Пазителят на сънищата

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Оуейн! Дойдох за жена си!

Черният дракон спря с коня си пред обкованата с желязо врата. Зад него стояха едва шепа мъже. Но с ръце, оцапани от кръв, с щитове, нащърбени в безброй битки, с лица, пълни с настървение. Лицето на самия рицар бе сурово като канарите, които го обграждаха, но решителността му пълнеше дори скалите със заряд.

— Оуейн!

Жена му стоеше на прозореца в кулата и го гледаше. Ръцете й стискаха здраво дървената рамка, а очите й не се откъсваха от снажната фигура, която се възправяше върху жребеца. Силуетът му се очертаваше ясно на фона на пламналото кървавочервено небе. Зад него слънцето залязваше, а горещият летен вятър развяваше знамето му.

Той бе дошъл за нея. Тя не бе допускала, че мъжкото му достойнство някога ще му позволи да тръгне подире й.

Кацнала като орлово гнездо над внушителните канари, Дайнас Емрис — крепостта на баща й — заемаше тясното дефиле и разпокъсаните хълмове. Това не бе най-красивото владение на Оуейн, но безспорно бе най-непревземаемото. То се простираше скрито сред непристъпни гори и обвити в мъгла планини, сред остри канари, изникнали в безпорядък, сякаш разхвърляни от ръката на разгневен бог.

Гласът на Рейн отекваше в крепостните стени.

— Оуейн! Пусни жена ми!

— Чувам те, норманецо! — Оуейн, принцът на Гвинедия, излезе над бойниците и застана пред зет си с ръце на хълбоците. — Далеч си от дома, господарю на Рудлан!

Алената мантия на принца се развя от вятъра и конят на Рейн подскочи. Рицарят стегна мускули и ловко укроти огромното животно. После отметна голата си глава назад и гарвановочерната му коса присветна със синкав блясък под последните лъчи на умиращото слънце.

— Къде е жена ми?

— Тук е! — отвърна Оуейн и думите му отекнаха в тясното дефиле.

Двамата мъже стояха и се гледаха, без да откъсват поглед един от друг, а на лицата им се четеше решителност.

— Дай ми я!

— Ела и си я вземи!

Дори най-смелият рицар не би се наел да нападне Дайнас Емрис само с шепа мъже. Ала Черният дракон просто се разсмя. Конят му пристъпи встрани, а мъжете зад него се разделиха и извадиха на показ Рьодри, който седеше завързан на един кон. Момчето бе невредимо, но уплашено, а очите му сякаш заемаха цялото му лице.

Макар да говореше кротко и спокойно, гласът на Рейн се чу съвсем ясно в стаята на Ариана.

— Да, ще дойда, Оуейн. Ще дойда сам и ще се върна с жена си. Твоят син е тук само за да ми гарантира, че ще се държиш както подобава.

Ариана затаи дъх. Тя знаеше, че Рейн никога няма да стори зло на брат й, но баща й не можеше да бъде толкова сигурен и никога не би поел такъв риск. Съпругът й стоеше на коня си и чакаше. Оуейн дълго гледа групата мъже пред портите на крепостта, а после махна на стражата. Вратата се отвори със скърцане и въжето простена под тежестта на желязната решетка.

Рейн влезе сам. Копитата на коня му затрополиха-по дървения мост, а слънцето се плъзна зад планината и светът, потъна в сянка. Той вече бе вътре в крелостта. При нея. А тя нямаше къде да избяга.

Та това беше смешно! Тя никога не бе бягала от него. Придошлата река я бе изхвърлила на една скала и когато отвори очи слънцето грееше топло над нея и наоколо се носеше миризмата на влага. Сякаш цялата земя се бе окъпала и сега съхнеше. От дърветата капеше вода, а тревата бе така просмукана, че можеше да се събира с кофи. Дори вятърът бе влажен. Но небето бе ясно и синьо като поле с метличина.

Конят пасеше покрай скалите до нея, но от братовчед й нямаше и следа. Тя го потърси сред заплетените храсти край реката, чиято мътна вода все още тичаше да се събере в руслото си, сякаш бягаше от някакъв демон. Вика името му, докато почти прегракна, но никой не й отвърна.

Наоколо цареше пълна тишина, сякаш конят бе единственото живо същество останало на тази земя. Местността й беше непозната. Сигурно течението я бе завлякло няколко левги надолу от Рудлан. Беше изхвърлена на западната страна на реката, а оттам не можеше да се прибере вкъщи.

Изведнъж осъзна, че неволно бе помислила за Рудлан като за „вкъщи“. Макар да не принадлежеше на тези червеникави стени, а по-скоро на господаря им. Но от свирепата буря и силния порой реката бе станала три пъти по-пълноводна и щяха да минат дни, преди да може да се прекоси, освен с лодка.

Тя седна на брега, обхванала коленете си с ръце, и се загледа отвъд реката. Земята отсреща бе същата като тази, на която седеше — обсипана с ръбати канари и заплетени гъсталаци, които бяха толкова близо и същевременно така недостъпни, сякаш бяха част от един друг свят.

Та ние с Рейн никога не сме принадлежали на един и същи свят, помисли си. Различията между тях идваха от сърцето, а там мост не можеше да се прокара.

Всъщност да се върне при него би било пълна глупост. Оръженосецът му сигурно бе мъртъв заради нея, Кайлид беше свободен да подготвя нови бунтове. Рейн едва ли би искал да види лицето й повече, освен набучено на кол пред стените на крепостта му.

Не, по-добре да отиде в Гвинедия и да чака. Ако Рейн все още я иска за жена, тя скоро ще го разбере. Ако ли не, което бе по-вероятно, баща й може да поиска от Рим да развали брака. Без съмнение едва ли ще им се наложи да се видят пак.

И така, тя яхна коня и препусна към Дайнас Емрис, където баща й обикновено прекарваше лятото. Пристигна посред нощ, уморена и освирепяла от глад. С една-единствена дума майка й накара баща й да престане с тревожните си въпроси, напълни стомаха й със сочно говеждо и положи изнуреното й тяло в меко легло, което ухаеше на сандалово дърво. На следващата сутрин Ариана се разходи до близкото езеро, за да остане сама и да размисли всичко, докато реши как най-добре да обясни на баща си случилото се.

От водата се издигаше гъста мъгла и обгръщаше с фин воал скалистите брегове. Край езерото растяха достолепни дъбове, чиито разлистени клони, гъсто преплетени с имел, сякаш стенеха и трепереха от вятъра. Хората разправяха, че преди много-много години два дракона се били до смърт в това езеро. Ариана вдигна глава и се загледа в безформените черни и червеникави канари, които пробождаха металносиньото небе. Вятърът свистеше в процепите. Казваха, че когато умират, драконите стенат така — тъжно и самотно.

Ариана потръпна и се сви в дрехата си.

— Ще хванеш треска тук. Толкова е влажно, че и златото може да хване ръжда.

Мъглата се виеше около ботушите на баща й, който вървеше към нея. Той беше едър мъж, а в подплатения си кожен гащеризон изглеждаше неестествено голям. Прошарената му коса лежеше спусната на раменете му и се вееше на вятъра като знаме. Чертите на лицето му бяха остри и строги. Тази сутрин той приличаше повече на боец, отколкото на принц.

Спря до нея. Отначало двамата не си продумаха. Просто стояха вперили поглед в гладката сребриста повърхност на езерото. Болезнена тъга притискаше гърдите й, обземаше я горчива самота. Баща й би казал, че я мъчи онзи тъжен копнеж, който хората изпитват към всичко изгубено и недовършено, към места — далечни, но не и забравени, към любов и живот, които е могло да бъдат истина.

В гърдите й се надигна стон, който се изтръгна от гърлото й, преди да успее да го спре. Баща й се обърна и тя се отпусна в прегръдките му.

— Хайде, дъще, не плачи. Аз ще се погрижа за теб. Татко ще се погрижи за теб.

Ариана изплака на рамото на баща си всичко, което се бе случило — бунтът на Кайлид, нейното предателство, бурята, смъртта на Талезин. И Рейн, Рейн, Рейн… Когато свърши, тя се дръпна подсмърчаща и разплакана и каза:

— Сега той ще ме мрази и кой ли би го винил за това?

Оуейн обхвана лицето й с грубите си ръце.

— Сега си си у дома, дъще. Не се плаши от това норманско копеле. Тук той не може да ти направи нищо.

Тя хвана китките му и вдигна глава да срещне очите му.

— Не, папа, ти не разбираш. Аз искам да се върна.

Той поклати глава.

— Прекалено късно е.

После поглади косата й с мазолестите си ръце и добави:

— Не се отчайвай, мила. Мога да анулирам брака. Ще ти намеря друг съпруг, по-добър. Кимриец, а? Един от нас.

— А примирието?

— Да върви по дяволите. Норманецът едва ли ще ти прости за онова, което си сторила, а аз не бих изпратил дъщеря си на смърт, дори и заради Уелс.

Тя се замисли за всички приказки, които бе чувала за Черния дракон — свиреп в битките, безпощаден след победата. Да, тя бе видяла тази негова страна, но бе видяла и друго.

— Знам, че лорд Рейн ще бъде разгневен, много разгневен. Но не мисля, че ще ме нарани, поне не сериозно.

Оуейн потърси очите й.

— Сигурна ли си?

Ариана не беше сигурна. Но заради спокойствието на баща си, кимна.

— Искам да се върна при него, папа. Моля те, опитай се да уредиш да се върна.

Оуейн извърна лице и взе да суче края на дългите си мустаци. Винаги правеше така, когато мислеше.

— Какъв е той, като мъж?

— Много прилича на теб. Суров, но справедлив. Смел, без да се хвали с това. Сигурно ще ми се разсърди, ако ме чуе да го казвам, но в душата си той много прилича на истинските рицари, на кавалерите — праволинеен, когато се касае за чест и вярност, щедър към по-бедните. — Макар да не го бе усетила, на устните й грейна лека усмивка. — А когато се отпусне може да бъде и мил, нежен…

Оуейн я погледна въпросително и закачливо свъси вежди.

— Ласкаеш ни и двамата, при това прекалено, струва ми се.

Тя се изправи на пръсти и го целуна по грапавата буза.

— Лаская теб, татко. Може и да греша за норманеца, но мисля, че съм права… Мисля, че ще го обикна.

Тежките му длани легнаха на раменете й и тя се обърна да го погледне.

— Е, дъще, толкова ми се иска да си щастлива.

Той я притисна до себе си, погали главата й с голямата си ръка, целуна косите й. След всичко това Ариана Трябваше да се чувства успокоена, но не беше.

Толкова ми се иска да си щастлива, бе казал баща й. И все пак за доброто на Уелс, той бе дал нея и Рьодри в плен на английския крал. Заради Уелс бе позволил единствената му дъщеря да се омъжи за враг. Заради Уелс бе жертвал живота на един от синовете си. С цялата си нежност баща й бе суров човек. Твърд като гранитните скали, които се издигаха над главите им, практичен и безпощаден, когато се наложеше. Нямаше нещо, което принц Оуейн не би направил за Уелс и за мечтата си за свобода.

Сега Ариана стоеше на прозореца в крепостта на баща си и гледаше как настъпващата нощ поглъща и последните останки от изминалия ден. Той бе дошъл за нея, нейният черен рицар — мъж също толкова суров, практичен и безпощаден, колкото и баща й. Той беше тук, в голямата зала на долния етаж. Тя си спомни лицето му такова, каквото го бе видяла за последен път — изпълнено с гняв, пламнало от страст. Преди две седмици тя бе сигурна, че никога няма да види това лице отново. Ала сега той бе тук, при нея и тя повече не можеше да чака.

На вратата се спря и срещна изумрудените очи на светата статуя, която стоеше край прага. Беше Дафид, покровител на Уелс, и дървеното му лице изразяваше остро неодобрение.

— Хич не ме е грижа — каза тя на светеца — Искам го и ще направя всичко, ще понеса всяко наказание, стига да ме вземе обратно.

Рейн крачеше насам-натам из залата и не отделяше ръка от сабята си. Верните хора на Оуейн се излежаваха около камината, която съскаше и пукаше в тишината. Сабите и копията им проблясваха на огъня, присвитите им очи гледаха Рейн.

Един бард хвана арфата си и запя, а тъжната му песен се разнесе нагоре към опушения таван:

Гласът му не е така ясен и звънлив, колкото на Талезин, помисли си Рейн.

Залата бе просторна като църква. Здрави греди, подпрени на дървени колони, опасваха високия таван. Старинните барелефи и множеството рисунки по стените сякаш бяха излезли от някакъв кошмар — човешки глави, змии, които се вие; а навсякъде, зловещи чудовища с разполовени езици и свирепи нокти. Рейн мина покрай рогата глава, която изглеждаше полуживотинска, получовешка и жълтите очи на елена сякаш го проследиха, а червената му муцуна се намръщи.

Принц Оуейн чакаше на високата платформа, седнал във величествения си трон под ален балдахин. Лицето на близо шестдесетгодишния принц приличаше на лице на хрътка — издължено, скулесто и набраздено от бръчки. Среброто в кестенявата му коса и увисналите мустаци му бе останало в наследство от хилядите битки, които бе водил, множеството жертви, които бе направил, за да запази земята си свободна. Той гледаше Рейн изпод гъстите си ресници, които скриваха мислите му. Имаше една уелска дума за неопределения цвят на очите му — нито зелени, нито сиви, нито пък сини, а по малко от всичко. Цветът на море, което отразява натежало от облаци небе.

Резкият глас на Рейн накара стражата да застане мирно.

— Къде е жена ми?

Оуейн не отвърна, а просто махна на един от слугите да донесе рога с медовина. Стражарите се отпуснаха. Рогът бе символ на уелското гостоприемство и се поднасяше само на приятели.

Слугата положи стария биволски рог в ръцете на принца, а той, на свой ред, го подаде на Рейн. Съдът бе богато гравиран със сребро и проблясваше на слабата светлина.

Рейн понечи да отпие, но погледът му улови някаква фигура, която прекоси тъмнината на втория етаж. Синя коприна прошумоля и изчезна зад една от колоните. Крехка сянка пробяга по стената.

— Дъщеря ми пожела да изпълни съпружеската клетва за вярност, норманецо. Иначе нямаше да сте тук в тази зала с моя рог в ръка — каза принцът и мустаците му се повдигнаха от пренебрежителна усмивка. — Независимо от заплахите ви.

— Тя е моя жена и ще остане такава — отвърна Рейн и умишлено извиси глас, за да го чуят и горе. — Независимо от намеренията и желанията й.

Той надигна рога и отпи. Дъхавата медовина възпламени гърлото му. Погледът му отново потърси синята коприна.

Ти си моя, Ариана. Моя!

Ариана внимателно затвори вратата зад гърба си и опря чело в гладкото дърво. Сърцето й биеше така силно, че дишането почти й причиняваше болка.

Тя е моя жена, бе казал той. И ще остане такава.

Когато след един миг, който й се стори цяла вечност, по стълбите се дочу подрънкването на шпори, Ариана се дръпна и продължи да отстъпва, докато тялото й опря в гравираното със слонова кост легло.

Вратата се отвори с трясък и статуята на светеца се олюля на дървените си крака.

— Боже опази! — несъзнателно възкликна Ариана. Той стоеше на прага, изпълнил рамката на вратата.

Тя потърси в лицето му някакво изражение, но дървената физиономия на Свети Дафид бе по-изразителна.

Рейн се наведе, прекрачи прага и затвори вратата след себе си. Надменният му поглед пролази по тялото й така осезаемо, че тя вирна брадичка в защита.

— Няма да моля за прошка, милорд — каза му тя гордо. — Защото сигурно ще го направя пак, ако се наложи. Вие сте мой съпруг пред Бога, но не мога да гледам как обесвате братовчед ми.

Внезапно течение раздвижи пламъка на факлите и освети лицето му, хвърляйки черни сенки върху суровите очертания на скулите му. Изглеждаше по-жесток и от самия дявол. Пристъпи към нея. Тя стисна юмруци зад гърба си и заби нокти в дланите си.

— Заради теб, Ариана, оставих земите си, които точно сега са толкова уязвими — проговори й той с глас, по-студен и от зимна нощ. — Заради теб загина човек, а други четирима паднаха ранени, докато се биеха, за да те върнат. Това ласкае ли те, Ариана? Смяташ ли, че заслужаваш такива жертви?

— Значи Талезин е мъртъв. О, Рейн, толкова съжалявам…

— Съжаляваш? Смяташ ли, че едно просто „съжалявам“ е достатъчно оправдание за смъртта на един смел човек?

Ариана сви устни и поклати глава.

Той обърна глава сякаш не можеше да я гледа повече. Гърбът му се напрегна от усилието да запази самообладание.

— Талезин не е мъртъв. — Той се обърна и необузданият гняв в очите му почти я вцепени. — Макар че ти предпочете да избягаш и да го изоставиш там в обора да му изтече кръвта.

— Не съм бягала! Вярно, упоих стражата ти и помогнах на Кайлид да се измъкне, но бях готова да понеса наказанието си. Не съм страхлива, милорд. Каквото и да си мислите за мен. Ако зависеше от мен, никога не бих оставила момчето да умре.

Той стоеше и я гледаше от другия край на стаята, а лицето Му бе толкова безизразно, че на нея й идеше да му изкрещи. Искаше да го накара да каже нещо, нещо да направи. Ала когато той най-после проговори, сърцето й спря.

— Ела тук!

Тръстиките пукаха под краката й, докато прекосяваше стаята. Тя спря пред него и с усилие вдигна глава да го погледне.

В стаята цареше пълна тишина. Чуваше се дори съскането на въглищата в камината и драскането на мишките по ъглите. По лицето на Рейн проблясваха капки пот, а от тялото му се излъчваше странна миризма — необуздана и свирепа. Миризма на коне, горещ метал и ярост. В сивите му очи нямаше чувство. Нито дори омраза.

Той протегна ръка и извади сабята си.

— На колене!

За миг на Ариана й хрумна безумната мисъл, че ще я обезглави. Ще отсече главата й и ще я набучи на кол, докато изгние и враните изкълват очите й.

— Не можеш да ме убиеш в бащината ми къща — чу се да казва тя, макар да съзнаваше, че това е лудост.

Зениците му за миг се разшириха и по лицето му премина странно изражение.

— На колене! — отсече той.

Ариана не можа да разбере дали коленичи по своя воля, или просто краката й се подгънаха.

— Дай си ръцете!

Ясно. Ще отсече ръцете й. Ще я осакати и ще я остави да се скита от крепост на крепост и да проси трошичките хляб, без дори да може да протегне ръка. Беше чувала, че езичниците наказват така жените си за непокорство. Може би той бе станал свидетел на такова наказание при някое от странстваниятаси и то му бе направило впечатление като особено назидателно. Изведнъж я напуши смях.

— Помислете малко, милорд. Едва ли бих могла да изпълнявам съпружеските си задължение без ръце. Пък какво ще отрежете следващия път? Носът? Или крака?

Този път той почти се усмихна, сигурна беше. Тогава съзна, че каквито и беди да я сполетят през бурния им брак, тя щеше да му вярва. Противно на всяка логика, именно заради тази усмивка, която никога не грейваше, Ариана вярваше на Черния дракон и знаеше, че той няма да й стори зло.

— Дай си ръцете, Ариана.

Протегна ръце и с облекчение установи, че те не треперят. Ала когато грубите му длани обхванаха нейните, тя едва не зарида, притисната от някакво чувство, което дори не можеше да определи. Той затвори пръстите й около студената метална дръжка на сабята си и дълбокият му глас отекна в цялото й същество.

— А сега ще ми се закълнеш във вярност.

Трябваше й време да осъзнае думите му. Ще ми се закълнеш във вярност.

Ръцете му притиснаха дланите й към твърдия метал.

— Закълни ми се, Ариана. Закълни се, а аз, като твой господар, ще те закрилям, ще те пазя и ще ти даря в замяна доверието и лоялността си. Ти ще ми служиш, ще ме съветваш и ще се бориш, ако трябва и срещу целия свят заради мен. Ще бъдеш с мен, Ариана. Винаги до мен.

Ако дадеше клетва сега, тя щеше наистина да стане негова жена. Щеше да споделя леглото му, да ражда децата му, да управлява крепостите му… Щеше да прекара живота си до него, запазвайки и честта, и достойнството си. Но трябваше да му даде толкова много в замяна. Трябваше да положи в ръцете на този мъж, на този норманец, своето доверие и предаността си.

Но да се закълнеш не беше срамно. Оръженосците се кълняха пред рицарите си, рицарите пред господарите си, господарите пред краля. Това бе взаимно уважение, което от векове обвързваше мъжете. Ала от жените никой не искаше клетви. Не искаше, защото се смяташе, че жените нямат чест, нито гордост, която да заслужава внимание. В тях виждаха само утробата и земите, които биха донесли като зестра. Никой мъж не се бе отнасял с жена си като с васал, като с равен. И едва ли имаше мъж, който да гледа на жена си така.

Освен този.

— Закълни се, Ариана. Изречи думите.

Тя отвори уста, но не успя да промълви нищо. Той понечи да се дръпне.

— Чакайте, милорд! — погледна го тя със замъглени от сълзи очи. — Чакайте, ще го направя… Искам да го направя.

Сълзи, горещи и солени, се търколиха по лицето й и започнаха да я давят. Не я беше грижа. Погледът й се бе съсредоточил в ръцете им, вплетени около сабята — нейните малки и бели, неговите мургави и силни. Плът до плът — нищо особено. Ала в тази плетеница сякаш кръвта им се смесваше — неговата рукваше в нейните вени, нейната — в неговите. Сърцето му сякаш биеше в гърдите й.

Тя изрече така познатата клетва за вярност, като промени само една-единствена дума.

— Аз, Ариана Гвинедска, отдавам своята почит пред теб и се кълна, че ще ти бъда вярна… жена. Кълна се пред Господа и всички светии да те уважавам и да се застъпвам за теб пред всички.

Той я изправи на крака и тя вдигна глава да посрещне ритуалната целувка на мира. Но той захвърли сабята, вплете ръце в косите й и устните им се сляха. Целуваше я страстно, пламенно, с жар, на която не можеше да се устои. Ухаеше на медовина и на себе си и Ариана си помисли, че може вечно да го целува така.

Той се наведе, хвана я под коленете и я отнесе до леглото. Двамата се търколиха по цялата му ширина, впили устни в безкрайна целувка, а когато той най-после вдигна глава и я погледна, очите му вече не бяха така студени и далечни. Сега в тях гореше страст.

— Ти си моя — каза й той. — Мой васал.

— Да, милорд. Аз съм ваш васал.

Той понечи да я целуне отново, но изведнъж се изправи и извърна поглед назад. После стана и тръгна към вратата.

— Рейн?

— Не ми трябва придирчива публика, за това което смятам да направя — каза той и обърна Свети Дафид към стената.

Ариана се разсмя и разтвори ръце да го прегърне.

— Значи ли това, че възнамеряваш да ми покажеш някоя френска лудория?

— Може би — отвърна й той с усмивка. Онази прекрасна усмивка, която винаги успяваше да разтупти сърцето й. — А ако си покорен васал и си го заслужиш, мога да те науча как и ти да го нравиш.

Принц Оуейн подаде препълнения с медовина рог в ръцете на Рейн. Дългите му мургави пръсти обхванаха стария съд и той се усмихна на тъста си. Макар че двамата не си размениха нито дума, в тази усмивка имаше предизвикателство. Залата утихна. След няколко разменени погледа, Рейн надигна рога и отпи резливата напитка.

Ариана гледаше как мускулите на шията му се свиват при всяка глътка, а когато той наведе глава и обърса устните си с опакото на ръката си, погледите им се срещнаха. Очите му, сребристи на светлината от факлите, проблеснаха топли и нежни като целувка.

Ариана се изчерви и извърна поглед.

Тя седеше с майка си пред камината и намотаваше вълна. Държеше две къси летви в разтворените си ръце, а майка й навиваше влакното около тях и малките й ръце бързо и умело прелитаха над летвите. На фона на горящия огън белите й длани приличаха на пръхнали гълъбови криле.

Намотаването на вълна не бе сред любимите занимания на Ариана, но то я връщаше към сладки спомени от детството. Напомняше й за зимните вечери, прекарани в домакинстване, докато братята й се фехтоваха, бореха се или пък развиваха уменията си в стрелбата. Тя бе винаги — раздвоена между желанието си да се присъедини към тях в буйните им игри и необходимостта да прекара няколко — ценни мига насаме с майка си. При тази голяма и значима фамилия, човек рядко можеше да свари Кристин Гвинедска сама.

Жарта на буйния огън се усещаше дори през тъкания параван. От камината се издигаха облаци дим, които увисваха сред позлатените рисунки на тавана. Бардът на принц Оуейн крачеше из залата и пееше за някакъв червен дракон, който живеел в Голямата планина.

— Спомняш ли си — поде Кристин, когато последните трели на арфата отлетяха и се смесиха с дима — като беше малка, често се будеше разнлакана нощем от страх, че под леглото ти се крие дракон, който яде момиченца.

Ариана се засмя и кимна. Да, спомняше си. Спомняше си също и нежната утеха на майчините прегръдки, помнеше как притискаше главица в шията й и улавяше аромата на рози. Помнеше допира на златистата й коса, докосването на хладните й устни.

— Ти винаги ми даваше билки и топло вино, за да заспя.

— А преди това хващах ръката ти и заедно поглеждахме под леглото. Никога не намирахме дракона.

Дрезгавият глас на Рейн достигна до тях от другата страна на залата. Ариана го погледна. Седеше редом с баща й под балдахина. Напрежението между двамата бе изчезнало и сега те си говореха разпалено. Сенките, които факлите хвърляха на стената зад тях, образуваха странно чудовище — някакъв двуглав дракон.

— Мисля, че разбрах какво имаш предвид — каза Ариана.

Звънливият смях на Кристин проехтя наоколо.

— Радвам се, защото аз самата не знам какво точно исках да ти кажа.

— Искаше да ми кажеш, че драконите съществуват само в съзнанието ни.

Рейн се обърна и погледите им отново се срещнаха. Ариана почувства топлина, някакво гъделичкане в слабините, сякаш не той, а тя пиеше медовина. Отново извърна глава.

Усети погледа на майка си във врата си и се обърна. Лека чупка се бе образувала между веждите на Кристин. Когато се притесняваше, тя винаги добиваше това изражение. В този момент Ариана почувства, че нещо я свързва с тази жена, нещо, което не се предаваше по кръвен път. Връзка, която водеше назад към първата жена, стъпила на тази земя… и обикнала мъж.

Ариана никога не се бе съмнявала в бурната любов, която родителите й хранеха един към друг. Кристин винаги намираше време да каже по някоя дума или да дари някоя ласка на децата си — и свои, и доведени. Но всички знаеха, че Оуейн бе слънцето в нейния свят. Когато той си беше у дома, тя разцъфваше като златен слънчоглед, когато отсъстваше — направо посърваше.

Кристин свали летвичките и завърза намотаната вълна. Ариана погледна наведената глава на майка си и попита:

— Когато се оженихте с папа, ти обичаше ли го?

Кристин вдигна очи. Чертите на лицето й сега бяха станали меки и нежни, сякаш Ариана я гледаше през воал от мъгла.

— Дали съм го обичала? О, не. Изобщо. Почти не го познавах, пък и той ме плашеше. Изглеждаше ми толкова далечен и суров. И все пак пожелах да ме люби още от първия миг, в който ме докосна. — Тя се загледа в далечината и на устните й грейна едва забележима усмивка. — Беше като огън — горещ, буен, всепоглъщащ. Не можеше да се впише в нормалните рамки.

Ариана остана озадачена от това признание. И малко шокирана. Извърна лице, внезапно притеснена да срещне очите на майка си.

Погледът й пробяга към двамата мъже на пиедестала. Баща й се бе отпуснал на високия си трон, опрял едната си ръка на резбованата облегалка и стиснал рога в другата. Рейн беше отметнал глава и се смееше в захлас на нещо, което принцът му приказваше. Ръцете на по-възрастния мъж политнаха с удивителна грация и описаха във въздуха дуел с въображаема сабя. Без съмнение разказваше за някой от безчетните си двубои.

Ариана все още чувстваше топлина между бедрата си — приятна влага, останала след неговата любов. Тя опита да си представи как родителите правят това, което двамата с Рейн бяха правили този следобед, но съзнанието й се посвени да извика картината. Преди тя гледаше на Оуейн и Кристин Гвинедски от позицията на тяхна дъщеря. Те бяха за нея като богове — мъдри и неуязвими. Сега тя изведнъж ги видя като простосмъртни люде, податливи на човешките слабости, водени от чисто човешки страсти.

Оуейн се изправи и извика през залата:

— Кристин, любов моя! Двамата с Рудлан отиваме на покушение! Мерфин ап Хивел има едно стадо овце, на което съм хвърлил око още от началото на лятото. Едни такива рунтави, с гъста и белоснежна вълна.

Двамата калени в битките войни си помогнаха да слязат от пиедестала, сякаш се спускаха по най-стръмния склон на Голямата планина. После бавно и внимателно тръгнаха към камината, но столовете и пейките сякаш се бяха наговорили да им се пречкат в краката и придвижването бе съпроводено от трясъци и псувни, докато накрая двамата най-сетне пристигнаха при жените си невредими.

Оуейн се изсмя и от вонящия му на медовина дъх Ариана едва не припадна.

— Мръсник като Мерфин не заслужава такова прекрасно стадо. Това противоречи на природните закони, нали, Рудлан? — запита принцът и така сърдечно тупна Рейн по гърба, че той залитна.

Рицарят се усмихваше лениво на Ариана и направо я събличаше с горещия си, премрежен поглед.

— С норманеца решихме — обяви тържествено Оуейн, — че е наш дълг като християнски рицари да възстановим природата на… ъ-ъ-ъ… реда на природата.

Двамата не изчакаха отговора на съпругите си и тръгнаха да си пробиват път през лабиринта от заспали слуги и войници, които лежаха проснати в коридора.

— Да не си забравиш сабята, съпруже — викна Кристин подир мъжа си.

— Как можеш да ги подтикваш към такива глупости? Те са толкова пияни, че едва ли ще успеят да се качат на конете си, какво остава да яздят чак до Лин и да се бият срещу Мерфин ап Хивел — възмути се Ариана.

— Ако му забраня да тръгне, той ще се заинати. Мъжкото му достойнство ще го принуди да доказва пред норманския ти съпруг, че тук командва принцът на Гвинедия. Освен това, едва ли ще стигнат далеч — отвърна майка й и сви рамене.

— Държат се като деца — намръщи се Ариана.

— Такива са мъжете. Момичетата порастват, стават съпруги, после и майки, а мъжете дълбоко в сърцата си остават завинаги момчета. Една мъдра съпруга трябва да знае кога да се отнесе с насмешка към детинщините на мъжа си и кога да го смъмри за това.

В изражението на Кристин имаше решителност, която Ариана не бе виждала преди. През всичките тези години родителите й почти не се караха, но в редките случаи, когато това ставаше, Оуейн, могъщият принц на Гвинедия, винаги отстъпваше. Ариана твърдо реши, че преди да напусне имението, ще поговори с майка си и ще разбере как трябва да постъпи, за да укроти черния дракон.

Изведнъж силен плясък, следван от поредица цветисти псувни, наруши нощната тишина.

— Боже Господи! — възкликна Ариана и сложи ръка на устата си да не се изхили. — Паднаха в рова!

Майка и дъщеря внимателно положиха намотаната вълна и тръгнаха да спасяват мъжете си. Вървяха бавно, сякаш се разхождаха след литургия. Когато стигнаха до портата, стражарите на Оуейн вече бяха донесли въже и се готвеха да извадят двамата храбреци от слизестата вода. С пръст на устата, Кристин прибра въжето и им махна с ръка да се приберат.

Нощта бе дълбока и тъмна. На небето едва мъждукаха няколко звездици, а нащърбената луна не хвърляше нито лъч светлина. Кристин, дребничка и фина като момиче, притича до дебелата верига на подвижния мост, но не го спусна, а само преметна единия край на въжето през тежките метални халки.

— Какво, по дяволите, става там горе? — изрева Оуейн. — Къде пропаднаха всички? Замръзваме, бе хора. А как вони!

Кристин събра полите си и приседна на края на рова. Усмихвайки се, Ариана я последва. Отдолу вонеше на застояла вода. За щастие на двамата войни, които плуваха в тинята, мръсният канал на крепостта не се изсипваше в рова, а се отвеждаше по специално прокопан подземен тунел.

Кристин се хвана за ръба и погледна надолу в тъмнината.

— Оуейн, любими, защо реши да плуваш посред нощ? Мислех, че ще крадеш добитъка на Мерфин.

— Кристин, скъпа, това ти ли си? Не ми чуруликай, жено. Бързо донеси въже и си покрий краката, за Бога.

Кристин вдигна полата си още по-нагоре. На слабата лунна светлина белите й колене приличаха на два сребърни портокала.

— Изглежда тези велики, смели рицари имат нужда от помощта ни, дъще. Какво ще кажеш, да им помогнем ли?

Ариана погледна в рова, но макар да чуваше бурно пляскане, не успя да види нищо.

— Ами, защо ще им помагаме? Щом са такива велики и смели, значи могат да се оправят и сами.

От тъмната дупка се чу гласът на Рейн:

— Ариана, васал мой любими, спомни се днешния следобед и клетвата, която ми даде.

Да, Ариана си спомняше следобеда. Целият следобед. Всеки път като се сетеше за него, започваше да се чувства слаба и замаяна.

— Мисля си — каза Ариана уж на майка си, но достатъчно високо, че да я чуят и долу: — Мисля си, че една нощ в рова ще им даде добър урок друг път да не се правят на похитители, когато стомасите и главите им са пълни с медовина.

— Ариана! — изрева Рейн отдолу, зарязвайки преструвките.

— Кристин, жена на сърцето ми, любов на живота ми — подхвана баща й с гальовен тон, какъвто не бе чувала преди. — Нали не смяташ да ме оставиш да се удавя тук? — Като видя, че номера му не минава, той смени тактиката. — Слушай! Ако не намериш въже веднага, като изляза, ще те накарам горчиво да съжаляваш!

Кристин започна да си тананика разсеяно, а отдолу се чу припряно шушукане — явно мъжете обсъждаха новата си стратегия. Ариана се чудеше дали ще започнат с обещанията, или ще продължат със заплахите.

— Ариана, чуваш ли ме? — провикна се Рейн.

— Да, какво друго ми остава — разклати крака Ариана.

— Баща ти ми каза, че умишленото неподчинение на жената пред нейния господар и съпруг — неподчинение, което води до заплаха за здравето и живота му, — е в списъка. В списъка, Ариана. Тоест, ако продължаваш в същия дух, аз просто ще съм длъжен да те накажа и ти трябва да го приемеш. Такъв е законът.

— За какъв списък говори? — учуди се Кристин. — Какъв закон?

Ариана бе благодарна на тъмнината, че скрива поруменялото й от срам лице.

— Пиянско бръщолевене — отвърна тя на майка си и небрежно заразглежда ръцете си, сякаш можеше нещо да види в тъмницата. — Заплахите ти съвсем не ме трогват, съпруже. Право да ти кажа, мисля, че е време да се прибирам в замъка да си продължа работата.

Майка и дъщеря станаха и се направиха, че си тръгват. Дрънкаха с веригата, тропаха по дървения под, а ртдолу залетяха нови викове и заплахи. При портата двете жени се спряха и уж взеха да размислят.

— Според мен — подхвана Кристин, — макар че си го заслужават, би било прекалено жестоко да ги оставим цяла нощ в рова.

— Може би имаш право — отвърна Ариана. — Току виж някой стражар сбъркал Рейн с нормански скитник и рзел та го уцелил със стрелата си.

— Въобще не е смешно — дочу се гласът на Рейн от тъмнината. Говореше сякаш процеждаше думите през зъби.

Ариана се изсмя в шепа и срещна погледа на майка си.

— Да донеса ли въже?

— Ами… — въздъхна примирено Кристин, като човек, който се оставя състраданието да победи здравия му разум. — Иначе ще прогизнат до кости и ще се удавят до заранта.

Двете завързаха единия край на въжето за веригата, а другия спуснаха в рова. След кратка препирня, в която Рейн твърдеше, че мъдростта трябва да върви пред младостта, а Оуейн настояваше, че красотата трябва да отстъпи път на младостта, въжето се изпъна и някой от двамата се закатери нагоре. Внезапен страх сви стомаха на Ариана. Дали тя и майка й не бяха отишли твърде далеч с играта?

Главата на Оуейн се появи над моста, следвана и от останалото. Принцът приличаше на слизесто влечуго, току-що изпълзяло от дупката си. Той се засили и се втурна към жена си.

— Ела, скъпа, дай ми една целувка!

Майка и дъщеря се втурнаха с писъци и смях към крепостта. Оуейн се обърна, изплю застоялата вода от устата си и въздъхна:

— Жени!

— Ни с тях, ни без тях — допълни Рейн, докато се мяташе на моста. — Сигурно Адам пръв си го е казал.

— Без съмнение — изсмя се Оуейн и изстисквайки прогизналата си туника, хвърли поглед на норманеца — Неговия враг. Светлите очи на рицаря гледаха портата, през която бе изчезнала Ариана.

Оуейн се изправи и сложи тежката си ръка на рамото му.

— Ще я обичаш, нали? Ще обичаш моята Ариана.

Рейн се скова, но не се дръпна от ръката на тъста си.

— Няма да види нищо лошо, докато ми е жена — отвърна.

Това не беше обещанието, което Оуейн бе очаквал да чуе, но все пак беше доволен. Бе видял как норманецът гледа след дъщеря му и това му стигаше. Не любовта, а страстта караше мъжа да гледа така след жена. Той самият бе почувствал такава страст към Кристин още в първия миг. Чувстваше я и сега, почти двадесет и пет години по-късно, и много добре знаеше, че такава страст не може да не прерасне в любов.

Слънцето погали затворените клепачи на Ариана и тя бавно отвори очи срещу златовезания балдахин на брачното си ложе. Протегна ръка, но мястото до нея бе празно. Тя се извърна, притискайки лице до възглавницата, и вдъхна дълбоко мириса, който той бе оставил.

Бракът им далеч не бе идеален. Но през седмицата, която бе изминала откакто напуснаха имението на баща й, двамата бяха стигнали до известно помирение. Да, точно помирение беше думата. Смяха се, любиха се, а в тишината на нощта си казаха истини, в които денем не вярваха съвсем. Бяха като смъртни врагове, които, уморени от битката, кой знае как бяха започнали да се харесват. Бяха заровили томахавките и бяха приседнали заедно да изпият чаша медовина, да си разправят едно-друго, да се посмеят и може би да станат приятели.

Той вече я водеше със себе си, когато посещаваше именията си. Земята, управлявана от господаря на Рудлан, обхващаше гъсти гори, мочурливи равнини, обрасли с жилава трева, пусти солени блата, край които гнездяха блатни птици. Но имаше и плодородни низини … с овес, ечемик и ръж, разхвърляни в безпорядък като — кръпки в прокъсан килим, зелени хълмове с тучна трева, изпъстрени с бели стада вакли овце.

— Сигурно е приятно да знаеш, че всичко това е твое — попита го тя един ден, докато стояха на върха на един хълм и се наслаждаваха на прекрасната гледка — плодородна зелена равнина, обрамчена със синкавата ивица на реката.

— И твое — отвърна й той и тя осъзна, че не говори празни приказки.

Честта на Рудлан за него бе обща и двамата трябваше да си поделят и благата, и отговорностите, които те носеха.

Ариана се протегна и изпъна крака. Трябваше да става вече. Иначе Рейн пак щеше да я нарече поспалана. Този ден имаха намерение заедно да отидат и да видят как върви жътвата. Ветрецът, който долиташе през прозореца, вече носеше аромата на прясно жито.

Тя спусна крака на пода и изведнъж й се догади. Приклекна до кревата, но не можа да се успокои и преди да разбере как, повърна в нощното гърне. Дишайки тежко, тя се преви на две и не смееше да помръдне от страх, че отново ще я присвие.

Два кльощави крака изникнаха пред замъгления й поглед. Тя бавно вдигна очи, докато стигна до млечно-бяло лице, обградено от кичури яркочервена коса, и срещна позната усмивка.

— Какво правите на пода, милейди?

— А ти как мислиш, глупчо? — Притеснена, че проклетият оръженосец я бе заварил в такова положение, Ариана бързо се изправи на крака. — Ти защо си станал? Ще ти се отвори раната.

Тя пристъпи към момчето и изведнъж й причерня, а когато отново дойде на себе си вече лежеше на леглото, а Талезин седеше до нея с някакъв съд в скута си. Нейният златен купел. Момчето се наведе да избърше лицето й с влажна кърпа и Ариана за миг усети, че над тялото й се разлива приятна топлина, сякаш влизаше в топла, ароматна вана. Тя погледна дълбоко в черните му, озарени от светлина очи.

„Той не е оръженосец“, помисли си. „Никой не би оживял след такава рана, а той дори вече е на крака. Пък и тези очи. Има нещо в очите му…“

— Прилоша ви, милейди. Няма нищо страшно.

Гласът беше на Талезин — чист, звънлив, мелодичен. Глас на певец. Но очите, очите принадлежаха на друг човек, от някакъв друг свят…

Тя стисна клепачи. Чувстваше се отвратително. В устата й горчеше, в главата й блъскаше тъпа болка.

— Да ви дам ли пак гърнето, милейди? — попита Талезин.

Ариана бавно отвори очи.

— Изглежда някой норманец се е опитал да ме отрови.

Момчето се ухили и очите му светнаха.

— Сигурен съм, че норманец ви е докарал до това състояние, милейди. Вие сте трудна. Ще имате дете.

— Не може да бъде!

Очите му станаха още по-искрящи.

— Стига глупости, момиче. Естествено, че може. — Светлината в погледа му избледня и той отново заприлича на себе си: едно иакостливо момче, на чието лице грееше самодоволна усмивка. — Господарят ще се зарадва.

Дете. Ариана сложи длан на скута си. Ще има дете. От Рейн.

В душата й нахлуха чувства, толкова много и с такава бързина, че тя не можеше да определи нито едно от тях — радост, страх, вълнение.

Дете. Ще имам дете!

Изведнъж до съзнанието й стигна веселото чуруликане на Талезин, който подскачаше из стаята.

— Днешното ви неразположение не е страшно. От него не се умира, нищо че така ви се струва. Всъщност това е добър знак, който означава, че в утробата ви расте дете.

Той отново седна до нея с кожен мях в ръце. Помогна й да се изправи и поднесе мяха пред устните й.

— Това трябва да ви облекчи — ревен, сладник и горчивка. Горчивката има отвратителен вкус, но сладникът малко от малко го смекчава.

Ариана изпи отварата с гримаса. Момчето понечи да си тръгне с мяха, но тя го хвана за ръката.

— Талезин, ще ме оставиш сама да кажа на мъжа си за това, нали?

— Разбира се, милейди. Тази чест е изцяло ваша — усмихна се лъчезарно той и я потупа по бузата като дете.

Тя не можа да не отвърне на усмивката му.

— Изглеждаш толкова щастлив. Човек ще каже, че ти си причината за тази радост.

Хитра, пакостлива искрица присветна в очите му и те заблещукаха като две звезди в тъмна нощ.

— Богинята е с вас — прошепна той и тръгна към вратата, тананикайки си.

На излизане се обърна, усмихна се широко и запя с думи:

Лейди, ваш съм аз, и с тяло и с душа. Вземете ме и ме дарете с единствената си любов.

Вратата се затвори и заглуши медения глас на Талезин.

Ще имаме дете. Рейн ще се зарадва като му каже. О, не, той направо ще подскочи от радост. Та нали това искаше най-много. Нали това бе заветната му мечта.

Тя погали корема си. Мисълта, че в същия този миг вътре в нея расте дете, й се стори странна. Странна и чудата. Тя вдигна глава, погледна равния си корем и се опита да си го представи наедрял от плода. Видя се дебела, тромава, издута като бъчва и й стана смешно. После се видя как държи дете, което суче от гърдите й, и усмивката й стана нежна и изпълнена с любов.

Бавно и внимателно Ариана се изправи и седна на края на леглото. Чувстваше се слаба и замаяна, но вече не й се повдигаше. Златният купел лежеше там, където го бе оставил Талезин. Тя го хвана в дланите си и погледна вътре, но видя само лицето си, отразено от гладката повърхност на водата. Потопи пръсти и отражението потръпна и изчезна. Не я притесняваше това, че купелът изведнъж бе решил да запази тайните си. Сега тя изживяваше бъдещето си.

Носеше сина на норманеца и изпитваше единствено радост.