Петият слон

Последваха ръмжене и внезапно секнал писък.

Ваймс скочи от леглото.

— Залости вратата след мене и я притисни с леглото. — Поспря на прага и добави: — Да, де, без да се пресилваш!

После се втурна надолу по стълбата.

Волфганг подтичваше през фоайето. Изглеждаше необичайно. Вълчи уши стърчаха от все още човешката му глава. Косата му бе избуяла като грива. По кожата му се забелязваха снопчета козина, сплъстена от кръв.

Цялото му тяло като че не можеше да реши какво е в момента. Едната му ръка непрекъснато се опитваше да придобие формата на лапа.

Ваймс посегна към дръжката на меча си и чак тогава си спомни, че го остави на стола в спалнята. Порови в джобовете си. Знаеше, че другото нещо е в някой от тях. Взе го от тоалетната масичка…

Пръстите му стиснаха значката. Протегна я напред.

— Спри в името на закона!

Волфганг се обърна и отметна глава, за да го погледне. Едното му око светеше в жълто. Другото беше съсипано.

— Здрасти, Цивилизован — изръмжа върколакът. — Почакай ме там, ей сега ще дойда.

Волфганг се шмугна в коридора към стаята на Керът. Ваймс се напъваше да го настигне, но видя как пръстите с остри извити нокти се впиха във вратата и я изтръгнаха от рамката.

А Керът тепърва посягаше към меча си…

После Волфганг отлетя устремно назад под тежестта на връхлетялата го Ангуа. И двамата тупнаха чак във фоайето — търкаляща се топка от козина, нокти и зъби.

Когато се бият върколаци, и двете им форми си имат предимства и недостатъци. Ту е по-добре да имат ръце, ту лапите са по-полезни. А телесните форми си имат собствен живот — опасно свойство, ако не бъде насочвано с волята. Котката по инстинкт скача върху всичко, което се движи, но едва ли трябва да го прави, ако нещото е запален фитил. Съзнанието се бори със своето тяло, за да го контролира, а с чуждото — за да оцелее. И накрая врявата те кара да си представиш, че в тази вихрушка от ярост са вплетени цели четири същества. И всяко си е довело неколцина приятели. И никой не прилича на никого.

Нечия сянка падна върху Ваймс. Нагизденият в сияеща броня Детритус опираше Миротвореца на парапета.

— Сержант, недей! Ще попилееш и Ангуа!

— Нема страшно, сър — увери го тролът, — щото за тях не е смъртоносно. Само ще отделим парчетиите на Волфганг и като оживее пак, ще го цапардосам по чутурата…

— Ако стреляш с твоето чудо тук, техните парчетии ще се смесят с нашите и хич няма да са големи, повярвай ми! Свали тая пущина ти казвам!

Ваймс виждаше, че Волфганг не успява да контролира формата си. Не беше нито вълк, нито човек докрай и Ангуа се възползваше усърдно от затрудненията му. Налиташе, отскачаше… хапеше.

Но не можеше да го повали.

— Господин Ваймс! — Сега пък Веселка му махаше настойчиво откъм входа на кухнята. — Трябва да дойдете веднага!

Беше прежълтяла. Ваймс сръга Детритус в хълбока.

— Слушай, разделят ли се замалко, хвани го, ясно? Постарай се да не го изтървеш!

Игор лежеше в кухнята насред стъклени късчета, осеяли пода. Изглежда Волфганг му се бе стоварил върху главата от прозореца и си бе изкарал яда на него. Кърпеният човек кървеше изобилно и приличаше на кукла, запратена с все сила в стената.

— Гошподарю… — изпъшка той.

— Веселке, не можеш ли да му помогнеш някак?

— Че откъде да започна, сър?!

— Гошподарю, трябва да жапомните каквото ви кажа, моля ви! — стенеше Игор.

— Ъ-ъ, да… Слушам те.

— Веднага ме шмъкнете в стаичката ш леда в жимника и пратете да повикат Игор, нали ражбрахте?

— Кой Игор? — смути се Ваймс.

— Който и да е! — Игор се вкопчи немощно в ръкава му. — Предайте му, че шърцето ми беше дотук, но черният ми дроб е швеж като краштавичка. На можъка ми му няма нищо, дето не може да ше оправи ш някоя по-шилничка мълния. А Игор нека вжеме дяшната ми ръка, един негов пациент чака отдавна. Дебелите ми черва ще шлужат някому още дълги години. Лявото око не го бива много, обаче някой нещаштник и на това ще ше радва. Дяшното коляно е почти ново. Напомнете му, че штарата гошпожа Проджка от шъшедната улица може да има полжа от тажобедрените ми штави. Вшичко ли ражбрахте?

— Да, да, надявам се.

— Добре. И помнете… Вшекиму идва редът…

Главата на Игор се отпусна.

— Отиде си, сър — промълви Веселка.

„Но скоро ще се върне, и то у кого ли не.“ Ваймс не го каза на глас. Веселка имаше меко сърце.

— Можеш ли да го завлечеш в зимника? — попита я. — Доколкото чувам, Ангуа се кани да довърши Волфганг…

Върна се на бегом във фоайето. Беше опустошено. Тъкмо в този миг Ангуа заклещи главата на Волфганг и го засили към една дървена колона. Той се олюля, а тя се завъртя на място и с ритник подсече краката му в коленете.

„Аз я научих…“ — сети се Ваймс, когато брат й пльосна на пода. Мръсните номера в схватката… тоест анкх-морпоркските номера.

Но Волфганг отскочи пак като гумена топка и прелетя със салто над главата й. Така се добра до главния вход. Потроши вратата с юмрук и изхвърча на улицата.

И… всичко свърши. Обширното помещение беше изпъстрено с всевъзможни отломки, вятърът носеше снежинки вътре, а Ангуа хлипаше на пода.

Ваймс й помогна да се изправи. Тя кървеше на поне десетина места. Сам Ваймс не си позволи по-точна диагноза, защото не бе свикнал да оглежда отблизо и придирчиво голи млади жени.

— Всичко е наред, той се махна — увери я просто за да запълни мълчанието.

— Нищо не е наред! Ще се притаи за два-три дни и ще се върне! Познавам го! Никъде не можем да се скрием! Нали го видяхте какъв е! Ще ни проследи и ще убие Керът!

— Защо?

— Защото е мой!

Сибил слезе по стълбата, понесла арбалета на Ваймс.

— Ох, горкичката ми… Ела да те завия. Сам, нищо ли не можеш да измислиш?

Ваймс я зяпна. В изражението й откри непоклатимата увереност, че той задължително ще измисли нещо.

Само преди час закуси. Преди десетина минути облече глупашката си парадна униформа. В истинска стая, близо до съпругата си. В истински свят, с истинско бъдеще. Изведнъж мракът се спусна отново, нашарен с аленото зарево на свирепата ярост.

Поддадеше ли се, чакаше го само гибел. Защото чуваше в себе си воя на звяра, но Волфганг беше несравнимо по-опитен звяр от него. Ваймс знаеше, че просто му липсва дарбата за лишената от мисъл неуморна злоба. Рано или късно умът му щеше да се намеси… и да го погуби.

„А защо — предложи умът му — не започнеш с мен?…“

— Да-а — проточи Ваймс. — Като гледам, може да се направи нещо…

„Огън или сребро… Само че среброто е кът в Юбервалд…“

— Да дойда с вас, а? — предложи Детритус, който лесно разпозна признаците.

— Не. Аз май… ще отида да извърша арест. Но не искам да разпаля война. Пък и ти ще стоиш тук, защото оня може да заобиколи отнякъде и да се върне. Дай ми обаче джобното си ножче.

Ваймс намери чаршаф в един от нацепените на трески сандъци и откъсна дълга ивица. После си взе арбалета от Сибил.

— Разбираш ли, тоя път Волфганг извърши престъпление в Анкх-Морпорк. Сега е мой.

— Сам, ние не сме…

— Слушай, всеки ми повтаря, че не съм в Анкх-Морпорк, и аз накрая повярвах. Но посолството също е Анкх-Морпорк, а в момента — той намести арбалета в сгъвката на лакътя си — аз съм законът тук.

— Сам…

— Да, мила?

— Познавам този твой поглед. Внимавай да не пострада още някой, моля те.

— Не се тревожи, скъпа. Ще бъда много цивилизован.

На улицата джуджетата се бяха скупчили около едно, което лежеше в локва кръв.

— Накъде? — попита Ваймс.

Дори да не разбраха думата, въпросът беше ясен. Неколцина посочиха.

Ваймс запали тънка пура в движение. Ето това вече му допадаше. Не се чувстваше на мястото си в политиката, където доброто и злото бяха просто две гледни точки за едно и също нещо… или поне така мислеха онези, които Ваймс твърдо определяше като „лошите“.

В политиката всичко е прекалено заплетено, а това винаги означава, че някой се опитва да те измами. Но на улицата, когато преследваш престъпника, няма съмнения. В края на гонитбата само един от двамата ще се държи на краката си… и важното е да си ти.

Пред една пресечка имаше преобърната каруца, а коларят седеше до изкормения си кон.

— Накъде?

Мъжът посочи.

Тази улица беше по-широка и оживена, немалко елегантни карети напредваха бавно през тълпата. Да, бе… коронацията.

Но събитието принадлежеше към света, в който съществуваше и един дук на Анкх. В момента той не беше наоколо. Имаше го единствено Сам Ваймс, който не си падаше по коронации.

Някъде отпред се разнесоха писъци и гъмжилото изведнъж се люшна към Ваймс. За миг му се стори, че плува срещу течението като пъстърва.

Улицата свършваше на просторен площад. Хората вече се разбягваха, значи Ваймс не бе изгубил вярната посока. Очевидно никой не искаше да остане там, където е Волфганг.

С ъгълчето на окото си забеляза целеустремено движение — задмина го цял взвод стражници. Спряха и онзи, който ги предвождаше, се върна. Беше капитан Тантони. Огледа Ваймс от главата до петите.

— На вас ли трябва да благодаря за снощи?

Пресните белези по лицето му вече заздравяваха. „На всяка цена ще се сдобием с един Игор“ — пак си обеща Ваймс.

— Да — отвърна. — И за доброто, и за лошото.

— Видяхте ли какъв е резултатът, когато се опълчите на върколак?

Ваймс си отвори устата, за да подхвърли „Капитане, ти униформа ли носиш или пижама?“, но не си го позволи.

— Не, видях какво се случва, когато си достатъчно глупав да се опълчиш на върколак без подкрепления и огнева мощ. Съжалявам, но всеки рано или късно си научава урока. Достойнството не може да служи като броня.

Тантони се изчерви.

— Защо дойдохте тук днес?

— Нашият космат приятел преди малко уби човек в посолството, а то е…

— Да, знам — анкх-морпоркска територия. Площадът обаче не е в Анкх-Морпорк! Тук аз съм стражникът!

— Капитане, преследвам престъпник, избягал от местопрестъплението. Аха, виждам, че знаеш какво означава туй…

— Аз… Ами… Случаят не е такъв!

— Че как тъй? Всяко ченге знае правилото. Подгониш ли заподозрения в момента на престъплението, можеш да излезеш и извън територията на правомощията си. Е, да, сигурно ще има малко юридически разправийки, след като го спипаме. Ще си ги запазим за десерт.

— И аз възнамерявам да го задържа за престъпления, извършени току-що!

— Твърде млад си да умреш. Пък и аз го сгащих пръв. Я да се разберем тъй… След като ме пречука, ти си опитай късмета. Не е ли справедливо? — Вторачи се в Тантони. — А сега не ми се пречкай.

— Знаете, че бих могъл да ви арестувам.

— Няма спор, но досега те мислех за умен мъж.

Тантони кимна и доказа, че Ваймс го е преценил правилно.

— Да бъде както казвате. Как да помогнем?

— Като стоите настрана. О, да, после ме изчегъртайте от калдъръма.

Ваймс сякаш усещаше погледа му, когато го подмина.

По средата на площада стърчеше статуя на Петия слон. Някакъв древен занаятчия се бе помъчил да въплъти в бронз и камък момента, когато алегоричната твар рухнала гръмовно от небето и дарила страната с невероятно минерално богатство. Наоколо стояха в героични пози стилизирани и доста тромави фигури на джуджета и хора, стиснали чукове и мечове. Ваймс веднага почувства, че е много далеч от дома си — тук никому не хрумваше да драска глупости по статуите.

Един мъж се бе проснал на спретнато наредените павета. До него коленичеше жена. Погледна Ваймс с плувнали в сълзи очи и каза нещо на юбервалдски. Какво друго можеше да стори, освен да й кимне?

Волфганг скочи ловко от символа на Некадърната скулптура и се ухили насреща му.

— Господин Цивилизован! Още една игричка ли искаш?

— Виждаш ли ясно значката, която държа в ръката си? — започна Ваймс.

— Мъничка е!

— Но я виждаш, тъй ли?

— Да, виждам нищожната ти значка!

Волфганг запристъпя настрана, отпуснал ръце до хълбоците си.

— Освен туй съм въоръжен. Ти чу ли ме да ти казвам, че съм въоръжен?

— За този нелеп арбалет ли говориш?

— Все пак ме чу да казвам, че съм въоръжен, нали? — много гръмко повтори Ваймс, който се въртеше полека, за да остане с лице към върколака.

Засмука пурата си и върхът й светна.

— Да! Това ли са цивилизованите правила?

— Ами да, тъй си вършим работата — ухили му се Ваймс.

— Моят начин е по-добър!

— А сега те задържам под стража — заяви Ваймс. — Ела с мен без съпротива, ще те вържем от главата до петите и ще те предадем на тукашното правосъдие, доколкото го има… Стига да намерим някой, дето знае какво означава тая дума.

— Ха! Пак ли анкх-морпоркското чувство за хумор?

— Позна. Всеки момент и гащите ми ще паднат. Значи оказваш съпротива срещу задържането ти под стража?

— Защо упорстваш с тези тъпи въпроси?

Волфганг вече подскачаше на място, почти танцуваше.

— Оказваш ли съпротива срещу задържането ти под стража?

— Да! Непременно! О, да! Колко е забавно!

— Да, бе, ще ми се сцепи устата от смях.

Ваймс захвърли арбалета и измъкна една къса тръба изпод наметалото си. Беше направена от картон и някакъв червен конус се подаваше от единия й край.

— Глупав непотребен фойерверк! — кресна Волфганг и нападна.

— Може и да си прав.

Ваймс не загуби време да се прицелва. От мортирите не се очакваше нито точност, нито добра начална скорост. Той просто извади пурата от устата си и я пъхна в дупчицата, където трябваше да свършва изваденият фитил.

Мортирата подскочи в ръцете му. Сигналната ракета литна някак бавно и проточи димна спирала след себе си. Изглеждаше по-идиотско оръжие дори от шоколадово копие.

Засменият Волфганг танцуваше насам-натам под криволичещата ракета. Когато профуча на около метър над главата му, той се извиси изящно във въздуха и я стисна в челюстите си.

Тогава ракетата избухна.

Беше предназначена да се вижда и от трийсетина километра. Макар да стискаше клепачи, Ваймс трепна от ослепителното сияние.

Когато търкалящото се тяло замря, той огледа площада. Всички пътници в каретите бяха зрители на представлението. Тълпата наоколо бе притихнала.

Можеше да каже какво ли не. „Кучи син!“ щеше да е особено подходящо. Или „Честито ти близко познанство с цивилизацията“. Дори „Дръж, куче!“.

Ваймс си замълча, защото ако бе изрекъл нещо подобно, щеше да се убеди веднъж завинаги, че току-що е извършил убийство.

Обърна се, метна празната тръба през рамо и промърмори:

— Мътните го взели…

В такива дни въздържателството му дотягаше.

Тантони се взираше в него.

— Не казвай нищо излишно — натърти Ваймс, без да забави крачка. — Просто си затваряй устата.

— Мислех, че тези ракети излитат с голяма скорост…

— Понамалих заряда. — Подхвърляше си джобното ножче на Детритус. — Не исках никой да пострада.

— Чух как го предупредихте, че сте въоръжен. Чух и как той потвърди два пъти, че ще окаже съпротива срещу задържането му под стража. Чух всичко, което искахте да чуя.

— Да-а…

— Разбира се, възможно е да не е познавал тези ваши закони.

— Брей… Аз пък не знаех, че във вашия край е законно да гониш някой нещастник из снега и да го разкъсаш накрая. Ама туй не му попречи да подгони и мен. — Ваймс поклати глава. — И недей да ме гледаш толкова страдалчески. Вярно, сега можеш да кажеш, че съм сбъркал и е трябвало да постъпя иначе. Такива приказки лесно ти идват в главата, когато всичко е свършило. Може дори аз да се съглася. — „Особено посред нощ, когато ми се присънят тия луди очища…“ — Но и ти искаше да го спрем, сигурно по-силно и от мен. Тъй е, не отричай. Само че не можеше, защото нямаше с какво. А аз имах. Сега пък ще си позволиш разкоша да ме порицаваш… защото още си жив. Такава е истината накратко. Късметлия си, а?

Гъмжилото се отдръпваше от пътя на Ваймс. Хората си шепнеха.

— Но пък от друга страна — промълви Тантони отнесено, като че не бе чул нищо, — вие изстреляхте ракетата с единствената цел да го сплашите…

— Ъ?

— А и вие несъмнено не сте могъл да предположите, че по навик ще скочи да хване… експлодиращата ракета…

Ваймс долови, че капитанът репетира обяснения, които ще му се наложи да повтаря неведнъж.

— … защото кучешките приумици на върколаците са, общо взето, непознати на градските жители…

Двамата се спогледаха за миг и Ваймс го потупа по рамото.

— Добра идея, не я забравяй.

Продължи по пътя си и изведнъж до него спря карета — толкова безшумно, без дрънчене на хамути и тропане на копита, че той отскочи встрани.

Конете бяха черни, с плюмажи от черни пера на главите. Стъклата на каретата бяха от опушено до черно стъкло. Липсваше кочияш — поводите бяха хлабаво навити на месингов прът.

Вратичката се отвори и се подаде покрита с воал фигура.

— Ваше превъзходителзтво? Позволете да ви откарам обратно в позолзтвото. Изглеждате преуморен.

— Не, благодаря — навъсено отказа Ваймс.

— Зъжалявам, че наблегнах толкова на черното — сподели лейди Марголота. — Опазявам зе, че именно това зе очаква от мен…

Внезапно Ваймс нахълта в каретата със стъписваща пъргавина.

— Я ми кажете — размаха пръст пред носа й — кой може да изплува нагоре по водопад? Бях готов да повярвам в какво ли не за оня мръсник, но дори той не би успял!

— Озадачаваща злучка — кротко се съгласи вампирката, а каретата без кочияш потегли. — Вероятно зе дължи на звръхчовешката му зила, не мизлите ли?

— Той ритна камбаната и вампирите се сдобиха с малко предимство, а?

— Предпочитам да вярвам, че това е изтинзка благозловия за цялата зтрана. — Лейди Марголота се облегна назад. Нейното кученце с миша муцуна гледаше недоверчиво Ваймс от розовата си възглавничка. — Волфганг беше задизтичен убиец, ужазно отклонение, от което зе бояха дори близките му. Делфина… извинете, Ангуа ще намери покой най-зетне. Винаги зъм я змятала за интелигентна млада дама. Когато замина, направи най-добрия възможен избор. Зега мракът ще бъде не чак толкова зтраховит. Зветът ще зтане малко по-добро мязто за живеене.

— А пък аз ви поднесох Юбервалд на тепсия, тъй ли? — заяде се Ваймс.

— Не говорете глупозти. Юбервалд е огромна земя. Ние обитаваме мъничка чазт от него. Която започва да зе променя. Вие бяхте зъщинзки звеж полъх.

Лейди Марголота извади дълго цигаре от чантичката си и пъхна в него черна цигара, която се запали сама.

— Зъщо като ваз намерих утеха в… друг порок. Това е зорт „Черен Зкопани“. Отглеждат го в непрогледна тъма. Опитайте някой път. З този тютюн можете дори да измазвате покриви, за да не протичат. — Тя издуха тънка струйка дим. — Разбира зе, жал ми е за баронезата. Едва ли е приятно дори за върколак да отгледа чудовище. А баронът… Дайте му кокал з голяма мръвка и той е доволен през целия ден. — Още една струйка. — Моля ви, грижете зе за Ангуа. „Щазтливо земейзтво“ не е от игрите, в които ние — неумрелите, зме озобено изкузни.

— Вие му помогнахте да се върне! Както помогнахте и на мене!

— Но той щеше да зе върне и без това… някой ден. Когато не го очаквате. Щеше да зе втурне по зледите на Ангуа като гладна невезтулка. По-добре беше взичко да звърши днез. — Лейди Марголота го погледна изпитателно през дима. — Вие зте изтинзки талант в гнева, ваша зветлозт. Трупате го за мига, когато ще имате нужда от него.

— Нямаше как да познаете отнапред, че ще го надхитря. Зарязахте ме в снега, без да имам дори сопа в ръцете си!

— Хавлок Ветинари не би изпратил глупак в Юбервалд. — Още пушеци се загърчиха в кабината на каретата. — Е, поне не тъп глупак.

— Познавате го, нали? — присви очи Ваймс.

— Да.

— Вие го научихте на всичко, нали?

Лейди Марголота издуха дима наведнъж през ноздрите си и се засмя лъчезарно.

— Извинете?… Въобразявате зи, че аз зъм го научила на нещо? О, драги ми гозподине… А колкото до моята облага от цялата тази изтория… Малко повече територия за маневри. Малко по-зилно влияние. Ваша зветлозт, политиката е по-вкузна от кръвта. И много по-интерезна. Най-много зе пазете от вампир-въздържател. З търпение дори жаждата за кръв може да бъде назочена към други цели. А Юбервалд ще има нужда от политици. Зтигнахме.

Ваймс беше готов да се закълне, че тя изобщо не погледна към прозорците. Вратичката се отвори.

— Ако моят Игор още е тук, моля ви да му предадете, че ще бъда в Долния град. Много зе радвам, че зе запознахме. Уверена зъм, че пак ще зе зрещаме. И непременно предайте моите най-зърдечни поздрави на лорд Ветинари.

Вратичката се затвори зад Ваймс. Каретата се отдалечи.

Той изпсува полугласно.

Фоайето на посолството гъмжеше от Игоровци. Неколцина кимнаха почтително, когато го зърнаха. Пренасяха тежки метални кутии с различна големина, по които влагата от въздуха се заскрежаваше.

— Туй пък какво е? Погребението на Игор ли? — Споходи го прозрение. — А, за всекиго по нещичко…

— Може и така да ше каже, шър, прав ште — съгласи се един Игор. — Шпоред наш обичаят да ше жаравят труповете в жемята е отвратителен — предштавете ши вшички онежи червеи и други твари… — Той потупа кутията, която стискаше под мишницата си. — А така почти целият ще ше вдигне на крака шъвшем шкоро.

— Прераждане на части, а? — смънка Ваймс.

— О, много оштроумно, шър — сериозно го похвали Игор. — Но шигурно ще ше ижумите, ако научите от какво имат нужда хората. Шърца, черни дробове, ръце. Винаги поддържаме пълен шпишък на най-тежките шлучаи. До довечера ще има множина къшметлии в нашата чашт от швета…

— И множество нови части в късметлиите, тъй ли?

— Шър, убеждавам ше, че имате чувштво жа хумор. А един ден някой нещаштник ще ши жагуби можъка при жлополука и… — Игор пак потупа кутията. — Вшекиму идва редът. — Той кимна учтиво на Веселка и на Ваймс. — Време е да ши вървя. Имам толкова много работа. Жнаете как е.

— Представям си — промърмори Ваймс.

„Пак брадвата на прадедите. Частите се сменят, но Игоровците остават…“

— Сър, те всъщност се трудят самоотвержено — обади се Веселка, когато и последният Игор се затътри навън. — Вършат много добри дела. Ами те взеха дори костюма и обувките му, защото още можели да послужат някому.

— Знам, знам. Но…

— Разбирам ви напълно, сър. Другите са в дневната. Лейди Сибил беше убедена, че ще се върнете. Твърдеше, че всеки с поглед като вашия ще съумее да се върне.

— Всички отиваме на коронацията. Защо да изпускаме зрелището? Веселке, тия дрехи ли ще носиш?

— Да, сър.

— Но ти си облякла… обикновените дрехи на джудже. С кожения панталон и останалото…

— Прав сте, сър.

— Аз обаче чух от Сибил, че си имаш очарователна зелена рокля и шлем с перце.

— Така е, сър.

— Свободна си да избереш каквато премяна ти допада, искам да го знаеш.

— Знам, сър. Помислих си за Дий. И наблюдавах краля, докато разговаряхте… Да, сър, мога да нося каквото си избера. Това е важното. Но не е задължително да облека роклята и не бива да го правя само защото някой друг не иска да я нося. А и в нея приличам на доста спаружена маруля.

— Веселке, стана малко сложничко за мене…

— Джудже би ме разбрало, сър.

Ваймс отвори вратата на дневната.

— Свърши се.

— Да не си ранил и още някого? — разтревожи се Сибил.

— Само Волфганг пострада.

— Той ще се върне — промълви Ангуа.

— Няма.

— Убихте ли го?

— Не. Обезвредих го веднъж завинаги. Капитане, виждам, че си се вдигнал от леглото.

Керът стана непохватно и отдаде чест.

— Сър, съжалявам, че не ви бях полезен.

— Просто избра най-лошото време да се биеш честно. Достатъчно добре ли си да дойдеш с нас?

— С Ангуа искаме да останем, ако нямате нищо против. Трябва да обсъдим нещо. И… да направим още нещо.

Ваймс за пръв път присъстваше на коронация. Бе очаквал да е… по-чудата и някак изпълнена с величие.

От церемонията вееше скука, но поне скуката беше внушителна — от онази, която се изпипва хилядолетия наред, докато не засияе, както дори нагарът по котлето би лъснал, ако го търкаш старателно. Иначе казано — скука, изкована в ритуал.

Много джуджета четяха текстове от древни свитъци. Имаше и цитати от Коболдската сага, които принудиха Ваймс да се пита трепетно дали няма да ги сполети поредната опера. За негово облекчение рециталът свърши за по-малко от час. По едно време на краля, който стоеше сам сред кръг от запалени свещи, поднесоха кожен чувал, малка миньорска брадва и един рубин. Ваймс не схвана какво става, но по издаваните от околните звуци се досети, че хилядите в залата съзираха неизмерим и задоволяващ всички смисъл в церемонията. Хиляди ли? По-скоро бяха десетки хиляди. Върху всяко ръбче по стените на пещерата се тълпяха джуджета. Дали пък не бяха стотина хиляди?…

… а той стоеше в първата редица. Никой нищо не му обясни. Четиримата, които тръгнаха от посолството, бяха посрещнати и отведени на местата им, макар мърморенето в тълпата да подсказваше, че присъствието на Детритус се набива на очи. Застаналите наблизо джуджета бяха до едно дългобради и скъпо облечени.

Някому се внушаваше нещо. Ваймс обаче се чудеше за кого ли е предназначен урокът.

Накрая внесоха Питата — малка и невзрачна, но въпреки това носена от двадесет и четири джуджета. Сложиха я с обожание на табуретка.

Ваймс долови промяната в огромната пещера и отново се поколеба: „Няма магия, смотаняци такива, няма и история. Цялата си заплата залагам, че тая проклетия е била отлята по каучуков калъп, направен в казана, от който излизат и предохранителите на Сонки. Ама че свещена реликва…“

Пак прочетоха нещо, но беше съвсем кратко.

После джуджетата, които участваха в нескончаемите и озадачаващи ритуали, се дръпнаха от средата, оставяйки краля сам и малък като Питата.

Той се озърна и макар да беше абсолютно невъзможно да различи Ваймс сред хилядното множество в мрака, погледът му сякаш се спря на анкх-морпоркската група за частица от секундата.

Кралят седна.

Отекна въздишка, която се засилваше с всеки миг — ураган от дъха на цял народ. Мяташе се между стените и поглъщаше другите звуци.

Ваймс едва ли не очакваше Питата да избухне, да се разтроши или да се нажежи. „Ама че си задръстен — сопна се един затихващ глас в съзнанието му. — Туй е копие, направено в Анкх-Морпорк за пари и вече е доста скъпичко откъм отнет живот. Не е истинско. Не може да е истинско.“

Но в тътнещия въздух Ваймс разбра — истинско е за всички, които желаят да повярват всеотдайно, че истината не е едно и също с фактите. Знаеше, че и днес, и занапред нещото пред очите му е и ще бъде видимото и съкровеното.

Ангуа забеляза, че Керът ходи пъргаво, още преди да навлязат в гората под водопада. Не личеше лопатата да му тежи на рамото.

Снегът беше изпотъпкан от вълчи лапи.

— Не биха останали — предположи Ангуа. — Когато той умря, преживяха го зле, но… вълците гледат в бъдещето. Не се опитват да запомнят.

— Късметлии — отрони Керът.

— Реалисти. Бъдещето им може да се състои и от следващото ядене, и от следващата опасност. Ръката боли ли те?

— Като нова е.

Намериха замръзналата купчина козина до брега. Керът измъкна тялото от водата, разгреба снега малко по-нагоре и започна да копае.

След малко си свали ризата. Синините вече избледняваха.

Ангуа се обърна към реката, само слушаше глухите удари на лопатата и рядкото пъшкане на Керът, когато му се налагаше да среже дебел корен. После чу съскането на нещо, влачено по снега. След малко пясъкът, пръстта и камъните започнаха да падат в дупката.

— Искаш ли да кажеш няколко думи? — попита Керът.

— И ти чу воя снощи. Така постъпват вълците — отвърна Ангуа, без да се озърне. — Няма други думи.

— Тогава да помълчим…

Тя се извъртя.

— Керът! Забрави ли вече какво се случи? Не се ли питаш в какво мога да се превърна и аз? Не се ли тревожиш за бъдещето?

— Не.

— А защо, да му се не види?

— Още не се е случило. Да се връщаме ли? Скоро ще притъмнее.

— А утре?

— Много ми се иска пак да дойдеш в Анкх-Морпорк.

— Защо? Няма какво да търся там.

Керът чукна с лопатата по струпаната върху гроба пръст.

— А тук има ли какво да търсиш? Пък и аз…

„Не го казвай — примоли се безмълвно Ангуа. — Не и сега.“

Двамата усетиха едновременно как се промъкват вълците. Шмугваха се между дърветата като малко по-тъмни сенки в здрача.

— Излезли са на лов!

Ангуа сграбчи Керът за ръката.

— Не се притеснявай. Не нападат хора безпричинно.

— Керът…

— Да?

Вълците стесняваха обръча.

— Аз не съм човек!

— Но снощи…

— Това беше друго. Още помнеха Гавин. Сега съм само поредният върколак…

Тя видя как Керът се извърна да погледне настъпващите вълци. Козината по гърбовете им стърчеше нагоре. Ръмжаха. И се промъкваха със странните плъзгащи се стъпки на същества, чиято омраза едва смогва да надделее над страха. Всеки миг равновесието у някого щеше да рухне и всичко щеше да свърши набързо.

Само че Керът скочи пръв. Сграбчи водача за врата и опашката. Не го пускаше, макар вълкът да се дърпаше и да щракаше с челюсти. Бесните усилия на звяра да се изтръгне само доведоха до обиколки в кръг около Керът, а другите вълци заотстъпваха от сивата въртележка. И когато водачът се препъна, човекът го захапа за врата. Животното изквича пронизително.

Керът го пусна и се изправи. Огледа обръча от зверове, които свеждаха глави, щом се вторачеха в очите му.

— Хъммм? — изсумтя Керът.

Събореният вълк изскимтя и се надигна.

— Хъммм?

Водачът подви опашка между задните си крака и се дръпна, но все още изглеждаше, че някаква невидима нишка го свързва с Керът.

— Ангуа… — подхвърли Керът, без да отделя съсредоточения си поглед от вълка.

— Да?

— Можеш ли да говориш езика им… в този си вид?

— Донякъде. А ти… откъде знаеше какво да направиш?

— О, наблюдавал съм животни — отвърна Керът, сякаш това беше смислено обяснение. — Моля те, кажи им… кажи им, че ако веднага се махнат, няма да им сторя зло.

Тя успя да излае и изръмжи посланието. Всичко се бе преобърнало за няколко секунди. Сега Керът диктуваше условията.

— Обясни им, че скоро ще си тръгна оттук, но може и да се върна. Как му е името? — посочи той уплашения водач.

— Този е Яде Каквото Не Бива — прошепна Ангуа. — Той беше… той е водач, щом Гавин го няма.

— Тогава им кажи, че ще бъда доволен, ако и занапред остане водач на глутницата.

Вълците го зяпаха напрегнато. Тя знаеше какво си мислят. Керът бе победил водача. Значи всичко е уредено. Вълците не отделяха място в главите си за неувереност и колебания. Съмнението е твърде скъп лукс за животински вид, който живее на една плячка от гладната смърт. Мястото на Гавин още беше незаето в представите им и Керът се настани там. Разбира се, магията нямаше да трае дълго. Но пък и не беше нужно.

„Винаги, ама винаги намира изход. Не се замисля, не крои планове, просто се намества. Спасих го, защото не можеше да се спаси сам, а Гавин го спаси, защото… защото си имаше някаква причина. Почти съм сигурна, че Керът дори не знае как успява да усуче света около себе си. Почти. Той е добър и благ, роден е да бъде крал като онези от древността, които носели венци от дъбови листа и властвали от тронове под вековни дървета. Колкото и да се опитва, не може да измисли нищо цинично. Почти съм сигурна…“

— Да си вървим — предложи Керът. — Коронацията ще свърши скоро, а не искам господин Ваймс да се безпокои.

— Керът! Трябва да знам нещо.

— Слушам те.

— Онова може да сполети и мен. Изобщо ли не се завъртя и такава мисъл в главата ти? Той ми беше брат в края на краищата. Аз съм ту едно, ту друго, но никога и двете докрай… Не сме най-устойчивите твари на света.

— И златото, и камънаците се вадят от една и съща шахта — промълви Керът.

— Това е само джуджешка поговорка!

— Което не пречи да е вярна. Ти не си Волфганг.

— Е, ако се случи… все пак… ще постъпиш ли като Ваймс? Керът?… Ще вземеш ли тъкмо ти оръжието си и ще ме подгониш ли? Няма да ме излъжеш. Трябва да знам. Ти ли ще го направиш?

От клоните падаха буци сняг. Вълците гледаха двамата. Керът за миг вдигна глава към сивото небе и кимна.

— Да.

Ангуа въздъхна.

— Обещаваш ли ми?

Ваймс установи учуден, че коронацията набързо се е превърнала в поредния работен ден. Отекна тържествен акорд на фанфари, тълпата се размести и постепенно оформи опашка пред краля.

— Ами че те дори не му дадоха време да седне по-удобно! — недоволно отбеляза лейди Сибил, когато тръгнаха към изхода.

— Нашите крале са… работяги. — Лесно се долавяше гордостта в гласа на Веселка. — А в този ден кралят проявява благоволението си.

Едно джудже догони Ваймс и почтително подръпна края на наметалото му.

— Ваше превъзходителство, кралят желае да говори с вас незабавно.

— Ха, я виж каква върволица се е извила пред него!

— Въпреки това — джуджето се прокашля многозначително — кралят желае да говори с вас, и то веднага.

Поведоха ги напред и Ваймс усещаше как множество чифтове очи се мъчат да пробият дупки в тила му.

Кралят отпрати с царствено кимване предишния молител, а анкх-морпоркската група беше ловко пробутана в челото на опашката, измествайки джудже, чиято брада стигаше до пода.

Кралят ги погледа миг-два и паметта му се задейства.

— А, това сте вие, бодри и свежи. Какво щях да правя?… О, да, спомням си. Лейди Сибил? — Тя направи реверанс. — Класическата традиция повелява да даряваме пръстени в такива моменти. Между нас да си остане, но мнозина сред джуджетата смятат този обичай за… въздух под налягане, нали разбирате. Лично аз обаче вярвам, че няма нищо лошо в пръстените. И така, лейди Сибил, дано това бъде знак за бъдните времена.

Пръстенът представляваше тънко сребърно кръгче. Ваймс малко се наежи от такава свидливост, но Сибил би съумяла да приеме мило дори торба с мъртви плъхове.

— О, колко е прекр…

— Обикновено подаряваме злато — прекъсна я кротко кралят. — Много популярен метал и, разбира се, за него може да се пее. Но този пръстен е… уникален, нали разбирате. Изкован е от първото сребро, добито в Юбервалд за последните столетия.

— Нали уж спазвате споразумение да не… — започна Ваймс.

— Снощи заповядах мините да бъдат отворени — още по-любезно го спря кралят. — Прецених, че моментът е подходящ. Ваше превъзходителство, скоро ще разполагаме с търговски количества сребърна руда, но ако лейди Сибил не участва в преговорите, за да не ни докара до фалит, ще ви бъда извънредно признателен. Виждам, че днес госпожица Дребнодупе е предпочела да не ни изумява с дизайнерска екстравагантност. — Веселка се облещи. — Не носите рокля — поясни кралят.

— Не нося, ваше величество.

— Все пак забелязвам умерена употреба на сенки за очи и червило.

— Да, ваше величество — изписука Веселка, която май щеше да се гътне от потрес.

— Правите много приятно впечатление. Непременно ми оставете адреса на вашата шивачка. След време може би ще имам поръчка за нея. Размишлявах дълго и усилено…

Ваймс мигаше. А Веселка пребледняваше полека. Някой друг чу ли тези думи? Дали и самият той ги бе чул наистина?

Наложи се Сибил да го сръга с лакът.

— Сам, ченето ти увисна — прошепна му тя.

Да, чу ги, нямаше съмнение… Гласът на краля отново проникна в съзнанието му.

— … а чувалче злато винаги е от полза.

Веселка още се пулеше. Ваймс внимателно я разтърси за рамото.

— Б-б-благ-годаря, ваше величество.

Кралят протегна ръка. Ваймс пак пораздруса Веселка. И тя подаде ръка като хипнотизирана. Кралят я пое и я стисна.

Смаян шепот шумолеше зад гърба на Ваймс. Кралят подаде ръка на джудже, натрапващо на всички женския си пол…

— И така, остана… Детритус — изрече кралят. — Разбира се, малко е неясно какво едно джудже би трябвало да даде на един трол, но ми хрумна, че нищо не пречи да ви даря с каквото бих дарил и джудже. Нека да бъде чувалче злато, а вие сам ще си решите за какво да го използвате. Освен това…

Кралят стана и протегна ръка.

Ваймс знаеше, че в по-затънтените области на Юбервалд още се водят сражения между джуджета и тролове. По други места имаше мир, защото и двете страни се превъоръжаваха усърдно.

Шепотът замря. Тишината плъзна в разширяващ се кръг из пещерата.

Детритус мигна веднъж. И пое ръката съвсем предпазливо, за да не я смачка.

Тихите гласове се разнесоха отново. Но този път Ваймс си представяше как отзвуците щяха да се чуят на много километри околовръст.

Споходи го подозрението, че с две ръкостискания белобрадото застаряващо джудже постигна каквото би било непосилно и за десет хитроумни заговора. Вълните от това събитие щяха да се разнесат като цунами навсякъде из Юбервалд. Историята за трийсетте разбойници и кучето на главатаря щеше да потъне в забрава пред тази вест.

— Хъм?

— Попитах какво един крал би могъл да дари на един Ваймс? — повтори кралят.

— Ами нищо, струва ми се — разсеяно отвърна Ваймс.

Две ръкостискания! Тихичко, с блага усмивка, кралят преобърна обичаите на джуджетата с хастара навън. Толкова невъзмутимо, че годините на разпалени спорове предстояха тепърва…

— Сам! — сопна му се Сибил.

— Е, тогава нека даря нещо на вашите потомци — предложи кралят, без да се разсърди.

Донесоха му дълга плоска кутия. Отвори я и показа джуджешка брадва, чийто лъскав нов метал се открояваше в гнездото от черно кадифе.

— Някога тази брадва ще бъде наследство от прадядото — заяви кралят. — Несъмнено с годините ще има нужда от нова дръжка или острие. Век след век формата й ще се променя според веянията на времето, но завинаги ще си остане — до последната подробност — брадвата, която сега предавам в ръцете ви. Тъкмо защото ще се променя, тя ще бъде неизменно остра. И в това има зрънце истина, нали разбирате. Толкова се радвам, че се запознахме. Приятно завръщане у дома, ваше превъзходителство.

Четиримата си мълчаха в каретата по обратния път към посолството. По едно време Веселка смънка:

— Кралят каза…

— Чух — увери я Ваймс.

— Той все едно призна, че е тя…

— Ще има промени — заяви лейди Сибил. — Това искаше да ни подскаже кралят.

— Ама аз досега не се бях здрависвал с крал — сподели Детритус. — Пък като си помисля… даже с нито едно джудже.

— С мен си се здрависвал — вдигна рамене Веселка.

— Стражниците не влизат в сметката — твърдо възрази тролът. — Ние, стражниците, сме си стражници.

— Питам се дали и това ръкостискане ще промени нещо… — промълви лейди Сибил.

Ваймс зяпаше през прозореца. Признаваше, че всички вероятно щяха да се почувстват по-добре. Но троловете и джуджетата се биеха от векове. Няма да спреш войната с една протегната ръка. Тя си е само символ.

Да, обаче… Не героите или злодеите и дори не полицаите тласкаха света напред. Защо пък да не го задвижват символи? Знаеше само, че е безнадеждно да се захващаш с големите неща като мира и щастието, затова пък ти е по силите да свършиш някоя дреболия, която мъничко да пооправи света.

Например да гръмнеш някого.

— Веселке — сети се лейди Сибил, — вчера ти постъпи много мило, като реши да утешиш Дий.

— Тя искаше върколаците да ме очистят — спомена Ваймс, защото смяташе, че има право.

— Да, не съм забравила. И все пак беше… благородна постъпка.

Веселка отбягваше погледа й. Покашля се нервно, извади малко листче от ръкава си и безмълвно го връчи на Ваймс.

Той разгъна хартийката.

— Казала ти е всички тия имена?! Някои са на най-почитаните джуджета в Анкх-Морпорк…

— Да, сър — пак се закашля Веселка. — Знаех, че тя копнее да си поприказва с някого и… такова де, подсказах й за какво да приказва. Съжалявам, лейди Сибил. Почти невъзможно е да забравиш, че си ченге.

— Отдавна го проумях — поклати глава Сибил.

— Я чуйте — наруши мълчанието Ваймс, — ако утре тръгнем на зазоряване, ще минем през прохода преди здрач.

Прекара уютна нощ в дълбините на пухения дюшек. Събуди се два-три пъти и му се стори, че чува гласове. После пак потъваше в мекотата и сънуваше топъл сняг.

Събуди го ръката на Детритус, която го потупваше по рамото.

— Сър, съмва се вече.

— Ъ-ъм?

— Долу ви чакат един Игор и един… а бе, младок. Носи стъкленица, пълна с носове, и си има заек, дето е целият покрит с уши.

Ваймс се опита да заспи отново, но изведнъж скочи.

— Какво?!

— Целият е покрит с уши, сър.

— А, от ония зайци с грамадните увиснали уши ли?

— По-добре слезте да го видите тоя заек — изсумтя тролът.

Ваймс остави Сибил в обятията на съня, навлече халат и зашляпа бос по ледените коридори.

Насред фоайето нетърпеливо го очакваше един Игор. Ваймс вече хващаше цаката на разпознаването им21 — несъмнено виждаше този Игор за пръв път. Придружаваше го значително по-млад… хъм… човек, вероятно наскоро излязъл от пубертета, поне тук-там. Но белезите и шевовете показваха и неговия непреклонен стремеж към самоусъвършенстване, присъщ на достойния Игор. Защо обаче никой от тях не успяваше да си изравни очите?

— Ваше превъжходителштво?

— Вие сте… Игор, нали?

— Ижумителна дошетливошт, шър. Не шме ше шрещали дошега, жащото аж работя при доктор Тавмик от другата штрана на хребета. А това е шинът ми Игор. — Той плесна младежа по тила. — Игор, пождрави негова шветлошт!

— Хич не ме стряскат разните там титли — навъси се по-младият Игор. — И към никого няма да се обръщам с „гошподарю“.

— Видяхте ли? — умърлуши се бащата. — Ижвинявайте жа държанието му, ваша шветлошт, но такова ши е младото поколение. Дано му намерите работа в големия град, жащото никой няма да го вжеме в Юбервалд. Въпреки вшичко е ижключителен хирург, макар да му хрумват чудати идеи. Нашледил е ръцете на дядо ши.

— Виждам белезите — промърмори Ваймс.

— Голям късмет ижвади това момченце. По право трябваше да ше паднат на мен, но вече беше порашнал доштатъчно, жа да учаштва в лотарията.

— Игор, ти искаш ли да дойдеш в Анкх-Морпорк? — сети се да попита Ваймс.

— Да, сър. Според мен бъдещето е в Анкх-Морпорк, сър.

Бащата се наведе към ухото на Ваймс.

— Гошподарю, при наш е прието да не му натякваме малкия говорен недоштатък. Е, да, пречи му да бъде Игор, но аж шъм шигурен, че в Анкх-Морпорк ще проявят шнижхождение.

— Да, предполагам. — Ваймс извади кърпичка от джоба на халата си и разсеяно си избърса ухото. — А този… ъ-ъ, заек какъв е?

— Казва се Чудатко, сър — представи го младият Игор.

— Добро име. Подходящо. Затова ли има човешки уши по целия си гръб?

— Един от ранните ми експерименти, сър.

— А… носовете?

Бяха десетина в голям буркан от туршия със завинтващ се капак. Само… носове. Не бяха отрязани, Ваймс ясно виждаше това. Имаха си миниатюрни крачета и подскачаха с надежда в буркана като кутрета във витрината на магазин за домашни любимци. Май чуваше и слабичко подсмърчане.

— Авангарден подход, сър — осведоми го младежът. — Отглеждам ги в специални резервоари. Очи и пръсти също!

— Но те имат крачета!

— О, крачетата увяхват броени часове след присаждането, сър. А моите малки носове жадуват да бъдат полезни. Това, сър, е биозанаятчийството на следващия век. Без никакво старомодно кълцане на вехти тела…

Баща му пак го тупна по главата.

— Чувате ли го, а? Къде е шмишълът в тежи измишльотини? Непрокопшаник! Дано го вкарате в правия път, гошподарю, жащото аж вече ше откажах! Не ши штрува и да го ражпарчетошаш на режервни чашти, както кажваме ние.

Ваймс въздъхна. Не забравяше обаче, че дребните осакатявания са всекидневна опасност в работата на Стражата, а момчето все пак беше Игор. Би понесъл някого, който отглежда носове, за да има на разположение хирург, около когото никой не пищи и не ври катран за замазване на рани от ампутирани крайници.

Посочи сандъка до краката на младежа. Вътре нещо ръмжеше и се мяташе.

— Да нямате и куче? — попита с надеждата, че думите му няма да се сбъднат.

— Това са моите домати. Триумф на съвременното игорство. Израстват до невероятни размери.

— Шамо жащото жлобно нападат вшички оштанали желенчуци! — възмути се бащата. — Но на момчето трябва да му ше прижнае, гошподарю, че няма равен на шебе ши в дребните шевове.

— Добре, добре, май търся точно такъв като него. Е, горе-долу. Седни някъде, младежо. Дано има достатъчно място за тебе и багажа ти в каретите…

Вратата към двора се отвори и със снежинките влезе Керът, изтърсвайки ботушите си.

— Малко е наваляло през нощта, сър, но пътят като че още е проходим. Местните обаче твърдят, че довечера ще натрупа сериозно, затова…

— Толкова ли си добре, че да пътуваш? — усъмни се Ваймс.

— И двамата сме готови за пътуването — отвърна Ангуа, която застана до Керът.

Ваймс отново долови ехото от много думи, които не бе чул. Мъдрият човек не разпитва придирчиво в такива моменти. Пък и ходилата му замръзваха.

Побърза да вземе решение.

— Капитане, дай ми бележника си.

Всички го погледаха как надрасква няколко реда.

— По пътя се отбий в сигналната кула и изпрати съобщение до Участъка — нареди Ваймс и върна бележника на Керът. — Уведоми ги, че се връщаш. Погрижи се за настаняването на младия Игор. И докладвай на лорд Ветинари.

— Ъ-ъ… вие няма ли да дойдете с нас?

— С нейна светлост ще пътуваме в другата карета. Или ще си купим шейна. Много са удобни тия шейни. И… няма да припираме. Ще разгледаме забележителностите. Ще се помотаем. Ясен ли съм?

Видя усмивката на Ангуа и се зачуди дали Сибил вече е споделила с нея.

— Всичко е ясно, сър — отговори Керът.

— О, сетих се… Отиди при „Бърли и Силен в ръката“, поръчай по две дузини от най-свестните им ръчни оръжия и ги прати с пощенската кола тук, лично за капитан Тантони.

— Сър, с пощенската кола ще излезе скъпичко…

— Капитане, не съм те питал. Очаквам от тебе само „Слушам, сър“.

— Слушам, сър.

— И попитай дежурния стражник на портата за… три унили дами, дето живеят в голяма къща наблизо. В двора има вишнева градина. Запиши си адреса и им изпрати от Анкх-Морпорк три билета за пътническата карета.

— Ще бъде изпълнено, сър.

— Браво на тебе. Желая ви да пристигнете живи и здрави. Ще се видим след седмица. Или две. Най-много три. Разбрахме ли се?

След няколко минути трепереше на стъпалата и гледаше как каретата се смалява в свежото мразовито утро.

Бодна го чувството за вина, но бодилчето беше мъничко. Даваше всеки ден от живота си на Стражата, време беше и тя да му даде седмица. Или две. Най-много три.

Поне виждаше бъдеще пред себе си, а това беше повече, отколкото бе имал някога.

Залости вратата и се прибра да си доспи.

В ясен ден от подходящо място в планините Овнерог наблюдателят би могъл да види какво става много надалеч в равнините.

Джуджетата бяха обуздали планинските потоци и бяха изградили истинска стълба от шлюзове, които продължаваха километър и половина над хълмистите ливади в подножието. За използването на шлюзовете не само вземаха добри парици, ами ги трупаха на камари. Винаги имаше шлепове, които се издигаха или се спускаха към река Смарл и равнинните градове. Пренасяха въглища, желязо, огнеупорна глина, каменна захар22 и лой — скучните, но неизбежни съставки в пудинга на цивилизацията.

Заради прозрачния разреден въздух на планината минаваха няколко дни, докато шлеповете се изгубят от поглед. В по-ясните дни взорът на наблюдателя стигаше чак до идната сряда.

Капитанът на един шлеп чакаше да го спусне най-горният шлюз. Излезе от каютата да излее утайката от чайничето си за запарка и видя дребно куче, седнало на заснежения бряг. То вдигна лапичка умоляващо.

Обърна се да влезе в каютата и помисли: „Брей, какво сладко кученце!“

Беше толкова гръмка мисъл, че се замисли дали не я е чул от някого, но наоколо беше безлюдно. А кучетата не говорят.

После се чу да мисли: „Туй кученце ще е много полезно да гони плъховете, щото може да изядат товара или нещо подобно.“

Реши, че трябва да си го е помислил. Не виждаше кой наоколо би могъл да изтърси тези думи. Всеизвестно е, че кучетата нямат дар слово!

— Ама плъховете не гризат въглища, нали? — промърмори на глас.

Тогава помисли още по-отчетливо: „Е, не се знае дали няма да започнат от днес, нали? Пък и туй сладко кученце се мъкне не знам откога си през преспите, но на кого му пука за него?“

Капитанът се предаде. Как да спориш със себе си?

След десетина минути шлепът започна дългото си спускане към равнината, а на носа стърчеше дребно куче и се наслаждаваше на ветреца.

Все пак, обобщи Гаспод, винаги е по-добре да гледаш в бъдещето.

Ноби Нобс си бе скалъпил заслон до стената на Участъка и умърлушено си грееше ръцете над варела, когато го покри нечия сянка.

— Ноби, какво правиш? — попита Керът.

— Ъ? Капитане?…

— Не заварих никого при портата, не видях никакви патрули. Не получихте ли съобщението ми? Какво става?

Ноби си облиза устните.

— Ами-и… Няма… Уф… В момента няма Стража. На практика, де. — Сви се, щом Ангуа се показа иззад рамото на Керът. — А-а… такова… Господин Ваймс с вас ли се прибра?

— Какво се е случило, Ноби?

— Вижте сега… Фред един вид стана… после пък малко се… и докато се опомним, той взе, че… а тогава ние… но той не искаше да… и закова вратата… след туй госпожа Колън дойде и му накрещя през пощенската кутия… пък повечето момчета си намериха друга работа… сега сме само аз, Дорфл, Рег и Езичника. Редуваме се тука и му пъхаме кльопачка в пощенската кутия… и… ами туй е всичко…

— Може ли да го чуем отново — изрече Керът, — но с пълнеж вместо многоточия?

Разказът се проточи. Керът принуждаваше Ноби да запълва всяка пролука.

— Схванах — сподели накрая.

— Господин Ваймс ще превърти от бяс, а? — завайка се Ноби.

— На твое място — меко се обади Ангуа — засега не бих се тревожила какво ще каже господин Ваймс.

Керът се взираше във вратата на Участъка. Беше скована от много дебели букови дъски. А всички прозорци бяха зарешетени.

— Ноби, върви да доведеш стражник Дорфл — заповяда капитанът.

След десет минути Участъкът имаше нужда от нова врата. Керът прекрачи над треските и се качи пръв по стълбата.

Фред Колън се гърбеше зад бюрото и се взираше изцъклено в последната захарна бучка.

— Внимавай — прошепна Ангуа. — Може би е в доста особено психическо състояние.

— И това може да му се случи — потвърди Керът, наведе се и прошепна: — Фред…

— Ъ-ъм?

— Стани, сержант! Да не те боли нещо, а? Ами трябва да боли, щото съм те настъпил! Пет минути за миене, бръснене и връщане тук със светнало лице! Мир-р-рно! Кръ-ъ-гом! Към умивалнята! Бе-е-егом марш! Раз-два, раз-два!

На Ангуа й се стори, че в действието не участваше нищо от Фред Колън над шията, освен може би ушите. Сержантът подскочи в стойка мирно, тропна гръмотевично при обръщането кръгом и изфуча през вратата.

Керът навря нос в лицето на Ноби.

— Важи и за теб, ефрейтор!

Разтрепераният Ноби отдаде чест и с двете си ръце, после се втурна да догони Колън.

Керът отиде до камината и побутна с ботуш купчината пепел.

— О, богове…

— Всичко ли е изгорено?

— Уви, така изглежда.

— Някои от по-вехтите книжа ми бяха като стари познати.

— Е, ще се разбере дали липсва нещо важно, когато стане напечено — вдигна рамене Керът.

Ноби и Колън се върнаха задъхани и розови. По бузите на Колън изпъкваха няколко лепнати късчета хартия, където бе прекалил с въодушевеното бръснене. Въпреки това изглеждаше по-добре. Отново си беше сержант. И някой друг измисляше заповедите. Мозъкът му се размърда най-сетне. Светът се преобърна и си застана на краката.

— Фред…

— Да, сър?

— Имаш птича цвъчка на рамото си.

— Ей сегинка ще се погрижа, сър! — изпъна се Ноби. Измъкна кърпичка от джоба си, наплюнчи я и припряно изтри следите от временното капитанство на Колън. — Нищичко не личи, Фред, успокой се!

— Добре се справи — похвали го Керът.

Надигна се от стола и застана пред прозореца. Нямаше кой знае какъв изглед, но капитанът сякаш виждаше до края на света.

Колън и Ноби пристъпяха неловко. Точно сега мълчанието не им понасяше. А когато Керът заговори, те трепнаха като от удар с мокър парцал.

— Смятам, че тук е настъпило… объркване.

— Тъй, тъй — побърза да потвърди Ноби, — много се объркахме. Нали, Фред?

Смуши сержанта в ребрата и го изтръгна от унеса на непоносимия ужас.

— Ъ? Ъхъ. Да, голямо объркване беше.

— И се опасявам, че знам върху кого трябва да падне вината — продължи капитанът, привидно увлечен от гледката как някой мете стъпалата пред Операта.

Устните на Ноби мърдаха в беззвучна молитва. От очите на Фред Колън се виждаше само бялото.

— Грешката беше моя — заяви Керът. — Обвинявам само себе си. Господин Ваймс ми възложи отговорността, а аз заминах надалеч, без да помисля за дълга си, и оставих всички в непоносимо положение.

Лицата на Ноби и Фред се сдобиха с абсолютно еднакво изражение. Бяха зърнали светлинка в края на тунела и тя незнайно как се оказа фенерчето, с което си помага феята на надеждата.

— Неудобно ми е, но моля и двама ви за помощ, за да се измъкна от затруднението. Не мога да си представя какво ще каже господин Ваймс.

Феята внезапно духна фенерчето. Ноби и Фред можеха да си представят какво ще каже господин Ваймс.

— И все пак… — промълви Керът.

Върна се зад бюрото, отвори най-долното чекмедже и извади пачка скрепени с карфица оръфани листове.

Другите чакаха.

— И все пак всеки от подписалите се тук е взел символичния Кралски шилинг и се е заклел да поддържа реда в името на краля — напомни Керът, почуквайки с нокът по най-горния лист. — Всъщност е положил клетва пред краля.

— Да, де, ама туй е само… Аах! — избъбри Фред Колън.

— Моля за извинение, сър — официално подхвана Ноби. — Случайно настъпих с все сила Фред по крака, както си стоях мирно.

Чу се протяжно копринено шумолене. Керът вадеше меча си от ножницата. Остави го върху бюрото. Фред и Ноби неволно се дръпнаха от безмълвно обвиняващото ги острие.

— Всички те са свестни момчета — спокойно призна Керът. — Убеден съм, че ако вие двамата ги навестите един по един и им обясните всичко, те ще осъзнаят дълга си. Предайте им… предайте им, че винаги има и лесен начин, ако знаеш как да го намериш. После ще продължим да си вършим работата и когато господин Ваймс се завърне от отдавна заслужения си отдих, смущаващите случки от миналото ще бъдат само…

— … смущаващи, нали? — с надежда подсказа Ноби.

— Именно. Фред, радвам се, че си отхвърлил толкова много канцеларщина.

Колън стоеше като закован, докато Ноби не го издърпа от кабинета с едната си ръка, отдавайки чест с другата.

Ангуа чуваше разправията помежду им, започнала още от първото стъпало надолу.

Керът стана, избърса стола и грижливо го бутна да опре в бюрото.

— Е, прибрахме се у дома.

— Да… — отвърна Ангуа.

„Оказа се, че знаеш как да гаднееш. Но и с това си служиш като с нокът — изскача при нужда, а после няма и следа от него.“

Той хвана ръката й и прошепна:

— Вълците никога не се оглеждат назад.