Пазителят на сънищата

ВТОРА ГЛАВА

Рицарят гледаше кървавочервените стени на Рудлан. Дъждът беше спрял, вятърът бе утихнал и от реката се носеше сива мъгла, която обвиваше рова и кулата в някаква странна, мистериозна пелена.

Сега крепостта беше негова. Негова. Той усети как го изгарят исконните огньове на желанието за мощ. Някога, когато бе още млад и изпълнен с вяра и надежди, той се бе зарекъл един ден да си извоюва и титла, и земя. Един ден той, издънка на граф, щеше да създаде своя династия, която да се изправи срещу тази на баща му. По всичко личеше, че тази династия щеше да бъде създадена именно тук, в Рудлан, където баща му бе станал предател.

Титла, земя и власт.

Негови. Най-после негови.

Рейн пъхна сабята в ножницата си и тръгна да си върви, когато усети нечий поглед в гърба си. Той се обърна и с почуда видя една девойка, която го гледаше. В очите й се четеше ярост.

Тя беше приклекнала край мъртвото тяло на някакъв млад мъж и над скулестото й лице се спускаше тъмна и мокра коса. Очите й, мътни и зелени като зимно море, сякаш го приковаваха и извикваха в съзнанието му мисълта за тъмни, забулени в мъгла планини, гъсти гори и феи, които живееха край дълбоки, отдавна забравени езера. За миг у него се събуди детското желание да си плюе в пазвата, за да не го стигнат уроките. После тази мисъл му се стори смешна и той поклати глава над собствената си глупост.

Тъкмо беше тръгнал да си върви, когато на кървящата гръд на мъртвото момче кацна врана. Девойката изпищя и скочи, а Рейн застина в очакване тя да се нахвърли върху него със зъби и нокти. Но момичето изля яда си на враната.

Птицата тъкмо излиташе, размахала черните си криле, когато Рейн чу познат глас да го вика. От портата излезе рицар на кон. Сребърната му броня блестеше като току-що отсечени монети дори и под облачното небе. Той яздеше снежнобял кон, украсен със златисто седло и множество звънчета. Зад него пристъпваше петниста кобила, на която се възправяше оръженосец със сокол, кацнал върху юмрука, а отзад — цяла кавалерия рицари в пълно бойно снаряжение.

Рейн присви очи. Ослепителният рицар бе неговият по-млад и почти толкова незаконен брат Хю, граф на Честър, владетел на значителна част от Англия. Той имаше всичко, за което Черният дракон мечтаеше.

Рейн извърна глава и се изплю, за да изкара горчивия вкус на завистта от устата си.

Докато се обръщаше, погледът му за миг улови проблясъците на насочено към него острие, а ръката му инстинктивно посегна да го спре. Нечия кама задра по ръкава на ризницата му и от съприкосновението на метала с метал захвърчаха искри. Преди камата отново да полети към него, Рейн успя да види само кални кичури тъмна коса и пламнали от гняв зелени очи, но този път той беше готов. Хвана китката на обезумялата жена и я стисна толкова силно, че почти очакваше костите й да изпукат. Девойката не издаде нито звук. Когато оръжието падна от ръцете й, Рейн я отблъсна назад и веднага разбра, че е сгрешил. Тя отново се хвърли върху него и едва не извади очите му с острите си нокти. Той изви глава и ноктите изписаха кървава диря по врата му.

Девойката обезумяла обсипваше ризницата му с удари, без дори да забелязва, че острият метал раздира ръцете й. Бореше се безмълвно и тази тишина бе дори по-вбесяваща от безразсъдния й гняв.

Тя посегна към очите му отново, но този път той я сграбчи и изви ръцете й назад. Ала и това не помогна.

Вместо да се укроти, тя зарита бясно. Ударите на двата и крака бяха толкова неизбежни, сякаш не беше човек, а паяк.

В армията на Рейн имаше тридесет рицари и над сто въоръжени конници. Какво, по дяволите, правеха те сега? Защо не идваха да махнат тази проклета жена от очите му?

— Ще дойде ли… — просъска Рейн, но не можа дори да довърши изречението си. Поредният ритник се заби в брадата му и той едва не си отхапа половината език. — …някой да я разкара оттук, за Бога!

Наблизо стоеше първият му помощник. На загрубялото му, обсипано с белези лице цъфтеше глупава, почти пиянска усмивка. Рейн захвърли неуморимата, ритаща и дращеща жена в здравите му лапи и сър Одо веднага я стисна в меча прегръдка. Тя продължи да се бори още миг, а после се укроти, но очите й, които горяха като огнени езици, останаха фиксирани в лицето на Рейн.

— Убиец!

За първи път проговори.

Рейн избърса кръвта, която се стичаше по врата му и също й заговори на уелски.

— Какво, по дяволите, ти става?

Тя не промълви.

— Отговори ми! — изрева той. — Коя си ти? Плътните устни на момичето се свиха почти до неузнаваемост.

— Чуй ме, норманско изчадие, аз съм жената, която ще те убие!

Тази решителност за миг го смрази, но после той се разсмя и отвърна:

— Пътят към ада е обсипан с телата на онези, които са се опитали да ме убият.

— Несъмнено всички те са били страхливци. Сигурна съм, че няма нито един уелсец сред тях, защото иначе ти самият щеше вече да гориш в пъкъла.

Рейн отново се засмя, но когато погледът му попадна на камата, която лежеше в калта, лицето му отново стана сериозно. От деня, в който видя петгодишно дете да прерязва гърлото на здрав и силен мъж, той бе престанал да смята, че някой на тази земя е безопасен, независимо от пол и възраст. Нямаше да се учуди ако видеше, че тази нещастница крие още десетина ками в дрехата си.

— Съблечи я! — нареди той на сър Одо. Дъхът на девойката секна.

— Няма смисъл да я събличаме, сир — ухили се сър Одо. — Тя е само кожа и кости. Ако искате да си поиграете с нея, защо просто не й запретнете полата?

Зениците на момичето се разшириха, а миг след това тя изхвърча като тапа на ферментирала бъчва, метна назад глава и едва не размаза лицето на сър Одо. Рейн чу как костите й изпукаха в здравата хватка на рицаря.

— Боже Господи! — прошепна сър Одо, но преди да се опомни, получи лакът в слабините.

Псувайки през зъби, силният рицар така разтърси девойката, че едва не счупи врата й.

— Казах да я съблечеш, а не да я убиваш! — викна Рейн, но не посегна да дръпне жената от ръцете на сър Одо.

— Тая кучка май не е в настроение да се чифтосва, сир.

Като чу това, девойката застина, изскимтя жално и протяжно и се отпусна в ръцете на рицаря.

— Моля ви, недейте…

Сър Одо я погледна и на грубото му лице внезапно се изписа нежност.

— О, горкичката! Сир, елате да видите тази нещастница.

Рейн се приближи. Очите на девойката, сега студени и изпълнени със страх, гледаха втренчено мъртвото тяло, проснато в калта пред портите, и от гърлото й се изтръгна глухо ридание. Рейн видя просто една кучка — съсипана и трогателна — но кучка. Сър Одо обаче виждаше нещастно врабче, което се нуждаеше от по-мощ. Той винаги се размекваше пред злощастните съдби на разни „светици“, приемаше трогателните им разкази за чиста монета и макар че Рейн всеки път очакваше някоя от тези избавени съпруги да го ограби и да му остави само някоя болест в замяна, това никога не се случваше.

Сър Одо стоеше пред своя господар и тъжно го гледаше с големите си кафяви очи, които често напомняха на Рейн дойна крава.

— Ако още ви се иска, сир, нека да ви намеря друго момиче.

Рейн се загледа още веднъж в девойката, в бледото й, оцапано с кал лице и отсече:

— Боже Господи! Просто я махни оттук.

Над главата му се разнесе силен смях. Той се обърна и видя по-малкия си брат, небрежно преметнал крак през седлото. Въодушевление озаряваше прелестните черти на лицето му.

— Това ли е легендарният Черен дракон, за който съм чувал да разправят, че така добре се справя с жените?!

— Както виждаш стига само да ги погледна и тези нещастници веднага се нахвърлят върху мен — отвърна на хумора му Рейн.

Граф Хю отметна глава назад и отново гръмко се разсмя. Погледът му се спря на момичето и Рейн с почуда установи, че сините му като метличина очи помътняха от похот.

— Наистина, братко, тя изглежда не те харесва особено — заключи Хю. — Ще имаш ли нещо против да се възползвам от тази плячка? А можем да изорем нивата заедно, ако желаеш. Като се има предвид горещата й страст, ще бъде интересно да прекараме час-два с нея.

— Стига, Хю, прояви малко милост към горкото дете. Та тя току-що е загубила мъжа си — каза Рейн и веднага след това се почуди, какво, по дяволите, го беше прихванало.

Бе започнал да се размеква почти колкото сър Одо. „Детето“ за малко не заби камата си във врата му. И сега му желаеше смърт и си шепнеше нещо, което, макар да приличаше на латинска молитва, сигурно бе някакво заклинание.

Рейн усети как по гърба му пробягват ледени тръпки и изрева на сър Одо:

— Нали ти казах да я махнеш оттук!

Сър Одо кимна с голямата си рунтава глава и отвърна:

— Да, но къде да я оставя?

Рейн го погледна остро и за всички стана ясно, че повече не желае да го занимават с този въпрос.

— Сам реши! Нали затова ти плащам.

Хю побутна коня и се приближи да я разгледа по-отблизо.

— Чудя ти се, Рейн — разнесе се отново провлачения му язвителен глас, — понякога си по-сълзлив и от стара мома. Тя е една кучка, а не дете и скоро ще й трябва нов закрилник.

Рейн не отвърна, но отново погледна момичето, за да види дали не е пропуснал нещо първия път.

Погледът му я премери от горе до долу, от износените, опръскани с мръсотия велурени ботуши, през безформената сивкава туника, до евтината кожена мантия. Дрехите й бяха изцапани с кал и кръв, а косата й се спускаше на мокри кичури покрай раменете. Онова, което се виждаше от лицето й беше… вярно, впечатляващо, поне тук можеше да се съгласи с Хю, но все пак тя най-вероятно беше една от местните блудници и тъй като леките жени винаги се навъртаха около войската, Рейн не можеше да разбере, за какво бе цялата тази суматоха.

Одо, който известно време се колебаеше, сега започна да влачи девойката към кулата. Тя яростно се съпротивляваше, опитвайки се да избяга и дори почти успя, до той я стискаше толкова здраво, че краката й едва достигаха земята. Още миг-два Рейн и момичето се гледаха втренчено и нейните очи сякаш пронизваха разстоянието между тях. От тези зелени дълбини се излъчваше омраза, силна и неподправена.

— Убиец! — просъска през зъби тя.

Лицето на Рейн остана каменно. Той не искаше и да знае, че тя желае смъртта му, нито пък защо. Не беше излъгал, когато й каза, че много са се опитвали да го убият. Едва се бе обърнал да поздрави брат си и вече беше забравил за нея.

Хю, граф на Честър, слезе от коня си под съпровода на подрънкващите звънчета, хвана Рейн за раменете и го притисна до себе си.

— Добре заварил, братко.

— Здравей, Хю — кимна сковано Рейн и побърза да се измъкне от прегръдката му.

Пред ослепителната красота на брат си, Рейн изведнъж осъзна, че все още не е свалил от себе си целия прахоляк и мръсотия, събрани по време на битката.

Хю се усмихна вещо и се зае да бърше чернилката по лицето на брат си. Погледът му попадна на кървавите белези от нокти на врата му и той се засмя.

— Много си хубав, братко, почти като бостанско плашило.

Рейн не успя да сдържи смеха си.

— Благодаря ти.

Хю свали шлема си и прокара пръсти по гъстите си златисторуси къдрици. После се огледа наоколо и с пресилен възторг каза:

— Добре, добре,… виждам, че доста народ си пратил на оня свят. Както обикновено, не се спираш пред нищо.

Рейн също се огледа. Полето наоколо бе осеяно с разцепени щитове, пречупени копия и покосени тела. Той изпитваше удовлетворение от тази победа. Уелсците бяха толкова малобройни, че изобщо не можеха да бъдат достоен противник за отличната му армия, а водачът им бе действал глупаво.

— Поне умряха на полето на честта, а не като страхливци, свити в бърлогите си — каза той на Хю.

Брат му смръщи вежди и Рейн едва забележимо се усмихна. Нарочно го подкачаше. Хю влизаше във всяка битка със свито сърце и това го караше да се смята за страхливец. Той все още не бе разбрал, че всеки един войник изпитва същото усещане. Рейн си помисли, че и той самият би продал душата си на дявола, стига това да му гарантираше, че ще умре спокойно и естествено в собственото си легло. Да, той наистина желаеше това. Но искаше да срещне смъртта в собствено легло, не в някой въшлясал хан или сред студенината на чужд замък. При тази мисъл погледът му се насочи към обвеяната в мъгла кула.

Хю застана пред него. На изразителните му устни бе легнала широка усмивка, но в гласа му се долавяше прикрита злонамереност.

— Май трябва да ти благодаря, Рейн. За това, че отвоюва тази крепост от проклетите уелсци вместо мен. Благодарността ми надали ще е достатъчна, нали? Забравих, че ти не се биеш за слава.

Вцепенението, което Рейн изпита, не пролича на лицето му, но думите на Хю му подействаха като стоманен юмрук в слабините. Не беше очаквал, че брат му ще сложи ръка на Рудлан. В сравнение със стотиците имения, които Хю вече притежаваше, това късче земя не представляваше нищо.

„Освен това е мое, по дяволите“, помисли си Рейн.

Той бе отвоювал крепостта и сега тя беше негова.

— Кажи, какво искаш! — дочу се отново гласът на Хю. — Може би нов жребец? Но този път бял, а? Да яздиш черен кон е вече толкова просташко. Или пък нови доспехи? — Хю подръпна ризницата му. — Тези на нищо не приличат.

Рейн не промълви. Дори окото му не трепна. Той знаеше защо Хю се държи така с него. Брат му винаги успяваше да отгатне съкровените му желания, а после — правеше невъзможното те да не се сбъднат. Хю щеше да се стреми към Рудлан само, за да попречи на Рейн да я притежава.

— Нали ме чу, Рейн? — Хю вече не се усмихваше. — Казах, че ще поискам Рудлан от краля.

— Да, чух те добре. Просто се чудех за какво ти е — отвърна Рейн с престорена досада. — Нали земите на Уелс ти се виждаха мрачни и пусти?

Рейн или не изигра добре ролята си, или пък брат му го познаваше прекалено добре, защото Хю се ококори от пресилена изненада.

— О, Рейн, нали не смяташ, че ще ти бъде позволено да запазиш такова ценно владение като Рудлан само за себе си?

Рейн продължаваше да се взира в него с празен поглед, докато накрая Хю не издържа и отмести очи.

— Да оставим кралят да реши — заключи Рейн, макар да знаеше, че каквото и да поиска брат му, кралят просто щеше да се чувства длъжен да му го даде.

Графът на Честър бе прекалено могъщ и Хенри не можеше да си позволи да го обиди.

Хю също добре съзнаваше това. Той се усмихна широко и ведро и отвърна:

— О, да! Разбира се, че ще оставим кралят да реши. Между другото, той те вика. Именно затова съм тук. Нашият справедлив крал ще се изправи в жестока битка срещу проклетия главатар на уелсците и има нужда от най-смелия си рицар. Нали в това те бива най-много — да проявяваш смелостта си? Но не се притеснявай. Ще се грижа добре за Рудлан вместо теб.

Един стрелец внезапно прелетя между тях, размахал пламтяща факла току пред лицето на Хю. Графът се дръпна рязко и едва не падна в калта, а когато прокара ръка по челото си и установи, че косата му е опърлена отпред, на лицето му се изписа такова изражение, че Рейн едва се сдържа да не покаже злорадството си.

— Махни се от пътя ми, кърлеж гнусен! — изрева Хю. Пияният стрелец се закиска и невинно попита:

— Повелителю, да подпалим ли крепостта?

Хю едва не се задави от ярост.

— Безумнико! Къде, за Бога, ще спя ако запалите крепостта?

Рейн, който вече се смееше неудържимо, се обърна и повика оръженосеца си.

— Талезин!

Един младеж на около седемнайсет години, с ръждивочервена коса веднага дотича, водейки запотения жребец на Рейн.

— Свири сбор! Ще се присъединим към краля! — нареди Рейн, погледна язвително брат си и добави: — И кажи на сър Одо, че ще остане с хората си, за да помогне на граф Хю да опази крепостта.

Продължението, макар и недоизказано, бе ясно за всички — и да брани интересите ми.

Момичешки нежното лице на оръженосеца се извърна първо към единия, после към другия брат, красивата му усмивка грейна и той отвърна:

— Слушам, господарю. — От мелодичния му глас тези толкова обикновени думи прозвучаха почти като песен.

Ала Талезин не бързаше да изпълни заповедите.

— Сир? Какво стана с момичето?

Рейн тъкмо си мислеше дали да не изпрати вестоносец, за да съобщи на Хенри, че идва и въпросът искрено го изненада. Той погледна към Талезин, на чието лице се четеше странна тревога, и попита:

— Кое момиче?

— Ами, онова, дето… ви нападна.

Първо сър Одо, после Хю, сега пък и момчето… Какво ги беше прихванало?

„Жени“, помисли си Рейн и поклати глава. „Те са по-опасни и от сарацинска засада.“1

— Стой настрана от нея, Талезин. Още си малък за тия работи — отвърна Рейн като едва сдържаше усмивката си.

Талезин свъси вежди.

— Сир, аз не, че…

Господарят му вече не го слушаше. До съзнанието му бяха достигнали стенанията на агонизиращ войник и той внезапно се бе обърнал да го види. Човекът стенеше отдавна, но Рейн не бе имал време да го забележи. Често бе чувал стоновете на ранен, който знае, че умира, но сега изведнъж го завладя ужасяващото чувство, че някой ден, и то съвсем скоро, ако не спре да се бие и да убива, самият той щеше да стене така. Стисна зъби и се зарече, че няма да позволи това да се случи. Хю беше прав — той наистина бе започнал да се превръща в сълзлива стара мома.

— Кажи на сър Одо да намери проклетия свещеник и местния лечител. Или облекчете болките на този нещастник, или го заровете.

— Слушам, сир, но момичето…

— Талезин! — отсече Рейн — Заповядах ти нещо!

Никой не се осмеляваше да противоречи на Черния дракон, когато чуеше този равен и нетърпящ възражение тон. Оръженосецът се втурна да намери сър Одо, а Хю хвана юздите, за да може брат му да се качи на седлото. Рейн се метна на коня и потегли.

— Гледай да не загинеш, големи ми братко — подвикна му Хю през смях.

— Няма, малки ми братко… можеш да заложиш крепостта, че ще оживея! — отвърна на смеха му Рейн и тръгна към портата.

Вече навън, той се обърна и хвърли последен поглед към Рудлан. Бе превзел тази крепост и, с Божията воля, тя беше негова. В Рудлан бе част от неговото минало и цялото му бъдеще. Тя щеше да остане негова, независимо какво щеше да му коства да я запази.

Обзе го странна възбуда. За първи път от толкова време насам, той наистина знаеше за какво се бори.

Ариана седеше, опряла гръб на грубите дървени стени на огромна бъчва за бира. Големият грозен рицар се бе отървал от нея, заключвайки я в една от избите на крепостта, вкопани дълбоко в основите на кулата. Норманецът, колкото и неприсъщо да бе това за злата им природа, все пак й беше оставил малка лоена свещ, чийто пламък мъждукаше и хвърляше бледи сенки по каменните стени наоколо.

Избата беше пълна с бъчви вино и бира. Миризмата на мая се смесваше с тръпчивия дъх на оцет и от тази парлива воня на Ариана й се виеше свят. От голямата зала над главата й се носеха пиянски песни, смях, вой на фанфари, протяжното ручене на гайда и откъслечни женски писъци. Норманците пируваха.

Гърлото на Ариана беше болезнено сухо. Клепачите й дращеха като че бяха посипани с пясък. Очите й пареха сякаш бе плакала с часове, а всъщност тя не бе проронила нито една сълза. Болката, отчаянието и обидата бяха толкова силни, че дори не можеше да заплаче.

Сидро беше мъртъв. Нейният брат бе мъртъв и тя се бе провалила. Не само не беше отмъстила за смъртта му, а дори се бе оставила да я пленят. Спомни си за онази селска женица, която бе видяла да тича, подгонена от рицар на бял кон и потрепера от присъщ за женската й природа страх, който едва осъзнаваше. Тя не бе станала свидетел на онова, което се случи с жената след това, но знаеше какво е то… Изнасилване.

Знаеше, че ако това се случеше с нея, тя вече нямаше да има стойност за семейството си, макар че дългът и честта все пак щяха да принудят бедния й баща да заплати щедро свободата й.

Ариана потърка чело в острите си колена и стисна очи, но веднага разбра, че е сгрешила. Ликът на черния рицар на часа се появи в съзнанието й. Тя разбираше, че дори и след всичко, което преживя, видението все още не се бе сбъднало напълно. Той все още я чакаше някъде в бъдещето и тази истина я изпълни със страх, какъвто досега не бе изпитвала.

— Не! — простена тя и стисна юмруци.

Не можеше да си позволи страхът да вземе връх над нея. Това би й попречило да изпълни дълга си.

Тя закрачи в тесните граници на своя затвор, опитвайки се да дойде на себе си. Подът беше пръстен, непокрит със слама и през тънките й велурени ботуши се просмук-ваше влага. По каменните стени на избата се стичаше вода. Поне десет пъти се бе опитала да отвори солидната дъбова врата, но пак реши да пробва. Вратата все още бе здраво залостена отвън.

От залата по-горе прокънтя дрезгав смях и Ариана бързо се дръпна от вратата. Скоро запасите от вино и бира щяха да свършат и те щяха да слязат до избата. Щяха да я намерят.

За миг Ариана изгуби контрол над себе си и видимо затрепера, но не се поддаде на страха. Знаеше, че трябва да намери начин да се измъкне оттук и непрекъснато си го повтаряше. Опита се да разрови пръстения под, но той беше здрав и стегнат, пък дори и да успееше сигурно щеше да минат години докато прокопае проход под дебелите крепостни стени. Погледът й се спря на пълните бъчви. Веднъж брат й Синан, мъртво пиян, проряза ръката си без дори да усети. Може би ако се напиеше до забрава, нямаше да усеща болката и унижението и щеше да й е все едно какво правят с нея.

Изведнъж, в ъгъла на стаята, Ариана забеляза чували с брашно, скрити между бъчвите. Под един от тях лежеше малка каменна мелничка. Явно някой скришом беше млял жито и бе прикрил уликите си тук, в дълбоката изба.

Тя взе мелницата и погледна към вратата. Пантите бяха стари и ръждясали. Може би, ако успееше да ги счупи…

Вратата се отвори с трясък. Ариана подскочи назад и преди да успее да го спре, от гърлото й се изтръгна вик. Пред нея стоеше мъж, облечен в небесносин сатен, с хусарски ментик, обточен с хермелин и мантия с цвета на залеза. На главата си носеше златен венец, който не можеше да засенчи блясъка на косите му.

Ариана запристъпва назад, докато гърбът й опря в стената.

Той не я последва. Просто небрежно се облегна на вратата, кръстоса ръце и се ухили. Ариана позна този нормански благородник, макар да беше свалил сребърните си доспехи. Той бе стоял на белия си жребец и се бе смял заедно с черния рицар, докато онзи мечок я държеше в здравите си лапи. Бяха си подхвърляли подигравателни думи, които тя не разбираше, защото макар баща й да бе научил нея и братята й на езика на норманците, тя никога не бе успявала да долови смисъла при бърз разговор.

Сега той отново й говореше на този език. И макар че провлачваше думите, когато й каза какво смята да прави с нея, тя съвсем ясно го разбра.

— Стой настрана от мен, норманска гад! — извика тя и съвсем не се учуди на смеха, който последва.

Реакцията й беше глупава, дори за самата нея.

Той отлепи гръб от вратата и пристъпи напред. Ариана запрати мелницата към главата му, но тя прелетя едва половин метър и тупна с глух звук на пръстения под.

Той спря, погледна мелницата, свил причудливо русата си вежда, и отново се разсмя.

— В тебе има жар. Харесвам това у жените. Кучката, дето ми се води жена, е по-кротка и от кокошка — каза той и пристъпи напред.

Ариана долепи гръб до каменната стена и преглътна страха, който се надигаше в гърлото й. На това разстояние усещаше дори миризмата му — на сладко вино, пот и мускус. Около очите му се спускаха едва забележими бръчки, а под скулите кожата му изглеждаше бледа и отпусната.

Ариана погледна към вратата, но той препречваше пътя дотам. Премести се леко наляво и като видя, че гой не реагира, отново се плъзна по стената. Да можеше за миг да отвлече вниманието му…

— Не бива да правите това, щом сте женен — каза тя. — Би било смъртен грях.

В очите му заиграха подигравателни пламъчета.

— Да, но да грешиш е толкова приятно.

Той вдигна ръка, Ариана се смрази при мисълта, че ще я докосне, но той откопча отрупаната със скъпоценни камъни брошка, която придържаше мантията му, свали тежката копринена дреха от гърба си и й подаде брошката.

— Винаги плащам на жените предварително. От опит знам, че това ги прави по-щедри.

Ариана се задави от гняв, който надделя дори над парализиращия я страх.

— Свиня! По-скоро бих умряла! — викна тя и отблъсна ръката му.

Погледът му се отмести да проследи брошката, която се търкулна в прахта и Ариана веднага се втурна към вратата.

Той сграбчи края на наметалото й, дръпна я силно и я прикова с цялото си тяло към стената. Дъхът му сякаш обгаряше лицето й.

— Май ти харесва да се правиш на девица, а? — каза той и я целуна грубо.

Тя се опита да извърне глава, но той хвана лицето й с две ръце и не й позволи да мръдне. Езикът му се провря между устните й и тя усети, че й се повдига. Изви се назад, а той се изсмя в лицето й и бутна крак между бедрата й. Ариана усети твърдия му член до тялото си и я обзе неописуем ужас. Започна да се бори, но колкото повече се съпротивляваше, той толкова по-силно се притискаше към нея и блъскаше златния купел, който висеше на кръста й.

— Какво, по дяволите, е това?

Той хвана купела и го запрати с трясък към стената, но с това движение даде на Ариана малкото свобода, от която бе имала нужда. Деветимата й братя я бяха научили на всичките мръсни номера в боя и тя отлично знаеше как да забие коляно в слабините му.

Ударът го повали на колене, Ариана хукна към вратата, но ръката му я сграбчи за глезена и тя падна на пода. Главата й се удари в металния обръч на една от бъчвите и слепоочията й изтръпнаха от болка.

За миг двамата лежаха на пода един до друг — той дишаше тежко, а тя се бореше да не загуби съзнание. Опита се да освободи крака си, но от това хватката му ставаше още по-здрава. Пред очите й заиграха тъмни петна. Тя разтърси глава да ги пропъди, но те ставаха все повече и повече и вече почти премрежваха погледа й. Наблизо лежеше каменната мелница. Ариана протегна ръка и почти я достигна…

Рамката на вратата пред нея изведнъж запулсира в ярка светлина. От пода се надигна ефирна мъгла, която бавно изпълваше стаята.

— Не! — простена Ариана и силно разтърси глава, дано прогони облакът, който се виеше пред очите й.

Господи, не можеше да й се яви видение точно сега! Та тук дори нямаше вода!

Но сияйната мъгла остана и някъде дълбоко в нея, като призрак над море от светлина, започна да се оформя блед силует. Около главата му искряха бляскави лъчи, като ореолите на светците в параклиса.

Норманският благородник не виждаше призрака пред вратата. Той вече се беше изправил на колене и ръката му пълзеше като змия по крака й. В гърдите на Ариана се надигна истеричен смях. Естествено, че не го виждаше. Това бе едно от нейните видения, нейните сънища посред бял ден. Тя положи неистови усилия да протегне ръка поне още сантиметър напред и накрая се добра до мелницата…

Мъглата се превърна във вихър, помътня и доби цвета на кръв, ала морето от светлина около призрака засия и стана още по-ослепително. Той вдигна ръка и… насочи показалец право към мъжа до нея.

Светлината пулсираше, трептеше и ставаше все по-силна. Толкова силна, че почти изгаряше зениците й и сега тя виждаше единствено ослепителна белота. Усети ръката на норманеца да притиска гърдите й и с последните останки от съзнание се прицели с мелницата към мястото, където предполагаше, че трябва да е главата.

Мелницата се заби в нещо меко и тя го чу да ругае.

— Ще си платиш за това, кучко!

Мощни ръце разкъсаха дрехите й и оголиха гърдите й. Светлината трептеше, искреше и тя вече виждаше човека от видението толкова ясно, сякаш наистина бе там. От насочения му показалец бликна синкав пламък, през стаята пробяга огнен стълб и като светкавица удари норманския благородник.

Миг преди мрака да я погълне, Ариана сякаш дочу писъците му.