Пазителят

11

Джонас първоначално не почувства нищо необичайно. Усети само лекото докосване на ръцете на мъжа.

Опита се да се отпусне, да диша равномерно. В стаята цареше пълна тишина и Джонас се опасяваше, че може да се изложи още в първия ден от обучението си като заспи.

След това потръпна. Осъзна, че досегът на ръцете изведнъж стана студен. В същия момент, вдишвайки, почувства, че и собственото му дихание е студено. Облиза устни и усети с езика си ледения въздух.

Беше потресаващо, но изобщо не се уплаши. В тялото му нахлу енергия и отново вдиша мразовития въздух. Можеше да усети как студеният полъх се носи около тялото му, галейки ръцете и гърба му.

Като че ли вече не чувстваше докосването на стареца. Изпита съвсем ново усещане — боцкане ли беше? Не, защото беше меко и безболезнено. Сякаш малки студени перца се сипеха по тялото и лицето му. Отново показа езика си навън и хвана едно от студените перца. Усещането внезапно секна, но после хвана още едно, и още едно. Чувството го накара да се усмихне.

С част от съзнанието си все още лежеше на леглото в стаята. Друга, отделна част от съществото му обаче беше седнала, но не на меката покривка, а върху нещо твърдо и плоско. Ръцете му стискаха — макар да лежаха отпуснати покрай тялото му — грубо мокро въже.

И можеше да види, макар очите му да бяха затворени, във въздуха да кръжи искрящ поток от кристали, които се трупаха по ръцете му като ледена козина.

Можеше да види дори дъха си.

Погледна далеч напред и надолу през вихрушката — някак си беше осъзнал, че именно това е снегът, за който бе говорил възрастният мъж. Земята беше покрита с пухкав сняг, но самият той седеше над нея, върху твърд плосък предмет.

Шейна, досети се той изведнъж. Седеше върху нещо, наречено шейна. А тя се намираше на върха на голям висок насип, израснал от равнината. Макар да си мислеше за думата насип, новото му съзнание му подсказа думата хълм.

След това шейната заедно с Джонас започна да се движи през снега и той внезапно осъзна, че се спуска. Никой не му го каза. Досети се сам.

Лицето му проряза мразовития въздух, когато започна спускането си през материята, наречена сняг, върху превозно средство, наречено шейна, което се движеше с помощта на нещо, наречено плазове.

Осмисляйки всички тези неща, докато летеше надолу, той се наслаждаваше на спиращия дъха възторг, който го изпълни — скоростта, чистият студен въздух, абсолютната тишина, чувството за баланс, радостната възбуда и покоят.

След това, приближавайки долината, с намаляването на наклона на насипа — хълма — скоростта на шейната се забави. Беше потънала в снега и той я изтласкваше с тялото си, придвижвайки я напред, за да продължи въодушевяващото спускане.

Накрая снегът стана твърде дълбок за тънките плазове на шейната и тя спря. Джонас остана за миг задъхан, стиснал въжето с премръзналите си ръце. Плахо отвори очи — не очите, с които гледаше снега, шейната и хълма, те си бяха отворени по време на цялото му необикновено спускане. Отвори обикновените си очи и видя, че все още е на леглото и дори не се беше помръднал.

Мъжът стоеше до леглото и го гледаше.

— Как се чувстваш? — попита той.

Джонас се изправи и се опита да отговори честно.

— Изненадан — отвърна той след малко.

Пазителя избърса чело с ръкава си.

— Пфу — изпухтя той. — Беше изтощително. Но знаеш ли, дори предавайки ти този малък спомен, мисля, че се чувствам облекчен.

— Имате предвид… казахте, че мога да задавам въпроси, нали? — Мъжът кимна окуражително. — Имате предвид, че вече нямате този спомен — за спускането с шейната?

— Точно така. Малко тежест падна от това старо тяло.

— Но той беше толкова забавен. И сега вече го нямате! Аз ви го отнех.

Мъжът се засмя.

— Това, което ти дадох, беше просто едно спускане с една шейна по един хълм, имам цял свят от тези неща в ума си. Мога да ти ги давам едно по едно хиляди пъти и пак ще ми останат.

— Искате да кажете, че аз — тоест ние — можем да го направим отново? — попита Джонас. — Много бих искал. Мисля, че можех да я управлявам с въжето. Не опитах този път, защото беше толкова ново за мен.

Възрастният мъж се засмя и поклати глава.

— Може би друг път, за разпускане. Но нямаме никакво време за игра, наистина. Просто исках да започна, като ти покажа как действа. Сега — каза той делово — легни отново. Искам…

Джонас го направи. Беше нетърпелив за следващия спомен, независимо какъв щеше да бъде той. Но изведнъж изникнаха толкова много въпроси.

— Защо нямаме сняг и шейни, и хълмове? — попита той. — И кога е било това? Моите родители имали ли са шейни, когато са били малки? А вие?

Възрастният мъж сви рамене и отново се подсмихна.

— Не — каза той на Джонас. — Това е много далечен спомен. Затова и беше толкова изтощителен. Трябваше да го върна обратно от много поколения назад. Беше ми предаден малко след избирането ми и предишният Пазител също трябваше да го върне през дълъг период от време.

— Но какво се е случило с тези неща? Със снега и всичко останало?

— Климатичен контрол. Снегът правеше отглеждането на храната трудно, ограничаваше земеделския цикъл. А непредсказуемото време правеше транспорта почти невъзможен понякога. Беше непрактично и напълно изчезна, когато преминахме към Еднаквостта. Хълмовете също. Заради тях превозването на стоки не беше никак лесно. Камиони, автобуси — забавяха ги. Така че… — Старецът махна с ръка, сякаш заставяйки хълмовете да изчезнат. — Еднаквост — заключи той.

Джонас се намръщи.

— Щеше ми се тези неща да ги имаше все още.

Мъжът се усмихна.

— Аз също — каза той. — Но изборът не е наш.

— Но, сър, след като имате толкова много власт…

Мъжът го поправи.

— Почит — каза той твърдо. — Аз съм много почитан. Какъвто ще бъдеш и ти. Но ще разбереш, че това няма нищо общо с властта. Сега легни спокойно. След като подхванахме темата за климата, нека ти предам нещо друго. И този път няма да ти кажа как се нарича, защото искам да проверя нивото на възприятието ти. Би трябвало да можеш да стигнеш сам до названието. Аз ти помогнах предварително, като ти казах за снега, шейната и хълма.

Без да чака указания, Джонас затвори очи. Отново почувства пръстите по гърба си. Зачака.

Сега усещанията дойдоха по-бързо. Но ръцете не бяха студени, дори излъчваха топлина върху тялото му и бяха леко влажни. Топлината се разпростря до раменете му, после нагоре към врата и лицето му. Усещаше я дори там, където беше облечен — приятно, цялостно чувство — и този път, когато облиза устните си, въздухът беше топъл и тежък.

Джонас не се движеше. Нямаше шейна. Лежеше сам на някакво място навън, а топлината идваше отвисоко. Не беше така вълнуващо като спускането през снега, но беше приятно и отпускащо.

Изведнъж в съзнанието му изникна понятие — слънчева светлина. И знаеше, че идва от небето.

След това всичко свърши.

— Слънчева светлина — каза той на глас, отваряйки очи.

— Браво, позна. Това прави работата ми по-лесна. Няма да ми се налага да ти обяснявам много.

— И идваше от небето.

— Точно така — каза мъжът. — Точно както е било някога.

— Преди Еднаквостта. Преди контрола на климата — добави Джонас.

Мъжът се засмя.

— Възприемаш добре и се учиш бързо. Много съм доволен от теб. Мисля, че това е достатъчно за днес. Добре започнахме.

Един въпрос тревожеше Джонас.

— Сър — подхвана той, — ръководителката на общността каза, а и вие го споменахте, че ще бъде болезнено. Затова бях малко уплашен. Но въобще не болеше. Наистина ми беше приятно.

Той погледна въпросително мъжа.

Старият човек въздъхна.

— Започнах със спомени на удоволствие. Предишният ми провал ме научи на това. — Той няколко пъти вдиша дълбоко, после каза: — Джонас, ще бъде болезнено. Но това все още не е нужно.

— Аз съм смел. Наистина.

Джонас се надигна. Мъжът го погледна и се усмихна.

— Виждам — каза той. — Е, след като попита, мисля, че имам сили за още един сеанс. — Легни отново. Това ще е последното за днес.

Джонас с радост се подчини. Затвори очи и зачака, отново усети ръцете, след това топлината и слънчевите лъчи, струящи от небето в онази нова част от съзнанието му. Този път, докато лежеше, приличайки се под прекрасната топлина, той усети как минава времето. Истинското му аз осъзнаваше, че са минали само минута-две, но другото му аз, което получаваше спомена, чувстваше, че лежи на слънцето от часове. Кожата му пареше. Неспокойно помести едната си ръка и усети остра болка в свивката под лакътя.

— Ох — изстена той и се размърда на леглото. — О-у-у — извика отново и когато отвори уста, лицето му беше болезнено.

Знаеше, че има дума за това, но заради болката му се изплъзваше. После всичко свърши. Джонас отвори очи, потрепвайки от неприятното усещане.

— Болеше ме — каза той — и не можах да достигна до думата.

— Това беше слънчево изгаряне — рече старецът.

— Много ме болеше, но се радвам, че ми го предадохте. Беше интересно. Сега разбирам предупрежденията за болката.

Мъжът не отговори. Помълча известно време, накрая каза:

— Хайде, ставай. Време е да се прибираш.

И двамата се запътиха към центъра на стаята. Джонас облече туниката си.

— Довиждане — каза той. — Благодаря ви за този първи ден.

Възрастният мъж му кимна. Изглеждаше изтощен и малко тъжен.

— Сър…? — започна Джонас плахо.

— Да? Въпрос ли имаш?

— Ами, просто, не знам името ви. Помислих си, че вие сте Пазителя, но пък нали ми казахте, че сега аз съм Пазителя и не зная как да ви наричам.

Мъжът се отпусна назад в удобния си тапициран стол. Раздвижи раменете си, сякаш за да прогони някаква болка в тях. Изглеждаше ужасно уморен.

— Наричай ме Пазителю — каза той.