Пазителят на сънищата

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Пивоварката отпи глътка бира, задържа я за миг в устата си, а после вдигна глава и шумно преглътна. Лицето й доби съсредоточен вид и тълпата затаи дъх.

— Готова е! — обяви най-после пивоварката с тържественост, достойна за епископ.

Тълпата въздъхна облекчено. Някой пъхна препълнена чаша с бира в ръцете на Ариана, тя отпи, обяви, че е вкусно и селяните нададоха весели викове. Рейн също получи бира, но той надигна чашата и я пресуши до дъно под одобрителните възгласи на тълпата. Бирата остави бяла пяна по горната му устна и той лакомо я облиза. Ариана си помисли, че би й се понравило тя да оближе пяната от устата му, но наоколо имаше твърде много хора, пък и мястото бе неподходящо за такива демонстрации.

Те бяха специални гости на ежегодния бирен празник в Рудлан. В избата на църквата бяха складирани бъчви с избрано пиво, което щеше да се продава на мехове заедно със самуни топъл хляб, като всичките приходи щяха да отидат за подпомагане на църквата.

След неочаквано голямата реколта църквата се използуваше за съхранение на част от сламата и въздухът бе така пропит с миризмата на прясно окосена трева, че чак дразнеше обонянието. Късното юнско слънце — златисто като цветовете на прещип — сипеше лъчите си от лазурно небе и Ариана би се чувствала лека и ефирна, ако не й тежеше бременността.

Пивото се лееше, мех след мех. Талезин, преметнал лютня през рамо, набързо сбра неколцина музиканти с дайре, гайда и чифт тимпани, и групата засвири игрива мелодия, която с данданията си наваксваше липсата на стил. Селяните се хванаха за ръце и бързо завиха хорото, пеейки колкото им глас държи, а църковната камбана се включи във врявата с такъв оглушителен звън, че Ариана едва се сдържа да не запуши ушите си. Танцуващите се въртяха все по-бързо и по-бързо, докато накрая фигурите им се сляха като спиците на бясно колело. Ариана неволно започна да тактува с крак.

— Ще ми се да потанцувам, съпруже.

— В никакъв случай.

Тя тупна огромния си корем и каза:

— Гледай, заприличала съм на бъчва. Искам това дете да се роди най-после.

Рейн я погали там, където се бе потупала и отвърна:

— Дъщеря ни ще се роди, когато й дойде времето. Забранявам ти насила да я буташ навън.

— Пак си знаеш своето. Колко пъти трябва да ти казвам, Рейн, че този път ще ти родя син?

Двамата изпиха още по една бира и тръгнаха пеша към замъка.

— Не трябваше да се съгласявам с теб — разсърди се Рейн, когато тя за трети път го накара да спрат да си поеме въздух. Бебето вървеше толкова високо, че притискаше дробовете й.

— Беатрис каза, че разходките ще ускорят раждането — отвърна му тя. — Ти пък какво знаеш, Рейн? Никога не си бил бременен.

— И слава Богу. Когато се върнем у дома, ще се заемем с нещо по-спокойно. Какво ще кажеш за партия шах?

— Шахът е досаден — намръщи се тя.

— Защото винаги те бия.

Ариана посегна към царя, направен от слонова кост, и на лицето й заигра усмивка. С решителен жест тя премести фигурата но дъската и гордо заяви:

— Струва ми се, че си в шах, съпруже.

— Играта още не е свършила, скъпа — процеди през зъби Рейн. — Всъщност дойде точно там, където те искам.

Самодоволната усмивка на Ариана изведнъж се превърна в гримаса. Рейн скочи, разхвърляйки рицари, царе и пешки по пода, и я хвана за раменете.

— Боли ли те нещо?

Ариана пое дълбоко въздух и отвърна:

— Не, не, няма нищо.

— Веднага лягаш в леглото и ако тръгнеш отново да ме убеждаваш в разни глупости, ще те преметна през коляно и здравата ще те натупам.

— Много ми е интересно как ще ме преметнеш през коляно в това състояние. Все едно да обърнеш костенурка но гръб.

Въпреки всичко, тя се остави да я заведе до леглото. Не беше единствената, която с нетърпение очакваше бебето да се появи на бял свят. Той също от седмици чувстваше стомаха си свит на топка и с всеки изминат ден притесненията му растяха.

Ариана заспа и Рейн тъкмо се канеше да излезе от стаята, когато стражата на входа наду рога да оповести идването на посетител. Рейн отиде да погледне през прозореца и се изненада като видя сама жена да язди през двора, но когато установи, че жената е Сибил, изненадата му прерастна в недоумение.

Той слезе долу и я посрещна още на стълбите. Тя свали качулката на мантията си и го погледна с големите си лавандуловосини очи, под които ясно личеше морава синина с размерите на юмрук.

Рейн я въведе в залата, небрежно преметнал ръка през раменете й, и двамата влязоха в малката стая зад пиедестала. Той застана с лице към нея, вдигна брадичката й и разгледа синината под окото й.

— Хю ли те подреди така?

Откакто бе пристигнала това бяха първите му думи. Тя притвори очи и кимна в отговор.

— Защо?

— Скарахме се. Той… — Сибил сви безпомощно рамене. — Поводът винаги е различен, но причината е все същата — допълни тя, извърна глава и пръстите й стиснаха брошката, която той не си спомняше да й е подарявал. Когато отново го погледна, очите й блестяха от непроляти сълзи, а долната й устна трепереше. — Понякога ми се иска просто да се махна, Рейн. Да избягам и никога да не се върна вече.

Изглеждаше толкова наранена и объркана — като малко момиченце, което току-що е било наказано и не проумява защо. Но Рейн не можеше да направи за нея каквото и да било. Тя бе жена на Хю и той не можеше да бъде съдник между двамата.

Изведнъж раменете й се свиха, тя закри лицето си и проплака:

— Не трябваше да идвам, Рейн. Знам, че не е редно, но…

Той направи грешката да я докосне и тя се хвърли в прегръдките му.

— Не казвай, че е късно, Рейн. Кажи, че още ме обичаш. Кажи ми, че ме обичаш, моля те…

Той улови раменете й да я успокои. Усети сълзите й в шията си; ударите на сърцето й върху гърдите си; женствеността й… И тъжната й заблуда.

— Сибил…

Тя вдигна глава и го погледна.

Той се вгледа в тези светловиолетови очи, уловили цвета на вечерното небе от онзи летен ден, през който двамата се бяха любили сред море от цветя, и осъзна, че тя беше права. Тъжно и безнадеждно. Той наистина не бе престанал да я обича, но любовта му бе към момичето от онова лято, а не към жената от днес. Заради онова момиче, в памет на онова момиче, той не искаше да я нарани.

Но трябваше да го направи.

— Всичко е свършено между нас, Сибил. Свърши в Деня, когато ти се омъжи за брат ми.

Думите излязоха от устата му по-груби отколкото бе очаквал. Гърдите й се надигнаха от безшумно ридание и ръцете й се свиха в юмруци на гърдите му.

— Но ти още ме обичаш.

— Ти си влюбена в един спомен, Сибил — отвърна той и леко я разтърси. — Но спомените са просто частица от миналото. Каквото и да е трябвало или могло да се случи, не е станало. Сега, за добро или за зло, и двамата сме женени за други. Върви си у дома, Сибил. Върви си и запази спомена, но престани да живееш в миналото.

Тя сведе глава на гърдите му, а когато отново се изправи, на лицето й трептеше усмивка.

— Но ти ме обичаше някога. Беше мой, макар и за малко…

Той отвърна на усмивката й и каза:

— Това беше едно прекрасно лято, Сибил. Никога няма да го забравя.

Той хвана раменете й, за да я отдалечи от себе си, когато чу рязка и ядосана въздишка зад гърба си. Обърна се и видя Ариана, която стоеше на входа и го гледаше да прегръща Сибил.

В този единствен миг той изживя хиляди години ад. Тя стоеше, вперила поглед в него, без дори да продума. Просто гледаше с безизразни очи, а после се обърна и излезе.

— По дяволите! — отсече Рейн. — Ах, дяволите да го вземат!

Сибил се беше дръпнала назад, но той се взираше празната врата и дори не го забеляза. Едва когато тя за втори път го извика по име, той се обърна и я погледа.

Тя се усмихваше, с онази усмивка от миналото, която дълбаеше трапчинки в ъгълчетата на устните й.

— О, Рейн, сега разбирам, че ти наистина си се влюбил в малката уелска принцеса.

— Да, обичам я — въздъхна той.

Странно, веднъж изречени, думите му се усладиха. Всъщност вкусът им бе толкова приятен, че той не се сдържа и ги повтори:

— Обичам я.

— Но не си й го казал, нали?

— Ами, аз… Е, не съвсем, но… Тя знае, че я обичам, по дяволите!

Усмивката на Сибил избледня. Тя докосна съвсем леко лицето му и промълви:

— Кажи й го, Рейн. Кажи й го преди да е станало късно. Любовта се среща веднъж, а толкова лесно се губи.

Двамата продължиха да се гледат още миг-два — тя, мислейки за миналото, той — за бъдещето — а после Сибил се надигна на пръсти и допря устни до неговите в нежна, прощална целувка.

Той я придружи до двора, качи я на коня и дори не я изчака да излезе от портата, преди да се втурне обратно към спалнята им. Когато стигна пред здравата дъбова врата, от гърдите му се изтръгна въздишка — съвсем не му се искаше да отваря с брадва вратата на собствената си спалня.

— Ариана, пусни ме да си поговорим.

Тишина.

— Ариана, пак си вадиш прибързани заключения, а това започва да ми омръзва.

Тишина.

— Ариана, не мога да ти кажа, че те обичам през тая проклета врата!

Някой се изкиска зад гърба му.

Рейн се обърна рязко и видя Талезин, който се беше облегнал на стената, с ръце скръстени на гърдите му и лукаво се подсмихваше.

— Опитахте ли да отворите вратата, милорд?

— А?

— Вратата. Може би дори не е залостена.

Рейн хвана дръжката и вратата без усилие се отвори. Той погледна ядосано Талезин, преди момчето да се разприказва отново, пое дълбоко въздух, набра кураж и… влезе в празната стая.

— Тя отиде на мейнхирион — съобщи Талезин, внезапно появил се от едната му страна. — Пак объркахте работите — въздъхна момчето. — Взе да ви става навик. Просто се чудя защо богинята… Рейн го сграбчи за раменете.

— Да не би да е тръгнала на кон?

— Не, не можа да се качи на седлото. Тръгна пеша. Рейн вдигна очи към небето да благодари на Господа за това макар и малко съдействие и, разтърсвайки здравата момчето, просто защото му беше под ръка, изрева:

— Ще й извия врата!

Ярост кипеше в душата му, но той дори не се опита да я охлади. Тя бе израз на справедливото възмущение на един мъж, влюбен в жена, която непрекъснато го смайва и докарва до лудост, но без която той просто не може живее.

Оръженосецът проследи с поглед широкия гръб на господаря му, който се изгуби по стълбите, и очите му заблестяха като падащи звезди.

Постепенно блясъкът угасна и момчето разтри скованите си рамене. Поне седмица щяха да го болят, а млекарките и жените в кухнята щяха да се надпреварват да го целуват по синините, та да му мине по-бързо. Той вдигна огненочервената си глава и се разсмя.

Смехът му — богат и дълбок — прокънтя в заспалия замък и отекна през годините.

Беше познала сдържания му гняв, бе почувствала цялата сила на смразяващата му ярост, но за първи път го виждаше така пламнал от яд, така разпален и крещящ. Ако не беше болката, че за втори път го вижда да прегръща тая нещастница Сибил, Ариана сигурно щеше да се разсмее.

Той скочи от коня и тръгна заплашително към нея, пухтящ и огнедишащ като дракона, на който го бяха кръстили.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Тя вирна глава и го погледна от високо просто защото знаеше, че той го ненавижда, и запита:

— А ти какво правиш тук, Рейн? Не трябваше ли да бъдеш със Сибил? Тя сигурно вече копнее за теб… за прегръдките ти.

Той леко се изчерви, но скулите му се стегнаха и челюстта му изскочи напред.

— Аз ли какво правя? Всеки момент ще родиш, а си тръгнала да обикаляш из поляните като невестулка.

Ариана изведнъж осъзна, че тялото й лепне, а косата й се е сплъстила от пот, но бе прекалено заета да накара мъжа си да се чувства виновен преди да му прости, та да обръща внимание на каквото и да било друго.

— Теб какво те интересува, къде съм и какво правя? Нали обичаш Сибил.

Рейн пусна на воля поредица от псувни, които поразиха дори тренирания слух на Ариана и накрая каза:

— Обичам теб, твърдоглавке такава! Обичам те!

— Сега ли ми го казваш?

— Да, сега — отвърна той малко по-спокойно. — Казвам ти го сега… Обичам те!

— Сега не се брои.

— Какво значи „не се брои“? — развика се отново той. — Защо да не се брои?

— Защото думите не дойдоха от сърцето ти, а аз ти ги сложих в устата.

— Господи Боже!

Той зарови пръсти в косата си, този типично мъжки жест на безсилие пред жена, и отсече:

— Знам, какво искаш. Е, добре — ще го получиш!

Измъкна гневно туниката си през главата и я запрати нанякъде. Ризата му я последва. После се облегна на един от възправилите се камъни, свали единия си ботуш, После другия и започна да смъква панталоните си.

Ариана изведнъж осъзна, че той се съблича. Съблича се съвсем гол.

„Да не би да е рещил, че… Не, разбира се, че не е.“

— Рейн, престани.

И последното парче плат падна от тялото му и той остана напълно гол.

— Какво правиш, Рейн? Той падна на колене пред нея, хвана ръцете й и заговори:

— Искаше да коленича гол пред теб точно както в онази проклета песен. Е, добре — ето ме!

Гласът му бе станал по-мек, а лицето му за първи път изглеждаше толкова човечно. Всичките му чувства бяха изписани на него сега — в извивката на устните, в решителността на скулите, в очите — топли и тъмни като дим.

— Обичам те, Ариана, скъпа моя. Кариад… Любима. Обичам те!

Той стоеше на колене пред нея и й предлагаше любовта си, а тя бе така дълбоко развълнувана от този глупав и романтичен жест, че очите й се напълниха със сълзи. О, Боже, колко го обичаше…

Тя отвори уста да му го каже и извика.

Рейн я сграбчи, докато се свличаше на земята и я положи в тревата.

— Ариана!

— Бебето, Рейн. На път е.

— О, Боже! Божичко… — Той понечи да стане, седна отново до нея, после пак стана и пак седна, объркан и неспособен да мисли. — Добре. Не изпадай в паника. Няма от какво да се плашиш — каза той на ръба на истерията и я потупа по бузата.

После стана най-после окончателно и хукна да търси дрехите си между камъните. Беше толкова смешен, че въпреки жестоките болки, на Ариана й идеше да прихне.

След миг Рейн отново се появи над нея, задъхан, с ръце пълни с дрехи. Полагаше неимоверни усилия да изглежда спокоен, за да не я плаши допълнително, а всъщност се беше сковал от страх. В този момент тя изпитваше такава обич към него, че сърцето й се свиваше.

— Ариана, миличка, ще трябва да те оставя за съвсем мъничко. Ще отида до замъка за каруца.

Държеше се толкова мило, че тя почти се мразеше загдето му причинява това, но…

Поредната болка скова тялото й. Тя се вкопчи в ръката му и едва не го събори върху себе си.

— Рейн! Бебето, Рейн! Излиза!

Той я зяпна недоумяващ, после погледна стегнатия от контракциите корем и проплака:

— Мили Боже, Исусе Христе! О, Ариана, правиш го нарочно.

Започна да вдига полата й, поколеба се за миг, а после решително я заметна до кръста и погледна между краката й.

— Господи!… Главата й се вижда.

— Главата му — процеди Ариана между два напъна.

— Плешива е като старец… А, и останалото излиза… Струва ми се. Напъвай.

Тя вдигна глава и го видя да протяга ръце между краката й.

— Ариана, напъвай, за Бога!

— Напъвам, да те вземат дяволите!

— По-силно. Не мога да се справя сам.

Тя напъваше. Все по-силно и по-силно. Толкова силно, че й се струваше, че всичките й вътрешности ще излязат.

„Не го е срам, да ми вика посред раждане. «Напъвай», я да те видим теб как ще напъваш, ако си на мое място.“

Тя усети, че бебето се измъкна от нея и чу дрезгав писък, смесен с облекчен мъжки смях. Лежеше на ливадата, вперила поглед в синьото небе и се усмихваше. За разлика от първия път, когато се бе почувствала изтощена и немощна след раждането, сега изпитваше еуфория.

Обърна се и видя Рейн с бебето на ръце. Горкото сьщество приличаше на червена сбръчкана шушулка и все пак Ариана отново усети онази всепогльщаща обич, която майката изпитва, когато види за първи път детето си.

Рейн се справяше чудесно. Ловко преряза пъпната връв с кинжала си и избърса кръвта и слузта от бебето с ризата си. Ариана се закикоти, а после гръмко се разсмя.

— Какво смешно има, по дяволите? — надигна се той.

— Ти. Ще вземеш хляба на Беатрис, толкова те бива за акушерка. А си и гол Рейн. Гол, както майка те е родила.

Той нежно положи вече повитото бебе върху гърдите й и на лицето му грейна онази прелестна усмивка, която тя толкова обичаше.

— Гол като нашия син.

Тя понечи да му се усмихне, но лицето й се изкриви от болка.

— Рейн, става нещо странно…

— Не се притеснявай — успокои я вещо той. — Това са следродилни болки.

— Не, скъпи, забравяш, че ми се е случвало и преди… — Поредната болка спря дъха й. — О, Боже! Раждам второ бебе, Рейн!

Лицето му изчезна от погледа й, а после отново се появи.

— Вярно! — възкликна той, изпълнен с отвратително задоволство. — Още едно бебе. Напъвай!

— Върви по дяволите! — процеди тя през зъби, но напъваше.

Пет минути по-късно Ариана дари съпруга си с още едно момиченце.