Пазителят на сънищата

ДЕСЕТА ГЛАВА

Рейн беше коленичил сред ароматните тръстики и блуждаещият му поглед се рееше по повърхността на леглото. Сивата кожена кувертюра бе отметната встрани, а фините сатенени чаршафи отдолу бяха обсипани с теменужки.

Епископът размахваше кандилницата насам-натам и наоколо се разнасяха облаци тамян, който се виеше по бродирания балдахин. Бронзовите светилници над главите им се полюшваха на веригите си и по златистите стени пробягваха сенки. Старецът пееше, а гласът му дращеше и съскаше като есенен лист.

— Dominus vobiscum…

„Никое брачно легло не се нуждае от освещаване, колкото това тук“, помисли си Рейн.

Бог му бе свидетел, че предпочиташе и тя да го желае. Но с желание, или без, той щеше да изпълни съпружеските си задължения. Бракът им трябваше да бъде консумиран незабавно, защото утре Оуейн можеше да застане пред стените на Рудлан и да си поиска обратно и дъщерята, и земята. Не само примирието, но и господството му над Рудлан зависеше от брака му с Ариана.

Епископът разклати кандилницата и светената вода се разплиска от филигранните отвори на сребърния съд. Капките вода, попаднали по леглото, попиха в сатенените чаршафи и потъмняха като кръв. Трябваше му нейната девича кръв върху тези чаршафи още преди да се е съмнало. Искаше до края на лятото в утробата й да расте син.

Епископът се оттегли. Рейн стоеше, загледан в наведената глава на съпругата си, удивен от неестествената белота на кожата й, там където се разделяше тъмнокес-тенявата й коса. Посегна към нея и й подаде ръка. Тя се поколеба за миг, а после сложи длан в неговата. Рейн я изправи на крака и почувства, че по тялото й премина тръпка, а когато тя вдигна поглед към него, очите й бяха изпълнени с неподправен страх.

Група весели, бъбриви жени ги обкръжиха и я дръпнаха встрани. В голямата зала отдолу брат му и останалите гости вече бяха преполовили бъчва сладко, тежко вино. Рейн мълчаливо изтърпя просташките им подмятания, докато чакаше жените да положат невестата му в леглото и изведнъж се почувства толкова уморен, че му се искаше час по-скоро да приключи с тази работа.

Когато дойде време да се присъедини към невестата си в брачното им ложе, настроението му бе станало толкова мрачно, че мъжете предпочетоха да не изпълнят докрай своята част от сватбения ритуал и го оставиха да се качи в спалнята сам.

Ръждясалите панти на вратата изскърцаха и Ариана уплашено придърпа чаршафите до брадичката си. Светилниците бяха угасени и сега стаята се осветяваше само от огъня в мангала и самотния пламък на високия, филигранен свещник до леглото. Слабата, мъждукаща светлина хвърляше но стените ъгловати сенки.

Той потърси подходящите думи, но не можа да измисли нищо и се облегна на затворената врата. Тя го гледаше смразена, а очите й изглеждаха черни на фона на бледото й лице.

— Ариана… — подхвана той с тих, уморен глас. Търсеше думи да я успокои, без да й обещава, че няма да боли, защото знаеше, че не може да изпълни такова обещание, ала думите просто не излизаха от устата му.

Тежка, напрегната тишина легна помежду им.

Тя вдигна брадичка и устните й се извиха в онази лукава усмивка, която бе събудила у него желанието едновременно да я покори и да се люби с нея.

— Добре дошъл, норманецо. Да не би да идваш, за да заченеш своето дете в утробата ми?

Той стисна зъби, отлепи се от вратата и тръгна към нея.

— Да, за това съм дошъл.

Тя стисна завивките още по-здраво и зарови глава във възглавниците.

— Пусни завивките — каза той.

— Можеше поне да проявиш кавалерство и…

— Казах… да махнеш завивките!

Тя отпусна ръце встрани и сатенените чаршафи се плъзнаха до кръста й. Той ги грабна и ги захвърли на пода. Дланите й се притискаха към постелята така силно, че мускулите на ръката й изпъкваха. Гърдите й потрепваха от усилието, с което задържаше дъха си. Над леглото се носеше тежкият аромат на теменужки, но не той бе причината за сладката болка, която Рейн усети в слабините си. Видът на голото й тяло го изпълни с желание.

Тя все още носеше бронзовата огърлица с двете извити змии около врата си, но сега, от тежкото й дишане, те сякаш се гънеха. Кожата на гърдите й бе толкова бяла, че отдолу прозираха синкавите й вени. Рейн положи длан върху една от тях и усети, че сърцето й заби по-силно.

После той се отдръпна, свали туниката и ризата си и хладният въздух погали голите му гърди. Приседна в края на леглото да измъкне ботушите си, а сетне отново се изправи и се зае с връзките, които придържаха тесните му панталони. Накрая смъкна и последното парче плат от тялото си и го изрита встрани.

Дъхът на Ариана секна.

Той се обърна и видя, че очите й са приковани в набъбналия му член. Вцепененият й взор се придвижи нагоре по тялото му, по гладкия му стомах, по гърдите му и той усети погледа й по плътта си като горещ, влажен дъх.

Легна на леглото до нея, без да я докосва. Кожените ремъци простенаха под тежестта му и тя се сви във възглавниците сякаш искаше да се скрие в тях като в черупка.

— Ариана, погледни ме!

Тя не помръдна. Лежеше бледа и неподвижна като статуята на Светата Дева в параклиса, а очите й останаха заковани в балдахина над главата й.

Господи, задачата май щеше да се окаже непосилна!

Той прокара пръст по бронзовата огърлица, която следваше извивките на врата й. Металът бе толкова горещ, че почти изгаряше плътта му и сякаш туптеше, пулсираше под пръстите му. За миг някаква странна сребриста мъгла се изви пред очите му и ушите му забучаха. Той разклати глава. Мъглата се разсея, а бученето замря. Металната огърлица бе отново гладка и хладна и той реши, че всичко бе плод на въображението му.

Изправи се на лакти и погледна вкамененото лице на невестата си. Тя примигна и едва тогава погледът й се фокусира върху него.

— Защо носиш това? — попита той, докосвайки огърлицата.

— Едва ли ще разбереш.

Рейн обви длани около врата й, точно над металния накит и леко натисна вдлъбнатините над ключиците й. Усещаше пулса под палците си.

— Когато те питам нещо, жено, бих искал да получавам ясен отговор.

Пулсът й се ускори и запрескача. Очите й бяха тъмни и обладани от странни сили, като уелска гора. Усети я, че преглъща.

— Това е оракулски знак. Могат да го носят само онези, които наистина имат дарбата да виждат в бъдещето.

— А ти какво си видяла?

Тя прокара език по плътната си долна устна — нещо, което го накара да изпита странна тръпка — и прехапа устни.

— Видях теб.

Тези устни… трябваше да опита вкуса на тези устни. Той наведе глава, но тя извърна лице и устните му попаднаха в гъстата й тъмна коса, която се спускаше по обсипаните с теменужки възглавници като разлято вино. Той взе един кичур и вдъхна дълбоко уханието му.

— Мирише на лимон — каза.

После хвана страните й в дланите си, обърна лицето й и я целуна.

Тя ожесточено развъртя глава, но той я държеше здраво и отново улови устните й. Тя се виеше под него, отблъскваше отворената му уста и стенеше.

— Спри! Моля те, спри…

Той леко разтърси главата й.

— Ти си ми жена, твърдоглавка такава. Трябва да ми се отдадеш.

— Не, не искам.

Ръцете му станаха по-здрави и той отново я разтърси, този път по-силно.

— Ще се отдадеш, Ариана. Ще усетиш семето ми вътре в себе си и тогава аз ще бъда сигурен, че веднъж завинаги Рудлан е моя.

— Рудлан! Това е всичко, което те интересува. За теб аз съм просто едно име, средство, с което ще си осигуриш уважението на другите. А всичко, което някога съм желала… всичко, което желая… — Очите й се замъглиха от внезапен прилив на сълзи, а гърдите й подскочиха от усилието да ги задържи. — Ти не можеш да ме притежаваш. Ще покориш тялото ми, но не и сърцето.

Той пое дълбоко въздух, опитвайки се да укроти гнева.

— Това не е чак толкова тежко изпитание, колкото смяташ. — Той прокара пръст по плътните й устни. — Ако престанеш да се бориш с мен, може дори да изпиташ удоволствие. Ще те обладая, Ариана. Още тази нощ. Трудно или леко, ще го направя.

Тя се изпъна назад и спусна примирено ръце до тялото си.

— О, Господи, направи го тогава, та да се свърши! Той понечи да я целуне отново, но тя изви глава и устните му докоснаха нежната й шия. Кожата й беше мека като разтопен восък. Тя вдигна ръце и се опита да го отблъсне, но той улови дланите й и ги допря до гърдите си.

Когато дръпна ръката си изпод неговата, дланта й се отърка в гърдите му и той едва чуто простена. Устните му догониха нейните и цялото й тяло се разтресе от напрежение. Езикът му пропълзя по долната й устна и той усети трептенето й.

— Отвори уста!

Тя разтвори устни. Да диша? Да протестира? Каквато и да бе причината, той не се поколеба. Езикът му погали устните й бавно и нежно, както смяташе да я гали и долу. Устата й бе гореща и той я изпълни с целувката си.

Ариана замря. Но когато езикът му се докосна до нейния, тя се изви и го отблъсна.

Рейн промуши ръка между телата им и погали гърдата й. Грубата му закоравяла длан дращеше по нежната й кожа. Тя потрепера, заби нокти в раменете му и се опита да го отблъсне, но той стегна мускули и остана на мястото си. После хвана гърдата й в дланта си, а когато се наведе и положи устни на зърното й, тя се изпъна като струна и простена от отвращение, но той засмука гърдата й, а езикът му не спираше да шари.

Ариана вече се мяташе като обезумяла. Хвърляше се като млад жребец и, останала без дъх, стенеше:

— Не! Не прави така с мен! Ще те мразя до края на живота си, ако ми направиш това!

Той вдигна глава. Очите му бяха помътнели от страст. Тя трепереше, макар че кожата й бе гореща и дори гореше там, където я бе докосвал. Той я придърпа към себе си и парещият му член се отърка в корема й. Тя изплака и стисна здраво бедра.

Рейн легна отгоре й, плъзна окосменото си тяло по гърдите й и насила разтвори краката й с коляно. Ариана направи опит да се прикрие с ръка, но той я отблъсна.

— Мразя те! — простена разплакана тя.

— Да, знам. Мрази ме, Ариана! Мрази ме колкото искаш, само разтвори краката си за мен!

Той плъзна първо ръце, после устни по изтръпналото й тяло, спусна се по гърдите й, по корема, по слабините, по венериния хълм и надолу. Пръстите му бяха неуморни, а влажният му език неизменно ги следваше…

Над главата му проблясна острие и рамото му изтръпна от остра болка.

— По дяволите! — просъска той без дъх.

Тя замахна да го удари отново.

Той инстинктивно се протегна да отблъсне кинжала, но тя извърна глава и юмрукът му се заби в лицето й. Ударът така я зашемети, че тя изпусна ножа.

Тялото му я приковаваше под тежестта си. Той лежеше между разтворените й бедра и от раната му върху гърдите й капеше кръв. Учестеното им дишане изпълваше нощната тишина. Той я погледна в очите… Очи, които го заклеймяваха с омраза и презрение.

Нямаше какво да губи вече. Нахвърли се отгоре й, заглушавайки писъка с устните си и набързо приключи.

Докато все още можеше.

Раната беше голяма, но не дълбока. Край умивалника имаше купчина ленени кърпи. Рейн притисна прореза да спре кръвта и погледна през рамо към леглото. Тя лежеше по гръб, отпуснала скованите си ръце покрай тялото, извърнала глава встрани. Не плачеше.

По чаршафите имаше толкова кръв сякаш беше обладал десетина девици. Но кръвта бе все негова. Или предимно негова.

Все още усещаше сподавения й вик в устата си. Взе втора кърпа, върна се до леглото и я погледна. По бедрата й имаше кръв, нейна кръв, която се смесваше със семето му. Влажни червени ивици негова кръв се спускаха по гърдите и корема й.

Той се наведе над нея и понечи да избърше тялото й, но тя скочи, сграбчи кърпата и едва чуто промълви:

— Не ме докосвай повече!

Лицето й бе лишено от всякакъв цвят, като се изключи окото, което но погрешка бе ударил. То бе зачервено и подуто, а до сутринта сигурно щеше да посинее.

Тя се хвърли обезумяла да бърше бедрата си с разтрепераните си ръце.

— Това е най-жестокото, най-отвратителното нещо, което някога съм изпитвала.

— По-добре свикни — отвърна той с равен и студен глас. — Ще ти се случва често. Може би още утре сутринта.

Когато дръпна възглавницата, където бе скрила кинжала, той намери още два ножа и тръгна из стаята да търси друго оръжие. Купчината смъртоносни остриета на пода непрекъснато растеше: три саби, десетина кинжали и ножове, брадва, дори боздуган — зловещ дънер, обкован с остри метални шипове. Цялото снаряжение, което жена му бе скътала в спалнята им, го удиви. Когато се убеди, че е събрал всичко, той отиде до прозореца и вдигна капаците.

— Какво правиш? Ще пуснеш греховния нощен въздух!

Говореше с такова възмущение, че Рейн се спря и я погледна смаян. Тя седеше на леглото гола, с кръстосани крака, с бедра, оцанани с кръв, и коса, оплетена като птиче гнездо, но беше спокойна и сдържана като кралица по време на аудиенция. Учудваше го тази негова съпруга. Той никога не бе познавал жена като нея. Тя бе по-смела от повечето мъже и говореше за дълг и чест, сякаш наистина вярваше в тези неща.

Смелост, дълг, чест. Някога, като млад, и той бе вярвал в тях.

— Знаеш ли, много обичам живота — подхвана той най-после. — И възнамерявам да оживея поне до утре.

— Не се безпокой. Няма да те убия, докато спиш.

Той вдигна учудено вежди и махна към купчината оръжия на пода.

— И за какво ти беше всичко това тогава? Да не би да превземаш Лондонската кула?

Тя махна с ръка, както дама би махнала за да отпрати слугата си, и отвърна:

— Не съм имала намерение да те убивам. Независимо дали ми харесва или не, ти си мой съпруг пред Бога и аз нямам право да ти причинявам зло, но трябваше да те принудя да спреш… да престанеш…

— С тези жестоки, отвратителни неща? — Той се върна пред леглото и застана над нея. — Вече говорихме за това, Ариана. Светата църква го нарича брачен дълг. Ти трябва да се примириш.

— Знам. — Тя го погледна право в лицето с големите си ясни очи с цвета на морска пяна. — Но брачният дълг е едно, а твоите неестествени френски извращения — съвсем друго. Трябваше да защитя честта си.

— Господи, Света Дево! — въздъхна той и седна до нея, без да обръща внимание на нежеланието и страха й. — Ариана, често боли първия път, но не е неестествено, нито пък обидно една жена да отвори тялото си за своя съпруг и да му позволи да хвърли семето си.

— Знам. Но това, което ти направи, беше отвратително.

Той се вгледа в измъченото й лице, опитвайки се да проумееза какво говори. Спомни си какво бе правил преди тя да го удари и се разсмя.

— Боже мой! Уелсците не целуват ли жените си по… между краката?

Тя поклати глава.

— Не, разбира се!

— Жалко за жените тогава, а и за мъжете. Дори не подозират от какво удоволствие се лишават.

В очите й проблясна съмнение, но тя отново поклати глава.

— Не мисля, че ще им хареса. Неестествено е.

Той обгърна брадичката й с ръка и повдигна наведената й глава.

— Няма нищо неестествено в това, което правим Ариана. Когато те докосвам така… — Той нежно погали гърдите й с опакото на ръката си. По тялото й премина тръпка и тя едва успя да сподави стонът, който се надигаше дълбоко в нея. — И когато целувам медените ти устни… — Ръката му се плъзна под врата й, езикът му леко докосна устните й и те едва забележимо се разтвориха.

Ариана се дръпна рязко и извърна глава.

— Тази нощ вече правихте това, съпруже. Не виждам причина да го правите пак.

За миг сякаш дяволът го караше отново да го направи, само и само да й докаже, че може, че това е негово право. Но този миг бе кратък и той се отпусна на леглото до нея. Скулите му пулсираха, в слепоочията му биеше тъпа болка. Той бе уморен, толкова уморен.

Погледна я с вяло безразличие. Тя седеше неподвижна и го гледаше. Лицето й издаваше по-скоро обърканост, отколкото страх. Това все пак беше някакъв напредък, но в този момент нищо не го интересуваше.

— Лягай си — каза й той.

Из стаята се носеше лепкавата миризма на съвокупление, примесена със сладкия аромат на теменужки. Те лежаха един до друг, без да се докосват и макар че леглото бе широко, той усещаше топлината й. По едно време усети, че постелята се движи, извърна глава и видя раменете й да се тресат. Бе заровила глава във възглавниците и плачеше, без да издава нито звук. Той посегна да я докосне, но после размисли и се дръпна.

Плака дълго. Когато най-после заспа, той все още лежеше буден, вперил невиждащ поглед в балдахина отгоре.

Бледото утринно слънце я събуди. Беше свикнала да спи при спуснати завеси и затворени капаци и дори тази слаба светлина бе достатъчна, за да прекъсне съня й. Когато понечи да отвори очи, единият й клепач остана залепнал. Окото й пулсираше, а когато го докосна, усети, че е подуто и възпалено.

Бавно понечи да се изправи, но коляното й се отърка в груба, космата плът. Ариана дръпна завивките до брадата си и със страх погледна дали не го е събудила.

Той лежеше по корем, извърнал лице встрани. Беше изритал чаршафите и те сега стояха свити на масур около краката му.

„Има тяло на боец“, помисли си тя.

Мургаво, пълно с белези, загоряло от дългогодишни битки в дуели и войни. Плътта му носеше отпечатъка на тези години. Раната на рамото му беше зловещо сбръчкана, а обагрената с кръв превръзка се бе свлякла чак до кръста му. Тя неволно посегна да докосне раната… и той скочи преди Ариана да успее да извика.

Тежестта му я приковаваше за леглото, гърдите му премазваха нейните, светлите му очи я оглеждаха. Постепенно зениците му потъмняха и чертите на лицето му се смекчиха. Той наведе глава и вече усещаше дъха й.

— Какво правиш? — попита.

— Нищо.

Страните му бяха почернели от набола брада. В сивите му очи имаше едва забележими черни отблясъци, които тя бе пропуснала да забележи по-рано. Те се спускаха като лъчи от дълбоките, тъмни зеници и придаваха на очите му онзи въглен цвят, който се появяваше, когато се смееше или когато искаше…

Да я целуне. Той се наведе още повече и устните му почти докосваха нейните.

— Гледах белезите ти — каза бързо тя.

— Отвращават ли те?

— Не — отвърна тя, учудена, че въобще може да си го помисли. — Те са бойни трофеи на достоен за гордост живот.

Той се усмихна… и дъхът й спря. Никога не го бе виждала да се усмихва, истински да се усмихва. Бръчиците, които очертаваха устата му, станаха по-дълбоки и очите му добиха странен ленив вид. Усмивката му бе момчешка, по своему нежна.

— Да, трофеи са наистина, но аз не се гордея с тях, защото всеки един от тях е резултат от допусната грешка. Нещо глупаво, което почти ми е коствало живота.

Той прокара пръст по бузата й, точно под подутото й око и дъхът, който не бе разбрала, че потиска, излезе от гърдите й с въздишка.

— А аз? Да разгледам ли трофеите ти? Приличаш на петниста козичка.

Тя наведе очи и прехапа устни да задържи смеха си. Съзнаваше, че той току-що я бе обвинил в глупост, но й стана смешно.

Ръката му се плъзна под врата й и той бавно повдигна лицето й с палец, докато погледите им се срещнаха. Устните й се разтвориха пред целувката му.

Вратата се отвори с трясък и в стаята влезе Талезин с табла медени питки в едната ръка и бакърена кана с гореща вода в другата.

— Брат ви, графът и неговата благородна съпруга си тръгват, милорд — изчурулика момчето. — Искат да ги изпратите до езерото.

Като забеляза кафеникавите петна засъхнала кръв по чаршафите и синината на окото на Ариана, Талезин се смрази, пристъпи спънато напред и изпусна каната.

— О, милейди! Бог да ви е на помощ…

Таблата започна да се плъзга от ръката му, но Рейн се хвърли да я улови. Ужасеният поглед на Талезин се спря върху лицето на господаря му.

— Милорд, какво…? О, това е ужасно! Този път наистина прекалихте…

— Кръвта е моя — подсмихна се Рейн. — Нали ме предупреди, че може да се наложи да легна до нея с броня?

— А? — Очите на Талезин шареха от посиненото око на Ариана към раната на гърба на господаря му. — Ударили сте я и тя ви е наръгала.

Ариана едва не прихна да се смее.

— Не, момче, обратното. Наръгах го и той ме удари… така да се каже.

Талезин едва забележимо се ухили.

— Тия работи не стават така. Вие, милейди, не трябва да посягате върху съпруга си, а вие, милорд, не…

— Талезин — прекъсна го рязко Рейн, — ако не спреш да си навираш носа навсякъде, ще направя и на теб такава синина, да сте си лика-прилика.

Този път Ариана наистина се разсмя, но когато забеляза голото тяло на мъжа си, който стоеше насред стаята, огрян от слънце, смехът й секна. Гледката наистина беше впечатляваща…

— Харесва ли ти това, което виждаш, мила ми женичке?

Погледът й подскочи на лицето му, но тя не отмести очи, макар да усещаше, че кръвта й нахлува в главата. В един почти безкраен миг двамата се гледаха, а тя се опитваше да му покаже, че не се страхува от него.

„Това е мой дълг“, повтаряше си. „Трябва да изпълнявам дълга си.“

Но страхът й стана още по-силен, когато си спомни за болката, която бе изтърпяла през тази нощ, и думите му, казани с този студен и безразличен глас.

„По-добре свикни. Ще ти се случва често. Може би още утре сутринта.“

Заради някаква си усмивка почти беше забравила какво всъщност представляваше за него — крепостта Рудлан и просто една породиста кобила, която да осигури наследниците му.

Плясъкът на вода я изтръгна от мислите й. Талезин подготвяше сутрешния им тоалет и Рейн отиде да се измие. Момчето продължи да се мотае из стаята и да имитира дейност, като непрекъснато стрелкаше, господаря си с остри погледи.

Ариана изпита истинско удовлетворение, че мъжът й няма да предявява съпружеските си права пред нея, но когато се сети, че е изправена пред перспективата да стои в леглото, докато той излезе, или да стане и да се облече пред очите му, сърцето й отново се сви.

— Конят ми оседлан ли е? — попита Рейн, докато чистеше зъбите си.

— Не, милорд — отвърна Талезин. — Милейди, трябва да измиете окото си с розова вода. Ще отида да…

— Остави я нея. Ще оживее. Иди виж какво става с коня ми.

Вратата се затръшна зад гърба на момчето и в стаята настана многозначителна тишина.

— Ела тук! — каза Рейн.

Ариана го погледна. Беше наметнал ризата си и това бе всичко. Стоеше разкрачен, с ръце на хълбоците и тази заплашителна поза изобщо не й се понрави.

— Ела тук!

Тя придърпа завивките още по-високо и отвърна:

— Още не си облечен.

Той пое дълбоко въздух и гръдният му кош се разшири.

— На много неща трябва да се научиш, Ариана, но първото е покорство. Ела тук!

— Върви по дяволите, норманецо!

Той направи крачка напред и тя скочи от леглото, влачейки завивките след себе си. Веднага осъзна две неща — не можеше да тича, увита във завивките, а и бе скочила не там, където трябваше: срещу нея се възправяше стена.

Тя се обърна с лице към него, хванала завивките като щит, и взе да пристъпва назад, докато гърбът й опря в хладната стена. Той я застигна с две крачки и дръпна чаршафа от ръцете й.

— Копеле!

Рейн затисна устата й с ръка и ако не беше подложил другата на тила й, тя сигурно щеше да се удари в камъка отзад.

— Тази дума май много ти харесва? Но на мен не ми се нрави да я чувам, изречена от сладките ти устни.

Ариана искаше да му каже, че не дава и пукната пара за това какво му харесва и какво не, но не можеше. Ръката му така здраво затискаше устата й, че тя почти нараняваше устната си с зъби.

— Сега ще ми се извиниш — каза той бавно и отчетливо. — И ще се обръщаш към мен с „господарю“.

Тя го гледаше право в очите и с поглед му казваше да върви по дяволите, заедно с титлата си, но той бе по-обигран в тези схватки и накрая Ариана отмести поглед.

Устата й вече беше свободна.

— Готов съм да чуя извиненията ти, Ариана — каза той тихо и сдържано.

И щеше да ги чуе, поне това й беше ясно. Тя вирна брадичка и се опита да го погледне надменно.

— Простете ми, че си позволих да спомена срамните обстоятелства около вашето раждане, господарю. Ще се старая да не го правя в бъдеще… колкото и често да ми напомняте за тези обстоятелства.

Той я погледна удивен.

— Боже Господи! Как успя едновременно да се извиниш и да ме обидиш отново!

Той продължи да я гледа. Веждите му се сключиха, устните му странно се извиха, сякаш не можеше да реши дали да се намръщи, или да се усмихне. Той промърмори нещо, притисна я до стената и залепи устата си за нейната. После я сграбчи за раменете, изправи я на пръсти, за да може да я целуне още по-страстно и езикът му се провря между зъбите й.

Тя заблъска с юмруци по гърдите му и го отлепи от себе си. Скулите му заиграха и по цялото му тяло преминаха тръпки на усилие. Той едва се сдържаше.

Ръцете му я освободиха, но погледът му все още я приковаваше за стената.

— Бях търпелив с теб снощи, защото ти беше за първи път, но ти си ми жена, Ариана, и аз имам нужда от наследник. И Бог ми е свидетел, че ще те налягам ден и нощ, докато не го постигна.

На Ариана й идеше да се изсмее над „търпението“ му, но вдигна глава и сдържано отвърна:

— Ще изпълня дълга си, за благото на Гвинедия, но не очаквай от мен да изпитвам удоволствие от това.

— Пет пари не давам дали ще изпитваш удоволствие, или не. Важното е да го понасяш.

Погледите им останаха приковани още миг, а после той се обърна и тръгна да се облича. Ариана грабна чаршафите и отново се зави.

Той се облече, без да продума, а тя стоеше залепена за стената, увита в чаршафите като в броня, и следеше всяко негово движение.

На вратата той се сиря, посочи леглото и каза:

— Ще ме чакаш там, когато се върна довечера. Ясно ли е?

— Напълно… господарю.