от пиеса и точно затова се беше измъчила толкова — защото търсеше не където трябва. Думите бяха от един отдавна отминал ден, от разговор, за който съвсем беше забравила досега

34

Грийнейкърс, 1953 г.

Най-хубавото на това да си на осем беше, че Лоръл най-сетне можеше да прави циганско колело както трябва. Упражняваше се цяло лято и засега рекордът ѝ бяха триста двайсет и шест последователни пъти, от горната част на алеята до стария трактор на татко. Тази сутрин обаче тя си постави ново предизвикателство — щеше да провери с колко премятания може да обиколи къщата и щеше да ги прави възможно най-бързо.

Проблемът беше страничната порта. Винаги, щом стигнеше до нея (с четирийсет и седем, понякога четирийсет и осем премятания), тя отбелязваше местоположението си в праха, където кокошките бяха изкълвали тревата, изтичваше да отвори портата и после бързо се връщаше до отбелязаното място. Обаче докато вдигнеше ръце и се подготвеше, портата изскърцваше и отново се затваряше. Зачуди се дали да не я подпре с нещо, обаче кокошките бяха палави гадинки и като нищо щяха да се промъкнат в зеленчуковата градина, ако им предостави тази възможност.

Въпреки това, изглежда, нямаше друг начин да направи обиколката си с цигански колела. Прокашля се, както правеше учителката госпожица Плимптън, когато предстоеше да съобщи нещо, и каза:

— А сега добре ме чуйте… — и изпъна пръст, за да подсили въздействието на думите си, — ще оставя портата отворена, но само за минутка. Ако на някоя ѝ хрумне гениалната идея да се промъкне зад гърба ми, особено в градината на татко, просто ви напомням, че следобед мама ще готви пиле в чест на коронацията и си търси доброволки.

На мама никога не би ѝ хрумнало да пъхне в тенджерата някои от момичетата си — кокошките със сигурност щяха да умрат от старост, защото имаха късмета да се родят във фермата на Никълсън, — но Лоръл не виждаше причина да ги осведомява за това.

Взе работните ботуши на татко, оставени близо до вратата, отнесе ги до портата и подпря с всеки от тях отворените крила. Котаракът Констабъл, който наблюдавате операцията от стълбите, измяука като израз на резервите си относно плана, но Лоръл се престори, че не забелязва. Увери се, че портата няма да се затвори, повтори предупреждението си към кокошките, погледна часовника си за последен път, изчака голямата стрелка да стигне на дванайсет часа, изкомандва се „Старт!“ и започна да прави циганските си колела.

Планът проработи великолепно. Тя се премяташе ли, премяташе, а дългите ѝ плитки се влачеха в прахоляка и после шибваха гърба ѝ като конска опашка: през ограждението на кокошарника, през отворената порта (ура!) и обратно до мястото, откъдето беше тръгнала. Осемдесет и девет цигански колела за точно три минути и четири секунди.

Лоръл ликуваше… докато не забеляза, че палавите момичета са направили точно каквото ги беше предупредила да не правят Търчаха като обезумели из зеленчуковата градина на татко, кълвяха царевицата и всичко останало като луди, сякаш не ги хранеха обилно по три пъти дневно.

— Ей! — кресна Лоръл. — Марш обратно в кокошарника.

Те не ѝ обърнаха внимание и тя се приближи решително, започна да размахва ръце и да тупа с крака, обаче отсреща получаваше единствено безгранично презрение.

Отначало Лоръл не забеляза мъжа. Не и докато той не каза:

— Здравей.

Тогава вдигна поглед и го видя да стои близо до мястото, където обикновено татко паркираше своя морис.

— Здравейте — отговори тя.

— Май си малко ядосана.

— Наистина съм ядосана. Момичетата са избягали от кокошарника и кълват царевицата на татко, а аз ще опера пешкира.

— Боже, това си е сериозно.

— Така е. — Долната ѝ устна аха да се разтрепери, но Лоръл не го допусна.

— Ами, малко известен факт е, но по една случайност прекрасно владея кокошия език. Искаш ли да опитаме да ги привлечем обратно?

Лоръл се съгласи и двамата заедно погнаха кокошките из зеленчуковата градина, като мъжът издаваше подобни на кудкудякане звуци, а Лоръл смаяно го наблюдаваше през рамо. Когато и последната птица се върна на сигурно място обратно в кокошарника и вратата беше затворена, мъжът дори ѝ помогна да заличи следите от царевицата на татко.

— При нашите ли идвате? — попита Лоръл, внезапно осъзнала, че мъжът може да има друга цел, освен да ѝ помогне.

— Точно така — отговори той. — Познавам майка ти отдавна. Бяхме приятели. — Той се усмихна, а като видя усмивката му, Лоръл реши, че го харесва, и то не само заради кокошките.

Прозрението малко я засрами и тя каза:

— Ами влезте да почакате. Аз трябва да пооправя вътре.

— Добре. — Той я последва до къщата и свали шапката си, когато влязоха. Огледа стаята и със сигурност забеляза, че татко току-що е боядисал стените. — Родителите ти не са ли у дома?

— Татко е на полето, а мама отиде да вземе назаем един телевизор, за да гледаме коронацията.

— А, разбира се. Е, аз ще почакам тук, ако трябва да се заемаш с чистенето.

Лоръл кимна, но не помръдна от мястото си.

— Аз ще ставам актриса. — Изведнъж я връхлетя желание да му разкаже всичко за себе си.

— Я виж ти!

Тя кимна.

— Ами тогава ще трябва да се оглеждам за теб. Как мислиш, ще играеш ли в лондонските театри?

— О, да! — отвърна Лоръл и кимна самоуверено като възрастна. — Най-вероятно да, бих казала.

Мъжът се усмихваше, но в този миг лицето му се промени и Лоръл реши, че е заради нещо, което тя е казала или направила. Обаче забеляза, че той вече не гледа нея, а се взира зад гърба ѝ към сватбената снимка на мама и татко, която държаха на масата.

— Харесва ли ви? — попита го тя.

Той не отговори. Приближи се до масата, взе снимката и се взря в нея, сякаш не вярваше на очите си.

— Вивиан — промълви той и докосна лицето на мама.

Лоръл се намръщи и се зачуди какви ги говори той.

— Това е мама — обясни тя. — Казва се Дороти.

Мъжът погледна Лоръл и устата му се отвори, сякаш се канеше да каже нещо, но не го стори. Отново затвори уста и по лицето му плъзна усмивка, радостна усмивка, сякаш току-що е намерил отговора на някаква загадка и находката го прави едновременно тъжен и нещастен. Отново си нахлупи шапката и Лоръл разбра, че гостът се кани да си тръгва.

— Мама няма да се бави — объркано каза тя. — Отиде само до съседното село.

Той обаче не промени намерението си, запъти се към задната врата и излезе на яркото слънце под беседката с глициниите. Подаде ръка на Лоръл и каза:

— Е, посестримо в кокошите приключения, приятно ми беше да се запознаем. Приятно гледане на коронацията.

— Благодаря.

— Казвам се Джими, между другото, и ще се оглеждам за теб по лондонските сцени.

— Аз съм Лоръл — ръкува се тя с него. — Ще се видим там.

Той се засмя:

— Изобщо не се съмнявам. Правиш ми впечатление на човек, който умее да наблюдава с очите, ушите и сърцето, с всичко наведнъж.

Лоръл кимна важно.

Мъжът понечи да си тръгне, но спря и се обърна за последен път.

— Преди да си тръгна, Лоръл, можеш ли да ми кажеш щастливи ли са родителите ти?

Лоръл сбърчи носле, защото не беше сигурна какво точно има предвид той.

— Шегуват ли се един с друг, смеят ли се, танцуват ли?

Лоръл завъртя очи:

— О, да, постоянно.

— А татко ти мил ли е?

Тя се почеса по главата и кимна:

— И е забавен. Той разсмива мама, винаги ѝ прави чай и е спасил живота ѝ, знаете ли? Така се влюбили — мама паднала от една висока и стръмна скала, била уплашена, самичка и сигурно я грозяла смъртна опасност, но татко се гмурнал, въпреки че имало акули, крокодили, а сигурно и пирати, и я спасил.

— Нима?

— Ами да. А след това хапнали миди.

— В такъв случай, Лоръл — каза ѝ онзи мъж Джими, — значи баща ти е точно такъв човек, какъвто заслужава майка ти.

После той забоде поглед в ботушите си по своя печално щастлив начин и ѝ махна за довиждане. Лоръл го наблюдава как се отдалечава, но само за малко, защото после се замисли колко ли цигански колела трябва да направи, за да стигне чак до реката. А когато майка ѝ се прибра заедно със сестрите ѝ — с чисто нов телевизор в багажника, — тя вече почти беше забравила за мъжа, който беше идвал този ден и ѝ беше помогнал да прибере кокошките.

notes