Петият слон

— Вие ли? Другият де е? — зачуди се тролът, без да коментира сивата кожа на стражника и шевовете по нея.

— Поглеж насам, бе, грамадо!

Тролът сговорчиво сведе глава — необичайна постъпка в Анкх-Морпорк, чиито жители предпочитаха да не виждат в какво са стъпили.

— Олеле… — избоботи той и отстъпи от вратата.

Имаше и такива, които разправяха, че гномовете не са по-войнствена раса от останалите. И бяха прави. Само че у гномовете нормалната свадливост беше натъпкана в тела, високи една педя. Подобно на другите случаи на високо налягане тя избухваше твърде често. Бъги Суайърз се бе присъединил към Стражата само преди няколко месеца, но в града мълвата се разнасяше бързо и присъствието му вече будеше уважение… или поне ужас, от който ти се свива мехурът.

— Ей, стига си зяпал — подхвана Суайърз. — Къде е оня, вкочанясаният?

— Ами пъхнахме го в мазето — оправда се тролът. — Сега требе да се оправяме с половин тон каучук, дето ще иде нахалост. Той щеше да побеснее… да беше жив, де.

— Че защо ще хабите каучука? — не разбра Рег.

— Хем се сгъсти, хем се омърля. Требе да го хвърля, пък не е лесно. Днеска уж щяхме да топим цяла партида „Вълшебен ръбест кеф“, ама на дамите им призля, като го измъкнах от казана, та се разотидоха.

Рег Шу се стъписа. Имаше не една причина да не си купува от стоката на господин Сонки, преди всичко защото романтичните истории не са типични за съществуването след смъртта. Но нима живите нямаха вече никакъв морал?

— Тук и дами ли работят?!

Тролът го зяпна недоумяващо.

— Ъхъ. Що пък не. Бачкането е леко. И те добре се оправят. Все се кискат и пускат майтапи, като топят формите и опаковат стоката, особено пък като правим от „Големият мъж“. — Тролът изсумтя. — Е, аз не им чаткам много шегичките…

— Едно пени е добра цена за пакетче „Големият мъж“ — отбеляза Бъги Суайърз.

Рег Шу се вторачи в мъничкия си партньор по патрулна двойка. Не, за нищо на света нямаше да зададе напиращия въпрос… Суайърз обаче разгада правилно изражението му.

— Малко като ги нацепиш с ножицата и стават най-свестните дъждобрани! — прихна гнусничко гномът.

Стражник Шу въздъхна. Известно му беше, че господин Ваймс неофициално се стремеше да привлича етнически малцинства в Стражата9, но не би могъл да прецени дали това е благоразумно в случая с гномите, макар и да нямаше по-малко — поне на ръст — малцинство от тяхното. Гномите страдаха от вродена съпротива срещу всякакви правила. Не само срещу законите, но и срещу неписаните норми, на които другите се подчиняваха по инстинкт, например „Не се опитвай да изядеш този жираф“ или „Не удряй с чело някого по глезена, ако не те пусне да минеш пръв“. Предпочиташе да си представя стражник Суайърз като самоходно и самонасочващо се оръжие.

— Най-добре ни покажете — предложи Шу — този мърт… тоест лицето, което в момента е екзистенциално ощетено.

Слязоха долу. Там от една греда висеше такова нещо, че би го уплашило до смърт, ако вече не беше зомби.

— ’Звинявайте, значи — сепна се тролът и захвърли нещото в ъгъла, където то се събра на гумени гънки.

— А бе, туй пък що за чудо е? — облещи се стражник Суайърз.

— Ами нали требеше да смъкнем каучука от него — подсети го тролът. — Бързичко засъхва, значи, като го изкараш на въздух.

— Ей, толкова голям „Сонки“ не бях виждал! — ухили се Бъги. — Човекът сигурно тъкмо тъй е искал да си иде от света!

Рег оглеждаше трупа. Нямаше нищо против да разследва убийства, дори съпроводените с голяма мацаница. От неговата гледна точка смъртта беше просто промяна в начина на живот. Така де, бил съм и аз в това положение, знам какво е да носиш саван… После ставаш и продължаваш напред. Разбира се, знаеше и че мнозина не успяват да преминат критичния момент. Смяташе, че са били прекалено мързеливи, за да вложат необходимите усилия.

В шията зееше разкъсана рана.

— Има ли някакви близки? — попита Рег.

— Май му се намира един брат нейде из Юбервалд. Пратихме му вест. По кулите, де. Взеха ни двайсет долара! Направо ни разбиха!

— Сещате ли се защо някой е решил да го убие?

Тролът се почеса по главата.

— Ми щото е искал да пукяса. Сериозна причина.

— Но защо са поискали да го лишат от живот? — Рег Шу се отличаваше с безкрайно търпение при нужда. — Да не е имал неприятности?

— Бизнесът не вървеше много напоследък, туй поне го знам.

— Нима? Мислех си, че печелите луди пари.

— Да, де, к’во друго ще си помислиш, ама не всичко, дето му викат „Сонки“, се прави тука. Щото сме станали… — тролът се напъна да възпроизведе трудната дума — … нацир… не, бе, нарицателно понятие. Разни мръсници ни подбиват пазара, имат си вече по-свестни фабрики и измислят нови хитринки. Правят ги с вкус на картофки и сиренце или пък им слагат звънчета, ей таквиз ми ти работи. Господин Сонки пък не щеше и да чуе за тия щуротии, та затуй бизнесът пострада.

— Представям си колко се е тревожил — вметна Рег разговорчиво.

— Честичко се затваряше в канцеларията.

— А, това пък защо? — учуди се подчертано стражник Шу.

— Ми той беше шефът. Нема да го разпитвам, я. Само разправяше, че сме щели да свършим една много извъртяна работа и пак да си стъпим на краката.

— Така ли? — Рег мислено подчерта последното изречение. — Що за работа?

— Де да знам. Шеф ми беше, нема…

— … да го разпитваш, ясно. Предполагам, че никой не е видял убийството, нали?

Огромното лице на трола отново се разкриви от интелектуалния напън.

— Убиецът требе да е видял всичко, пък и господин Сонки…

— А освен тях? — с търпението на мъртвец попита Рег.

— Де да знам.

— Благодаря ви за съдействието — учтиво изрече зомбито. — Ще огледаме тук, ако не възразявате.

— Както щете.

Тролът се върна при казана с похабения каучук.

Рег Шу не се надяваше да намери нещо интересно и не се излъга в очакванията си. Въпреки това прояви присъщото си старание. Такива са си зомбитата. Господин Ваймс му бе внушил да не се захласва прекалено по уликите, защото могат да подведат много коварно. Превръщат се в навик. И накрая щом откриеш дървен крак, копринена пантофка и перо на местопрестъплението, веднага съчиняваш елегантна хипотеза, включваща еднокрака балерина, подготвяща се за участие в „Пилешкото езеро“.

Вратата на канцеларията беше отворена. Трудно беше да се познае дали нещо липсва. Шу прецени, че бъркотията тук е нормалното състояние. Бюро, отрупано с хартии. Господин Сонки се бе придържал към метода „Остави го за после“. На работната маса имаше образци от каучук, разни опаковки, големи шишета с химикали и няколко дървени форми, в които Рег предпочете да не се заглежда особено зорко.

— Ти чу ли — обърна се към Бъги — какво разказа днес за музея ефрейтор Дребнодупе?

Отвори стъкленица с жълтеникав прах и го помириса.

— Не.

— Аз я чух.

Затвори капака на съда със сярата и помириса въздуха на фабриката. Вонеше на течен каучук, тоест на пикливи котки.

— Да, някои неща се забиват в паметта като трънчета. „Извъртяна работа“, а?

Тази седмица отговорник по комуникациите беше стражник Визит, известен и като „Дай на езичника просветляваща брошурка“. Задълженията му се състояха в наглеждане на гълъбите и взиране в сигналните кули — естествено с помощта на стражник Чучур Долен, който беше водоливник. Никой не може да се мери с водоливниците в немигащия поглед. Наемаха ги охотно на работа и в кулите.

Стражник Визит се радваше на заниманията с гълъбите. Пееше им псалми. Слушаха кратките му проповеди, накланяйки главички ту наляво, ту надясно. В края на краищата, казваше си той, нима епископ Рог не е проповядвал на стридите и раците? А в теологическата литература липсваха доказателства, че те са слушали, докато за гълъбите беше сигурен, че попиват всяка негова дума. Вече проявяваха и интерес към брошурките за достойнствата на омнианската вяра — е, засега като материал за изработване на гнезда, но това несъмнено беше добро начало.

Чистеше с четка и парцал прътите, на които кацаха, когато влетя поредната птица.

— А, Зебедина. — Сложи я на ръката си и с другата откачи от крачето й капсулката със съобщението. — Похвално е усърдието ти. Да, това е от стражник Шу. Сега ще получиш зърно, което ни доставят „Джозая Фрумънт и синове“, но всъщност го имаш по милостивата воля на бог Ом.

Изпляскаха криле. Втори гълъб се настани на своя прът. Визит позна Вилхелмина, една от гълъбиците на сержант Ангуа.

Взе капсулката. Тъничкото листче вътре бе навито стегнато и надписано „За кап. Керът — лично“.

Подвоуми се и пъхна съобщението от Рег Шу в пневматичната тръба. Чу мляскащия звук, с който то потегли към дежурната стая. Реши, че другото заслужава по-грижливо отношение.

Керът работеше в кабинета на Ваймс, но не и зад бюрото му. Бе си сложил сгъваема масичка в ъгъла. Клатушкащите се купчини книжа по бюрото не изглеждаха чак толкова островърхи като вчера. Тук-там дори се виждаше плотът.

— Капитане, лично съобщение за вас.

— Благодаря.

— А стражник Шу моли някой от сержантите да отиде в каучуковата фабрика на Сонки.

— Прати ли това съобщение в дежурната стая?

— Да, сър. Пневматичната тръба е полезно нововъведение — добави Визит лоялно.

— Командир Ваймс не е възхитен, но съм сигурен, че все някога пневматичната тръба ще започне да пести времето ни.

Керът разгъна листчето. Визит го наблюдаваше как чете, мърдайки устни беззвучно.

— Откъде долетя гълъбът? — попита след малко.

— Стори ми се изтощен, сър. Сигурен съм, че е излетял някъде извън града.

— Аха. И аз това си помислих. Благодаря ти.

— Лоши новини ли, сър? — Визит надуши повод да утешава и напътства.

— Просто новини, стражник. Не си губи времето тук.

— Слушам, сър.

Когато разочарованият Визит излезе, Керът стана и надникна през прозореца. Видя типична улична сценка от Анкх-Морпорк.

След няколко минути се върна зад масичката, написа няколко реда, пъхна листа в капсулка и я прати по тръбата със съскане на изтормозен въздух.

Скоро сержант Колън се дотътри задъхан по коридора. Керът гореше от желание да осъвременява всекидневието на Стражата. Странно, но посредничеството на пневматичната тръба изглеждаше тъкмо такава необходима новост, много по-модерна от навика на Командир Ваймс да отваря вратата и да крещи кой да се качи при него.

Керът се усмихна лъчезарно.

— Здравей, Фред. Всичко наред ли е?

— Да, сър… — неуверено смънка Фред Колън.

— Добре. Отивам да говоря с Патриция. А ти, Фред, като най-старши от сержантите поемаш командването на Стражата до завръщането на господин Ваймс.

— Да, сър. Ъ-ъ… тоест докато вие се върнете…

— Няма да се върна, Фред. Напускам.

Патрицият гледаше значката на бюрото си.

— … и добре подготвени служители — казваше Керът някъде пред него. — Да не забравяме, че допреди броени години бяхме само четирима. А сега Стражата функционира като машина.

— Така е — съгласи се Ветинари, без да отмества погледа си от значката, — макар някои нейни части да гърмят от време на време. Капитане, не бих ли могъл да ви приканя към повторно обмисляне на решението ви?

— Премислях го няколко пъти. И вече не съм капитан, сър.

— Вие сте необходим на Стражата, господин Айрънфаундърсън.

— Стражата не се крепи само на един човек, сър — възрази Керът, вторачен право напред.

— Не бих искал да си представя какво ще се случи, когато започне да се крепи на сержант Колън.

— Сър, хората понякога не преценяват вярно стария Фред. Той има солидна основа.

— За коя точно част от тялото му говорим, кап… господин Айрънфаундърсън?

— Сър, исках да кажа, че той не се обърква в критични ситуации.

— Той не прави каквото и да било в критични ситуации — подчерта Патрицият. — Освен може би да се скрие. Дори бих си позволил да кажа, че самият той е цяла критична ситуация.

— Решението ми е окончателно, сър.

Лорд Ветинари въздъхна, отметна глава и погледа тавана.

— В такъв случай, капитане, ми остава да ви благодаря за службата и да ви пожелая сполука във всички бъдещи начинания. Разполагате ли с достатъчно пари?

— Спестих немалко, сър.

— Все пак пътят до Юбервалд е дълъг.

Мълчание, после:

— Сър?…

— Да?

— Откъде знаете?

— О, отдавна е измерен. От изследователите, после и от земемерите.

— Сър!

Ветинари поклати глава.

— Да речем, че си послужих с… дедукция. Както и да е, капитане, аз предпочитам да приема, че вие излизате в отпуск с неопределена продължителност. Известно ми е, че никога не сте си го позволявал, откакто сте на служба в града. Убеден съм, че ви се полагат немалко седмици.

Керът си замълча.

— А на ваше място — добави Патрицият — бих започнал издирването на сержант Ангуа от Разклатената порта.

Далеч не веднага Керът промълви тихо:

— Милорд, предложението ви да не е следствие от някакви сведения, които сте получил?

Тънките устни на Ветинари се разтеглиха в усмивчица.

— Не. Но Юбервалд преживява смутни времена, а тя, разбира се, е от аристократичен род. Допускам, че са я повикали. Нямам с какво друго да ви помогна. Както казват, ще трябва да се осланяте на своя нюх.

— Мисля, че знам къде да намеря някого с много по-остър нюх от моя — промърмори Керът.

— Добре. — Патрицият опря лакти на бюрото си. — Желая ви успех в търсенето. И въпреки всичко съм уверен, че ще ви видим отново. Мнозина тук разчитат на вас.

— Да, сър.

— Желая ви приятен ден.

Щом Керът излезе, Ветинари отиде в другия край на кабинета си, където върху една маса бе разстлана карта на Юбервалд. Беше доста овехтяла, но пък повечето картографи, които напускаха отъпканата пътека в онези краища, прекарваха остатъка от живота си в опити да я намерят отново. На картата бяха отбелязани колебливо коритата на няколко реки, тук-там имаше градове или поне техните имена, вероятно сложени от съставителя, за да не пълни картата само с — казано на професионален жаргон — БКСЮ10.

Вратата се отвори и секретарят Дръмнот влезе безшумно като падащо перце.

— Милорд, това е донякъде неочакван обрат — изрече кротко.

— Поне не е типичен — призна Патрицият.

— Желаете ли да изпратя съобщение до Ваймс по семафорните кули? Вероятно ще успее да се върне още утре.

Ветинари се бе вторачил напрегнато в почти празната, еднообразна карта. Долавяше натрапчивата й прилика с бъдещето — няколко груби очертания, още няколко догадки, останалото трябва да се сътвори тепърва…

— Хъм? — смънка разсеяно.

— Сър, желаете ли да върна Ваймс?

— О, небеса, не. Ваймс в Юбервалд… това ще бъде по-забавно от нахлуването на разгонен пор в зала за боулинг. А и как да пратя другиго? Само Ваймс можеше да тръгне към Юбервалд.

— Сър, нима не сме изправени пред истински инцидент?

— Хъм?

— Но как иначе да го наречем, сър, когато младеж с такива блестящи заложби зарязва кариерата си, за да хукне след едно момиче?

Патрицият поглади брадичката си и се усмихна на някаква споходила го мисъл.

На картата имаше една рязко изпъкваща линия — показваше нашествието на семафорните кули. Беше идеална геометрична права, дръзко предизвикателство на абстрактното мислене срещу гъстата тъма на безкрайните километри скапан Юбервалд.

— Вероятно — натърти Патрицият — ще го наречем допълнително предимство. Донеси ми каквото имаме за върколашките кланове, моля те. Ох, да… и макар че се бях заклел никога да не допусна това, подготви съобщение до сержант Колън. Уви, предстои му повишение.

Мръсна платнена шапка лежеше на калдъръма. По камъните до нея някой бе изписал с тебешир:

А зад шапката седеше дребно куче.

Природата не го бе надарила с белезите на дружелюбно мъничко създание, въртящо сърдечно опашчицата си, но то поне се стараеше. Изправяше се на задните си крака при доближаването на всеки минувач и скимтеше жалостиво.

Нещо тупна в шапката. Беше гъба за баня.

Милосърдният дарител отмина няколко крачки и чу:

— Дано ти окапят краката, господинчо.

Мъжът се обърна. Кученцето го изпепеляваше с поглед.

— Бау? — произнесе то.

Човекът се озадачи, вдигна рамене и си продължи по пътя.

— Бау-бау, да ти го!… — сопна се ненормалният глас тъкмо когато щеше да свърне зад ъгъла.

Една ръка се стрелна надолу и сграбчи кучето зад врата.

— Здрасти, Гаспод. Май току-що разгадах една малка тайна.

— О, не-е… — изстена кучето.

— Не се държиш като почтен пес — заяви Керът и го вдигна пред очите си.

— Добре де, добре, но що не ме пуснеш? Боли, да знаеш.

— Имам нужда от помощта ти.

— Не става. Не се сдушвам със Стражата. Не го приемай лично, просто си пазя доброто име по улиците.

— Гаспод, не те карам да помагаш на Стражата. Защото наистина е лично. Имам нужда от твоето обоняние. — Керът остави кучето на земята и си изтри ръката в ризата. — За съжаление това означава, че имам нужда и от всичко останало в теб. Е, да, не се и съмнявам, че под тази силно сърбяща външност се крие златно сърце…

— Брей — изръмжа Гаспод. — Нищо добро не ме чака, щом започваш с „Имам нужда от помощта ти“.

— Нещо става с Ангуа.

— Ох…

— Искам да я проследиш.

— Господинчо, дълго ще търсиш куче, което да ти проследи върколак. Ония са хитри.

— Винаги съм предпочитал да работя с най-добрите — увери го Керът.

— Най-чувствителният нос на света — похвали се Гаспод и сбръчка своята скъпоценност. — А тя накъде е отпрашила?

— Според мен към Юбервалд.

Керът очевидно беше бързак. Бягството на Гаспод бе спряно в зародиш от пръстите, вкопчили се в опашката му.

— Ама дотам са хиляда километра! А за кучешките крака — поне пет пъти повече! Невъзможно!

— Така ли било? Ами добре. Глупаво беше изобщо да говоря с теб. — Керът го пусна. — Прав си. Нелепо е.

Гаспод се обърна към него, изпълнен с подозрения.

— Не съм казал, че е нелепо. Само че наистина са хиляда километра…

— Да, де, затова е невъзможно да се справиш.

— Не, казах, че е невъзможно да ме убедиш…

— Ясно, ясно. Наближава зима, а и наистина е много трудно да проследиш върколак. Отгоре на това Ангуа е ченге. Ще се досети, че съм те потърсил, и ще заличи следите си.

Гаспод заскимтя безнадеждно.

— Слушай, бе, господинчо, знаеш ли колко трудно се печели уважение в тоя кучешки град?! Ако не ме надушват две-три седмици около стълбовете на лампите, положението ми отива направо в канавката!

— Да, да, разбирам те напълно. Ще измисля нещо друго. Нервния Найджъл още се навърта наблизо, нали?

— Какво? Оня шпаньол ли? Че той няма да си надуши и задника, ако ще да му го тикнеш в муцуната!

— Носи му се славата, че има остро обоняние.

— И започва да се умилква и да върти опашка, само да го погледне първият срещнат!

— Затова пък съм чувал, че може да надуши умрял плъх от три километра.

— Брей! Аз пък ще надуша и какъв е на цвят!

Керът въздъхна.

— Е, май нямам голям избор. Ти не можеш да дойдеш, затова…

— Не съм казал такова… — Гаспод поумува. — Ще взема да тръгна, а? И още как! Ще ме изхитриш някак или пък ще ме изнудиш, ама накрая ще ме убедиш, нали?

— Правилно. Гаспод, а как успяваш да пишеш?

— Стискам тебешира със зъби. Фасулска работа.

— Умник си ти. Единственото говорещо куче в света.

— По-тихо, бе, по-тихо! — Гаспод се озърташе трескаво. — Ей, в Юбервалд е пълно с вълци, нали?

— О, да!

— Ех, и аз можех да съм вълк сега. С други родители, разбира се. — Гаспод подсмръкна и пак огледа улицата и в двете посоки. — Какво ще се разберем за пържолите?

— Всяка вечер.

— Така бива.

Сержант Колън беше същинска картинка на нещастието, надраскана върху неравна улица с некачествено тебеширче в дъждовен ден. Седеше на стола си и начесто поглеждаше току-що полученото съобщение, сякаш се надяваше да се изпари от само себе си.

— Адска гадост, Ноби! — изпъшка по едно време.

— Хайде сега, Фред, успокой се — увещаваше го Ноби, който този ден бе предпочел премяна от муселин.

— Ама не може да ме повишават! Не съм офицер! Аз съм най-обикновен човек от народа!

— Открай време си го знам, Фред. По-народен от тебе — здраве му кажи.

— Да, де, но виж к’во пише тука! Ето, негова светлост се е подписал саморъчно!

— Е-е, както виждам, можеш да избираш от три неща…

— Давай нататък.

— Първо, да отидеш при него и да му кажеш, че няма да се подчиниш…

Паниката по лицето на Колън избяга, прогонена от сив гледжосан ужас.

— От дън душа ти благодаря, Ноби — промълви той горчиво. — По-навреме предупреждавай, ако ще подхвърляш още от тия идейки, та да си приготвя сухи гащи.

— Можеш и да приемеш, но да забъркаш такава каша, че той да отмени повишението ти…

— Ноби, вече го правиш нарочно!

— Що пък да не опиташ?

— Да, бе. Нали знаеш кое им е най-гнусното на кашите — не се сещаш кога да спреш. Уж си мислиш, че правиш само малка бъркотия, пък изведнъж цял казан помия ти се изплисква на тиквата. Притеснявам се, че стане ли тъй, негова светлост няма да ми вземе работата, а нещо друго… Да не обяснявам повече.

— Виждаш надалеч в бъдещето, Фред. Остава третата възможност. Примиряваш се и бъхтиш здравата.

— Не ми помагаш много.

— Ще се мъчиш само две-три седмици, после господин Ваймс ще се прибере.

— Ъхъ. А ако не се прибере? Юбервалд бил мръсничко местенце. А бе, дори според Патриция оная страна била истерия насред главоцеп, обвит в гадост. Не звучи добре, нали? Може да си потънеш нейде — и ни вест, ни кост. Тогава ще загазя. Не знам как да офицерствам.

— Фред, никой не знае как да офицерства. Затуй са офицерите. Ако знаеха поне нещичко, щяха да са сержанти.

Лицето на Колън пак се набръчка от отчаян размисъл. Откак се помнеше, носеше униформа. Беше същински чеп с три нашивки, запушил дупка точно по мярката си. Затова инстинктивно се придържаше към убеждението, че представителите на офицерското съсловие не могат сами да си обуят панталоните. Угризенията на съвестта го подтикваха да изключи Ваймс и Керът от списъка, като ги издигне до ранга на почетни сержанти.

Ноби го наблюдаваше със смесица от загриженост, дружелюбие и хищнически глад.

— Ох, Ноби, какво ще правя?!

— Ами, капитане — прокашля се Ноби, — офицерите повечето време подписват разни хартийки…

На вратата се почука и нахълта шашнат полицай.

— Сержант, стражник Шу пак настоява някой от по-старшите да се отбие във фабриката на Сонки.

— А, на оня задръстеняк с каучука ли? Добре. От по-старшите, значи. Добре. Ще отидем скоро.

— Казвай „капитан Колън“ — побърза да вметне Ноби.

— Ъ-ъ… а-а, да, капитан, благодаря предварително. — Колън добави по-решително: — И не искам да се самозабравяте!

Стражникът се опули за миг, но се отказа да разнищва тази загадка.

— А долу има един трол, дето иска да приказва с началника…

— Силен в ръката няма ли уста и уши?

— Такова… Силен в ръката още ли е сержант?

— Да!

— Макар че е в несвяст ли?

— Ъ?!

— Ами проснат е на пода, сер… капитане.

— Че к’во иска оня трол?

— Засега иска да пречука някого, ама като гледам, най-много му се ще да махнем скобата от крака му.

Гаспод тичаше насам-натам, почти опрял муцуна в земята. Керът чакаше, хванал юздата на коня си. Жребецът беше породист и скъп. До днес Керът не бе харчил почти нищо от заплатите си.

Накрая кучето седна унило.

— Разправяй ми ти за чудния усет на Патриция… — сопна се сърдито.

— Никаква следа ли няма?

— Ами докарай Ветинари да души, като е толкова печен. Какъв е смисълът да започнем оттука? Най-противното място в целия град! Това е портата към пазара на добитък, нали? Наоколо номерът е тъкмо да не надушиш нищо. Миризмата направо се е просмукала в калдъръма. Ако искаш да откриеш нечия следа, хич не ти трябва да тръгваш оттука.

— Много уместна забележка — сдържано одобри Керът. — Е, коя е най-силната миризма, продължаваща в посока към Главината на Диска?

— На говняните каруци, разбира се. От вчера. В петък сутринта първата им работа е да изринат всичко от оборите.

— Можеш ли да тръгнеш по следата?

Гаспод завъртя очи от досада.

— Ако щеш — и с кофа на главата.

— Добре. Да вървим.

— Значи — подхвана Гаспод, щом врявата и шетнята около портата останаха зад тях — сме подгонили онова момиче, а?

— Да.

— Само ти ли?

— Само аз.

— Без цяла сюрия гончета, поне двайсет-трийсет, а?

— Без.

— Още не ти е дошъл умът в главата, а?

— Още не.

Стражник Шу отдаде чест, макар и начумерен. Доста дълго го накараха да чака.

— Май трябва да кажа „добър вечер“, сержант…

— Капитан — отсече капитан Колън. — Виж ми цвъчката на пагона.

Рег се загледа.

— Рекох си, че наистина е цвъчка. От пиле.

— Засега я драснах с тебешир, щото нямах време да я направя както се полага. Недей да нахалстваш.

— А Ноби как пострада?

Ефрейтор Нобс притискаше мокър парцал към едното си око.

— Малко се поскараха с един неправилно паркирал трол.

— Дори за трол е простак, щом удря дама — промърмори Ноби.

— Ама ти не си дама. Само си носиш маскировката за регулиране на транспортния поток.

— А той откъде знаеше?

— Шлемът ти е на чутурата. И не биваше да му слагаш скоба на крака.

— Фред, той си беше паркиран.

— Щото го е съборила каруца. И ще ми викаш „капитане“.

— Те все си измислят някакви оправдания — заинати се Ноби.

— Рег, я ни покажи тоя мъртвец — прекъсна го Колън.

Огледаха старателно трупа в подземието.

— … и си спомних как Веселка разправяше — обясни стражник Шу, — че в Музея на джуджешкия хляб също смърдяло на котешка пикня и сяра.

— Такава воня не може да се сбърка — поклати глава Колън. — Един ден да поработиш тука — и край на запушения нос.

— Тогава си помислих, сър — продължи зомбито, — дали някой не е искал да направи отливка от копието на Питата.

— Я, сече ти пипето — възхити се Колън. — И ще имат истинската Пита, а?

— Ъ-ъ… Не съвсем, сер… капитане. Но пък ще имат копие на копието.

— Туй законно ли е?

— Не ми е ясно, сър. Но не ми се вярва. Никое джудже обаче не би се заблудило за повече от минутка.

— Че тогава кому е притрябвало да го очисти?

— На баща с тринайсет дечица, а? — подсказа Ноби. — Ха-ха.

— Ноби — сепна се Колън, — стига си опипвал стоката. Хич не отричай! Видях те да си пълниш чантичката с поне две дузини пакетчета.

— Нема лошо — изтътна тролът. — Господин Сонки все разправяше, че за Стражата били безплатни.

— Е, туй е било много… любезно — смънка капитан Колън.

— Ъхъ. Не искал да се развъдят още скапани ченгета по улиците.

Един гълъб избра този изпълнен с дипломатически затруднения момент, за да кацне на рамото на Колън и да потвърди повишението му. Колън взе капсулката и разгъна листчето.

— От Визит. Имало улика.

— За какво? — не разбра Ноби.

— Не знам. Просто улика.

Колън свали шлема и си избърса челото. Ето от какво се боеше. В очуканите дълбини на душата си подозираше, че Ваймс и Керът умееха да подреждат уликите една до друга и да виждат накъде водят. В това им беше дарбата. Е, той си имаше свои таланти… Например умееше да се погажда с хората, винаги носеше бронирания си нагръдник излъскан и дори насън се справяше със сержантските си задължения.

— Ами напиши си доклада. Добре го даваш. Ние се връщаме в Участъка. — Щом двамата с Ноби се отдалечиха, Колън изпъшка: — Виждам аз, че тая работа ще ме довърши. Ами книжата? Знаеш колко се оправям с книжата.

— Фред, ти четеш много усърдно, иначе нищо ти няма. Нали съм те гледал? Цяла вечност мъдруваш над една страница. Викам си — всичко иска да разбере.

— А, тъй си е — оживи се Колън.

— Ако ще и да е менюто в „Клачианска бърза закуска“. Случва се да зяпаш един ред цяла минута.

— Що да се оставям да ме метнат?

Колън изпъчи гърди… тоест ги изду още повече напред.

— Имаш нужда от помощник — завърши Ноби и вдигна полата на роклята си, за да прескочи поредната локва.

— Сериозно?

— Да, няма спор. Щото ти ще си началникът.

— Ъхъ, вярно. — Колън с облекчение се вкопчи в сламката. — Човек не може да върши всичко сам и да има време за четене на дълги думи, нали?

— Улучи десетката. Разбира се, сега имаме и един сержант по-малко в Участъка.

— Добре, че ми напомни. Доста ще сме заети.

Повървяха още малко.

— Ама можеш да повишиш някого — подсказа Ноби.

— Мога ли?

— Иначе к’ва полза да си началник?

— Прав си. Иначе работата ще ме затрупа. Хъм… Ти сещаш ли се за някого?

Ноби въздъхна мислено. По досетливост Фред Колън можеше да се мери със стола, на който обикновено седеше в Участъка.

— Хрумна ми едно име…

— А, да, бе. Рег Шу, нали? Няма проблеми с писането, мисли упорито и е доста хладнокръвен — отсъди Колън. — Направо леден, правичката да си кажем.

— Само че е малко умрял — напомни Ноби.

— Е, да, туй си е явен минус.

— И се разпада на части точно когато не очакваш.

— Истината говориш — призна Колън. — Никому не се харесва да стисне нечия ръка и накрая да излезе, че има повечко пръсти.

— Що не помислиш за някого, дето вечно го подминават незаслужено? — хвърли се в последна решителна атака Ноби. — Може да не е хубавец, ама опитът му в Стражата и особено в контрола на транспорта ще е важен за града, ако хората не вдигат толкоз врява за една-две грешчици, дето бездруго не са се случвали.

Зората на прозрението засия в очите на Колън.

— Охо… Ноби, що не почна с туй отначало?

— Е, ти си решаваш, Фред… да, де, капитане — почтително произнесе Ноби.

— Ами ако господин Ваймс не одобри? Нали ще се върне след две-три седмици.

— Стига ми — вдигна рамене Ноби.

— И нямаш нищо против?

— Кой, аз ли? Фред, нали знаеш, че винаги съм готов да си изпълня дълга.

— Ноби…

— Да?

— Роклята…

— Да, Фред?

— Нали уж вече не… регулираме движението?

— Тъй си е, ама реших да я понося още малко, та веднага да се захвана, ако решиш да се занимаваме пак с транспорта.

Смразяващ ветрец повяваше над зелевите поля.

През натрапчивия дъх на зеле и тежката воня на говняните каруци носеше към Гаспод също и намеци за смола, планини, сняг, пот и застоял дим от пури. Последната миризма се дължеше на навика на коларите да пушат огромни евтини пури, за да отпъждат рояците мухи.

Светът на обонянието се простираше безкраен пред кучето, далеч по-богат от онзи, който му представяше зрението.

— Болят ме лапите — оплака се то.

— Хайде, бъди добро куче — укори го Керът.

Пътят се раздвояваше. Гаспод спря и подуши във всички посоки.

— Ха, интересна случка. Част от говната са скочили от каруцата и са отпрашили през полето ей натам. Ти позна.

— Можеш ли да откриеш вода наоколо?

Пъстрата муцуна на кучето се набръчка от напрежение.

— Езерце. Не е голямо. На два километра оттук.

— Значи натам е тръгнала. Ангуа много държи на чистотата. Не е присъщо за върколаците.

— Аз пък изобщо не съм любител на водата — отбеляза Гаспод.

— Я виж ти… За пръв път чувам.

— Стига си ме поднасял! Веднъж ме изкъпаха, за твое сведение, та знам що за гадост е банята.

Езерцето се бе сгушило сред обрулени от вятъра дървета. Шумолеше суха трева. Самотна водна кокошка се шмугна в тръстиките, когато Керът и Гаспод я доближиха.

— Всичко е ясно — подхвърли кучето. — Купчина тор влиза във водата и… — Помириса пак калта до водата. — И… хъм, тя излиза… Хъм…

— Нещо те затруднява ли? — учуди се Керът.

— Какво? А, не. Миризма като камбанка. И продължава към планините, както ти очакваше. Ха, де…

Гаспод се почеса със задния крак зад ухото.

— Значи има проблем? — увери се Керът.

— Слушай, да речем, че е станала адска гнусотия, дето не ти се ще и да я знаеш, пък аз вече съм я научил… Какво ще правиш с мен, като ти я кажа? Нали се сещаш, доста хора предпочитат да си затварят очите. Новината те засяга лично.

— Гаспод!

— Не е сама. С нея върви друг вълк.

— Аха.

Кротката, лишена от изразителност усмивка на Керът изобщо не се промени.

— И вълкът е… от мъжкото изповедание, тъй да се каже. Самец. Ъ-ъ… Без никакво съмнение.

— Благодаря ти, че ме осведоми.

— Изключително мъжествен. Хъм… В точно определен смисъл. Просто няма как да сбъркам.

— Убеден съм, че те разбирам.

— Ей, с думи няма как да се обясни. А миризмата е… доста подчертана.

— Вече ти благодарих, Гаспод. И те са тръгнали към?…

— Направо към планините, шефе — изрече Гаспод колкото се може по-мило.

Не беше задълбочен познавач на човешките сексуални отношения, а и още не можеше да повярва в някои техни особености, но поне не се съмняваше, че са несравнимо по-оплетени от кучешките.

— А тази миризма…

— Извънредно мъжкарската ли?

— Същата, да — невъзмутимо потвърди Керът. — Ще я следваш и ако си върху коня, нали?

— Дори с кесия чесън под носа.

— Добре. Защото си мисля, че е време да се разбързаме.

— Знаех, че ще си го помислиш.

Стражник Визит отдаде чест, щом Колън и Ноби влязоха в Двора на Псевдополис.

— Сър, според мен трябва да научите веднага — подаде той някакъв лист. — Току-що го взех от Родни.

— От кого?

— Духчето на моста. То рисува снимки на колите и каруците, които преминават с твърде висока скорост. Никой не го е хранил отдавна — добави Визит с мек укор.

— А, някой много е бързал — сети се Колън. — И к’во толкова? Туй е една от ония носилки, в които се возят джуджетата от дълбините, нали? Ха, двамата тролове доста са се озорили от търчане!

— Станало е веднага след кражбата на Питата — уточни Визит. — Родни пише и датата в ъгъла, виждате ли? Казах си, че съвпадението е любопитно. Сър, не ви ли се струва, че някой е бягал от града?

— Че защо едно джудже ще вземе да краде безполезно парче скала? Особено пък ако е от ония, любителите на мрака. Като им гледам тъпите дрешки, тръпки ме побиват.

Гневната тишина звънна като лост, изтърван в храм. В стаята имаше три джуджета.

— Вие двамата! — излая сержант Силен в ръката. — Трябваше вече да патрулирате! А аз имам работа на Улицата на чревцата!

Джуджетата успяха дори с походката си на излизане да подчертаят колко са ядосани.

— Я, к’во им щукна на тия? — изсумтя Фред Колън. — Много докачливи са станали. Господин Ваймс ръси такива лафове, без да спира, ама на никого не му пука.

— Щото той е Сам Ваймс — вметна Ноби.

— Охо, пък аз не съм, тъй ли?

— Ами не си. Ти си Фред Колън — напомни Ноби търпеливо.

— Тъй било, значи?

— Да, капитан Колън.

— Истина е и най-добре да я помнят! — кресна Колън. — Не пипам с кадифени ръкавички. Няма да търпя неподчинение! Отдавна си мисля, че Ваймс е доста мекушав с тия джуджета! Взимат същите пари като нас, ама са наполовина по-ниски!

— Да, да — забърбори Ноби, размахвайки ръце в трескав опит да замаже положението. — Фред, само че троловете са двойно по-големи от нас, пък и те взимат същите пари…

— Но пък мозъците им са една четвърт от нашите, значи важи и за тях…

Звукът беше продължителен и страховит. Редови стражник Шпат избута стола си назад и се изправи. Дъските на пода пукаха и скърцаха, когато подмина Колън, взе шлема си от закачалката с огромните си пръсти и тръгна към вратата.

— Ще ходя да патрулирам — изгъгна той.

— Твоята смяна започва след час — обади се стражник Визит.

— Ще ходя сега — оповести Шпат.

В стаята притъмня за миг, докато той се промуши през изхода.

— Ама к’ви са тия прищевки изведнъж? — сопна се Колън.

Другите се стараеха да не срещат погледа му.

— Ей, да не чух някакво кискане? — попита той заядливо.

— Сержант, никой не се е кискал.

— О, пак ли ще ме наричаш „сержант“, ефрейтор Нобс?

— Не, Фред, аз… Ох, божичко…

— Виждам, че тука доста сте се разпуснали — обобщи капитан Колън, а в очите му заиграха зли искрици. — Айде на бас, че знам к’во си мислите: „Туй си е старият дебелак Фред Колън, значи от днеска нататък ще си караме кефа.“

— Не, Фред, никой не те мисли за стар… Ох, божичко!…

— Само за дебелак, а? — Нажеженият поглед на Фред Колън обиколи стаята. Внезапно всички се изпълниха с необичайна прилежност в писането на докладите си. — Тъй! Друго ще бъде от днеска. Да ви е ясно. Знам ви всичките номерца… Кой го каза?

— Какво да е казал, капитане? — невинно се учуди Ноби, макар и той да чу прошепнатото „Щото от тебе сме ги учили“.

В момента беше готов да гълта жарава, но да не признае, че наистина са си позволили тази дързост.

— Някой нещо смотолеви.

— Капитане, сигурен съм, че всички мълчаха.

— И не ща да ме зяпате тъй!

— Никой не ви гледа! — изхленчи Ноби.

— А, мислите си, че нищичко не знам! — развика се Колън. — Ефрейтор, много начини има да зяпаш някого, без да го гледаш. Оня там ме зяпа с ушите!

— Фре… серж… капитане, стражник Пинг просто си пише усърдно доклада.

Разрошената перушина на Фред Колън се поприглади.

— Както и да е. Сега ще се кача в кабинета си. Ще има промени тука. И някой да ми донесе чаша чай.

Гледаха го как изкачва стъпалата, влиза в кабинета и затръшва вратата.

— Ех, да му се… — подхвана стражник Пинг.

Ноби имаше несравнимо по-богат опит от допира с характера на Колън. Припряно размаха ръка, а другата с драматичен жест опря до ухото си.

В тишината всички чуха тихото щракане на бравата.

— Няма да ни се отрази зле малко разнообразие — заяви стражник Пинг.

— Както е казал пророкът Осори, по-добре вол в двора на грънчар от Хершеба, отколкото сандал в бъчвата на винар от Гаш — отсъди стражник Визит.

— Ъхъ, и аз тъй знам — съгласи се Ноби. — Добре де, ще му направя чай. На всекиго му олеква, като си пийне чайче.

Две-три минути по-късно стражниците слушаха долитащите през вратата крясъци на Колън.

— Що за чаша е тая, ефрейтор?!

— Ами вашата, сер… капитане. Винаги в нея си пиете чая.

— Вярно, ефрейтор. Значи е сержантска чаша. А от к’во пият офицерите?

— Керът и господин Ваймс си имат свои чаши, най-обикновени…

— Тъй са си решили, ефрейтор, ама в устава на Стражата пише, че офицерите трябва да имат чаша с чинийка. Ей го тука — член 301, алинея В. Ясен ли съм?

— Не помня да имаме…

— Знаеш къде е касичката с дребните пари. Май само ти знаеш, а? Свободен си, ефрейтор.

Ноби слезе по стълбата пребледнял, стиснал окаяната чаша, нарушаваща устава. След секунди вратата се отвори отново.

— И не смейте да храчите в чашата ми! — изрева Колън. — Тоя мръсен номер също го знам! А чая ще ми го бъркате с лъжичка! Без хитрини!

Вратата се затръшна. Стражник Визит взе чашата от треперещата ръка на Ноби и го потупа по рамото.

— Чувал съм, че при трола Тебеширчо и второто качество си е съвсем поносимо…

Вратата се отвори.

— Искам проклетата ми чаша да е от фин порцелан!

Вратата се затръшна.

— Някой виждал ли е безотчетните пари напоследък? — простодушно се осведоми стражник Пинг.

Ноби бръкна печално в джоба си и извади няколко долара. Връчи ги на Визит.

— По-добре иди в оня кожодерски магазин на Кралското шосе. Купи чаша с чинийка, дето можеш да си видиш ръката през тях. Нали се сещаш — със златни кантове? — Озърна се към другите стражници. — А бе, сбирщина, к’во се размотавате? Тука няма да спипате много престъпници!

— Ноби, това ли са всичките безотчетни пари? — неумолимо попита Пинг.

— Я да не ми викаш Ноби! Хайде, да те видя на улицата! И другите също!

Дните се търкаляха един след друг. Освен това трополяха и друсаха. Каретата беше удобна, доколкото уютът е присъщ на подобни возила, но понеже минаваше през безкрайна поредица от дупки по пътя, поклащаше се като люлка. Отначало хаотичното движение унасяше. След ден-два досаждаше. Както и пейзажът навън.

Ваймс гледаше вкиснат през прозореца.

Видя поредната сигнална кула на хоризонта. Спомни си, че ги издигаха близо до пътя, макар и това да не беше най-прекият маршрут. Само глупак би решил да ги строи в дивата пустош. На хиляда километра от Анкх-Морпорк още се срещаха тролове, които не успяваха да проумеят факта, че за тях човешкото месо е несмилаемо. Пък и повечето селища се гушеха край пътищата.

Новата гилдия сигурно трескаво трупаше пари. Дори от такова разстояние се различаваше строителното скеле — работниците припряно закачаха още сигнални щори и семафори. Цялата конструкция сигурно щеше да се нацепи на трески при първия ураган, но дотогава собствениците й щяха да са припечелили достатъчно, за да построят още пет кули. Или петдесет.

Всичко стана твърде бързо. Кой би повярвал неотдавна? А съставките на бъркотията си ги имаше от много години. Семафорите съществуваха от древността. Преди век Стражата бе използвала няколко кули, за да разпраща съобщения до патрулите. И водоливниците не се занимаваха с нищо друго, освен да седят и да се вторачват. Липсваше им въображение, за да се поддадат на зрителни илюзии.

Хората обаче започнаха да си представят новините съвсем другояче. Преди биха предавали известия за придвижването на войски или за смъртта на крале. Вярно, и това трябва да се знае, но не се случва често. А те искаха съвсем редовно да научават колко струва добитъкът днес в Анкх-Морпорк. Ако цената е паднала, защо да не откарат стадото в Куирм? Да, задължително беше да са осведомени за дреболиите. И то всевъзможни. Например: „Корабът ми стигна ли благополучно там?“ Затова гилдията с маниакална упоритост прокарваше линията от кули през планините към Генуа, намираща се на цели шест хиляди километра от Анкх-Морпорк. Минаваха месеци, докато корабът заобиколи нос Ужас. Колко беше готов да плати един търговец, за да научи само след ден, че корабът е хвърлил котва до кея? А колко струва товарът му в момента? Продаден ли е изгодно? Има ли търговецът открита сметка на свое име в Анкх-Морпорк?

Че как нямаше гилдията да натрупа пари?

Лудостта се разпространи бързо като всяка друга в големия град. Май всеки, който можеше да скове два-три дъсчени етажа, да наеме двама водоливници и да монтира механизъм от стара вятърна мелница, успяваше да се вмъкне в бизнеса. Отидеш ли да вечеряш в кръчма, няма как да не видиш как някой изскача всеки пет минути да провери дали има съобщение за него от най-близката кула. Имаше и нова мода — приятели си разменяха безсловесни съобщения през претъпкана зала, причинявайки леки контузии на стоящите наблизо…

Ваймс поклати глава. Вести без смисъл — досущ телепатия без мозъци.

Да, ама свърши работа миналата седмица, нали? Когато Джак Незнайкото отмъкна онова сребро в Сто Лат и препусна към сигурното си леговище в Сенките на Анкх-Морпорк. А сержант Ръбчо от Стражата в Сто Лат, който се бе обучавал при Ваймс, изпрати съобщение по кулите. Получиха го около час преди Джак да влезе небрежно през градската порта и да попадне в обятията на очакващия го сержант Детритус. Според закона ситуацията беше малко хлъзгава, защото обирът не бе извършен в земите на Анкх-Морпорк, а известията по семафорните кули някак не попадаха в представата за преследване на злосторник, забелязан на местопрестъплението. Джак любезно премахна всякакви затруднения, като замахна яростно срещу трола. Арестуваха го за нападение срещу полицейски служител и се погрижиха за счупената му китка…

Лейди Сибил похъркваше кротичко. Брачната връзка винаги се състои от двама души, които са готови да се закълнат, че само другият хърка.

Иниго Скимър се свираше в ъгъла и четеше книга. Ваймс го позяпа.

— Ще се кача горе да подишам чист въздух — сподели след малко.

Отвори вратичката и тракането на колелата сякаш изпълни тясната задушна кабина заедно с прахоляка.

— Ваша светлост… — надигна се Скимър.

Ваймс, който вече се катереше, пак надникна в кабината.

— С такова държание няма да си спечелите приятели — увери той чиновника и затвори вратичката с ритник.

Веселка и Детритус се бяха настанили удобно на покрива. Поне не се задушаваха, а и имаха добър изглед във всички посоки, стига зеленчуците до хоризонта да се вместват в разбиранията ти за приятен пейзаж.

Ваймс се пъхна в пролуката между два вързопа и се наведе към Веселка.

— Ясно ти е как се работи с кулите, нали?

— Е, донякъде, сър…

— Добре. — Той й връчи късче хартия. — Където и да спрем за нощувка, наблизо ще има кула. Зашифровай тия думи и ги изпрати до Стражата. Сетят ли се кого да поразпитат, ще знаят всичко до час-два. Да, предай им да се отбият при Мократа Топси, тя върти пералнята в онуй свърталище. Или при Гилбърт Гилбърт. Той винаги знае какво става.

Веселка прочете съобщението и изгледа втренчено Ваймс.

— Сигурен ли сте, сър?

— Може да съм, а може и да не съм. Погрижи се описанието с особените белези да е пълно.

— Позволявате ли да попитам какво ви подтикна да…

— Походката му. А и той не улови портокала — обясни Ваймс. — Мхъ-мхъ…

Стражник Визит чистеше стария гълъбарник, когато се получи съобщението по семафорните кули.

Напоследък прекарваше все повече време с гълъбите. Заниманието не беше особено популярно, затова никой не се опитваше да го измести, а тук поне крясъците и тряскането на врати се чуваха приглушено.

Прътите за кацане блестяха.

Харесваше си работата. Нямаше мнозина приятели в града. Всъщност нямаше мнозина приятели и в Стражата. Но намираше с кого да говори, а и напредваше в религиозната просвета на гълъбите.

А сега и това…

Беше адресирано до капитан Керът. Вероятно трябваше да го връчи на капитан Колън, и то лично, защото Колън подозираше, че другите му четат съобщенията, пуснати по пневматичната тръба.

До днес стражник Визит бе успял да се опази. Омнианците поначало проявяваха дарба да не се усъмняват в получените заповеди, ако ще и да не откриват никакъв смисъл в тях. Визит по инстинкт почиташе висшестоящите, независимо колко са смахнати, просто защото бе възпитан подобаващо. Имаше и достатъчно време да си излъска бронята. Незнайно защо стана много важно стражниците да носят излъскана броня.

Въпреки това, за да отиде при Колън, имаше нужда от цялата храброст на епископ Рог, когато влизал в града на улитите, а било всеизвестно как те постъпвали с чужденците.

Слезе от гълъбарника и тръгна изнервен към главната сграда, като внимаваше да крачи напето.

Вътре не завари почти никого. Стражниците май не се свъртаха тук през последните дни. В такова мразовито време обикновено предпочитаха да безделничат под покрив, но внезапно у тях пламна желанието да са по-далеч от очите на капитан Колън.

Визит се качи до кабинета и почука на вратата.

След малко почука пак.

Не дочака никакъв отговор и бутна вратата, пристъпи към изтърканото до сияние опразнено бюро и посегна да пъхне хартийката под мастилницата, за да не я издуха някой повей откъм прозореца…

— Пипнах ли те!

Ръката на Визит трепна и мастилницата подскочи. За миг видя черно-синя струя да профучава край едното му око и чу как тя плисна върху нещо зад гърба му.

— Ясно — процеди през зъби Колън. — Нападение срещу старши офицер.

— Беше злополука, капитане!

— Хайде, де! Тогава питам — защо се прокрадваш в кабинета?

— Мислех, че не сте тук, капитане! — избълва Визит.

— Аха!

— Моля?

— Вмъкна се да ми четеш книжата, а?

— Не, капитане! — Визит се поопомни. — А вие защо дебнехте зад вратата?

— Охо, вече ще ми забраняваш да си стоя зад вратата, тъй ли?

В този момент Визит допусна следващата си грешка. Позволи си усмивка.

— Е, сър, изглежда малко странно…

— Стражник, да не намекваш, че се държа чудато? — попита капитан Колън. — Случайно да не откриваш у мене нещо смешно?

Визит се вторачи в осеяното с червени и сини петна лице.

— Нищичко, сър.

— Досега работата ти беше задоволителна, стражник — започна Колън, застанал прекалено близо пред Визит. — Затуй няма да съм много строг с тебе. Никой не може да каже, че не съм справедлив. Понижавам те в редови стражник, ясно ли е? И заплатата ти ще бъде съответно намалена със задна дата от първия ден на настоящия месец.

Визит отдаде чест. Не знаеше друг начин да излезе жив от тази стая. Едното око срещу него трепкаше зловещо.

— Ти обаче можеш да загладиш вината си — смили се капитан Колън, — ако признаеш кой краде, подчертавам — краде захарните бучки.

— Сър?

— Знам, че снощи бяха четирийсет и три. Преброих ги много внимателно. Тая сутрин са четирийсет и една, стражник. А пък са заключени в шкафчето на бюрото. Ще ми я обясниш ли тая загадка?

Ако у Визит честността се съчетаваше със склонност към самоубийство, щеше да отговори: „Ами, капитане, макар да знам, че имате всякакви достойнства, виждал съм ви да броите на пръсти и всеки път да получавате различен отговор.“

— Ъ-ъ… да няма мишки? — предположи немощно.

— Ха! Свободен си, редови стражник, и си помисли добре!

Когато опечаленият Визит излезе, капитан Колън се загледа в разчистеното бюро.

Малката мъждукаща част от мозъка му, в която все още припламваха искрите на свързани мисли през мъглата от сковаващ ужас, започваше да му подсказва: „Толкова си затънал, че вече срещаш светещи риби.“

Да, имаше празно бюро, но само защото бе махнал от него всички хартии.

Не можеше да се твърди, че Фред Колън беше неграмотен, но имаше нужда от размисъл и напъване, за да преодолее нещо по-дълго от инвентарен списък. Засядаше задълго на всяка дума с повече от три срички. Би било възможно да се каже, че е функционално грамотен. Тоест отнасяше се към четенето и писането както към ботушите — необходими са, но не е задължително да са забавни и е много подозрително, ако на другите им харесват.

Разбира се, господин Ваймс бе търпял бюрото да е отрупано с книжа, но на Колън му хрумна, че Ваймс и Керът вероятно са се научили да надхитрят купчините, защото знаят кое е важно, а кое — не. За него това умение си оставаше стъписваща мистерия. Сред тези документи имаше жалби, паметни бележки и покани, писма с молба „да ми отделите няколко минути“ и формуляри за попълване, доклади за четене и изречения с думи като „злонамерен“ и „незабавни мерки“. Представяше си ги като надвиснала вълна, която ей сега ще го захлупи.

Здравомислещата частичка в главата му се питаше дали пък офицерите не са предназначени за преграда между сержантите и всички тези гов… глупотевини, за да си вършат на спокойствие сержантската работа.

Капитан Колън си пое дъх на чести пресекулки.

А от друга страна, щом хората му започват да отмъкват захарните бучки, как ще има ред! Опази захарта и всичко друго ще се оправи!

Ето го разковничето!

Обърна се и погледът му отново срещна хартиения хълм, който стърчеше обвинително в ъгъла на кабинета.

После се спря на празната камина.

Нали в това му беше цаката на офицерството? Да вземаш решения!

Редови стражник Визит слезе съсипан в дежурната стая, която се бе напълнила с полицаи от две смени.

Всички се трупаха около едно от бюрата, върху което лежеше леко калната Гранитна пита.

— Стражник Бедрогриз я намерил на Зефирната улица — обясняваше сержант Силен в ръката. — Захвърлена ей така. Крадецът сигурно се е уплашил.

— Много далеч от музея… — обади се Рег Шу. — Защо да я мъкне през целия град и да я остави в тузарски квартал, където все някой е щял да се спъне в нея?

— О, горко ми, о, покруса — завайка се Визит.

Чувстваше, че е несправедливо пренебрегнат заради един… би казал „езически идол“, но не искаше джуджешка брадва да го съсече през коленете.

— К’во става, коремчето ли те присвива? — попита с небрежно съчувствие Ноби.

— Понижен съм в редови стражник.

— Какво? Защо? — сепна се Силен в ръката.

— Ами… не е много ясно.

— Е, това е вече прекалено! — кипна джуджето. — Вчера той уволни трима от нашите в участъка при „Кукличките“. Няма да се помайвам, докато изрита и мен. Тръгвам към Сто Лат. Там никога не достигат добре обучени стражници. А аз съм сержант и ще мога да се пазаря за заплатата.

— Слушай — намеси се Ноби, — и Ваймсчо по цял ден ръси неприятни лафове. Чувал съм го от сутрин до вечер.

— А, не е същото.

— Как тъй?

— Защото той е господин Ваймс. Помниш ли размириците на Лесната улица миналата година? Един тип замахна да ми смаже главата с боздуган, когато ме събориха, но господин Ваймс му се изпречи и пръв го прасна по тиквата.

— Право думаш — потвърди стражник Сечиколяно. И той беше джудже. — Когато те натикат в ъгъла, господин Ваймс все се оказва до теб.

— Ама старият Фред… Нали си го знаете Фред Колън? — жално промълви Ноби, докато изливаше врящата вода от котлето в чайниче за запарка. — Работата на ченгето я владее и отвътре, и отвънка.

— Да — потвърди Сечиколяно, — както той си я знае.

— А бе, исках да кажа, че е в Стражата по-дълго от всеки друг.

Чуха се няколко думи на джуджешки. По-ниските стражници се ухилиха.

— Туй к’во беше? — настрои се подозрително Ноби.

— Ами в приблизителен превод — изрече сержант Силен в ръката — звучи така: „И задникът ми открай време е задник, ама аз не го слушам за нищо.“

— Глоби ме половин долар, че изнудвам гражданството! — наежи се Сечиколяно. — И кой, моля ви — Фред Колън! Че той само дето не тръгва на патрул с пазарска торба в ръка! Аз какво толкова направих — изпих една безплатна халба в „Грозда“, обаче научих, че Уоли Луксозния пак е пълен с парици. Струва си да го знаем. Помня как излизах да патрулирам с Фред Колън, когато започнах тук. Едва не си слагаше салфетка под брадичката, щом доближим някоя закусвалня. „О, не, сержант Колън, за нищо на света няма да приемем пари от вас!“ Започваха да му подреждат масата, когато го видеха отдалеч.

— Всички го правят — вдигна рамене Силен в ръката.

— Ама не и капитан Керът — честно възрази Ноби.

— Капитан Керът си беше… единствен.

— Аз какво да правя сега? — сети се Визит и размаха намацаното с мастило листче. — Господин Ваймс спешно се нуждае от информация!

Силен в ръката прочете съобщението.

— Е, няма да е трудно. Старият Узи Трезвеника от улица „Кикълбъри“ е чистач там от години, а ми дължи услуга.

— Щом ще пращаме съобщение до господин Ваймс — обади се и Рег Шу, — трябва да му пишем за Сонки и за Питата. Нали така ни заръча? Докладът ми е готов.

— Но защо? Той е на хиляда километра оттук.

— Ще ми олекне, ако и той знае — призна си Рег. — Доста се тревожа.

— Добре де, каква полза и той да научи?

— Нека той се тревожи, пък на мен ще ми е по-спокойно.

— Ефрейтор Нобс!

— Подслушва зад вратата, от мен го запомнете — изръмжа сержант Силен в ръката. — Аз се махам.

— Идвам, капитане! — подвикна Ноби.

Отвори долното чекмедже на своето вехто и изстрадало бюро, извади пакетче шоколадови бисквити и подреди изящно няколко от тях в чинийка.

— Ей, сърцето ми се къса, като те гледам — промърмори Силен в ръката, намигайки на другите джуджета. — На теб ти идва отвътре да си истинско нескопосано ченге. Колко жалко, че си тръгнал срещу природата си и се правиш на некадърна келнерка.

— Ха, ха, ха — изрепчи му се Ноби. — Само почакайте и ще видите. — Пак извиси глас. — Веднага идвам, капитане!

В кабинета миришеше остро на изгорена хартия.

— Чудесно е човек да се постопли — изчурулика Ноби и остави подноса на бюрото.

Но капитан Колън не му обърна внимание. Бе наредил на бюрото захарните бучки.

— Ефрейтор, какво не им е наред според тебе? — попита тихо.

— Е, малко са се омърляли, щото ги пипате постоянно…

— Трийсет и седем са, ефрейтор.

— Много съжалявам, капитане.

— Визит сигурно си е взел, когато беше тука. Заблудил ме е с някой засукан чуждоземски фокус. Умеят ги тия номера. Катерят се по въжета и изчезват, като стигнат до края.

— Той носеше ли си въже? — посмути се Ноби.

— Ефрейтор, ти на подбив ли ме вземаш?

Ноби отдаде чест.

— Не, сър! Може да е било невидимо, сър. Щом изчезват в края на въжето, ще накарат и въжето да изчезне, нали? Очевидно е.

— Правилно мислиш, ефрейтор.

— Като споменахте мисленето, сър — хвърли се с рогата напред Ноби, — дали имахте някоя минутка в претоварения си график, за да обмислите кого да повишите в сержант?

— Ефрейтор, точно с туй се занимах най-съвестно.

— Прекрасно, сър.

— Спомних си всяка дума, дето ти ми я каза, и изборът направо ми се наби в очите.

— Тъй вярно, сър! — отдаде чест Ноби и се опита да застане мирно.

— Само се надявам да няма сръдни. Случва се, когато повишиш някого. Ако има някакви неприятности, искам да ми се докладва кой краде захарните бучки.

— Слушам, сър!

Малко оставаше краката на Ноби да се отлепят от пода.

— И ще разчитам на тебе, ефрейтор, да ми съобщаваш, ако някой прави гадости на сержант Кремъчко.

— Сержант Кремъчко… — отпаднало повтори Ноби.

— Знам, че е трол, ама не искам да ми се носи славата, че страдам от предразсъдъци.

— Сержант Кремъчко.

— Знаех си, ефрейтор, че на тебе мога да се опра.

— Сержант Кремъчко.

— Туй е всичко засега. След час трябва да се явя пред негова светлост и искам да помисля. Такава ми е работата — да мисля.

— Сержант Кремъчко.

— Да. На твое място ще отида да го попитам какво трябва да се свърши.

Бели пера бяха пръснати из полето. Селянинът стоеше пред отворената врата на курника и клатеше глава. Озърна се, щом чу доближаването на конник.

— Добро утро, господине! — поздрави непознатият. — Нещо лошо ли ви е сполетяло?

Селянинът отвори уста да подхвърли някоя шега или направо да разкара досадника, обаче се запъна. Вероятно го спря видът на меча зад гърба на ездача. Или леката усмивка на мъжа. Усмивката май плашеше повече от оръжието.

— Е, таквоз, де, някоя твар е влизала при кокошките ми — престраши се да отговори. — Ще да е била лисица.

— Подозирам, че е бил вълк — възрази конникът.

Селянинът отвори уста да се сопне: „Стига тъпотии, бе, тука немаме вълци по туй време!“ Уверената усмивка насреща пак го разколеба.

— Много кокошки ли са отмъкнали?

— Шест.

— И са влезли през…

— Да, де, туй е най-шашавото, щото… Ей, псето да го махате!

Малко помиярче скочи от седлото и започна да души около курника.

— Няма да ви пречи — заяви конникът.

— Готин, гледай да не си прахосаш късмета, че моят човек е в смахнато настроение — изрече някакъв глас зад гърба на селянина.

Той побърза да се обърне. Кучето го гледаше невинно. Всеки знае, че животните не говорят.

— Гаф-гаф? Бау-бау? Куик-куик? — предложи му избор помиярчето.

— Много добре е дресиран — обясни ездачът.

— Да, бе — изсумтя гласът зад гърба на селянина, който изведнъж се изпълни с паническо желание да отпрати този конник по-скоро.

От тази усмивка тръпки го полазиха по гърба, вече му се причуваха и смехории…

— Не знам как са се промушили. Вратата си е залостена…

— Пък и вълците обикновено не си плащат за плячката, нали? — допълни непознатият.

— Вие пък как познахте, по дяволите?!

— Няколко дреболии ми подсказаха, уважаеми господине. И не можех да не забележа как стиснахте юмрук, когато чухте тропота на копита. Затова предположих, че сте намерил… да пресметна… три долара в курника. С тях можете да купите шест най-качествени птици в Анкх-Морпорк.

Онемелият мъж разтвори пръсти. Монетите блеснаха под слънцето.

— Ама… аз ги продавам пред градската порта по десет пенита! — изхленчи той. — Що не ме помолиха направо!

— Вероятно не са искали да ви безпокоят. И щом заговорихме за това, ще ви бъда благодарен, ако ми продадете едно пиле…

Зад селянина кучето произнесе отчетливо:

— Гаф-гаф!

— … две пилета, за да не ви губя повече времето.

— Гаф-гаф-гаф.

— Три пилета — поправи се ездачът уморено. — А ако ги оскубете и опечете, докато се погрижа за коня си, охотно ще ви дам по един долар за всяко.

— Гаф-гаф.

— Да, моля ви две от пилетата да са без никакви подправки.

Селянинът кимна безмълвно. Не беше с пилешки акъл, та да се откаже от долар за пиле. Не е за изпускане. Още по-важно беше да не възразява на човек с такава усмивчица на лицето. Май изобщо не се променяше. Предпочиташе да не я вижда още дълго.

Забърза към двора с най-хубавите пилета, посегна да хване едно особено тлъсто… и се подвоуми. Щом онзи е толкова луд, че да плати по долар за свястно пиле, може да остане доволен и от по-невзрачно. Изправи се.

— Само най-доброто, господинчо.

Извъртя се на пети. Наблизо беше само проскубаното кученце, което се чешеше сред малък облак прах.

— Гаф? — обади се то.

Селянинът го прогони с камък. После избра трите най-хубави.

Керът лежеше под едно дърво и се опитваше да намести главата си удобно върху дисагите.

— Ти видя ли, че тя почти е успяла да заличи следите си в прахоляка? — попита Гаспод.

— Да — потвърди Керът и затвори очи.

— Тя винаги ли плаща за пилетата?

— Да.

— Защо?

Керът се обърна на хълбок.

— Защото зверовете не го правят.

Гаспод се вторачи в тила му. Общо взето, радваше се, че има дар слово, но нещо в оттенъка на почервенелите уши му подсказа, че дарбата да млъкнеш навреме е още по-ценна.

Зае позата, която почти несъзнателно определяше като „Верният спътник бди зорко“, доскуча му, почеса се разсеяно и се сви в позата „Верният спътник се е сгушил с нос в дупето си“11. И заспа.

Скоро го събудиха гласове. Откъм къщата се носеше лек дъх на печени пилета. Гаспод се претърколи и видя селянина да говори с някакъв колар. Послуша ги и седна рязко, принуден да решава сложен метафизически проблем.

Накрая събуди Керът, ближейки ухото му.

— Фзвл… Какво?

— Първо ми обещай да вземеш печените пилета, бива ли? — избълва Гаспод.

— Моля?

Керът се надигна и седна.

— Вземи пилетата и тогава да тръгваме, а? Трябва да ми обещаеш.

— Добре, добре, обещавам. Какво се е случило?

— Чувал ли си за градче на име Безгащино?

— Струва ми се, че е на петнайсетина километра оттук.

— Един от съседите на господин Селяка току-що му каза, че там са хванали вълк.

— Да не са го убили?

— Не, не, но ловджиите… нали разбираш, има ги много по тези краища заради овчите стада по околните хълмове, край тях пък се навъртат вълци… решили са малко да настървят кучетата си… Спомни си, че обеща да вземеш пилетата!

Беше единадесет часът. Точно. На вратата се почука много прилежно. Патрицият погледна озадачено към дървенията. Накрая се обади:

— Влез.

Фред Колън се вмъкваше в кабинета с видимо затруднение. Ветинари проследи зрелището още няколко секунди, но дори и той се поддаде на съчувствието.

— Временен капитане, не е задължително през цялото време да бъдете в стойка мирно — отбеляза меко. — Разрешено ви е да се сгъвате достатъчно, за да боравите успешно с дръжката на вратата.

— Да, съррр!

Патрицият притисна с длан едното си ухо, за да го защити.

— Можете да седнете.

— Да, съррр!

— Можете и да говорите по-тихо.

— Да, съррр!

Лорд Ветинари се укри зад бюрото си.

— Временен капитане, позволявам си да ви похваля за сияйното състояние на бронята ви…

— Търкане и лъскане, съррр! Нищо не може да ги замести!

Потта се стичаше на струйки по лицето на Колън.

— О, така ли. Очевидно търкането и лъскането са на почит при вас. Да видим сега… — Патрицият извади лист от едната малка купчинка върху бюрото. — Вижте какво, врем…

— Да, съррр!

— Добре, добре. Получих още едно оплакване за престараване в поставянето на скоби. Уверен съм, че се досещате за кой случай говоря.

— Създаваше сериозни задръствания, съррр!

— Определено. Всъщност е прословута с това. И все пак това е Операта.

— Съррр!

— Собственикът е на мнение, че големите жълти скоби на всеки ъгъл някак нарушават стила на зданието. Разбира се, пречат му и да го откара другаде.

— Съррр!

— Да, да. Временен капитане, според мен в подобни ситуации умереността е крайно желателна!

— Трябваше да послужи за пример на останалите, съррр!

— Виж ти. — Патрицият хвана друго парче хартия с палеца и показалеца си, сякаш държеше рядко и твърде особено създание. — Другите бяха… да проверим дали съм запомнил правилно, но някои неща просто не се забравят… Да… Три сгради, шест фонтана, три статуи и бесилката на Смотаната улица. О, как пропуснах… и моя дворец.

— Разбирам, че сте паркирал по работа, съррр!

Лорд Ветинари се запъна за миг. Не му беше лесно да общува с Фред Колън. Всеки ден му се налагаше да среща хора, за които беседите бяха сложна игра, а сега внимаваше да не се отклонява от най-простичките ходове в нея.

— Трябва да призная, че следя кариерата ви напоследък с нарастващо и неустоимо любопитство. Принуден съм да ви попитам защо в момента Стражата се състои само от двайсетина служители?

— Съррр?

— Сигурен съм, че доскоро бяха шестдесет.

Колън попи потта от лицето си.

— Режем гнилото, съррр! Правим Стражата по-стегната!

— Виждам. Броят на вътрешните дисциплинарни обвинения, които сте повдигнал срещу подчинените си — Патрицият взе много по-дебел документ, — ми се струва прекомерен. Изброих не по-малко от сто седемдесет и три случая на пулене, ослушване и ноздрене.

— Съррр!

— Ноздрене ли, временен капитане?!

— Съррр!

— Аха. Открих и едно обвинение в… да, „неподчинение чрез изтърваване на собствената си ръка“, повдигнато срещу стражник Шу. А Командир Ваймс винаги ми е описвал в най-благоприятна светлина работата на този служител.

— Много е коварен, съррр! Не можем да се доверяваме на мъртъвците!

— И на повечето от живите, както изглежда.

— Съррр! — Колън се наклони напред, лицето му се разкриви от смразяваща съзаклятническа гримаса. — Между нас да си остане, сър, ама Командир Ваймс пипаше твърде мекушаво. Допускаше да им се размине безнаказано за какво ли не. Дори захарта отмъкват, съррр!

Очите на Ветинари се присвиха, но Колън не би могъл да долови и с телескоп промяна в настроението му.

— Аз си спомням твърде добре, че е споменавал често двама служители, чиято неточност, безотговорно поведение и пълна безполезност са ужасяващо обезсърчителен пример за всички останали…

— Ей за същото ви думам — възликува Колън. — От една гнила ябълка целият чувал отива по дяволите!

— Само че вече имате кошница ябълки вместо чувал — отбеляза Патрицият. — Дори по-скоро панерче.

— За нищичко не се тревожете, ваша светлост! Аз ще подкарам всички във вярната посока. Ще ги стегна завчас!

— Убеден съм, че и занапред ще успеете да ме изненадвате — подхвърли Ветинари и се облегна на стола си. — И имам намерението да не изпускам действията ви от поглед. А сега, временен капитане, имате ли още нещо да докладвате?

— Всичко е тихо и кротко, съррр!

— Как ми се иска да беше така! Само се питах дали в града има събития, свързани с някакво лице на име… — Патрицият сведе поглед към поредния лист — … Сонки?

Капитан Колън почти успя да си глътне езика.

— Дреболия, съррр! — изграчи накрая.

— Значи Сонки е жив?

— Ъ-ъ… намерен е мъртъв, съррр!

— Убит ли е?

— Съррр!

— Ох… Временен капитане, мнозина не биха сметнали това за дреболия. Особено Сонки.

— Е, съррр, не на всички им допада онуй, дето той го върши.

— Случайно да не говорим за Уолъс Сонки? Производителя на каучукови изделия?

— Съррр!

— Временен капитане, не виждам нищо спорно в ботушите и ръкавиците.

— За… ъ-ъ, другите стоки става дума, съррр!

Колън се прокашля неловко.

— Аха. Предохранителите.

— Повечето хора не им се радват, съррр.

— И аз това чувам.

Колън пак се изпъна на стола си.

— Неестествено е, съррр, тъй мисля аз. Мразя ги тия неестествени измишльотини.

Ветинари като че изпадна в недоумение.

— Тоест ядете месото сурово и спите в клоните на дърво ли?

— Съррр?

— Нищо, нищо. Някой в Юбервалд обаче се интересуваше от Сонки напоследък. А сега човекът е мъртъв. Разбира се, не би ми хрумнало да уча Стражата какво да прави. — Взря се напрегнато в Колън, за да провери дали думите му оказаха някакво въздействие, и реши да допълни: — Казвам, че вие си решавате какво да разследвате в този пренаселен град.

Колън пак се бе залутал без карта в непознати земи.

— Благодарско, съррр!

Патрицият въздъхна.

— Временен капитане, сигурен съм, че много въпроси изискват будното ви внимание.

— Съррр! Имам планове за…

— Тоест не ми позволявайте да ви губя времето.

— А, нищо, ваша светлост, време си имам…

— Довиждане, временен капитан Колън.

В преддверието Фред Колън постоя, докато ударите на сърцето му се поразредят от тракане на кастанети до биене на барабани.

Общо взето, мина добре. Че и много добре даже. Всъщност изумително добре. Негова светлост на практика го направи свой довереник. Нямало да го изпуска от поглед.

Фред се чудеше защо толкова се е плашил от офицерстването. Оказа се, че няма нищо страшно, щом запретнеш ръкави. Ех, да беше започнал преди години! За нищо на света не би позволил някой да каже лоша дума за господин Ваймс, който трябваше да внимава в онези опасни чужди земи… Но пък Фред Колън си беше сержант и когато Сам Ваймс започна като новобранец в Стражата, нали? Само вродената почтителност му е пречила през тези десетилетия, не друго. Когато Сам Ваймс се върне у дома, Патрицият сигурно ще каже някоя и друга добра дума за временния му заместник и Фред Колън без никакво съмнение ще изкачи поредното стъпало по стълбичката на повишението.

Да, де, само до истински капитански чин, напомни си, докато пристъпяше напето надолу по стълбата — внимателно, разбира се, защото е почти невъзможно да слизаш напето по стъпала. Не би и помислил да се издигне над капитан Керът. Нямаше да е… редно.

Този факт доказва, че колкото и да се опияни от властта някой, на инстинкта за самосъхранение не може да му се запуши устата.

„Ама той наистина първо взе пилетата — повтаряше си Гаспод, провирайки се между краката на гъмжилото. — Невероятно.“

Е, не отделиха време да ги изядат. Гаспод бе напъхан в другите дисаги. Не би си пожелал отново да се друса така петнайсетина километра, особено ако през целия път ще го дразни миризмата на печени пилета.

В града май имаше пазарен ден и издевателствата над вълка бяха запазени за десерт. Имаше оформен неправилен кръг от пръти. Някои мъже държаха за нашийниците кучетата си — грамадни, тежки и неприятни за гледане създания, вече побеснели от възбуда и слабоумие.

До кръга беше клетката. Гаспод се провря към нея и погледна през решетката купчината сплъстена сива козина в сенките.

— Приятелче, като гледам, чака те неравностойна битка.

Противно на легендите — а за вълците са съчинени множество легенди, макар почти всички да се отнасят само до заблудите на хората спрямо тези животни — уловеният вълк почти винаги скимти и се свива в ъгъла, а не обезумява от ярост.

Този обаче знаеше, че няма какво да губи. Окъпани в пяна челюсти щракнаха до решетката.

— Ей, къде са другите от глутницата? — попита Гаспод.

— Нямам глутница, дребосък!

— Ясно. Единак, значи? — „Тези са най-гадните“ — добави мислено кучето и смънка под носа си: — Не си струва да го нравя и заради печените пилета. — После изръмжа: — Не си ли виждал други вълци наоколо?

— Видях!

— Добре. Искаш ли да се измъкнеш жив оттук?

— Всички ще ги изтребя!

— Бива, бива, само дето са десетки. Няма да стане. Ще те разкъсат на мръвки. Кучетата са по-злобни от вълците, да знаеш.

Очите в сенките се присвиха.

— А ти що се месиш, бе, псе?

— Щото ме пратиха да ти помогна. Прави каквото ти кажа и може след половин час да се махнеш оттук. Иначе утре ще си постелка на пода в нечия къща. Ти избирай. Току-виж, от тебе не останало достатъчно и за постелка.

Вълкът се заслуша във врявата на кучетата. Нямаше как да се заблуди за намеренията им.

— Какво си намислил?

Няколко минути по-късно тълпата беше разбутана учтиво и Керът стигна с коня си до оградения кръг. Шумотевицата позатихна. Меч върху кон винаги буди уважение. Ездачът обикновено е само за украса, но не и този път. Годините в Стражата бяха доиздули и доизлъскали мускулите на Керът.

А и усмивчицата му се набиваше на очи. Беше от онези, които карат краката да отстъпват.

— Добър ви ден. Кой е старшият тук?

Хората поспориха малко за положението си и един мъж предпазливо вдигна ръка.

— Аз съм заместник-кметът, ваше благородие.

— А какво се каните да правите?

— Ще насъскаме кучетата по един вълк.

— Нима? Самият аз притежавам вълкодав с необичайна мощ и пъргавина. Мога ли да изпитам силата му срещу презряната твар?

Зяпачите пак помърмориха помежду си и стигнаха до общо съгласие — защо пък не? А и не забравяха за усмивчицата…

— Опитайте, ваше благородие — вдигна рамене заместник-кметът.

Керът пъхна два пръста в устата си и изсвири. Жителите на градчето се облещиха сащисани, когато Гаспод се измъкна изпод краката им и седна. После се разкикотиха.

След малко настана тишина, защото усмивчицата не изчезна от устните на чужденеца.

— Някакъв проблем ли има? — осведоми се Керът.

— Ще стане на такива дребни парченца, че няма и да ги съберем после!

— Е, и? Нима сте загрижени за живота на някакъв си вълк?

Смехът избухна отново. А заместник-кметът започна да подозира, че с него си правят грубиянски майтап.

— Кучето си е ваше, господине — поклати глава той.

Помиярчето излая.

— За да бъде по-интересно, нека заложа половин килограм пържоли за успеха му — предложи Керът.

Кучето пак се обади.

— Добре, да бъде цял килограм — поправи се Керът.

— А, то и бездруго ще стане интересно — озъби се заместник-кметът. Усмивчицата вече му опъваше нервите. — Хайде, момчета, домъкнете вълка!

Животното бе извлечено насред кръга. Давеше се от неистово ръмжене.

— Не го връзвайте — спря ги Керът.

— Ще избяга.

— Вълкът няма никакъв шанс, повярвайте ми.

Озърнаха се към усмивчицата, свалиха намордника и трескаво прескочиха оградата.

— Ако си решил да не спазиш уговорката — обърна се Гаспод към вълка, — просто погледни оня тип върху коня.

Вълкът погледна. Не бе живял в джунглата, но разпозна тигровата усмивка.

Гаспод излая. Вълкът изквича и се просна на земята.

Тълпата чакаше. И след малко…

— Това ли беше?

— Обикновено и това стига — обясни Керът. — Моят вълкодав умее да лае особено. Цялата кръв на жертвата му се съсирва от ужас в първия миг.

— Ама кучето даже не го захапа!

— Има ли смисъл? — учуди се Керът.

Скочи от коня, проби си път до кръга, вдигна тялото на вълка и го метна зад седлото.

— Ей, чух го да пъшка! — подвикна някой.

— Излязъл е въздухът от дробовете му — завъртя глава Керът.

В този момент усмивчицата подсказваше съвсем ненатрапчиво, че е чувал последните хрипове на стотици трупове.

— Ъхъ, вярно си е — разнесе се нечий глас. — Винаги така става, знае се. Ами пържолките за храброто кученце?

Хората се споглеждаха, за да видят кой говори. Никой не погледна надолу. Кучетата нямат дар слово.

— Ще минем и без тях — реши Керът и се метна на седлото.

— Не, поч… Ама не може така! — възрази гласът. — Уговорките трябва да се спазват. Кой си рискуваше живота тук, ще ми се да знам?

— Да вървим, Гаспод — изрече Керът.

Кученцето се измъкна от гъмжилото с недоволно скимтене и заприпка след жребеца.

Стигнаха до края на площада, преди някой да ахне:

— А бе, к’во става тука, по дяволите?!

Магията се разпръсна. Но и конят, и кучето вече препускаха с все сила.

Ваймс мразеше и презираше привилегиите, осигурявани от високия ранг, но признаваше, че те позволяват поне да ги мразиш и презираш в уют.

Уиликинс пристигаше в странноприемницата около час преди дукската карета и с наглост, каквато Командирът на Стражата не би дръзнал да прояви, заемаше няколко стаи и настаняваше своя готвач в кухнята. Ваймс се оплака на Иниго.

— Моля ви да осъзнаете, ваша светлост — отвърна чиновникът, — че тук не сте лично, а като представител на Анкх-Морпорк. Когато хората ви гледат, всъщност виждат града, мхъ-мхъ.

— А стига, бе. Значи да не се мия сутрин?

— Много остроумно, сър. И все пак в момента въплъщавате града. Мхъ-мхъ. Ако ви оскърбят — засягат честта на Анкх-Морпорк. Ако се сприятелите с някого, пак го правите от името на Анкх-Морпорк.

— Я глей ти… А какво става, когато се отбия в клозета?

— Вие си знаете, сър. Мхъ-мхъ.

Сутринта на другия ден Ваймс белеше твърдо сварено яйце и си мислеше: „Ето, сега Анкх-Морпорк ще си хапне яйчице. Ако намачкам филийката на хлебни войничета, сигурно ще избухне война.“

Ефрейтор Дребнодупе влезе сковано и отдаде чест.

— Отговориха на съобщението ви, сър. — Подаде му хартийката. — Това е от сержант Силен в ръката. Разшифровах го. Ъ-ъ… Намерили са Питата от музея, сър.

— Ха сега, де! Все едно ми е паднала на главата. Вече се чудех какво става.

— Всъщност стражник Шу бил обезпокоен, сър — добави Веселка. — Малко е трудно да се разбере кое според него е съмнителното в случая, но той смята, че някой е направил копие на копието.

— Фалшификат на фалшификата, а? Кому би било изгодно?

— Не ми е ясно, сър. Другото ви… предположение е потвърдено.

Ваймс прочете съобщението.

— Хъ… Благодарско, Веселке. Скоро ще слезем.

— Сам, мрънкаш си някаква песничка — установи Сибил след малко. — Това означава, че нещо ужасно ще сполети някого.

— Ей, чудеса се постигат с тия нови технологии — сподели Ваймс, мажейки филийката с масло. — Виждам, че има полза от тях.

— А когато си ухилен толкова лъчезарно, някой очевидно играе с белязано тесте и не знае, че държиш пет аса зад гърба си.

— Не разбирам за какво намекваш, скъпа. Вероятно чистият въздух ме ободрява.

Лейди Сибил внимателно остави чашата чай на чинийката.

— Сам?

— Да, мила?

— Вероятно сега не е най-подходящият момент, но нали вече ти споменах, че ходих при старата госпожа Доволсън? Ами тя твърди, че…

Пак почукаха на вратата. Лейди Сибил въздъхна.

Този път влезе Иниго.

— Ваша светлост, би трябвало вече да тръгваме, ако нямате нищо против. Бих искал да стигнем в Сито село до обяд и да минем през прохода при Вилинос преди свечеряване, мхъ-мхъ.

— Налага ли се толкова да припираме? — пак въздъхна лейди Сибил.

— Проходът е… малко опасен — обясни Иниго. — Там цари леко беззаконие. Мхъ-мхъ.

— Само леко ли? — подхвърли Ваймс.

— Просто ще си отдъхна, когато го оставим зад гърбовете си. И би било по-уместно втората карета да не се отделя от нас, а вашите служители да са нащрек.

— Иниго, сигурно ви учат на тактика в политическата канцелария на Патриция — предположи Командирът на Стражата.

— Обикновено здравомислие, сър. Мхъ-мхъ.

— А защо не почакаме до утре и тогава да минем през прохода?

— При цялото ми уважение, ваша светлост, не ви съветвам да постъпите така. Времето се влошава. Освен това съм убеден, че ни следят. Длъжни сме да покажем, че във флага на Анкх-Морпорк липсва жълтият цвят на малодушието.

— Има го — поклати глава Ваймс. — И на совата, и на нашийниците на хипопотамите. Е, както кажете. Разбирам какво ви гризе отвътре. Само че няма да рискувам живота на слугите, щом има някаква опасност. Никакви възражения, ясно ли се изразих? Нека останат тук и утре ще се качат в пощенската кола. Тях вече никой не ги напада.

— Сър, предлагам и лейди Сибил да остане тук. Мхъ-мхъ.

— Абсолютно немислимо! — отсече Сибил. — Няма и да ви слушам! Щом не е прекалено опасно за Сам, не е и за мен.

— На ваше място не бих си позволил да споря с нея — предупреди Ваймс. — Обикновено здравомислие.

Вълкът не беше особено щастлив, че го вързаха за едно дърво, но — както подчерта Гаспод — никой не заслужава прекалено доверие.

Поспряха замалко в гората на десетина километра от градчето. Керът каза, че няма да се бавят. Някои от хората на градския площад изглежда се гордееха, че им липсва чувство за хумор.

След доста лаене и ръмжене Гаспод сподели:

— Трябва да знаеш, че нашето приятелче от доста време не е добре прието в местната вълча общност. Малко си пада единак, ха-ха…

— Друго? — попита Керът, който тъкмо вадеше печените пилета от торбата.

Очите на Гаспод сякаш се залепиха за тях.

— Но и той слуша воя в нощта.

— Вълците също общуват помежду си, така ли?

— А бе, техният вой е почти като нашето пикаене до дървото, та да се знае, че проклетото дърво си е мое, обаче си разменят и по някоя новина. В Юбервалд се мъти някаква мръсотия. Той не знае подробности. — Гаспод сниши глас. — Честно казано, приятелчето е било последно на опашката, като са раздавали мозъците. Сред вълците е нещо като Дъртия Гнусен Рон.

— А как му е името? — замислено се осведоми Керът.

Гаспод го зяпна. На кого му пука за вълче прозвище?

— Виж какво, трудно е да се каже, че си имат имена. По-скоро са описания. Не е като да се наречеш Бонзо или Пухчо…

— Знам. Та какво е неговото име?

— Настояваш да му научиш името, а?

— Да, Гаспод.

— Точно на тоя вълк ли?

— Правилно си ме разбрал.

Гаспод се размърда притеснено.

— Гъза.

— О…

Кучето искрено се слиса, щом видя зачервените бузи на Керът.

— Виж сега, това е нещо като обобщение, ама не може да се преведе по-точно. Нямаше да го спомена, но ти настояваше…

Гаспод млъкна и поскимтя малко, опитвайки се да внуши, че си губи гласа поради липса на печени пилета.

— Ъ-ъ, доста си вият един на друг за Ангуа — продължи, когато се убеди, че Керът не схваща намека. — Ъ-ъ… Смятат я за лоша новина.

— Защо? Нали тя пътува във вълчия си вид.

— Вълците мразят върколаците.

— Моля?! Не може да бъде! Когато се преобрази, не се различава от вълк!

— Хайде, бе! А когато пак се преобрази, не се различава от човек, нали? И какво от това? Хората не обичат върколаците. И вълците не обичат върколаците. Никому не харесват вълци, които могат да мислят като хора, нито пък хора, които могат да постъпват като вълци. А това ще рече — добави Гаспод, след като поумува, — че и хората, и вълците са от един дол дренки.

— Не съм си го представял по този начин.

— Миризмата й е сбъркана. А вълците са особено чувствителни към тези неща.

— Кажи ми още за какво вият.

— Ами за тях воят е като вашите кули. Вестите се пръскат на стотици километри.

— И те… споменават ли… нейния спътник?

— Не. Ако желаеш, ще попитам Г…

— Бих предпочел друго име, ако не възразяваш — прекъсна го Керът. — Такива думи са непристойни.

Гаспод завъртя очи.

— Ние, надарените с повече крака, не виждаме нищо лошо в тая дума, щото сме силно ориентирани към обонянието си. — Въздъхна. — Какво ще кажеш за Дирник? — Обърна се към вълка и заговори на кучешки. — Виж какво, Дирник, тоя човек е побъркан. Живял съм сред тях и веднага разпознавам лудите. Още малко и ще му избие пяна на устата. Ще ти съдере кожата и ще я закове на онуй дърво, ако не приказваш.

— Какво му обясняваш? — пожела да знае Керът.

— Само го уверих, че сме дружелюбно настроени — отвърна Гаспод и залая на треперещия вълк: — А бе, може бездруго да го направи, ама аз ще го разубедя. Хайде, казвай всичко…

— Нищо не знам! — заскимтя вълкът. — Тя беше с грамаден самец от Юбервалд! От Клана, Който Мирише Така!

Гаспод подуши.

— О, значи е доста далечко от родните си краища.

— Всички се боят от него!

— Обещай, че ще му дадем печено пиле за сведенията — обади се Керът.

Гаспод въздъхна. Тежък е животът на преводача…

— Добре, слушай ме! — изръмжа свирепо. — Ще го убедя да те развърже. Няма да е лесно. Ако ти предложи пиле, не го яж, защото е отровно. Такива са си хората.

Керът проследи с поглед бягащия вълк.

— Странно. Очаквах да е прегладнял.

Гаспод за миг отвлече вниманието си от печеното пиле.

— Такива са си вълците — изфъфли с пълна уста.

През нощта, когато вълчият вой се извиси навсякъде около тях, Гаспод различи и един самотен гладен глас някъде отзад.

Кулите продължаваха настъплението си и в планините, но Ваймс забеляза някои разлики в градежа им. Из равнините бяха дървени скелета с бараки в основите, а тук тези паянтови конструкции щяха да траят само докато упорито трудещите се работници построят истинско укрепление. По това позна, че се е отдалечил от областите, подвластни на закона. Разбира се, формално бе напуснал пределите, където действаха неговите закони, още когато Анкх-Морпорк се загуби от погледа му. Все пак в равнините значката му би накарала повечето безцеремонни типове да се позамислят и разколебаят. Тук очевидно се превръщаше в грозна брошка.

Сито село се оказа някакви мижави колиби около обграден с каменна стена хан с конюшня. Ваймс забеляза тежките и здрави капаци на прозорците. А над камината изпъкваше странно приспособление от ковано желязо. Накрая се досети, че е подвижна решетка, с която се преграждат димоотводът и коминът. В хана явно се бяха подготвили да издържат на кратка обсада дори и срещу летящи врагове.

Валеше мокър сняг, когато отново се качваха в каретите.

— Наближава буря, мхъ-мхъ — отбеляза Иниго. — Налага се да побързаме.

— Защо? — заяде се Сибил.

— Ваша светлост, проходът вероятно ще бъде затворен няколко дни. Ако чакаме, може би ще пропуснем коронацията. Възможно е да има и… ъ-ъ, незначително раздвижване на бандити.

— Незначително ли? — повтори Ваймс.

— Да, сър.

— Тоест те се събуждат и решават да си останат в леглото ли? Или грабят само колкото да си купят чаша горещо чайче?

— Извънредно забавно, сър. Печално известни са с навика си да вземат пленници заради откупа…

— Бандитите не ме плашат — заяви Сибил.

— Бих ли могъл… — започна Иниго.

— Господин Скимър! — Размерите на изпъчилата се Сибил не позволяваха тя да бъде пренебрегната лесно. — Всъщност току-що ви казах как ще постъпим. Изпълнете нарежданията ми, моля. В консулството ни има някаква прислуга, нали?

— Доколкото бях осведомен, има един служител…

— Ще се приспособим към обстоятелствата, без да се оплакваме. Нали така, Сам?

— Непременно, скъпа.

Снежната пелена ставаше все по-гъста, тежките парцали падаха с тихо съскане, заглушавайки всеки друг звук. Ваймс не би познал, че са стигнали до прохода, ако каретите не бяха спрели.

— Каретата с вашите… подчинени трябва да мине отпред — предложи Иниго, когато двамата застанаха до конете, бълващи облаци пара. — Ние ще ги следваме плътно. Аз ще се кача при нашия колар за всеки случай.

— Ако някой ни нападне, ще му предложите обобщение на политическата ситуация, тъй ли? — подхвърли Ваймс. — Не, вие ще се возите вътре при лейди Сибил, а аз ще седна при коларя. Трябва да браня гражданството, нали?

— Ваша светлост, аз…

— Но оценявам предложението ви — увери го Ваймс. — Влезте в каретата, господин Скимър.

Човекът отвори уста. Командирът на Стражата изви вежди.

— Както желаете, ваша светлост, но това е крайно…

— Браво на вас.

— Все пак бих искал да си взема кожената чанта.

— Разбира се. Тъкмо четенето ще ви отвлече вниманието от опасностите.

Ваймс отиде при другата карета, надникна вътре и съобщи:

— Ще ни нападнат от засада.

— Брей, че интересно — отвърна Детритус.

Изпъшка леко, докато опъне тетивата на обсадния си арбалет.

— Ох… — промълви Веселка.

— Не вярвам, че ще се опитат да ни убият — продължи Ваймс.

— Туй ще рече ли, че и ние не бива да ги трепем?

— Сами си решавайте.

Детритус се прицели пробно над дебелия сноп стрели. Беше негово собствено изобретение. Гигантското му оръжие можеше да пробие със стоманена стрела дори обкована с желязо порта на обсадена крепост. Той обаче реши, че е голямо хабене на муниции да поразява с такава стрела един-единствен противник. Приспособи арбалета да изстрелва наведнъж няколко десетки стрели. Крепящите ги върви би трябвало да се скъсат от чудовищното начално ускорение. Точно това се случваше. Най-често и самите стрели се нацепваха насред полет — просто не издържаха съпротивлението на въздуха.

Детритус нарече изобретението си „Миротвореца“. Остана доволен още след първия тест на стрелбището. Стоящият до него Ваймс видя как мишената изчезна. Същото сполетя и мишените от двете й страни, земния насип отзад, а облакът пера горе беше всичко, което остана от две-три чайки, озовали се не където трябва. Тоест точно над Детритус.

Вече никой не патрулираше с трола по-близо от двайсетина крачки зад него. Но пък тестът имаше много благоприятни последици. В Анкх-Морпорк все някой се оказваше свидетел на всяка случка и новината за съдбата на мишените се разнесе мигновено. Вестта, че Детритус идва, разчистваше улицата по-бързо от всякакво оръжие.

— Обичам да решавам — сподели тролът.

— Само внимавай с туй нещо в ръцете си — помоли Ваймс. — Някой ще вземе да пострада.

Отново потеглиха през снежните вихрушки. Ваймс се намести удобно между багажа, запали пура и когато се увери, че трополенето на каретата заглушава по-тихите звуци, бръкна под брезента и измъкна евтината надраскана чанта на Иниго.

Извади от джоба на куртката си черно вързопче, разтвори го в скута си и под фенерите на каретата заблещукаха сложни малки шперцове.

Печеното ченге трябва да мисли като престъпник. Ваймс беше печен, та чак хрускаше.

Освен това беше живо ченге и имаше намерение да остане в това състояние. Когато ключалката щракна, той остави чантата върху покрива на каретата, отметна се назад и полека отвори капака й с ботуша си.

Изскочи дълго острие. Би съсипало непоправимо храносмилането на някой по-небрежен взломаджия. Собственикът на чантата явно не разчиташе на добрите нрави в странноприемниците по пътя.

Ваймс предпазливо натисна острието и го прибра в снабдената с пружина кухина. После разгледа съдържанието на чантата, усмихна се не особено щастливо и внимателно извади нещо, което засия със сребристите отблясъци на усърдно измислено, прекрасно изработено и много ефикасно зло.

„Ех, че хубаво ще е поне веднъж да сбъркам, като заподозра някого…“

Гаспод знаеше, че вече са стигнали до високите подножия на планините. Все по-рядко намираха откъде да си купят храна. Колкото и кротко да чукаше Керът по вратата на някое усамотено стопанство, накрая биваше принуден да разговаря с хора, мушнали се под леглото. Жителите на тези земи несъмнено не си представяха, че мускулестите мъже, въоръжени с мечове, биха си купили нещо.

По-лесно беше просто да влезе, да се запознае с килера и да остави малко пари на масата за обитателите на къщата, временно пребиваващи в зимника.

От последното им кратко гостуване бяха минали два дни, а там завариха такава оскъдица, че Керът — за ужас на Гаспод — само остави няколко монети на масата.

Горите се сгъстяваха. Елхите отстъпваха място на огромни борове. Всяка нощ валеше сняг. Звездите приличаха на скрежни искрици. А след залез воят се надигаше все по-смразяващ и безмилостен.

Налиташе отвсякъде на скръбни вълни от звуци през заледената гора.

— Толкова са наблизо, че ги надушвам — обади се Гаспод. — Следват ни отдавна.

— Досега не е имало потвърден случай на непредизвикано нападение на вълк срещу човек — отвърна Керът.

И двамата се гушеха под наметалото. След малко кучето изсумтя:

— И това добре ли е?

— За какво намекваш?

— А бе, ние, псетата, сме с малки мозъци, всеизвестно е. Ама знаеш ли какво чух от тебе току-що? Че нито един човек, дето не е предизвикал вълка, пък е бил нападнат, не се е върнал вкъщи да разкаже историята. Вълците просто ги затриват на закътани местенца, където никой няма да види, нали?

По наметалото се трупаше още сняг. То беше дебело и тежко, преживяло много дъждовни нощи в Анкх-Морпорк. Пред тях огънят припламваше с пращене.

— Гаспод, по-добре да не го беше казал.

Падаха едри снежинки, сякаш изпълнени със сериозното намерение да покрият света. Зимата се спускаше устремно от планинските върхове.

— Ха, и това ли доживях да чуя от тебе?!

— Но… Не, убеден съм, че няма от какво да се страхуваме.

Преспите се примъкваха полека към купчинката под наметалото.

— Не биваше да разменяш коня за снегоходки в последната къща — прецени Гаспод.

— Горкото животно загуби и последните си сили. А и не беше размяна. Хората не искаха да слязат от покрива. Казаха обаче, че мога да взема каквото ми хареса.

— Не си точен. Помолиха да вземеш всичко, само да им пощадиш живота.

— Вярно. Не знам защо се държаха така. Нали им се усмихвах?

Разнесе се кучешка въздишка.

— Виж сега, лошото е, че можеше да ме сложиш върху коня. Тук преспите са дълбоки, пък аз съм дребосък. Проблемите ми са по-земни, образно казано. Нали няма нужда да ти обяснявам повече?

— Имам още дрехи в раницата. Може би ще успея да ти направя… палтенце…

— Палтенце не ми върши работа.

Воят прозвуча съвсем наблизо. А снегът валеше все по-припряно. Съскането на огъня се превърна в цвъртене. И спря.

Гаспод не беше на „ти“ със снега. Обикновено не беше принуден да го понася. В града винаги има топли кътчета, ако знаеш как да ги намериш. Освен това в Анкх-Морпорк снегът оставаше в първичната си форма само час-два, после се превръщаше в кафява киша и минувачите го стъпкваха в уличната кал.

Улиците… Гаспод вече тъгуваше за тях. На улицата се оправяше добре. Тук просто закъсваше.

— Огънят угасна — съобщи той.

Керът не отговори.

— Ей, огънят угасна…

Този път чу похъркване.

— Ама не може да ми заспиваш! — разскимтя се Гаспод. — Не и точно сега. Ще си умрем вкочанясани.

Следващият вой в многогласието като че беше само на десетина дървета от тях. На Гаспод му се стори, че тъмни силуети се мяркат през безформената снежна завеса.

— Ще замръзнем до смърт, ако сме големи късметлии — промърмори той.

Близна лицето на Керът. Обикновено след подобна постъпка жертвата подгонваше Гаспод по улицата с метла в ръка. Сега предизвика само поредното похъркване.

Мислите му се запремятаха в главата.

Разбира се, беше куче, а вълците и кучетата са… ами едно и също, нали? Всепризнат факт. Коварно гласче в мислите му подсказа, че може би само Керът ще си го отнесе. „Хайде, братя! Нека заедно тичаме диво под луната! Но първо да хапнем тая маймуна!“

А от друга страна…

Някак не си представяше вълците да заявят: „Ей, ето още един от нас!“

Отгоре на всичко бе просил, хапал, мамил и крал, без да се превърне в истинско Лошо псе.

Изискваше се най-малкото умерена ловкост в теологическите спорове, за да приемеш подобно твърдение, особено след като значителен брой наденички и пържоли бяха изчезвали от месарските магазини в зъбите на размазана от скоростта сива фурия. Въпреки това Гаспод нито за миг не се усъмни, че никога не е пресичал границата на непоправимото зло. Не бе хапал ръката, която го храни12. Не се бе излагал върху килима. Пропуск, разбира се, но какво да се прави. Такава си е кучешката душа.

Заскимтя, когато кръгът от тъмни тела се стесни.

Святкаха очи.

Отново изскимтя, но после заръмжа към едва видимата зъбата смърт. Явно не стряскаше никого освен себе си. Затова нервно размаха опашка.

— Само минавахме оттук! — сподели със задавено бодър глас. — Никому не пречим!

Нямаше как да обърка усещането, че сенките зад снежинките стават все по-плътни.

— Е, ходихте ли на почивка тази година? — успя да изписка.

Май и тази реплика не беше добре приета.

Ами какво друго да стори? Следваше Отчаяната последна битка. Доблестното куче брани Господаря.

Какво Добро куче! Жалко, че няма кой да разкаже преданието…

— Мой! Мой! — излая Гаспод и скочи с гърлено ръмжене към най-близкия силует.

Огромна лапа го свали насред полета му и го притисна разкрачен в снега. Той се взря над белите зъби и дългата муцуна в очи, които му се сториха познати.

— Ммоойй! — изръмжа вълкът.

Беше Ангуа.

Каретите напредваха със скоростта на ленив пешеходец по пътя, осеян с такива дупки под девствения сняг, че всяка можеше да изиграе ролята на капан за возилата.

Ваймс кимна сам на себе си, когато видя блещукащите светлинки по-нататък в прохода. От двете страни старите свлачища бяха обрасли с непроходима гора.

Скочи безшумно и изчезна в сумрака.

Първата карета спря пред дебел дънер, повален напряко на пътя. Нещо се размърда, изведнъж коларят тупна в снега и се завтече лудешки натам, откъдето бяха дошли.

Измежду дърветата излизаха неясни фигури. Някой спря до вратичката на първата карета и се опита да я отвори.

За миг светът затаи дъх. И фигурите сигурно доловиха какво става, защото вече отскачаха встрани, когато в каретата нещо щракна. Вратичката и рамката й се разлетяха в облак от трески.

Ваймс веднъж бе изразил мнението си, че само идиот би застанал между разпален огън и трол, който държи зареден арбалет с един тон сила на опъване на тетивата. Е, да, адът не се разтвори под краката на злополучния бандит. Просто налетя на Детритус. От няколко крачки разстояние беше трудно да се забележи разликата.

Друг се пресегна към вратичката на втората карета. Пуснатата от Ваймс стрела се заби в рамото му с тъпия удар на месарски сатър. След секунда Иниго изхвърча през прозореца, претърколи се по снега с неприсъщо за чиновник изящество, изскочи пред следващия бандит и стовари ръба на дланта си върху шията му.

Ваймс бе гледал неведнъж такива изпълнения. Обикновено само разяряваха ударения. Случваше се и да го осакатят.

За пръв път виждаше главата на жертвата да се търкулва в снега.

— Никой да не мърда!

Сибил беше избутана от каретата. Зад нея пристъпи мъж с арбалет в едната си ръка.

— Ваша светлост Ваймс! — изкрещя той.

Думите заподскачаха между гористите склонове.

— Знам, че сте тук някъде, ваша светлост Ваймс! Ето и вашата лейди! А ние сме мнозина! Излезте, ваша светлост Ваймс!

Снежинки се топяха над огньовете.

Кратко свистене беше последвано от тъп плясък на стомана в мускул. Една от закачулените фигури се свлече в снега, стиснала ранения си крак.

Иниго се изправи полека. Мъжът с арбалета като че не го забелязваше.

— Все едно играем шах, ваша светлост Ваймс! Обезоръжихме трола и джуджето! А аз държа царицата! Ако ме простреляте, дали няма и аз да имам време за един последен изстрел?

Светлината от огньовете играеше по разкривените дървета край пътя. Минаха няколко секунди.

Арбалетът на Ваймс изтрака много гръмко на камъните.

— Добро решение, ваша светлост Ваймс! Сега искам да видя и вас, моля!

Иниго пръв зърна очертанията на човека, спрял с вдигнати ръце до самия край на осветения кръг.

— Добре ли си, Сибил? — попита Ваймс.

— Малко ми е студено, Сам.

— Не си пострадала, нали?

— Не съм.

— Ваша светлост Ваймс, искам през цялото време да ви виждам ръцете!

— И сега ще ми обещаете, че ще я пуснете, а?

Пред лицето на Ваймс блесна кълбо от пламък, докато си палеше пурата.

— Ха, ваша светлост Ваймс, защо пък да го правя? Анкх-Морпорк сигурно ще плати доста парици за вас двамата!

— Тъй си и мислех — вдигна рамене Ваймс и духна клечката. Запаленият край на пурата се разгоря за миг. — Сибил?

— Кажи, Сам.

— Клекни.

Следващата секунда се изпълни с рязко вдишване на немалко чифтове дробове. Лейди Сибил се сниши пъргаво, свободната ръка на Ваймс изскочи иззад гърба му, чу се копринено шумолене и главата на мъжа зад пленничката се отметна назад.

Иниго скочи и хвана арбалета му, преди да е паднал, претърколи се и натисна спусъка. Поредната фигура се сгромоляса.

Ваймс долови трескаво раздвижване, докато помагаше на Сибил да стане и я качваше в каретата. Иниго не се виждаше. Някой писна в мрака, но гласът не му беше познат.

После… остана само съскането на снега в пламъците.

— Мисля… че се махнаха, сър — промълви Веселка.

— Не е зле и ние да се размърдаме! Детритус?

— Сър?

— Ти добре ли си?

— Много тактично настроен съм, сър.

— Вие двамата тръгвайте с другата карета, аз ще подкарам тая и да се омитаме по-скоричко, бива ли?

— Къде е господин Скимър? — попита Сибил.

Откъм гората долетя нов писък.

— Забрави го!

— Но той е…

— Забрави го!

Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-тежко валеше. Дълбокият сняг сякаш засмукваше колелата. Ваймс виждаше само тъмните коне на мътнобелия фон. По едно време облаците се разнесоха и той веднага съжали за това, защото чернилката отляво вече не беше склон, а отвесно спускаща се урва.

Щом стигнаха до равен път, видяха и светлините на странноприемница. Ваймс вкара каретата в двора.

— Детритус?

— Сър?

— Аз ще пазя да не ни ударят в гръб. Погрижи се вътре всичко да е наред, моля те.

— Да, сър!

Тролът скочи в калта и зареди нов сноп стрели в Миротвореца. Ваймс усети навреме намерението му.

— Сержант, просто почукай на вратата.

— Слушам, сър.

Тролът почука и влезе. Гълчавата вътре секна изведнъж. Ваймс чуваше приглушено обръщението на Детритус към местното население:

— Глейте сега, дукът на Анкх-Морпорк ще дойде тука. Некой да е против? Думайте по-скоричко, та да се разберем.

Долавяше и тихото бръмчене на изопнатата до скъсване тетива.

Ваймс помогна на Сибил да излезе.

— Как се чувстваш?

Тя се усмихна бледо.

— Като гледам, тази рокля вече е годна само за изтривалка. — Засмя се по-искрено, когато различи изражението му. — Сам, знаех си, че нещо ще измислиш. Станеш ли муден и равнодушен, случват се ужасии. Изобщо не се стреснах.

— Тъй ли? На мен направо ми се смръзна гов… червото, де.

— Но какво сполетя господин Скимър? Помня, че ровеше в чантата си и ругаеше…

— Подозирам, че Иниго Скимър е жив и здрав — намуси се Ваймс. — Туй обаче не важи за хората, които го доближиха.

В кръчмарската зала на странноприемницата тегнеше тишина. Мъж и жена — предполагаемият съдържател и стопанката — бяха притиснали гърбове в рафтовете зад тезгяха. Още десетина души се бяха подредили до стената с вдигнати ръце. От две-три преобърнати халби още капеше бира.

— Сичко си е мирно и тихо — обобщи Детритус.

Ваймс осъзна, че всички зяпнаха него. Сведе поглед. Ризата му беше разпрана. Кал и кръв бяха полепнали по дрехите му. Около ботушите му се образуваше мътна локвичка от разтопен сняг. А, да… В дясната си ръка още държеше арбалет.

— Малко неприятности по пътя — сподели с хората. — Ъ-ъ… Нали знаете как става. — Никой не шавна. — О, милосърдни богове! Детритус, наведи най-сетне тая проклетия надолу!

Тролът свали арбалета. Двайсетина души в залата започнаха да дишат.

Кльощавата жена излезе иззад тезгяха, кимна на Ваймс, внимателно издърпа ръката на лейди Сибил от пръстите му и посочи към широката дървена стълба. Ваймс не разбра защо се опита и да го изпепели с поглед.

Чак сега усети, че Сибил трепери. По лицето й се стичаха сълзи.

— И… ъ-ъ, съпругата ми е малко разстроена от случката — добави глуповато. — Ефрейтор Дребнодупе! — кресна, за да прикрие объркването си. Веселка влезе. — Иди с лейди Сибил и се погрижи…

Млъкна, защото гласът му потъна във врявата. Един-двама сочеха с пръсти, някой се кикотеше. Веселка се закова на място и погледна надолу.

— Какво става? — изсъска Ваймс.

— Заради мен е, сър. Джуджешката мода на Анкх-Морпорк още не е привична гледка тук.

— Твоята пола ли ги слиса толкова?

— Да, сър.

Ваймс огледа лицата. Изглеждаха по-скоро втрещени, отколкото гневни, макар че у двете джуджета в ъгъла се забелязваше явна липса на одобрение.

— Иди с лейди Сибил — повтори той.

— Може би не е най-умест… — започна Веселка.

— Гръм да удари всички! — изрева Ваймс невъздържано.

Тълпата в залата се смълча. Оръфан, изцапан с кръв луд, и то въоръжен с арбалет, не би се затруднил да овладее вниманието на аудиторията. След миг той потрепери. Жадуваше да се просне в леглото, но още по-силно жадуваше едно питие. А не можеше да си го поръча. Отдавна се познаваше. Без едно можеше, с едно — не.

— Добре, обясни ми най-сетне.

— Всички джуджета са мъже, сър. Тоест… поне съгласно традицията. И така са настроени всички тук.

— Ами стой пред вратата, затвори си очите или нещо подобно, разбрахме ли се?

Ваймс се обърна към Сибил.

— Ще се оправиш ли, скъпа?

— Извинявай, че съм ти в тежест, Сам — прошепна тя. — Беше прекалено страшно.

Природата бе причислила Ваймс към онези мъже, които са вродено неспособни да целунат жена си пред други хора. Погали я безпомощно по рамото. Тя си мислеше, че му е в тежест! Непоносимо…

— Ти само не… Ами Веселка ще… А пък аз… ще огледам всичко и веднага се връщам. Подозирам, че ще ни дадат най-хубавата стая. — Тя кимна, без да го погледне. — И… ще изляза малко на чист въздух.

Ваймс прекрачи прага. В момента не валеше. Луната начесто се криеше зад облаците, въздухът ухаеше на скреж.

Когато фигурата скочи ловко от стряхата, беше сащисана от бързината, с която тялото на Ваймс я притисна тежко до стената.

През червеникавата мъгла в очите си Ваймс се взираше в огряното от луната лице на Иниго Скимър.

— Ей сегичка ще те… — заръмжа Командирът на Стражата.

— Я погледнете надолу, ваша светлост — предложи Скимър. — Мхъ-мхъ.

Ваймс усещаше съвсем лекичкото бодване на острие, опряно в корема му.

— А ти погледни още по-надолу.

Иниго преглътна. И Ваймс държеше нож.

— Ясно. Наистина не сте джентълмен.

— Ако направиш рязко движение, ти също няма да си — обеща Ваймс. — На такова положение сержант Колън упорито му вика „безотходница“.

— Уверявам ви, че няма да ви убия.

— Знам — подсмихна се Ваймс. — Но дали ще опиташ?

— Не. Задачата ми е да ви опазя, мхъ-мхъ.

— Ветинари ти я възложи, нали?

— Знаете, че никога не разкриваме имената на…

— Вярно. Много сте почтени — изплю думата Ваймс, — макар и само в някои неща.

И двамата се поотпуснаха.

— Изоставихте ме обкръжен от врагове — изрече Скимър, но почти без да влага укор.

— Че пука ли ми какво ще правиш с тая бандитска сбирщина? Ти си професионалният убиец тук.

— А как ме разкрихте, мхъ-мхъ?

— Ченгето наблюдава как ходят хората. Не си ли чувал клачианската поговорка „Краката са второто ни лице“? Твойта походка на безобидна писарушка беше твърде изпипана, за да е истинска.

— Нима само по това познахте, че…

— А, не. Ти не хвана портокала.

— Хайде, де…

— Слушай внимателно — хората или ловят, или се присвиват. Ти обаче веднага разбра, че не е опасно, и не мръдна. А когато ти хванах ръката, напипах метал под плата. Докато пътувахме, пратих съобщение по кулите с твойто описание.

Ваймс пусна Иниго и прекрачи към каретата, обръщайки гръб на убиеца. Взе нещо от капрата, върна се и го тикна под носа на дребосъка.

— Знам, че е твое. Измъкнах го от чантата ти. Ако някога спипам човече с такова нещо в Анкх-Морпорк, тъй ще му вгорча живота, както само едно ченге умее! Разбрахме ли се?

— Ако спипате някого с подобен предмет в Анкх-Морпорк, ваша светлост, значи е голям късметлия, щом Гилдията на убийците не се е добрала първа до него. Мхъ-мхъ. Включен е в списъка на пособията, забранени за употреба в чертите на града. Но сега сме далеч от Анкх-Морпорк, мхъ-мхъ.

Ваймс превъртя нещото в ръцете си. Малко приличаше на чук с дълга дръжка или неправилно изработен далекоглед. Общо взето, представляваше мощна пружина. По което не се различаваше особено от арбалета.

— Адски мъчно се зарежда — сподели Командирът на Стражата. — Едва не си изсипах карантиите, докато го притисках в една скала. И с него можеш да стреляш само веднъж.

— Но пък никой не очаква изстрела, мхъ-мхъ.

Ваймс кимна. Човек можеше дори да скрие оръжието в крачола на панталона си, макар че мисълта за толкова набрана мощ в близост до плътта ти биха понесли само нерви от стомана. И други части от тялото трябваше да са от стомана, за да понесат случайна злополука…

— Туй не е оръжие — заяви Ваймс, — а служи за убийства.

— Че за какво са тогава оръжията? — възрази Иниго.

— А, не позна. Оръжията помагат да не убиваш. Тях просто ги… носиш. За да се виждат. Да възпират. Не са като тая измишльотина. Криеш я, накрая я вадиш и убиваш в тъмното. Къде е другото нещо?

— Моля, ваша светлост?

— Острието за длан. Не ме забълбуквай.

Иниго разкърши рамене. Движението изстреля сребриста ивица от ръкава му. Острието беше старателно оформено да приляга към ръба на дланта и имаше мека подложка от кече. Под ръкава щракна ключалка.

— О, богове! — издиша сърдито Ваймс. — Човече, ти имаш ли представа колко пъти са се опитвали да ме затрият?

— Да, ваша светлост. Девет пъти. Гилдията вдигна цената ви до 600 000 долара. И при последното запитване не се яви нито един доброволец. Мхъ-мхъ.

— Ха!

— Между другото и съвсем неофициално бихме искали да се осведомим… Ще ви бъдем благодарни да ни кажете къде се намира тялото на достопочтения Юстъс Басингли-Гор.

Ваймс се почеса по носа.

— Оня, който се опита да отрови крема ми за бръснене ли?

— Същият, ваша светлост.

— Ами ако тялото му не е особено добър плувец, все още е на кораб, който се отправи към Джат покрай нос Ужас. Платих на капитана хиляда долара да не сваля веригите от него, докато не подминат Замбинго. Туй пък означава, че на тялото му предстои дълга приятна разходка до дома през джунглите на Клач. Сигурно там знанията за редки отрови ще му бъдат от полза, но се боя, че повечко ще трябва да набляга на противоотровите.

— Хиляда долара!

— Е, намерих в джобовете му хиляда и двеста. Остатъка дарих на Слънчевия приют за болни дракони. Впрочем имам и разписка. Подозирам, че много държите на формалностите.

— Откраднал сте му парите?… Мхъ-мхъ…

Ваймс помълча, докато си поеме дъх. После заговори абсолютно безстрастно.

— Нямах намерение да харча от своите. А той току-що се бе опитал да ме затрие, нали? Смятайте, че съм вложил парите за подобряване на здравето му. Естествено ако след време дойде да се видим, ще се постарая да си получи всичко, което му се полага.

— Аз съм… смаян, ваша светлост. Мхъ-мхъ. Басингли-Гор необичайно умело боравеше и с меча.

— Нима? Обикновено не изчаквам да узная в какво ги бива вашите хора.

Иниго си позволи една от скъперническите си усмивки.

— А преди два месеца сър Ричард Лидлили бе намерен вързан за фонтана на площад Сатор, при това боядисан в розово и с флагче, втъкнато в…

— Оня ден бях настроен снизходително — обясни Ваймс. — Съжалявам, но не участвам във вашите игрички.

— Убийствата не са игра, ваша светлост.

— Но вие въпреки всичко се опитвате да си играете.

— Все пак трябва да има някакви правила. Иначе ще настъпи пълна анархия. Мхъ-мхъ. Вие се придържате към собствените си убеждения, ние — към нашите.

— Значи те изпратиха да ме пазиш?

— Имам и други умения, но… да.

— А защо си мислиш, че ще имам нужда от тебе?

— Е, ваша светлост, тук няма правила. Мхъ-мхъ.

— Почти през целия си живот се разправям с типове, които не знаят що е правило!

— Да, разбира се. Но когато убиете обикновените бандити, те не се вдигат от гроба да ви досаждат отново…

— Никого не съм убивал!