Петият слон

— Простреляхте главатаря в гърлото.

— Прицелих се в рамото.

— Вярно, от този арбалет стрелите кривят наляво. Значи искате да кажете, че никога не сте се опитвал да убиете някого. Но аз съм го правил. А в тези земи едва ли ще ни дадат време за умуване. Мхъ-мхъ.

— Не съм умувал!

— В гилдията, ваша светлост — въздъхна Иниго, — нямаме навика да се перчим.

— За какво перчене приказваш?

— Ами онова неуместно палене на пурата…

— Аха. Когато си затворих очите, а всички те зяпнаха пламъка насред мрака ли?

— О, така ли било… — Иниго се поколеба. — Но нали можеха да ви застрелят още в същия миг?

— Не. Вече не бях страшен. А и нали чу гласа му? Доста често слушам такива тиквеници. Няма да ме пречука прекалено бързо, та да си развали удоволствието. Да смятам ли, че не са ти поръчали да се разправиш с мене?

— Така е.

— И си готов да се закълнеш?

— В честта си на професионален убиец.

— Да, тъкмо в туй ми е затруднението, разбира се. Иниго, не знам как да го кажа, без да се засегнеш, но не се държиш като типичен убиец от гилдията. Те са лорд някой си, сър не знам кой си… Знае се, че Гилдията на убийците е училище именно за джентълмени, а ти… Боговете са ми свидетели, не се опитвам да те обидя, ама ти не си съвсем…

Иниго докосна челото си в присмехулен поздрав.

— Стипендиантче, сър.

„Ами да!“ — възкликна безмълвно Ваймс. Средностатистически аматьори в убийствата се намират под път и над път. Обикновено са луди или пияндета. Понякога сред тях е и нещастна женица, изтормозена от тежкия ден, а пък мъжът й е прекалил с шамарите и изведнъж трупаната двайсетина години ярост се отприщва… Но да ликвидираш непознат без злоба или удоволствие (освен удовлетворението на занаятчията от добре свършената работа) е толкова рядка дарба, че армиите прахосват месеци, опитвайки се да я втълпят насила на новобранците си. Повечето хора отбягват убийството на онези, с които не са се запознали любезно.

Гилдията имаше нужда и от един-двама като Иниго. Нали някакъв философски настроен мръсник бе заявил, че за да властваш, прибягваш до услугите не само на пастирите, а и на касапите? Ваймс посочи малкия арбалет.

— Добре, прибери си го. Но разчитам на теб да пуснеш мълвата, че още първия път, когато сгащя някого на улицата с такова нещо в ръка, собственикът ще трябва да си го търси там, където слънцето не свети.

— О — ухили се Иниго, — да не говорите за онова селце със смешното име в Ланкър? То е на стотина километра оттук, струва ми се.

— Не бери грижа, ще намеря най-прекия път.

Гаспод реши да опита с пръхтене в ухото на Керът.

— Време е да се събудиш! — изръмжа накрая. Керът отвори очи, примига, за да махне снежинките от клепачите си, и понечи да мръдне.

— Лежи си, лежи си — побърза да го посъветва Гаспод. — Ако ще ти стане по-добре, представяй си ги като по-тежичък юрган.

Керът се напъваше безпомощно. Вълците върху него се наместиха по-удобно.

— Страхотно ще те сгреят — засмя се нервно кучето. — Вълче одеялце, а? Е, да, после ще смърдиш малко, но какво са бълхите пред бялата смърт, нали? — Гаспод старателно се почеса зад ухото. Един от вълците му изръмжа. — Извинявай, забравих. Храната ще бъде донесена след малко.

— Храната ли? — смънка Керът.

Ангуа се появи пред очите му, облечена в кожена куртка и панталон. Застана над него и се вторачи, опряла юмруци на кръста си. Гаспод се изуми — Керът успя да се надигне на лакти, отмествайки няколко вълци.

— Ти ли ни дебнеше? — попита той.

— Не, те. Мислеха те за безнадежден тъпанар. Чух воя им. Прави бяха! Нищо не си хапвал от три дни! А тук горе зимата не праща намеци за пристигането си, ами се стоварва за една нощ! Защо се държа толкова глупаво?!

Гаспод огледа полянката. Ангуа бе разпалила наново огъня. Не би повярвал, ако не го видя с очите си — истински вълци влачеха в зъбите си истински сухи клони, за да й помогнат. А друг от тях се върна с малък сръндак, все още тлъст от есенната паша. Слюнките на кучето се стичаха изобилно от миризмата на печено месо.

Нещо човешко и сложно се случваше между Керът и Ангуа. Звучеше като разгорещен спор… обаче миризмите им отричаха това. Гаспод всъщност смяташе, че е схванал същината на поредицата от случки. Самката бягаше, самецът я гонеше. Все така ставаше. Да, де, в повечето случаи самците бяха двайсетина, от всякакви кръстоски на породи и размери, но Гаспод допускаше, че при хората има и изключения от това правило.

Предполагаше, че Керът съвсем скоро ще забележи грамадния мъжкар до огъня. И тогава щяха да хвръкнат мръвки и козина. Такива са си хората…

Гаспод нямаше никаква представа за собствения си произход. В родословното му дърво би трябвало да са участвали някой териер, също и шпаньол, но преди всичко множество помияри от сой. Вярваше обаче с цялата си душа, че у всяко куче има вълча частичка. В момента неговата му подсказваше разпалено, че дори не бива да зяпа звяра, излегнал се край огъня.

Не че от този вълк лъхаше свирепост. Не беше необходимо. И в тази отпусната поза излъчваше самоуверена мощ. Макар да не побеждаваше в уличните схватки, Гаспод все пак оцеляваше. Срещу това животно не би се изправил дори с подкрепата на два-три лъва и опитен дървар с тежка брадва в ръце.

Реши да се примъкне до една самка, която се взираше надменно в пламъците.

— Здрасти, кучко.

— Какво зи позволяваз?!

Той преосмисли стратегията си.

— Здравей, лисичке… тоест миличка вълчице.

Забележимото понижение в психическата температура го подсети, че и този път сбърка подхода.

— Приветствам ви, госпожице — добави с надежда.

Муцуната й все пак се обърна към него. Очите й се свиха до цепки.

— Ти какво зи?!

От всяка сричка сякаш падаха парченца лед.

— Ами наричат ме Гаспод — отвърна с налудничава бодрост. — И съм куче. Това си е нещо като вълк. А твоето именце как звучи?

— Махни зе.

— Не съм искал да те обидя. Чувал съм, че вълците се събирали с един партньор за цял живот, а?

— И какво?

— Ех, да можех и аз…

Гаспод се смръзна — челюстите на вълчицата щракнаха на сантиметър от муцуната му.

— Там, откъдето идвам, закузваме з твари като тебе!

— Всичко е ясно — промърмори той, отстъпвайки полека. — А бе, не знам какво става в тоя свят. Опитваш се да бъдеш дружелюбен, а как ти отвръщат?…

До огъня хората се оплитаха в отношенията си. Гаспод се излегна наблизо.

— Можеше да ми кажеш — укорно изрече Керът.

— Твърде дълго беше за обясняване. Ти искаш да разбереш всичко. А и не те засяга. Свързано е със семейството ми.

Той посочи вълка.

— Да не ти е роднина?

— Не. Той ми е… приятел.

Ушите на Гаспод трепнаха. „Ха сега, де…“

— Доста е едър за вълк — проточи Керът, като че запълваше с нова информация паметта си.

— Просто е много голям вълк — вдигна рамене Ангуа.

— И той ли е върколак?

— Не.

— Просто вълк?

— Да — саркастично натърти Ангуа. — Просто вълк.

— А как се казва?

— Не би възразил, ако го наричаш Гавин.

— Гавин ли?

— Преди време изял мъж на име Гавин.

— Целия ли?

— Не, разбира се. Но достатъчно, за да не залага онзи вълчи капани. — Ангуа се усмихна. — Гавин е… уникален.

Керът се усмихна на вълка. Взе дебело парче дърво и му го подхвърли внимателно. Вълкът го улови между зъбите си досущ като куче.

— Убеден съм, че ще се сприятелим — сподели Керът.

— Не бързай толкова — охлади надеждите му Ангуа.

Незабелязаният от никого Гаспод наблюдаваше как Гавин съвсем бавно стисна челюсти и прегриза дървото, без да отделя погледа си от Керът.

— Керът — мило се обади Ангуа, — не прави това втори път. Гавин дори не принадлежи към клана на тези вълци, но оглави глутницата, без никой да изскимти. Той не е куче. Той е убиец, Керът. Не ме зяпай така. Не си мисли, че се хвърля от храстите върху загубили се момиченца или излапва старите им баби. Искам да кажа, че ако според него някой човек трябва да умре, можеш да отпишеш нещастника. И винаги, ама абсолютно винаги е готов за схватка. В това е доста простодушен.

— Значи ти е стар приятел?

— Да.

— Хъм… приятел.

— Да. — Ангуа за миг обърна очи към небето и в гласа й зазвуча напевен присмех. — Един ден бродех в гората и паднах в стара яма, покрита със сняг. Събраха се вълци и щяха да ме убият, но се появи Гавин и ги принуди да се откажат. Не ме питай защо. Хората понякога не са способни да обяснят постъпките си. Вълците също. Точка по въпроса.

— Гаспод твърди, че върколаците и вълците не се погаждат — търпеливо вметна Керът.

— Прав е. Ако Гавин не беше тук, тази глутница отдавна да ме е разкъсала. Понякога изглеждам като вълк, но не съм. Аз съм си върколак! Проумя ли? Нали си чувал какво подхвърлят някои хора зад гърба ми? Е, вълците не си губят времето с глупости. Направо те захапват за гърлото. И имат много остро обоняние. Няма да ги заблудиш. Мога да се престоря на човек, но не и на вълк.

— Никога не ми е хрумвало. Лесно е да се подлъже човек, че вълците и върколаците…

— Това е положението — въздъхна Ангуа.

— Каза, че имаш някакъв семеен проблем — напомни Керът, сякаш отмяташе въображаем списък.

— Лично е. Гавин дойде чак в Анкх-Морпорк, за да ме предупреди. Дори е спял в каруците с дървени трупи, за да пътува и докато си почива. Можеш ли да си представиш такава дързост? Проблемът ми няма нищо общо със Стражата. Нито пък с теб.

Керът се огледа. Снегът пак трупаше по поляната, а над огъня се превръщаше в дъждец.

— Сега съм тук.

— Върви си. Моля те. Сама ще се оправя.

— И после ще се върнеш ли в Анкх-Морпорк?

— Ами аз… — запъна се Ангуа.

— Мисля, че ще остана — поклати глава Керът.

— Не забравяй, че в града се нуждаят от теб. Знаеш колко разчита Ваймс да си…

— Напуснах.

За миг Гаспод май чуваше как всяка снежинка поляга върху преспите.

— Ама как…

— Да, така е.

— И какво ти каза Скалоликия?

— Ъ-ъ… нищо. Вече бе тръгнал към Юбервалд.

— Ваймс идва в Юбервалд?!

— Да. За коронацията.

— И той ли се е забъркал…

— В какво да се е забъркал?

— Ох, семейството ми върши… тъпотии. Не съм сигурна дали вече знам всичко важно, но вълците много се безпокоят. Когато върколаците вършат гадости, винаги истинските вълци страдат вместо тях. Хората започват да избиват всичко, което носи козина. — Тя позяпа огъня и се насили да попита повесело: — И кой остана да командва?

— Не знам. Фред Колън е най-старши.

— Ха, именно това е най-лошият му кошмар. — Ангуа се поколеба. — Ти наистина ли напусна?

— Да.

— О…

Гаспод послуша падането на още малко снежинки.

— Е, сами няма да стигнете далеч оттук нататък. — Ангуа се изправи. — Събирай сили, имаш около час. После ще тръгнем през гъсталака. Там не е наваляло много. Още сме далеч и ще бързаме. Дано смогнете да не изоставате.

Рано сутринта на закуска Ваймс забеляза как останалите гости на странноприемницата дотолкова се дърпаха от него, че едва не издълбаваха с гърбове стените.

— Сър, мъжете излязоха вечерта и се върнаха към полунощ — тихо съобщи Веселка.

— Хванаха ли някого?

— Ъ-хъм… В известен смисъл, сър. Намерили са седем трупа.

— Седем ли?

— Предполагат, че и да е имало други бандити, измъкнали са се по една пътека нагоре в скалите.

— Ама как тъй седем… Детритус очисти един и… аз един. Имаше двама ранени и Иниго повали… един…

Ваймс млъкна и се взря в Иниго Скимър, който седеше в другия край на залата до претъпкана обща маса. Около Ваймс и съпругата му беше пусто. Лейди Сибил си го обясни с почтителността на местните жители. А дребосъкът спретнато хапваше лъжица след лъжица супа в малкия си подреден свят сред размахващи се ръце и натрапчиви лакти. Дори си бе сложил салфетка под брадичката.

— Били са… много мъртви, сър — прошепна Веселка.

— Е, гозбата поне беше… любопитна — отбеляза лейди Сибил и старателно си избърса устата. — Досега не бях закусвала супа с нарязани в нея наденички. Как я наричат тук, Веселке?

— Тлъста супа, ваша светлост — вдигна рамене джуджето. — Вече сме близо до мастните залежи в Шмалцберг, а супата е хранителна и помага да понасяме студа.

— О, колко интересно.

Лейди Сибил се озърна към съпруга си. Той не можеше да откъсне поглед от Иниго.

Вратата се отвори, Детритус приклекна и влезе, отръсквайки снега от кокалчетата на пръстите си.

— Навън не е толкоз зле, сър. Хората тука разправят, че било по-умно да тръгнем рано.

— Готов бях да се обзаложа — поклати глава Ваймс.

„Не искат някой като мен да се навърта наоколо. Не знаят кой може да е следващият труп.“

Липсваха няколко лица, които си спомняше смътно от снощи. Вероятно пътници, които бяха потеглили още по-рано, значи новините вече го изпреварваха. „Да знаете, нахълта вътре целият в кръв и кал, с арбалет в ръка, пък после намерихме седем трупа!“ Още през първите двайсетина километра историйката щеше да сложи тежък сатър в другата му ръка и да раздуе броя на жертвите до трийсет мъже и кучето на главатаря.

Дипломатическата му кариера започваше блестящо, а?

Преди да се качат в каретата, той зърна стреличка, заседнала до прозореца. Цялата беше от стомана и внушаваше представата за шеметна скорост. Почти очакваше да си опари пръстите, когато я пипна. Заобиколи и видя много по-груба стрела, забила се високо в задницата на возилото.

— Докато пъплехте нагоре по склона, те се опитаха пак да ви догонят — обясни Иниго.

— А ти ги изби.

— Някои се измъкнаха.

— Учуден съм.

— Ваша светлост, имам само един чифт ръце.

Ваймс вдигна глава и огледа табелата на странноприемницата. Нескопосаната рисунка представляваше едра глава с хобот и бивни.

— Петият слон — вдигна рамене Иниго. — Оставихте закона зад гърба си още когато подминахте Ланкър. Тук властва обичаят. Каквото имате, стискате си го и се биете, за да го задържите. И най-силните оцеляват.

— Господин Скимър, в Анкх-Морпорк също цари беззаконие.

— Анкх-Морпорк си има предостатъчно закони, само че никой не ги спазва. Тук е друго, ваша светлост. Мхъ-мхъ.

Двете карети потеглиха заедно. Детритус седеше върху предната, която беше изтърбушена от едната страна. Нямаше друго за гледане освен еднообразно заснежено поле.

Подминаха семафорна кула. Опушената каменна основа подсказваше, че за някого в този край най-добрата новина е липсата на новини, но щорите трескаво примигваха в черно и бяло.

— Целият свят гледа — промърмори Ваймс.

— Но не го интересува. Поне досега беше така — отвърна Скимър. — В момента обаче напира да съдере земята от тази страна и да изгребе каквото има отдолу. Мхъ-мхъ.

„Аха, нашият чиновник-убиец бил способен на повече от едно чувство…“

— Анкх-Морпорк винаги се е опитвал да се разбира със съседите си — вметна Сибил. — Да, де, поне напоследък.

— Не че се опитваме, мила — възрази Ваймс. — Просто се убедихме, че… Защо спряхме? — Смъкна надолу прозореца и се провикна: — Сержант, какво става?

— Чакаме да се махнат ония джуджета, сър.

Няколкостотин джуджета в колона по четирима трополяха през равнината към тях. Ваймс забеляза по походката им, че са настроени много решително.

— Детритус…

— Да, сър?

— Постарай се да не изглеждаш толкова тролски, моля те.

— Адски се старая, сър.

Колоната почти ги налетя, преди някой да излае заповедта за спиране. Едно джудже излезе пред останалите и доближи каретите.

— Та’грдзк? — изрева то.

— Ваша светлост, желаете ли да поема нещата в свои ръце? — предложи Иниго.

— Аз съм проклетият посланик — отсече Ваймс и слезе от каретата.

— Добро утро, джудже. (Посочва се злосторникът.) Аз съм Старши бригадир Ваймс от Надзора на Анкх-Морпорк.

Лейди Сибил успя да чуе тихия ужасен стон на Иниго.

— Крз? Гр’дазак яд?

— Чакай, чакай, туй вече го знам… Убеден съм, че ти си джудже без никакви предразсъдъци (прегрешения). Да скрепим сделката с ръкостискане, джудже. (Посочва се злосторникът.)

— Е, това вече преля чашата — промърмори Иниго. — Мхъ-мхъ.

Предводителят на малката джуджешка армия бе почервенял до алено по онези мънички части от лицето му, които се виждаха между различните косми. Другите оглеждаха каретите с все по-стръвен интерес.

Изведнъж предводителят ахна.

— Д’краха?

Веселка излезе от каретата. Кожената й пола заплющя на вятъра. Цялата колона я зяпна дружно. На предводителя едва не му паднаха очите.

— Б’дан? К’раа! Д’крага „ха’ак“!

Ваймс разпозна изражението, мярнало се по малкото кръгло лице на Веселка. А над него Детритус опря заредения Миротворец в ръба на покрива.

— Ей, знам тая дума, дето я нарече с нея — оповести той на света като цяло. — Думата никак не е хубава. Не ща да я чувам повече.

— М-да, изключително забавно — намеси се Иниго, който също бе излязъл. — А сега, моля, укротете се за момент, ако желаете да се измъкнем живи.

Ваймс протегна ръка нагоре и внимателно избута арбалета на Детритус в по-безобидна посока.

Иниго заговори стъписващо бързо, и то на съвършено правилен джуджешки, както се стори на Ваймс, макар понякога да звучеше и познатото „мхъ-мхъ“. После Скимър отвори кожената си чанта и извади два документа с огромни восъчни печати по тях. Бяха прочетени с нескрито подозрение. Джуджето посочи Веселка и Детритус. Иниго нетърпеливо размаха ръка — универсалния жест за отхвърляне на нищожните дреболии. Бяха прочетени още гъсто изписани листове хартия.

След малко джуджето успя да внуши с позата си „щях да ви направя нещо лошо, ама не ми се занимава с вас“, отпъди с жест Иниго и дари Ваймс с поглед, който противно на фактите говореше, че човекът е дребосък в сравнение с него. Накрая се върна при войската си.

Пак излая заповед. Джуджетата се махнаха от пътя и закрачиха към гората.

— Е, уредихме спора — сподели Иниго, вмъквайки се обратно в каретата. — Малко се посчепкахме заради госпожица Дребнодупе, но пък джуджетата винаги се изпълват със страхопочитание към много засуканите документи. Нещо се мъти. Не пожела да ми каже какво става. Искаше да претърси каретата.

— Как пък не! И какво търсеше?

— Кой знае? Убедих го, че се ползваме с дипломатически имунитет.

— А какво му каза за мен?

— Постарах се да го убедя, че сте един задръстен идиот, ваша светлост. Мхъ-мхъ.

— Нима?

Ваймс чу сподавения кикот на лейди Сибил.

— Повярвайте ми, беше необходимо. Ваша светлост, не беше особено подходяща идеята да говорите на уличен джуджешки жаргон. Но когато изтъкнах, че сте аристократ, той…

— Ама аз не съм… Е, не истински…

— Вярно, ваша светлост. Но ако сте склонен да се вслушате в съветите ми, не забравяйте, че в дипломацията преди всичко трябва да изглеждате значително по-глупав, отколкото сте. Вече направихте успешно първите стъпки във вярната посока. А сега е най-добре да продължим по пътя си, мхъ-мхъ.

— Иниго, радвам се, че престана да се държиш толкова почтително — подхвърли Ваймс.

— О, ваша светлост, започнах да ви опознавам.

Гаспод имаше объркани спомени за остатъка от нощта. Глутницата напредваше бързо и по едно време той се досети защо повечето вълци бягат пред Керът — проправяха му пъртина.

Отъпканият сняг обаче не беше достатъчно равен за кучето. Накрая един вълк го стисна със зъби зад врата и го понесе тичешком, пускайки задавени закачки за вонята му.

Не след дълго спря да вали и зад облаците се появи мътно лунно сияние.

И отблизо, и отдалеч се носеше вой. Понякога глутницата се събираше на някоя полянка или билото на хълм и се включваше в общия хор.

Гаспод се примъкна сковано до Ангуа при първата почивка.

— Защо го правят?

— Политика — отвърна тя. — Преговори. Пресичаме чужди територии.

Кучето се озърна към Гавин. Грамадният самец си мълчеше, но нито за миг не се отдалечаваше от тях. Разделяше по равно вниманието си между Керът и вълците.

— И той ли трябва да иска разрешение? — усъмни се Гаспод.

— Не, иска да е сигурен, че ще пропуснат мен.

— Виж ти. Проблем ли има?

— Не и такъв, който не би могъл да реши с едно захапване.

— Ъхъ. Ъ-ъ, казват ли нещо за мен?

— „Дребно, ужасно, смърдящо псе.“

— Ясно.

След няколко минути потеглиха отново по дългия бял склон към гората. Внезапно Гаспод забеляза нови сенки, плъзгащи се бързо по замръзналия сняг към тях. За миг се озова сред две глутници, после предишните им придружители изостанаха.

„Я гледай, имаме си нов почетен ескорт. Вълци, които не познаваме. Дано не са добавили в описанието, че може да съм вкусен.“

Тогава Керът падна по лице в снега. Мина време, докато се надигне. Вълците кръжаха неуверено и поглеждаха към Гавин. Гаспод заподскача неловко към човека.

— Ей, ти добре ли си?

— Трудно… се… тича… тук…

— Виж сега — заскимтя кучето, — не искам да те притеснявам или нещо подобно, ама не може да се каже, че сме сред приятели. Нашият Гавин не би спечелил конкурс за най-дружелюбно размахана опашка.

— Кога е спал за последен път? — настойчиво попита Ангуа, като разблъска безцеремонно вълците.

— Де да знам — поколеба се Гаспод. — Доста пътувахме последните дни.

— Никакъв сън, никаква храна и неподходящи дрехи — изръмжа тя. — Ама че идиот!

Някои вълци около Гавин ръмжаха и скимтяха. Гаспод приседна до главата на Керът, за да гледа отстрани как Ангуа… се пазари.

Не разбираше добре вълчия език, пък и в него движенията на тялото имаха несравнимо по-голямо значение, отколкото в кучешкия. Но не му беше необходима особена прозорливост, за да проумее, че положението се влошава. Въздухът направо припукваше от напрежение. Гаспод не се съмняваше, че започне ли се разправията, ще има шансове за оцеляване колкото и шоколадово котле върху нажежена печка.

Много врява се вдигаше. Един вълк (Гаспод мислено му лепна прозвището Ината) не беше никак доволен. Изглеждаше, че и други от глутницата са съгласни с него. Някой си позволи да се зъби на Ангуа.

И Гавин се изправи. Отръска малко снежинки от козината си, огледа се нехайно и пристъпи към Ината.

Гаспод усети как всяко косъмче по тялото му щръкна.

Другите вълци заотстъпваха заднешком. Гавин не ги поглеждаше. Застана на няколко стъпки от Ината, наклони глава настрани и изрече:

— Хррърррм?

Беше почти приятен звук, но отекна чак в костите на Гаспод: „Има два начина да се разберем. Лесният е много лесен. Трудния няма и да го усетиш.“

Ината издържа още малко на погледа и сведе глава.

Гавин изръмжа нещо. Пет-шест вълка, водени от Ангуа, се втурнаха през гората.

Върнаха се след двайсетина минути. Ангуа отново беше човек — тоест, напомни си Гаспод, с човешка форма, — а вълците теглеха голяма шейна за кучешки впряг.

— Взехме я назаем от един човек в селото зад хълма — обясни тя, когато шейната се плъзна към Керът.

— Колко мило. — Гаспод реши да не разпитва как се е стигнало до уговорката. — Чудя се обаче, че вълците търпят хамути…

— Е, това беше лесният начин — увери го тя.

Гаспод лежеше в шейната до потъналия в тежък унес Керът и умуваше. Преди няколко дни не му беше особено любопитно да слуша обясненията на Дирника за вълчия вой и вестите, които глутниците си предаваха. „Ако бях недоверчиво псе, щях да се питам дали той знаеше, че тя ще дойде, когато е закъсал, и дали е готов да заложи дори живота си на това…“

Подаде глава изпод одеялото и снежинките го боцнаха по очите. До шейната препускаше Гавин, целият посребрен от лунните лъчи.

„Ей това ми е животът — заседнал между хората и вълците. Накратко — кучешки живот…“

А временен капитан Колън си мислеше, че ето такъв трябва да бъде животът. До него вече почти не стигаха разни хартийки, а с усърдие и решителност той се справи с трупалите се отдавна книжа. В участъка стана и много по-тихо.

Когато Ваймс беше тук — Колън изведнъж престана дори мислено да добавя „господин“, — дежурната стая се изпълваше с такова оживление и гълчава, че човек не можеше да си чуе приказката. Неправилен подход, разбира се. Как би могъл някой да си свърши работата в такава врява?

Пак преброи запасите от захар. Двадесет и девет бучки. Но понеже пусна две в чая си, засега всичко беше наред. Явно си струваше да се държи по-сурово с подчинените.

Колън стана и открехна мъничко вратата, за да надникне в дежурната стая долу. Още се учудваше в колко прегрешения успяваше да спипа онези непрокопсаници по този начин.

Тихо. И спретнато. Всички бюра бяха разчистени. Несравнимо по-приятно от предишната мърльовщина.

Върна се зад своето бюро и отново преброи захарните бучки. Двадесет и седем.

Аха! Някой се опитваше да го подлуди. Е, той също я умееше тази игричка.

Преброи бучките. Двадесет и шест.

В този момент почукаха на вратата, която се огъна видимо навътре, а Колън подскочи злорадо.

— Аха! Ще ми нахлувате, а? Ох…

Последният звук се изтръгна от гърлото му, щом зърна стражник Дорфл, който беше голем. Трудно би се побрал в рамката на вратата и силите му стигаха да разкъса трол на две. Не бе го правил досега, защото се придържаше към необичайно строги нравствени норми. Но дори Колън не би дръзнал да влезе в разпра със същество, което има светещи червени дупки вместо очи. Нормалните големи не причиняваха зло на хората, защото имаха в главите си вълшебни думи, които им забраняваха да постъпват така. Дорфл пък нямаше вълшебни думи, но не правеше злини, защото бе решил, че е аморално. Оставаше обаче смущаващата вероятност да размисли, ако го вбесят достатъчно…

До голема стоеше стражник Шу, който стегнато отдаде чест.

— Сър, дойдохме да вземем нареждането за заплатите.

— Какво?

— Нареждането за заплатите. Ежемесечното, сър. Трябва да го занесем в двореца и да донесем оттам заплатите.

— Нищо такова не знам!

— Сър, оставих го на бюрото ви вчера. Подписано от лорд Ветинари, сър.

Колън неволно изви очи към камината, където купчината черна пепел вече преливаше на пода. Шу проследи погледа му.

— Нищо такова не съм виждал — заяви Колън, а цветът се оттичаше от лицето му.

— Уверен съм, че го оставих, сър — натърти Шу.

— Не бих могъл да се объркам за толкова важен факт, сър.

— Виждаш колко съм зает! — отсече Колън. — Кажи на някой от сержантите да се оправи с тая история!

— Сър, не останаха други сержанти освен Кремъчко, а той през цялото време пита какво трябва да върши. Освен това, сър, старшият офицер трябва също да подпише нареждането…

Колън се подпря на юмруците си и закрещя:

— „Трябва“, тъй ли било? Ама че наглост! „Трябва“, а? Всички вие сте големи късметлии, че някой ви е дал работа! Сбирщина зомбита, побърканяци, градински украси и камънаци! До гуша ми дойде от вас!

Шу се отдръпна извън далекобойността на облака от слюнки.

— В такъв случай, сър, опасявам се, че ще отнеса въпроса до Гилдията на стражниците.

— Гилдия на стражниците ли? Ха! Че откога има и такава гилдия?

— Ами не мога да кажа точно — вметна ефрейтор Нобс, който се вмъкна в кабинета. — Сега колко е часът? Има я поне от два-три часа. Добрутро, капитане.

— Ноби, ти к’во правиш тука?

— За вас съм господин Нобс, капитане. Щом искате да знаете, аз съм президент на Гилдията на стражниците.

— Няма такава проклетия!

— Законно открай докрай, капитане. Регистрирана е в двореца и тъй нататък. Да се чуди човек как всички се записаха тутакси. — Ноби измъкна омацания си бележник. — Имаме някои проблеми да обсъдим с вас, ако ни отделите време.

— Няма да го търпя туй! — изрева пламналият като божур Колън. — Ами че то си е държавна измяна! Всички сте изритани! Всички сте…

— Всички сме в стачка — уточни Ноби невъзмутимо.

— Не може да сте в стачка, щом съм ви изритал!

— Стачният ни щаб е в задната зала на „Кофата“ — съобщи Ноби.

— Ха, в мойта кръчма! Забранявам ви да стачкувате в дупката, където аз пия!

— Ще ни намерите там, когато решите да обсъдим нашите условия. Да вървим, събратя. Вече и официално имаме сериозни разногласия с началството.

Излязоха.

— Хич не си правете труда да се връщате! — изкрещя Колън.

Начук не беше какъвто очакваше да го види Ваймс. Вярно, трудно би обяснил какви са очакванията му и все пак гледката не отговаряше на тях.

Градът заемаше тясна долина с криволичеща сред сградите буйна река. Имаше крепостни стени. Изобщо не приличаха на онези в Анкх-Морпорк, които отначало бяха започнали да възпират разрастването му, а после се бяха превърнали в безплатен строителен материал. За тези стени напълно важаха понятията „вътре“ и „вън“. По хълмовете се виждаха замъци. Всъщност по повечето хълмове. А пътят беше препречен с висока порта.

Детритус потропа по покрива на каретата. Ваймс подаде глава през прозореца.

— Нек’ви типове стоят на пътя — съобщи тролът. — И си имат от ония остри али-бали.

Ваймс се взря напред. Шестимата стражници наистина носеха алебарди.

— Тия пък какво искат? — промърмори той.

— Предполагам, че и те ще настояват да проверят документите ни — обади се Иниго, — както и да претърсят каретата.

— Документите са едно — отсъди Ваймс, излизайки на пътя, — а ровичкането в нашия багаж — съвсем друго. Тоя номер го знам наизуст. Нищичко не търсят, ами се опитват да ни покажат кой тук е шефът. Ти ела да превеждаш. И не се тревожи, много дипломатично ще се държа.

Двамата, които препречваха достъпа до портата, носеха шлемове и държаха оръжия, но униформите им не се вписваха в представите на Ваймс за нормалното. Мислено отбеляза, че стражниците не бива да се обличат в съчетание от червено, синьо и жълто. Така се виждаха отдалеч. Самият той предпочиташе униформа, която го слива с околността.

Извади значката си от джоба и закрачи към тях с приветлива усмивка.

— Повтаряй на техния език, господин Скимър. — Той повиши глас. — Здравейте, колега, както виждате, аз съм Командир Ваймс от…

Едно острие се завъртя към него. Ако не беше спрял, Ваймс щеше да се наниже като на шиш.

Иниго застана пред него, вече разтворил кожената си чанта. Размахваше няколко внушителни къса хартия и изричаше подходящи изрази. Един от стражниците взе документ от ръцете му и се вторачи в редовете.

— Съзнателно оскърбление — подхвърли Иниго с ъгълчето на устата си, без усмивката му да се разкриви. — Някой желае да провери как ще реагирате, мхъ-мхъ.

— Тия ли?

— Не. Наблюдават ни.

Документът беше върнат, придружен от рязка реплика.

— Капитанът заяви, че поради настъпилите извънредни обстоятелства ще претърси каретите — преведе Иниго.

— Няма — съобщи Ваймс, разгадал изражението по бялото лице на капитана. — Знам кога хората се правят на ударени, щото и аз го върша често. — Посочи герба на каретата. — Я му обясни, че това е анкх-морпоркски герб. И таратайката е собственост на Анкх-Морпорк. Пипнат ли я, значи обявяват война на Анкх-Морпорк. Хайде, кажи му.

Виждаше как мъжът отсреща си облизва неспокойно устните, докато слуша Иниго. „Леле, какъв окаяник! Хич не му се е искало да стане толкова напечено. Надявал се е да безделничи кротко при портата, но някой е дошъл да му даде заповеди.“

— Той много съжалява — преведе Иниго, — но трябва да изпълни задълженията си. Напълно би разбрал ваша светлост, ако по-късно решите да се оплачете пред по-висока инстанция, мхъ-мхъ.

Един стражник вече дърпаше дръжката на вратичката. Ваймс я затръшна.

— Кажи му, че войната ще започне тозчас, а после ще си продължи по реда.

— Ваша светлост!

Стражниците се бяха вторачили в Детритус. Едва ли би успял да държи Миротвореца нехайно, пък и не се опитваше.

Ваймс впиваше поглед в очите на капитана. Ако човекът имаше капка здравомислие в главата си, щеше да предвиди, че първият изстрел от арбалета би изтребил всички пред каретата.

Молеше се този капитан да знае кога трябва да се откаже.

Дочуваше трескавия шепот на стражниците. Някой спомена Вилинос.

Капитанът отстъпи и отдаде чест.

— Моли да го извините, ако ви е причинил неудобства — заговори Иниго. — И се надява, че ще намерите време да посетите Музея на шоколада, разположен на площад „Принц Водорни“, където работи неговата сестра.

И Ваймс отдаде чест.

— Кажи му, че според мен той е офицер с голямо бъдеще. Надявам се, че това бъдеще включва незабавното отваряне на проклетата порта.

Капитанът кимна на хората си, преди Иниго да довърши изречението. „Аха…“

— Попитай го за името му.

Мъжът се оказа достатъчно схватлив да не отговори, преди да чуе въпроса на своя език.

— Капитан Тантони — представи го Иниго.

— Ще запомня — обеща Ваймс. — О, я виж… една муха му е кацнала на носа.

Тантони заслужаваше награда. Зениците му се събраха към носа само за частица от секундата. Ваймс се ухили.

А градът беше… ами просто град. Покривите бяха по-островърхи от анкх-морпоркските. Изглеждаше и че са позволили на някакъв маниак с резбарски лък да поработи по стрехите и рамките на прозорците. Виждаше се и повече боя навсякъде. Не че това издаваше нещо — мнозина богаташи всъщност предпочитат да не се набиват толкова на очи с благоденствието си.

Каретите заподскачаха по паважа. Ваймс би могъл да познае само по сътресенията, че не вървят по анкх-морпоркски калдъръм.

Пак спряха. Той надникна. Двама доста по-мърляви стражници бяха преградили пътя.

— Я, май ги познавам — процеди той през зъби. — Мисля, че току-що срещнахме Колонеск и Нобски.

Излезе от каретата и застана пред тях.

— Е, какво има?

По-дебелият от двамата се поколеба и протегна ръка.

— Празплод?

— Иниго? — спокойно промълви Ваймс, без да се обръща.

— А, това ли било… — смънка Скимър, след като поприказва със стражниците. — Сега пък сержант Детритус се превръща в проблем. Изглежда, че в тази част на града не допускат тролове през дневните часове без паспорт, подписан от техния… собственик. Ъ-ъ, вижте какво… В Начук има само тролове-военнопленници. Длъжни са да носят документи за самоличност.

— Детритус е гражданин на Анкх-Морпорк и сержант от подчинената ми Стража.

— Да, обаче си остава трол. Не бихте ли могъл съвсем дипломатично да му напишете кратък…

— Аз имам ли нужда от тоя „празплод“? Впрочем ние не смятаме праза за плод, но карай да върви…

— Паспорт. За вас не е задължителен, ваша светлост.

— Значи не е задължителен и за Детритус.

— Ваша светлост, въпреки това…

— Без „въпреки това“.

— Вероятно е за предпочитане да…

— И без „за предпочитане“.

Примъкнаха се още неколцина стражници. Ваймс усещаше пронизващите го погледи.

— Могат да го изгонят насила — предположи Иниго.

— Е, такъв експеримент не бих пропуснал за нищо на света — потри ръце Ваймс.

Детритус избоботи:

— Нема страшно, мога и да си ходя, щом…

— Млъкни, сержант. Ти си свободен трол. И туй е заповед.

Ваймс си позволи да огледа още веднъж все по-многолюдната и смълчана тълпа. Забелязваше страха в очите на мъжете с алебарди в ръцете си. И на тях не им се искаше да правят такива сцени.

— Иниго, слушай ме внимателно. Предай на стражниците, че анкх-морпоркският посланик е възхитен от усърдието им, поздравява ги за вкуса в облеклото и ще се погрижи занапред да нямат главоболия. Стига, нали?

— Несъмнено, ваша светлост.

— Хайде, Детритус, обръщай каретата. Иниго, ти идваш ли?

Изражението на Скимър се промени светкавично.

— Преди петнайсетина километра подминахме едно ханче — продължи Ваймс. — Дали ще стигнем там до мръкване, как мислиш?

— Ваша светлост, не можете да си тръгнете!

Ваймс съвсем бавно завъртя глава към него.

— Господин Скимър, би ли повторил, че не те чух добре?

— Исках да кажа…

— Ние си тръгваме, господин Скимър. Няма обаче да решавам вместо тебе.

Ваймс се настани, а Сибил размаха юмрук във въздуха.

— Браво на теб!

— Извинявай, мила — изрече той кротко, когато потеглиха. — Ханчето май не го биваше много, поне отвън.

— Така им се пада на дребните досадници — заяви Сибил. — Ти ги постави на мястото им.

Ваймс плъзгаше поглед по гъмжилото и в самия му край зърна черна карета със затъмнени стъкла на прозорците. Успя да различи някаква фигура в мрака вътре. Нещастните стражници начесто обръщаха взор натам, сякаш чакаха нови нареждания. Фигурата лениво махна с ръка в ръкавица.

Ваймс започна да брои шепнешком. На „единадесет“ Иниго догони каретата и скочи на стъпенката.

— Ваша светлост, оказа се, че стражниците са действали на своя глава и ще бъдат наказани…

— Нищо подобно. Наблюдавах ги. Изпълняваха заповед.

— И все пак от дипломатическа гледна точка би било добре да приемете обясне…

— За да им разкатаят фамилията на тия мухльовци ли? Не. Върни се и кажи на особата, дето дава чудновати заповеди, че всички с мен ще могат да ходят където им хрумне из тоя град. Ясен ли съм — от която ще раса да са!

— Сър, не ми се вярва, че сте в правото си да изисквате…

— Господин Скимър, ония момчета държаха в ръце стари оръжия марка „Бърли и Силен в ръката“. Изработени в Анкх-Морпорк. Същите имаха и стражниците пред портата. Търговия, господин Скимър. Не съществува ли дипломацията отчасти и заради нея? Ти се върни да побъбриш с незнайния тузар в черната карета, а после най-добре поискай от местните хора кон назаем, защото малко ще сме се отдалечили.

— Бихте могъл да изчакате, да речем…

— Не бих и помислил.

Каретата дори успя да излезе през градската порта, преди Скимър да я настигне отново.

— Всички ваши искания ще бъдат изпълнени безусловно — съобщи той задъхан и за миг в очите му като че се мярна възхищение.

— Браво на тебе. Ще кажеш ли на Детритус да завие пак към града?

— Сам, ти се хилиш — осведоми го Сибил.

— Мислех си, че тоя живот на дипломат ще вземе да ми хареса.

— Има още нещо — подхвана Иниго, когато се качи при тях в каретата. — Става дума за някаква… историческа реликва на джуджетата. Носи се мълва, че…

— Кога по-точно е открадната Гранитната пита?

Устата на Иниго си остана отворена. Накрая все пак стисна устни и присви очи.

— Ваша светлост, а как, в името на небесата, се досетихте? Мхъ-мхъ?

— Засърбяха ме палците — сподели Ваймс, като внимаваше да не гримасничи. — Много са особени, като опре до сърбеж.

— Нима?

— Ами да.

Гаспод стигна до извода, че кучетата се радват на далеч по-лек и простичък сексуален живот от хората. Това щеше да му е допълнителна радост, ако и той някога се уреди със сексуален живот.

Нямаше да започне тук, това поне му беше ясно. Вълчиците му се зъбеха, и то не на шега, щом понечеше да ги доближи. Беше принуден да гледа откъде минава.

Но най-странното в човешкия сексуален живот беше свойството му да продължава дори когато хората са дебело облечени и седят от двете страни на огъня. Беше в казаното и премълчаното, в погледите и извръщането.

Глутниците се бяха сменили пак през нощта. Намираха се по-високо в планините, сред много по-хрускав сняг с ледена коричка. Повечето вълци седяха около огъня, запален от Керът — достатъчно далеч да покажат, че са горди диви същества, които нямат нужда от глезотии, но и достатъчно близо да се посгреят.

Гавин си беше отделно и поглеждаше ту един, ту друг.

— Кланът на Гавин мрази семейството ми — тъкмо казваше Ангуа. — Вече ти обясних, че вълците винаги си патят, когато върколаците станат прекалено могъщи. Върколаците са хитри и се изплъзват на ловците. Затова вълците са много по-добре настроени към вампирите, които ги оставят на мира. А върколаците понякога излизат на лов за вълци.

— Изненадан съм — промълви Керът.

— Защо? — вдигна рамене Ангуа. — Ходят на лов и за хора, нали? Керът, ние не сме приятна раса. Напротив, страшни сме. А брат ми Волфганг е направо единствен по рода си. Татко се бои от него, мама също, само че не си признава. Тя обаче си мисли, че чрез него семейството ще се сдобие с повече власт, затова му угажда. Волфганг прогони другия ми брат и уби сестра ми.

— Как…

— Той твърди, че било нещастен случай. Горката малка Елза… Беше йенорк като Андрей. Знаеш ли, че йеноркът е върколак, който не се преобразява? Убедена съм, че споменах това и преди. Понякога се раждат и такива в нашето семейство. Волфганг и аз сме единствените истински биморфни върколаци в цялото котило. Елза запазваше човешкия си вид през цялото време, дори при пълнолуние. Андрей винаги си е вълк.

— Тоест имала си сестра-човек и брат-вълк?

— Не, Керът. И двамата бяха върколаци. Но, ъ-ъ… малкото… ключе в тях не се завърташе в ключалката. Не разбираш ли? Оставаха в една и съща форма. В старите времена кланът бързо се разправял с йенорките, а в гадостта Волфганг е истински следовник на традициите. Казваше, че заради тях кръвта ни била нечиста. Опитай се да проумееш — ако ще йеноркът да има устойчив човешки или вълчи вид, пак носи в себе си върколашка кръв. Ако има деца… или кутрета… тогава се появяват чудовищата от приказките. Хора с вълчи нрав или вълци с излишна злоба, която е толкова присъща на човеците. — Тя въздъхна и се озърна към Гавин. — Но Елза беше безобидна. Андрей не дочака да го сполети същата участ. Сега е овчарско куче в Борогравия. Както чувам, живее си добре. Печели медали на всички изложби и панаири — добави Ангуа кисело и разсеяно разръчка огъня. — Волфганг трябва да бъде спрян. Затънал е в някакъв заговор с някои от джуджетата. Гавин казва, че се срещали в гората.

— Струва ми се твърде осведомен за вълк — подхвърли Керът.

Ангуа замалко не му изръмжа.

— Не е глупак, за какъвто го мислиш! Разбира повече от осемстотин думи. Доста хора и толкова не научават през живота си. И обонянието му е остро почти колкото моето! Вълците виждат всичко. Върколаците вече постоянно обикалят навън. Подгонват хора и ги убиват. Помежду си го наричаме „играта“. После прехвърлят вината върху вълците. Личи си, че са решили да нарушат споразумението. И всички онези потайни срещи в гората — въобразяват си, че никой не ги е забелязал. Някакви джуджета измислили гнусничко заговорче и поискали помощ от Волфганг! Все едно да помолиш лешояд да ти почисти зъбите.

— А ти какво можеш да направиш? — учуди се Керът. — Щом дори родителите ти не успяват да го сдържат…

— Биехме се като малки. Грубиянски, както той искаше. И аз го карах да се свира с вой в ъгъла. На Волфганг му е противна дори мисълта, че някой може да го надвие, затова не вярвам да ми се зарадва. Има си разни планове. Тази част от Юбервалд винаги е била… ами… поносима, защото никой не се е сдобивал с прекомерна власт. Но щом джуджетата са започнали да се боричкат помежду си, именно Волфганг ще се възползва от повода с тъпите си униформи и тъпия си флаг.

— Не бих искал да те видя как се биеш.

— Тогава си затвори очите! Не съм те молила да вървиш по петите ми! Да не мислиш, че се гордея с тази каша? Имам брат, който е овчарско куче!

— Овчарско куче медалист — сериозно уточни Керът.

Гаспод впи поглед в изражението на Ангуа. Куче не би могло да го постигне.

— Говориш го искрено — успя да изрече накрая тя. — Ама наистина, нали? Да, разбира се. И дори да го срещнеш, това няма да те притесни, а? За теб всеки е някой. Аз съм принудена да спя в кучешка кошница седем дни в месеца, но и това не те смущава, нали?

— Знаеш, че не ме смущава.

— А би трябвало! Не ме питай защо, но би трябвало! Ти си толкова… естествено мил във всичко! Но рано или късно на едно момиче може да му писне от прекалено милото отношение!

— Не се опитвам да бъда мил насила.

— Знам. Знам. Само ми се иска… ох, как да го кажа… да помрънкаш мъничко. Е, не точно да мрънкаш. Просто да въздъхнеш или нещо подобно.

— Защо?

— Защото… защото така ще се почувствам по-добре! Твърде трудно е да се обясни. Вероятно една от чудатостите на върколаците.

— Съжалявам…

— И стига си съжалявал през цялото време!

Гаспод се сви толкова близо до огъня, че от козината му започна да се издига пара. Реши, че на кучетата им е доста по-леко в живота.

Сградата, в която щеше да се разполага посолството, се оказа отдалечена от главната улица. Намираше се в тиха пресечка. Каретите изтрополиха под арката на входа и спряха в малък заден двор с конюшня.

— Всъщност до момента беше само консулство — обясни Иниго, който пак шумолеше с някакви книжа. — И би трябвало да ни посрещне… а, да, Уондо Слийпс. Тук е от няколко години, мхъ-мхъ.

Зад тях двете крила на портата се затвориха и се чу стъргане на тежки резета. Ваймс зяпна видението, което закуцука обратно.

— Личи му…

— О, не вярвам това да е…

— Добър вечер, гошподари, гошподарке… Добре дошли на територията на Анкх-Морпорк. Аж шъм Игор.

— Игор кой? — не разбра Иниго.

— Прошто Игор, гошподине. Ние винаги шме шамо Игор — отвърна Игор делово и спусна стъпенката на каретата. — Аж шъм момчето жа вшичко тука.

— А стига, бе… — смънка Ваймс като омагьосан.

— Да не сте преживял ужасна злополука? — промълви лейди Сибил.

— Наиштина ши ражлях чая върху рижата тажи шутрин — увери я Игор. — Много мило, че жабеляжахте.

— А къде е господин Слийпс? — попита Иниго.

— Боя ше, че гошподин Шлийпш не може да бъде открит никъде. Аж дори ше надявах, че вие жнаете какво му ше е шлучило.

— Ние ли?! Мхъ-мхъ! Очаквахме да е тук!

— Жамина шъвшем ненадейно преди две шедмичи — осведоми ги Игор. — И пропушна да ми каже жакъде пътува. О, влежте вътре, аж ще ше погрижа жа багажа.

Ваймс вдигна глава. Пак ръсеше снежец, но имаше достатъчно светлина, за да различи желязната мрежа, опъната над целия двор. Заради залостената порта и стените на зданието навсякъде около тях му се струваше, че са попаднали в клетка.

— Малък шпомен жа штарите времена — обясни Игор жизнерадостно. — Няма жа какво да ше бежпокоите, шър.

— Ама че интересен човек — смънка немощно Сибил, когато влязоха.

— И то повече от един човек, доколкото виждам.

— Сам!

— Извинявай. Поне съм сигурен, че е сърдечен.

— Така е по-добре.

— Само се чудя чие ли е сърцето.

— Сам, стига!

— Добре де, добре, но трябва да признаеш, че изглежда малко… чудато.

— Никой от нас не е виновен за външността си.

— Но пък той като че се е опитвал да я… Олеле…

— О, небеса… — присъедини се и лейди Сибил.

Ваймс не беше противник на лова, макар че в Анкх-Морпорк рядко се срещаше по-свестен дивеч от едрите плъхове по речния бряг. Но при вида на стените в новоизлюпеното посолство дори най-запаленият ловец би отстъпил две-три крачки с вика: „Ама това вече е прекалено!…“

Личеше, че предишните обитатели на сградата са били фанатици на лова, риболова и стрелбата. За да покрият всички стени с трофеите си, сигурно се бяха занимавали с трите дейности едновременно.

Стотици стъклени очи, гнусно оживели в светлината от пламъците на огромната камина, сякаш се взираха във Ваймс.

— Все едно пак попадам в кабинета на дядо — поклати глава Сибил. — Така се плашех от еленската глава там, че губех ума и дума.

— Тук има какви ли не твари. А, не!…

— О, богове… — прошепна лейди Сибил.

Ваймс се озърна трескаво. Детритус тъкмо влизаше, понесъл няколко сандъка.

— Застани пред тая гадост! — изсъска Ваймс.

— Сам, нито съм толкова висока, нито толкова широка!

Тролът ги погледна, после се обърна към трофеите и се ухили. „Да, тук е по-студено — сети се Ваймс. — Бързо схваща13. Дори Ноби не ще да играе покер с него в най-лютите зимни месеци. Да му се не види!“

— Нещо не е наред ли? — невинно попита тролът.

Ваймс въздъхна. Неговият сержант рано или късно щеше да зърне какво има на стената.

— Съжалявам, Детритус — промърмори и се отмести.

Тролът огледа внимателно ужасния трофей и кимна.

— Да, много таквиз истории са ставали преди — отбеляза хладнокръвно и остави багажа на пода. — Е, туй не са му истинските диамантени зъби. Извадили са ги и са сложили стъклени, ама възголемички.

— Нима не се гневиш?! — ахна лейди Сибил. — Но това е тролска глава! Някой е паднал дотам, че да я сложи на стената!

— Ми не е мойта — посочи очевидното Детритус.

— Но това е страшно!

Тролът поумува миг-два, после отвори поизцапана дървена кутия. В нея си носеше всичко, което подбра като необходимо за пътуването.

— Е, туй е старата родина в края на краищата. Ако тъй ще ви олекне…

Извади по-малка кутия и порови в каменните парченца и късчетата плат. Накрая намери нещо жълтокафеникаво и обло. Приличаше на плитка чаша.

— Отдавна да го бях изхвърлил, ама само тоя спомен имам от бабчето. Тя си държеше разни дреболии вътре.

— Част от човешки череп, а? — изтръгна се накрая от Ваймс.

— Ъхъ.

— Чий?

— А някой питал ли е оня трол за името му? — За част от секундата в гласа на Детритус се промъкна назъбена острота. Грижливо прибра чашата в кутията. — В ония времена е било иначе. Сега не ни сечете чутурите, пък ние не правим тъпани от кожите ви. Гукаме си кат гълъбчета. Другото не е важно.

Вдигна сандъците и тръгна след лейди Сибил към стълбата. Ваймс пак се озърна към главата. Вярно, зъбите бяха много по-дълги, отколкото е нормално за трол. Ловецът би трябвало да е особено смел и невероятен късметлия, за да се изправи срещу способен за бой трол и да оцелее. Толкова по-лесно е да докопа някой престарял и да смени изтърканите диамантени корени в устата му с нови-новенички остри зъби…

„Ех, богове, какви ги вършим…“

— Игор? — обади се, когато момчето за всичко се затътри покрай него под тежестта на два големи куфара.

— Шлушам ви, ваше превъжходителштво.

— Ама аз „превъзходителство“ ли станах? — обърна се Ваймс към Иниго.

— Да, ваша светлост.

— Но още съм и „светлост“, тъй ли?

— Да, ваша светлост. Вие сте Негова светлост, Негово превъзходителство, Дукът на Анкх-Морпорк, Командир Сър Самюъл Ваймс.

— Я задръж малко. „Негова светлост“ бие „сър“, туй го знам. Все едно държиш каре аса в покера.

— Строго погледнато, това е напълно вярно, ваша светлост. Но тук държат на титлите и е за предпочитане да играете с цялото си тесте карти наведнъж, мхъ-мхъ.

— А в училище бях постоянен дежурен по черна дъска — сопна се Ваймс. — И то цял срок. Това ще помогне ли, а? Госпожа Вентинг дори ме похвали, че никой не можел да трие дъската хубаво като мене.

— Полезен факт, ваша светлост — отбеляза Иниго, без лицето му да трепне, — който вероятно ще ни послужи в случай на изравняване по титли, мхъ-мхъ.

— Ние Игоровчите винаги шме предпочитали обръщението „гошподарю“ — намеси се Игор. — Какво бихте ишкал да направя?

Ваймс посочи главите, покрили плътно всички стени.

— Искам да бъдат свалени незабавно. Мога да настоявам, нали, господин Скимър?

— Вие сте посланикът, сър. Мхъ-мхъ.

— Тогава да се махат. До последната.

Игор огледа разтревожено миришещите на камфор трофеи.

— Дори рибата-меч ли?

— И рибата-меч — потвърди Ваймс.

— А шнежните леопарди?

— И двата.

— Ами тролът?

— Особено тролът. Погрижи се, моля те.

Би могло да се каже, че личният свят на Игор изведнъж се нахлупи върху ушите му, ако не беше фактът, че той поначало си изглеждаше така.

— Гошподарю, а как да поштъпя ш трофеите?

— Ти си знаеш. Ако щеш, хвърли ги в реката. Питай Детритус за трола… Може би главата трябва да бъде погребана или нещо подобно. Има ли нещо за вечеря?

— Има пряшно валаго14, ноджи15, чклот16, швиншко и наденички — изброи Игор, който още тъгуваше за трофеите. — Утре ще пажарувам, ако нейна шветлошт ми даде нарежданията ши.

— И от какво са направени наденичките? — недоверчиво попита Ваймс.

— Ъ-ъ… ами от мешо — плахо обясни Игор, който май беше готов да си плюе на петите.

— Добре. Ще ги опитаме.

Ваймс се качи на горния етаж и се ориентира по звуците на разговор. Стигна до спалнята, където Сибил подреждаше дрехи върху легло с размерите на дребна държавица. Веселка й помагаше.

Стените представляваха дървени плоскости. И леглото беше направено от тях. Лудият резбар бе поработил здраво и тук. Само подовете бяха каменни и излъчваха вечен студ.

— Все едно сме в часовник с кукувичка, нали? — вдигна рамене Сибил. — Веселка сама предложи да ми помогне, докато пристигне прислужничката.

Веселка отдаде чест.

— Защо пък не? — кротко се съгласи Ваймс.

След такъв ден не намираше нищо странно в прислужничка с дълга пищна брада.

— Подовете са позамръзнали. Утре ще измеря стаите, за да купим килими — сподели Сибил. — Знам, че няма да сме дълго тук, но нека оставим нещо на следващите обитатели.

— Да, мила, идеята ти си я бива.

— Ей там е банята — посочи с брадичка Сибил. — Явно наоколо има минерални извори. Хващат водата в тръбопровода. Ще се почувстваш много по-добре след една гореща вана.

Десетина минути по-късно Ваймс щастливо се съгласи с нея. Водата имаше смешен цвят и ухаеше на… яйца, поправи се той от любезност, но пък беше чудесно гореща и направо изсмукваше напрежението от мускулите му.

Подреждаше в ума си случките от деня и мислите си. Разни неща започваха да вонят досущ като водата. Значи са откраднали Гранитната пита? Ама че съвпадение…

Когато предположи кой предмет липсва, той само налучкваше. Но пък напоследък много му вървеше в догадките. Някой бе отмъкнал копието на Питата, а сега е изчезнала и истинската. В Анкх-Морпорк имаше мъртвец, който много сполучливо е правел каучукови отливки на какво ли не. Не му трябваше мозъкът на Детритус, попаднал в пряспа, за да заподозре връзка между събитията.

Някакъв спомен го тормозеше. Чул бе подметнати небрежно думи и тогава му се сториха по-особени, но толкова му се струпа, че не се сещаше досега. Нещо за… добре дошли в Начук или… Само че…

Е, поне нямаше съмнение, че вече е тук.

Дори да бе склонен да отрече факта, не можеше да отхвърли потвърждението му половин час по-късно, когато седнаха да вечерят.

Ваймс си отряза парченце наденица и го зяпна.

— Ама какво са сложили вътре? Ей туй… розовото?

— Ъ-ъ, месо, ваша светлост — увери го Иниго от другия край на масата.

— Че къде му е плътността, защо не хруска? Къде са белите парченца, къде са жълтите, а и ония зелените, за които все се надяваме да са от зеленчук?

— Местните ценители, ваша светлост, не биха сметнали, че анкх-морпоркските наденички са достойни за вниманието им.

— Нима?

— Тук не е изключено някой месар да бъде обесен, ако наденичките му не се състоят само от месо, и то от домашно животно с напълно ясен произход. Задължително е въпросното животно да не се е казвало Шаро или Дъртия Вихрогон, мхъ-мхъ. Сигурен съм, че ако ваша светлост предпочита оригиналния анкх-морпоркски вкус, Игор би могъл да приготви нещо от мухлясал хляб и стърготини.

— Благодаря ти за патриотичната забележка — отвърна Ваймс. — И все пак туй в чинията ми е… чудесно, предполагам. Малко се стреснах, но ми мина… А, не!

Закри халбата си с длан, за да не му налее Игор бира.

— Гошподарю, нещо лошо ли направих?

— Само вода, моля те — отсече Ваймс. — Никаква бира.

— Гошподарят не пие ли… бира?

— Не пия. И може ли чашата ми да е без изрисувана физиономия? — Пак се вторачи в металната халба. — Между другото защо има капак? Да не пада дъждът вътре ли?

— Това така и не успях да проуча — поклати глава Иниго, когато Игор се затътри нанякъде. — Личните ми наблюдения обаче показват, че капакът не позволява да се разлива бирата, когато халбата се използва като помощно средство в хоровото пеене.

— Аха, старият проблем — сети се Ваймс. — Хитро са се отървали от него.

Сибил го потупа по коляното.

— Мили, вече не сме в Анкх-Морпорк.

— Щом останахме насаме, ваша светлост — заговори по-тихо Иниго, — искам да споделя, че съм много обезпокоен за господин Слийпс. Който е изпълнявал задълженията на консул, ако си спомняте. Изглежда е изчезнал, мхъ-мхъ. Липсват и някои от личните му принадлежности.

— На почивка ли се е отнесъл?

— Не и в такъв момент, сър! Освен това…

Дърво се удари в дърво. Влезе Игор, нарамил много подчертано една подвижна стълба. Иниго млъкна, а Ваймс потисна прозявката си.

— По-добре да обсъдим положението сутринта — каза, докато стълбата се разгъваше до страшните ловни трофеи. — Ту едно, ту друго… Денят ми се стори въздълъг.

— Разбира се, ваша светлост.

Дюшекът на леглото се оказа толкова мек, че Ваймс се отпусна върху него много изнервен — ами ако се затвори над главата му и го задуши? Подозренията му се засилиха, щом опита възглавницата. Всеки знаеше, че възглавницата е просто торба с пера, а не миниатюрно пухено юрганче.

— Сложи си главата съвсем накрая — посъветва го Сибил някъде от дълбините на дюшека. — Лека нощ.

— Лека нощ.

— Сам?…

Сам Ваймс отговори с похъркване. Сибил въздъхна и се обърна на другата страна.

Ваймс се събуждаше няколко пъти от глухите удари долу.

— Снежни леопарди — смънка след първия и се унесе.

По едно време отекна по-силен грохот.

— Лос — промърмори лейди Сибил.

— Не беше ли лопатар? — изфъфли Ваймс.

— Казвам ти — лос.

По-късно се чу задавен писък, последван от тропот и трясък като от огромна дървена линийка, прасната във великански чин.

— Риба-меч — промълвиха Сам и Сибил в дует.

После заспаха.

— Задължително е да представите акредитивните си писма на властниците в Начук — напомни Иниго сутринта.

Ваймс гледаше през прозореца. Двама стражници в дъгоцветни униформи стояха сковано изпънати пред посолството.

— Тия пък какво търсят тук?

— Пазят.

— Кого от какво пазят?

— Ами пазят в най-общия смисъл. Допускам, че според тукашните възгледи стражниците придават завършен вид на важните здания.

— Какво спомена за акредитивни писма?

— Те са само официални послания от лорд Ветинари, в които се потвърждава назначението ви. Мхъ-мхъ… Системата от обичаи е малко сложничка, но в момента редът на старшинство е следният — бъдещият Низш крал, лейди Марголота и барон фон Юбервалд. Естествено всеки ще се престори, че изобщо не сте посещавал другите двама. Такова е негласното споразумение. Тромава и изпълнена с неловкост система, но досега е поддържала мира.

— Ако правилно съм разбрал наставленията ти — промърмори Ваймс, който още зяпаше стражниците, — в имперските времена на Юбервалд целия гаден театър са го разигравали върколаците и вампирите, а останалите са имали само ролята на обяда.

— Донякъде опростено, но в крайна сметка вярно обобщение — съгласи се Иниго, изтръсквайки някакви прашинки от раменете на Ваймс.

— А после всичко се оплело още повече, джуджетата се възмогнали, защото ги има от единия край на Юбервалд до другия и поддържат връзка помежду си…

— О, да, подредбата на техния живот е устойчива на всякакви политически сътресения…

— И накрая стигнали до… Как му викаха? Диета от бръмбари ли беше?

— Диета на Буболечките, мхъ-мхъ. В Юбервалд „диета“ означава събрание, а Буболечките е важен град нагоре по течението на реката. Прочут е със своите пирожки от ленени влакна. Стигнали до… споразумение. Никой не може да започне война срещу останалите и така всички живеят в мир. Не се отглежда чесън, не се добива сребро. А върколаците и вампирите са обещали, че тези пособия няма да са необходими. Мхъ-мхъ…

— Всичко се крепи на юнашко доверие — поклати глава Ваймс.

— Но пък споразумението се спазва.

— А какво са мислели хората за цялата тая история?

— Е, ваша светлост, хората открай време са нещо като страничен шум в историята на Юбервалд.

— Не им ли е доста скучно на неумрелите при такъв живот?

— О, по-схватливите сред тях са убедени, че старите времена няма как да се върнат.

— Да, в туй винаги е бил номерът — промърмори Ваймс, нагласяйки шлема на главата си. — Да попаднеш на схватливите, а не на другите. Как стоят нещата при джуджетата?

— Ваша светлост, бъдещият Низш крал е известен с прозорливостта си. Мхъ-мхъ.

— Какво му е мнението за Анкх-Морпорк?

— Може да го мрази, може и изобщо да не мисли за него. Общо взето, не вярвам да сме му особено симпатични.

— Нали уж Албрехт не можел да ни понася?

— Не е точно така, ваша светлост. Албрехт ще бъде най-щастлив, ако може да изравни Анкх-Морпорк със земята. На Рис само му се иска да ни нямаше на света.

— Ей, аз пък го мислех за свестен!

— Ваша светлост, по пътя дотук ви чух да изразявате крайно неласкави съждения за Анкх-Морпорк, мхъ-мхъ.

— Да, ама аз живея там! На мен ми е позволено! Туй си е чист патриотизъм!

— Ваша светлост, в целия свят — необяснимо защо — се чуват определения за „свестен“, в които не се подразбира „обожава Анкх-Морпорк“. Осмелявам се да предвидя, че и сам ще се убедите в това. С другите двама е значително по-лесно да се спогодите. Може би именно лейди Марголота ни изпита с малката хитрина на стражниците снощи. И тъкмо тя ме прати да ви върна в града. Покани ви да пийнете по нещо.

— Аха.

— Тя е вампир, мхъ-мхъ.

— Какво?!

Иниго въздъхна.

— А аз вече се надявах, че разбирате. Вампирите просто са част от Юбервалд. Те принадлежат на тази земя. Боя се, че ще се наложи да се примирите с това. Както чувам, напоследък се сдобиват с кръв чрез… уговорки. Някои хора се стъписват от гръмките титли.

— Да му се не знае…

— Именно. Във всеки случай нищо не ви заплашва. Не забравяйте, че имате дипломатически имунитет, мхъ-мхъ.

— Не видях да ми върши работа в прохода Вилинос оня ден.

— А, онези бяха обикновени бандити.

— Тъй ли било? Твоят човек Слийпс появи ли се отнякъде? Не отиде ли да попиташ в местната Стража?

— Тук няма Стража, каквато си я представяте. Нали ги видяхте? Те… пазят портата и налагат волята на градските управници, мхъ-мхъ, а не бдят за спазването на закона. Но вече попитах подходящите хора.

— Сибил трябва ли да дойде с мене за тия церемонии?

„И ние бяхме такива стражници преди не чак толкова много време…“

— Обикновено се представя само новият посланик, придружен от подчинените си.

— Да, но Детритус ще остане тук да я наглежда, бива ли? Сутринта Сибил ми каза, че къщата имала нужда от килими. Никой не може да я спре, когато се настрои да мери и да купува. Ще взема Веселка и едно от ония момчета пред посолството, за да спазим обичая. Нали и ти ще дойдеш?

— Присъствието ми не е наложително, сър. Новият кочияш знае пътя. А морпоркският в края на краищата е езикът на дипломатите… Аз ще проведа някои проучвания.

— От ония, в които трябва да се пипа изтънко ли?

— Несъмнено, ваша светлост.

— Ако са го убили, туй не е ли враждебен акт, както му казвате?

— И да, и не, ваша светлост.

— Как тъй?! Слийпс беше… тоест още си е наш човек!

Иниго не успя да прикрие смущението си.

— Зависи… точно къде е бил и с какво се е занимавал…

Ваймс го зяпна озадачено, после тухличките на мисълта му се подредиха.

— Да не е шпионирал?

— Събирал е информация. Всеки го прави, мхъ-мхъ.

— Да, но хванеш ли някой дипломат, че е прекалил, само го натирваш да си ходи и пращаш остър протест, нали тъй беше?

— Ваша светлост, в страните около Кръглото море е така. Тук вероятно се придържат към друг подход.

— Нещо много по-остро от протест, а?

— Именно. Мхъ-мхъ.

Единият от стражниците пред посолството се оказа капитан Тантони. Имаше леки разногласия, но накрая Ваймс надделя с довода, че щом капитанът пази него, може да го придружава навсякъде. Тантони проявяваше всички симптоми на човек, чието мислене е мъчително логично.

Капитанът начесто и с интерес поглеждаше към Ваймс, докато каретата дрънчеше по паважа към края на града. До него седеше Веселка, чиито крака не опираха пода. Ваймс забеляза, макар обикновено да подминаваше такива дреболии, че формата на бронирания й нагръдник е малко променена, вероятно от същия оръжейник, при когото ходеше Ангуа. Бронята вече подсказваше, че отдолу не се крият същите форми като, да речем, на ефрейтор Нобс… макар че едва ли друг на света би могъл да има формите на ефрейтор Нобс.

Веселка носеше и железните си ботуши на високи токове.

— Виж… Не е нужно да идваш с мен — предложи Ваймс.

— Трябва да дойда.

— Е, можех да взема Детритус. Само че сигурно биха вдигнали още повече пушилка, ако вкарам трол в джуджешка мина, отколкото…

— Момиче — подсказа Веселка.

— Ами да.

Каретата забави и почти спря, макар да не бяха напуснали града. На отсрещния край на малък площад се издигаше укрепление с необичайно голяма и яка порта, която вече се отваряше.

Зад нея се виждаше наклон. Всъщност укреплението се състоеше от четири стени около входа на тунел, спускащ се плавно под земята.

— Ей, джуджетата под града ли живеят? — сепна се Ваймс, когато трепкащите пламъци на факли смениха дневната светлина.

Каретата подминаваше дълга колона спрели возила. Коларите се бяха събрали на групички да си приказват.

— Почти под целия Юбервалд — уточни Веселка. — Сър, това е само най-близкият вход. Вероятно ей сега ще спрем, защото конете не обичат да… А, ето.

Каретата спря отново и кочияшът задумка по кабината, за да покаже, че са дотук с конния превоз. Колоната от каруци навлизаше в страничен тунел, но каретата беше спряла пред малка пещера с голяма врата. Там стояха две джуджета. Бяха преметнали брадви на гърбовете си, макар че според джуджешките разбирания трябваше по-скоро да се каже, че са „добре облечени“, а не „тежко въоръжени“. Позите им обаче говореха на международния жаргон на постовите.

— Командир Сам Ваймс от Анкх-Морпоркската Гр… тоест посланик на Анкх-Морпорк — представи се Ваймс и подаде на единия документите си.

За негова изненада всичко беше прочетено усърдно, като второто джудже надничаше през рамото на първото и понякога му сочеше интересни изрази. Особено придирчиво огледаха големия восъчен печат.

Единият пазач посочи Веселка.

— К’рак?

— Официален придружител — отсече Ваймс. — Предвиден в „членове на персонала на посолството“.

— Тхрябва дха прехтърсим кхаретата — заяви пазачът.

— Не. Дипломатически имунитет. Веселке, обясни им.

Двамата пред вратата се заслушаха в припрения поток от джуджешки думи, които избълва ефрейтор Дребнодупе. После вторият пазач, чието лице издаваше как някаква мисъл подскача изнервено в главата му и маха с ръце за внимание, издърпа по-назад приятеля си. Зашепна му трескаво. Ваймс не разбираше толкова бързо бърборене, но слухът му улови думата „Вилинос“, скоро след това и „хр’граг“, джуджешкото „тридесет“.

— О, богове… — въздъхна той. — И кучето на главатаря, а?

— Съвсем точно се досетихте, сър — потвърди Веселка.

Побързаха да му върнат документа. Ваймс лесно разгадаваше езика на тялото дори при дребните размери на пазачите — цената на заяждането им се стори твърде кожодерска, затова оставиха проблема в ръцете на някого, който печели доста повече от тях.

Дръпнаха въже до вратата и след малко тя се отвори към малка стаичка.

— Трябва да влезем, сър — обясни Веселка.

— Няма други врати!

— Всичко е наред, сър.

Ваймс влезе. Пазачите затвориха зад тях и ги оставиха в стаичката, осветена от една-единствена свещ.

— Туй да не е някаква чакалня?

Някъде далеч се чу тракане. Подът трепна за миг, после Ваймс изпита обезпокояващото усещане за движение.

— Ама тая стая мърда ли?

— Да, сър. Вероятно се спуска няколкостотин стъпки. Мисля, че го правят с противотежести.

Млъкнаха, защото не знаеха какво да кажат, а стените около тях скърцаха и пъшкаха. После нещо издрънча, за секунда им се стори, че натежаха, и стаята спря.

— Където и да отидем, цялата да си в слух — нареди Ваймс. — Нещо става, знам си.

Вратата се плъзна встрани и пред него се разкри нощно небе под земята. Звездите бяха навсякъде около него… и под него…

— Май сме прекалили със спускането — промърмори той.

Чак тогава мозъкът му схвана смисъла на гледката. Подвижната стаичка ги бе стоварила в единия край на грамадна пещера. Ваймс се взираше в хилядите пламъчета на свещи, пръснати по пода на пещерата и в страничните галерии. Щом си представи горе-долу мащаба, успя да забележи и че някои свещи се носеха насам-натам.

Въздухът трептеше от необятния звук на хиляди гласове, умножени до безкрай от ехото. Понякога се открояваше вик или смях, но бързо потъваше в безбрежния океан на шума, плискащ се по бреговете на ушните тъпанчета.

— Аз пък си въобразявах, че живеете в малки мини — сподели Ваймс.

— Е, аз пък си мислех, че хората живеят в малки къщички — отвърна Веселка. Тя взе свещ от голям сандък до вратата и я запали. — А после попаднах в Анкх-Морпорк…

Имаше нещо познато в движението на светлинките. Цяло съзвездие от тях се отправяше към друга стена, засега различима само по отблясъците. Там се забелязваше силует на гърлото на висок тунел, пред който имаше неподвижна редица от свещи.

Я да видим… Голямо множество отива към място, пазено от… стражници?

— Тук хората не са много весели в момента — поклати глава Ваймс. — Туй ми мяза на ядосана тълпа, личи по крачките им.

— Командир Ваймс?

Обърна се. В сумрака различи няколко джуджета, всяко с прикрепена към шлема му свещ. Едно джудже стоеше пред останалите.

Бе виждал такива в Анкх-Морпорк, но само за миг. Джуджета от дълбините.

Широката му роба бе изработена от припокриващи се кожени парчета. И вместо малкия кръгъл шлем, с който според Ваймс джуджетата едва ли не се раждаха, носеше островърха кожена шапка с още парчета около нея. Предното бе вързано нагоре, за да вижда джуджето света или поне подземните му части. Общото впечатление беше за ходещ конус.

— Ъ-ъ, да, аз съм Ваймс.

— Добре дошъл в Шмалцберг, ваше превъзходителство. Аз съм кралският джар’ахк’хага, което на вашия език означава…

Но устните на Ваймс вече мърдаха бързо, докато си превеждаше.

— Опитвач… на идеи ли?

— Ха! Но може и така да се каже. Името ми е Дий. Бихте ли ме последвал? Няма да ви отнема много време.

Фигурата закрачи. Едно от другите джуджета побутна кротко Ваймс, за да го подсети да тръгне. Шумът удвои силата си. Някой крещеше.

— Някакъв проблем? — осведоми се Ваймс, щом настигна бързащия Дий.

— Нямаме никакви проблеми.

„А, вече ме излъга. Почна се дипломацията…“

Вървеше след джуджето през още пещери. Или тунели… защото беше трудно да ги разпознава — в мрака само смътно долавяше пространството наоколо. Понякога минаваха край осветения вход на друга пещера или тунел. Пред всеки стояха неколцина пазачи със свещи на шлемовете.

Изостреният, та чак наточен като бръснач усет на ченге подаваше тревожни сигнали. Ставаше нещо лошо. Почти надушваше напрежението, тихата паника. От време на време други джуджета претичваха разсеяно, обсебени от задачите си. Аха, нещо много лошо… Явно не знаеха какво да правят, затова се мъчеха да свършат всичко наведнъж. И насред бъркотията важни служители трябваше да прекъсват заниманията си, защото някакъв идиот от далечен град е дошъл да покаже парче хартия.

Една врата се отвори в тъмата. Водеше към просторна, горе-долу правоъгълна пещера. Книгите по рафтовете край стените и книжата по масите й придаваха вид на канцелария.

— Моля, седнете, Командир Ваймс.

Пламна клечка кибрит, която запали свещ, сякаш изгубила се в мрака.

— Стараем се гостите ни да се чувстват удобно — промълви Дий и се вмъкна зад бюрото си.

Смъкна коничната си шапка и изуми Ваймс, като си сложи дебели тъмни очила.

— Казахте, че носите някакви документи… — Ваймс му ги подаде. — Тук е написано „негова светлост“ — отбеляза джуджето след малко.

— Аха, аз съм.

— Споменава се и „сър“.

— Пак съм аз.

— И „негово превъзходителство“.

— Боя се, че е вярно. — Ваймс присви очи. — Навремето съм бил и дежурен по черна дъска.

Иззад вратата в отсрещния край на пещерата долетяха сърдити гласове.

— А с какво се занимава дежурният по черна дъска? — повиши глас и Дий.

— Какво? А, трябваше да бърша дъската след уроците.

Дий кимна. Гласовете ставаха все по-гръмки и яростни. Джуджешкият език беше прекрасно пригоден да изрази всички оттенъци на недоволството и раздразнението.

— Значи сте заличавал поученията, след като са били запомнени! — кресна Дий, за да бъде чут.

— Ъ-ъ… Да!

— Задача, поверявана само на оногова, който е заслужил доверие!

— Нищо чудно!

Дий сгъна писмото и го върна на Ваймс. Стрелна с поглед Веселка.

— Е, изглежда, че всичко е както подобава. Желаете ли да пийнете нещо, преди да си тръгнете?

— Моля? Мислех, че трябва да се представя на вашия крал.

Ругатните и проклятията от другата страна на далечната врата май всеки момент щяха да прогорят дъските.

— О, не е задължително — махна с ръка Дий. — Сега не е най-подходящото време да го занимаваме с…

— … дреболии ли? — довърши Ваймс. — Защо ли съм си представял, че тъкмо тъй е редно? И защо ли съм смятал, че джуджетата винаги правят нещата както е редно?

— Но не е… желателно — пак се напъна Дий, за да надвика караниците. — Убеден съм, че ме разбирате.

— Да предположим, че съм страшен тъпанар — отвърна Ваймс.

— Ваше превъзходителство, аз ви уверявам, че каквото чуя, това чува и кралят, каквото видя — това вижда и той.

— В момента туй е особено вярно.

Дий затропа с пръсти по бюрото.

— Ваше превъзходителство, през времето, което прекарах във вашия… град, добих само обща представа за нравите ви, но започва да ми се струва, че си правите лоша шега с мен.

— Може ли да си приказваме откровено?

— Доколкото съм чувал, ваше дежурство, вие бездруго си говорите откровено.

— Намерихте ли вече Гранитната пита?

Лицето на Дий потвърди прякото попадение. И подсказа, че следващите думи на джуджето почти сигурно ще бъдат лъжа.

— Що за чудат и далечен от истината намек?! Изобщо не е възможно Питата да бъде открадната! Това бе заявено недвусмислено! Не желаем да се разпространява този подвеждащ слух!

— Нали казахте, че мога… — подхвана Ваймс.

Съдейки по шума зад онази врата, оттатък вече се биеха.

— Всички ще видят Питата в деня на коронацията! И това не засяга нито Анкх-Морпорк, нито друга външна сила! Протестирам срещу тази намеса във вътрешните ни работи!

— Но аз само…

— И не сме длъжни да показваме Питата на всеки любопитен размирник! Тази свещена реликва се охранява най-строго!

Ваймс си замълча, за да се наслади на зрелището. Дий изнасяше по-интересно представление от Дънкан Аз Бях.

— Всеки, който влиза и излиза от Пещерата на Питата, е под непрекъснато зорко наблюдение! Немислимо е някой да я отнесе! Питата е в пълна безопасност! — вече ревеше с пълен глас Дий.

— Ясно — кротко го увери Ваймс.

— Много се радвам!

— Значи още не сте я намерили.

Дий отвори уста, затвори я и се прегърби на стола си.

— Ваше превъзходителство, според мен е крайно време да…

Другата врата се отвори рязко. Още едно джудже в конични кожени одежди излезе ядосано, спря, огледа се кисело, върна се до вратата и доизкрещя обвиненията си на онези вътре. После понечи да излезе от залата. Наложи му се да спре, когато почти се блъсна във Ваймс.

Джуджето отметна глава, за да го изгледа отдолу нагоре. Лицето не се виждаше, само две очи святкаха гневно между кожените парчета.

— Арнак-Морпорак?

— Да.

Ваймс не схвана последвалия поток от думи, но му стигаше и гадничкият тон. Важното беше да се усмихва непрекъснато. Така се държаха дипломатите.

— О, много благодаря за мнението — изрече любезно накрая. — И мога ли да ви посъветвам къде да си го…

Джуджето изсумтя. Бе видяло Веселка.

— Ха’ак!

Ваймс чу как някой изохка от притеснение. И други джуджета се бяха скупчили пред далечната врата. После погледна към Веселка. Тя беше стиснала клепачи и трепереше.

— Кой е тоя? — попита той Дий.

— Албрехт Албрехтсон — обясни Опитвачът на идеи.

— Неуспелият кандидат ли?

— Да — дрезгаво потвърди Дий.

— Тогава предайте на тая твар, че ако пак изтърси същата дума пред мене или някой от моите служители, ще има — както се изразяваме ние, дипломатите — вредни последици за него.

Звуците в залата потвърдиха подозрението на Ваймс, че не всички тук са невежи в морпоркското наречие. Двама вече крачеха решително към тяхната групичка. И тъкмо когато Дий избълва истеричния превод, а Албрехтсон зяпна, другите двама хванаха учтиво скандалджията и го отведоха. Някой прошепна две-три думи в ухото на Опитвача на идеи.

— Ами… — смънка Дий — … кралят желае да говори с вас.

Ваймс се озърна към вратата. Още джуджета излизаха забързано. Някои носеха дрехи, които той бе свикнал да определя като „нормални“, други влачеха тежките кожи на клановете от дълбините. Всички се стараеха да го изпепелят с погледи на минаване край него.

После залата се опразни.

— И вие ли ще дойдете? — попита Ваймс.

— Не и ако не ме повика — отвърна Дий. — Желая ви късмет, ваше дежурство.

Зад вратата зейваше нова пещера, проточила се незнайно докъде нагоре и напред. И в нея край стените се редяха рафтове с книги. Тук-там по някоя свещ само подчертаваше гъстата тъма. Все пак пламъчетата не бяха малко. Ваймс се питаше колко ли е голяма тази кухина…

— Тук се съхраняват записите за всеки брак, раждане и смърт, за всяко преместване на някое джудже от една мина в друга, за кралете на всяка мина, за напредъка на всяко джудже в к’закра, за правата на добив, за историята на знаменитите брадви… и други важни дела — изреждаше нечий глас зад гърба му. — Но може би още по-важно е, виждате ли, че тук се пази всяко решение, взето съгласно джуджешкия закон през последните хиляда и петстотин години.

Едно джудже, нисичко дори за расата си, стоеше зад него. И като че очакваше някакъв отговор.

— Ъ-ъ, всяко решение ли?

— О, да.

— Ъ-ъ, а всички ли са били правилни?

— По-съществено е, че са били взети — заяви кралят. — Благодаря ти… младо джудже, можеш вече да се изправиш.

Веселка завърши ниския си поклон.

— Извинете, не трябваше ли и аз да сторя като нея? — сепна се Ваймс. — Вие сте… кралят, нали?

— Още не съм.

— Аз, такова, извинете, ама очаквах да видя някой…

— Продължете, моля.

— … с по-кралски вид, ако се сещате…

Низшият крал въздъхна.

— Тоест… вие си изглеждате като съвсем обикновено джудже…

Кралят се усмихна. Наистина беше под средния джуджешки ръст и носеше типичната, почти униформена премяна от кожени дрехи и домашно изкована ризница. Изглеждаше стар, но това е присъщо на джуджетата от петгодишна възраст нататък. В речта му се усещаше мелодичността, типична за Лламедос. Ако бе помолил Ваймс да му подаде кетчупа в заведението на Гимлет насред Анкх-Морпорк, Командирът на Стражата дори не би го погледнал втори път.

— Как мислите — подхвана кралят, — навлизате ли вече в майсторлъка на дипломатическия занаят?

— Да си призная, не се оправям лесно… ъ-ъ, ваше величество.

— Доколкото ми е известно, досега сте бил стражник в Анкх-Морпорк, нали?

— Ъ-ъ, да.

— И имате прочут прадядо-кралеубиец?

„Пак до туй опряхме…“

— Ъхъ, Скалоликия Ваймс — потвърди Ваймс с възможно най-безстрастния си глас. — Отдавна си мисля обаче, че е малко нечестно да ми го натякват. Все пак е затрил един-единствен монарх. Не ни е родово хоби.

— Но не сте почитател на кралете — напомни джуджето.

— Не се срещам често с тях, сър — измъкна се Ваймс с надеждата, че е измислил дипломатичен отговор.

Кралят май реши да не задълбава в темата.

— Посетих Анкх-Морпорк веднъж като младо джудже — сподели той през рамо, запътил се към дълга маса, отрупана със свитъци.

— Ъ-ъ, тъй ли?

— Там ме наричаха „градинска украса“. И… как беше… „дребосък“. Някои деца мятаха камъни по мен.

— Съжалявам за това.

— Предполагам, сега ще ме уверите, че вече няма такива случки при вас.

— Поне не се случва често. Все се намира по някой идиот, който не знае в кое време живее.

Кралят се вторачи пронизващо във Ваймс.

— Така, значи. Времето… И то винаги се мери по часовника на Анкх-Морпорк, не сте ли съгласен?

— Моля?

— Когато хората казват „Трябва да съзнаваме в какво време живеем“, те всъщност внушават „Трябва да правиш всичко, както аз си го представям“. Някои дори твърдят, че Анкх-Морпорк е… нещо като вампир. Когото захапе, превръща го в свое подобие. И смуче кръв. Струва ми се, че най-добрите сред нас отиват в Анкх-Морпорк, където тънат в мизерия. Изцеждате ни силите.

Ваймс се видя в чудо. Веднага схвана, че нисичкото същество, настанило се зад дългата маса, се отличава с далеч по-остър ум от неговия. И без това напоследък се чувстваше тъп като джобно ножче за два гроша. Личеше и че кралят никак не си доспива от няколко дни. Ваймс реши да скочи с главата надолу в бурните води на честността.

— Сър, не мога да се оправдавам вместо всички — подхвана в стил, близък до беседите му с Ветинари. — Все пак…

— Слушам ви внимателно.

— Щях да се питам… Нали разбирате, ако бях крал… Щях да се питам защо мнозина предпочитат да тънат в мизерия, но в Анкх-Морпорк, вместо да си живеят добре в родината… сър.

— А, вече ми подсказвате и как би трябвало да мисля ли?

— Не, сър. Казвам ви какво мисля аз. В Анкх-Морпорк е пълно с джуджешки барове и стените им са окичени с миньорски инструменти. В тия барове джуджетата всяка вечер се наливат с бира и пеят тъжни песни как им се иска да са в планините и да копаят злато. Но щом им се изрепчите: „Хайде де, портата е отворена денонощно, изчезвайте, само пратете картичка“, те се опъват: „Е, много ми се ще, само че още не сме довършили новата работилница… Може догодина да се върна в Юбервалд.“

— Връщат се да умрат в планините — вметна кралят.

— Но живеят в Анкх-Морпорк.

— И защо е така според вас?

— Де да знам. Може би защото в града никой не ги поучава как да живеят.

— А сега искате желязото и златото ни. Нищо ли не ни позволявате да задържим?

— И туй не ми е ясно, сър. Не съм обучаван за тая работа…

Кралят промърмори нещо нечленоразделно и добави по-отчетливо:

— Ваше превъзходителство, не мога да ви предложа благосклонността си. Преживяваме трудни времена.

— Но истинската ми работа е да откривам разни неща — продължи Ваймс. — Не бих ли могъл да ви бъда полезен с нещо?…

Кралят му върна документите.

— Акредитивните ви писма, ваше превъзходителство. Запознах се със съдържанието им.

„Значи да си затварям устата…“

— Искам обаче да ви задам един въпрос…

— Да, сър?

— Наистина ли бяха тридесет мъже и кучето на главатаря?

— Не. Само седмина. Аз убих един от тях, защото бях принуден.

— А как умряха останалите?

— Ъ-ъ… Станаха жертви на обстоятелствата, сър.

— Добре, щом казвате… Ще запазя тайната ви. Желая ви приятен ден, госпожице Дребнодупе.

Веселка се смръзна. Кралят й се усмихна за миг.

— Ах, тези права на личността! Поредното прословуто изобретение на Анкх-Морпорк. Дий, негово превъзходителство си тръгва. Вече можеш да пуснеш делегацията от Меден рудник.

В залата чакаше поредната група джуджета. На влизане едно-две от тях кимнаха на Ваймс.

— Надявам се, че не преуморихте негово величество — подхвърли Дий.

— Изглежда, че някой го е постигнал преди мен.

— Да, тези дни не ни остава време за сън — съгласи се Опитвачът на идеи.

— Намерихте ли вече Питата? — невинно се осведоми Ваймс.

— Ваше превъзходителство, ако продължавате да упорствате, ще изпратим протестна нота до вашия лорд Ветинари!

— О, той сигурно я очаква с нетърпение. Откъде да излезем?

Ваймс не продума повече, докато не седна с придружителите си в каретата и не видя дневната светлина.

С ъгълчето на окото си видя, че Веселка се тресе на седалката.

— Студът раздрусва доста лошо, когато излезеш от оная топлина долу…

Тя се ухили с облекчение.

— Да, трудно се свиква.

— Кралят ми се стори почтен. А какво смънка под носа си, когато му казах, че не съм обучен за тая работа?

— Сър, той каза: „Че кой ли е обучен?“

— Тъй го чух и аз. При тия раздори… Значи не е само седене на трона и раздаване на заповеди.

— Сър, ние, джуджетата, сме твърде склонни към разногласия. Е, да, мнозина не биха се съгласили с мен. Но в момента нито един от големите кланове не е доволен от положението. Надявам се да си представите — онези от Меден рудник не искаха Албрехтсон, тези от Шмалцберг не щяха и да чуят за някого с фамилия Глодсон, джуджетата в Анкх-Морпорк се чудеха кого да подкрепят. А Рис произхожда от малък въгледобивен род близо до Лламедос, който е толкова лишен от влияние, че никого не интересува на чия страна е…

— Да видим сега чатнах ли. Станал е крал не защото всички го харесват, а защото никому не е прекалено противен?

— Съвсем вярно, сър.

Ваймс се вторачи във вече поомачканите акредитивни писма, които кралят напъха в ръката му. На светло различи бледи драскулки в единия ъгъл. Само две думи.

Засвири с уста някаква песничка, откъсна крайчето на листа и го сви на топче.

— Сега да вървим при проклетата вампирка…

— Не се тревожете, сър. Че какво ли би могла да ви направи? Най-много да ви отхапе главата.

— Благодаря ти за утехата, ефрейтор. Я ми кажи… за онези дълги кожени одежди, дето ги носят някои джуджета. Знам, че горе им трябват, за да не се сквернят с гадните слънчеви лъчи, но защо не ги свалят и под земята?

— По традиция, сър. Ами… Били са носени от… Вие бихте ги нарекъл бомбаджии.

— С какво са се занимавали?

— Нали сте чувал за гризу? Газът в мините. Взривоопасният.

Докато Веселка обясняваше, въображението на Ваймс рисуваше картинки…

Миньорите разчиствали проход, ако имали късмет да го довършат. Тогава влизал бомбаджията, облечен в много слоеве ризници и кожа, понесъл своята торба с плетени кълба, натъпкани с промаслени парцали. И дългия си прът. И прашката си.

Останал сам долу, той чувал как Аги Чукокрадеца и другите твари вдигали шум дълбоко под земята. Не можел да си свети, за да не си навлече внезапна ревяща смърт. Бомбаджията се промъквал с опипване в непрогледния мрак далеч от повърхността.

Имало един вид щурче, което можело да живее в мините. Започвало да цвърчи силно, щом надуши гризу. Затова бомбаджията си носел щурче в кутийка, закрепена на шапката.

Когато животинката запеела, особено самонадеяният или самоубийствено настроеният бомбаджия просто се отдръпвал, подпалвал факела в края на дългия прът и го пъхал пред себе си. Предпазливият се отдръпвал още по-назад и изстрелвал с прашката огнено парцалено кълбо към невидимата смърт. И едните, и другите разчитали на дебелите си дрехи да ги опазят от взрива.

Отначало опасният занаят не се предавал от поколение на поколение в родовете, защото коя би се омъжила за бомбаджия? Смятали ги за ходещи мъртъвци. Но понякога младо джудже се решавало да стане бомбаджия. Семейството му се гордеело с него, сбогувало се с храбреца и го отписвало като покойник. Така било по-леко за всички.

Случвало се обаче бомбаджията да се завърне от дълбините. Оцелелите продължавали да оцеляват, защото това се постига най-добре с трупане на опит. Понякога споменавали оскъдно какво чуват, щом останат сами долу… Почукването на мъртвите джуджета, които искат да се завърнат в света, далечният кикот на Аги Чукокрадеца, туптенето на сърцето в тялото на гигантската костенурка, която носи света върху черупката си.

Бомбаджиите ставали крале.

Ваймс слушаше с увиснало чене. И се чудеше защо, по дяволите, джуджетата си въобразяват, че нямат нито вяра, нито жреци. Да бъдеш джудже си е цяла религия! Някои отивали в мрака за доброто на рода, чували разни неща, душите им се променяли и се завръщали да разкажат…

А преди петдесетина години едно от по-сръчните анкх-морпоркски джуджета налучкало, че ако покриеш с гъста мрежичка пламъка на лампата, той само ще се оцвети в синьо от експлодиращия газ, но взрив няма да последва. Изобретението имало огромен принос за благото на джуджетата и — както става почти винаги в подобни случаи — незабавно предизвикало междуособна война.

— Оттогава има два вида джуджета — сподели Веселка. — Онези от Меден рудник, които си служат с новата лампа и взривателя с дълъг фитил, и другите от Шмалцберг, които се придържат към старите похвати. Разбира се, всички си оставаме джуджета, но… отношенията ни са доста нажежени.

— Не бих и очаквал да е иначе.

— Е, всички джуджета признават колко важна е ролята на Низшия крал, обаче…

— … недоумяват защо бомбаджиите и досега имат толкова власт?

— Печално е — умърлуши се Веселка. — Казвала ли съм ви, че и моят брат Снори стана бомбаджия?

— Май не си.

— Загинал при взрив някъде под Борогравия. Поне вършеше каквото му беше по сърце. — Тя помълча и уточни: — Е, до мига, когато го е погълнала взривната вълна. След това едва ли…

Каретата вече се друсаше по планинския склон от едната страна на града. Ваймс стрелна с поглед малкия кръгъл шлем до себе си. Чудно, все си мислиш, че познаваш някого, а то какво излиза?…

Колелата изтракаха по гредите на подвижен мост.

На пръв поглед този замък можеше да бъде превзет от малък взвод зле въоръжени войници. Строителят не бе мислил за укрепления. Явно се бе повлиял от народните приказки, вероятно и от някоя многоетажна торта. Замъкът бе създаден за разглеждане. За целите на отбраната може би щеше да е по-добре, ако нападнатият си покрие главата с одеяло.

Каретата спря в двора. Ваймс се втрещи — позната фигура в оръфано черно палто се затътри откъм изхода.

— Игор?

— Да, гошподарю?

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Аж… отварям вратата, гошподарю.

— Но защо не си…

Чак сега Ваймс долови мъничките разлики. Очите на този Игор бяха с еднакъв цвят, а и някои белези бяха на други места.

— Извинявай — смънка Ваймс. — Помислих те за Игор.

— А, говорите жа братовчед ми Игор — сети се Игор. — Той работи в пошолштвото. Как е той?

— Ъ-ъ… изглежда ми… добре. Доста… добре. М-да.

— Не ви ли е шпоменавал как ше шправя ш живота Игор? — попита Игор, влачейки крака с такава скорост, че Ваймс подтичваше, за да не изостане. — Никой от наш няма новини от него, дори Игор, ш когото ша ошобено ближки.

— Извинявай, но… Всички в семейството ви ли се казвате Игор?

— О, да, шър. Така не ше объркваме.

— Нима?

— Да, шър. Вшички видни ошоби в Юбервалд не биха ши пожволили да наемат друг шлуга ошвен Игор. Штигнахме, шър. Гошподарката ви очаква.

Минаха под една арка и Игор вече отваряше врата с далеч повече пирони по нея, отколкото позволяваше приличието. Пред тях се откри коридор.

— Сигурна ли си, че искаш да дойдеш? — обърна се Ваймс към Веселка. — Тя все пак е вампир.

— Сър, вампирите не ме плашат.

— Уредила си се добре в живота. — Ваймс се озърна към мълчаливия Тантони. Стори му се настръхнал. — Кажи на нашия приятел, че не ми е необходим засега и може да почака в каретата, пустият му късметлия. Туй последното не го превеждай.

Игор отвори следващата врата, а капитанът изчезна почти на бегом от коридора.

— Негова шветлошт, негово превъжходителштво…

— А, зър Замюъл — промълви лейди Марголота. — Заповядайте. Знам, че не ви харезва да зте „негова зветлозт“. Дозадно, нали? Но пък трябва да зе търпи, нали?

Ваймс пак се излъга в очакванията си. Вампирите не би следвало да носят бисерни огърлици или розови пуловери. Нито да имат гостна, в която всевъзможните мебели да са тапицирани с пъстър кретон.

Лейди Марголота изглеждаше като нечия добра майчица, особено ако въпросното лице е завършило скъпа образователна институция и има пони на име Скокливко. Движенията й показваха, че добре владее тялото си и, общо взето, се вместваше в описанието на Ваймс за такива жени — „дама на… определена възраст“. Не че самият той знаеше що за възраст е тази.

Но… разни неща не се вписваха в милата картинка. По розовия пуловер бяха избродирани прилепи, а и шарките по мебелите напомняха за крилатите твари. Дори кученцето с панделка на шията, свило се на копринена възглавница, повече напомняше на плъх с външността си. Ваймс поначало смяташе подобни породи за извънредно грозни.

От цялата гледка остана с впечатлението, че някой е прочел нотите, но никога не е чувал музиката.

Осъзна, че домакинята чака учтиво, и се поклони неловко.

— О, моля ви, не зи губете времето з това — успокои го лейди Марголота. — Зеднете, моля. — Тя отвори голям шкаф. — Обичате ли бича кръв?

— Да не е оня бъркоч с водка? Защото аз…

— Не — кротко отрече лейди Марголота. — Говоря за оригиналното питие. Имаме нещо общо. И двамата не пием… алкохол. Доколкото ми е извезтно, зър Замюъл, вие зте бил алкохолик.

— Не е тъй — възрази смаяният Ваймс. — Бях пиянде. Не ми стигаха пари, за да съм алкохолик.

— Добре казано. Имам лимонада, ако я предпочитате. А за гозпожица Дребнодупе? Надявам зе да ви допадне, че тук нямаме бира.

Веселка се озърна изумена към Ваймс.

— Ъ-ъ… едно шери, може би…

— Няма проблем. Игор, върви да зи вършиш работата. Нали е зъкровище? — добави лейди Марголота, когато той излезе.

— Несъмнено има вид, сякаш току-що са го изровили — изтърси Ваймс.

Разговорът изобщо не потръгна според беглия сценарий, който си бе написал мислено.

— О, взички Игоровци изглеждат така. От почти двезта години е в земейзтвото. Поне повечето чазти от тялото му.

— Тъй ли?

— Незнайно защо е невероятно популярен зред младите дами. Както взички Игоровци. Предпочитам да не зе замизлям за причината. — Лейди Марголота се усмихна сияйно на Ваймс. — Е, наздраве за приятното ви пребиваване при наз.

— Доста сте научила за мен — смотолеви той безпомощно.

— И то почти замо добри неща, уверявам ви. Макар че зте зклонен да пренебрегвате канцеларщината, лезно зе вбезявате, прекалено зантиментален зте, зъжалявате, че нямате добро образование, затова пък зе отназяте з подозрение към взекиго з излишни знания в главата. Ужазно зе гордеете з града зи и зе питате дали не зте изменник зпрямо звоята клаза. Моите… приятели в Анкх-Морпорк не узпяха да открият за ваз нищо наизтина лошо, а ви моля да ми повярвате, че за много зпозобни. Озвен това ненавиждате вампирите.

— Аз…

— Напълно ви разбирам. Ние зме ужазни зъщезтва, както и да погледнем на деянията ни.

— Но вие…

— Аз зе опитвам да виждам нещата замо откъм добрата им зтрана. Както и да е… Какво е мнението ви за краля?

— Той е много… спокоен — отвърна дипломатът Ваймс.

— Зъветвам ви да замените думата з „лукав“. Зигурно е научил за ваз много повече при зрещата ви, отколкото вие за него. Желаете ли да хапнете бизквити? Разбира зе, аз не ги докозвам, но в града има едно малко човече, което прави чудезен шоколад. Игор!…

— Да, гошпожо — обади се Игор.

Ваймс едва не изплиска лимонадата си из цялата стая.

— Но той не беше тук! — изгъргори задавен. — Видях го да излиза! И чух как затвори вратата!

— Игор има зтранни дарби. Игор, моля те, подай залфетка на зър Замюъл.

— Твърдите, че кралят е лукав… — подхвана Ваймс, щом попи лимонадата от панталона си.

Игор сложи на масата чинийка с бисквити и се затътри към вратата.

— Нима? О, не ми зе вярва да зъм казала това. Не е дипломатично — увери го безметежно лейди Марголота. — Убедена зъм, че взички ние ще подкрепяме новия Низш крал, избраника на джуджешката общнозт… като цяло, макар че те зе надяваха да имат начело традиционализт, а зе здобиха з незнайно кого.

— Туй последното казахте ли го или не? — провери Ваймс, затънал до гуша в блатото на дипломацията.

— В никакъв злучай. Знаете ли, че Гранитната пита е открадната?

— Джуджетата разправят, че нямало такова нещо.

— Вярвате ли им?

— Не.

— Но без Питата не може да зе проведе коронация, извезтно ли ви е това?

— Значи ще чакаме, докато опекат нова?

— Не. Няма да има Низши крале — обясни лейди Марголота. — Въпроз на законна приемзтвенозт, нали разбирате. Питата е неин зимвол още от времето на Б’хриан Кървавия топор. Зпоред преданието зеднал на нея, докато била още топла, и озтавил своя… отпечатък върху джуджешките дела.

— Тоест кралското достойнство се е предавало от г… от задни части на задни части?

— А хората вярват в безплътната зила на короната, нали?

— Е, да, но тя поне се слага отгоре!

— Трябваше да зпомена трона в такъв злучай — въздъхна тя. — Различните рази вярват в какви ли не чудатозти. Корони. Реликви. Чезън. Впрочем ще има гражданзка война и Албрехт непременно ще зе наложи като предводител. Той ще прекрати взякаква търговия з Анкх-Морпорк. Знаете ли, че зпоред него вашият град е въплъщение на злото?

— И аз съм убеден в същото — натърти Ваймс. — Нали живея там…

— Както научих, имал намерение да обяви взички джуджета от Анкх-Морпорк за д’храрак — продължи вампирката. Ваймс чу, че Веселка изохка тихичко. — Това означава „неджуджета“.

— Леле, колко се надува тоя… — изсумтя Ваймс. — Не вярвам нашите джуджета да си загубят съня заради него.

— Ъ-хъм… — обади се Веселка.

— Права е, зър Замюъл. Младата дама не напразно зе тревожи. Най-добре зе взлушайте в мнението й.

— Извинете — леко се навъси той, — но вас какво ви засяга?

— Зър Замюъл, наизтина ли изобщо не пиете?

— Наистина.

— Дори по едничко?

— Нищо — потвърди той малко по-рязко. — Трябва да знаете защо, щом сте ме…

— И взе пак държите половин бутилка в най-долното чекмедже, за да изпитвате позтоянно волята зи. Това подзказва, че зте от онези хора, които нозят пуловерите зи з бодливата зтрана навътре.

— Ех, как ми се ще да науча кой ви е подшушнал всички тия нещица!

Лейди Марголота въздъхна, а Ваймс вече подозираше, че се е издънил на нещо като изпит.

— Аз зъм богата, зър Замюъл. Така е обикновено при вампирите. Не ви ли е извезтно? Доколкото знам, зпоред лорд Ветинари информацията е валута. Но взеки знае, че валутата винаги е водела до информация. Не е нужно парите да говорят, дозтатъчно е да злушат.

Тя млъкна и се взря във Ваймс, сякаш бе решила само да слуша. Той зашава неловко под този втренчен поглед.

— Как е Хавлок Ветинари? — попита лейди Марголота.

— Патрицият ли? Ами… добре си е.

— Би трябвало вече да е възразтен човек.

— Тъй и не научих на колко години е — вдигна рамене Ваймс. — Май е горе-долу на мойта възраст.

Тя се изправи неочаквано.

— Зър Замюъл, благодаря за интерезния разговор. Надявам зе, че и лейди Зибил е добре.

— Ъ-ъ, да.

— Чудезно. Толкова зе радвам. Уверена зъм, че отново ще зе зрещаме. Игор ще ви изпрати. Предайте моите поздрави на барона, когато отидете при него. Потупайте го по главата от мен.

— Веселке, какво беше туй, да му се не знае? — изсумтя Ваймс, когато каретата потегли обратно по наклонения път.

— Кое по-точно, сър?

— Ами всичко, като си помисля. Защо анкх-морпоркските джуджета да се ядосват, ако някой обяви, че изобщо не са джуджета? Те нали ще си знаят какви са?

— Сър, тогава няма да са обвързани с джуджешкия закон.

— Не съм си и помислял, че в момента са обвързани.

— Сър, важното в закона е… че определя как да живееш. Браковете, погребенията, такива неща. Браковете вече няма да са законни. На старите джуджета ще бъде забранено да се връщат в родината, за да бъдат погребани там. Това е ужасно! Всяко джудже си мечтае когато остарее, да се завърне и да си има своя малка мина.

— Всяко? Дори родените в Анкх-Морпорк ли?

— „Родина“ може да означава какво ли не — разпери ръце Веселка. — Ще има и други затруднения. Договорите също няма да са валидни. А на джуджетата им харесва да разчитат на строго определени правила.

— Е, в Анкх-Морпорк също си имаме закони. Поне в известен смисъл.

— В отношенията помежду си джуджетата предпочитат своя закон.

— Хващам се на бас, че на ония от Меден рудник също няма да им хареса, ако туй стане.

— Вярно, сър. Ще има раздори. И още една война — въздъхна Веселка.

— А тя защо ме подкачаше за пиенето?

— Не се сещам, сър.

— Не ги обичам тия твари. И никога няма да ги заобичам.

— Ясно, сър.

— Видя ли нейното плъхче, а?

— Да, сър.

— Мисля си, че тя ми се присмиваше.

Каретата мина още веднъж по улиците на Начук.

— И колко кървава ще е войната според тебе? — попита Ваймс по едно време.

— Боя се, че ще е по-лоша от онази преди петдесет години.

— Май никой не е споменавал пред мене за предишната…

— Почти никой човек не е чувал за нея. Войната не се пренесе на повърхността. Имаше взривове на тунели, прокопаване на диверсионни проходи и така нататък. Може няколко къщи да са пропаднали в загадъчно появили се дупки, а по някои места да е нямало доставки на въглища. Хората едва ли са усетили нещо друго…

— Да не ми разправяш, че джуджета срутват минни галерии върху други джуджета?!

— О, да.

— Нали уж всички спазвате закона?!

— О, да. Много законопослушни сме. Но не и милосърдни.

„Ох, богове… — нареждаше наум Ваймс, докато каретата минаваше по моста в средата на града. — Не ме пратиха да зяпам коронация. Захвърлиха ме насред война, която още не е започнала.“

Когато вдигна глава, Тантони го наблюдаваше напрегнато, но побърза да се извърне.

Лейди Марголота погледа каретата, докато возилото не се скри зад градската порта. Не стоеше много близо до прозореца въпреки плътните облаци. Навиците, натрапени от инстинкта за самосъхранение, умират трудно.

— Игор, какъв гневен човек…

— Да, гошподарке.

— Узещах как ярозтта му напира взе по-зилно зад мазката на търпението. Чудя зе докъде ли може да бъде тлазнат?

— Гошподарке, докарах катафалката ви пред вратата.

— О, нима е толкова къзно? Тогава да тръгваме. Нали знаеш колко зе обеззърчават другите, ако пропузна някоя от зрещите.

Замъкът от другата страна на долината беше несравнимо по-яко граден от сладкарското обиталище на лейди Марголота. Но крилата на портата зееха широко отворени и не личеше да се затварят често.

И вратата на главния вход беше висока и здрава. Единствената подробност, която подсказваше, че не е поръчана по стандартния каталог за замъци, беше вградената в нея по-малка врата.

— Туй за какво е? — озадачи се Ваймс. — Дори джудже би си ударило главата.

— Зависи в какъв вид се прибират, сър — напомни мрачно Веселка.

Вратата се отвори, щом Ваймс хвана чукалото с формата на вълча глава. Този път беше подготвен.

— Добър ден, Игор.

— Добър ден, ваше превъжходителштво — поклони се Игор.

— Игор и Игор помолиха да ти предам поздравите им.

— Благодаря, ваше превъжходителштво. Щом шпоменахте жа това, пожволявате ли да шложа в каретата ви едно пакетче жа Игор?

— Оня, който е в посолството ли?

— Жа него говоря, шър — търпеливо потвърди Игор. — Помоли ме да му ушлужа ш нещо.

— Ъ-ъ… няма проблем.

— Радвам ше. Ръката е добре опакована и ледът ще я шъхрани шъвшем швежа. Бихте ли минал оттук? Гошподарят ше… преоблича в момента.

Игор се потътри пред тях до голяма зала. Едната стена беше почти изцяло заета от великанска камина. Поклони се и излезе.

— Аз добре ли чух? — усъмни се Ваймс. — За ръката и леда?

— Не е каквото си мислите, сър — успокои го Веселка.

— Надявам се. Богове, виж я само тая проклетия!

От гредите на тавана висеше грамаден червен флаг. В центъра му беше изобразена черна вълча глава, от чиято уста пък изскачаха стилизирани мълнии.

— Да, това трябва да е новото им знаме — промълви джуджето.

— Не беше ли герб с двуглав прилеп?

— Сър, вероятно са решили, че е време за промяна…

— Ваше превъзходителство! Не ви ли придружава Сибил?

Влязлата жена беше същинска Ангуа, но малко позакръглена от натрупаните годинки. Носеше дълга и широка зелена рокля, извънредно старовремска според модните веяния в Анкх-Морпорк… макар че някои стилове са вечни, ако подберете подходящата фигура за тях. Дамата сресваше косата си в движение.

— Ъ-ъ, тя остана в посолството. Пътуването беше тежко. Вие сигурно сте баронеса Серафина фон Юбервалд?

— А вие сте Сам Ваймс. Сибил ми пише най-много за вас. Баронът скоро ще дойде. Бяхме излезли на лов и се поувлякохме.

— Сигурно отнема много време да се погрижите за конете след лова — любезно предположи Ваймс.

Усмивката на Серафина придоби странни очертания за миг.

— Хъм… Така е. Да наредя ли на Игор да ви донесе нещо за пиене?

— Не, благодаря.

Тя седна в едно от огромните меки кресла и му се усмихна лъчезарно.

— Ваше превъзходителство, срещнахте ли се вече с новия крал?

— Тази сутрин.

— Струва ми се, че той е затънал в неприятности.

— Какво ви кара да предположите такова нещо?

Серафина като че се стресна.

— Мислех, че всички са научили…

— Но аз току-що пристигнах — вдигна рамене Ваймс.

С удоволствие забеляза, че я затрудни.

— Ние… само чухме слух за някакъв проблем.

— О, да… Нов крал, шетнята около коронацията… Няма как да не изскочи някое проблемче.

„Ето ти я дипломацията. Същото е като лъжите, само че между тузари.“

— Да… Разбира се… — промълви тя.

— Ангуа се чувства добре — увери я Ваймс.

— Сигурен ли сте, че не искате нищо за пиене? — припряно се изправи Серафина. — А, ето го и съпруга ми…

Баронът нахлу като вихрушка, повлякла няколко кучета. Те скачаха и се въртяха около него.

— Здрасти! Здрасти! — избумтя гласът му.

Ваймс огледа незабелязано огромния мъж — не беше нито дебел, нито прекалено висок, просто с една десета по-голям от нормалното във всички размери. Имаше не толкова брадато лице, колкото брада, мустаци и вежди с малки остатъци лице между тях. Налетя към Ваймс сред облак от пъргави тела, козина и миризма на стари килими.

Ваймс се напрегна предварително за ръкостискането и въпреки това разкриви лице, когато костите на ръката му се отъркаха една в друга.

— Добре дошъл, ей! — викна баронът. — Толкова съм чувал за теб!

„Недостатъчно“ — мислено възрази Ваймс. В момента повече го занимаваше въпросът дали някога отново ще си служи с дясната ръка. А кучетата го душеха с интерес.

— Ние много уважаваме Анкх-Морпорк, да знаеш! — заяви баронът.

— Ъ-ъ… хубаво.

Кръвта в ръката му стигаше само до китката.

— Ами сядай! — излая баронът.

Ваймс се бе опитвал да не спомене в ума си тази дума, но мъжагата говореше точно така — с резки отсечени възклицания.

Остави се да бъде отведен до едно кресло, баронът пусна ръката му и се просна на големия колкото езеро килим, а възбудените кучета се струпаха отгоре му.

Серафина издаде звук по средата между неодобрително съпружеско цъкане с език и сърдито ръмжене. Баронът послушно избута кучетата и се хвърли в най-близкото кресло.

— Налага се да ни приемете каквито сме — усмихна се Серафина само с устните си. — В нашия дом винаги се е поощрявало свободното поведение.

— Имате много хубав дом — излъга Ваймс, като нямаше какво друго да каже.

Огледа ехтящата зала. И тук трофеите гъсто изпъстряха стените, но поне нямаше тролски глави. Липсваха и оръжия. Нямаше копия, ръждясали мечове, дори счупен лък. Домакините направо погазваха правилата за обзавеждане на замъци. Позяпа дърворезбата над камината и погледът му неволно се плъзна надолу.

Едно от кучетата — наричаше ги така, защото вълците обикновено не се срещат между четири стени — го наблюдаваше. За пръв път някое животно му взимаше мярката с толкова изпитателен поглед. Направо го претегляше.

И имаше нещо познато в бледозлатистата козина, която се превръщаше в грива по главата и гърба. Всъщност това същество много приличаше на Ангуа, макар да беше доста по-тежко. Имаше още една разлика — малка, но смразяваща. Ангуа сякаш винаги беше готова да побегне, а четириногото отсреща… да се нахвърли.

— Допада ли ви сградата на посолството? — попита Серафина. — Беше наша, преди да я продадем на лорд В… Ве…

— Ветинари — помогна й Ваймс и най-сетне успя да откъсне поглед от очите на вълка.

— Разбира се, вашите хора направиха много промени.

— Ние също — увери я Ваймс и си спомни петната лъскаво дърво под махнатите трофеи. — Трябва да призная, че съм възхитен от баня… А, какво има?

Баронът едва не изквича. Серафина прикова с поглед съпруга си.

— Да — изрече тя остро, — предполагам, че сте внесли интересно разнообразие.

— Какъв късмет е за вас, че имате тези горещи извори. — Ваймс май схващаше вече тънкостите на дипломацията. Бърбориш и наблюдаваш очите на другия отсреща. Същото като да си ченге. — Сибил иска да опита и минералната вода в Бад Хайсес Бад…

Баронът изръмжа слабо, а по лицето на Серафина пробяга сянка на раздразнение.

— Нещо лошо ли казах? — попита Ваймс невинно.

— Съпругът ми не се чувства добре в момента — произнесе Серафина с особения глас, в който звучеше недвусмислено обещание: „Той си мисли, че нищо му няма, но почакайте да го докопам насаме…“

— Мисля, че трябва да ви представя акредитивните си писма — сети се Ваймс.

Серафина ги взе припряно от ръката му.

— Ей сега ще ги прочета — обеща с мила усмивка. — Разбира се, това е формалност. Всички са чували за Командир Ваймс. Не ме разбирайте неправилно, но се учудихме, когато Патрицият…

— Лорд Ветинари — подсказа Ваймс охотно, като наблегна на първата сричка във фамилията.

Тутакси чу ръмженето.

— Да, да… когато ни съобщи кой ще пристигне. Очаквахме някой от… по-опитните дипломати.

— А, аз също мога да подавам чинията с тънките сандвичета, дето са с кисели краставички отгоре — заяви Ваймс. — А ако ви се прииска купичка с шоколадови топчета в златен станиол, нямам грешка.

Тя го изгледа продължително и безизразно.

— Моля да ме извините, ваше превъзходителство. Морпоркският не ми е роден език и се опасявам, че може би неволно се подвеждаме взаимно. Доколкото разбирам, вие всъщност сте полицай.

— Всъщност да.

— Винаги сме били против създаването на организирана полиция в Начук — сподели баронесата. — Смятаме, че тя нарушава свободата на личността.

— Е, чувал съм и тоя довод — призна си Ваймс. — Зависи само за чия свобода сте загрижени — своята или на оня, дето излиза през прозореца на банята… — забеляза гримасата й — … с фамилното сребро в чувал.

— За щастие никога не сме имали подобни проблеми — увери го тя.

— Не съм изненадан — отвърна Ваймс. — Сигурно е заради… всички тия стени, порти и ровове.

— Надявам се да доведете Сибил на приема тази вечер. Виждам, че вече ви отнехме прекалено много време, а съм убедена, че сте твърде зает човек. Игор ще ви изпрати.

— Да, гошпожо — обади се Игор някъде отзад.

Ваймс чувстваше как реката на яростта му залива бента на разсъдъка.

— Да предам ли на сержант Ангуа поздрави от вас? — осведоми се, когато стана.

— Непременно — промълви Серафина.

— В момента просто предвкусвам удоволствието от горещата вана. — Погледа с удоволствие тиковете по лицата на барона и баронесата. — Желая ви приятен ден.

Веселка крачеше припряно до него по коридора.

— Нищичко не казвай, преди да сме излезли! — изсъска й Ваймс.

— Сър?…

— Защото искам да изляза оттук — обясни той.

Няколко от кучетата ги бяха последвали. Не ръмжаха и не се зъбеха, но движенията им издаваха далеч повече разум, отколкото е присъщо на домашни любимци.