Пазителят на сънищата

ОСМА ГЛАВА

Златният купел пулсираше, искреше и я мамеше.

— Боже Господи! — възкликна Ариана, ядосана на собствената си глупост.

Естествено, че съдинката ще искри, след като яркото утринно слънце я къпе с лъчите си. А пулсирането — то беше илюзия. Просто облаците, които плуваха в небето, се отразяваха в гладката повърхност на металния съд. Ариана вече нямаше нужда от вълшебни купели, за да разбере бъдещето си. То беше ясно — днес бе нейният сватбен ден.

Купелът стоеше под прозореца върху тапицирания капак на една ракла. Ариана не смееше да се приближи, за да види дали в съдинката има вода, но сякаш бе сигурна, че е така. Купелът изведнъж се беше появил в спалнята й тази сутрин. Или онзи проклет лъжец, оръженосецът, го беше донесъл, или пък бе изникнал отнякъде. „Нали все пак принадлежи на стария Мирдин“, помисли си Ариана и се засмя на лековерието си.

После докосна огърлицата на врата си и решително обърна гръб на купела. Докато крачеше из стаята, краката й мачкаха ментовите клонки, разпръснати по тръстиката и в горещия летен въздух се разнесе свеж аромат. На голямото легло с балдахин лежаха дрехите, които тя трябваше да облече за сватбата — подарък от нейния годеник.

Ръката й поглади финия шафранен лен на ризницата. Въпреки страха и неувереността, които изпитваше, Ариана се усмихна при мисълта как меката тъкан ще гали тялото й. Самата рокля, обточена на китките и подгъва с хермелин, беше ушита от най-прозрачна коприна с цвят на пролетни макове. Елегантната мантия, която трябваше да се облече върху роклята, бе изработена от златовезана сапфирена коприна, а ръкавите й бяха толкова дълги, че се влачеха по земята.

„Всяка жена би се чувствала прекрасна, облечена в такава прелест“, помисли си Ариана.

Очите на всеки мъж биха заискрили от любов при вида на такава невеста.

Но не и очите на един норманец.

Сърцето й се сви, като си помисли каква радост би следвало да изпитва на този ден. Денят на нейната сватба. Момичешки мечти… Тя щеше да изпълни дълга си така, както бе пожелал баща й, но мисълта, че ще се омъжи за този норманец я изпълваше със страх и отчаяние. Той беше студен, безпощаден и жесток и я презираше само защото във вените й течеше уелска кръв. Как можеше да се надява, че между тях някога ще се зароди онази любов, за която бе мечтала? Проклетият купел…

Той сякаш я теглеше, мамеше я и тя бавно обърна глава… Купелът искреше, обагрен с цвят на млада кръв и пулсираше, сякаш вътре в него туптеше сърце. Познанието, уловено в този древен потир, едновременно я блазнеше и отблъскваше. Страх… Изпитваше невероятен страх. Дланта й притисна разтуптяното й сърце.

Не си спомняше как бе стигнала от леглото до раклата, но изведнъж се озова пред прозореца с купела в ръце. Гладкият метал изгаряше ръцете й и по тялото й премина огнен вихър, горещ като жупел от устата на дракон. — О, не… — прошепна тя.

Но магията на златния купел бе по-силна от нея. Тя погледна навътре в искрящите вихърни дълбини.

Водата, червена като кървяща рана, се въртеше и сякаш я поглъщаше. Стълбове сребриста мъгла се извиваха нагоре и бавно обгръщаха съзнанието й. Пред очите й лумна синьо-бял пламък, който постепенно угасна и се превърна в нежно сияние. Тя плуваше, плуваше в това море от светлина… До сетивата й достигна аромат на зюмбюли и златоцвет, на росна земя, която се грееше на топло лятно слънце. Горещ, влажен повей погали лицето й…

Тя стоеше на върха на обветрен хълм, с букет диви цветя в ръце. Над нея златното слънце висеше неподвижно, като окачено в това небе, така лазурно синьо, че чак очите й я заболяваха, като го гледаше. Но в сърцето й пареше болка. Тя го беше загубила. Завинаги! О, Господи, беше го загубила!

В далечината се движеше нещо… Рицар на кон препускаше през полето към нея. В душата й проблясна надежда — силна, гореща и пламенна, като искра от кремък.

Огненият вятър брулеше все по-силно лицето й. Ароматът на цветята гъделичкаше сетивата й. Сълзи замъгляваха погледа й. Тя протегна ръце, а вятърът поде цвятата и ги завъртя във вихър от пурпурни и жълти венчелистчета.

Той дръпна юздите преди да изкачи хълма и слезе от седлото. Погледна я, напрегнат и колеблив, сякаш се страхуваше да се приближи, сякаш не беше сигурен в любовта й. Нерешителността му предизвика в нея усмивка. Та това бе нейният мъж и любовта й към него бе неизличима и вечна. Той пристъпи плахо към нея. Слънцето блесна в златистата му коса, като маяк в бурна и непрогледна нощ.

Тя се смееше, полудяла от радост, и тичаше надолу по хълма. Тичаше към единствената си истинска любов. Ръцете му, силни и могъщи, обгърнаха тялото й. Тя се отпусна в прегръдките му и почувства такава топлина, сякаш отново се връщаше у дома след дълго и безкрайно отсъствие. Гласът му, топъл като вятъра, я погали.

— Обичам те, Ариана, обичам те…

Тя вдигна очи да погледне лицето му, но огненото слънце блестеше зад златистата му глава и сякаш палеше косата му… разтапяйки видението в червена мъгла, водовъртеж и празнота…

— Не…

Ариана стисна купела, опитвайки се да върне съня. Но водата вътре бе равна и неподвижна. Главата й се замая, в стомаха й пролази отвращаваща тръпка, но тя премина бързо.

Ариана допря длани до лицето си и макар че от пламналите й очи все още се стичаха сълзи, тя се изненада, че страните й са мокри. Нещо притискаше гърдите й, но това беше сладка болка. Любов… Не беше изпитвала това чувство досега. О, да, тя истински бе обичала родителите и братята си, но не с това пламенно чувство за себеотдаване, не с тази всепоглъщаща страст, каквато бе изпитала към мъжа от видението. На устните й грейна плаха усмивка…

Моят златен рицар.

Ариана обви ръце около тялото си и се завъртя на пети. Любов! В бъдещето й имаше любов. Любов и един златокос рицар…

И брак с мъж с гарвановочерна коса и сурови сиви очи, мъж, който я презираше и отблъскваше. Мъж, който бе казал: „Предпочитам да получа крепостта без булката.“

Разочарованието раздра гърдите й, като внезапен саб-лен удар. За миг, миг на паника и страх, тя си помисли да избяга. Дори почти тръгна към вратата. Но чувството за отговорност й бе толкова присъщо, колкото тъмната коса и зелените й очи. Баща й я беше жертвал, за да спаси честта на Гвинедия. Ако бракът й се осуетеше, примирието щеше да свърши и крал Хенри отново щеше да нападне Уелс, този път може би успешно. Земята на нейния род щеше да стане плячка в ръцете на алчни нормански завоеватели, народът й щеше да бъде поробен. В сравнение с това, нейното лично щастие беше без значение.

И все пак… бурната, невероятна любов, която бе почувствала в прегръдките на златния рицар, нежният му глас, който бе галил ушите й, вълшебните думи, който той бе изрекъл… Обичам те… Струваше си да преживее какво ли не, за да стигне до този едничък момент, в който ще полети надолу по един обвян от вятъра хълм и ще се хвърли в прегръдките на човека, когото обича.

Вратата се отвори със скърцане и в стаята влезе Едит с купчина кърпи в ръце, следвана от двама слуги, които се огъваха под тежестта на вана, пълна с топла вода с аромат на лимони.

— Милейди, имаме толкова много работа — каза прислужницата. — Вече е почти три. Остава ни малко повече от час да се приготвим за сватбата.

Ариана извърна глава и стисна очи да спре сълзите си. Не можеше да си позволи да плаче пред прислугата. Погледна през прозореца. Дворът вече се пълнеше с ратаи, крепостни селяни, пастири и градски големци. Цялото население на Рудлан и прилежащите му земи се бе стекло да види сватбата на новия си господар.

Ариана забеляза, че хората са се разделили според начина си на живот. Уелсците — овчари и пастири, които обитаваха високите планини — стояха в едната страна на двора. В другата се събираха англичаните, които живееха в градовете и обработваха плодородните низини. По закон, всички те бяха длъжни да се подчиняват и да служат на господаря на Рудлан, независимо кой бе той. Но там, където стояха уелсците, във въздуха се носеше враждебност, подозрение и омраза.

Уелсците бяха беден народ и това личеше и по дрехите им — бозави сукнени гамаши и туники от груба вълна. Сред тази сивота вниманието на Ариана не можеше да не бъде привлечено от двама мъже, облечени в ярки копринени ризи. Те стояха на сянка до пивоварната и си говореха, но очите им шареха непрекъснато и ръцете им не изпускаха дръжките на сабите. Единият беше висок и длъгнест като камшик, кожата му бе загоряла от слънцето, а светлокестенявата му коса беше подстригана ниско над челото като на свещеник. Другият, доста по-възрастен, имаше месести рамене и толкова пълни бедра, че по тях се образуваха обръчи като на бъчва. Дългата му металносива коса се спускаше на кичури по раменете му.

Ариана познаваше тези мъже. Това бяха братовчедите й Кайлид и Айвър — кастелани на съседните имения Рьос и Рюфон. Тези земи бяха част от зестрата, която Ариана щеше да донесе със себе си след сватбата. Братовчедите й можеха да останат кастелани на земята си, само ако положеха клетва за вярност пред нейния съпруг, новия им господар. Днес те бяха дошли не само да присъстват на сватбата й, но и да окажат почестите си на новия владетел на Рудлан. Като ги гледаше как стоят нащрек, как се оглеждат с подозрение наоколо, Ариана си помисли, че биха предпочели да ги разпънат на кръст, отколкото да отдадат почит на един норманец.

В този момент двамата мъже се обърнаха и погледнаха към нея, сякаш ги бе повикала с поглед. Тя беше сигурна, че я бяха видели на прозореца, но когато им махна с ръка, двамата останаха неподвижни. Почти усещаше гнева им, плъпнал по двора като прериен пожар. Сякаш я обвиняваха за обстоятелствата, които ги бяха довели в Рудлан да коленичат пред този нормански господар.

Ариана бавно свали ръка и стисна очи да спре поредния изблик на сълзи. Остра, пареща болка изпълни гърдите й. Изведнъж тя се почувства сама, съвсем сама на този свят.

— Милейди, ваната ви е готова.

Ариана вече се обръщаше, когато забеляза нещо странно. Арената, където преди седмица се бе състоял двубоя, сега бе оградена като кошара. Селяните, които се стичаха към замъка от всички посоки, водеха със себе си крави, волове, бичета и биволи и ги оставяха в кошарата, която вече бе почти пълна с мучащи, ревящи добичета. Наоколо стояха десетина рицари в пълно бойно снаряжение и просто гледаха.

— Как мислиш, защо водят животните в Рудлан? — попита Ариана.

— Плащат си глобата, милейди — отвърна Едит и като видя, че Ариана я гледа учудено, добави: — Глобата, която лорд Рейн наложи на всяко уелско домакинство, било то свободно или крепостно, заради обира. Те ще трябва да възстановят животните, които му бяха откраднати.

Три дни по-рано крал Хенри и армията му бяха напуснали Рудлан и бяха поели по пътя към Англия. Облаците прах от копитата на конете им още не се бяха разнесли и някаква странна група конници, с черни качулки на главите, нападна крепостта и ограби всичките животни. За по-малко от час в оборите на господаря не остана нито едно добиче. Ариана едва бе скрила удовлетворението си, виждайки как тези непознати конници бяха направили за смях норманските узурпатори. Всъщност начинът, по който бе извършен обира, не й беше напълно непознат. Такива дяволити и опасни номера бяха съвсем присъщи на братовчед й Кайлид. Той беше в състояние с едната ръка да се кълне във вярност на норманския нашественик, а с другата — да му краде добитъка.

Но, ако това, което казваше Едит, бе вярно, номерът нямаше да се стори забавен на пастирите от околността, защото именно те щяха да плащат за чуждите грехове.

— Но нали не се знае, кой е извършил обира? — възмути се Ариана.

Едит сви рамене и отвърна:

— Уелсци са го направили, милейди, и уелсци ще трябва да плащат. Така казва господарят ми. До един са такива. Милейди, моля ви… водата изстива — прикани я тя.

Но Ариана продължи да гледа растящото стадо. Селяните вкарваха животните си в кошарата, а после си тръгваха с наведени глави и превити гърбове. Цялата тази несправедливост я изпълни с гняв. Как можеше този човек — този нормански рицар, който знаеше да управлява само с железен юмрук — да накаже цял един народ за деяние, извършено от един човек. Ръцете й, който досега лежаха отпуснато на перваза, се свиха в юмрук. Тя си спомни как се бе убеждавала, че е способна да бъде покорна и отстъпчива съпруга на такъв мъж. Е, не беше! Сърцето й отказваше да приеме такава неправда.

Но решителността й трая кратко. Ариана изведнъж осъзна, че едва ли може да направи нещо повече, освен да го нарича тиранин. Братовчед й бе намерил начин да изрази презрението си към човека, който щеше да стане негов господар. Дори селяните, които се събираха в двора, излъчваха явно пренебрежение със скованите си походки и мрачните си лица. Господи, само ако имаше начин тя, Ариана Гвинедска, да покаже на черния рицар, колко го презира за това, което бе извършил, само ако можеше да накара народа си да разбере, че макар да бе принудена да се омъжи за човек от проклетата норманска раса, тя си оставаше кимрийка, жена на Уелс, оставаше си една от тях.

Когато Ариана приключи с къпането, тя вече знаеше какво точно да направи. И щом прислужницата й донесе прекрасната яркочервена рокля, тя я отблъсна и каза:

— Не, Едит, тази дреха е неподходяща.

— Неподходяща, милейди?

— Да, такива одежди се носят на празник, а аз… аз не празнувам.

Слънцето сипеше жар по открития двор. От земята на талази се издигаше мараня и правеше още по-непоносими струите горещ въздух, литнали от огньовете, над които в големи медни казани къкреха яхнии и сосове. Готвачите, голи заради жегата, въртяха на огромни шишове елени и тлъсти глигани за следобедния празник.

Участниците в сватбената процесия, които се чудеха как да не се изпотят в копринените си одежди и обточе-ните си с кожа мантии, се събраха пред централния замък. Църковната камбана заби, опитвайки се да надвие свирнята на министрелите.

Лейди Ариана щеше да бъде отведена към съдбата си на бяло муле — също подарък от годеника й. Животното бе щедро украсено със седло, обсипано с малки сини цветчета; попона от алена коприна и нагръдник от сребро, окичен със звънчета, които подрънкваха при всяко вдишване. Според традициите булката трябваше да бъде заведена до църквата от баща си, но в този случай ролята на родител играеше по-малкия й брат Рьодри.

Момчето стоеше до мулето, нервно подмяташе юздите, пристъпяше от крак на крак и час по час поглеждаше към входа. Булката закъсняваше.

Младоженецът, примрял от жега във виолетовите си копринени одежди, усещаше, че започва да губи контрол над здравите си нерви. Беше му ясно, че закъснението на невестата не се дължи на последни суетни преди събитието. Просто това бе нейният не дотам изискан метод да покаже колко се отвращава от идеята да се омъжи за копелето на графа на Честър.

Рейн улови погледа на оръженосеца си: ще прати Талезин да изведе забравилата се булка, дори ако трябва да я влачи за косите! Но тъкмо, когато понечи да издаде заповедта, министрелите засвириха булчина песен. Изведнъж Рейн видя как лицето на Талезин помръкна от изненада. Гласовете на певците се объркаха и замряха. А когато новият господар на Рудлан бавно обърна глава, в двора настана тягостна тишина.

Тя стоеше на стълбите, облечена не в прекрасната копринена дреха, обточена с хермелин, не в разточително скъпата сватбена рокля, която той й бе подарил, а в груба, дълга до коленете туника от прокъсано зебло. Краката й бяха боси, а по лицето й имаше следи от черна пепел. Косата й се спускаше по раменете на необуздани, сплъстени кичури.

Зебло и пепел.

Той гледаше вцепенен и не можеше да повярва на очите си. Зад гърба му тьлпата започна плахо да се смее. А от страната, където стояха уелсците, първо бавно и леко, после гръмко и мощно се разнесе вик. Скандираха името й.

Деляха ги не повече от десет метра. Рейн тръгна към нея и смехът и виковете секнаха, сякаш всеки бе сложил ръка на устата си. Талезин се опита да го спре, но той го блъсна встрани. Не усещаше нишо, не съзнаваше нищо, виждаше само нея.

На една ръка разстояние Рейн спря, но не я докосна. Помисли си, че ако го направи, ще я убие. Погледите им се срещнаха. Зениците й се разшириха и потъмняха, но тя не отмести очи.

— Народе мой! — викна. — Аз страдам с теб по отнетите добичета!

— Млъкни!

Думите му, резки и парливи като полярен лед, я спряха. Погледът й започна да блуждае, а после отново се прикова в очите му. Тя сниши глас и му каза:

— Не е господар този, който краде от селяните си и нарича това справедливост.

— Млък!… Дума да не си казала повече!

Кръвта на Рейн бучеше в ушите му силно и мощно като океанска вълна. Той пое глътка въздух, после втора и бученето затихна. Сетне стисна зеблото около врата й и видя как гърлото й се свива в отчаяно усилие да преглътне. Мускулите му се изопнаха. Тя се скова от страх, но не отмести погледа си.

Той дръпна рехавото зебло и то се разкъса на две.

Дращещият звук отекна в изумителната тишина. Очите му, запалени от гняв, зашариха по тялото й. Тя вдигна ръце да прикрие гърдите си, но после, с видимо усилие, ги отпусна.

Рейн вдигна глава, погледна я в очите и каза:

— Срамиш името си, жено! Сега ще се върнеш в замъка и ще слезеш облечена така, както подобава на невестата на един господар.

В първия миг тя не реагира. Просто стоеше вцепенена пред него и го гледаше с искрящи, неподвижни очи. После се обърна бавно и тръгна по стълбите към замъка.

Ариана затвори вратата и облегна гръб на грубите, обковани с метал дъски. Ала миг по-късно някой блъсна силно от другата страна и тя се озова по средата на стаята.

Талезин прекрачи прага и застана с ръце на хълбоците. Тя понечи да му се скара за това, че влизаше в стаята й неканен, но като видя изражението му, само пристъпи назад. Въздухът около момчето трептеше, зареден със странна сила — древна и опасна. Сякаш огромен дракон се събуждаше за нов живот. Черните очи на младежа светеха с неестествен блясък и хвърляха искри като при допир на кремък с метал. Червеникавата коса съскаше и потръпваше около главата му като горящ храст. Той отвори уста да каже нещо и Ариана почти очакваше да започне да бълва пламък и жупел.

— Глупава жено! Ако не те познавах толкова добре, бих се заклел, че богинята ти е напълнила главата с пух, вместо с разум.

Думите, изказани с мутиращия глас на невръстно момче, върнаха Ариана в действителността. Дракон ли? Боже Господи! Момчето беше просто един оръженосец, при това доста нахален.

— Как смееш да ми говориш за разум, когато…

— Не мога да проумея защо двама иначе интелигентни люде, като теб и господарят ми, се превръщат в такива глупаци, когато са изправени един срещу друг. Бог да ми е на помощ! Та вие правите бъркотия след бъркотия! — Той закрачи насам-натам, размахвайки ръце да бъде по-убедителен. — Първо ти се опитваш да го съсечеш, после той се опитва да те изнасили и ти му разкървавяваш носа. Той отказва да те ухажва и ти решаваш да се направиш на скудоумна овца и…

— Скудоумна овца ли! Ако спреш да блееш поне за миг, ще разбереш…

Той се обърна рязко и размаха пръст пред лицето й.

— Какво те накара да направиш такава глупост?

Тя блъсна ръката му.

— Поведението ти е непростимо, момче. И въобще, кой си ти, та да ме съдиш? Как бих могла аз, кимрийка-та, да служа на такъв господар? Господар, който лишава селяните си от добитъка им. И какво ще прави, когато дойде зимата и горките люде започнат да гладуват? Ще се смее на страданията им?

Талезин вдигна очи към тавана.

— Ето, виждаш ли… скудоумие след скудоумие!

— Не мога да позволя такава неправда спрямо народа си. Впрочем, този народ е и твой, но теб дори не те е грижа. А наричаш мен скудоумна овца!

— Да, овца, която знае само да блее и изобщо не мисли, която не се сеща да проучи работата преди да реагира и от глупост така обърка всичко! А мен ме заболя устата от приказки и за малко да изгубя прекрасния си глас да убеждавам господаря си и да оправям настроението му… А това никак не е лесно, както ще забележиш, когато го опознаеш по-добре.

— Да проуча? — Стомахът на Ариана се сви в ужасно предчувствие. — Какво да проуча?

— Това, че той смята да им върне добичетата, милейди. Като част от сватбените дарове.

— Сватбените дарове ли?

Според обичая, когато се женеха благородници, всеки, дори най-бедният крепостник, получаваше сватбен дар.

— Но… Не разбирам. За какво му е да събира животните, след като няма намерение да ги задържи?

Талезин я погледна учуден. Що за въпрос? Как може да е толкова недосетлива!

— Който и да е нападнал крепостта, той със сигурност е бил подпомогнат от уелсците и моят господар добре съзнава това. Той искаше хората му да разберат, че като го грабят, те всъщност грабят себе си. Искаше да им покаже, че ще бъде безпощаден към онези, които дръзнат да се опълчват и да въстават срещу него. Сиреч: като не щеш мира, на ти секира. Това трябваше да им бъде за урок. Нека разберат, колко безмилостно може да ги накаже, ако още веднъж посмеят да го нападнат. — Талезин се ухили самодоволно. — Е, какво стана, милейди, май изгубихте ума и дума. Да не би да сте си глътнала езика?

В гърлото на Ариана сякаш наистина бе заседнало нещо и тя трябваше да преглътне тежко на няколко пъти преди да проговори.

— Може би действах малко прибързано…

— „Малко прибързано“ ли? Този път ще съжалявате за необмислените си реакции, милейди. Време е да разберете, че заради положението, което заемате, заради това, което сте, действията ви могат да доведат до последствия. Точно както вълните от хвърлен в езерото камък достигат чак до далечни брегове, които дори не можем да видим.

Ариана почувства вината като пареща болка в гърдите.

— Сега той няма да им върне добичетата, нали?

— Да, наистина добре се нареди. — Оръженосецът избърса сълзите, които незнайно как се бяха появили по страните й и взе да я успокоява. — Не плачи сега. Очите ти вече се подуват. Ще развалиш онова прекрасно излъчване, което господарят ми толкова много харесва.

Ариана избърса лицето си с грапавия ръкав на туниката.

— Не плача, глупако. Аз никога не плача.

Изведнъж в очите на Талезин отново пробяга онази странна светлина, проблясна за миг в зениците му и изчезна без да остави следа.

— Хайде, облечете се бързо и слезте долу, милейди. Не го карайте да ви чака дълго. Това само ще го ядоса още повече.

Ариана вече се решеше.

— Да, да… Талезин! Как мислиш, че ще ме накаже?

— О, господарят ми е много изобретателен като се стигне до наказания — изчурулика весело момчето. — Но се съмнявам, че лорд Рейн би взел за жена красавица с белези по лицето.

— Носиш такова успокоение на душата ми, момче. Защо не станеш пастор? — отвърна Ариана, макар закачливия тон на момчето съвсем да не й харесваше.

Но каквото и да стореше черният рицар с нея, тя трябваше да го понесе с достойнство, както подобава на дъщеря на Гвинедите. Трябваше да направи всичко възможно гневът му да падне единствено и само върху нея.

Ариана облече одеждите, които той й бе подарил, слезе в двора и се изправи пред него с вдигната глава. Погледът му, безизразен и студен, пробяга по тялото й.

Колкото и да се стараеше, тя не можеше да прочете нищо в очите му — нито удовлетворение, нито гняв.

— Господарю мой, моля да ми простите!

— По-високо!

Тя вирна глава и извика:

— Господарю мой, смирено моля за прошка, заради срама, който донесох на себе си и на Гвинедите.

Дълга тишина последва думите й. От страната на уелсците се долови неспокойно раздвижване. Рейн я сграбчи за лакътя и я повлече към мястото, където, хванал поводите на бяло муле, стоеше брат й Рьодри. Ариана сниши глас и едва чуто промълви:

— Господарю, накажете мен! Не карайте народа ми да страда, заради моите грешки!

Той стисна ръката й още по-силно.

— Нека страданията им бъдат твоето наказание!

— Но, господарю, умолявам ви…

— Не се моли! Не ти отива!

Рицарят я избута напред и Рьодри й подаде ръка да се качи на седлото.

— Беше чудесна! — намигна й младежът усмихнат.

Ариана затвори очи да преглътне срама, който отново я задушаваше. Тя не само бе подтикнала народа си към бунт, който можеше да му донесе единствено беди, но бе запалила фитила и на брат си. Бог знае каква глупост можеше да направи момчето сега!

Сватбената процесия, водена от танцуващите министрели, които пееха любовни песни и свиреха на китари и барабани, премина през портите на крепостта. Камбаните на градската църква запригласяха на музикантите. Крепостните селяни край пътя радостно приветстваха сватбарите.

Процесията спря на площада и младоженците тръгнаха по застланата с рози алея към църквата. Ариана пристъпваше до Рейн, без дори да го докосва и почти притичваше, за да върви в крак с него.

„Той е завоевател“, помисли си тя. „Завладя Рудлан, сега ще се опита да завладее и мен.“

От сянката на портала излезе свещеник, облечен в бродирани с позлата одежди, и Ариана, която очакваше да види кръглото червендалесто лице на градския пастор, се изненада като съзря достолепната физиономия на епископа на Сейнт Азаф. Все пак този брак трябваше да скрепи мира между Англия и Уелс и никой не бе така достоен да изпълни формалностите, както един епископ.

Златният пискюл на епископската митра се поклащаше при всяко навеждане. Старецът прочисти гърлото си и подхвана обичайната реч, но Ариана не разбираше думите му. Рейн я държеше за ръката. Дланта му, груба и корава, сякаш поглъщаше нейната и тя не забелязваше нищо освен мъжа, който стоеше до нея. Погледна го крадешком и за миг очите им се срещнаха, но неговите зеници бяха студени и сиви като каменните стени на църквата.

Тя не можеше да си спомни да е изричала клетвените думи, но в един момент осъзна, че епископът благославя пръстена. Рейн взе златната халка в лявата си ръка, но когато понечи да я сложи на безименния й пръст, халката заяде. Ариана бе обзета от непреодолимо желание да се разсмее. Според поверието, както тръгне пръстена, така ще върви и брака — ако халката легне на пръста леко, съпругата ще бъде кротка и добра, ако заяде — ще бъде опърничава и упорита.

Тя вдигна глава и го погледна. В очите му сега искреше загадъчен пламък.

— С този пръстен ти се вричам — каза той и надена халката на пръста й. — Своето тяло на теб обричам…