Пазителят

2

Джонас гледаше как баща му си налива чаша току-що приготвено кафе и чакаше.

— Знаеш ли — каза баща му най-накрая, — когато бях малък, и за мен всеки декември беше много вълнуващ. Сигурен съм, че и ти, и Лили се чувствате така. Декември носи такива промени.

Джонас кимна. Можеше да си спомни всяка церемония до момента, когато бе може би четиригодишен. По-ранните се бяха изтрили от паметта му. Но той си спомняше първия декември на Лили. Спомняше си деня, в който я получиха; деня, в който й дадоха име; деня, в който тя стана едногодишна.

Церемонията на едногодишните винаги беше шумна и забавна. Всеки декември новите деца, родени през изминалата година, ставаха едногодишни — всички едновременно. Обикновено в групата бяха петдесет деца, ако нямаше някое освободено. Детегледачите, които се бяха грижили за тях от раждането им, ги извеждаха на сцената. Някои вече ходеха, клатушкайки се на нестабилните си крачета, други още ги носеха на ръце, увити в пелени, защото бяха само на няколко ДНИ.

— Най-много обичам именуването — каза Джонас.

Майка му кимна с усмивка.

— В годината, когато взехме Лили — ние, разбира се, знаехме, че ще получим нашето момиче, защото бяхме подали молба и тя беше одобрена — непрестанно се чудех какво ли ще бъде името й.

— Надзърнах в основния списък за тазгодишната церемония — призна баща му. — Комитетът винаги го изготвя предварително, и то точно в Центъра за детски грижи. Между другото — вметна той, — чувствам се малко гузен заради това. Но днес следобед отидох в офиса да проверя дали вече е готов. Беше там и потърсих номер трийсет и шест — това е малкото момче, за което ви говорих — защото сметнах, че ако го наричам по име, това ще подпомогне развитието му. Само когато сме насаме, разбира се, когато няма никой наоколо.

— Намери ли го? — попита Джонас. Беше очарован. Не изглеждаше ужасно прегрешение, но фактът, че баща му изобщо беше нарушил правило, го изпълни със страхопочитание. Погледна към майка си, която отговаряше за спазването на правилата, и почувства облекчение, когато я видя да се усмихва.

Баща му кимна.

— Името му — ако не бъде освободен, разбира се — ще бъде Гейбриъл. Аз му го прошепвам, когато го храня на всеки четири часа и във времето за упражнения и игра, когато никой не може да ме чуе. Всъщност наричам го Гейб — каза той и се усмихна.

— Гейб — повтори Джонас. — Хубаво име.

Макар Джонас да бе едва петгодишен, когато получиха Лили и научиха името й, той си спомняше възбудата в дома им и разговорите между майка му и баща му: как ли ще изглежда, каква ще бъде, как ще се чувства във вече установеното им семейство. Спомни си как се изкачи по стъпалата към сцената с родителите си. Тогава баща му не стоеше сред детегледачите, защото щеше да получи своето ново дете.

Спомни си как майка му взе сестра му в ръцете си, докато отговорникът по имената четеше удостоверението пред събралите се семейства: — ново дете номер двадесет и три — Лили.

Спомни си и радостта в очите на баща си, и думите му:

— Това е една от любимките ми. Надявах се да бъде тя.

Тълпата ръкопляскаше и Джонас се усмихваше. Той беше харесал името на сестра си. Лили се беше разбудила и размахваше малката си ръчичка. После слязоха от сцената, за да отстъпят място на следващото семейство.

— Когато бях единайсетгодишен като теб, Джонас — каза сега баща му, — очаквах с нетърпение Церемонията на дванайсетгодишните. Онези два дни ми се струваха безкрайни. Спомням се, че се радвах на едногодишните, но не ме беше много грижа за другите церемонии, освен тази на сестра ми. Тя ставаше деветгодишна и получи велосипеда си. Аз вече я бях научил да кара моя, въпреки че не беше позволено.

Джонас се засмя. Това беше едно от малкото правила, които не се взимаха много на сериозно и почти винаги биваха нарушавани. Всички деца получаваха велосипеди, когато преминаваха в групата на деветгодишните, преди това не им беше позволено да ги карат. Но почти винаги по-големите братя и сестри учеха тайно по-малките. Джонас вече си мислеше да започне да учи Лили.

Говореше се, че правилото може да се промени и велосипедите да започнат да се дават в по-ранна възраст. Комитетът проучваше идеята. Когато нещо влезеше за обсъждане в комитета, това винаги пораждаше шеги. Хората казваха, че членовете му ще станат старейшини, докато се приеме промяната.

Правилата се променяха много трудно. Когато ставаше дума за нещо важно — не като предложението за колелата — понякога се налагаше да вземе решение Пазителя. Той беше най-важният от старейшините. Джонас никога не го беше виждал, знаеше само, че човекът на този важен пост работи и живее сам. Но комитетът никога не би занимавал Пазителя с велосипедите. Те просто щяха да спорят помежду си с години, докато гражданите забравят, че въпросът е бил внесен за преразглеждане.

Баща му продължи.

— И така, аз гледах и се радвах как сестра ми Катя става деветгодишна и как отмята панделките на косата си и получава колелото си. Тогава не обръщах много внимание на церемониите на десет и единайсетгодишните. И най-сетне в края на втория ден, който ми се струваше, че ще продължи вечно, дойде моят ред. Церемонията на дванайсетгодишните.

Джонас потрепери. Представи си как баща му, който вероятно е бил тихо и свенливо момче, защото беше тих и срамежлив мъж, сяда с групата си в очакване да бъде повикан на сцената.

Церемонията на дванайсетгодишните беше последната.

Най-важната.

— Спомням си колко горди изглеждаха родителите ми — дори сестра ми, която въпреки че искаше да бъде навън и да кара колелото си, спря да нервничи и беше много спокойна и внимателна, когато дойде моят ред.

Но ако трябва да бъда честен — каза баща му, — аз не изпитвах безпокойство като теб, защото бях напълно сигурен какво ще е моето назначение.

Джонас беше изненадан. Нямаше начин как да се разбере това предварително. Разпределението беше тайно и се правеше от Съвета на старейшините — лидерите на общността, които приемаха това свое задължение толкова сериозно, че никой не си правеше шеги с назначенията.

Майка му също изглеждаше изненадана.

— Как си могъл да разбереш? — попита тя.

Баща му се усмихна нежно.

— Е, за мен беше ясно — по-късно родителите ми признаха, че и за тях е било очевидно каква е моята дарба. Винаги съм обичал новите деца повече от всичко. Когато приятелите ми от моята група си правеха състезание с велосипеди или строяха кули и мостове с конструкторите си, или…

— Все неща, които и аз правя с приятелите си — отбеляза Джонас.

— Аз също винаги участвах, разбира се, защото като деца трябва да имаме опит във всичко. И в училище се учех старателно. Но през цялото време чувствах, че новите деца ме привличат. Прекарвах почти всичките си часове за доброволен труд, помагайки в Центъра за детски грижи. Разбира се, старейшините знаеха това от наблюденията си.

Джонас кимна. През последната година той усещаше, че наблюдението се е засилило. В училище, във времето за почивка и часовете за доброволен труд той беше забелязал, че старейшините следят и него, и другите деца от групата му. Беше ги виждал да си водят бележки. Освен това знаеше, че провеждат дълги срещи с всички наставници, които бяха работили с тях през годините.

— Така че бях доволен, но не и изненадан, когато беше обявено назначението, ми за детегледач — обясни баща му.

— Всички ли ръкопляскаха, въпреки че не са били изненадани? — попита Джонас.

— О, разбира се. Радваха се за мен, защото бях получил назначението, което исках най-много. Чувствах се много щастлив. — Баща му се усмихна.

— Имаше ли някой от групата на единайсетгодишните, който да остана разочарован? — попита Джонас. За разлика от баща си той нямаше никаква представа какво ще е назначението му. Но знаеше, че би могъл да остане и разочарован. Въпреки че уважаваше работата на баща си, той изобщо не искаше да бъде детегледач. Или работник.

Баща му се замисли.

— Не, не мисля. Старейшините са много внимателни в наблюденията си и подборът им е прецизен.

— Мисля, че това е най-важната работа в нашата общност — отбеляза майка му.

— Приятелката ми Йошико беше изненадана, когато я назначиха за лекар — каза баща му, — но беше развълнувана. В групата ни имаше и едно момче Андрей, което никак не обичаше физическите упражнения. Използваше времето за почивка, за да се занимава с конструктора си, а в часовете за доброволен труд винаги строеше нещо. Старейшините знаеха това, разбира се. Андрей получи назначение за инженер и беше много доволен.

— След време Андрей проектира моста над реката в западната част на града — каза майка му. — Когато ние бяхме деца, нямаше мост там.

— Много рядко има недоволни, Джонас. Не мисля, че трябва да се притесняваш за това — успокои го баща му. — А ако останеш разочарован, знаеш, че можеш да подадеш жалба до комитета…

Всички се засмяха.

— Малко се тревожа за назначението, на Ашър — призна Джонас. — Той е много забавен, но няма никакви сериозни интереси. Превръща всичко в игра.

Баща му се подсмихна.

— Знаеш ли — каза той, — спомням си, когато Ашър беше ново дете, преди да му бъде дадено име. Никога не плачеше. Кикотеше се и се радваше на всичко. Всичките ми колеги с удоволствие се грижеха за него.

— Старейшините познават Ашър — каза майка му. — Ще намерят правилното назначение за него. Не мисля, че е нужно да се притесняваш. Но Джонас, нека те предупредя за нещо, за което може би не се замисляш. Аз самата не си давах сметка за това преди моята Церемония на дванайсетгодишните.

— За какво?

— Ами това е последната от церемониите, както знаеш. След дванайсет години възрастта няма значение. Повечето от нас с течение на времето дори забравят на колко години са, въпреки че информацията се пази в Залата на откритите документи и можем да отидем и да проверим, ако желаем. Това, което е важно, е да се подготвиш за живота си като възрастен и за обучението, което ще получиш след назначението, си.

— Знам това — каза Джонас. — Всички го знаят.

— Но това означава — продължи майка му, — че ще бъдеш преместен в нова група, както и всеки един от приятелите ти. Вече няма да прекарваш времето си с връстниците си. След церемонията ще бъдеш постоянно с групата на назначението, си. Няма да има повече часове за доброволен труд, нито време за почивка. Така че приятелите вече няма да са ти толкова близки.

Джонас разтърси глава.

— Аз и Ашър винаги ще бъдем приятели — отсече той. — А и училището ще продължи.

— Това е вярно — съгласи се баща му. — Но и това, което майка ти каза, също е вярно. Ще има промени.

— При това положителни промени — отбеляза майка му. — След Церемонията на дванайсетгодишните ми липсваха детските забавления. Но когато започнах обучението си по „Закон и правосъдие“, открих, че съм обкръжена от хора, които споделят моите интереси. Намерих приятели на ново равнище, приятели от различни възрасти.

— Продължи ли въобще да си играеш? — попита Джонас.

— От време на време — отвърна майка му. — Но за мен това вече не беше толкова важно.

— Аз продължих — каза баща му, смеейки се. — И все още го правя всеки ден в Центъра за детски грижи — крия се и после казвам „бау“, пляскам с ръце, подскачам. — Той се пресегна и разроши старателно сресаната коса на Джонас. — Забавленията не свършват, когато станеш дванайсетгодишен.

Лили се появи, облечена в пижамата си, и въздъхна нетърпеливо.

— Този личен разговор беше много дълъг — намеси се тя. — А някои хора си чакат утешителния предмет.

— Лили — каза майка й нежно, — скоро ще станеш деветгодишна и тогава утешителният предмет ще ти бъде отнет и ще бъде даден на по-малко дете. Трябва да свикнеш да заспиваш без него.

Но баща й вече беше отишъл до полицата, за да свали оттам едно плюшено слонче. Повечето утешителни предмети като този на Лили бяха меки и пухкави въображаеми същества. Например утешителния предмет на Джонас наричаха „мече“.

— Заповядай, Лили-Били — каза баща им. — Ще дойда да ти помогна да си свалиш панделките.

Джонас и майка му се спогледаха, но после проследиха с любов как баща му и Лили се отправиха към стаята й с плюшения слон, който беше получила още при раждането си. Майка му се премести на голямото бюро и отвори чантата си с книжа. Нейната работа, изглежда, никога не свършваше, дори когато си беше вечер у дома. Джонас отиде при своето бюро и започна да прехвърля учебниците, за да си приготви домашните. Но продължаваше да мисли за декември и предстоящата церемония.

Въпреки че се чувстваше по-уверен след разговора с родителите си, той нямаше и най-малка представа какво назначение ще му изберат старейшините, нито как ще се чувства през този ден.