Пазителят

4

Джонас караше спокойно, оглеждайки паркираните покрай сградите копелета, надявайки се да види колелото на Ашър. Той рядко прекарваше доброволческите си часове с приятеля си, защото Ашър обикновено се размотаваше, правейки сериозната работа невъзможна за вършене. Но сега с наближаването на церемонията това нямаше голямо значение.

Възможността да избира сам как да прекара часовете за доброволен труд винаги доставяше огромно удоволствие на Джонас. Останалото време от деня беше толкова строго разпределено.

Спомни си, че когато постъпи в групата на деветгодишните, което скоро предстоеше и на Лили, той за първи път беше изправен пред този избор. деветгодишните обикновено пристъпваха към първите си часове като доброволци малко нервно, кикотейки се и без да се отделят от приятелите си. В началото те неизменно избираха занимания в областта на развлеченията, помагайки на по-малките да свикнат с обстановката, в която те все още се чувстваха по-комфортно. Но ставайки по-зрели и уверени, те се насочваха към други дейности, по-близки до техните интереси и умения.

Едно момче от групата на единайсетгодишните — Бенджамин, беше прекарало почти всичките си часове за доброволен труд през изминалите четири години в Центъра за рехабилитация, работейки с граждани, претърпели травми. Говореше се, че е не по-малко опитен от ръководителите на центъра и че дори е разработил някакви уреди и методи за по-ефективна рехабилитация. Нямаше никакво съмнение, че Бенджамин ще получи назначение в тази област и вероятно ще му бъде разрешено да пропусне голяма част от задължителното обучение.

Джонас беше впечатлен от това, което Бенджамин бе постигнал. Той, разбира се, го познаваше, защото бяха в една група, но никога не бяха разговаряли за постиженията му, защото това би накарало момчето да се почувства неловко. Нямаше никакъв удобен начин да споменеш или обсъдиш нечий успех, без да нарушиш, макар и несъзнателно, правилото, забраняващо самохвалството. Беше второстепенно правило като забраната на грубостта и не се наказваше тежко. Но все пак беше по-добре да не се въвличаш в ситуации, в чиято основа стои разпоредба, която лесно може да бъде престъпена.

Оставяйки зад себе си жилищния район, Джонас караше покрай обществените здания, надявайки се да зърне велосипеда на Ашър, подпрян на стената на някоя фабрика или административна сграда. Мина покрай Детския център, където Лили прекарваше времето си след училище, и централния площад с големия Аудиториум, където се провеждаха публичните събрания.

Джонас забави ход и се вгледа в имената на велосипедите, подпрени пред Центъра за детски грижи, а после и пред Центъра за хранително снабдяване. Беше забавно да помагаш в доставките и той се надяваше да намери приятеля си там, за да тръгнат заедно на обичайните обиколки из общността, разнасяйки пакетите с храна. Но най-накрая откри колелото на Ашър — захвърлено както обикновено на една страна, вместо да стои изправено на мястото за паркиране — пред Дома на старите.

Там имаше само още един велосипед — този на Фиона, която беше от тяхната група. Джонас харесваше Фиона. Тя беше добра ученичка, тиха и учтива, но освен това имаше и чувство за хумор и Джонас не се изненада, че днес работи заедно с Ашър. Той паркира колелото си до техните и влезе в сградата.

— Здравей, Джонас — каза служителката зад бюрото. Тя му подаде бланка за записване и сложи печат под подписа му. Всичките му часове като доброволец щяха да бъдат внимателно нанесени в таблица в Залата на откритите документи. Някога, преди много време, сред децата се говореше, че някакво момче от групата на единайсетгодишните отишло на Церемонията на дванайсетгодишните само за да чуе публичното обявление, че не е положил необходимите часове доброволен труд и следователно няма да получи назначение. Дали му един месец да покрие часовете си и след това му връчили назначението, лично, без тържествена церемония и аплодисменти — наказание, което помрачило цялото му бъдеще.

— Добре, че дойде тук днес — каза служителката. — Празнувахме освобождаване тази сутрин, а това винаги малко обърква програмата. — Тя погледна един разпечатан лист. — Да видим. Ашър и Фиона са в помещението за къпане. Защо не отидеш да им помогнеш? Знаеш къде е, нали?

Джонас кимна, благодари й и тръгна по дългия коридор. Докато вървеше, надзърташе в стаите от двете страни. Старите седяха тихо — някои разговаряха, други майсторяха някакви предмети. Малцина от тях спяха. Всяка стая беше удобно обзаведена, подовете бяха покрити с дебел мокет. Беше спокойно място, за разлика от центровете за производство и разпределение, където работеше по-голямата част от общността.

Джонас беше доволен, че бе работил като доброволец на различни места, така че можеше да види разликите. Осъзна обаче, че понеже не се беше концентрирал върху конкретна дейност, сега нямаше никаква представа — дори и най-малкото предположение — какво може да бъде назначението, му.

Той се засмя тихо на себе си. Отново ли мислиш за церемонията, Джонас? После си каза, че с приближаването на важния ден вероятно всичките му приятели се чувстват така.

Мина покрай един санитар, който вървеше по коридора с една от старите.

— Здравей Джонас — каза младият униформен мъж учтиво. Жената, която водеше, се тътреше превита до него с меките си пантофи. Тя вдигна глава към Джонас и се усмихна, но тъмните й очи бяха мътни и белезникави и той разбра, че е сляпа.

Джонас влезе в помещението за къпане, където въздухът беше влажен и миришеше на почистващи лосиони. Той съблече туниката си и внимателно я окачи на закачалка на стената. После взе от една лавица сгъната престилка на доброволец и си я сложи.

— Здрасти, Джонас — извика Ашър, който беше коленичил пред една вана. Наблизо над друга вана се беше привела Фиона. Тя го погледна и му се усмихна, но беше заета да мие нежно един мъж, който лежеше в топлата вода.

Джонас поздрави приятелите си и санитарите, работещи наоколо. След това мина покрай редицата тапицирани шезлонги, където чакаха и други стари. Беше работил тук и знаеше какво се прави.

— Ваш ред е, Лариса — каза той, прочитайки табелката с името, закачена на дрехата на една жена. — Само ще пусна водата и ще ти помогна. — Натисна бутона на най-близката вана и се загледа в топлите струи, изливащи се през малките отвори в стените й. Ваната щеше да се напълни всеки момент и водата щеше да спре автоматично.

Той помогна на жената да стане от стола, заведе я до ваната, махна дрехата й и я държа за ръка, докато влезе и полегне във ваната. Тя въздъхна облекчено и се отпусна на меката облегалка за глава.

— Настанихте ли се? — попита той и тя кимна. Очите й бяха затворени. Джонас изстиска почистващ лосион върху чиста гъба и започна да мие крехкото й тяло.

Миналата вечер беше наблюдавал как баща му къпе новото дете. Изглеждаше по същия начин — деликатната кожа, успокояващата вода, внимателните движения на ръката му, хлъзгава от сапуна. Спокойната усмивка върху лицето на жената му напомни за Гейбриъл.

Както и голотата. Не беше позволено на гражданите на общността да гледат разсъблечените си тела, но правилото изключваше новите деца и старите и Джонас бе доволен от това. Толкова досадно беше да се криеш, докато се преобличаш за игра, и задължително да се извиняваш, ако случайно зърнеш някого без дрехи. Не разбираше защо е нужно това. Харесваше му чувството на сигурност тук, в топлото и спокойно помещение. Харесваше му доверието, изписано на лицето на жената, докато лежеше във водата незащитена, открита и свободна.

С периферното си зрение можеше да види как Фиона подкрепя възрастния мъж, за да излезе от ваната, внимателно попива тялото му с кърпа, а после му помага да се облече.

Джонас си мислеше, че Лариса се е унесла в сън, както често ставаше със старите, и внимаваше движенията му да бъдат нежни и тихи, за да не я събуди. Затова се изненада, когато тя заговори с все още затворени очи:

— Тази сутрин празнувахме освобождаването на Роберто. Беше прекрасно.

— Познавах Роберто — каза Джонас. — Помагах му с храненето последния път, само преди няколко седмици. Беше много интересен човек.

Лариса отвори очите си, които блестяха щастливо.

— Разказаха целия му живот, преди да го освободят — каза тя. — Винаги го правят. Но ако трябва да бъда честна — прошепна тя закачливо, — някои от историите са малко скучни. Дори съм виждала някои от нас да заспиват, докато ги слушат. Така беше, когато освободиха Една наскоро. Ти познаваше ли я?

Джонас поклати глава. Не можеше да си спомни за жена с такова име.

— Е, опитаха се да направят така, че животът й да звучи смислено. Разбира се — добави Лариса превзето, — всеки живот е значим, нямам предвид, че не е. Но Една… Господи, та тя беше родна майка, а после дълги години работеше в производството на храни, преди да дойде тук. Дори никога не е имала семейство.

Лариса вдигна глава и се огледа, за да се увери, че никой друг не ги слуша. После сподели:

— Не мисля, че Една беше много умна.

Джонас се засмя. Той вдигна лявата й ръка, пусна я отново във водата и започна да мие краката й. Тя измърка от удоволствие, докато той масажираше ходилата й с гъбата.

— Но животът на Роберто беше прекрасен — продължи Лариса след малко. — Бил е наставник на единайсетгодишни — знаеш колко е важно това — бил е член на Комитета по планирането и, господи, не знам как е намирал време, но е отгледал и две успели деца. Също така е изготвил проекта на Централния площад. Разбира се, не е участвал в същинската работа.

— Сега гърба. Наведи се напред и ще ти помогна да седнеш. — Джонас обви ръцете си около жената и я изправи да седне. Изстиска гъбата върху гърба й и започна да трие кокалестите й рамене. — Разкажи ми за празненството.

— Ами описаха ни живота му, това винаги е първо. След това имаше тост. Всички вдигнахме чашите си и се чукнахме. Изпяхме химна. Той произнесе прекрасна прощална реч. Някои от нас също направиха кратки изказвания и му пожелаха всичко най-добро. Аз не го направих. Никога не съм обичала да говоря пред публика. Той беше развълнуван. Трябваше да видиш изражението му, когато го отведоха.

Джонас се замисли и забави движенията си върху гърба й.

— Лариса — попита той, — какво става, когато наистина те освободят? Къде точно отиде Роберто?

Тя сви мокрите си голи рамене.

— Не зная. Не мисля, че някой знае, освен Комитетът. Той просто ни се поклони и излезе, както всички останали, през специална врата в Залата за освобождаване. Но трябваше да видиш погледа му. Бих казала, че излъчваше искрена радост.

— Ще ми се да бях тук, за да го видя — рече Джонас с усмивка.

Лариса се намръщи.

— Не знам защо не позволяват на деца да присъстват. Няма достатъчно място, предполагам. Трябва да разширят Залата за освобождаване.

— Тогава да го предложим на съвета. Може би ще разгледат молбата ни — пошегува се той и Лариса се засмя.

— Правилно. — Тя се усмихна и Джонас й помогна да излезе от ваната.