Петият слон

Казват, че светът е плосък и се подпира върху гърбовете на четири слона, които пък са стъпили върху гигантска костенурка.

Казват, че понеже тези слонове са великански твари, имат кости от камък и желязо, както и нерви от злато за по-добра проводимост на големи разстояния.1

Казват, че петият слон прелетял с писъци и тръбене в атмосферата на младия свят преди не знам си колко години и се приземил с достатъчна сила, за да сцепи континенти и да издигне нови планини.

Не е имало очевидци на падането му, а това поражда интересен философски въпрос: ако вбесен слон, тежащ милиони тонове, се стовари от небето и няма кой да го чуе, дали той — поне от философска гледна точка — издава някакъв звук?

И щом е нямало кой да го види, падал ли е изобщо?

С други думи — да не е само приказчица, предназначена за детски уши, с която се обясняват някои по-особени природни явления?

Джуджетата, които поначало са измислили легендата, ровят по-надълбоко от останалите народи. Те твърдят, че в преданието имало зрънце истина.

На подходящо място от планината Овнерог в ясен ден човек би могъл да огледа надалеч равнините. В летните жеги щеше да преброи стълбовете прахоляк от волски каруци, тътрещи се с максималната си скорост от три километра в час. Всеки чифт добичета теглеше по две коли с по четири тона товар във всяка. Така разните неща стигаха там, закъдето бяха изпратени, след немалко време, затова пък сигурно и по много наведнъж. Към градовете около Кръглото море пренасяха суровини и понякога хора, тръгнали да си търсят късмета или поне някоя и друга шепа диаманти.

Към планините се връщаха с готови изделия, екзотични рядкости от задокеански земи и хора, сдобили се с благоразумие и някой и друг белег.

Между каруците обикновено имаше по един ден път. Превръщаха пейзажа в разгърната машина на времето. В ясните дни се виждаше чак до миналия вторник.

В далечината мигаха хелиографи, разпращаха напред и назад съобщения за появата на бандити, за наличните товари и за най-добрите местенца, където поднасят двоен омлет, тройна порция пържени картофки и пържола, чиито краища висят от ръбовете на чинията.

Много хора се возеха на каруците. Беше евтино, спестяваше ходенето и накрая все пак достигаха целта си.

Случваше се някои да пътуват безплатно.

Един от коларите си имаше проблеми с воловете. Плашеха се от нещо. Очакваше да са настръхнали в планините, където всевъзможни диви зверове смятаха добичетата за пътуваща вечеря, но тук нямаше нищо по-опасно от зелеви поля.

Зад него в тясната пролука между наредените греди някой спеше.

Поредният ден в Анкх-Морпорк…

Сержант Колън едва се крепеше на неустойчивата стълба в края на Бронзовия мост — една от най-оживените пътни артерии на града. Стискаше с едната си ръка дълъг прът, върху който се мъдреше кутия, а в другата държеше саморъчно направен албум за снимки пред прореза на кутията.

— А това е друг вид талига — натърти той. — Схвана ли?

— Ъхъ — потвърди тихичко гласче от кутията.

— Добре-е — остана доволен сержантът. Прибра албумчето и посочи към средата на моста. — Сега… Виждаш ли ги тия два белега, дето ги направихме с боя по калдъръма?

— Ъхъ.

— И за какво са те?

— Ако колата мине между тях за по-малко от минута, значи върви твърде бързо — повтори наизуст гласчето.

— Справяш се. И тогава?…

— Рисувам картинка.

— Като внимаваш да се виждат?…

— Лицето на коларя или номерът на колата.

— А нощем?

— Използвам саламандъра да си светна.

— Браво на тебе, Родни. Някой от нас ще идва всеки ден да прибира снимките. Имаш ли си всичко, дето ти трябва?

— Ъхъ.

— К’во става, бе, сержант?

Колън сведе поглед към огромното загоряло лице и се усмихна.

— Здрасти, Всичко — изрече, спускайки се полека по стълбата. — Туй, дето го гледаш, господин Джолсън, е съвременната Стража, каквато ще бъде и през следващия мил… милениниум. Ако някой, значи, мине оттука твърде бързо, още на другата заран лорд Ветинари ще му гледа физиономията на снимка. Щото иконографите не лъжат.

— Вярно си е, Фред. Много са тъпички да лъжат.

— А на негово превъзходителство му е писнало колите да профучават по моста и ни рече да сторим нещо по въпроса. Да знаеш, вече съм началник на транспортния контрол.

— Е, има ли полза от туй?

— И още как! — величествено отвърна сержант Колън. — От мен зависи да пазя… такова де, артериите на града от запушване, та да не страда търговията и да не стигнем всички до пълна съсипия. Много важна работа си е, да сме наясно.

— И к’во, сам ли я вършиш?

— Ами… Горе-долу. На мене се пада главното. Да, де, ефрейтор Нобс и другите ми помагат.

Всичкото Джолсън се почеса по носа.

— Фред, исках да си побъбрим с тебе за подобна история.

— Няма проблем.

— Щото има нещо доста чудновато пред моя ресторант.

Сержант Колън тръгна с гиганта и двамата свърнаха зад ъгъла. На Фред му допадаше да е в компанията на Всичкото, защото до него изглеждаше направо кльощав. Всичкото Джолсън вероятно щеше да бъде отбелязан дори на карта в атласа, а по-малките планети биха променяли орбитите си, ако той е наблизо. Калдъръмът се пукаше под краката му. В едно и също тяло побираше (и оставаше още място) най-добрия майстор-готвач и най-запаления лапач в Анкх-Морпорк. Сержант Колън не можеше да си спомни как всъщност се казваше този човек. Хората съвсем естествено му бяха лепнали прякора, защото който и да го видеше на улицата за пръв път, ахваше недоверчиво: „Всичкото туй Джолсън ли е?!“

На Широката улица беше спряла голяма каруца. Други возила се трупаха едно зад друго в тромави маневри да я заобиколят.

— Фред, докараха ми месото по пладне, а когато коларят излязъл…

Джолсън посочи внушителната триъгълна конструкция, заключена около едно от колелата на каруцата. Бе изработена от дъб и стомана с обилно наплескана върху тях жълта боя.

Колън я почукна с пръст.

— Ами да, разбирам какъв ти е проблемът. Та колко време, казваш, каруцарят ти стоя вътре?

— Е, сложих му да обядва…

— Пък ти готвиш страхотно, отдавна си го знам. Какъв е специалитетът днес?

— Пребита пържола с тлъст сметанов сос, а за десерт — целувчици „Черна смърт“.

Двамата помълчаха, за да си представят на спокойствие пиршеството. Фред Колън въздъхна тихичко.

— С повечко масълце в соса, а?

— Не ме обиждай, как тъй без масълце?

— Човек може доста да се позабави с такъв обяд — призна сержантът. — Ама лошото е, че Патрицият взе да се дразни, когато колите паркират за повече от десетина минутки. Смята го за нещо като престъпление.

— Фред, да изгълташ сготвен от мене обяд за десетина минутки не е престъпление, то си е направо трагедия — отбеляза Всичкото. — А тука е написано: „Градска стража — 15 долара за освобождаване“. Значи печалбите ми за два дена.

— Жалко — поклати глава Колън, — ама има канцеларщина, нали се сещаш? Не мога просто тъй да махна с ръка. Ех, да можех… Толкоз талони съм набучил на шиша, дето е на бюрото ми. Разбира се, ако аз се разпореждах в Стражата… Виж сега, като с вързани ръце съм…

Двамата стояха с ръце в джобовете и привидно не си обръщаха особено внимание. Сержант Колън дори си засвирука небрежно.

— А бе, чувал съм туй-онуй — сдържано промълви Джолсън. — Хората приказват, все едно келнерите нямат уши.

— И аз знам разни работи — отвърна Колън, подрънквайки с дребните монети в джоба си.

Позяпаха небето известно време.

— Май ми е останал меден сладолед от вчера…

Сержантът сведе поглед към каруцата.

— А, господин Джолсън — започна той с глас, натежал от изненада, — някакъв абсолютен гадняр е сложил скоба на задното колело! Веднага ще се погрижим за това.

Колън измъкна изпод колана си две бели хилки, вторачи се в семафорната кула над Участъка на Стражата, подаваща се иззад старата фабрика за лимонада, и изчака дежурният водоливник да му даде сигнал. После с подчертан замах и жизненост започна да прави движения като човек със сковано изпънати ръце, опитващ се да играе пинг-понг на две маси едновременно.

— Екипът ей сегинка ще дотърчи… Виж ги само!…

Малко по-нататък по улицата двама тролове старателно заключваха талига със сено. След минута-две единият се озърна към семафорната кула, сръга колегата си, извади своя комплект хилки и изпрати сигнал дори без намека за стил, присъщ на Колън. Когато получиха отговор, троловете се огледаха внимателно, забелязаха сержанта и закрачиха тежко към него.

— Ето ти на! — гордо обяви Колън.

— Ей, тая нова технология е страхотна! — възхити се Всичкото. — Пък те стояха на цели… колко бяха, петдесетина крачки ли?

— Тъй, тъй. Преди трябваше да надувам свирката. А и те вече знаят, че тъкмо аз ги викам.

— Вместо да погледнат през рамо и да те видят — подметна Джолсън.

— Е, да-а… — проточи сержантът. Съзнаваше, че не хвърли най-яркия лъч в зората на новата комуникационна революция. — Вярно, ама щеше да свърши работа и да бяха на няколко улици оттук. Ако щеш — и в другия край на града. Ако пък бях наредил на водоливника, както се изразяваме помежду си, да го „предаде“ в „голямата“ кула на Рида, щеше да се получи и в Сто Лат за броени минути, схващаш ли?

— Пък дотам има трийсетина километра.

— Поне.

— Изумително си е, Фред.

— Времето не спира — изрече Колън тъкмо когато троловете го доближиха. — Стражник Кремъчко, кой ти каза да заключваш каруцата на моя приятел? — попита строго.

— Ами, сержант, тая сутрин заповядахте да заключваме всички…

— Но не и тая каруца — натърти Колън. — Освободете я незабавно и повече да не съм чул за тоя случай, ясно?

Стражник Кремъчко изглежда стигна до извода, че не му плащат, за да мисли, а Колън бездруго не вярваше, че троловете биха постигнали кой знае какво в тази област.

— Ми щом казвате, сержант…

— А ние с Всичкото ще си побъбрим, нали? — подхвърли Колън.

— Тъй си е, Фред.

— Е, аз повечко ще слушам, щото устата ми ще е пълна.

Сняг се сипеше от клоните на елите. Мъжът си проби път през гъстата им плетеница, постоя един миг, за да си поеме дъх, и затича в бърз тръс през полянката.

От отсрещния край на долината до ушите му стигна песента на първия надут рог.

Значи имаше един час преднина, ако можеше да им се вярва. Вероятно не би успял да се добере до кулата, но знаеше и други начини да се измъкне.

Бе измислил различни планове. Беше способен да ги надхитри. Гледай да не стъпваш по преспите, обърквай следите си, възползвай се от всяко поточе… Не беше немислимо. И други са успявали. Не се съмняваше в това.

На няколко километра от него през гората се устремиха загладени тела. Ловът започваше.

В друга част на Анкх-Морпорк гореше Гилдията на шутовете.

Това създаваше сериозен проблем, защото противопожарната команда на гилдията се състоеше предимно от клоуни.

От този факт произтичаха куп затруднения, защото покажеш ли стълба и кофа с вода на някой клоун, той е способен да постъпи по един-единствен начин. Годините на дресура си казват думата. Сякаш започва да му говори червеният нос. Не може да се сдържи.

Сам Ваймс от Градската стража на Анкх-Морпорк гледаше представлението, облегнат на стената.

— Изглежда се налага отново да предложим на Патриция да се създаде градска противопожарна служба — промълви той.

На отсрещната страна на улицата един клоун подхвана стълба, завъртя се, събори стоящия зад него клоун в кофа с вода, обърна се отново да провери за какво е тази врява и пак запрати жертвата си в кофата с учудващо пръхтящ плясък. Тълпата наблюдаваше смълчана. Ако ставащото беше смешно, клоуните нямаше да го правят.

— Гилдиите много упорито възразяват срещу тази идея — напомни заместникът му капитан Керът Айрънфаундърсън. В това време клоунът със стълбата получи цяла кофа вода в крачолите на панталона си. — Засягала правата им. — Пожарът пламтеше в стая на първия етаж. — Ако го оставим да се разгори — разтревожи се Керът, — това ще бъде голям удар за забавленията в града.

Ваймс го изгледа с ъгълчето на окото си. Типична за Керът забележка. Всички негови твърдения звучаха стъписващо невинно и простодушно, но човек винаги би могъл да ги разбере и иначе…

— О, да — потвърди Ваймс. — Въпреки това май сме длъжни да направим нещо. — Той пристъпи напред и събра длани пред устата си като фуния. — Хайде, слушайте Стражата! Наредете се във верига за подаване на кофите!

— Уф!… — опъна се някой в тълпата. — Трябва ли?

— Да, трябва — потвърди капитан Керът. — Размърдайте се всички — ако имаме две вериги, ще го угасим, преди да се усетим! Какво ще кажете, а? Дори може да е забавно!

Ваймс отбеляза, че хората както винаги се съгласиха. Керът се отнасяше с всекиго като с най-симпатичния добряк на света и никому сърце не даваше да го убеди в обратното.

За разочарование на всички зяпачи пожарът бе потушен набързо, щом клоуните бяха обезоръжени и отведени настрана от по-милосърдни хора.

Ваймс си палеше пурата, когато Керът излезе, бършейки запотеното си чело.

— Оказа се, че гълтачът на огън имал слаб стомах — осведоми го капитанът.

— Дано хората някога ни простят стореното днес — промърмори Командирът на Стражата, щом подновиха патрулната си обиколка. — О, не!… Какво става там?

Керът вдигна поглед към най-близката сигнална кула.

— Безредици на Въжената улица. Сър, добавиха и сигнала „До всички стражници“.

Двамата се втурнаха на секундата. Никой стражник не пренебрегваше този сигнал. Следващия път загазилият можеше да е самият той.

Срещаха все повече джуджета по улиците и Ваймс тутакси разпозна признаците. Джуджетата имаха много забързан и делови вид, освен това се разотиваха от едно и също място.

— Веселбата е свършила — установи Командирът на Стражата, щом завиха по пресечката. — Личи си по внезапното нарастване на броя на невинните минувачи.

Каквото и да се бе случило, размахът на безредиците си го биваше. Улицата беше осеяна с отломки и с внушително количество джуджета. Ваймс поспря.

— За трети път им е тая седмица. Какво ги прихваща?

— Трудно е да се каже, сър — сподели Керът.

Ваймс пак го изгледа косо. И капитанът бе отгледан от джуджета. Отгоре на всичко упорито отбягваше лъжите.

— Не е същото като „не знам“, нали? — подхвърли Командирът на Стражата.

Керът се смути.

— Мисля, че е… нещо политическо.

Ваймс се взря в брадвата, стърчаща от близката стена.

— Е, поне това ми е ясно…

Някой вървеше към тях — вероятната причина за края на стълкновенията. Ваймс не бе виждал по-огромен трол от редови стражник Шпат, който просто надвисваше. Въпреки размерите си той не изпъкваше в тълпата, защото сам заемаше мястото на цяла тълпа. Хората често не го виждаха, защото отблизо беше необгледен. Подобно на немалко едри особи беше инстинктивно благ, забележимо свенлив и склонен да се вслушва в околните. Ако съдбата му бе отредила да влезе в някоя банда, щеше да е биячът. В Стражата изпълняваше ролята на противоударен щит. Неколцина по-дребни стражници надничаха иззад него.

— Като гледам, почнало се е в закусвалнята на Гимлет — установи Ваймс. — Запиши показанията му.

— Няма смисъл, сър — твърдо възрази Керът. — Той нищо не е видял.

— Ти откъде знаеш? Още не си го питал.

— Знам, сър. Нищо не е видял. И нищо не е чул.

— Докато побойниците са му трошили заведението и са се пердашили на улицата ли?

— Именно, сър.

— О, светна ми. Няма по-глухи от ония, дето не щат да чуят.

— Да, сър, стигнахте до същината. Вижте, сър… всичко вече е спокойно. И не ми се вярва някой да е пострадал тежко. Така е най-добре, сър. Моля ви…

— Капитане, това ще да е някоя от вътрешните дрязги на джуджетата, познах ли?

— Да, сър…

— Ние обаче се намираме в Анкх-Морпорк, капитане, а не в някоя планинска мина. Работата ми е да пазя реда и спокойствието, а тук и едното, и другото хич ги е нямало. Какво ще кажат хората, ако зачестят сбиванията по улиците?

— Ще кажат, сър, че е отминал поредният типичен ден в живота на големия град — някак вдървено отвърна Керът.

— Ами да, какво друго да очакваме от тях. И все пак… — Ваймс докопа едно стенещо джудже. — Кой започна бъркотията? — попита настойчиво. — Не съм в настроение да ме разиграват. Хайде, искам да чуя името!

— Аги Чукокрадеца — смънка джуджето, което трескаво се мъчеше да избяга.

— Бива — смили се Командирът на Стражата и го пусна. — Керът, запиши показанията.

— Няма, сър.

— Моля?!

— Сър, в града няма никакъв Аги Чукокрадеца.

— Всяко джудже тук ли познаваш?

— Повечето, сър. Но Аги Чукокрадеца ще намерите само в дълбоките минни тунели. Той е един вид палаво духче, сър. „А това го заври, където Аги отмъква въглищата“ означава…

— Досещам се — прекъсна го Ваймс. — Значи току-що чух, че подстрекателят е един познат на приятеля на баджанака?

Джуджето се бе шмугнало предвидливо в най-близката пресечка.

— Всъщност… да, сър. Извинете ме за момент. — Керът мина от другата страна на улицата и извади двете бели хилки изпод колана си. — Искам да пусна съобщение.

— За какво?

— Ами, сър, вече накарахме Патриция да ни чака, затова е по-учтиво да го осведомим, че ще закъснеем.

Ваймс извади часовника си от джоба и го зяпна. И този ден се оказа твърде напечен… което можеше да се каже за всички негови дни.

В самия строеж на Вселената е вградено правилото, че човекът, който винаги ви е карал да го чакате десет минути, точно в деня, когато вие закъснеете с десет минути, ще се е освободил по-рано и многозначително няма да спомене нищо за случката.

— Сър, съжалявам за закъснението — изрече Ваймс, щом влязоха в Правоъгълния кабинет.

— О, нима закъсняхте? — отрони лорд Ветинари и вдигна поглед от книжата. — Наистина не забелязах. Надявам се, че няма сериозни произшествия.

— Гилдията на шутовете се запали, сър — съобщи Керът.

— Много ли са жертвите?

— Не, сър.

— Е, това е щастлив завършек — внимателно подбра думите си Ветинари и остави перодръжката. — Така… какво трябваше да обсъдим?… — Придърпа друг документ и го препрочете набързо. — Аха… Както изглежда, със създаването на новия отдел по контрол на транспорта постигнахме желаните резултати. — Патрицият посочи висока купчина листове. — Получавам в изобилие оплаквания от Гилдията на коларите и говедарите. Чудесно постижение. Моля да предадете моите благодарности на сержант Колън и неговия екип.

— Ще бъде изпълнено, сър.

— Виждам, че само за един ден са успели да сложат скоби на седемнадесет каруци, десет коня, осемнадесет вола и една патица.

— Била е паркирана неправилно, сър.

— Ясно. Доколкото разбирам обаче, появила се е чудновата закономерност…

— Сър?…

— Мнозина от коларите твърдят, че не са спирали по свое желание, а са били забавени от извънредно стара и извънредно грозна дама, която пресичала улицата извънредно мудно.

— Това е тяхната версия, сър.

— За обстоятелството, че им е попречила стара дама, те съдят по неспирните й оплаквания от рода на „Ох, горките ми стари краченца“ и други подобни.

— Да, сър, такива думи бих очаквал от една стара дама — съгласи се Ваймс, изтрил всякакво изражение от лицето си.

— Напълно прав си. Странното е, че според неколцина от тях малко по-късно старата дама препускала с все сила по задните улички. Разбира се, нямаше да обърна внимание на такива фантазии, ако не беше фактът, че не след дълго въпросната дама отново пресичала съвсем бавно поредната улица на известно разстояние от мястото на предишния инцидент. Ваймс, сблъскваме се със загадка.

Командирът на Стражата за миг закри очите си с длан.

— Сър, имам намерение да я разгадая съвсем бързо.

Патрицият кимна и си отбеляза нещо на списъка пред себе си. Отмести го и отдолу се показа далеч по-мърляво и многократно сгънато парче хартия. Ветинари взе два ножа за разрязване на пликове и гнусливо разглади листа, за да го побутне към Ваймс.

— Знаете ли нещо по въпроса?

Командирът на Стражата се вторачи в големите закръглени букви, изрисувани с молив:

— Нищичко не знам.

— Моите писари ми казаха, че някой пъха подобни послания под вратата почти всяка нощ. Не са забелязали автора им.

— Желаете ли да започнем разследване? — попита Ваймс. — Едва ли е трудно да открием кой в града точи лиги, докато драска по хартията, и е по-зле с правописа дори от Керът.

— Благодаря, сър — промърмори капитанът.

— Никой от стражниците също не е видял приносителя на писмата — добави лорд Ветинари. — Има ли в Анкх-Морпорк група, която да е особено загрижена за благоденствието на кучетата?

— Съмнявам се, сър.

— Значи засега няма да се занимавам с това. — Патрицият остави листчето да пльокне влажно в кошчето за отпадъци. — Да минем към по-неотложните дела — каза той рязко. — Така… Какво знаете за Начук?

Ваймс се облещи, а Керът се прокашля учтиво.

— Града или реката, сър?

Патрицият се усмихна.

— Капитане, отдавна вече не ви се чудя. Имах предвид града.

— Един от най-важните градове в Юбервалд, сър — подхвана Керът. — Основни експортни стоки: ценни метали, кожа, дървесина и — естествено — мас от дълбоките мазни мини в Шмалцберг…

— Ама наистина ли някое място в света се нарича Начук? — изсумтя Ваймс, докато още се чудеше как от влажно писмо за правата на кучетата стигнаха дотук.

— Всъщност, сър — уточни Керът, — правилното име е Наш Чук.

— Е, въпреки това…

— А в Наш Чук, сър, „Морпорк“ звучи точно както една много интимна принадлежност от дамския тоалет — непреклонно продължи капитанът. — Ако се замислите, ще установите, че не съществува безкрайно разнообразие от срички.

— Керът, как научаваш тия дреболии?

— Ами дочувам ги оттук-оттам.

— Виж ти… И за коя принадлежност става дума?…

— В онзи град — прекъсна ги лорд Ветинари — след няколко седмици ще се състои извънредно важно събитие. Длъжен съм да добавя, че то е от съществено значение и за бъдещото благоденствие на Анкх-Морпорк.

— Коронацията на Низшия крал — подсказа Керът.

Погледът на Ваймс шареше между Патриция и капитана.

— Из града да не се разнася някакво циркулярно писмо, дето все не стига до мен? — промърмори накрая.

— Сър, месеци наред в джуджешката общност почти не се говори за друго.

— Я гледай… И размириците ли са заради това? Ами сбиванията всяка вечер из джуджешките барове?

— Ваймс, капитан Керът е абсолютно прав. Ще има големи тържества, на които ще присъстват представители на много правителства. Както и на различните средища на властта в Юбервалд, разбира се, защото Низшият крал управлява само под земята. А неговата благосклонност е ценна. Няма съмнение, че Борогравия и Генуа ще бъдат представени там, вероятно дори и Клач.

— Клач ли? Че те са още по-далеч от Юбервалд в сравнение с нас! Защо да си губят времето?… — Командирът на Стражата се запъна. — Ей, какви глупости ръся. Та къде са мангизите, значи?

— Моля?

— Сър, тая приказка казваше някогашният ми сержант, щом започнеше да се пита какво става. Познай къде са мангизите и си свършил половината работа.

Ветинари излезе иззад бюрото и застана до големия прозорец с гръб към тях.

— Голяма страна е Юбервалд — промълви сякаш на стъклото. — Мрачна. Тайнствена. Древна…

— С огромни недокоснати залежи от въглища и желязна руда — добави Керът. — И лой, разбира се. Най-качествените свещи, мас за лампи и сапуни се произвеждат от находищата в Шмалцберг.

— Защо? Имаме си собствени кланици, нали?

— Сър, Анкх-Морпорк изразходва огромни количества свещи.

— Ама не си пада много по сапуна — уточни Ваймс.

— Сър, лойта и мазнините се използват за най-разнообразни цели. Не е възможно сами да задоволим нуждите си.

— Аха-а… — натърти Командирът на Стражата.

Патрицият въздъхна.

— Сигурно разбирате, че се надявам да укрепим търговските си връзки с различните народности в Юбервалд. Но всичко там е крайно нестабилно. А вие, Командир Ваймс, знаете ли достатъчно за тази страна?

Ваймс, чиято представа за географията беше микроскопично точна в радиус десетина километра около Анкх-Морпорк и просто микроскопична отвъд тези предели, кимна неуверено.

— Само че това всъщност не е страна — напомни Ветинари. — По-скоро е…

— Нещото преди появата на страните — продължи вместо него Керът. — Преди всичко укрепени градчета и частни владения, които не са разделени с истински граници, а с изобилие от гъсти гори. Постоянно тлеят някакви вражди. И няма закони освен онези, които местните господари налагат, затова пък процъфтяват всевъзможни видове бандитизъм.

— Ах, колко е различно от традициите и обичаите на нашия мил роден град! — процеди Ваймс през зъби, но не особено тихо.

Патрицият го изгледа невъзмутимо, а Керът витийстваше неуморно:

— В Юбервалд джуджетата и троловете не са изгладили отдавнашните си разногласия, а обширни територии са под властта на феодални вампирски или върколашки кланове. Трябва да споменем и местностите с необичайно висок магически фон. С други думи — хаос, насред който е трудно да се повярва, че вече сме във Века на Плодния прилеп. Но винаги остава надеждата, че положението ще се подобри и Юбервалд ще има щастието да се присъедини към общността на останалите народи.

Ваймс и Ветинари се спогледаха. Понякога словата на Керът звучаха като есе за обществените ценности, написано от църковно хористче, което е било зашеметено с тояга.

— Добре казано — съгласи се Патрицият след кратко умуване. — Но до този радостен ден в бъдещето Юбервалд си остава мистерия насред главоблъсканица, обвита в загадъчност.

— Я да видим схванал ли съм нещичко — обади се Ваймс. — Юбервалд е досущ варен лоен пудинг, който всички са зърнали изведнъж. А коронацията е удобен повод за всички ни да се втурнем натам с ножове, вилици и лъжици в ръце, за да си напълним чинийките догоре, тъй ли?

— Ваймс, вникваш майсторски в политическите реалности. Липсва ти само подходящият речник. Очевидно е, че и Анкх-Морпорк ще изпрати свой представител. По-точно — посланик.

— Не намеквате, че аз трябва да участвам в техните бъркотии, нали? — осведоми се Ваймс.

— О, немислимо е да изпратя там Командира на Градската стража. В повечето области на Юбервалд изобщо не са дорасли до идеята за съвременна институция, налагаща спазването на реда и законността.

Ваймс си отдъхна.

— Затова ще възложа тази мисия на дука вя Анкх.

Ваймс се изправи като дъска.

— В онези краища преобладават феодалните нрави — обясни лорд Ветинари. — Придават прекалена тежест на титлите…

— Не приемам заповед да замина за Юбервалд!

— Заповед ли, ваша светлост? — горестно се учуди Патрицият. — Ох, колко жалко, сигурно не съм разбрал правилно лейди Сибил… Тя сподели с мен вчера, че ваканция далеч от Анкх-Морпорк ще ти се отрази неимоверно добре…

— Говорил сте със Сибил?!

— Да, на приема в чест на новия президент на Гилдията на кроячите. Доколкото си спомням, Ваймс, ти си тръгна рано. Повикаха те заради някакво произшествие. Лейди Сибил спомена, че ти май си на работа денонощно и от дума на дума… Ох, надявам се да не дам повод за някакъв съпружески спор…

— Ама не мога да напусна града точно сега! — отчаяно се отбраняваше Ваймс. — Толкова неща имам да свърша!

— Именно затова Сибил иска да се махнеш от града — поклати глава Ветинари.

— Но новата полицейска школа…

— Сър, там всичко вече е наред — увери го Керът.

— Ами цялата система за свръзка с пощенски гълъби е оплескана…

— Сър, налучкахме решението — просто им сменихме зоба. Пък и сигналните кули ни служат добре.

— Трябва да организираме най-сетне Речната стража…

— С вързани ръце сме още седмица-две, сър, докато не прокопаем в реката канал поне колкото да мине лодката.

— Ами канализацията в участъка на Улицата на чревцата…

— Извикахме водопроводчиците, сър.

Ваймс съзнаваше, че претърпя поражение. Всъщност загубата му беше в кърпа вързана след намесата на Сибил, защото тя беше като несъкрушима обсадна кула пред защитната стена на възраженията му. Той обаче държеше да падне с бой.

— Знаете, че не ме бива за дипломатически раздумки.

— Напротив, Ваймс. Както разбирам, ти си слисал до онемяване целия дипломатически корпус в Анкх-Морпорк. Не са свикнали с недвусмислено откровени изказвания. Какво беше изтърсил на истанцианския посланик миналия месец? — Патрицият порови в книжата на бюрото си. — Оплакването му беше тук някъде… А, да. По темата за нахлуване на въоръжени отряди през река Слипнир си отбелязал, че още при следващия случай той, тоест посланикът, цитирам: „ще си ходи у дома с линейка“.

— Съжалявам, сър, но денят пак беше от ония, безкрайните, а той направо ми лазеше по…

— Скоро след това — прекъсна го лорд Ветинари — техните въоръжени сили се оттеглиха толкова назад, че почти нахлуха в отсрещната съседна държава. Налага се да отбележа, че твоята реплика е съвпаднала само по същество с мнението ми по въпроса, но поне е била кратка и изчерпателна. Освен това си изгледал посланика много заплашително.

— Че аз така си гледам през цялото време.

— Няма спор. За наш късмет в Юбервалд е достатъчно да гледаш приветливо.

— Не искате да ръся приказки от рода на „Я ни продайте цялата си лой, ама почти без пари!“, нали? — посърна Ваймс.

— От теб не се иска да водиш никакви преговори С това ще се занимава един от моите чиновници който ще поддържа временното ни посолство и ще обсъжда подобни теми с равните нему подчинени на различните властници в Юбервалд. Всички чиновници говорят един език. Ти само си придавай възможно по-дукски вид. Разбира се, ще имаш и свита. Тоест придружители — обясни Патрицият разпознал изражението в очите на Ваймс. — Които ще тръгнат с теб. Предлагам сержант Ангуа, сержант Детритус и ефрейтор Дребнодупе.

— О, да — закима сговорчиво Керът.

— Извинявайте, дали не пропуснах нещо от разговора? — намръщи се Командирът на Стражата.

— Върколак, трол и джудже — подсказа Керът. — От етническите малцинства, сър.

— Които в Юбервалд са етнически мнозинства — напомни Ветинари. — Доколкото знам, и тримата служители произхождат оттам. Присъствието им ще говори много за нашия град.

— Засега нищо не ми е прошушнало — заинати се Ваймс. — Предпочитам да взема…

— Сър, това ще покаже на жителите на Юбервалд, че Анкх-Морпорк е общество на много култури, нали? — подхвърли Керът.

— О, чатнах най-после. И те са като нас, значи можем да завъртим някоя сделчица с тях — кисело отсъди Командирът на Стражата.

— Понякога — започна недоволно Ветинари — ми се струва, че насаденият в Стражата цинизъм е… е…

— Недостатъчен ли? — любезно се досети Ваймс. В отговор чу само мълчание. — Добре — въздъхна той — не е зле да отида и да си излъскам топките на дукската коронка, а?

— Дукската коронка, ако не съм забравил хералдическите традиции, е лишена от топки. Затова пък е доста… зъбата. — Патрицият побутна през бюрото малка купчинка книжа, увенчана с покана, обрамчена със златни ленти. — Чудесно. Ще наредя да изпратят съобщение по кулите незабавно. По-късно ще бъдеш инструктиран подробно. Непременно предай моите благопожелания на дукесата. А сега, моля, не ми позволявайте повече да ви отнемам времето…

— Всеки път го казва — сумтеше Ваймс, докато двамата с Керът слизаха по стълбите. — Знае, че не ми харесва да съм женен за дукеса.

— Бях останал с впечатлението, че вие и лейди Сибил сте…

— О, голяма радост ми е да съм женен за Сибил — убедено отсече Ваймс. — Само с дукесата трудничко свиквам. Тъй, къде са нашите хора тая вечер?

— Ефрейтор Дребнодупе е дежурна по гълъби, Детритус е нощен патрул със Суайърз, а Ангуа има специална задача в Сенките. Нали помните? Онази, която изпълнява заедно с Ноби?

— О, богове. Да. Е, като се приберат да докладват утре, прати ги при мен. Между другото, смъкни оная гадна перука от главата на Ноби и я скрий някъде, бива ли? — Ваймс прелистваше пачката книжа. — За пръв път чувам за Низшия крал на джуджетата. Защо ли си мислех, че на джуджешки „крал“ е горе-долу същото като главен инженер?

— Да, обаче… Низшият крал е нещо по-особено.

— Защо?

— Ами, сър, всичко е започнало с Гранитната пита.

— С какво?!

— Сър, имате ли нещо против малко да се поразходим, преди да отидем в Участъка? Така ще е по-лесно да ви обясня.

Младата жена стоеше на един ъгъл в Сенките. Позата й подсказваше, че (както се изразяваха на местния жаргон) цялата е в очакване. По-точно — на платежоспособния клиент.

Тя лениво поклащаше чантичката си.

Всеки с мозък малко по-съвършен от пилешкия би разпознал веднага сигнала. Член на Гилдията на крадците щеше да се промъкне предпазливо покрай отсрещната стена, без да си позволи нищо повече от любезно и преди всичко лишено от агресивност кимане. Дори не толкова учтивите крадци на свободна практика, дебнещи в този квартал, биха се замислили сериозно, преди да вперят погледи в чантичката. Гилдията на шивачките раздаваше бързо и необратимо правосъдие.

В хилавото тяло на Дънкан по прякор Аз Бях обаче липсваше дори пилешки мозък. Нисичкият човечец дебнеше чантичката цели пет минути с гладните очи на котарак. Вече изглеждаше, че мисълта за съдържанието й го е хипнотизирала. На практика усещаше вкуса на парите вътре. Надигна се на пръсти, наведе глава, налетя откъм тъмното си кътче, сграбчи чантичката и успя да измине няколко сантиметра, преди светът да избухне зад гърба му и да го повали по лице.

Тъничка струйка слюнка се стече край ухото му. Протяжното, наистина твърде дълго ръмжене изобщо не се променяше, само натякваше обещанието си какво ще го сполети, ако шавне.

Чу нечии стъпки и мярна крайчеца на някакви дантели.

— О, Аз Бях, значи? Отмъкваш дамски чантички, тъй ли? Не е ли малко долно занимание, а? Дори и за тебе. Можеше да пострадаш. Госпожице, ама туй бил Дънкан. Няма да ни се репчи. Що не го пуснеш?

Тежестта се махна от гърба на Дънкан. Нещо се отдалечи меко в мрака на пресечката.

— Аз бях, аз бях! — трескаво избълва дребничкият крадец, когато ефрейтор Нобс му помогна да стане.

— Знам, че беше ти, нали те видях. А ти знаеш ли какво те чака, ако те спипат ония от Гилдията на крадците? Преди да мигнеш, ще бъдеш труп в реката.

— Мразят ме, щото съм адски печен — изгъгна Дънкан през сплъстената си брадица. — Ей, ти нали чу за обира при Всичкото Джолсън миналия месец? Аз бях.

— Да, бе, Дънкан. Ти си бил.

— Ами нападението над златния трезор миналата седмица? Аз бях, а не Въглена и момчетата му.

— Ясно, Дънкан, ти си бил.

— А оная работа при златаря, дето уж я свършил Хрускавия Рон…

— Ти си бил, а?

— Позна — възгордя се Дънкан.

— Май ти си отмъкнал и огъня от боговете, нали? — ухили се зловещо Ноби под перуката си.

— Ъхъ, пак аз бях — кимна Дънкан и подсмръкна. — Да, де, на млади години. — Примижа късогледо към Ноби. — Ей, ти що си с рокля?

— Маскирал съм се.

— Е, ти си знаеш. — Дънкан пристъпи от крак на крак. — Ноби, можеш ли да ми кихнеш едно-две петачета? От два дена нищо не съм слагал в уста.

В сумрака блеснаха монети.

— Сега се омитай — нареди ефрейтор Нобс.

— Благодарско, Ноби. Като имаш неразкрито престъпление, знаеш де да ме намериш.

Дънкан се повлече нанякъде в нощта. Сержант Ангуа застана до Ноби. Още си закопчаваше бронирания нагръдник.

— Горкият дъртак — промълви тя.

— Навремето е бил страхотен крадец — оправда го Ноби.

Извади бележник от чантичката си и надраска няколко реда.

— Много мило постъпи, като му помогна.

— Винаги мога да си върна петачетата от безотчетните пари в кутийката — вдигна рамене ефрейторът. — Пък и вече знаем кой е отнесъл златото, нали? Ще мога да си накривя шапката пред господин Ваймс.

— Бонето.

— А?

— Носиш боне, Ноби. И то с гарнитура от много симпатични цветенца.

— О… Да, бе…

— Не се оплаквам — подхвана Ангуа, — но когато ни възложиха задачата, мислех си, че аз ще бъда примамката, а ти — подкреплението.

— Ясно, ама ти нали си… — челото на Ноби се събра на бучки от усилията да проникне в непозната езикова територия — … мор… фор… лор… гич… ески надарена…

— Иначе казано — върколак.

— Да, де… Е, значи повече те бива в спотайването и… и не е редно жени да са примамки в полицейската работа…

Ангуа се затрудни, както при всеки разговор с Ноби по сложни въпроси. Китките й описваха плавни движения, сякаш месеха тестото на мислите й.

— Само че… Тоест, хората може да си помислят… — започна тя. — Исках да кажа… Ти нали знаеш как наричат мъжете, които носят рокли и перуки?

— Знам, госпожице.

— Наистина ли?

— Да, госпожице. Съдии.

— Да, правилно. Да — бавно се съгласи Ангуа. — Опитай пак…

— Ъ-ъ… артисти ли, госпожице?

Тя се примири.

— Роклята от тафта ти стои добре.

— Не ме ли прави прекалено пълен?

Ангуа рязко вдиша.

— О, не… — промълви съвсем тихо.

— Реших да си сложа нещо ароматно — припряно обясни Ноби, — та да подхожда на ролята, нали така?

— Какво? А… — Ангуа тръсна глава и пак помириса въздуха. — Надушвам… нещо… друго…

— Чудно как успяваш, щото малко са прекалили с уханието, пък и не ми се вярва туй да е миризма на момина сълза…

— Не е парфюм, друго е.

— … ама с лавандулата направо са се олели…

— Ноби, можеш ли да се върнеш сам в участъка на Улицата на чревцата?

Въпреки надигащата се паника Ангуа добави мислено: „В края на краищата какво може да ти се случи? Ама наистина? Кой би ти налетял?“

— Да, госпожице.

— Трябва да… проверя нещо.

Тя се отдалечи забързано, а новата миризма изпълваше ноздрите й. Трябваше да е доста силна, за да се пребори с мазилата на Ноби. Беше силна. И още как!

Не тук, примоли се Ангуа. Не сега.

Не и той.

Беглецът висеше от облепен с мокър сняг клон. Накрая успя да се спусне на един клон на съседното дърво. Така се отдалечаваше от потока. Колко ли остро беше обонянието им? Ужасяващо остро, както се бе убедил. Но чак толкова ли?

Бе се издърпал от потока направо на наклонено дърво. Тръгнеха ли покрай водата — бяха достатъчно схватливи да сторят това, — нямаше как да познаят къде е излязъл от потока.

Далеч вляво някой започна да вие.

Човекът тръгна надясно в тъмната гора.

Ваймс чуваше как Керът шумоли в мрака, после изчегърта завъртян ключ.

— Мислех си, че Кампанията за равен ръст вече наглежда мястото — обади се Командирът на Стражата.

— Толкова трудно се намират доброволци — оплака се Керът и го покани с жест да влезе през ниската врата, като запали свещ. — Идвам всеки ден да видя кое как е, но май никой друг не се интересува много.

— Не проумявам защо е тъй — подхвърли Ваймс и огледа нехайно Музея на джуджешкия хляб.

Единствената похвала за изложените наоколо продукти, която му хрумна, беше, че и днес са толкова годни за ядене, както в деня на изпичането им.

Или… по-скоро на изковаването им. Джуджешкият хляб представляваше и авариен запас, и оръжие, и разменна монета. Ваймс не бе чувал джуджетата да са особено религиозни, но отношението им към хляба май беше близо до вярата.

Чу се слабичко дрънчене, последвано от топуркане.

— Плъхове — предположи Керът. — Все се мъчат да отхапят някоя трошица, горкичките. Ето, стигнахме до Гранитната пита. Това е копие, разбира се.

Ваймс се вторачи в безформеното нещо на прашната поставка. Да, имаше смътна прилика с пита, но само ако някой ти я подскаже предварително. Иначе описанието „парче скала“ подхождаше идеално. По форма и размери приличаше на възглавница, върху която отдавна и често са сядали. Личаха няколко вкаменени стафиди.

— Съпругата ми — вдигна рамене Командирът на Стражата — си изпъва краката върху подобно нещо, когато е преуморена.

— Това изделие пред очите ви е на хиляда и петстотин години — осведоми го Керът с явен оттенък на страхопочитание в гласа си.

— Нали уж било копие?

— Да, но… копие на нещо твърде значително.

Ваймс вдиша бавно. Усещаше някакъв остър дъх.

— Тук мирише на котки, а?

— Уви, сър, може би влизат заради плъховете. Животинче, което е правило опити да гризка от джуджешкия хляб, няма сили да бяга бързо.

Ваймс запали пура. Керът я погледна с колеблив укор.

— Сър, тук благодарим на посетителите, че не пушат.

— Защо? Откъде знаете, че няма да го направят? — Ваймс се облегна на една витрина. — Добре, капитане. Кажи ми сега истината — защо отивам в… Начук? Не съм научил кой знае колко за дипломацията, но поне съм наясно, че в нея нищо не се прави само с една цел. Какво представлява Низшият крал? И защо нашите джуджета се пердашат?

— Ами, сър… Чувал ли сте за крук?

— Миньорските закони на джуджетата ли?

— Бива си ви, сър. Но смисълът им не се изчерпва с това. Те определят… какъв да е животът. Закони за собствеността, за брака, за наследяването, за решаването на всякакви спорове. Всъщност обхващат всичко. А Низшият крал е… висшият апелативен съд. Естествено има съветници, но той решава. Дотук ясно ли ви е?

— Звучи смислено.

— Сяда на Гранитната пита, за да го коронясат. На нея седи и когато отсъжда, защото всички Низши крале са постъпвали така още от времето на Б’хриан Кървавия топор преди хиляда и петстотин години. Гранитната пита дава… авторитет.

Ваймс закима начумерен. И в това имаше свой смисъл. Постъпваш по някакъв начин, защото същото се прави открай време, а обяснението гласи: „Но нали винаги е било така?“ Цял милион мъртъвци не може да са бъркали, нали?

— Избират ли го или по рождение си е крал?

— Донякъде е правилно да се каже, че го избират — съгласи се Керът. — В действителност обаче цяла тълпа старейшини сред джуджетата уреждат избора помежду си. След като изслушат и други джуджета, разбира се. Сондират мнения, така да се каже. По традиция е от някой голям род. Но… Ъ-ъ…

— Да?

— Този път не е същото. Нервите напоследък са малко… поизопнати.

„Ето, ето…“ — подсмихна се Ваймс.

— Значи е избран не който трябва?

— Някои джуджета биха отговорили „да“. По-скоро целият процес бе подложен на съмнение. От джуджетата в най-големия джуджешки град извън Юбервалд.

— Чакай да позная. Сигурно е оня в посока към Главината на Диска…

— Анкх-Морпорк, сър.

— Как тъй? Не сме джуджешки град.

— Сър, тук джуджетата вече са петдесетина хиляди.

— Сериозно?

— Да, сър.

— Ама сигурен ли си?

— Да, сър.

„Сигурен е, защо ли питам. Нищо чудно и да им знае имената до последното.“

— Опитайте се да разберете, сър — продължи Керът. — Разгоря се принципен спор. За определението що е джудже.

— Е, някои биха изтъкнали, че поначало думата „джудже“ означава…

— Не, сър. Проблемът не е в ръста. Ноби Нобс е по-дребен от немалко джуджета, но него поне не смятаме за джудже.

— Трудничко е да го смятаме и за човек.

— Ето ви и друг пример — аз също съм джудже.

— Виж какво, Керът, отдавна се каня да си поприказвам с тебе за тия…

— Осиновен и възпитан от джуджета. Сър, за джуджетата аз съм джудже. Познавам ритуала на к’закра, известни са ми тайните на х’рагна, умея правилно да ха’лквам моята г’ракха… Значи съм джудже.

— А какво означават тия думи?

— Не мога да споделя това с никого, който не е джудже. — Керът тактично се дръпна от пътя на димната струя. — За съжаление някои от планинските джуджета смятат, че напусналите планините не са същински джуджета. Този път изборът на крал бе определен от възгледите на джуджетата в Анкх-Морпорк и на мнозина в родните мини това изобщо не им е по сърце. Подклаждат се раздори. Спречквания между родовете. Много бради бяха оскубани.

— Я гледай ти…

Ваймс не позволи на усмивката си да проличи.

— Не е забавно, ако сте джудже.

— Извинявай.

— Опасявам се, че новият Низш крал само ще влоши положението, макар и да му желая успехи и благополучие, разбира се.

— Корав тип ли е?

— Ъ-ъ… Сър, след като някое джудже се е издигнало дотам в обществото, че изобщо го смятат за достоен кандидат да носи кралския товар, едва ли е пяло цял живот „Ойларипи“ и е превързвало ранените животинки в гората. Но според джуджешките възгледи крал Рис Риссон има съвременно мислене, макар и да чувам, че никак не харесва Анкх-Морпорк.

— Явно е с остър ум.

— Както и да е… Изборът ядоса мнозина от… по-традиционно настроените, които се надяваха новият крал да е Албрехт Албрехтсон.

— Който не е със съвременно мислене, тъй ли?

— Според него дори излизането на повърхността опасно се отдалечава от поведението, присъщо за едно джудже.

Ваймс въздъхна.

— Керът, вече не се съмнявам, че проблемът е сериозен, но не е мой. Нито пък твой, ако ще и да си джудже. — Почука с нокът по витрината на Питата. — Копие, а? Убеден ли си, че не е истинската?

— Сър! Има само една истинска Пита. Ние я наричаме „видимото и съкровеното“.

— Че кой ще познае, ако копието е майсторски направено?

— Всяко джудже, сър.

— Само се шегувах.

Долу, при сливането на двете реки, имаше селце. Значи и лодки.

Е, засега успяваше. По белите склонове зад гърба му не се мяркаха тъмни силуети. Колкото и да бяха надарени, нека опитат да се надплуват с лодка…

Плътен сняг хрущеше под краката му. Той подмина, олюлявайки се, грубо скалъпените колиби, видя пристана и лодките, пребори се със замръзналото въже на най-близката, сграбчи едно весло и се избута в течението.

Все още нищо не помръдваше по хълмовете.

Вече имаше време да помисли. Лодката беше прекалено голяма за самотен гребец, обаче стигаше и само да я държи настрана от бреговете. През нощта нямаше да се тревожи за нищо. Сутринта щеше да я зареже някъде, може би щеше да помоли някого да отнесе съобщение до сигналната кула, после щеше да си купи кон и…

Под брезента зад него се разнесе ръмжене.

Наистина бяха много хитроумни.

Недалеч оттам в един замък лейди Марголота си седеше кротко и прелистваше „Справочникът на Туърп“.

Не че в него можеше да намери много полезни сведения за земите от тази страна на Овнерог. Тук обикновено се допитваха до „Алманах дьо Готик“, където самата тя заемаше четири страници2, но ако искаше да знае за какви се мислеха онези в Анкх-Морпорк, „Справочникът“ беше безценен.

От нейния екземпляр вече стърчаха множество хартийки за отбелязване на страници. Лейди Марголота въздъхна и затвори книгата.

До нея бе поставена висока чаша, пълна с червена течност. Отпи глътка и лицето й се сви по навик. После се загледа в пламъчето на свещта и се помъчи да мисли като лорд Ветинари.

Докъде бе проникнал в подозренията си? Какви ли вести стигаха до него? Сигналната кула до града бе издигната само преди месец и в целия Начук хулеха натрапената им новост, но май мнозина я използваха, макар и тихомълком.

Кого би изпратил?

Тя не се съмняваше, че от избора му ще научи всичко, което й е необходимо. Някой като лорд Ръждьо или лорд Селачии?… Е, не би го подценила чак толкова. Съдейки по сведенията, с които разполагаше — а лейди Марголота бе осведомена за какво ли не, — дипломатическите светила на Анкх-Морпорк не можеха да си намерят самостоятелно и задните части, ако ще и с карта в ръцете. Разбира се, не е излишно дипломатът да се прави на тъп чак до мига, когато ти отмъкне дори чорапите от краката. Тя обаче бе срещала най-способните представители на Анкх-Морпорк — не биха могли да се преструват толкова умело на глупаци.

Все по-силният вой навън започваше да я дразни. Дръпна шнурчето на звънчето, за да повика иконома си.

— Да, гошпожо? — изрече Игор, който сякаш се материализира от сенките.

— Моля те, предай на децата на нозта да творят чудезната зи музика другаде. Боли ме главата.

— Жалко, гошпожо.

Лейди Марголота се прозя. Нощта й се бе сторила твърде дълга. Щеше да мисли по-ясно след един хубав дневен сън.

Канеше се да духне свещта, но погледът й се спря на книгата. И буквата „В“ беше отбелязана.

Но… Нали Патрицият не би могъл да знае толкова много…

Поколеба се и пак дръпна шнурчето над ковчега си. Игор се появи мигновено, както си му беше присъщо.

— Как мизлиш, дали онези узърдни младези в кулата за будни?

— Да, гошпожо.

— Изпрати зъобщение до нашия агент да научи взичко за Командир Ваймз от Градзката зтража, моля те.

— Той дипломат ли е, гошпожо?

Лейди Марголота се отпусна на ложето си.

— Не, Игор. Той е причината да има дипломати. Би ли затворил капака?

Сам Ваймс беше способен да извършва паралелна обработка на данните. Повечето женени мъже притежават това умение. Научават се да ровят в собствените си мисли, но в същото време да слушат какво говорят съпругите им. А слушането е твърде важен процес, защото във всеки миг могат да бъдат изпитани. Затова се поддържат в готовност да повторят дума по дума последното изречение. Жизнено необходим белег на майсторството е и бдителната проверка на диалога за ключови фрази от рода на „и обещаха да го доставят още утре“, „а аз ги поканих на вечеря утре“ или „могат да ги тапицират в небесносиньо, и то съвсем евтино“.

Лейди Сибил беше запозната с фактите. Сам успяваше да поддържа съдържателен разговор, мислейки си за нещо коренно различно от темите му.

— Ще наредя на Уиликинс да сложи в багажа зимни дрехи — сподели тя, без да изпуска от поглед съпруга си. — През този сезон там е доста студено.

— Да. Добре си се сетила.

Сам Ваймс се беше втренчил в една точка в пространството някъде над камината.

— Предполагам, че и ние ще трябва да дадем някакво угощение, затова е редно да занесем повечко от типичните анкх-морпоркски храни. Да не се изложим, нали разбираш. Как мислиш, по-добре ли е да вземем и готвач с нас?

— Да, мила. Няма да е излишно. Никой извън нашия град не знае как да направи свестен сандвич с пача.

Сибил се възхити. Ушите, превключени на автоматичен режим, задействаха навреме устата, за да даде своя малък, но остроумен принос в разговора.

— А дали би било уместно да вземем и алигатора? — попита тя.

— Защо пък не?

Погледът й се прикова в лицето му. По челото на Сам Ваймс плъзнаха тънки бръчици, щом ушите му сритаха мозъка. Той примига.

— Какъв алигатор?!

— Сам, ти се беше отнесъл надалеч. Може би в Юбервалд.

— Извинявай.

— Нещо мъчи ли те?

— Сибил, защо изпраща точно мен?

— Според мен Хавлок споделя убеждението ми, че ти имаш скрити заложби.

Ваймс се прегърби потиснат в креслото си. Смяташе за един от упоритите недостатъци на иначе практичната и разумната си съпруга желанието й да вярва — противно на доказателствата, поднасяни от всекидневието, — че той е разностранно надарен човек. О, да, Ваймс си знаеше, че има разни скрити заложби. И изобщо не би искал да ги показва на света. За всички щеше да е по-добре, ако остави на мира невидимите страни от характера си.

Освен това го тормозеше смътна тревога, която не смогваше да подреди в думи. Успееше ли, опасенията му биха прозвучали така: „Ченгетата не излизат във ваканция. Лорд Ветинари все повтаря, че където има полицаи, има и престъпления. Щом ме праща в Начук… или както там се казва проклетата дупка, значи ще има престъпление. Светът все това поднася на ченгетата.“

— Ще ми бъде приятно пак да се видя със Серафина — изрече Сибил.

— Сигурно — смънка Ваймс.

В Начук нямаше да бъде полицай, поне официално. Ето какво никак не му харесваше, дори повече от всичко останало.

В редките случаи, когато напускаше Анкх-Морпорк и околните му земи, или отиваше в някой съседен град, където значката му от Градската стража все пак внушаваше уважение, или продължаваше преследването на престъпник и извън територията на пълномощията си — най-древното и осветено от времето занимание на ченгетата. А ако приказките на Керът за Юбервалд бяха верни, в Начук значката му нямаше да е нищо повече от екзотична подправка в нечия салата.

Челото му пак се набръчка.

— Серафина ли?

— Лейди Серафина фон Юбервалд — обясни Сибил. — Майката на сержант Ангуа. Не помниш ли, че ти разказвах миналата година за нея? Двете бяхме по едно време в пансиона за благородни девици. Естествено всички знаехме, че тя е върколак, но тогава никому дори не би хрумнало да го спомене. Ами просто не се постъпваше така. Е, да, случи се и онова нещастие с учителя ни по ски, но аз и до днес вярвам, че той е паднал в някоя пропаст или нещо подобно. Тя се омъжи за барона и живеят съвсем близо до Начук. Пиша й по малко клюки всяка Прасоколеда. Тя е от древен върколашки род.

— Значи е много породиста — промърмори разсеяно Ваймс.

— Сам, нали не би искал Ангуа да чуе това от устата ти? Недей да се тревожиш толкова. Ще имаш възможност да си починеш. Сигурна съм, че пътуването ще ти се отрази добре.

— Да, мила.

— Ще бъде като втори меден месец.

— О, да — потвърди Ваймс, който си спомни навреме, че покрай едно или друго произшествие май не можеше да се каже, че имаха и първи меден месец.

— И като споменах за това… — подхвана Сибил малко по-смутено. — Помниш ли, че щях да ходя при старата госпожа Доволсън?

— Ами да. Как е тя?

Ваймс пак зяпаше над камината. Сибил поддържаше връзки не само с някогашните си съученички, но вероятно и с всеки човек, когото бе срещала през живота си. Списъкът за изпращане на картички преди Прасоколеда се бе превърнал в двутомник.

— Всичко й е наред, струва ми се. Впрочем тя ме увери, че…

Някой потропа на входната врата. Сибил въздъхна.

— Днес Уиликинс има почивен ден. Сам, иди да видиш кой е дошъл. Знам, че ти се иска.

— Казах им да не ме безпокоят, освен ако случаят е много спешен — увери я Ваймс, надигайки се от креслото.

— Да, но според теб всяко престъпление е спешен случай.

Пред прага стоеше Керът.

— Сър, произшествието е малко… политическо.

— Капитане, каква ти политика в десет без четвърт вечерта?

— Сър, някой е влязъл с взлом в Музея на джуджешкия хляб.

Ваймс се взря в честните сини очи на заместника си.

— Току-що ме осени догадка, капитане — провлачено изрече той. — Един предмет го е хванала липсата.

— Познахте, сър.

— Копието на Питата.

— Именно, сър. Или са нахлули, след като ние си отидохме, или… — Керът нервно си облиза устните — … са се крили, когато влязохме.

— Значи оня шум не е бил от плъховете.

— Така е, сър. Съжалявам.

Ваймс сложи наметалото на раменете си и си взе шлема от закачалката.

— Някой е откраднал копието на Гранитната пита само няколко седмици преди оригиналът да бъде използван в особено важна церемония. Брей, че интересно…

— И аз същото си помислих, сър.

Ваймс въздъхна.

— Мразя политическите истории.

Когато вратата се затвори, Сибил поседя още малко, загледана в ръцете си. После отнесе лампата в библиотеката и взе тъничък том, подвързан с бяла кожа, на която се кипреха златни букви: „Нашата сватба“.

Беше чудновато събитие. Висшето общество — „толкова е нависоко, че чак му лъсва задникът“, твърдеше Сам — на Анкх-Морпорк се струпа преди всичко от любопитство. Сибил беше най-видната стара мома на града и изобщо не си бе помисляла за брак, а Сам беше обикновен капитан от Стражата, който имаше навика да вбесява кого ли не.

Разглеждаше снимките от иконографа. Ето я и нея — изглежда по-скоро внушителна, отколкото лъчезарна. Сам се зъби срещу рисуващото духче, а косата му е набързо пригладена да не стърчи. Сержант Колън се е изпъчил така, че краката му почти се отлепят от земята, а Ноби се е ухилил до уши или се опитва да направи смешна гримаса — с неговото лице е трудно да се познае.

Сибил внимателно прелистваше албумчето. Бе сложила хартии между всеки два листа, за да запази снимките.

Мислеше си, че в много отношения е голяма късметлийка. Гордееше се със Сам. Той се бъхтеше упорито, за да помогне на много хора. Беше загрижен за онези, които не са важни особи. И винаги беше претрупан с далеч повече задължения, отколкото е полезно за здравето му. Сам беше най-възпитаният мъж, когото тя познаваше. Не джентълмен, слава на небесата, а просто добър човек.

А Сибил някак все не можеше да си изясни точно какво върши той. Е, имаше представа в какво се състои работата му и се досещаше, че почти не се заседява зад бюрото си. Когато най-сетне стигаше до леглото, Сам обикновено пускаше дрехите си направо в коша за пране, затова тя чуваше по-късно от момичето в пералнята за петната от кръв и кал. И до нейните уши стигаше мълвата за гонитби по покривите и ръкопашни схватки с типове, чиито имена звучаха като Хари Уимс с прозвище Резачката…

Имаше един много познат Сам Ваймс, който излизаше от дома им и се прибираше, и съвсем друг Сам Ваймс из града, който изобщо не й принадлежеше и живееше в света на онези мъже с противните имена.

На Сибил Рамкин от малка й бе внушавано да е пестелива, разсъдлива, благовъзпитана — макар и със склонност към занимания на чист въздух — и мила в мнението си за другите хора.

Пак се загледа в снимките насред притихналата голяма къща. Накрая звучно си издуха носа и отиде да опакова багажа и да прави разни други разумни неща.

Ефрейтор Веселка Дребнодупе беше „тя“, тоест твърде рядко явление в Анкх-Морпорк.

Не че джуджетата изобщо не се интересуват от въпросите на пола и секса. Съзнават колко жизнено необходими са новите поколения джуджета, на които да оставят собствеността си, за да продължат те работата в мините. Просто не виждат смисъл да различават половете в други обстоятелства освен съвсем интимните. В джуджешкия език не съществува женско местоимение, нито пък „женска работа“, щом децата започнат да се хранят от общия котел.

Но един ден Веселка Дребнодупе пристигна в Анкх-Морпорк и установи, че тук има мъже, които не носят плетени ризници, нито кожено бельо3, и тези същества се наричат жени4. В малката главица се зароди мисълта: „Защо не и аз?“

Сега я заклеймяваха в мазета и джуджешки барове из целия град като първото джудже в Анкх-Морпорк, което носи пола. Премяната бе изработена от дебела и здрава кафява кожа. Обективно погледнато, отличаваше се с еротичния заряд на букова греда, но по-старите джуджета изтъкваха, че някъде под тази дреха е ясно наличието на неговите5 колене.

Ставаше все по-зле — те откриваха, че сред техните синове се срещат и… (думата просто ги задавяше) „дъщери“. Веселка се оказа само пенливият гребен на мощно надигаща се вълна. Някои по-млади джуджета скромно използваха сенки за очи и заявяваха, че — право да си кажем — изобщо не обичат бира. В джуджешкото общество нахлуваше потокът на обновлението.

Въпросното общество не би имало нищо против да помята камъни срещу онези, които се носеха с потока. Капитан Керът обаче разпространи навреме предупреждение, че това ще бъде сметнато за нападение срещу полицейски служител. А при подобни инциденти Стражата веднага проявяваше твърдите си убеждения, които злосторниците щяха да усетят направо с кожата на гърбовете си.

Разбира се, Веселка не се отказа от брадата си и кръглия железен шлем. Едно е да заявиш, че си от женски пол, съвсем друго — и немислимо — е да обявиш, че не си джудже.

— Всичко е ясно, сър — започна тя, когато видя Ваймс. — Разбили са прозореца в задната стаичка, за да влязат, а на излизане дори не са затворили вратата. Счупили са витрината на Питата. Навсякъде има стъкълца. Не личи да са взели още нещо. Има много отпечатъци от подметки в прахоляка по пода. Снимах ги, но са размазани и няма полза от тях. Горе-долу това е.

— Няма ли изтървани портфейли или поне късчета хартия с надраскан на тях адрес? — промърмори Ваймс.

— Не, сър. Крадците са били твърде коравосърдечни.

— Няма съмнение — гневно изръмжа Керът.

— Ха, хрумна ми поредният въпрос — оживи се Командирът на Стражата. — И той е: „Защо тук вони още по-зле на котешка пикня?“

— Неприятно остра миризма, нали? — съгласи се Веселка. — И то с дъх на сяра. Стражник Пинг каза, че смърдяло така и когато влязъл, но никъде нямало нито една следа от котешка лапа.

Ваймс приклекна и се взря в стъклените парчета.

— Как научихме за кражбата?

— Сър, стражник Пинг чул някакво дрънчене. Минал отзад и видял отворения прозорец. Тогава злосторниците избягали през предната врата.

— Съжалявам, че стана така, сър — обади се стражник Пинг и отдаде чест.

Беше младеж с изявено предпазлив вид, който сякаш пребиваваше във вечна ГОТОВНОСТ за отговори на поредния въпрос.

— Всички правим грешки — смили се Ваймс. — Значи чу шум от чупене на стъкло?

— Да, сър. И някой изпсува.

— Тъй ли? Как по-точно?

— Ъ-ъ… нещо като „да му го… отзад“.

— И тогава ти заобиколи и видя разбития прозорец ли?

— Да, сър. Извиках: „Има ли някой вътре?“

— А стига, бе. Какво щеше да направиш, ако ти бяха отвърнали „Не, няма никой“? Не, не, недей да ми отговаряш. После какво стана?

— Ъ-ъ… Чух да се троши още стъкло и когато се върнах пред входа, вратата зееше отворена, а онези бяха избягали. Хукнах към Участъка и казах на капитан Керът, защото знаех, че много държи на този музей.

— Благодаря ти… Пинг ли беше?

— Да, сър. — Без да дочака вероятния следващ въпрос, Пинг обясни: — На нашия диалект означава „наводнена ливада“, сър.

— Добре, свободен си.

Редовият стражник видимо се отпусна с въздишка на облекчение и излезе.

Ваймс остави ума си да се рее несъсредоточен за момент. Тези мигове му харесваха — мъничка паничка, налята догоре с време, през което престъплението беше проснато пред погледа му и той се уповаваше на надеждата, че светът може да бъде разкрит и разнищен. Тъкмо през това време човек се вглеждаше истински, за да види какво има наоколо… и понякога най-интересни бяха липсващите неща.

Питата се бе намирала върху плоча, издигната около метър над пода, в кутия от пет стъклени парчета, завинтена към основата.

— Счупили са витрината, без да искат — съобщи Ваймс след малко.

— Нима, сър?

— Я погледни. — Командирът на Стражата посочи трите отвинтени болтчета. — Опитвали са се да я отворят кротко и внимателно. Но са се оплескали.

— Но какъв смисъл има? — недоумяваше Керът. — Това е само копие, сър! Дори да се намери купувач, едва ли ще даде повече от няколко долара.

— Ако копието е майсторско, може да се размени с истинската вещ — предположи Ваймс.

— Е, да, поне биха могли да опитат — съгласи се Керът. — Само че ще си имат някой и друг проблем.

— Например?

— Сър, джуджетата не са глупаци. От долната страна на копието е издълбан голям кръст. Пък и то е гипсово.

— Охо…

— Все пак беше много прозорлива догадка, сър — поощри го Керът. — Не бихте могъл да знаете тези подробности.

— Чудя се дали са ги знаели и крадците…

— И да не са, нямат никакъв шанс да успеят с измамата.

— Истинската Пита е под бдителна охрана — намеси се Веселка. — Повечето джуджета получават възможност да я зърнат съвсем рядко.

— Пък и хората биха забелязали, ако се размотаваш с голяма каменна буца под пуловера — промърмори Ваймс по-скоро на себе си. — Тъпо престъпление. Само дето не ми изглежда тъпо. Я помислете — защо са се престарали толкова? Ключалката на вратата е истинска смехория. Избиваш я с първия ритник. Ако аз се канех да отмъкна туй нещо, можех да се изпаря, преди стъклариите да са престанали да дрънчат. Защо са пипали тихо, и то нощем?

Джуджето тършуваше под съседната витрина. Когато се изправи, държеше отвертка със съсирваща се по нея кръв.

— Е, убедихте ли се? — кимна Ваймс. — Изтървали са стъклото и някой се е порязал. Керът, каква е тая история? Котешка пикня, сяра, отвертка… Вбесявам се, като имаме прекалено много веществени доказателства и улики. Винаги пречат да разкрием престъплението.

Той хвърли отвертката, която по чиста случайност се заби в дъските на пода и затрептя.

— Отивам си вкъщи — обяви Командирът на Стражата. — Ще научим защо са отмъкнали нещото, когато случаят съвсем се разсмърди.

Утрото на следващия ден Ваймс прекара, опитвайки се да научи нещо за две чужди страни. Както се оказа, едната от тях се наричаше Анкх-Морпорк.

С Юбервалд му беше лесно. Тези земи заемаха пет-шест пъти по-голяма територия от равнините Сто и стигаха чак до Главината на Диска. Страната беше толкова гъсто залесена, нагъната и набръчкана от малки планински вериги и нашарена с реки, че почти липсваха точни карти. А и си оставаше непроучена6. Обитателите й си имаха други грижи на главите, а пришълците, които навлизаха в горите да ги изследват, тъй и не излизаха. От векове никой не поглеждаше натам. Как да продаваш стоките си на хора, залутали се някъде между дърветата?

Може би коларският път промени всичко преди не много години, когато го продължиха чак до Генуа. Пътят се прави, за да минават по него возила и хора. Планинските жители пък винаги ги теглеше към градовете и напоследък обитателите на Юбервалд последваха примера им. Новините стигаха до родните им краища: в Анкх-Морпорк се печелят пари, я докарайте и децата тук. Няма нужда обаче да си носите и чесъна, защото всички местни вампири са наети в кланиците, работещи според по-чудати религиозни правила. Ако някой те блъсне с лакът в Анкх-Морпорк, можеш да му отвърнеш със същото. И на никого не му пука за теб чак толкова, че да те убие.

Ваймс едва различаваше юбервалдските джуджета от онези, които произхождаха от Меден рудник и бяха по-нисички, по-шумни и доста по-лесно свикваха с хората. Юбервалдските джуджета си кротуваха, имаха навика да се шмугват зад ъгъла и най-често дори не говореха морпоркското наречие. По някои от пресечките на Шосето на петмезената мина човек лесно би повярвал, че е попаднал в друга страна. Затова пък тези джуджета имаха всички достойнства, които са мили за сърцето на едно ченге. Не създаваха неприятности. Повечето работеха един за друг, плащаха си данъците несравнимо по-охотно от човеците — всъщност е по-лесно да измъкнеш пари от купчина кози барабонки, отколкото от повечето анкх-морпоркски граждани — и обикновено сами уреждаха разногласията помежду си. А когато все пак привличаха вниманието на полицаите, вече се налагаше положението на тялото да се очертава с тебешир.

Сега обаче той научаваше, че в общността им, зад мърлявите фасади на къщурките и работилничките по Въжената улица и Алеята на китовата кост, си има вражди и жажда за мъст, зародили се в две съседни мини на около хиляда километра оттук и преди около хиляда години. В някои кръчми пиеха само онези, които произхождаха от определена планина. Ако пък един или друг клан разработваше конкретно находище, значи членовете му просто не биваше да минават по една или друга улица. Ъгълът на накривяването на шлема, прическата на брадата бяха неизчерпаем източник на информация за всички останали джуджета. За Ваймс пък бяха като сляпоглухоням свидетел.

— Освен това е важен и начинът, по който кразаквате вашия Г’ардргх — добави ефрейтор Дребнодупе.

— Няма и да те питам какво означава тоя ритуал — поклати глава той.

— Боя се, че бездруго нямам право да ви обясня — опечали се Веселка.

— А аз имам ли изобщо Гаадрергхух? — сепна се Ваймс.

Тя на свой ред трепна от произношението му.

— Да, сър. Всеки има. Но само джудже може да кразаква своя както подобава.

Командирът на Стражата въздъхна и се загледа в страниците на бележника си, запълнени с драскулки под заглавието „Юбервалд“. Трудно му беше да проумее, че и към географията подхожда като към престъпление. („Видяхте ли кой издълба тая долина? Ще познаете ли оня ледник, ако го видите пак?“)

— Веселке — промърмори той, — доста грешки ще правя.

— Сър, на ваше място не бих се безпокоила. Хората винаги бъркат. Но повечето джуджета веднага познават дали някой се опитва да избегне грешките или му е все едно.

— Ти сигурна ли си, че нямаш нищо против да дойдеш?

— Сър, все някога ще бъда принудена да го сторя.

Ваймс тъжно завъртя глава.

— Слушай, нещо не схващам. Толкова шум се вдига, че едно джудже от женски пол иска да се държи като… като…

— Като дама ли, сър?

— Ами да. Никой обаче не обелва и думичка, че Керът също се нарича джудже, а той си е човек…

— Не сте прав, сър. Както и самият той твърди, капитан Керът е джудже. Бил е осиновен от джуджета, изпълнил е ритуала на И’град, спазва дж’карграта, доколкото това е възможно в града. Значи е джудже.

— Ей, та той стърчи почти два метра над земята!

— Просто е високо джудже, сър. Нямаме нищо против, че в същото време му се иска да бъде и човек. Дори друдак’аките не биха възразили.

— Веселке, май ми свършиха ментовите бонбонки за гърло. Тая дума каква е?

— Вижте сега, сър, голяма част от джуджетата тук са… е, бихте могъл да ги наречете свободомислещи. Нали знаете, че повечето са от планините отвъд Меден рудник? Погаждат се лесно с хората. Някои дори признават, че… имат дъщери. Но други… По-старомодните юбервалдски джуджета нито са обикаляли света, нито много са си показвали носовете от мините. Държат се, сякаш Б’хриан Кървавия топор още е жив. Затова ги наричаме друдак’аки.

Ваймс беше понапреднал в езика, но за да говориш джуджешки, трябва да се упражняваш цял живот, а и не ти е излишна тежка инфекция в гърлото.

— „Над земята“… „те никога“… — запъна се безпомощно.

— „Те не излизат достатъчно често на чист въздух“ — подсказа Веселка.

— Аха, схванах. И всички са очаквали новият крал да е от тях, тъй ли?

— За Албрехт се говори, че изобщо не го е огрявал слънчев лъч. Всъщност целият му род отказва да излиза на повърхността денем. Нямаше съмнение, че той ще е избраникът.

Да, ама се е обърнало иначе, помисли Ваймс. Някои от джуджетата в Юбервалд не са го подкрепили. И светът не е стоял на едно място през това време. Немалко джуджета се бяха родили в Анкх-Морпорк. Техните хлапета си носеха шлемовете с тилната част напред и говореха своя език само у дома. Мнозина не биха познали, че някой държи кирка в ръцете си, освен ако не ги халоса с нея. И нямаха намерение да слушат наставления за живота си от престаряло джудже, седнало на вехто хлебче под някаква си далечна планина.

Почука замислено с молива по бележника си. Заради тази бъркотия джуджетата се налагаха усърдно помежду си по улиците на неговия град.

— Ей — сети се Командирът на Стражата, — напоследък виждам все повече от ония закрити носилки. Нали знаеш, дето ги носят по двамина тролове. С плътни кожени завески…

— Друдак’аки — потвърди Веселка. — Много… традиционно настроени. И когато са принудени да излязат денем, не гледат слънцето.

— Не помня да са били толкова много само допреди година.

Тя вдигна рамене.

— Сър, джуджетата тук са все повече. Дори друдак’аките се чувстват добре сред своите. Не им се налага да общуват с хората по никакъв повод.

— Не ни обичат, а?

— Не желаят и думичка да разменят с човек. Откровено казано, подбират придирчиво и събеседниците си измежду джуджетата.

— Ама че тъпотия! — разсърди се Ваймс. — Как си набавят храна? Не могат да живеят само с гъби, отгледани в мазета! Как продават рудата, как заприщват ручеите и купуват греди за укрепване на тунелите си?

— Или плащат на други джуджета, или наемат хора. Могат да си го позволят, защото са много добри миньори. Или поне притежават чудесни мини.

— Като те слушам, сигурно са сбирщина от…

Ваймс си наложи да млъкне. Съзнаваше, че мъдрият човек винаги трябва да зачита нравите на другите народи, както се изразяваше Керът. Трудничко му беше да преглътне това правило. По света имаше и типове, чиито нрави предвиждаха да изкормват други хора като прасета, а Ваймс не беше готов да признае, че правото на подобно поведение трябва да бъде уважавано.

— Изобщо не мисля като дипломат, нали? — смънка той.

Веселка го наблюдаваше сдържано.

— Не бих казала, сър. Все пак не довършихте изречението. Е, повечето джуджета се отнасят почтително към тях. Нали разбирате… чувстват се по-добре, че ги виждат наоколо.

Ваймс се озадачи, но изведнъж проумя.

— О, ясно! Сигурно си казват: „Слава на всичко свято, че има кой да съхрани древните обичаи.“

— Прав сте, сър. Според мен у всяко джудже в Анкх-Морпорк е останала частичка, която му подсказва, че истинските джуджета живеят под земята.

Той нарисува разсеяно завъртулка в бележника си. „Родният край…“ Дори Керът невинно споменаваше за джуджетата в „родния край“. Всички джуджета, където и да се бяха пръснали по света, смятаха планините си за „родния край“. Странно, но в която и част на света да попаднеш, хората навсякъде са си хора, ако ще и да не са точно онзи тип хора, за които са си мислили създателите на изтърканата фраза „хората навсякъде са си хора“. И дори да не си особено миличък и благичък, харесва ти да виждаш добродетели у околните, стига това да не ти струва нищо.

— Защо тези д’р… да де, тези традиционно настроени джуджета са дошли тук? Анкх-Морпорк все пак гъмжи и от хора. Нали уж всичко си уреждат тъй, че да отбягват хората?

— Те са… необходими, сър. Джуджешките закони са сложни и оплетени, често възникват спорове заради тълкуването им. Освен това извършват бракосъчетания и подобни ритуали.

— От твоите думи излиза, че са по-скоро жреци.

— Сър, джуджетата не са религиозни.

— Разбира се. Ох, както и да е. Благодаря ти, ефрейтор. Свободна си. Някакви новини след снощи? Нямаме ли самопризнания от овъргаляна в сяра пиклива котка?

— Не, сър. Кампанията за равен ръст пусна листовки, в които се твърди, че случаят потвърждава за пореден път отношението към джуджетата като към граждани второ качество. Но те пускат същите листовки и по други поводи. Има само празни места за попълване на конкретните подробности.

— Веселке, някои неща просто не подлежат на промяна. Значи ще се видим утре сутринта. Прати ми Детритус.

Но защо той трябваше да отиде? В Анкх-Морпорк човек не можеше да се размине от дипломати. Нали на практика тъкмо за такива занимания бяха предназначени висшите съсловия? За тях беше по-лесно, защото половината от чуждестранните величия и светила, с които се срещаха, им бяха стари приятелчета от училище. Говореха си на малки имена дори с онези, които се казваха Ахмед или Фонг. Знаеха коя вилица за кое ястие се използва. Ходеха на изискан лов и риболов. Движеха се в среди, които горе-долу се покриваха с привичните кръгове на чуждестранните им домакини, затова пък бяха твърде далеч от нечистите дебри, където обикновено се провираше Ваймс в работно време. Умееха да пипат тънко и ловко. Какви шансове имаше той срещу твари с родословия и гербове?

Ветинари го хвърляше на вълците. Да, де, и на джуджетата. И на вампирите. Ваймс потръпна. Патрицият никога нищо не вършеше без основателна причина.

— Влез, Детритус.

Тролът винаги се сащисваше, че Ваймс познава кога е застанал пред вратата. Командирът на Стражата все пропускаше да сподели, че стената на кабинета му хлътва навътре с жално скърцане, когато сержантът крачи по коридора.

— Искал сте да дойда, сър.

— Да. Сядай, момко. За онуй пътуване до Юбервалд ще си приказваме.

— Добре, сър.

— Ти как си настроен за отбиване до добрата стара родина?

Лицето на Детритус остана лишено от изражение — както винаги чакаше търпеливо, докато си изясни смисъла на чутите думи.

— За Юбервалд те питам — подсети го Ваймс.

— Де да знам, сър. Бях още камъче, като тръгнахме оттам. Татко искаше да намерим хубавия живот в големия град.

— Детритус, там има много джуджета.

Командирът на Стражата не си направи труда да спомене вампирите и върколаците. Който и от тях да нападнеше трол, правеше последната огромна грешка в кариерата си. Впрочем Детритус ползваше като лично оръжие обсаден арбалет, чиято тетива се опъваше със сила един тон.

— Нема лошо, сър. Много модерно съм настроен към джуджетата.

— Те обаче може и да са доста старомодно настроени към тебе.

— А, ония от дълбокото ли?

— Ъхъ.

— Чувал съм к’ви ги вършат.

— Аз пък съм чувал, че близо до Главината на Диска още воюват с троловете. Ще се наложи да проявим такт и дипломатичен подход.

— Таман за тая работа съм, сър — увери го сержантът.

— Детритус, миналата седмица ти хвърли оня тип през стената, не помниш ли?

— Ама доста тактично, сър. Щото стената си беше тъничка.

Ваймс реши да не се заяжда. „Оня тип“ повали други трима стражници с боздугана си, който Детритус счупи с два пръста, преди тактично да избере подходящата стена.

— Добре, ще се видим утре. Не забравяй — искам те в излъскана парадна броня. Сега ми прати Ангуа, моля те.

— Не е тука, сър.

— Ех, да му се не знае… Пусни съобщение, че искам да дойде, разбрахме ли се?

Игор се тътреше по коридорите на замъка, провлачвайки единия си крак съгласно осветената от времето традиция.

Той беше Игор, син на Игор, племенник на неколцина Игоровци, брат също на Игоровци и братовчед на повече Игоровци, отколкото паметта му можеше да побере, без да провери подробните сведения в дневника. Никой Игор не би се отказал от проверено и утвърдено нещо, което му върши работа7.

На Игоровците от целия им клан допадаше да работят за вампирите — тези господари спазваха строго нощния си режим и обикновено се държаха любезно със служителите си. Важно допълнително преимущество беше, че не изискваха кой знае какво в оправянето на леглата и готвенето, пък и притежаваха просторни хладни подземия, където Игоровците да се отдават на истинското си призвание. Това компенсираше напълно редките произшествия, след които слугите трябваше да метат пепелта на господарите си.

Той влезе в криптата на лейди Марголота и почука учтиво по ковчега. Капакът се открехна.

— Да?

— Шъжалявам, че ви будя нашред шледобеда, ваша шветлошт, но нали кажахте…

— Добре, добре. Е?…

— Ще бъде Ваймш, ваша шветлошт.

Изящна ръка се подаде свита в юмрук от ковчега и нанесе удар във въздуха.

— Да, да, да!

— Да, ваша шветлошт.

— Виз ти, виз ти. Замюъл Ваймз. Горкичкият. А кученцата научиха ли вече?

Игор кимна.

— Игор, който шлужи при барона, шъщо вже шъобщение от кулата, ваша шветлошт.

— А джуджетата?

— Нажначението е офичиално, ваша шветлошт. Вшички жнаят. Негова шветлошт дукът на Анкх-Морпорк, шър Шамюъл Ваймш, Командир на Градшката штража на Анкх-Морпорк.

— Игор, ще бъде като изригване на вулкан.

— Много точно ше ижражихте, ваша шветлошт.

— Зтрува ми зе, Игор, че той ще накара дори тях да му дишат праха.

Да видим този замък първо от гледна точка на обзавеждането. Да, има столове, но не изглежда много да е сядано по тях. Все пак се забелязва и огромен диван до камината, оръфан и опърпан от употреба, но другите мебели като че са поставени само защото така е редно.

Дългата дъбова маса също е някак прекалено лъскава и нова за очевидно древния си стил. Вероятно причината е в наличието на множество гледжосани паници по пода около нея.

На една от тях е изписано „Татко“.

Баронеса Серафина фон Юбервалд ядосано затвори „Справочникът на Туърп“.

— Но този човек е едно… едно нищо! Куха фигура. Кукла на конци. Истинско оскърбление!

— Фамилията Ваймс е известна отдавна — подхвърли Волфганг фон Юбервалд, който правеше лицеви опори на една ръка пред камината.

— Същото може да се каже за фамилията Смит. И какво от това?

Волф размени положението на ръцете си, докато висеше във въздуха. Беше гол. Обичаше мускулите му да се проветряват. Може би затова лъщяха. Страничен наблюдател лесно би разпознал всеки от тях като в анатомичен атлас. И вероятно би се вторачил в русата коса, която растеше не само по главата, но и по раменете му.

— Мамо, той все пак е дук.

— Ха! В Анкх-Морпорк дори си нямат крал!

— … деветнадесет, двадесет… Кой знае, мамо. И до нас стигнаха някои мъгляви слухове…

— О, слухове… Сибил ми праща глуповатите си писъмца всяка година! Сам това, Сам онова… Разбирам я — и на толкова трябва да е благодарна, но… нейният мъж е само ловец на крадци. Ще откажа да го приема.

— В никакъв случай, мамо — изпъшка Волф. — Това би било… двадесет и девет, тридесет… опасно. Какво си разказвала на лейди Сибил за нас?

— Нищо! Не отговарям на писмата й, естествено. Глупава и жалка женица.

— И въпреки това тя ти пише всяка година?… тридесет и шест, тридесет и седем…

— Да. По четири страници. С това се изчерпва всичко, което ти е необходимо да знаеш за нея. Но къде се бави баща ти?!

Отмести се капак на пружина в долната част на една от вратите. Влезе голям и наглед тромав вълк. Огледа стаята и се отръска енергично. Баронесата настръхна.

— Гай! Знаеш, че не търпя това! Шест вечерта мина! Преобразявай се, когато минаваш през градината на връщане!

Вълкът я изгледа недоволно и се вмъкна зад масивен дъбов параван в единия ъгъл. Последва… шум, тих и далечен от нормалното — не толкова звук, колкото внезапна промяна в самата тъкан на въздуха.

Баронът излезе иззад паравана, стягайки пояса на износен халат. Баронесата поклати глава.

— Волф, баща ти поне носи дрехи.

— Те са нездравословни, мамо — гласеше невъзмутимият отговор. — А голотата е чистота.

Баронът седна. Беше едър червендалест мъж, доколкото можеше да се зърне нещо от лицето му, където брадата, косата, мустаците и веждите водеха яростна битка за малкото оцелели територии с необрасла кожа.

— Е? — изръмжа той.

— Ловецът на крадци Ваймс ще бъде така нареченият посланик на Анкх-Морпорк! — сопна се баронесата.

— Джуджетата?

— Разбира се, че и те ще бъдат уведомени.

Баронът зяпаше в нищото досущ като Детритус, докато скалъпваше новата мисъл в главата си.

— Лошо? — предположи след малко.

— Гай, хиляда пъти съм ти казвала! Твърде дълго оставаш преобразен! Ето какъв си после. Ами ако имахме официални посетители?

— Хапя!

— Видя ли? Я си легни и не се мяркай долу, докато не започнеш да се държиш като човек!

— Татко, Ваймс може да провали всичко — отбеляза Волфганг, който сега правеше стойка на една ръка.

— Гай! Усмири се!

Баронът прекрати опитите си да се почеше с крак зад ухото. Тялото на Волфганг проблесна, докато сменяше опорната ръка.

— Градският живот прави хората слаби — подхвана той. — Ще се позабавляваме с Ваймс. Казват все пак, че постоянно търчал насам-натам. — Засмя се. — Ще го видим колко е бърз.

— Жена му твърди, че бил много добър по душа… Гай! Да не си посмял! Ако ще го правиш, качи се в стаята си!

Баронът си придаде умерено засрамен вид, но си оправи халата и изрече:

— Бандити!

— Да, те понякога се превръщат в проблем през този сезон — промълви замислено Волфганг.

— Поне дузина — прецени баронесата. — Да, това би трябвало да…

Волф изсумтя, както се беше опънал надолу с главата.

— Не, мамо! Допускаш глупава грешка. Каретата му трябва да пристигне без произшествия. Не разбираш ли? А когато е тук… това вече е друго.

Бухналите вежди на барона се събраха от мисловното усилие.

— План! Крал!

— Именно.

— Не му вярвам на онова дребно джудже — въздъхна баронесата.

Волф отскочи нагоре, направи салто и стъпи на краката си.

— И аз не му вярвам. Но с него разполагаме в момента. Нека Ваймс дойде при нас с доброто си сърце. Току-виж, дори се окаже полезен. Вероятно ще трябва да… помогнем малко.

— Защо? — заяде се баронесата. — Нека онези от Анкх-Морпорк сами се справят с проблемите си!

Докато Ваймс закусваше се почука на вратата. Уиликинс въведе нисък слабоват човечец в спретнати, но протъркани черни дрехи. Едрата глава на посетителя му придаваше прилика с лакомо изсмукана близалка. Носеше в ръка бомбе, както войник шлема си. Походката му будеше подозрения, че нещо не е наместено правилно в коленете му.

— Толкова съжалявам, че обезпокоявам ваша светлост…

Ваймс остави ножа на масата. Досега белеше портокал. Сибил настояваше той да яде и плодове.

— Без „ваша светлост“. Просто Ваймс. Ако искате компромис — нека да съм сър Самюъл. Вие ли сте човекът на Ветинари?

— Името ми е Иниго Скимър, сър. Мхъ-мхъ. Ще пътувам с вас до Юбервалд.

— А, значи вие сте чиновникът, който ще шепне и намига, докато аз раздавам сандвичите с кисели краставички.

— Ще се постарая да бъда полезен, сър, макар да не намигам умело. Мхъ-мхъ.

— Ще закусите ли с нас?

— Вече хапнах, сър. Мхъ-мхъ.

Ваймс огледа чиновника от горе до долу и обратно. Правеше впечатление не толкова размерът на главата му, колкото обстоятелството, че някой сякаш бе стискал долната й половина, за да донадуе горната. Освен това човекът оплешивяваше и бе вчесал старателно оскъдните кичури върху розовия купол на темето си. Трудно беше да се познае възрастта му. Или е на двадесет и пет, но прекалено угрижен, или е на четиридесет, затова пък младолик. Ваймс клонеше към първата догадка — мъжът май бе наблюдавал света предимно над страниците на поредната книга. А и този… нервен кикот? Или неловко прочистване на гърлото?

Да не говорим за необичайната походка…

— Поне препечена филийка с масло? — предложи Командирът на Стражата. — Някой плод? Тези портокали са току-що доставени от Клач. Препоръчвам ви ги.

Ваймс подхвърли портокала към мъжа. Оранжевото кълбо отскочи от ръката му, а Скимър отстъпи една крачка, леко потресен от навиците на висшето съсловие.

— Добре ли сте, сър? Мхъ-мхъ?

— Извинявайте. Увлякох се в пропагандата на здравословното хранене.

Ваймс сгъна салфетката си, стана и обгърна с ръка раменете на Скимър.

— Ще ви заведа в Леко жълтеещата гостна, където да ме изчакате на спокойствие — обясни, потупвайки го дружелюбно по ръката. — Каретите са натоварени. Сибил ръководи почистването на банята, учи древния класически клачиански и върши всички неотложни неща, които вършат жените в последната минута. Вие ще пътувате с нас в голямата карета.

Скимър дори се присви.

— О, не бих могъл, сър! Ще пътувам с вашата свита. Мхъ-мхъ.

— Ако говорите за Веселка и Детритус, те също ще бъдат с нас. — Ваймс забеляза, че ужасът у другия се позасили. — За всяка свястна игра на карти са нужни поне четирима, а пътуването е адски скучно.

— Ами, ъ-ъ… слугите ви?

— Уиликинс, готвачът и прислужничката на Сибил са в другата карета.

— О, така ли…

Ваймс се подсмихна мислено. Спомни си поговорката от своето детство: „Твърде бедни да боядисват, твърде горди да варосват…“

— Труден избор, а? Вижте какво, я седнете при нас в голямата карета, но ще ви отредим най-твърдата седалка и от време на време ще ви говорим снизходително. Бива ли?

— Сър Самюъл, боя се, че ме взимате на подбив. Мхъ-мхъ.

— Не, но може би ви подсещам, че го правите сам. А сега моля да ме извините, но ще отскоча до Участъка и аз да свърша малко работа преди тръгване…

След четвърт час Командирът на Стражата влезе в дежурната стая. Сержант Силен в ръката вдигна очи, отдаде чест и приклекна, за да се спаси от метнатия по главата му портокал.

— Сър? — измънка озадачен.

— Просто те проверявах, сержант.

— Издържах ли изпита, сър?

— О, да. Задръж портокала. Пълен е с витамини.

— Сър, мама ми казваше, че от тях можеш да се споминеш като едното нищо.

Керът чакаше търпеливо в кабинета. Ваймс тръсна глава. Знаеше всички места, които трябваше да заобикаля в коридора, и беше убеден, че не издава никакъв звук, но досега не завари Керът да чете книжата му. Ех, поне веднъж да го хване, че върши нещо нередно! Би било приятно… Човекът беше толкова праволинеен, че с него като мярка биха могли да прокарват пътища.

Капитанът отдаде чест.

— Стига, стига — спря го Командирът на Стражата и се настани зад бюрото си. — Сега нямаме време за това. Нещо ново през нощта?

— Убийство, което още не сме приписали никому, сър. Жертвата е занаятчия на име Уолъс Сонки. Намерен е в един от казаните си с прерязано гърло. Няма нито печат, нито бележка от която и да било гилдия. Смятаме тази липса за подозрителна.

— Да, доста съмнително — съгласи се Ваймс. — Освен ако не е внимавал при бръснене. Та за какъв казан си говорим?

— С каучук, сър.

— Каучук в казани ли? Не е ли отскочил при падането вътре?

— Не, сър. В казаните каучукът е течен. Той е произвеждал едни гумени… предмети.

— Чакай… Веднъж видях как става… Не ги ли правят, като потапят форми в каучука? Ако формата е издялана правилно, получават се ръкавици, ботуши… Нещо подобно ли е?

— Ъ-ъ… да, сър, подобно.

Ваймс най-сетне забеляза смущението на Керът. И малката картотека на паметта му размаха подходящото картонче.

— Сонки, Сонки… Керът, да не е същият от „Пакетчетата на Сонки“?

Капитанът вече пламтеше от притеснение.

— Да, сър!

— О, богове, какво ли се е канел да натопи в казана?

— Бил е хвърлен вътре, сър. Поне така изглежда.

— Но той на практика е национален герой!

— Сър?

— Капитане, недостигът на жилища в Анкх-Морпорк щеше да бъде далеч по-страшен, ако не бяха добричкият Сонки и неговите… „предохранители“ по едно пени за пакетче. Кому би се приискало да го очисти?

— Хората си имат Убеждения, сър — студено натърти Керът.

„Ясно ми е какво мислиш — каза си Ваймс. — Джуджетата не търпят такива измишльотини.“

— Добре, възложи случая на някого. Друго?

— Един колар нападнал стражник Суайърз, защото му сложил скоба на каруцата.

— Нападнал ли го?

— Опитал се да го стъпче, сър.

Ваймс веднага си представи стражник Суайърз — гном с ръст една педя, но с безмерна агресивност.

— И как е той?

— Ами човекът може да говори, но няма скоро да седне в каруцата си. Иначе всичко е както винаги.

— Нищо ли не се чу за кражбата на Питата?

— Всъщност не. В джуджешката общност се подхвърлят какви ли не обвинения, но никой не знае достоверни факти. Както казахте, вероятно ще научим повече, когато положението се влоши изведнъж.

— Поне някоя и друга думичка по улиците няма ли?

— Има, сър. „Намали скоростта.“ Сержант Колън я написа в началото на Широката улица. Коларите вече внимават. Разбира се, налага се конският тор да бъде изгребван на всеки час.

— Капитане, тези разправии с контрола на транспорта не ни правят особено симпатични на хората.

— Вярно, сър. Но ние и без това не сме им симпатични. А така поне влизат някакви пари в градската хазна. Ъ-ъ… Има още нещо, сър.

— Казвай.

— Виждал ли сте скоро сержант Ангуа?

— Аз ли? Не. Очаквах да е тук. — Ваймс долови леката сянка на тревога по лицето на Керът. — Нещо лошо ли е станало?

— Не е дошла за дежурството снощи. Сега няма пълнолуние и затова малко се… зачудих. Ноби казва, че тя била доста разтревожена от нещо онзи ден, когато патрулирали заедно.

Ваймс кимна. Да, де, повечето служители на Стражата започваха да се притесняват за нещо, когато обикаляха заедно с Ноби. И честичко си поглеждаха часовниците.

— Ти отби ли се в нейната квартира?

— Не е спала в леглото си — сподели Керът. — Нито в кошницата — добави след миг.

— Ами не виждам с какво да ти помогна. Твое гадже е.

— Мисля си, че може би се е безпокояла малко за бъдещето.

— Хъм, ти… тя… такова де, заради върколашкото у нея ли?

Ваймс млъкна, защото се почувства твърде неловко.

— Да, това я тормози.

— Сигурно е отишла някъде да поумува на спокойствие.

„Например как, по дяволите, да поддържа връзката си с млад мъж, който — ако ще и да е великолепен във всичко друго — се изчервява като домат, щом трябва да спомене «пакетчетата на Сонки».“

— И аз се надявам това да е причината, сър — призна си Керът. — Случва се понякога. За един върколак животът в големия град е твърде напрегнат. Сигурен съм, че бих чул, ако е имала някакви неприятности…

Навън задрънчаха хамути, трополяха колелата на карета. Ваймс си отдъхна. Да види Керът загубил хладнокръвието си означаваше да изпита потреса на почти немислимото.

— Е, ще трябва да потеглим без нея — реши Командирът на Стражата. — Капитане, искам да ме осведомяваш за всичко. Фалшива Пита, изчезнала седмица-две преди тържествената коронация на джуджешкия крал… Като гледам, голям товар може да ми се стовари на раменете. А, да, оповести, че искам да научавам всичко около убийството на Сонки. Такива загадки хич не ги обичам. Сигналните кули вече стигат чак до Юбервалд, нали?

Керът грейна.

— Чудесно е, сър, не сте ли съгласен? Уверяват ни, че след няколко месеца ще можем да изпращаме съобщения от Анкх-Морпорк до Генуа само за един ден!

— Да, голяма работа. Питам се обаче дали дотогава ще имаме да си кажем нещо смислено.

Лорд Ветинари стоеше пред прозореца и се взираше в семафорната кула отвъд реката. Осемте грамадни щори примигваха в бясно темпо — черно, бяло, бяло, черно, черно, бяло…

Информацията се носеше във въздуха. На трийсетина километра зад гърба му някой гледаше през телескопа в кулата на Сто Лат и бълваше поток от числа.

Патрицият си мислеше колко бързо ни връхлита бъдещето.

Открай време се отнасяше недоверчиво към описанието на Времето като вечно течащ ручей. Опитът му подсказваше, че то се движи по-скоро като камъните… Приплъзва се, притиска, трупа напор под земята, а после с един тласък, от който подскачат чашите на рафтовете, цяла нива с репи загадъчно се е озовала два метра встрани от предишното си място.

Семафорите за предаване на съобщения съществуваха от векове, пък и всички знаеха, че знанието е ценно, както и че износът на стоки е начин да печелиш пари. После някой изведнъж се сети колко пари може да спечели, ако днешните новини от Анкх-Морпорк стигнат до утре в Генуа. А един изобретателен младеж от Улицата на хитроумните занаятчии прояви прекомерна находчивост.

Знание, информация, власт, думи… летящи във въздуха, невидими…

Внезапно светът започна да танцува върху подвижни пясъци.

Печелеше най-пъргавият.

Лорд Ветинари се извърна, взе някакви книжа от едно чекмедже на бюрото си, застана пред стената, натисна определено място и се шмугна бързо през ниския отвор зад безшумно отворилата се врата.

Озова се в коридор, осветен сякаш назаем от прозорци високо под покрива и настлан с малки каменни квадратчета. Патрицият пристъпи напред, поколеба се, смънка: „Не, днес е вторник“, и насочи крака си към плочка, която по нищо не се отличаваше от съседните8.

Ако някой го слушаше как върви по коридори и стълби, щеше да дочуе промърморени откъслечни фрази, например „… луната е във втора четвърт…“ и „… още не е минало пладне…“. Особено внимателният слушател би могъл да долови също слабичко жужене и потракване зад стените.

А пък слушателят, който страда от параноя, сигурно щеше да се замисли, че не на всичко изречено от лорд Ветинари — дори да е насаме — трябва да се разчита, особено ако животът ти зависи от това.

Накрая Патрицият стигна до някаква врата и я отключи.

Влезе в просторна таванска стая, изненадващо проветрива, ярко осветена и жизнерадостна от слънчевите лъчи, проникващи през прозорците в наклонения покрив. Наглед беше кръстоска между работилница и склад. Под тавана висяха няколко птичи скелета, имаше и други кости по работни маси наред с повече телени намотки, метални пружини, кутии боя и разни инструменти — вероятно до един уникални, — отколкото човек можеше да види събрани накуп на друго място. Само тясното легло, натикано между нещо като тъкачен стан с криле и внушителна бронзова статуя, подсказваше наличието на обитател. Човекът явно се интересуваше ненаситно от всичко на този свят.

Вниманието на лорд Ветинари обаче беше привлечено от устройство, което се мъдреше самотно върху масата насред стаята. Приличаше на купчина от медни топки. Изпод няколко нитове кротко съскаше пара, понякога се чуваше „блуп“…

— Ваша светлост!

Ветинари се озърна. Иззад преобърната тежка скамейка му махаше трескаво нечия ръка.

Нещо му подсказа да погледне нагоре. По тавана над масата бе полепнало кафяво вещество, висящо на странни сталактити.

Блуп…

С учудваща бързина Патрицият се потули зад скамейката. Леонард Куирмски му се усмихна изпод самоделната предпазна каска.

— Моля за извинение — промълви той. — Опасявам се, че не очаквах посетители. Убеден съм все пак, че този път няма да има проблеми.

Блуп…

— Какво е това? — попита Ветинари.

Блуп…

— Не съм съвсем сигурен, обаче се надявам да е…

В следващия миг стана прекалено шумно за разговори.

На Леонард Куирмски изобщо не му хрумваше, че е затворник. Дори беше признателен на Патриция, че му е предоставил това прекрасно място, където да си работи. Поднасяха му вкусни ястия, редовно му перяха дрехите. И преди всичко го пазеха от онези хора, които незнайно защо искаха да вземат неговите невинни изобретения, създадени да подобрят живота на човечеството, и да ги използват за презрените си жалки цели. Често се изумяваше колко много са и тези хора, и опасните изобретения.

Сякаш целият гений на цивилизацията се стичаше през фуния в една глава, която поради тази причина неуморно кипеше и бълваше. Ветинари често се питаше какво ли би сполетяло човечеството, ако Леонард успее да се съсредоточи само върху едно нещо за повече от час.

Мощният звук стихна.

Блуп…

Леонард предпазливо надникна иззад скамейката и се ухили до ушите.

— Ето! За щастие този път изглежда, че разполагаме с кафе.

— Кафе ли?!

Леонард доближи масата и натисна едно лостче на устройството. Светлокафява пяна се стече в поднесената чаша с шум като от запушена канализационна тръба.

— Друго кафе — обясни Леонард. — Много бързо кафе. Очаквам да ви хареса. Наричам това изобретение „Машината за много бързо кафе“.

— Днешното изобретение, нали? — пожела да се увери Ветинари.

— Да, както се оказа. Щеше да представлява умален модел на устройство, с което да достигнем Луната и други небесни тела, обаче по едно време ожаднях.

— Какво щастливо съвпадение… — Патрицият внимателно отмести експерименталния механизъм за лъскане на обувки, задвижван с педали, и седна на освободилия се стол. — Донесох ви още няколко малки… съобщения.

Леонард едва не запляска с ръце.

— О, прекрасно! Аз привърших работата по онези, които ми оставихте снощи.

Ветинари грижливо избърса пенливото кафе от горната си устна.

— Моля?… Всички ли? Разгадахте шифъра на всички съобщения от Юбервалд?

— О, беше твърде лесно, след като приключих с новото устройство. — Леонард порови в купчината на работната маса и подаде на Патриция няколко гъсто изписани листа. — Но ако не забравяме, че вероятните рождени дати не са безкрайно множество, пък и повечето хора мислят еднакво, шифрите не са прекалено затрудняващо занимание.

— Споменахте някакво ново устройство… — подсказа Ветинари.

— Ами да. То е… Трудно е да се обясни. Засега е доста грубовато, затова пък се справя задоволително с тези простички кодове.

Леонард дръпна покривалото от нещо с приблизително правоъгълна форма. На Патриция му се стори, че то се състои предимно от дървени колелца и дълги тънки пръти, които при поглед отблизо бяха целите покрити с букви и цифри. Немалко от колелцата не бяха идеално кръгли, а овални или сърцевидни, или пък с други любопитни очертания. Щом Леонард завъртя ръчката, всичко се задвижи със сложна мазност, която доста смущаваше в едно напълно механично творение.

— А това как го наричате?

— Ваша светлост, знаете, че не умея да измислям имена. Определям го като „Апарат за неутрализиране на информация чрез пораждане на ефимерни азбуки“, но съзнавам, че не се произнася лесно. Ъ-ъ…

— Да, Леонард?

— Ами… не е ли… неправилно да се четат съобщенията на други хора?

Ветинари въздъхна. Страдащият от угризения мъж пред очите му, който толкова ценеше живота, че при бърсане на прах старателно заобикаляше паяжините, веднъж изобрети механизъм за изстрелване на оловни сачми с ужасяваща скорост. Смятал, че щяло да бъде полезно за защита от опасни зверове. После измисли нещо, с което да бъдат взривявани цели планини. Искал да подпомогне рудодобива. Този човек — както си пиеше чая — с лекота можеше да начертае инструмент за немислимо масово унищожение в празните места около изящната рисунка, въплътила цялата крехка хубост на човешката усмивка. И добавяше подробен списък на номерираните части. А на заядлив въпрос би отговорил: „Но нали тези неща ще направят войната невъзможна? Никой не би се осмелил да ги използва.“

Леонард изведнъж се развесели.

— От друга страна, колкото повече знаем един за друг, толкова по-лесно ще постигнем разбирателство помежду си. Вие ме помолихте и да съставя още няколко шифъра за вас. Съжалявам, ваша светлост, но явно не съм проумял напълно изискванията ви. Какво е сбъркано в първите?

Ветинари въздъхна отново.

— Леонард, трябва да споделя с прискърбие, че те са абсолютно неуязвими.

— Но нали…

— Не е лесно да се обясни. — Патрицият съзнаваше, че прозрачните за него води на политиката са същинско мочурище за Леонард. — А новите, надявам се, са само… адски трудни.

— Уточнихте „дяволски трудни“ миналия път — посмути се Леонард.

— Да, така беше.

— Както се убедих, няма общоприети представи за параметрите на дяволите, ваша светлост, но проучих достъпните ми окултни текстове и съм уверен, че тези шифри ще бъдат преценени като трудни от поне 96 на сто от дяволите.

— Добре.

— Може би тук-там се доближават до демоничното…

— Няма страшно. Отсега нататък ще използвам само тях.

Леонард още се двоумеше за нещо.

— С лекота бих ги направил сатанински трудни…

— Ще ми бъдат от полза и каквито са в момента.

— Сър — почти изплака Леонард, — не смея да гарантирам, че достатъчно интелигентните хора няма да са в състояние да прочетат съобщенията ви!

— Чудесно.

— Но, ваша светлост, те ще научат какво мислите!

Ветинари го потупа по рамото.

— Не, Леонард, само ще бъдат осведомени за съдържанието на съобщенията.

— Наистина не разбирам.

— Аз пък не умея да правя взривно кафе. В какъв ли свят щяхме да живеем, ако всички бяхме еднакви?

За миг странна сянка пробяга по лицето на Леонард.

— Нямам представа, но ако желаете да се заема с този проблем, бих могъл да измисля…

— Леонард, това беше само един изтъркан израз.

Патрицият печално завъртя глава. Понякога му се струваше, че разширявайки умствения хоризонт до непристъпни планински висоти, Леонард се бе натъкнал и на особени залежи от тъпота. Какъв е смисълът да шифроваш съобщенията си така, че и най-умните ти врагове да са безсилни да ги прочетат? Накрая няма да знаеш какво мислят, че ти си мислиш за техните мисли…

— Милорд — обади се Леонард, — имаше и едно необичайно съобщение от Юбервалд. Вчера сутринта.

— Необичайно ли?

— Не беше шифровано.

— Изобщо ли? Защо ли съм се заблуждавал, че вече всички използват шифри.

— Е, изпращачът и получателят са обозначени само с кодови имена, но иначе съобщението е ясно. Съдържа искане да бъдат изпратени сведения за Командир Ваймс, когото вие сте споменавал неведнъж.

Лорд Ветинари се смръзна.

— И отговорът беше ясен. Преди всичко… клюки.

— Само за Ваймс? И то вчера сутринта? Преди да?…

— Милорд, какво има?

— Я ми кажете — промълви Патрицият, — съобщението от Юбервалд не подсказва ли по някакъв начин кой е авторът му?

Понякога — както слънчев лъч пробива плътни облаци — Леонард проявяваше неочаквана прозорливост.

— Милорд, нима мислите, че познавате изпращача?

— О, на младини прекарах известно време в Юбервалд. Тогава мнозина богати младежи от Анкх-Морпорк потегляха на така нареченото „Голямо хилене“ — посещаваха далечни страни и градове, за да се убедят колко са изпаднали и изостанали в сравнение с родината им. Е, поне в началото на пътешесгвието си позволяваха тази заблуда. Да-а… Поживях и в Юбервалд…

Леонард Куирмски рядко обръщаше внимание на хората около себе си, но нямаше как да не забележи отнесения вид на Патриция.

— Приятни спомени ли, милорд? — престраши се да попита.

— Хъм? Е, тя беше изключително… необикновена жена. Уви, значително по-възрастна от мен. По-точно — направо древна. Беше отдавна. Животът ни внушава малките си уроци и ние продължаваме напред. — Пак се зазяпа в стената. — Виж ти, виж ти…

— Несъмнено дамата не е между живите — отбеляза Леонард.

Не го биваше за такива разговори.

— О, да, но и несъмнено е все така дейна и неуморна. — Ветинари се усмихна. Светът ставаше… по-интересен. — Леонард, искам да ви попитам нещо. Не ви ли е спохождала идеята, че някой ден ще има войни на мозъци, а не на армии?

Леонард взе чашата си с кафе.

— Да, обаче… Няма ли да е голяма цапаница?

— Не и колкото традиционната — подхвърли Патрицият.

Той също отпи от кафето си. Беше превъзходно.

Дукската карета мина покрай последните постройки и излезе на обширните равнини Сто. Веселка и Детритус бяха решили тактично сутринта да се возят отгоре, за да оставят дука и дукесата на спокойствие. Скимър си позволи неловка класова солидарност и в момента се возеше при прислугата.

— Ангуа май се е потулила някъде — промърмори Ваймс, загледан в зелевите поля.

— Горкото момиче — отрони Сибил. — Градът не е най-доброто място за нея.

— Да, де, ама Керът не можеш да го изчовъркаш от улиците и с голяма губерка. Като гледам, в туй им е проблемът.

— Част от проблема — уточни тя.

Ваймс кимна. Никой не говореше за другата част — децата.

Понякога се чудеше защо едва ли не всеки е убеден, че Керът е истинският и несъмнен наследник на отдавна никому ненужния кралски трон в града. Така се получи обаче, че наследникът изобщо не си искаше престола. Искаше да е ченге и всички му угаждаха. Само че кралското потекло малко приличаше на концертен роял — ако щеш, покрий го с брезент, но пак ще личи какво е скрито отдолу.

Ваймс не беше осведомен какви потомци могат да си родят човек и върколак. Може би единствените им отлики от другите ще са необходимостта от бръснене два пъти на ден около пълнолуние и рядкото непреодолимо желание да подгонят някоя бързаща каляска. Като си припомнеше какви управници бе имал градът от време на време, всеизвестен върколак едва ли щеше да е най-ужасната алтернатива. Той смяташе, че истинският проблем е тъкмо в скапаняците, които винаги имат напълно човешки вид. Е, мнението си беше само негово. Други може би гледаха на света по съвсем различен начин. Нищо чудно нямаше, ако Ангуа се бе усамотила някъде да си поблъска главата над тези несгоди.

Усети се, че зяпа през прозорчето, без да вижда нищо.

За да се поразсее, отвори пакета с книжа, който Скимър му връчи на тръгване. Съдържали „полезна информация“. Човекът като че беше експерт по Юбервалд. Ваймс се питаше колко ли чиновници в двореца на Патриция трудолюбиво поглъщат сведения и се превръщат в експерти по нещо. Намести се примирено на седалката и се зачете.

На първата страница изпъкваше гербът на Несвещената империя, властвала някога над почти цялата огромна страна. Ваймс не знаеше почти нищо за нея, само бе чувал, че един от императорите веднъж заповядал да заковат с пирон шапката на някакъв мъж на главата му. Шегичка. Юбервалд изглеждаше грамадно, студено и унило място, вероятно затова жителите му бяха готови на всичко, за да се посмеят.

Гербът му се стори прекалено изпъстрен със завъртулки и беше увенчан с двуглав прилеп.

А заглавието на първия документ гласеше: „Мастните пластове в района Шмалцберг («Земята на Петия слон»)“.

Разбира се, знаеше тази легенда. Някога имало не четири, а пет слона, стъпили върху Великата А’Туин, но единият или се подхлъзнал, или паднал от неочаквано друсване. Отнесъл се в елиптична орбита, преди да се върне гръмовно. Един милиард тона вбесено дебелокожо с тръбящ хобот се стоварили с такава сила, че разтресли целия свят и го нацепили на познатите на всички континенти. Разпръснатите от катастрофата скали нападали обратно, покрили и притиснали трупа. След незнайно колко хилядолетия подземно топене и прегряване се образували богатите мастни залежи. Според легендата златото, желязото и останалите метали също били част от колосалното тяло. В края на краищата не би трябвало един слон, който е успявал да крепи света на гърба си, да има обикновени кости, нали?

Бележките пред очите му бяха малко по-правдоподобни — споменаваше се незнайна катастрофа, която изтребила милиони мамути, бизони и гигантски къртици, после ги покрила с камънак точно както в измишльотината за Петия слон. Имаше сбити изложения на древни тролски саги и джуджешки предания. Вероятно причината била в заледяване. Или в наводнение. Троловете се смятаха за първата разумна раса в света и може би те бяха присъствали при шумното падане на слона.

Все едно. Резултатът поне беше налице. Всеки — е, с изключение на Ваймс — знаеше, че най-добрата лой се добива в мините на Шмалцберг. От нея се произвеждаха най-белите и ярко горящи свещи, най-пенливите сапуни, най-чистото масло за лампи. Жълтата мас от кланиците на Анкх-Морпорк беше с несравнимо по-ниско качество.

Ваймс обаче още не схващаше същината. Златото… ами да, то беше важно. Немалко хора умираха, опитвайки се да се сдобият с него. И желязото… Анкх-Морпорк несъмнено имаше нужда от желязо. Както и от дървесина. Дори от камъни. Среброто също беше…

Върна се на страницата, озаглавена „Природни богатства“. Ето какво прочете за среброто: „Не се добива в Юбервалд след Диета на Буболечките през 1880 г. А. М. Притежаването на метала е официално забранено.“

Липсваше обяснение. Напомни си да попита за това Иниго. Нали имаш нужда от сребро, ако наоколо се навъртат върколаци? Положението сигурно е било съвсем вкиснато, щом са похапвали буболечки по онова време…

Както и да е, от среброто имаше полза, но лойта си беше просто… лой. Досущ като бисквитите, чая и захарта. Намираш я в някой шкаф. Не й бяха присъщи нито стил, нито романтика. Най-обикновено вещество в казани и кутии.

Към следващия лист беше защипана допълнителна бележка: „Петият слон като метафора се среща и досега в езиците, които се говорят в Юбервалд. В зависимост от контекста може да означава «нещо, което не съществува» (ние бихме казали «клачианска мъгла»), «нещо, чиято същност е различна от видимото» или «нещо невидимо, което контролира събитията»“.

Ваймс поклати глава. Не обичаше такива засукани приказки.

— Стражник Шу — представи се полицаят, когато му отвориха вратата на каучуковата фабрика. — Убийство.

— Да, бе, ясно, заради господин Сонки идвате — отвърна стоящият зад прага трол.

Отвътре лъхаше топла влага, воняща на пикливи котки и сяра.

— Не, споменах причината да съм зомби — обясни Рег Шу. — Установих, че това спестява неловки моменти в общуването. Но наистина ние идваме заради предполагаемия покойник.