Пазителят на сънищата

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Рейн!

Тя тичаше нагоре по хълма, вдигнала високо поли, а голите й крака свистяха в тревата.

Талигите, натоварени с греди и камъни, спряха; тежките дървени чукове увиснаха над наковалните; копачите се подпряха на лопатите си и на лицата им грейнаха усмивки — работата по новата крепост на господаря замря. Мъжете наблюдаваха с наслада как лейди Ариана тича по хълма.

— Рейн!

Той стоеше с ръце на хълбоците и се бореше с усмивката, която напираше на устните му.

— Тук работят четиридесет мъже и ти току-що даде възможност на всеки един от тях да огледа краката ти.

Тя вирна глава и очите й се засмяха.

— Какви мъже са, ако не са виждали женски крака досега? Стига си ме хокал, Рейн. Нося ти прекрасни новини. Повърнах закуската си тази сутрин.

— Да викна ли знахарите?

— Може, но след около осем месеца.

Смисълът на думите й най-после стигна до съзнанието му. Лицето му грейна от радост.

— Значи си бременна!

Тя отвори уста да му разкаже всичко с подробности, но той я сграбчи през кръста, залепи устни за нейните и така я завъртя, че краката й се отделиха от земята, а косата й се развя зад гърба й като платно.

Той престана да я върти и двамата останаха прегърнати, докато светът наоколо се укроти.

— Да се разходим надолу към брега — предложи тя. Реката течеше сива и спокойна и отразяваше бледото есенно слънце като излъскана броня. Хапливият вятър разнасяше миризмата на горящия варовик, който използваха вместо хоросан, и врявата, която съпровождаше строителството: дращенето на каменните блокове, скърцането на макарите, виковете, псувните и дрезгавия смях на работниците. От ниското основите на крепостната стена и бойниците почти не се виждаха. Главната кула, стигнала вече човешки бой, бе обградена със скеле и овързана с въжета. Снагата й растеше едва с четири метра на година.

Рейн понякога се чудеше как се е решил да започне строеж, който ще отнеме толкова време. Той винаги бе измервал бъдещето си с часове и годините бяха за него нещо далечно.

Двамата се разхождаха ръка за ръка покрай брега и тя от време на време галеше мазолите по дланта му с палец. Изведнъж спря, погледна го и целуна грапавата му ръка.

— Рейн, страх ме е.

Той прокара пръсти в косите й и откри високото й чело. Знаеше от какво се страхува. Самият той изпитваше същия страх. Но при него той бе двоен. Рейн се плашеше, че ще загуби не само детето, но и нея.

— Всичко ще бъде наред — каза й той и я притисна до себе си.

Думите му не бяха убедителни, но тя намери в тях утеха, или може би прегръдката му я успокои. Бог му бе свидетел, че в нейната той се чувстваше спокоен.

Те дълго стояха така, вплели ръце, а когато тя се дръпна и го погледна, в очите й той видя истината, още преди устните да я изрекат.

— Обичам те, Рейн.

Нежна и всепроникваща топлота изпълни душата му и той разбра, че най-после се е прибрал у дома. Не, лъжеше се, никога не бе имал дом и сега за първи път го намираше. Опита се да й каже, че и той я обича, но думите бяха заседнали някъде между сърцето и гърлото и само устните му успяха да се слеят с нейните в нежна и безкрайна целувка.

Той я придружи да крепостта (онази, в която живееха), но не се качи с нея в спалнята им. Отиде в параклиса.

Веднъж на едно бойно поле, което вече се бе пропило с кръвта на стотици войни, един свещеник му бе казал, че не е необходимо да вярва в Бога, просто трябва да се моли и Господ ще го разбере. Не му повярва тогава. Богът, който бе познавал, никога не се бе вслушвал в молитвите му.

Пред параклиса Рейн се поколеба, съзнавайки собственото си лицемерие. Миризмата на тамян и восък, която долиташе от входа, тъмен като отвор на пещера, извика в съзнанието му плетеница от спомени за дългите часове от детството, прекарани в преклонение пред нещо, в което никога не бе вярвал. Мраморните светии, които стояха от двете страни на входа, сякаш му се усмихнаха.

Макар че като господар трябваше да дава пример на поданиците си, той: рядко посещаваше службите и отдавна не бе влизал в параклиса. Рисунките по стените блестяха като брокат, но той не можеше да почувства Бога в тях. Просна се пред олтара и протегна ръце встрани като за молитва4. Каменният под студенееше на лицето му и миришеше на гроб.

Рейн се притесняваше, че няма да намери подходящите думи, но те изведнъж се изляха от сърцето му, безмълвни и умоляващи.

Господи… Не ми я отнемай, Господи. Вземи всичко друго, но ми остави Ариана.

Четири месеца по-късно Ариана стоеше облегната на гредата, която подпираше сламения покрив на една колиба, а около нея отвсякъде се стичаше дъжд.

Кристина, дъщерята на манифактуриста, гребеше с черпак от черния метален казан, който висеше на верига над огъня, и разливаше супа в малки дървени купи, като от време на време хвърляше по някоя притеснена усмивка на Ариана. После погледът й се плъзгаше към русолявия мъж, който лежеше, изпотен и пламнал от треска, на сламен одър до стената.

Навън дъждът се сипеше като водопад. Вятърът навяваше вода през прага, който беше белосан до блясък — както правеха и в най-мизерния уелски дом — за да се предпази домашното огнище от дявола. А този дом наистина бе мизерен. Представляваше паянтова лятна колиба, в която уелските пастири си почиваха след изнурителен ден. Да се прекара зимен ден в нея далеч не беше приятно.

Кръгла по форма, направена от сплетени тръстикови стебла, колибата нямаше огнище и обитателите бяха наклали огън насред пръстения под. В сламения покрив над импровизираното огнище зееше дупка, която по-скоро пропускаше дъжда, отколкото служеше за комин. Суровите лозови клонки горяха с пукот и искри. Макар лененото платно, което затваряше входа да бе дръпнато, въздухът в колибата тежеше от миризмата на горящо дърво, супа и смрад на мокри овце, останала още от летните обитатели.

От одъра си Кайлид навъсено наблюдаваше жена си, която слагаше купи със супа и дървени лъжици на масата. Очите му час по час стрелкаха Ариана и веждите му още повече се сключваха.

Кристина нареди купите върху изкорубената маса и започна да реже черен, клисав хляб. В колибата имаше още двама мъже. Единият вече седеше край масата с очукана лютня в ръце. Пръстите му от време на време подрънкваха вяло по струните и подхващаха тъжна мелодия, а гласът му бе тъмен, дълбок и толкова уелски, колкото и аромата на супата, който изпълваше тясното пространство.

Другият мъж напълни две чаши с бира и започна да се присламчва към масата.

Гласът на Кайлид, слаб, но нетърпящ възражение, Долетя от сламеника:

— Махайте се оттук.

Човекът се спря насред пейката и учудено го погледна.

— Навън вали като из ведро!

— Вън! — викна Кайлид и мъжете излязоха мърморейки. — Ти също, Кристина — каза Кайлид и добави с по-мек глас: — Моля те.

Момичето го погледна с нещо средно между болка и гняв, взе наметката си и излезе на дъжда.

— Ще се измокрят до кости — каза Ариана.

— Малко по-надолу има друга колиба — Кайлид забеляза наедрелия й корем и меденокафявите му очи се присвиха. — Пак чакаш. Не трябваше да излизаш в такова време.

— Денят не беше толкова слънчев, когато тръгнах — пошегува се тя.

Той понечи да се засмее, но смехът му прерасна в дращеща кашлица, от която лицето му почервеня.

— Донесе ли ми нещо за тая проклетия? — попита той, когато отново можеше да си поеме въздух.

Ариана свали обточената с кожи качулка и бръкна под мантията си да извади чантата с лековете. После напълни една чаша с бира, сипа вътре малко синапено семе и му я пъхна в ръцете.

Вятърът, който нахлуваше през зейналия вход, отвя мократа коса на Кайлид от челото му и от това разстояние Ариана видя, че той е по-зле отколкото бе очаквала. Лицето му гореше от треска, кожата му имаше пепелявия цвят на пресъхнал лист. Но тя вече не изпитваше към него нищо — нито любов, нито дори съжаление. Никога нямаше да забрави как той бе забол нож в ребрата на Талезин.

И гласът, и лицето й станаха сурови.

— Нямаше да дойда при теб, братовчеде, макар да знаех, че си болен. Тук съм, защото Кристина ми каза, че искаш да говорим, защото смяташ да се предадеш на моя съпруг. Вярно ли е?

Кайлид немощно отпусна глава.

— Вярно е. Но аз не съм самоубиец, Ариана. Най-напред искам да бъда сигурен, че мога да разчитам на помилване. Можеш ли да ми осигуриш това, Ариана?

— Ти ще се закълнеш ли, че оттегляш всичките си претенции към Рьос и че ще ни оставиш да живеем в мир?

— На него ще се закълна.

— Не, пред мен трябва да се закълнеш. Пред мен, твоята кръв.

Той отмести поглед. Ариана съзнаваше, че ако Кайлид даде клетва на Рейн, той сто на сто ще я наруши. Но виж, да се закълне пред кръвен роднина… Никой уелсец не би посмял да пристъпи такава клетва.

— Да, по дяволите — процеди ядосано той. — Ще се закълна.

— Веднага. Искам да чуя клетвата ти сега, Кайлид ап Дафид. В името Божие.

Той вдигна очи към нея и започна:

— Кълна се в името Божие, че ще оттегля всичките си претенции към Рьос и повече няма да се бия срещу това норманско копеле, което наричаш свой съпруг, дано Господ порази проклетата му душа.

— Клетвата ти беше неискрена и не ти вярвам. Защо правиш всичко това, след като не е по волята ти?

Той удари с юмрук по стената и отвърна:

— Заради Кристина, дяволите да я вземат. Залепила се е за мен като пиявица. Огледай се, Ариана. След още един месец тук прекрасната й бяла кожа ще заприлича на пушено месо. Стопила се е и видимо гасне. Казах й да ме остави и да се върне в магазинчето си в Рудлан. — Той сведе поглед и отново удари по стената. — Скарахме се.

— Това не ме учудва. За такива приказки аз бих ти отрязала езика.

Кайлид вдигна глава и се усмихна.

— Тя плисна чаша бира в лицето ми.

Ариана се загледа в лицето на братовчед си. В интерес на истината той беше хубав, с гъстите си руси мустаци и меките златисти очи. Но в него имаше някаква озлобеност, някаква свирепост, която Ариана не харесваше. Е, всяка жена си имаше свой вкус.

Ариана продължаваше да храни приятелски чувства към Кристина и се зае да обясни на Кайлид онова, което той надали щеше да проумее сам.

— Когато една жена обича мъжа си, единственото, за което тя мечтае е да сподели живота си с него и да отгледа децата му.

— Тогава жалко, че баща ти те омъжи за това норманско копеле — отвърна й Кайлид с горчива усмивка.

Изведнъж, сред шума от пороя навън, двамата доловиха ритмичния тътен на приближаващи копита, последван от сподавен писък. Ариана се втурна към вратата, а Кайлид сипеше клетви от сламеника.

Рицарите на Рудлан обкръжиха колибата. Хората на Кайлид вече бяха проснати по очи на земята, а оръжията им стърчаха на купчина встрани. Двама конници бяха завързали Кристина за едно дърво. Тя плачеше с ръце на очите, но беше невредима.

Ариана се обърна и погледна към Кайлид. Въпреки треската, лицето му бе пребледняло от страх.

— Жалко, че норманското копеле те хвана… преди да успееш да се предадеш, братовчеде — каза тя и излезе.

Черният рицар, заплашителен в тъмната си броня, я гледаше от седлото. На лицето му нямаше ни най-малка изненада от това, че я вижда тук и Ариана си помисли дали не я беше проследил.

Без да продума, той слезе от коня и застана пред нея.

С това лице, което не изразяваше нищо, той изглеждаше точно така, както го бе видяла за първи път — свиреп и жесток. Но тя вече го познаваше и се надяваше, че и той я е опознал достатъчно, за да разбере, че щом идва при Кайлид, то сигурно има някаква причина, която ще му бъде обяснена.

Доведоха коня й. Без да каже нито дума, Рейн я хвана през кръста и я качи на седлото.

— Сър Одо, отведете лейди Ариана в Рудлан — обърна се той към рицаря си.

— Да, сър.

Лицето на сър Одо бе почти толкова безизразно, колкото това на господаря му, но в очите му се четеше тревога. Последния път, когато подобно нещо се бе случило, едрият рицар я бе погледнал с разочарование и отвращение, сега чувствата му бяха други.

„Поне той не ме смята вече за предател“, помисли си Ариана.

Облаците най-после се изтекоха. Леденият вятър поваляше тревата и обръщаше краищата на мантията й. Надвисналата буря хвърляше тъмни сенки по замръзналата земя. Крясъците на враните дращеха студеното небе. Ариана събра юздите и потегли напред, оставяйки сър Одо да я следва.

Беше вече вечер, когато Ариана потърси съпруга си. Намери го в спалната им. Тъкмо влизаше в една обкована с мед вана и беше застанал с гръб към нея. Парата, която се надигаше от топлата вода, обгръщаше тялото му в ароматна мъгла. Единствената светлина в стаята идваше от мангала и самотната факла на стената, чието бледо, златисто сияние правеше кожата му да изглежда бронзова.

Едит стоеше до ваната и се готвеше да помогне на господаря си да се изкъпе. С леко кимване Ариана отпрати прислужницата, приклекна зад гърба на Рейн и започна да го трие.

Той изпъна рамене и въздъхна. Тя се наведе и бързо го целуна по врата.

— Малко по-надолу, Едит, скъпа… а, точно там.

Ариана го захапа за ухото. Той сграбчи китката й. Дръпна я и тя се стовари с плясък в топлата вода.

— Знаеше, че съм аз.

— Надуших те, женичке.

— Искаш да кажеш, че воня?

— Съвсем не — ухили се той и пусна ръката й.

Тя се изправи и от хладния въздух гърдите й изтръпнаха и се очертаха под мократа коприна. Той ги видя, но очите му останаха студени и твърди като кремъка, чийто цвят носеха. Без да откъсва поглед от тях, тя сануниса ръцете си и започна да разтрива гърдите му.

Плътта му бе топла. Бяла пара с аромат на теменужки се издигаше помежду им и смекчаваше чертите на лицето му. Водата се плискаше извън ваната. Дъжд барабанеше по капаците. Ръцете й ловко разтриха гърдите му, спуснаха се по стегнатия му корем и продължиха надолу, но той ги спря.

— Не ме питаш какво смятам да правя с него — каза й.

— Ще направиш каквото трябва… Ти също не ме питаш какво правех с него.

— Викнал те е, за да му уредиш помилването.

— Той ли ти го каза?

— Да — отвърна той и хвана лицето й в длани. — Аз ти вярвам, Ариана, ти си най-преданият ми васал. Но напоследък си мисля, че направих грешка като те накарах да избираш между мен и кръвните ти роднини. Това е неестествено…

Тя сложи пръст на устните му.

— Аз вече направих своя избор, Рейн. Обичам те повече от всичко и така ще бъде завинаги — отвърна му тя и нежно го целуна.

После отново започна да го къпе, прокарвайки длани по тялото му, и макар че съзнателно избягваше по-чувствителните места, той видимо изтръпваше от допира.

— Ще кача него и момичето на кораб за Ирландия — каза й.

Беше пощадил Кайлид заради нея и това негово решение я караше да го заобича още по-силно. Ариана съзнаваше, че го е направил против здравия си разум — той смяташе, че това ще им докара неприятности в бъдеще и все пак, за да не я нарани, бе готов да поеме този риск.

— Може би един ден ще съжаляваш — каза му тя. — Малко вероятно е Кайлид да остане в Ирландия.

— Да, имаш право. Сигурно ще се върне.

— Ако той наистина се върне, за да въстане срещу теб отново и ако се стигне дотам, че да го качиш на бесилото, аз ще бъда на твоя страна и няма да пророня нито сълза за него.

Той не обели нито дума повече. Беше го казал вече — тя бе неговият най-предан васал.

Ръцете й се спуснаха между краката му.

— Според мен, съпруже, това е едно от слабите ти места.

— Глупости! Нямам слаби места.

Ръката й пропълзя още по-надолу и тя се усмихна.