Пазителят

12

— Добре ли спа, Джонас? — попита майка му на закуска. — Нямаше ли сънища?

Джонас просто се усмихна и кимна. Все още не беше готов да лъже, но нямаше желание да каже истината.

— Спах много дълбоко — отвърна.

— Де да можеше и той да спи така — рече баща му и се наведе от стола си, за да докосне юмручето на Гейбриъл, който лежеше в кошчето си на пода. До главата му беше подпрян плюшеният хипопотам и се взираше напред с празните си очи.

— Аз също — каза майка му, завъртайки очи. — Толкова неспокойна вечер.

Джонас не беше чул новото дете през нощта, защото наистина беше спал дълбоко. Но не беше вярно, че не бе сънувал.

Отново и отново се беше спускал по заснежения хълм. През цялото време му се беше струвало, че има някаква цел, нещо — не можеше да разбере какво — което лежеше отвъд долината, където шейната му бе затънала в снега.

Събуди се с чувството, че иска, че дори му е необходимо да достигне до това място в далечината. Че то е нещо добро. Нещо приятно. Нещо важно.

Но не знаеше как да отиде до него.

Опита се да прогони това остатъчно чувство и си събра нещата за училище. Там днес всичко беше някак различно. Часовете бяха същите: език и комуникация, търговия и промишленост, наука и технологии, гражданско право и управление. Но по време на междучасията и обедната почивка другите дванайсетгодишни не спираха да разказват за своя първи ден на обучение. Всички говореха едновременно, прекъсвайки се едни други, извиняваха се набързо и след това продължаваха да се прекъсват, развълнувани от новите преживявания.

Джонас само слушаше. Той много добре помнеше предупреждението да не обсъжда обучението си. Но това така или иначе беше невъзможно. Нямаше как да обясни на приятелите си какво беше преживял там в Пристройката. Как би могъл да им разкаже за шейната, без да опише хълма и снега, но как би могъл да опише хълма и снега на някого, който никога не е усещал по лицето си вятъра или онзи пухкав магически студ?

Дори с години да бяха изучавали точността на езика, какви думи би могъл да използва, за да обясни какво са слънчевите лъчи?

Затова на Джонас му беше лесно да си мълчи и да слуша.

След училище той отново се отправи с Фиона към Дома на старите.

— Търсих те вчера — каза му тя, — за да се приберем заедно. Колелото ти беше отпред и почаках малко, но после стана късно и си тръгнах.

— Извини ме, че съм те накарал да чакаш — каза той.

— Приемам извинението ти — отвърна Фиона автоматично.

— Задържах се малко повече отколкото предполагах — обясни Джонас.

Тя въртеше педалите мълчаливо и той знаеше, че очаква да й обясни защо. Очакваше да й опише първият си ден от обучението. Но не можеше да го попита, щеше да бъде твърде грубо.

— Прекарала си толкова много часове със старите като доброволец — каза Джонас, променяйки темата. — Предполагам, че едва ли има нещо, което да не знаеш.

— О, има много за учене — отвърна Фиона. — Административна работа, диети, наказания за непослушание… Знаеш ли, че използват дисциплинарна пръчка и за старите, не само за децата? Има още и трудова терапия, и активен отдих, и лекарства…

Те стигнаха до сградата и слязоха от велосипедите.

— Наистина мисля, че ще ми хареса повече от училище — призна Фиона.

— На мен също — съгласи се Джонас, бутайки колелото си към мястото му.

Тя замълча за секунда, сякаш отново очакваше той да продължи. После погледна часовника си, помаха му и забърза към входа.

Внезапно Джонас застина до колелото си. Случи се отново — онова, което той вече смяташе, че означава „да виждаш отвъд“. Този път за кратко, докато влизаше през вратата, по необясним начин се беше променила Фиона. Всъщност — каза си Джонас, опитвайки се да възстанови мига в ума си — не беше цялата Фиона. Сякаш беше само косата й. И то само за миг.

Той се замисли. Очевидно започваше да се случва все по-често. Първо ябълката преди няколко седмици. После лицата на зрителите по време на церемонията само преди два дни. А сега и косата на Фиона.

Навъсен, Джонас влезе в Пристройката. Ще попитам Пазителя, реши той.

Старецът вдигна поглед и се усмихна, когато Джонас влезе. Той вече беше седнал до леглото и изглеждаше доста по-енергичен, дори някак обновен. Зарадва се, когато видя Джонас.

— Добре дошъл — рече той. — Трябва да започваме. Закъсня с една минута.

— Извинете ме за… — започна Джонас, но се спря, досещайки се, че тук не трябва да се извинява.

Той свали туниката си и отиде до леглото.

— Закъснях с една минута, защото нещо се случи — обясни той — и бих искал да ви попитам за това, ако не възразявате.

— Можеш да ме питаш каквото пожелаеш.

Джонас се опита да си припомни подробно случката, за да я опише по-ясно.

— Мисля, че е това, което наричате да виждаш отвъд — каза той.

Пазителя кимна.

— Опиши ми го.

Джонас му разказа за ябълката. След това за промяната в лицата на публиката.

— А днес, преди малко, същото се случи отвън с приятелката ми Фиона. Нещо в нея се промени за момент. Косата й изглеждаше различно, но промяната не беше във формата или в дължината. Не мога да… — Джонас направи пауза, ядосан от собствената си неспособност да разбере и обясни какво се беше случило. Накрая просто каза: — Просто се промени. Не знам как или защо. Затова и закъснях с една минута — заключи той и погледна Пазителя въпросително.

За негова изненада той му зададе въпрос, който като че ли не беше свързан със способността да виждаш отвъд.

— Когато ти предадох спомена вчера — първия, за шейната — огледа ли се наоколо?

Джонас кимна.

— Да — отвърна той, — но заради онова нещо във въздуха, имам предвид снега, се виждаше трудно.

— Погледна ли шейната?

Джонас се опита да си припомни.

— Не. Само я усещах под себе си. Освен това я сънувах тази нощ. Но не си спомням да съм я видял в съня си. Само я усещах.

Пазителя, изглежда, се замисли, после каза:

— Когато те проучвах, преди да бъдеш избран, чувствах, че имаш нужните умения и това, което описа току-що, го потвърди. При мен се случи другояче. Когато бях на твоята възраст — преди да стана Пазител — започна да ми се случва нещо подобно, макар да приемаше друга форма. При мен… но сега няма да ти го описвам, защото все още няма да го разбереш. Но мисля, че ми е ясно какво става с теб. Нека направя малък тест, за да потвърдя предположенията си. Легни.

Джонас отново легна с ръце отстрани. Вече се чувстваше удобно тук. Затвори очи и изчака да усети познатия допир на ръцете на Пазителя по гърба си.

Но вместо това той просто каза:

— Върни си спомена за шейната. В самото му начало, когато си на върха на хълма, преди да започне спускането. И този път погледни надолу към шейната.

Джонас беше объркан. Отвори очи.

— Извинете ме — попита той учтиво, — но не трябва ли вие да ми предадете този спомен?

— Сега той вече е твой, не е мой. Аз ти го предадох.

— Но как мога да го върна?

— Можеш да си спомниш нещата от миналата година или когато си бил седем или петгодишен, нали?

— Разбира се.

— Почти същото е. Всеки в общността има спомени в рамките на своето поколение. Но сега ти ще можеш да се връщаш по-назад. Опитай. Концентрирай се.

Джонас отново затвори очи. Пое си дълбоко въздух и започна да търси шейната, хълма и снега в съзнанието си.

И ето ги, те бяха там. Не му струваше никакво усилие. Отново седеше на върха на хълма, сред вихрушката от снежинки. Усмихна се от удоволствие и издиша топлия въздух от устата си. След това, както беше инструктиран, погледна надолу. Видя ръцете си, стискащи въжето, покрити със сняг. Видя краката си и ги помести настрани, за да види шейната под себе си.

Смаян, той се втренчи в нея. Този път видяното не беше мимолетно. Този път шейната имаше и продължи да има — дори след като примигна и отново се взря в нея — онова мистериозно качество, което бе забелязал при ябълката. А също и в косата на Фиона. Шейната не се променяше. Просто си беше такава.

Джонас отвори очи, все още беше на леглото. Пазителя го гледаше въпросително.

— Да — каза Джонас бавно, — имаше го и при шейната.

— Нека опитам още нещо. Погледни към библиотеката. Виждаш ли най-горната редица книги?

Джонас ги потърси с поглед. Взря се в тях и те се промениха. Но промяната беше кратка. В следващия миг изчезна.

— Случи се и с книгите — каза Джонас, — но отново си отиде.

— Значи съм прав — каза Пазителя. — Започваш да виждаш червения цвят.

— Кое?

Пазителя въздъхна.

— Как да го обясня? Някога отдавна, във времето на спомените, всичко е имало форма и размер, както и сега, но също така е имало и една друга характеристика, наречена цвят. Имало е много цветове и един от тях се е наричал червен. Този, който започваш да виждаш. Приятелката ти Фиона има червеникава коса — доста специфична, забелязал съм я и преди. И когато спомена косата на Фиона, това ме подсети, че вероятно започваш да виждаш червения цвят.

— А лицата на хората? Тези, които видях на церемонията?

Пазителя разтърси глава.

— Не, кожата не е червена. Но има червени оттенъци в нея. Имало е времена — ще видиш това в спомените по-нататък — когато хората са били с различен цвят на кожата. Това е било, преди да преминем към Еднаквостта. Днес кожата на всички е еднаква и това, което си видял, са червените оттенъци. Вероятно когато си видял лицата да придобиват цвят, той не е бил така наситен и ярък, както при ябълката или косата на приятелката ти. — Пазителя изведнъж се засмя. — Никога не постигнахме съвършената Еднаквост. Предполагам, че генетиците все още се мъчат да отстранят грешките. Косата на Фиона вероятно ги влудява.

Джонас слушаше, опитвайки се да разбере.

— Ами шейната? — каза той. — Тя го имаше това нещо — червения цвят, но изобщо не се промени, Пазителю. Просто си беше такава.

— Защото е спомен от времето, когато червеният цвят си го е имало.

— Беше толкова… иска ми се да се изразя най-точно… Червеното е било толкова красиво.

Пазителя кимна.

— Такова е!

— През цялото време ли го виждате?

— Виждам ги всичките. Всички цветове.

— А аз ще ги виждам ли?

— Разбира се. Когато получиш спомените. Имаш способността да виждаш отвъд. Ще придобиеш мъдрост заедно с цветовете. И още много други неща.

Точно в този момент Джонас не се интересуваше от мъдростта. Цветовете го очароваха.

— Защо не могат всички да ги виждат? Защо са изчезнали цветовете.

Пазителя сви рамене.

— Хората са направили този избор — предпочели са Еднаквостта. Преди мен, преди моя предшественик — много, много отдавна. Ние сме се отказали от цветовете, когато сме се отказали и от слънчевата светлина, и изобщо от различията. — Той се замисли за миг. — Сдобихме се с контрол над много неща. Но трябваше да се лишим от други.

— Не е трябвало — каза Джонас гневно.

Пазителя изглеждаше слисан от уверената реакция на Джонас. После каза с горчива усмивка:

— Много бързо стигна до това заключение. На мен ми отне години. Може би и мъдрост ще придобиеш по-бързо от мен. — Той погледна часовника на стената. — Сега лягай. Имаме още много работа.

— Сър — попита Джонас, намествайки се обратно на леглото, — как беше при вас, когато станахте Пазител? Казахте, че сте можели да виждате отвъд, но по друг начин.

Ръцете се допряха до гърба му.

— Друг път — каза Пазителя нежно, — ще ти разкажа някой друг път. Сега трябва да работим. Измислих как да ти помогна за цветовете. Сега затвори очи и стой мирен. Ще ти предам спомен за дъга.