Пазителят

9

Сега за пръв път през своите дванайсет години Джонас се почувства изолиран и различен. Той си спомни думите на Първия старейшина — че ще бъде обучаван сам, отделно от другите.

Но обучението му все още не беше започнало, а докато напускаше сцената, той вече чувстваше самотата.

Държейки папката, която му бе дала ръководителката, той си проправи път през множеството, търсейки семейството си и Ашър. Хората се отдръпваха настрани, втренчени в него, и на него му се струваше, че може да чуе шушукането им.

— Аш — усмихна се той, виждайки приятеля си близо до редицата с колела. — Да се приберем заедно?

— Разбира се — Ашър се усмихна с обичайната си дружелюбна усмивка. Но за миг Джонас долови някакво колебание у приятеля си, някаква несигурност.

— Поздравления — каза Ашър.

— И на теб — отвърна Джонас. — Беше наистина забавно, когато тя спомена за пошляпването. Получи повече аплодисменти от всички останали.

Другите дванайсетгодишни се тълпяха наоколо, прибирайки акуратно папките си във велосипедните кутии. Във всяко жилище днес щяха да разучават инструкциите за започващото обучение. Години наред децата учеха уроците си за следващия ден, прозявайки се от отегчение. Тази вечер всички щяха с готовност да запаметяват правилата на назначението, си.

— Поздравления, Ашър! — провикна се някой. След това последва същото колебание. — И на теб, Джонас!

Двамата също поздравяваха приятелите си от групата. Джонас забеляза, че родителите му го наблюдават от велосипедите си. Лили вече беше седнала на седалката на багажника зад майка им.

Той им помаха. Те му отвърнаха и се усмихнаха, но Лили го гледаше сериозно с палец в устата.

Той подкара колелото си към дома, разменяйки си шеги с Ашър.

— Ще се видим сутринта, координаторе на развлеченията — извика той, слизайки от колелото пред жилището си.

— Да! Ще се видим — отвърна Ашър и продължи. И отново за миг Джонас почувства, че нещата не са вече същите, не са такива, каквито бяха през годините на дългото им приятелство. Може би си въобразяваше. Отношенията им с Ашър не можеха да се променят.

Вечерята беше по-тиха от обичайното. Лили дърдореше за часовете си като доброволец, които щяла да започне в Центъра за детски грижи, защото вече била експерт в храненето на Гейбриъл.

— Добре, добре — каза тя, когато баща й я погледна укорително. — Няма да споменавам името му. Не би трябвало да го знам. Но вече искам да е утре — възкликна тя възбудено.

Джонас въздъхна тежко.

— А аз не бързам — промърмори той.

— Джонас, това е изключителна чест — каза майка му. — Аз и баща ти се гордеем с теб.

— Това е най-важната длъжност в общността — каза баща му.

— Но миналата вечер ти каза, че назначенията са най-важната работа.

Майка му кимна.

— Това е друго. Това всъщност не е работа. Никога не съм си и помисляла, не съм очаквала… — тя направи пауза. — Все пак има само един Пазител.

— Но Първият старейшина каза, че и преди са избирали Пазител, но са се провалили. За какво става дума?

Родителите му се поколебаха. Накрая баща му каза:

— Беше съвсем като днешния ден — настъпи същото напрежение, когато един от единайсетгодишните беше пропуснат. След това обявиха избора си.

— Как му беше името? — прекъсна го Джонас.

— Нейното, не неговото — отвърна майка му. — Беше момиче. Но никога не трябва да споменаваме името й или да го даваме на ново дете.

Джонас беше потресен. Да забранят името ти, беше най-позорното наказание.

— Какво се случи с нея? — попита той нервно.

Родителите му изглеждаха смутени.

— Не знаем — отвърна баща му. Беше очевидно, че се чувства неловко. — Никога повече не я видяхме.

Настъпи тишина. Родителите му се спогледаха. Накрая майка му се изправи и каза:

— Това е висока чест, Джонас. Наистина висока.

Преди да си легне, когато остана сам в стаята си, той най-накрая отвори папката. Някои от дванайсетгодишните бяха получили дебели папки, натъпкани с напечатани страници. Представи си как Бенджамин — момчето, което щеше да се занимава с наука — чете с наслаждение правилата и инструкциите. И как Фиона усмихнато изучава процедурите, които в близките дни трябваше да усвои.

Но неговата папка беше почти празна. Вътре имаше само един лист. Той го прочете два пъти.

ДЖОНАС

ПАЗИТЕЛ НА ПАМЕТТА

1. Всеки ден, веднага след учебните часове, отивай в Пристройката зад Дома на старите и се представяй на служителя.

2. Всеки ден, веднага щом приключат часовете ти на обучение, се прибирай в жилището си.

3. От този момент нататък си освободен от задължението да спазваш правилата, свързани с грубостта. Можеш да зададеш всякакъв въпрос на който и да било гражданин и ще получиш отговор.

4. Не обсъждай обучението си с други членове на общността, в това число и с родителите си и старейшините.

5. Отсега нататък ти е забранено да споделяш сънищата си.

6. Не търси медицинска помощ при болест или нараняване, ако те са свързани с обучението ти.

7. Нямаш право да подаваш молба за освобождаване.

8. Разрешава ти се да лъжеш.

Джонас беше потресен. Какво щеше да стане с приятелите му? С безгрижните часове, които прекарваше в игра на топка и разходки с колелото край реката? Това бяха едни от най-щастливите мигове в живота му. Нима му бяха отнети? Той не беше изненадан от строгите напътствия кога и къде да отиде. Всеки дванайсетгодишен трябваше да знае как ще започне обучението му. Но в неговия график не се предвиждаше никакво време за почивка.

Беше поразен от отмяната на правилата за грубостта. Прочитайки отново инструкциите обаче, осъзна, че от него не се изискваше да се държи грубо, а просто имаше това право. Беше сигурен, че никога не би се възползвал от него. Така бе свикнал с вежливите обноски в общността, че мисълта да зададе неудобен въпрос на някой гражданин или да привлече нечие внимание с неучтивото си поведение, го плашеше.

Забраната да разказва сънищата си не го тревожеше. Той толкова рядко сънуваше, че винаги се затрудняваше да участва в споделянето, затова беше доволен, че няма да му се налага да го прави повече. За момент обаче се замисли как да постъпи на следващия ден. Ами ако имаше сънища тази нощ, трябваше ли просто да каже на семейството си, че не е сънувал, както беше правил и друг път? Това щеше да е лъжа. Но пък последното указание гласеше… не, той все още не беше готов да мисли за последното указание.

Но ограничаването на медицинската помощ го безпокоеше. Тя беше достъпна за всички граждани, дори за децата. Когато си беше прищипал пръста е вратата, той бързо бе уведомил майка си по говорителя и тя беше отправила официално искане за болкоуспокояващо, което начаса беше доставено в жилището им. Почти веднага мъчителната болка в ръката му бе стихнала и бе преминала в туптене. Джонас помнеше туптенето, а не болката.

Прочитайки отново шестата инструкция, той осъзна, че прищипаният пръст не спада към категорията „свързано с обучението“. Така че, ако някога му се случеше отново — което беше малко вероятно, защото след инцидента много внимаваше с тежките и големи врати — пак щеше да получи лекарство.

Хапчето, което сега пиеше всяка сутрин, също не беше свързано с обучението. Така че щеше да продължи да го взима.

Но той си спомни думите на Първия старейшина за болката, която ще трябва да изтърпи по време на обучението си. Беше я нарекла неописуема.

Джонас преглътна тежко, опитвайки се безуспешно да си представи колко силна би могла да бъде тази божа, при това без никакви лекарства. Но това беше отвъд въображението му.

Не обърна никакво внимание на седмата инструкция. Никога не си беше и помислял да подава молба за освобождаване. Не би го направил при никакви обстоятелства.

Накрая се реши да прочете отново последното правило. Още от най-ранното си детство, когато бе изричал първите си думи, той бе научен никога да не лъже. Това беше неизменна част от правилното усвояване на езика. Веднъж, когато беше четиригодишен, точно преди обедното хранене в училище беше казал: „Умирам от глад“.

Моментално бе отведен за кратък урок по правилна употреба на речта. Обясниха му, че той не умира от глад. Той беше гладен. Никой в общността не умираше от глад, нито някога щеше да умира от глад. Да кажеш такова нещо, беше лъжа. Неволна лъжа, разбира се. Прецизността в езика е необходима, за да се избягват неволните лъжи. „Разбра ли?“, попитаха го тогава. И той бе разбрал.

Никога, доколкото си спомняше, не му се беше искало да излъже. Ашър не лъжеше. Лили не лъжеше. Родителите му не лъжеха. Никой не го правеше. Освен…

Неочаквано му хрумна една плашеща мисъл. Ами ако и другите възрастни получаваха същото указание в деня, когато ставаха дванайсетгодишни.

Ами ако всички бяха намерили в папките си инструкцията: Можеш да лъжеш?

Умът му бушуваше. Сега, когато имаше право да задава неудобни въпроси и да получава отговор, навярно можеше (колкото и да му беше трудно да си го представи) да попита някой възрастен, баща си например: Ти лъжеш ли?

Но нямаше как да разбере дали му казва истината.