Пазителят

3

— О, виж! — пищеше Лили от радост. — Не е ли сладък? Виж колко е мъничък! И има смешни очи като твоите, Джонас! — Той я погледна гневно. Не му беше приятно да споменава очите му. Изчака баща му да й направи забележка, но той разкопчаваше коша от колелото си и не й обърна внимание.

Джонас се приближи.

Първото нещо, което забеляза, когато видя новото дете, надничащо любопитно от коша, бяха светлите му очи.

Почти всички граждани на общността имаха тъмни очи. Родителите му, Лили, приятелите му и всички членове на групата му. Разбира се, имаше и някои изключения — самият Джонас, както и едно момиче от групата на петгодишните, чиито очи също бяха светли. Никой обаче не говореше за това. Нямаше конкретно правило, но се смяташе за грубост да обръщаш внимание на нещата, които правят даден индивид различен или необикновен. Той си помисли, че Лили скоро ще трябва да научи това или ще бъде привикана, за да бъде наказана заради своята нетактичност.

Баща му постави велосипеда си на мястото за паркиране. След това взе коша и го внесе в къщата. Лили го последва и подметна, поглеждайки през рамо към Джонас:

— Може да е роден от същата майка като теб.

Джонас не отвърна нищо и ги последва вътре. Но беше поразен от очите на новото дете. Огледалата бяха рядкост в общността, не бяха забранени, но нямаше голяма нужда от тях и той никога не си правеше труда да се оглежда, дори когато се намираше в помещение с огледало. Сега, виждайки новото дете, си спомни, че светлите очи не само бяха рядкост, но и придаваха на човек един особен поглед. Как да го нарече? Дълбок, реши той. Сякаш се взираш в чистата вода на дълбока река, на чието дъно се крият неща, които никой не може да види. Той се почувства неловко, осъзнавайки, че има същия поглед.

Върна се на бюрото си, преструвайки се, че не проявява интерес към новото дете. В другия край на стаята мама и Лили се бяха навели, за да гледат как баща им развива пелените му.

— Как се нарича утешителният му предмет? — попита Лили, вдигайки плюшеното създание, подпряно до детето в кошчето му.

Баща й го погледна.

— Хипопотам — каза той.

Лили се засмя на смешната дума.

— Хипопотам — повтори тя и върна обратно утешителния предмет. Вгледа се в новото дете, което размахваше ръчичките си. — Мисля, че новите деца са толкова сладки — въздъхна Лили — Надявам се да ми възложат да бъда родна майка.

— Лили — отвърна майка й остро, — не говори така. Това назначение не е престижно.

— Но аз говорих с Наташа. Познаваш я, от групата на десетгодишните, живее на ъгъла на нашата улица. Тя прекарва част от часовете си за свободни занимания в Родилния център и ми каза, че родните майки получават чудесна храна, имат много приятен подготвителен период и в по-голямата част от времето играят игри и се забавляват, докато чакат. Мисля, че това ще ми хареса — рече Лили сприхаво.

— Три години — отвърна майка й строго. — Три раждания, и това е всичко. После стават работнички, докато влязат в Дома на старите. Това ли искаш, Лили? Три мързеливи години и след това тежък физически труд, докато остарееш?

— Ами не, предполагам, че не — призна Лили с нежелание.

Баща й обърна новото дете по корем в кошчето. Седна до него и разтри малкото му гръбче с ритмични движения.

— Овен това, Лили-Били — рече той нежно, — родните майки дори не виждат новото дете. Ако толкова обичаш малките деца, би трябвало да се надяваш да бъдеш назначена за детегледач.

— Когато влезеш в групата на осемгодишните и часовете ти за доброволен труд започнат, може да прекарваш част от тях в Центъра за детски грижи — предложи майка й.

— Да, мисля, че ще го направя — каза Лили. Тя се наведе над кошчето. — Как каза, че му е името? Гейбриъл? Здравей, Гейбриъл — приветства го тя с мелодичен глас и се засмя. После прошепна: — Охо… мисля, че заспа. Предполагам, че е по-добре да пазя тишина.

Това едва ли е възможно, помисли си Джонас и се обърна към домашните си на бюрото. Лили никога не стоеше тихо. Вероятно за нея най-подходящото назначение беше говорител, така че да може по цял ден да седи в офиса си с микрофон в ръка и да прави обявления. Той се засмя тихо, представяйки си как сестра му обявява монотонно с авторитетен тон, който, изглежда, всички говорители придобиваха, съобщения като: Внимание. Напомняме на Всички Момичета под Девет Години, че Панделките за Коса Трябва да са Прилежно Вързани през Цялото Време.

Обърна се към Лили и със задоволство забеляза, че нейните панделки както обикновено бяха развързани и висяха свободно. Той беше сигурен, че подобно съобщение ще бъде направено много скоро и то ще бъде насочено точно към Лили, въпреки че името й, разбира се, няма да бъде споменато. И без това всички щяха да знаят.

Така както всички знаеха, спомни си той с горчивина, че обявлението: Внимание. Напомняме на всички единайсетгодишни момчета, че от зоната за почивка не бива да се преместват никакви предмети и че закуските са за ядене, а не за складиране — беше насочено специално към него. В онзи ден преди месец той беше отнесъл една ябълка вкъщи. Никой не го спомена, дори родителите му, защото публичното известяване беше достатъчно, за да предизвика разкаяние. Разбира се, още на следващата сутрин преди училище той беше върнал ябълката и се бе извинил на Организатора на развлеченията.

Джонас се замисли за тази случка, която все още го караше да се чувства смутен. И то не заради обявлението или необходимостта да се извини — това бяха стандартни процедури и той си ги беше заслужил — а заради самата случка. Вероятно трябваше да разкрие объркването си още същата вечер, когато семейството му споделяше чувствата си. Но не можа да намери думите, с които да го опише, затова пропусна да го сподели.

Беше се случило във времето за почивка. Джонас небрежно беше взел една ябълка от кошницата, в която държаха закуските, и я беше метнал към Ашър. Приятелят му я беше върнал обратно и така бяха започнали да си я подхвърлят.

Нямаше нищо особено в това, беше играл тази игра безброй пъти — подхвърляш-хващаш, подхвърляш-хващаш. Не изискваше никакво усилие и на Джонас дори му беше скучно, но Ашър се забавляваше, а и за него подхвърлянето беше задължително упражнение, защото щеше да подобри координацията му, която не беше на необходимото ниво.

Но изведнъж, проследявайки с очи летящата към него ябълка, Джонас бе забелязал, че нещо в нея се променя. Само за миг. Беше се променила във въздуха. Именно тази част от случката той все още не можеше да си обясни. Спомни си, че бе разгледал внимателно ябълката, когато отново я бе уловил, но тя си беше същата. Непроменена. Същия размер, същата форма. Същия неопределен цвят като туниката му.

Нямаше нищо необикновено в нея. Той я беше подхвърлил няколко пъти в ръцете си и след това я бе подал на Ашър. И отново във въздуха, за част от секундата тя се бе променила.

Това се беше случило четири пъти. Джонас бе премигнал, огледал се бе наоколо и беше проверил зрението си, взирайки се в малките букви на идентификационната значка, закачена на туниката му. Беше успял да прочете името си. Сигурен беше, че вижда съвсем ясно и Ашър в другия край на зоната за почивка. И можеше да хване ябълката без проблем.

Но бе останал много озадачен.

— Аш? — беше извикал той. — Виждаш ли нещо странно в ябълката?

— Да — бе отвърнал Ашър през смях. — Отскача от ръцете ми към земята. — Той току-що я беше изпуснал отново.

Джонас също се беше засмял, опитвайки се да игнорира смущаващото усещане, че нещо се беше случило. Но бе отнесъл ябълката у дома, нарушавайки правилата. Вечерта, преди родителите му и Лили да се приберат, той я беше държал в ръцете си и я беше разглеждал внимателно. Беше леко набита, защото Ашър няколко пъти я беше изпуснал. Но нямаше нищо необичайно в нея.

Огледал я беше през лупа. Подхвърлял я беше и я беше търкалял по бюрото си в очакване онова странно нещо да се случи отново.

Но единственият резултат беше обявлението по високоговорителя по-късно същата вечер. Онова същото обявление, което беше насочено към него, без да се споменава името му, и което беше накарало родителите му да погледнат многозначително към бюрото му, където все още лежеше ябълката.

Сега, седнал зад бюрото си, втренчен в домашните си, той се опита да забрави за странната случка. Докато семейството му стоеше надвесено над кошчето на новото дете, той се застави да подреди учебниците си и се опита да поучи малко преди вечеря. Гейбриъл се размърда и изплака, а татко започна меко да обяснява на Лили процеса на хранене, докато отваряше кутията с разтворимите храни и шишетата.

Вечерта протече както всяка вечер в семейството и общността — тихо, в размисли и подготовка за следващия ден. Различно беше само присъствието на новото дете със светлите му сериозни и любознателни очи.