Петият слон

Сякаш вълчият облик се смаляваше, а човешкият наедряваше — едновременно, в същото пространство, с миг на ужасно разкривяване, докато формите се преливаха една в друга.

Ето го очаквания миг на объркване…

Стигна му да забие главата на мъжа в камъка с целия остатък от силите си. Въпреки адския шум наоколо му се стори, че чу пукот.

Ваймс се изтласка от камъните и пое надолу с течението. Само се опитваше да не потъне. Във водата се провлачваха кървави струи. Досега не бе убивал с голи ръце. Всъщност никого не бе убивал нарочно. Да, имаше смъртни случаи, защото когато противниците се търкалят по стръмния покрив, въпрос на късмет е кой върху кого ще се приземи долу. Това е друго. С тази мисъл Ваймс заспиваше всяка нощ.

Зъбите му тракаха, от яркото слънце го боляха очите, но… Чувстваше се добре.

Дори му се искаше да се налага с юмруци по гърдите и да надава оглушителни вопли.

Те искаха да го убият!

„Накарай ги да си останат вълци — посъветва го тихо безплътно гласче. — Колкото по-дълго са на четири лапи, толкова по-малка полза имат от ума си.“

Другият глас, нажежен до червено от свирепост, се обади много по-навътре: „Избий ги всичките!“

Яростта кипеше и пропъждаше студа.

Краката му докоснаха дъното.

Тук реката се разливаше почти до размерите на езеро. Широка ледена ивица бе пропълзяла навътре от брега, тук-там покрита с купчинки навят сняг. Над нея се стелеше мъгла с дъх на сяра.

Самотен върколак, може би спътникът на онзи, който се носеше безжизнен по течението, го наблюдаваше от брега.

Ваймс изджапа до ръба и се опита да изпълзи отгоре, но ледът изпращя зловещо под тежестта му и пукнатините се стрелнаха на криволици във всички посоки.

Звярът пристъпи по-наблизо, но внимаваше къде стъпва. Ваймс отчаяно опита отново и този път голям леден къс се преобърна и го захлупи. Главата на човека се скри под водата. Чакащата твар постоя още секунда-две и се промъкна по-напред върху леда. Ръмжеше към тънките цепнатини, появяващи се под всяка преместена лапа.

Една сянка се плъзна в плиткото. И водата сякаш избухна — Ваймс разби леда под върколака, стегна злобно ръцете си около ребрата му и го завлече в реката.

Един нокът раздра кожата на хълбока му, но Ваймс обвиваше с ръце и крака съществото, докато се премятаха бясно под леда. Знаеше, че участва в екстремален тест за белодробен обем. Но нали не той току-що бе загубил целия си въздух? Стискаше яростно, водата звънеше в ушите му, звярът се мяташе и го драскаше, а когато стигна до избора да се пусне или да се удави, Ваймс изскочи ни повърхността.

Никой не го захапа. Проби си път до брега през нацепения лед, отпусна се на колене и повърна.

Навсякъде из планините отекваше вой.

Ваймс се надигна. По ръцете му се стичаше кръв. Въздухът и тук вонеше на развалени яйца. А на около два километра от него стърчеше сигналната кула.

… с каменни стени и врата, която се залоства…

Затътри се нататък. Снегът под краката му отстъпваше на жилава трева и мъх. Въздухът се сгорещяваше, но Ваймс предположи, че вече го мъчи треска. По едно време се огледа и разбра къде е попаднал.

Пред себе си виждаше гола пръст и камънаци. На някои места шаваха и бълбукаха лениво.

Навсякъде около него бликаха лоени гейзери. Съскащите локвички бяха заобиколени с пръстени от древна, отдавна гранясала жълта лой — толкова противна, че и Сам Ваймс би се замислил, преди да си топне залъка в нея, ако не е особено гладен. Дори различаваше отгоре някакви черни точки. Оказаха се насекоми, на които природата не бе дала шанс да натрупат опит в оцеляването.

Сега снегът се стелеше на гъста пелена, лоените гейзери плюеха и цвърчаха.

Ваймс тупна на колене. Всичко го болеше. Не само мозъкът му пишеше чекове, които тялото не можеше да осребри. Проблемът се усложняваше от опитите на ходилата да вземат назаем пари, които краката нямаха у себе си, а мускулите на гърба му като че тършуваха за дребни монетки, търкулнали се зад възглавничките по дивана.

Все още никой не го догонваше. Би трябвало да са прекосили реката.

В същия миг видя един. А би могъл да се закълне, че го нямаше преди секунда. И друг излезе спокойно иззад висока пряспа.

Седнаха и се вторачиха в него.

— Хайде, бе! — кресна им Ваймс. — Какво чакате?

По локвичките лой около него изскачаха съскащи мехури. Тук обаче беше топличко. Щом те не искаха да се размърдат и той нямаше да ходи никъде.

Погледът му се прикова в дърво до последните гейзери. Личеше, че е едва живо, по краищата на дългите клони имаше мазни буци, но беше подходящо за катерене. Ваймс се напрегна да пресметне на око разстоянието и да премери спрямо него бързината си.

И върколаците извиха глави да погледнат дървото. Още един се бе примъкнал от друга посока. Ставаха три чифта зорки очи.

Ваймс осъзна, че те няма да се втурнат, преди той да побегне. Иначе се губеше цялото удоволствие.

Вдигна рамене, обърна гръб на дървото… извъртя се диво и затича към него. Докато преполови разстоянието, започна да се бои най-силно от възможността сърцето му да изскочи през гърлото, но продължи. Подскочи тромаво, хвана се за един от по-ниските клони, изтърва го, пльосна, изправи се с хриптене, пак докопа клона и успя да се издърпа, очаквайки всеки миг първото боцкане от върховете на стискащи зъби.

Застина на клатушкащия се клон. Върколаците не бяха шавнали, само зяпаха с любопитство.

— Ах, вие, мръсни гадове! — изръмжа Ваймс.

Надигнаха се и тръгнаха към дървото, като избираха старателно къде да стъпят. Той се покатери по-нагоре.

— Анкх-Морпорк! Господин Цивилизован! Къде са ти сега оръжията, Анкх-Морпорк?

Позна гласа на Волфганг. Плъзна поглед по преспите, които вече се запълваха с виолетовите сенки на гаснещия следобед.

— Видях сметката на двама от вас!

— Ох, как ще ги болят главите до утре! Ние сме върколаци, Анкх-Морпорк! Твърде трудно е да ни спре някой!

— Ти нали каза, че…

— Анкх-Морпорк, вашият господин Слийпс бягаше по-бързо от теб!

— Достатъчно бързо ли?

— Не! А мъжът с малката черна шапка се биеше по-умело от теб!

— Достатъчно умело ли?

— Не! — весело изрева Волфганг.

Ваймс пак заръмжа. Дори наемните убийци не заслужават такава смърт.

— Слънцето скоро ще залезе! — подвикна той.

— Знам. Излъгах те за залеза!

— Ами тогава събуди ме на зазоряване. Имам нужда от сън!

— Ще умреш от студ, Цивилизован!

— Още по-добре!

Ваймс проучваше възможностите, предлагани от съседните дървета. Дори скокът да го пренесеше до някое, бяха иглолистни — хем боли, хем е лесно да тупнеш долу.

— Аха, това сигурно е прочутото анкх-морпоркско чувство за хумор!

— Не, най-обикновена ирония! — кресна Ваймс, а погледът му още шареше, търсейки въздушен път за спасение. — Ще познаеш, че сме стигнали до прочутото анкх-морпоркско чувство за хумор, когато започна да дрънкам за цици и пръдни, надуто копеле такова!

Е, какъв избор имаше в момента? Да си виси на дървото и да умре или да побегне и да умре. Би предпочел поне да умре цял, а не на мръвки.

— СПРАВЯШ СЕ ОТЛИЧНО ЗА МЪЖ НА ТВОЯТА ВЪЗРАСТ.

Смърт седеше малко над него.

— А бе, ти само подире ми ли вървиш?

— НЕ СИ ЛИ ЧУВАЛ ИЗРАЗА „СМЪРТ БЕШЕ ВЕЧЕН НЕГОВ СПЪТНИК“?

— Ама повечето време не те виждам!

— НЕ Е ЛИ ВЕРОЯТНО ТВОЯТ УСЕТ ДА СЕ Е ИЗОСТРИЛ ПОРАДИ СЕРИОЗНА ЛИПСА НА ХРАНА, СЪН И КРЪВ?

— А ще ми помогнеш ли?

— Е… ДА.

— Кога?

— АМИ… КОГАТО БОЛКАТА СТАНЕ НЕТЪРПИМА. — Смърт се поколеба, но продължи. — ОЩЕ ДОКАТО ГО КАЗВАХ, СЕ ДОСЕТИХ, ЧЕ НЕ ОЧАКВАШ ТОЧНО ТАКЪВ ОТГОВОР.

Слънцето доближаваше хоризонта, наедряваше и червенееше.

Надбягване със слънцето… Поредният любим спорт в Юбервалд. Да се прибереш вкъщи невредим, преди светилото да се е скрило.

До целта имаше цял километър, по стръмен склон и до колене в сняг.

Някой се катереше по дървото. Стволът се тресеше. Ваймс погледна надолу. В студения синкав здрач един гол мъж кротко се издърпваше от клон на клон.

Ваймс побесня. Това вече беше непоносимо!

Онзи долу изсумтя — хлъзна се по залоената кора и едва се задържа.

— КАК СЕ ЧУВСТВАШ В МОМЕНТА?

— Я да млъкваш! Видение нещастно!

Сигурно би могъл да се възползва от някаква слабост на върколаците. За около секунда бяха уязвими при преобразяването, но те вече знаеха, че той се е досетил…

Нямаха оръжия. Нали забеляза липсата им и в замъка? А в замъците винаги са окачени разни оръжия — копия, бойни брадви, нелепи брони, огромни старинни мечове… Дори вампирите си бяха украсили стените с няколко рапири. Все пак и те понякога са принудени да си помогнат с по-дълго острие.

Но не и върколаците. Ангуа също се двоумеше, преди да посегне към дръжката на меча си. За върколака оръжието е най-презреният избор.

Ваймс сключи крака около клона и се завъртя с главата надолу, когато гадът се покатери още по-наблизо. Стовари юмрука си по ухото му, успя и да го цапардоса по носа.

Върколакът му отвърна със зашеметяващ пестник и битката щеше да приключи, но пък допусна неволната непредпазливост да се окаже в обсега на Ваймсовия Лакът.

Заслужаваше си главните букви. Той му бе донесъл победата в безброй улични схватки. Още в началото на кариерата си като стражник Ваймс се бе убедил, че гробищата са пълни с идиоти, които са чели в захлас книжката на маркиз дьо Въртиопаш. А най-важното в боя е мръсникът отсреща да престане да те удря колкото се може по-скоро. Не се стремиш да печелиш точки. Ваймс често бе попадал в обстоятелства, когато дори не можеше да замахне свястно, затова пък добре прицеленият лакът решаваше спора, особено с помощта на точно изстреляно нагоре коляно.

Заби лакътя си в гърлото на върколака и чу очаквания страшен звук. Веднага се вкопчи в косата му и я дръпна свирепо, после отново заби основата на дланта си в носа на съществото. Лудешки се опитваше да му отнеме всякаква възможност да се опомни. Твърде добре виждаше изпъкналите мускули на мъжа.

Щом не можеше да мисли, върколакът реагира по навик.

Отново настъпи миг на морфологична неяснота. Носът се превърна в муцуна, докато юмрукът на Ваймс пореше въздуха към него. Но когато вълкът разтвори челюсти да захапе, случиха му се две неща.

Първо го осени прозрението, че е високо в клоните на дърво, но формата му е предназначена преди всичко за бързо тичане по земята. После го сполетя гравитацията.

— Долу може да властва обичаят — изгъргори Ваймс, докато лапите драскаха неумело по кората на дървото, — но тук съм аз.

Протегна ръце, хвана се за един клон и ритна с двата крака. Вълкът изскимтя. Звукът се повтори, щом туловището му се блъсна в по-долните клони.

Съществото отново се опита да промени формата си — така в секундата на падането съчета всички качества на твар, която не умее да се задържа по дърветата, и на друга твар, която не умее да скача ловко.

— Прецаках те! — ревна Ваймс.

Вълчи гърла нададоха вой от горите наоколо.

Клонът, на който се държеше Ваймс, се прекърши. Отначало увисна на мрачния панталон на вуйчо Ваньо, но вехтият плат се разпра.

Падаше по-бързичко, защото върколакът бе прочистил ствола от клони, затова пък се приземи меко върху съществото, което тъкмо бе решило да се надигне.

Ръката на Ваймс напипа счупен клон.

Оръжие.

Щом пръстите му се сгърчиха, мисълта го напусна. Каквото и да я заместваше в клетките на мозъка, бликаше от отдавна отминали хилядолетия.

Върколакът пак се изправи и скочи. Клонът го улучи по главата.

От сър Самюъл Ваймс се вдигаха облаци пара. Той се заклатушка напред и заръмжа нещо нечленоразделно. Отново стовари сопата си. И изрева. Нямаше думи. Този звук бе предшествал словото. Ако изобщо имаше смисъл, състоеше се в раздразнението, че не може да причини още повече болка…

Вълкът заскимтя, свлече се, претърколи се на гръб… и се преобрази.

Човекът протегна жално окървавената си ръка.

— М-мол-ля…

Ваймс се поколеба, вдигнал клона над главата си.

Кървавочервената ярост се изцеди от главата му. Стоеше на замръзнал планински склон, студът сковаваше всичко, без да дочака залеза, бяха го оставили на мира и можеше да се добере до кулата…

Върколакът се хвърли и във въздуха си възвърна вълчето тяло. Ваймс се просна по гръб в снега. Усети животинския дъх, миризмата на кръв, но не и болка…

Не го разпраха нокти, не го разкъсаха зъби.

Някой махна туловището от него.

— Сър, този път бяхте на косъм — укори го бодър глас. — Уверявам ви, не бива да имате милост към тях.

Копие бе пронизало върколака.

— Керът?

— Ей сега ще запалим огън. Щом натопим клоните в лоените гейзери, веднага ще пламнат.

— Керът?

— Не ми се вярва да сте хапвал нещо наскоро. Толкова близо до града не е лесно да се открие дивеч, но ние още имаме…

— Керът?

— Ъ-ъ… Да, сър?

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Малко е оплетено, сър. Нека ви помогна да се изправите…

Ваймс отблъсна ръката му.

— Щом стигнах дотук, все ще мога да стана.

Изнуди краката си да го държат.

— Сър, както виждам, лишил сте се от панталона си.

— Ами да, иначе как ще разправят хората за прочутото анкх-морпоркско чувство за хумор? — изсъска Ваймс.

— Само че… Ангуа скоро ще се върне и… и…

— Капитане, семейството на сержант Ангуа много обича да търчи из гората по гол г… задник, де.

— Вярно, сър, но… Тоест… Нали се сещате… Не е…

— Добре, давам ти пет минути да ми намериш дрехи от магазина. Иначе… Ей, а къде се дянаха проклетите върколаци? Очаквах да падна в купчина от гладни челюсти, а вместо тях изникна ти — много ти благодаря! — но пък няма никакви върколаци!

— Сър, сродниците на Гавин ги разгониха. Сигурно сте чул как виеха.

— Сродниците на Гавин ли? А така! Страхотно! Много се радвам! Браво на тебе, Гавин! И кой, да му се не знае, е Гавин?!

Самотен вой откъм далечен хълм.

— Това беше Гавин.

— Вълк ли? Значи Гавин е вълк? Вълците ме спасиха от върколаците ли?

— Че какво лошо има, сър? Ако се замислите, същото е като да ви спасят хора от върколаците.

— Ако се замисля, най-добре ще съм, като си полегна — със слаб глас отвърна Ваймс.

— Да отидем при шейната, сър. Тъкмо щях да ви кажа, че намерихме вашите дрехи. Така ви откри Ангуа.

След десет минути Ваймс седеше до огъня, облечен и наметнат с одеяло, а светът му изглеждаше малко по-смислен. Добре му идваше и парчето печено еленско. Твърде гладен беше, за да се замисля защо касапинът е използвал зъбите си.

— Значи вълците дебнат върколаците?

— Може и така да се каже, сър. Гавин гледа какво става, за да знае и Ангуа. Те са… стари приятели.

Мълчанието продължи една секунда в повече.

— Доста умен ще да е за вълк — отбеляза Ваймс, защото не измисли по-дипломатична реплика.

— Той е необикновен, сър. Ангуа твърди, че някой от далечните му прадеди трябва да е бил върколак.

— Възможно ли е?

— Тя е сигурна, сър. А казах ли ви, че е дошъл чак в Анкх-Морпорк? В големия град… Представяте ли си какво му е било?

Ваймс се озърна, защото долови някакво раздвижване зад гърба си. Огромен вълк стоеше на самата граница на осветения кръг. Взираше се съсредоточено в него. Не беше само погледът на звяр, който го преценява като храна и опасност. Зад тези очи нещо му взимаше мярката. А до вълка едно дребно, но доста гордо помиярче се чешеше трескаво.

— Я, Гаспод ли виждам? — сепна се Ваймс. — Псето, дето се навърта около Участъка?

— Да, той… ми помогна да стигна дотук — призна Керът.

— Няма и да те питам как е станало — поклати глава Ваймс. — Всеки миг ще се отвори вратичка в някое дърво и ще изскочат Колън и Ноби, нали?

— Надявам се да избегнем такава случка, сър.

Гавин се излегна недалеч от огъня и този път се зае да наблюдава Керът.

— Капитане…

— Да, сър?

— Сигурно забеляза, че не ти досаждам с въпроси защо и Ангуа, и ти сте тук.

— Да, сър.

— Е?

Ваймс си мислеше, че вече разпознава изражението на Гавин, макар пред него да имаше муцуна, а не лице. Така гледа и някой джентълмен, поседнал на кафе близо до входа на банката, за да види кой влиза и излиза, изобщо какво става наоколо.

— Възхищавах се на дипломатичния ви подход, сър.

— Хъм… Какво? — промълви Ваймс, който се бе вторачил във вълка.

— Сър, оценявам стремежа ви да отбягвате такива въпроси.

И Ангуа се появи до огъня. Ваймс проследи как тя огледа всички и приклекна в снега точно по средата между Керът и Гавин.

— Вече са на много километри оттук. Здравейте, господин Ваймс.

Още няколко секунди мълчание.

— Никой нищо ли няма да ми каже? — разсърди се накрая Командирът на Стражата.

— Моето семейство се опитва да провали коронацията — подхвърли Ангуа. — Заговорничат с някои джуджета, които не искат… тоест искат Юбервалд да си остане откъснат от останалия свят.

— Туй вече го схванах. Тичането през замръзнала гора, за да си спасиш живота, те открехва за какви ли не тайни.

— Налага се да добавя, сър, че брат ми е убил онези мъже от сигналната кула. Там миризмата му е навсякъде.

Гавин издаде гърлен звук.

— Също и миризмата на друг мъж, когото Гавин не е разпознал. Знаем само, че често се е криел в гората и е наблюдавал нашия замък.

— Май е бил Слийпс. Един от нашите… агенти.

— Бивало си го е. Успял е да се добере до лодка десетина километра надолу по реката. За негова зла участ в нея го е чакал върколак.

— Аз се отървах заради водопада — сподели Ваймс.

— Сър, имате ли нещо против да говоря откровено? — подвоуми се Ангуа.

— Че ти винаги тъй си говориш.

— Сър, можели са да ви докопат, когато си поискат. Истината ви казвам. Чакали са да стигнете до кулата, за да нападнат сериозно. Предполагам, че според Волфганг така е щяло да бъде символично… или нещо подобно.

— Разправих се с трима от тях!

— Вярно е, сър. Но не бихте могъл да се разправите с трима наведнъж, нали? Волфганг се е забавлявал до насита. Винаги така е извъртал играта. Способен е да предвижда какво ще стане. И е любител на засадите. Харесва му нещастникът да е на броени метри от финала, преди да му се нахвърли. — Ангуа въздъхна. — Вижте, сър, не ми се ще всичко да потръгне още по-зле…

— Той убива хора!

— Да, сър. Но майка ми е само една невежа снобка, а баща ми е доста изкуфял. Толкова дълго остава във вълчия си вид, че почти е забравил как да се държи сред хора. Не живеят в истинския свят. Искрено се заблуждават, че Юбервалд ще си бъде същият и занапред. Малко неща тук заслужават внимание, затова пък са си наши. Волфганг е един жаден за кръв идиот, който вярва, че върколаците са родени да властват. И най-лошото е, сър, че той не нарушава обичая.

— О, богове!…

— Обзалагам се, че веднага би намерил цял куп свидетели, за да потвърдят как е давал всекиму преднина според обичая. Такива са правилата на играта.

— В тях да не влиза и набъркването в делата на джуджетата? Откраднал е Питата или я е подменил, или… още не знам. Но едно окаяно джудже вече умря заради него! Веселка и Детритус са под домашен арест! Иниго също е мъртъв! Сибил е заключена някъде! И ти си седнала да ми разправяш, че всичко върви както си му е редът?!

— Сър, нравите тук са други — намеси се Керът. — Само преди десетина години замениха „божия съд“ със съдебен процес, и то защото разбраха, че юристите са далеч по-страшни от боговете.

— Трябва да се върна веднага в Начук. Ако са сторили нещо лошо на Сибил, хич не ми пука какви са тук нравите.

— Господин Ваймс! — възкликна Керът. — Останал сте без сили!

— Ще изкретам някак. Хайде, накарайте няколко вълка да теглят шейната…

— Не можем да ги накараме, сър. Трябва да помолим Гавин.

— Аха. Ъ-ъ… Бихте ли му обяснили колко сме закъсали?

„Ей ме на — мръзна насред гората и зяпам как една млада хубавица си ръмжи с вълк. Туй не се случва често. Е, не и в Анкх-Морпорк. Тук представлението може и да се изнася всеки ден.“

След време шест вълка позволиха да бъдат впрегнати и изтеглиха шейната с Ваймс нагоре по склона до пътя.

— Спрете!

— Сър, какво има? — разтревожи се Керът.

— Искам оръжие! В кулата трябва да има нещо!

— Сър, можете да вземете моя меч. Имаме и… ловни копия.

— Знаеш къде да ги денеш тия ловни копия…

Ваймс ритна вратата. Бе навял нов сняг, заглаждайки вълчите и човешките следи.

Чувстваше се като пиян. Части от мозъка му ту се включваха, ту изключваха. Под клепачите му сякаш имаше шкурка. И само приблизително владееше краката си.

Момчетата от сигналната кула са имали все някакво оръжие…

Дори чувалите и буретата ги нямаше. Е, сред хълмовете живееха немалко селяни, а зимата наближаваше. Хората от кулата вече не се нуждаеха от храната. Дори Ваймс не би си позволил да нарече това кражба.

Качи се в горната стая. Зорките горски жители бяха шетали и тук. Но не бяха изтъркали кървавите петна от пода, нито бяха взели малката кръгла шапка на Иниго, която чудато стърчеше забита в дървената стена.

Ваймс я издърпа и напипа под тънкия филц на периферията метал с остротата на бръснач.

Шапка на убиец. А, не беше прав. Спомни си уличните разправии, които бе гледал като хлапе — биеха се къркащи до забрава мъже, за които дори бъхтането с голи юмруци беше глезотия. Някои от тях зашиваха остриета на бръсначи в шапката си, за да си помогнат при някое по-разгорещено меле. Шапка на човек, който няма да се откаже от никое дребно предимство.

Тук обаче не му бе послужила.

Пусна я на пода и зърна кутията с мортирите. Дори на нея бяха посегнали, но късите тръби просто се въргаляха по дъските. Кой знае за какво ги бяха помислили мародерите.

Прибра ги в кутията. Е, нещо, с което трудно улучваш и хамбар, не може дори да се нарече оръжие. Имаше и други пръснати неща. Момчетата от кулата си бяха забравили някои лични вещи. Снимки, окачени с кабари на стената. Дневник, лула, принадлежности за бръснене. Всички кутии бяха изсипани на пода…

— Сър, най-добре е да тръгваме — обади се Керът откъм стълбата.

Тези хора са били убити. Побягнали са в мрака, а по петите са ги гонили чудовища. После някакви тъпооки селяндури, на които не би им хрумнало да помогнат, са дошли да ровят във вещите им.

„Проклятие!“ Ваймс изръмжа, събра всичко в една кутия и я извлече до стъпалата.

— Ще приберем тия неща в посолството. Нищичко няма да оставя на тукашните лешояди. И хич недей да спориш с мене!

— Не бих дръзнал, сър.

Ваймс се поколеба.

— Керът… Оня вълк и Ангуа…

Пак млъкна. Как, по дяволите, да продължиш такова изречение?

— Сър, те са стари приятели.

— Тъй, значи… — По лицето на Керът пак не беше изписано абсолютно нищо освен обичайната открита за света честност. — Ами… добре тогава.

След минута продължиха по пътя си. Ангуа тичаше във вълчия си вид далеч пред шейната до Гавин. Гаспод се сгуши под одеялата.

„Пак се надбягвам със залеза — помисли Ваймс. — Де да знам защо. За компания си имам върколак и един вълк, който е още по-страшен. Седя в шейна, теглена от вълци, и нищичко не мога да им заповядам. Туй го няма в наръчника на ченгето.“

Дремеше и с полуотворени очи гледаше как слънчевият диск просветва между боровете.

Как би могъл някой да открадне Питата от пещерата?

Бе казал истината, че има поне десетина начина, но до един прекалено рисковани. Твърде много зависеха от късмета и от немарливостта на пазачите. А в това престъпление като че никой не бе разчитал на късмет.

Не Питата беше важна, а междуособиците сред джуджетата — да нямат крал, да се сражават в подземната тъма. А Юбервалд и занапред да си тъне в мрак. Изглежда беше важно да стоварят вината върху краля. Нали той не е опазил Питата?

Каквото и да са измислили, трябвало е да пипат чевръсто. И от сигналите кули са имали полза. Волфганг подхвърли нещо за изобретателните хора в Анкх-Морпорк. Не джуджета, а хора.

Сонки, хвърлен в собствения си казан с течен каучук…

Потапяш дървена ръка и я вадиш с ръкавица. Ръка в ръкавица…

Не е важно къде слагаш нещото, важно е къде се намира то според хората. Само това има значение и поддържа магията.

Спомни си и първото, което му хрумна, докато Веселка се вглеждаше в пясъка по пода на пещерата. Полицейското звънче в главата му се раздрънча трескаво.

— Моля, сър? — обади се Керът.

— Ъ?

Ваймс принуди клепачите си да се вдигнат.

— Сър, извикахте нещо.

— Какво?

— „Изобщо не са я откраднали тая гадост!“

— Ех, че мръсници… Знаех си, че почти бях напипал нишката! Всичко си идва на мястото, ако не се опитваш да мислиш като джудже. Хайде да проверим дали Сибил е добре, а после, капитане, ще отидем да…

— Да сритаме някого по четирибуквието ли?

— Правилно!

— Сър, има едно затруднение…

— И то е?…

— … че сте избягал престъпник.

За миг се чуваше само съскането на плъзгачите по снега.

— Да-а — проточи Ваймс, — знам, че не сме в Анкх-Морпорк. Никой не пропуска да ми го натяква. Но където и да отидем, капитане, ние си оставаме стражници.

Самотна свещ гореше до прозореца. Капитан Колън седеше наблизо и зяпаше отнесено.

Уставът изискваше в Участъка денонощно да има дежурни. Точно за това се грижеше Колън.

Дъските на пода в дежурната стая долу поскърцваха и се наместваха в ново положение. Нямаше кой да ходи неспирно по тях. И столовете, сгрявани доскоро от поредица задници, се охлаждаха с тихо пъшкане.

Една-единствена мисъл бръмчеше из главата на Фред Колън.

„Господин Ваймс ще изкука по-зле и от Ковчежника. Ще се развърти като Библиотекаря, когато му викаш «маймуна».“

Ръката му по своя воля се спусна към чекмеджето на бюрото, а самият Колън гледаше все така изцъклено.

Чу се хрускането на захарна бучка.

Пак валеше сняг. Стражникът, когото Ваймс наричаше Колонеск, се облягаше лениво под навеса до градската порта откъм Главината на Диска. Бе стигнал до съвършенство в изкуството да спи прав и с отворени очи. В какво друго да напредваш през сякаш безкрайните нощни смени?

Женски глас изрече до ухото му:

— Можем да се разберем по два начина.

Позата му изобщо не се промени, нито посоката на погледа му.

— Нищо не си видял. Така е, нали? Само кимни.

Кимна веднъж.

— Разбран човек. И не си ме чул да те доближавам, нали?

Той кимна.

— Значи няма и да знаеш кога съм си отишла, нали?

Той кимна.

— Не искаш никакви неприятности, нали?

Той кимна.

— Не ти плащат достатъчно, за да си рискуваш кожата, нали?

Той кимна много енергично.

— И без това все на теб се падат нощните смени.

Ченето на Колонеск увисна. Която и да беше тази жена в сенките, тя му четеше мислите.

— Симпатяга си ти. Стой си тук и се грижи никой да не открадне портата.

Колонеск не забравяше да гледа право напред. Чу скрибуцането и глухия удар от отварянето и затварянето на портата. Сети се, че женският глас изобщо не спомена другия начин, и много му олекна.

— А какъв е другият начин? — попита Ваймс в този миг.

— Щяхме да влезем от другаде — отвърна Ангуа.

По улиците почти не се мяркаха минувачи. Изглежда в Юбервалд залезът налагаше свой полицейски час. И добре, че беше така, защото Гавин ръмжеше неуморно.

Керът се върна откъм ъгъла, иззад който надничаше.

— Навсякъде около посолството пазят джуджета. Сър, не ми се виждат особено сговорчиви.

Ваймс погледна към краката си. Стоеше върху решетка, от която се кълбеше пара.

Капитан Тантони от Стражата на Начук не беше никак доволен от задачата си. Бе гледал операта предишната нощ, а после му се стори, че видя случки, за които по-късно чу категоричното опровержение на бургмистера. Разбира се, предпочиташе да изпълнява заповеди. Няма да загазиш, ако се подчиняваш. Всеки от стражниците знаеше това. Този път обаче не се чувстваше в безопасност.

Бе чувал, че в Анкх-Морпорк си вършели работата по друг начин. За милорд Ваймс се говореше, че бил готов да арестува когото и да било.

Тантони седеше зад бюрото във фоайето на посолството, за да държи под око главния вход. Постара се да разположи разумно хората си из сградата. Нямаше никакво доверие на джуджетата отвън. Те споменаха, че имали заповед да застрелят Ваймс, щом го зърнат. Що за безсмислица? Все пак беше редно да има някакъв процес, нали?

До ушите му стигна шумолене от горния етаж. Тантони се изправи полека и посегна към арбалета си.

— Ефрейтор Светлз?

Пак се чу тих звук. Тантони пристъпи към стълбата.

Ваймс стоеше на горната площадка. По ризата му имаше червени петна, кръв засъхваше и на едната му буза. За ужас на капитана той тръгна надолу по стъпалата.

— Ще ви застрелям!

— Аха, такава ли била заповедта?

— Да! Спрете веднага!

— Щом бездруго ще ме застреляш, защо да спирам? Капитане, не ми се вярва човек като тебе да го направи. Имаш мозък в главата си. — Ваймс отпусна ръка на парапета. — Не трябваше ли вече да си повикал другите стражници?

— Казах ви да спрете!

— Знаеш кой съм. Ако ще натискаш спусъка на тая проклетия, не се бави. Преди това обаче ще ти подскажа, че за да не съсипеш кариерата си, по-добре е да дръпнеш шнурчето на звънчето. Какво толкова би могло да те сполети? Прицелил си се в мене. Но има нещо, което искам да научиш.

Тантони го изгледа недоверчиво и все пак пристъпи встрани, за да дръпне шнурчето.

Игор излезе безшумно иззад близката колона.

— Да, гошподарю?

— Би ли обяснил на тоя младеж къде се намира?

— Той е в Анкх-Морпорк, гошподарю — безметежно заяви Игор.

— Е, чатна ли, капитане? И няма нужда да ядеш Игор с поглед. Когато ме посрещна с тия думи, не го разбрах, но после ми светна. Туй е посолство, синко — напомни Ваймс и продължи надолу по стълбата, — значи си на моя земя. Добре дошъл в Анкх-Морпорк. В нашия град живеят хиляди емигранти от Юбервалд. Да не искаш заради тебе да започне война?

— Но… но… те ми казаха… възложиха ми… А вие сте престъпник!

— Капитане, сбърка. Точната дума е обвиняем. А ние в Анкх-Морпорк не убиваме хората, докато са само обвиняеми. Поне не нарочно. От никого не приемаме такива заповеди.

Ваймс взе арбалета от безволно отпуснатите ръце на Тантони и пусна стрелата в тавана.

— А сега отпрати хората си оттук.

— Значи съм в Анкх-Морпорк? — смънка капитанът.

Колкото и да беше зле, Ваймс си въобрази, че е доловил слабото му място.

— Именно — потвърди и обгърна с ръка раменете на Тантони. — Град, в чиято Стража винаги ще има място за млади способни мъже…

Тялото на капитана се изопна като дъска. Той отблъсна ръката на Ваймс.

— Оскърбявате ме, милорд. Тук е моята родина!

— Аха, схванах.

Ваймс усети с гърба си, че Керът и Ангуа наблюдават сценката от горната площадка.

— И не искам страната ми да се посрами — продължи Тантони. — Не е почтено да ме карат да върша това. Видях какво стана снощи. Вие изтласкахте краля настрана, а вашият трол дори улови полилея! А после започнаха да твърдят, че сте се опитал да убиете краля и че сте убил няколко джуджета при бягството си…

— Ти ли командваш Стражата тук?

— Не. Това е задължение на бургмистера.

— А той от кого получава заповедите си?

— От кого ли не — горчиво промълви Тантони.

Ваймс кимна. „И тая попара съм я изсърбал до дъното…“

— Ще се опиташ ли да ни пречиш, когато излизаме оттук?

— Но как си представяте да излезете? Сградата е обкръжена от джуджета!

— Ще използваме… дипломатически канали. Ти ми кажи къде са и веднага ще ти се махнем от главата. Ако искаш, ще те прасна по главата и ще те вържа…

— Не е необходимо. Тролът и джуджето са в подземието. А нейна светлост е… където я е отвел баронът.

По гръбнака на Ваймс плъзна свръхпрегрята, но и вледеняваща тръпка.

— Баронът я е отвел ли? — попита прегракнал.

— Ами да. — Тантони заотстъпва по-надалеч от новото изражение на Ваймс. — Сър, тя ме увери, че познава баронесата! Били приятелки още от училище! И се надявала, че можели бързо да оправят всичко! И тогава…

Гласът на капитана се стопи в мълчание от погледа на Ваймс, чийто глас пък беше толкова монотонно заплашителен, колкото и вдигнато за удар копие.

— Стоиш тук пред очите ми в лъскавия си нагръдник, с тъпия си шлем, с меч без дори едничка вдлъбнатинка по острието, в шутовските си гащи… И ти ми разправяш, че си позволил жена ми да бъде отведена от върколаци?!

Тантони се дръпна още по-назад.

— Дойде самият барон…

— А ти не се караш с барони. Ясно. Ти с никого не се караш. Ще ми се да ти река нещо — срам ме е, ама много, че някой като тебе се нарича стражник. Сега ми дай ключовете. — Капитанът аленееше до препотяване. — Подчинявал си се на всякакви заповеди. Дори… не си… помисляй… да не… изпълниш… тая заповед!

Керът слезе и отпусна ръка върху рамото му.

— По-спокойно, господин Ваймс.

Тантони гледаше ту единия, ту другия. И взе животоспасяващо решение.

— Милорд, надявам се… да намерите нейна светлост. — Извади връзката ключове от джоба си и ги подаде. — Искрено се надявам.

Ваймс, който още не можеше да си поеме дъх, безмълвно връчи ключовете на Керът.

— Пусни ги да излязат — изхриптя след малко.

— Вие да не отивате в замъка на върколаците? — задъха се на свой ред Тантони.

— Да.

— Нямате никакъв шанс срещу тях, милорд. Те правят каквото пожелаят.

— Значи е време да ги спрем.

— Не можете. Старият поне разбираше нуждата от правила, но Волфганг не се съобразява с нищо!

— Значи е още по-неотложно да го спрем. Здрасти, Детритус. — Тролът отдаде чест. — Виждам, че си носиш арбалета. Добре ли се държаха с тебе?

— Викаха ми „тъп трол“ — мрачно отвърна сержантът. — И един ме срита.

— Тоя ли беше?

— Не.

— Той обаче е техният капитан — съобщи Ваймс и се дръпна. — Сержант, слушай моята заповед — застреляй го!

За частица от секундата тролът опря приклада на арбалета в рамото си и се прицели над внушителния сноп стрели. Тантони пребледня.

— Хайде, де — подкани Ваймс. — Нали ти заповядах, сержант?

Детритус наведе арбалета към пода.

— Ама аз не съм чак толкоз тъп, сър.

— Туй беше заповед!

— Сър, тая заповед да я пъхнете, дето Големия Трегер навря цял чувал чакъл! Моите уважения, разбира се.

Ваймс прекрачи към тресящия се Тантони и го потупа по рамото.

— Само исках да ти втълпя туй-онуй в главата.

— Да, ама — обади се Детритус — ако намерите оня, дето ме срита, с голям кеф ще му перна едно шамарче. То си личи кой беше, щото куцука.

Лейди Сибил отпи предпазливо от виното. Вкусът му не беше особено приятен. Много неща не бяха особено приятни напоследък.

Тя не се смяташе за умела готвачка. Всъщност никой не се и досети да я научи на готварско изкуство дори в пансиона за благородни девици. Там се подразбираше, че други ще се занимават с кухненската работа, пък и поначало вечерята ще е за петдесетина гости, които ще използват поне по четири вилици. Най-добре се справяше с префърцунените сладкиши върху изящни салфетчици.

Сибил обаче готвеше на Сам, защото я подтикваше смътното убеждение, че съпругата е длъжна да го върши. Пък и неговото лапане напълно си пасваше с нейното готвене. Сам обичаше препечените наденички и препържените яйца, от които вилицата отскача при първата атака. На предложението да му бъде поднесен черен хайвер би отговорил с молба да го намажат върху по-тлъста палачинка. Лесно беше да му угодиш, ако имаш повечко мас в килера.

Но вкусът на храната тук издаваше, че я е приготвил някой, който дори не се е опитвал да го прави досега. Сибил разгледа кухнята, когато Серафина я разведе набързо из замъка. По размер помещението подхождаше по-скоро на селска къщурка. Затова пък килерите с дивеча повече приличаха на градска кланица. Сибил за пръв път виждаше такъв брой мъртви твари, събрани на едно място.

Дразнеше я увереността, че месото от сърна не се поднася варено, и то с хрупкави картофки. Стига да бяха картофи, които обикновено не сивеят. Дори Сам, който се радваше на черните бучици в пюрето, би пуснал някоя хаплива забележка. Но Сибил беше добре възпитана — ако не можеш да кажеш нищо мило за гозбите, намери друг повод.

— Това са… много интересни съдове — постара се тя. — Ъ-ъ… ти сигурна ли си, че няма по-скорошни вести?

Опитваше се да не поглежда към барона. Той също не обръщаше внимание нито на Сибил, нито на съпругата си, а гонеше огромно парче месо из чинията си, сякаш бе забравил как да държи ножа и вилицата.

— Волфганг и приятелите му още претърсват навън — потвърди Серафина. — Но времето е ужасно за един беглец.

— Не е беглец! — сопна се Сибил. — Сам не е виновен за нищо!

— Да, разбира се. Всички доказателства срещу него не са особено убедителни — сговорчиво отвърна баронесата. — Аз обаче ти предлагам, щом снегът в проходите бъде разчистен, да се върнеш в безопасността на Анкх-Морпорк заедно със… служителите си. Преди тук да се е разбушувала истинската зима. Ние познаваме страната си, мила. Ако съпругът ти е жив, можем да… направим нещо за него.

— Няма да допусна да го позорят така! И ти видя как той спаси краля!

— Убедена съм, че точно така е постъпил. Уви, в онзи миг говорех със съпруга си, но нито за секунда не бих се усъмнила в думите ти. А вярно ли е, че е избил всички онези мъже в прохода Вилинос?

— Моля?… Но те бяха бандити!

В другия край на масата баронът най-сетне взе мръвката и се опита да я разкъса със зъби.

— Е, да. Разбира се. Да…

Сибил си потърка носа разсеяно. Почти нищо на света не би я принудило да обвини Сам Ваймс в убийство… тоест същинско убийство, дори свидетелските показания на трима богове, както и клетвена декларация, изписана в небесата. Но и до нея стигаха по обиколни пътища разни истории. Сам събираше много ярост и понякога я отприщваше наведнъж. Например при онази страшна случка с момиченцето и бандата в Кукличките. Когато Сам разбил вратата на бърлогата им, видял, че някой от тях дори откраднал едната обувка на момиченцето. Сибил бе дочула мърморенето на Детритус, че ако и той не бил там, единствен Сам Ваймс щял да излезе жив от свърталището.

Тя завъртя глава печално.

— Много ми се иска да се излегна във ваната…

В другия край на масата нещо издрънча.

— Скъпи, защо не си изядеш вечерята в… съблекалнята? — подхвърли баронесата, без да се озърне. Усмивката й към Сибил стана някак крехка. — Всъщност нямаме такова… ами… помещение в замъка. — Хрумна й подходящо обяснение. — Използваме горещите извори. Несравнимо по-хигиенични са.

— В гората ли?

— О, съвсем наблизо са. А бързият пробег в снега много освежава тялото.

— Мисля, че предпочитам да си полегна — непоколебимо заяви лейди Сибил. — Но ти благодаря за предложението.

Отиде в лъхащата на мухъл спалня, сдържайки беса си, както подобаваше за една дама.

Не успя да се принуди да изпита симпатия към Серафина. А това я стъписваше, защото поначало се отнасяше доброжелателно дори към Ноби Нобс, което пък свидетелстваше за сериозните успехи на възпитателките й. Но баронесата-върколак направо й лазеше по нервите. Спомняше си, че и в училище не я харесваше.

Сред купчините ненужен умствен багаж, с който бяха натоварили младата Сибил, за да затруднят стъпките й в живота, особено й тежеше внушението да се държи мило с хората и да им казва приятни за слуха неща. Защото хората смятаха държанието й за неоспоримо доказателство, че тя не е способна да мисли.

Не можа да понесе думите на Серафина за джуджетата — те във всичко били „под хората“. Е, да, повечето от тях наистина живееха под земята, но Сибил много харесваше джуджетата. Серафина говореше за троловете, сякаш бяха предмети. Сибил не се бе срещала с много тролове, но онези, които познаваше, прекарваха живота си в отглеждане на своите деца и търчане с пот на челото подир поредния долар.

Най-лоша беше твърдокаменната заблуда на Серафина, че Сибил охотно ще се съгласи с мнението й, защото е дама. В образованието на Сибил Рамкин философията на морала не бе заемала почетно място, защото то бе отредено за аранжирането на цветя. Тя все пак стигна бързо до прозорливия извод, че в какъвто и да е спор правдата не е на страната на Серафина.

Бе й писала всяка година само защото така постъпваха всички. Възпитаните хора пращат писма на старите си приятели, ако ще и да не са много приятелски настроени към тях.

Седеше на леглото и зяпаше стената, когато се разнесоха първите крясъци — тогава разбра, че Сам е жив, защото единствен той успяваше толкова да вбеси когото трябва.

И чу как превъртяха ключа в бравата на спалнята.

Сибил се разгневи.

Беше едра и добродушна. Времето, прекарано в училището, не бе сред най-скъпите й спомени. Събрани на едно място момичета не са най-подходящата среда за едрите и добродушните от тях, защото тълкуват тези качества като глупост и — още по-лошо — глухота.

Лейди Сибил надникна през прозореца. Намираше се два етажа над двора.

Решетката бе предназначена да пречи само някому, който е решил да влети отвън, а отвътре прътите се вадеха лесно от гнездата им. На леглото бяха постлани вонящи на мухъл, но дебели и здрави чаршафи. Всичко това едва ли би вдъхновило средностатистическия човек, обаче животът в затворено учебно заведение за момичета от добро потекло всъщност е школа за хитроумни начини да се измъкваш.

Пет минути след превъртането на ключа на прозореца беше останал само един прът и той шаваше с измъчено чегъртане. Явно нещо тежко се спускаше по чаршафите, завързани за него със спретнат възел.

Пламъците на факли се стелеха край стените на замъка. Противният червено-черен флаг плющеше. Ваймс погледна от моста. Реката беше далеч долу и белееше още преди да достигне водопада. На тази прехвърлена над пропастта ивица единствените посоки бяха напред и назад.

Огледа войската си. За жалост това занимание не му отне много време. Дори и ченге може да брои до пет. Тук бяха също Гавин и вълците му, които се спотайваха между дърветата. И накрая, ама съвсем накрая беше Гаспод, същинският ефрейтор Нобс на кучешкия свят, който се присламчи без покана.

Имаше ли друго предимство? Е, врагът предпочиташе да не прибягва до оръжия. Не е никаква утеха, ако си спомниш, че по желание се сдобива с твърде неприятни зъби и нокти.

Той въздъхна и погледна Ангуа.

— Не съм забравил, че те са семейството ти. Няма да те укоря, ако стоиш настрана.

— Ще видим, сър.

— А как ще влезем, сър? — обади се Керът.

— Ти как би решил проблема?

— Първо бих потропал на портата, сър.

— Сериозно? Сержант Детритус, пристъпи напред, моля.

— Сър!

— Пръсни я на трески тая проклета порта!

— Ей сегинка, сър!

Тролът огледа замислено портата и започна да обтяга допълнително тетивата на арбалета. Макарата му се опъваше, но безуспешно. Ваймс се обърна към Керът.

— Нали не сме в Анкх-Морпорк?

Детритус опря приклада в рамото си. Чу се тежък звън. Ваймс изобщо не видя как снопът стрели се отдели от оръжието. Вероятно още в първите два-три метра се нацепиха. На половината път към портата разширяващият се облак пламна от триенето с въздуха.

В портата се блъсна огнено кълбо, което се мереше по неукротимост с Петия слон и се движеше със значителна част от местната скорост на светлината.

— Детритус… — промърмори Ваймс, когато тътенът заглъхна. — Туй не е арбалет, ами стихийно бедствие.

Парчета от овъглената порта падаха из двора.

— Господин Ваймс — намеси се Ангуа, — вълците няма да влязат. Гавин ще дойде заради мен, но те няма да посмеят дори заради него.

— Че защо?

— Защото са вълци, сър. В сградите не се чувстват у дома си.

За миг единственият звук беше скърцането, с което Детритус презареждаше арбалета.

— Ами майната му — отсече Ваймс, извади меча си от ножницата и закрачи напред.

Лейди Сибил отдели някак омотаната рокля от бельото си и пристъпи предпазливо в тесния двор. Ако се ориентираше правилно, бе се озовала някъде зад замъка.

Долепи се до стената — доколкото това действие й беше достъпно, — когато чу някакъв звук. Стисна по-здраво железния прът, украсявал доскоро прозореца.

Едър вълк се показа иззад ъгъла, понесъл кост между челюстите си. Едва ли очакваше да я види. И несъмнено не очакваше железния прът.

— Ох, толкова съжалявам — промълви Сибил по навик, когато звярът се свлече на каменните плочи.

Откъм отсрещната страна на двора отекна взрив. Явно Сам влизаше в замъка.

— Сър, дали ни чуха? — попита Керът.

— Капитане, май ни чуха и в Анкх-Морпорк. Е, къде са всичките тия върколаци?

Ангуа мина пред останалите.

— Оттук.

Поведе ги по ниски стъпала и бутна една от вратите на вътрешната крепост. В залата горяха факли.

— Ще ни оставят пролука за бягство — промърмори Ангуа. — Винаги го правят.

Две по-малки врати в отсрещния край на залата се отвориха. Нямаха дръжки. Тези приспособления не са удобни за боравене с лапи.

Влезе Волфганг. Придружаваха го още половин дузина върколаци, пръснаха се наоколо и се излегнаха. Загледаха се в нашествениците с жадно любопитство.

— О, Цивилизован! — весело възкликна Волфганг — Ти победи в играта! Искаш ли да опитаме пак? При втора игра измисляме нещо по-интересно! Например отхапваме единия крак на противника!

— Май предпочитам анкх-морпоркското чувство за хумор — поклати глава Ваймс. — Къде е жена ми, мръснико?

Още чуваше как Детритус обтяга тетивата. Това му беше слабостта на грамадния арбалет. Можеше да се нарече скорострелно оръжие само по геоложките мерки за време.

— Я виж — Делфина! — бодро забеляза сестра си Волфганг. — Брей, какво ни е довлякла котката!

Той вече не обръщаше внимание на Ваймс. Пристъпи напред и от гърлото на Ангуа се изтръгна ръмжене. Този звук вцепеняваше мигновено почти всички печени кримки в Анкх-Морпорк, особено насред тъмна уличка. Гавин се обади с по-дълбок бас.

И Волфганг спря.

— Волфи, не ти стига мозъчето — нежно промълви Ангуа. — Ти не можеш сам да си измъкнеш главата от мокра кесия. Къде е мама? — Тя плъзна поглед по просналите се на пода върколаци. — Здрасти, чичо Улф… лельо Хилда… Магуен… Нанси… Юнити… Цялата глутница се е събрала, а? Само татко го няма, но сигурно се въргаля някъде. Що за семейство!…

— Настоявам тази гнусна сбирщина да напусне веднага — изрече баронесата, щом влезе в залата. Вторачи се яростно в Детритус. — Как си посмяла да доведеш трол в този дом!

— Я, макарата не ще да мръдне повече — жизнерадостно сподели Детритус и вдигна бръмчащия арбалет. — Накъде да стрелям, господин Ваймс?

— Олеле, само не тук! Между четири стени сме!

— А, само додето натисна спусъка, сър.

— Колко цивилизовано — изсъска баронесата. — Напълно в стила на Анкх-Морпорк. Въобразявате си, че низшите раси ще отстъпят при първата заплаха?

— Погледнахте ли портата си, преди да дойдете тук? — учтиво се осведоми Ваймс.

— Ние сме върколаци! — изщрака с челюсти баронесата. — Вашите глупави играчки не ни плашат.

— Но доста ще ви поизмъчат. А сега доведете лейди Сибил!

— Лейди Сибил се оттегли за отдих. А във вашето положение, господин Ваймс, не можете да настоявате за нищо. Ние не сме издирваните престъпници. — Ченето му увисна от тази наглост, а баронесата продължи: — Играта е в пълно съгласие с обичая. Провежда се поне от хиляда години. И в какво друго прегрешение ще ни обвините? Че сме откраднали любимия камък на джуджетата? Ние не…

— Знаете, че Питата не е била открадната. А аз знам, че…

— Нищо не знаете! Затова пък подозирате всичко и всекиго. Такъв сте си по природа.

— Вашият син каза…

— За съжаление моят син е развил до съвършенство всеки мускул в тялото си, само че е пропуснал да се позанимава с мозъка си. Осмелявам се да предположа, че в цивилизования Анкх-Морпорк ви е позволено да нахлувате в домовете на хората и да ги рушите. Но в нашата изостанала провинция обичаят изисква да имате нещо повече от голословни обвинения.

— Надушвам страха — обади се Ангуа. — Излива се на талази от теб, майко.

— Сам?

Всички се озърнаха. Лейди Сибил с много озадачен и разгневен вид стоеше на площадката на стълбите. Държеше леко огънат железен прът.

— Сибил!

— Тя ми каза, че си избягал и всички тук се опитвали да те спасят. Не е било вярно, нали?

Ужасно е да си го признаеш, но когато вече притискаш плешките си до стената, обзема те готовност да си послужиш с всяко оръжие, попаднало ти подръка. А в момента Ваймс долавяше, че Сибил е заредена и готова за изстрел.

Тя се погаждаше с хората. И на практика от момента, в който проговори, я учеха как да слуша. Сибил умееше да слуша така, че събеседниците й се изпълваха със самочувствие. Вероятно беше свързано някак с факта, че от невръстно дете си беше едро момиче. Опитваше се да изглежда малка, затова пък околните сякаш порастваха изведнъж. Разбираше се с хората с почти същата лекота като Керът. Не беше чудно, че и джуджетата я харесваха.

Освен това в „Справочникът на Туърп“ й бяха посветени няколко страници — огромни яки котви, забити в миналото. А джуджетата много почитаха онези, които знаеха пълното име на своя пра-пра-пра-прадядо. Отгоре на всичко Сибил нямаше дарбата да лъже — веднага се изчервяваше. Тя беше непоклатима като скала. В сравнение с нея дори Детритус изглеждаше някак мекушав.

— Скъпа, ние потичахме с наслада в горите — процеди Ваймс през зъби. — Сега те моля да дойдеш с нас, защото мисля, че е време да си побъбрим с краля. Ще му обясня всичко. Най-сетне разнищих тая история.

— Джуджетата ще ви убият — вметна баронесата.

— С тях все някак мога да се надбягвам — отвърна Ваймс. — А сега си тръгваме. Ангуа?

Ангуа не бе помръднала. Очите й не се отделяха от майка й и ръмжеше неспирно.

Ваймс разпозна признаците. Бе ги наблюдавал всяка събота вечер в баровете из Анкх-Морпорк. Космите настръхваха и накрая беше необходимо някой само да счупи бутилка. Или дори да мигне.

— Тръгваме си, Ангуа — повтори той.

Керът се пресегна и хвана ръката й. Тя се извъртя озъбена. Овладя се за частица от секундата.

— А, ето го момчето… — гърлено произнесе баронесата и говорът й стана по-завален. — Пррредаваш нарррода си заррради това?

Ушите й се удължаваха. И мускулите на лицето й зашаваха странно.

— И на какво дррруго те научи Анкх-Морррпорррк?

Ангуа потрепери.

— На самообладание. Да си вървим, господин Ваймс.

Върколаците скъсяваха полека разстоянието до отстъпващите заднешком натрапници.

— Не им обръщайте гръб — безизразно нареди Ангуа. — И не бягайте.

— Няма нужда да ми напомняш — изсумтя Ваймс.

Наблюдаваше Волфганг, който се плъзгаше гъвкаво по пода и се взираше в тях. „На вратата ще се скупчат…“ Ваймс погледна Детритус. Гигантският арбалет се люшкаше наляво-надясно заради опитите на трола да държи всички върколаци на прицел.

— Стреляй — подсказа му Ангуа.

— Това е семейството ти! — възкликна Сибил.

— Скоро ще оздравеят, повярвайте ми!

— Детритус, стреляй само при нужда — заповяда Ваймс, когато доближиха подвижния мост.

— Значи сега — натърти Ангуа. — Рано или късно Волфганг ще се нахвърли и ще вдъхне смелост на другите…

— Сър, трябва да ви кажа нещо — обади се Веселка. — Крайно спешно е. И много важно!

Ваймс погледна към отсрещния край на моста. В мрака се тълпяха фигури. Факлите осветяваха брони и оръжия, които препречваха пътя.

— Е, нямаше как да стане по-зле.

— Би могло — вдигна рамене лейди Сибил, — ако мостът гъмжеше от змии.

Керът се обърна рязко, щом чу кикота на Ваймс.

— Сър?

— Няма нищо, капитане. Гледай какво правят ония мръсници. С войниците после ще се разправяме.

— Само кажете кога, сър — напомни Детритус.

— Няма къде да мърррдате — заръмжа баронесата. — Стррражник! Изпълни задълженията си!

Една от фигурите крачеше по моста с факел в ръка. Капитан Тантони се изравни с Ваймс и го изгледа ядно.

— Отдръпнете се, сър — заповяда той. — Отдръпнете се или се кълна в боговете, че ще ви арестувам, ако ще и да сте посланик!

Кръстосаха погледи и Ваймс се извърна пръв.

— Направете му място да мине. Човекът е решил да си изпълни дълга.

Тантони кимна едва забележимо, продължи напето по моста и спря само на две крачки от баронесата. Отдаде чест.

— Махни тези хора! — сопна му се тя.

— Вие ли сте лейди Серафина фон Юбервалд? — попита Тантони, застинал вдървено.

— Знаеш коя съм, човече!

— Настоявам да говоря с вас във връзка с обвинения, които бяха отправени пред мен.

Ваймс стисна клепачи. „Горкичкият идиот… Изобщо не съм искал да те…“

— Какво?! — не разбра баронесата.

— Милейди, бяха ми представени твърдения, че член или членове на вашето семейство са участвали в заговор с цел да…

— Как дррръзваш! — нададе вой Серафина.

Волфганг скочи и бъдещето се накъса на поредица от мимолетни сцени.

Още във въздуха той се преобрази във вълк.

Ваймс докопа приклада на арбалета и го дръпна надолу в мига, когато Детритус натисна спусъка.

Керът се втурна напред, преди Волфганг да се стовари върху гърдите на капитан Тантони.

Грохотът на пламтящото кълбо от хиляди дървени тресчици отекна из замъка.

И Керът стигна до Волфганг със скок. Удари го с рамо и двамата се проснаха на моста.

После събитията отново потекоха свързано, сякаш някой бе оправил скоростта на магическия фенер, който ги прожектираше.

Керът се изправи пъргаво и…

„Ох, прави го, защото сме в чужбина! — втрещи се Ваймс. — Иска всичко да е достойно.“

Керът се бе изпъчил срещу върколака, свил юмруци пред гърдите си — точно според „Фиг. 1“ от „Благородното изкуство на юмручния бой“. Стойката наистина правеше добро впечатление до момента, в който противникът ти строши носа с еднолитровата си халба.

В юмруците на Керът се криеше силата на ковашка преса. Успя да удари Волфганг два пъти, докато онзи се надигаше.

Върколакът повече се озадачи, отколкото пострада. После се преобрази, хвана връхлитащия юмрук с двете си ръце и стисна. За ужас на Ваймс той пристъпи без никакво усилие, изтласквайки Керът назад.

— Ангуа, не смей да мърдаш! — предупреди ухиленият Волфганг. — Иначе ще му счупя ръката. Всъщност бездруго ще му я счупя. Ами да!

Ваймс дори чу пращенето. Лицето на Керът побеля. Когато някой те е хванал за счупената ръка, вече си напълно в негова власт. „Богове, поредният идиот…“ Нали когато ги повалиш, не бива да им позволиш да станат! Проклет да е во веки веков маркиз дьо Въртиопаш! Учтивостта не е излишно качество и за ченгето, но едва след като просне вилнеещия престъпник.

— Аха! Той има и други кости! — напомни Волфганг и избута Керът още малко. Озърна се към сестра си. — Стой си там! Иначе съвсем ще го повредя! Е, тъй и тъй му е писано да страда…

Не довърши изречението, защото Керът го ритна в корема.

Волфганг отлетя, но превърна падането в задно салто. Приземи се като пружина, пак скочи към изумения Керът и го удари два пъти в гръдния кош. Все едно някой плесна с лопата по мокър бетон. Върколакът сграбчи падащия мъж, вдигна го с една ръка над главата си и го захвърли пред Ангуа.

— И той е много цивилизован! — кресна радостно. — Ето ти го, сестричке!

Ваймс чу някакъв звук до хълбока си. Гавин гледаше настръхнал и гърлото му клокочеше. И мъничкото кораво ядро от цинизъм в душата на Ваймс вметна: „Е, ти поне има от какво да си доволен.“

Струйки пара се издигаха от тялото на върколака, то лъщеше в светлината на факлите. Пръснатата по раменете руса коса сияеше като нахлупен на главата ореол.

Ангуа коленичи до неподвижния Керът, лицето й застина. Ваймс очакваше тя да изпищи от ярост.

Вместо това чу плач.

А до него Гавин заскимтя. Гледаше ту Ангуа, която се опитваше да вдигне Керът, ту Волфганг.

— Има ли други? — нетърпеливо попита върколакът, подскачайки по гредите на моста. — Ти какво ще кажеш, Цивилизован?

— Сам! — изсъска Сибил. — Ти не можеш…

Ваймс измъкна меча си от ножницата. И без това нямаше значение дали държи оръжие. Волфганг вече не си играеше, нямаше да удари и да се дръпне. Тези ръце можеха да минат през корема на Ваймс и да се подадат през гърба му…

Нещо се стрелна край рамото му. Гавин се блъсна в гърлото на Волфганг и го събори. Двамата се претърколиха по моста и върколакът си възвърна вълчия вид, за да захапе озъбените срещу него челюсти. Разделиха се, обиколиха се и пак се вкопчиха.

Като насън Ваймс слушаше тих глас някъде откъм краката си:

— В града нямаше да изкара и пет минути с такива тъпи номера. Ако и там се биеше тъй, щяха да го смелят на кайма! Да не се бе пръквал оня маркиз! — Гаспод се ежеше, късата му опашка потрепваше. — Ех, че глупчо! Ще му покажа аз как се побеждава в кучешки бой!

Вълците се въргаляха един друг по моста. Волфганг се опитваше да разпори корема на Гавин. Тогава Гаспод притича с писклив лай и се шмугна към слабините на върколака. Диво квичене прониза ушите на стоящите наоколо, а ръмженето на Гаспод стана доста по-приглушено. Волфганг се изстреля отвесно нагоре и Гавин заби глава в него. Тримата се блъснаха в парапета, разтрошиха го, увиснаха за миг в пращяща от свирепост топка и се стрелнаха към ревящата разпенена река.

Откакто Тантони тръгна по моста, не бе минала и една минута.

Баронесата се взираше в пропастта. Ваймс не я изпускаше от поглед.

— Сержант — подхвърли той на Детритус, — сигурно ли е, че няма защо да се боиш от върколаци?

— Абсолютно, сър. Пък и аз пак си заредих арбалетчето.

— Тогава влез в замъка и доведи местния Игор — спокойно нареди Ваймс. — Ако някой реши да ти се пречка, стреляй по всички вътре.

— Няма проблеми, сър.

— Няма да си играем на господин Умерен.

— Тъкмо сега съм й забравил правилата на тая игра.

— Върви. Сержант Ангуа?

Тя не го погледна.

— Сержант Ангуа!

— Защо сте толкова… хладнокръвен? — озъби му се Ангуа. — Той е ранен.

— Знам. Иди да си поприказваш с ония стражници пред моста. Като ги гледам, уплашиха се. Не искам никакви нещастни случаи. Ще имаме нужда от тия момчета. Веселке, покрий двамата капитани с нещо топло.

„Ох, да имах и аз с какво да се сгрея!“ Мислите му капеха мудно като замръзваща вода. Струваше му се, че само да помръдне и по него ще запука лед.

— А сега, госпожо — вторачи се в баронесата, — вие ще ми предадете Гранитната пита.

— Той ще се върне! — процеди тя. — Такова падане е нищо за него! И тогава ще те намери.

— За последен път… Искам каменната реликва на джуджетата. Вълците чакат наблизо. А джуджетата чакат в града. Дайте ми Питата и може би всички ще оцелеем някак. Засега опитвам с дипломация. Не ме карайте да предпочета нещо друго.

— Ако кажа само една дума…

Ангуа отново заръмжа. Сибил доближи баронесата и я награби.

— Нито веднъж не ми отговори на писмата! От толкова години ти пиша!

Серафина я зяпна смаяно, както се случваше на мнозина сполетени от привидно нелогичните нападки на Сибил.

— Щом знаете, че Питата е при нас — промълви тя на Ваймс, — би трябвало да знаете и че не е истинската. Каква ли полза ще имат джуджетата от нея!

— Да, поръчали сте я в Анкх-Морпорк. Защо ли направо не са й ударили печат „Произведено в Анкх-Морпорк“! Но някой затри човека, който я направи. Туй си е убийство. И е незаконно. — Ваймс кимна на баронесата. — Може да не знаете, но си имаме закони вместо обичаи.

Гаспод се измъкна немощно от реката и застана треперещ на облите камъчета. Всяка частичка от тялото му го болеше. В ушите му се блъскаше гаден звън. По единия му крак се стичаше кървава струйка.

Последните няколко минути бяха малко смътни, но все пак си спомни, че се състояха почти само от вода, която го налагаше немилостиво.

Разтръска се и ледените висулки по козината му издрънчаха.

По навик застана до най-близкото дърво и трепна от болка, когато вдигна крак.

— ИЗВИНЯВАЙ, НО…

Мълчание, изпълнено с напрегнат размисъл.

— Туй не биваше да го правите — изхриптя накрая Гаспод.

— СЪЖАЛЯВАМ. МОЖЕ БИ НЕ ИЗБРАХ НАЙ-ПОДХОДЯЩИЯ МОМЕНТ ДА СЕ ОБАДЯ.

— Ами ако се поболея от стряскането?

— ПРОСТО НЕ ЗНАМ КАКВО ДА КАЖА…

— И какво ще стане сега? — въздъхна Гаспод.

— МОЛЯ?

— Мъртъв съм, нали?

— НЕ. ДА СИ ПРИЗНАЯ, ТОВА МНОГО МЕ ИЗНЕНАДВА, НО ТВОЕТО ВРЕМЕ ОЩЕ НЕ Е ДОШЛО.

Смърт извади пясъчен часовник изпод наметалото си, погледна го срещу звездите и се отдалечи по брега.

— Да ме прощаваш, ама никакъв шанс ли нямам да ме откараш донякъде? — попита Гаспод, който едва куцукаше подире му.

— ДОРИ НИЩОЖЕН НЯМАШ.

— Ясно, ама като съм дребно псе в тоя дълбок сняг, ще ми замръзнат… нали се сещаш, де…

Смърт спря до водата. В плиткото лежеше тъмен силует.

— Ох… — задави се Гаспод.

Смърт се наведе. Блесна синя светлина, после той изчезна.

Гаспод потрепери. Наджапа в реката и побутна с муцуна подгизналата козина на Гавин.

— Не е редно да става тъй — залая тихичко. — Да беше човек, щяха да те положат на голям кораб, а с отлива щяха да го подпалят и да го пуснат в морето. Не биваше да сме само ти и аз в тоя леден пущинак.

Нещо трябваше да се направи. И костният мозък му го подсказваше. Замъкна се обратно на брега и се покатери с усилие върху дънера на паднала върба.

Прокашля се. И започна да вие.

Отначало и на самия него му звучеше зле, но воят се засили и се изчисти, набра звучност… а когато Гаспод спря, за да си поеме дъх, вече се носеше от гърло на гърло из цялата гора.

Обгърна го, свали го от дънера и го тласна нагоре по склона. Сякаш го вдигаше, когато газеше в преспите. Плъзгаше се между дърветата — плетеница от толкова гласове, че придобиваше собствен живот. По-късно Гаспод си спомни как се чудеше дали воят не е стигнал чак до Анкх-Морпорк.

Или много по-надалеч.

Ваймс неволно се възхити на баронесата. Тя не се предаваше дори и натикана в ъгъла.

— Не знам нищо за ничия гибел…

Откъм гората ги връхлетя многогласен вой. Колко ли вълци се криеха там? Никога не можеш да ги зърнеш, но отпушат ли гърла, вече ти се привиждат зад всяко дърво. А този вик на вълчите души сякаш падаше във въздушно езеро и вълните се разнасяха в безкрая.

Ангуа отметна глава и изкрещя. После налетя към баронесата. Дъхът й съскаше между зъбите, пръстите й се сгърчиха.

— Дай му… проклетия камък… Някой… от вас… ще посмее ли… да ми се изпречи? Сега? Дай му камъка!

— Каква жлополука е штанала?

Игор се клатушкаше през разбитата порта, следван от Детритус. Видя двамата повалени мъже и изприпка към тях като огромен паяк.

— Донеси камъка — ръмжеше Ангуа. — А после… ще си… отидем. И оттук го надушвам. Или искаш да мина през вас, за да го взема?

Серафина се опита да устои на погледа й, но след миг се завъртя на пети и изтича в замъка. Другите върколаци се отдръпнаха, сякаш от очите на Ангуа ги шибаха камшици.

— Ако не успееш да помогнеш на тези хора — каза Ваймс на коленичилия Игор, — имам лоши опасения за бъдещето ти.

Игор само кимна.

— Ей тожи — посочи Тантони — има шамо ражкъшани мушкули, ще го жашия жа нула време. А тожи… — потупа лекичко Керът — … е ш лошо шчупена ръка. — Вдигна глава за миг. — Гошподарят Волфганг пак ли ше е жабавлявал?

— Ще го оправиш ли? — сопна се Ваймс.

— Днеш е къшметлия — закима Игор. — Дори мога да го поправя. Току-що получих два бъбрека, чудешен комплект. Принадлежаха на младия гошподин Крапанти. Той ижобщо не пиеше. Жалко, че попадна под онажи лавина…

— А нуждае ли се от тези бъбреци? — намеси се Ангуа.

— Не, но винаги шъм кажвал, че човек трябва да ше штреми към шъвършенштво.

Игор се ухили. Беше странна гледка. Белезите запълзяха по лицето му като гъсеници.

— Само се погрижи за ръката му — непреклонно отсече Ваймс.

Баронесата се върна, заобиколена от неколцина върколаци. И те отскочиха, щом Ангуа се озърна.

— Вземете непотребния боклук! — изфуча Серафина. — Нищожен фалшификат. Това не е престъпление!

— Аз съм полицай — изрече Ваймс. — Винаги мога да открия престъпление.

Шейната се носеше надолу към Начук, ускорявана от собствената си тежест. Стражниците от града тичаха до нея, от време на време я насочваха или побутваха. След като капитанът им пострада, бяха объркани и ядосани. Нямаха никакво желание да се подчиняват на Ваймс, но правеха каквото им кажеше Ангуа — тя беше от съсловието, което по традиция заповядваше тук.

Двамата ранени бяха сложени в шейната и увити в одеяла.

— Ангуа… — подвикна Ваймс.

— Да, сър?

— Някакви вълци ни придружават. Мяркат се между дърветата.

— Знам.

— На наша страна ли са?

— Да речем, че засега не са на ничия страна. Не съм им особено симпатична, но знаят, че… с Гавин беше друго. Само това е важно в момента. Някои от техния клан са се пръснали да търсят моя брат.

— Че може ли да е оцелял? Доста дълго летя надолу.

— Е, не беше нито огън, нито сребро. Няколко километра буйна река, осеяна с камъни. Сигурно го е боляло страшно, но ние оздравяваме невероятно бързо.

— Виж какво, много съжалявам, че…

— Не, господин Ваймс, не съжалявате. И не би трябвало. Керът просто не проумя какво представлява Волфганг. Няма как да победиш твар като него в честен бой. Не забравям, че и той е от семейството ми, но… чувствата не са най-важното. Керът все това повтаряше.

— И тепърва ще го повтаря — остро натърти лейди Сибил.

— Да…

Керът отвори очи.

— Какво… стана там?

— Волфганг те преби — осведоми го Ангуа и му изтри челото.

— Как така? — учуди се Керът и понечи да се надигне, но изохка и пак легна по гръб.

— Аз какво ти разправях за скапания маркиз дьо Въртиопаш? — заяде се Ваймс.

— Извинете, сър.

Нещо ярко литна над гората далеч от тях. Изчезна и след миг избухна зелено сияние. Няколко секунди по-късно чуха и тихия пукот.

— Хората на сдружението са стигнали до сигналната кула — кимна Ваймс.

— Тая проклета шейна не може ли да върви по-бързо? — зъбеше се Ангуа.

— Вече можем да се свържем с Анкх-Морпорк — продължи Ваймс.

След всичко преживяно тази мисъл го ободри незнайно защо. Дори си помисли, че това е човешката разновидност на вълчия вой, разнасящ вестите. Вече не се давеше в дълбок вир. Е, да, давеше се, но уловен за края на извънредно дълго въже. Всъщност наистина имаше разлика.

Тази стаичка над едно магазинче в Начук се ползваше от мнозина, но видът й подсказваше, че никой не се е загрижил да я поддържа. В ъгъла личаха купчинки прахоляк, а столовете, които в момента образуваха неправилен кръг, бяха подбрани заради свойството им да се редят спретнато един върху друг, а не заради удобството.

Лейди Марголота се усмихна на другите вампири, които се събираха тук. Срещите й допадаха.

В групата имаше всевъзможни чешити и тя често се питаше какви ли са подбудите им. Може би ги свързваше поне убеждението, че какъвто и да си, не е задължително да си останеш такъв…

Най-практично е да започнеш полека. Смучи, но не пронизвай до смърт. Стъпка по стъпка. После откриваш, че съкровеното ти желание е надмощието, а има несравнимо по-любезни начини да го постигнеш. След време откриваш, че и то е евтина дрънкулка. Всеки як грубиян може да има надмощие. Истинската награда за усилията е контролът. Лорд Ветинари съзнаваше това. Когато на везните са сложени големи тежести, трябва да знаеш къде да натиснеш с палец.

И започваш с властта над себе си.

Тя се изправи. Другите я гледаха малко смутено, но дружелюбно.

— Името ми в най-кратката зи форма е лейди Марголота Амая Азумпта Кразина фон Юбервалд. Аз зъм вампирка…

Те отвърнаха в хор:

— Здравей, лейди Марголота Амая Азумпта Кразина фон Юбервалд!

— Въздържам зе от почти четири години. И дозега зи казвам: „Нека зе преборя и тази нощ.“ Дори една шия е прекалено много. Но… въздържанието зи има и добрите зтрани…

Нямаше стражници на портата, но имаше голямо струпване на джуджета около посолството. Шейната спря. Впрегнатите вълци нервно тръскаха глави и скимтяха към Ангуа.

— Трябва да ги пусна. Дойдоха чак дотук само защото се боят от мен…

Ваймс не намираше на какво да се чуди. В момента всеки би се уплашил от Ангуа.

Затова пък цял взвод джуджета крачеха припряно към шейната.

Ваймс осъзна, че ще имат нужда от още няколко секунди, за да схванат какво става. Виждаха пред себе си стражници от града, един Игор и върколак. Бяха и сащисани, и разколебани. Ето ти го тъничкия процеп, в който да забие лоста. Макар да се срамуваше, изпълваше го и увереност, че наглите гадове винаги имат предимство.

Изгледа заповеднически предводителя на джуджетата.

— Как се казваш? — попита с нетърпящ възражения тон.

— Вие сте арес…

— Знаеш ли, че Гранитната пита беше открадната?

— Вие сте… Какво?!

Ваймс се пресегна назад и взе торбата от шейната.

— Елате по-наблизо с тия факли! — кресна на другите джуджета.

В гласа му липсваше и следа от съмнение, че ще се подчинят. И те се подчиниха. „Имам двайсетина секунди, после — край на магията…“

— А сега го вижте туй — нареди и извади нещото от торбата.

Няколко джуджета паднаха на колене. Мърморенето на тълпата плъзна в разширяващи се кръгове. Още един вой… тоест слух. С кръвясалите очи на мисления си взор виждаше как кулите тракат и щракат, как предават до Генуа същото съобщение, което е изпратено от Анкх-Морпорк.

— Искам да занеса находката на краля — оповести Ваймс в пълната тишина.

— Ние ще я отнесем… — възрази предводителят и пристъпи към него.

Ваймс прекрачи встрани.

— Добра ви вечер, момци — изправи се в шейната Детритус.

Подложената на противоестествено напрежение тетива издаваше измъчени звуци като омаломощено от болка метално животно. Нахаканото джудже се озова на две-три стъпки от няколко десетки върхове на стрели.

— А от друга страна — подхвана Ваймс, — можем още да си поприказваме. Като те гледам, трябва да си словоохотливо джудже.

Предводителят кимна.

— Първо — има ли някаква причина да не внесем в посолството тези двама мъже, преди да са умрели от раните си?

Арбалетът помръдна в ръцете на Детритус. Джуджето кимна.

— Значи да ги внесем, за да бъдат лекувани вътре? — поиска да се увери Ваймс.

Предводителят кимаше пред снопа стрели, по-голям от главата му.

— Превъзходно. Виждаш ли как се разбираме, когато си побъбрим? А сега ти предлагам да ме арестуваш.

— Искате да ви арестувам ли?

— О, да. Също и лейди Сибил. Ние доброволно се поставяме на разположение на вашето правосъдие.

— Именно — добави лейди Сибил. — Настоявам да бъда арестувана.

Тя се изправи в целия си ръст. Праведното възмущение пламтеше в нея като пожар и джуджетата разшириха кръга около нея в очакване на скорошна експлозия.

— И понеже арестът на посланика непременно ще причини… някои затруднения в отношенията с Анкх-Морпорк — продължи Ваймс, — най-сериозно ви съветвам да ни отведете направо при краля.

Сякаш по висша благословия далечната кула изстреля поредната сигнална ракета. Снегът позеленя за миг.

— Това какво означава? — подозрително попита предводителят на джуджетата.

— Означава, че Анкх-Морпорк знае тукашните случки — отвърна Ваймс, а в същото време се молеше горещо да е така. — Не ми се вярва, че ще искаш тъкмо ти да си джуджето, разпалило война.

Предводителят се обърна към помощника си. В разговора се намеси и трето джудже. Ваймс не успяваше да проследи скорострелния спор, но зад него зашепна Веселка:

— Малко се е объркал. Не желае нищо лошо да сполети Питата.

— Прекрасно.

Предводителят пак изгледа Ваймс.

— Ами тролът?

— О, Детритус ще остане в посолството.

Това като че поуспокои страстите, но спорът не секваше.

— Сега пък какво има? — засъска Ваймс.

— Нямало дори приблизително подходящ прецедент — смънка Веселка. — Вие уж сте неуспял убиец, но се върнахте, за да се явите пред краля, освен това носите Питата…

— Нямало прецедент ли? — ядоса се Сибил. — Има, дяволите ги взели всички, да ме прощавате за клачианския израз…

Тя напълни дробовете си с въздух и запя.

— Ох, олеле… — избълва потресената Веселка.

— Какво, бе, какво? — подръпна я за ръкава Ваймс.

А джуджетата се взираха вцепенени в лейди Сибил, която включи на пълна мощност оперния си глас. За аматьорско сопрано имаше потресаваща звучност и диапазон. Лекото трептене на гласа не би й позволило да се качи на сцената, но пък придаваше на арията именно онези колоратури, от които се разтапят джуджешките сърца.

От околните покриви падаха грамадни буци заледен сняг. Висулките под стрехите трепереха. „О, небеса! — слиса се Ваймс. — Ако си сложи корсет с шипове и нахлупи шлем с крилца, може да е една от ония, дето отнасят загиналите воини от бойното поле…“

— Сър, това е Арията за откупа, която пее Железния млат — започна да обяснява Веселка. — Уф, не може да се преведе точно, но… „Ето, идвам да откупя любовта си и нося пребогат дар. Вече никой освен краля няма власт над мен, а ако ме възпрете, ще погазите всички закони в света. Истината е по-скъпоценна от златото…“ Ъ-ъ, винаги е имало спорове за това твърдение, но вече е общоприето, стига да става дума за велика истина…

Ваймс наблюдаваше джуджетата. Бяха омаяни, един-двама сред тях безмълвно повтаряха думите.

— Дали ще успее? — прошепна Ваймс.

— Сър, трудно е да се посочи по-значителен прецедент. Ами че това е нашата песен на песните! Върховният призив! Арията е едва ли не част от джуджешкия закон! Те не са способни да откажат. Иначе… няма да са джуджета!

Ваймс забеляза как едно джудже извади кърпичка от фино изплетена стомана и си издуха носа с мокър звън.

Когато последният звук от арията заглъхна, внезапната тишина бе разцепена от гръмовен трясък — джуджетата удряха с брадвите си по щитовете.

— Всичко е наред! — побърза да го успокои Веселка. — Те я аплодират!

Измъчената от усилието Сибил се обърна към съпруга си. Тя сияеше сред факлите.

— Как мислиш, справих ли се?

— Като ги слушам, вече си почетно джудже. — Ваймс й подаде ръка. — Ами да вървим.

Новината ги изпреварваше. Джуджетата се изливаха като придошла река от портата към Долния град, когато пристигнаха дукът и дукесата.

И зад тях се тълпяха джуджета, напорът ги носеше напред. Непрекъснато се протягаха ръце да докоснат Питата.

И в асансьора при тях се натъпка тълпа. А долу тътенът на разговорите секна изведнъж, щом Ваймс пристъпи и вдигна Питата над главата си. После скалните стени се разлюляха от невероятния възторжен рев.

„Те дори не я виждат. За повечето е бяло петънце в далечината. Тъкмо туй са си мислили заговорниците, нали? Не се налага да крадеш нещо, за да изнудваш с него.“

— Те трябва да бъдат арестувани!

Дий бързаше към тях, следван от множество въоръжени джуджета.

— Повторно ли? — учуди се Ваймс, без да отпуска вдигнатите си ръце.

— Вие се опитахте да убиете краля! И избягахте от килията!

— Е, за туй ще трябва да чуем повечко показания — насили се Ваймс да отговори спокойно. Питата му тежеше. — Дий, няма как да държиш на тъмно всички до безкрайност.

— Вие в никакъв случай няма да се срещнете с краля!

— Тогава ще хвърля Питата!

— Ами хайде, де! Няма…

Ваймс чу колективната въздишка на ужас.

— Какво няма? — подкани кротко. — Няма значение ли? Ама туй е Питата!

Едно джудже, което ги придружаваше от посолството, изкрещя нещо и неколцина други го подкрепиха.

— Прецедентът е на ваша страна — преведе Веселка. — Напомнят, че могат да ви убият и след срещата с краля.

— Тая приказка малко се разминава с надеждите ми, но засега… карай да върви. — Ваймс прикова с поглед Дий. — Ти поиска да открия туй нещо. Виж колко ме бива — връщам Питата на законния й собственик…

— Вие… Кралят няма да… Можете да я предадете на мен — измисли най-сетне Дий, изопвайки се чак до гърдите на Ваймс.

— Немислимо! — отсече лейди Сибил. — Когато Железния млат е връщал Питата на Кървавия топор, нима би я предал в ръцете на Слограм?

Хор на несъгласието.

— Не, разбира се — вдигна рамене и Дий. — Слограм е бил измен…

Задави се.

— Мисля — настоя Ваймс, — че е най-добре да отидем при краля. А ти?

— Не можеш да настояваш!

Ваймс посочи напиращото гъмжило.

— Ще се слисаш колко ще ти бъде трудно да им го обясниш.

Мина половин час, докато се срещнат с краля. Трябваше да бъде събуден. И да се облече. Не можеш да припираш кралете.

Ваймс и Сибил седяха на твърде малки за тях столчета, обкръжени от джуджета, които още не знаеха дали са охрана на арестанти или почетен ескорт. И други надничаха през вратата. Ваймс чуваше жуженето на разпаленото обсъждане навън.

Не си губеха времето да зяпат него. Взираха се в Питата на коленете му. Личеше, че повечето не са я виждали досега.

„Окаяни дребосъци… Всички вярвате в тая измишльотина, а още преди да свърши денят, ще ви кажат, че е скапан фалшификат. И тогава ще прозрете измамата. Свършено е със спретнатия ви свят, а? Заех се да разкрия престъпление, а накрая самият аз ще извърша много по-страшно злодеяние. И ще съм невероятен късметлия, ако се измъкна жив и здрав оттук, нали?“

Другата врата се отмести встрани. Излязоха две джуджета-тежкари, както ги определи мислено Ваймс. Опариха всички наоколо с професионалния поглед: „За ваше удобство и полза решихме да не ви очистим още сега.“

Влезе и кралят, потривайки ръце.

— А, ваше превъзходителство. — Не беше поздрав, а отбелязване на факт. — Убеждавам се с очите си, че носите нещо, което ни принадлежи.

Дий се отдели от тълпата до входа.

— Ваше величество, длъжен съм да отправя сериозни обвинения!

— Нима? Ами доведете тези хора в залата на закона. Под охрана, разбира се.

Обърна им гръб и се отдалечи. Ваймс се озърна към Сибил и вдигна рамене. Последваха краля и врявата на главната пещера стихна зад тях.

Ваймс отново попадна в залата с прекалено много рафтове и прекалено малко свещи. Кралят седна.

— Тежка ли е Питата, ваше превъзходителство?

— Да!

— Бремето на историята, нали разбирате. Оставете я на масата, но извънредно внимателно. Дий… слушам те.

— Това… нещо… — посочи Опитвачът на идеи, — това нещо е… фалшификат, копие. Подправено е! Изработили са го в Анкх-Морпорк! В ход е заговор и съм убеден, че можем да докажем съучастието на милорд Ваймс! Това не е Питата!

Кралят доближи една свещ до Питата и я огледа изпитателно от всички страни.

— И преди съм я виждал неведнъж — промълви накрая. — Бих казал, че пред нас наистина е видимото и съкровеното.

— Ваше величество, настоявам… тоест съветвам ви да настоявате за по-строг оглед.

— Тъй ли? — меко отвърна кралят. — Е, аз не съм специалист, признавам. Но нима не сме споходени от добра сполука с присъствието на Албрехт Албрехтсон за коронацията? Из всички джуджешки общности е всеизвестно — поне според мен, — че той е авторитетът по Питата и нейната история. Нареди да го поканят. Осмелявам се да предположа, че не е далеч оттук. Струва ми се, че всички са се събрали зад онази врата.

— Веднага, ваше величество.

Тържеството в очите на Дий, когато претича край Ваймс, беше направо порочно.

— Скъпа, изглежда ще имаме нужда от още една ария, за да се измъкнем — промърмори Ваймс.

— Сам, опасявам се, че знам само тази. В останалите се пее за злато.

Дий доведе не само Албрехт, но и още няколко несъмнено видни и влиятелни джуджета.

— Албрехт — подхвана кралят, — погледни онова на масата. Чухме твърдение, че то не е видимото и съкровеното. Моля те да изкажеш мнението си. — Кралят кимна към Ваймс. — Ваше превъзходителство, моят приятел разбира добре морпоркски, но не замърсява въздуха със звуците му. Въпрос на предпочитание, нали разбирате?

Албрехт изгледа враждебно Ваймс и пристъпи към масата.

Той също огледа Питата отвсякъде. Премести още свещи и се наведе, за да провери отблизо кората.

Извади нож от канията на колана си, чукна с него Питата и се заслуша с някак хищно напрежение. Обърна Питата. Помириса я.

Лицето му се кривеше. Отстъпи крачка и изрече:

— Х’градз?

Другите промърмориха нещо и закимаха.

Ваймс се смръзна — Албрехт отряза миниатюрно парченце от Питата и го сложи в устата си.

„Гипс! Пресен гипс от Анкх-Морпорк… Дий ще извърти всичко в своя полза…“

Албрехт изплю залъка в дланта си и вдигна очи към тавана, докато обмисляше вкуса в устата си.

Двамата с краля се спогледаха задълго.

— П’акга — накрая заяви Албрехт, — ’а п’акагаад…

Останалите свидетели пак се разшумяха сдържано, а Веселка преведе шепнешком:

— „Това е видимото и съкров…“

— Да, да — прекъсна я Ваймс.

„По дяволите, страхотни майстори сме. Анкх-Морпорк, много се гордея с тебе. Като решим да правим фалшификат, оказва се по-свестен от оригинала. Освен ако… Пак ли пропуснах нещо?“

— Благодаря ви, господа — махна с ръка кралят.

Новодошлите се изнизаха неохотно, но начесто поглеждаха през рамо Ваймс.

— Дий, би ли донесъл моята брадва от покоите ми? — изрече кралят. — Лично ти, моля те. Не искам никой друг да я пипа. Ваше превъзходителство, вие и почитаемата ви съпруга останете. Но това… джудже с вас трябва да излезе. И пред вратата ще застане охрана. Дий?

Опитвачът на идеи не бе помръднал.

— Дий?

— К… Да, ваше величество?

— Прави каквото ти казах!

— Ваше величество, един от праотците на този човек е убил крал!

— Дръзвам да допусна, че това не се предава по наследство! А сега изпълни заповедта ми!

Опитвачът на идеи побърза да излезе от залата, озъртайки се към Ваймс. Кралят се облегна в креслото си.

— Седнете, ваше дежурство по черна дъска. Настанете и съпругата си. — Опря лакът на облегалката и обхвана брадичката си с пръсти. — А сега, господин Ваймс, кажете ми истината. Искам да чуя всичко. Разкрийте ми истината, която е по-ценна от… да речем, оскъдно количество злато.

— И аз вече не съм сигурен дали я знам — поклати глава Ваймс.

— А, това е добро начало — поощри го кралят. — Тогава споделете с мен подозренията си.

— Ваше величество, готов съм да се закълна, че онуй нещо на масата е фалшиво като тенекиен долар.

— О, нима?

— Истинската Пита не е била открадната, а унищожена. Предполагам, че е надробена и смесена с пясъка в пещерата. Опитайте се да си представите, ваше величество — когато е ясно, че нещо липсва, а някой се появява с негово подобие, всички си мислят: „Туй ще да е, няма какво друго да е, защото не го намерихме, където трябваше да бъде.“ Такива сме си. Нещо изчезва, друго като него се появява някъде и какво си казваме? „Ами да, някак са го пренесли от едното място на другото…“ — Ваймс потърка носа си. — Извинете, недоспал съм…

— Справяте се прекрасно за човек, който спи с отворени очи.

— Мисля, че… крадецът е заговорничил с върколаците. Тъкмо те стоят зад цялата глупост със „Синовете на Аги Чукокрадеца“. Щели са да ви изнудят да се откажете от трона. Е, вие си го знаете. За да тъне Юбервалд в мрак. Ако се инатите, трябвало е да има война, ако се съгласите — на Албрехт щяха да пробутат фалшива Пита.

— Какво друго знаете?

— Ами копието е направено в Анкх-Морпорк. Имаме си сръчни майстори. Някой е заповядал да убият изпълнителя на поръчката, но няма как да открия подробностите, докато не се прибера у дома. Тогава ще науча всичко.

— Значи наистина сте много изкусни, щом и Албрехт се заблуди. Според вас как е възможно това?

— Истината ли искате, ваше величество?

— Непременно.

— Да допуснем ли, че и Албрехт е замесен? Старият ми сержант все натякваше да търсим кой ще се облажи от далаверата.

— Хъм… Кой ли беше казал „Където има ченгета, има и престъпления“?

— Ъ-ъ, аз, сър, но…

— Да проверим дали сте прав. Дий имаше време да помисли. А, ето го…

Опитвачът на идеи носеше джуджешка брадва. Беше миньорско сечиво — с кирка от едната страна, за да проучваш рудните залежи, и с широка остра брадва от другата, за да не позволиш никой да ти попречи в това занимание.

— Дий, повикай охраната — заповяда кралят. — Както и младото джудже, което придружава негово превъзходителство. Тези неща трябва да се вършат пред свидетели, нали разбираш.

Ваймс се взираше в лицето на Дий, докато повиканите влизаха. „Тоя наръчник май го има навсякъде. Всяко ченге знае как да подхване работата. Внушаваш им, че знаеш за престъплението, но не казваш нищо точно, издърпваш им килимчето изпод краката, приказваш спокойно и…“

— Дий, опри дланите си на Питата.

Опитвачът на идеи се стресна.

— Ваше величество?…

— Искам ръцете ти да са върху Питата. Подчини се на волята ми. Веднага.

„… внимаваш да знаят, че са заплашени, но не споменаваш от какво. Защото не можеш да ги измъчиш повече, отколкото ще ги тормози въображението им. Навиваш пружинката, докато не се скъса, или както правеше старата госпожа в училището — докато не усетят, че са си подмокрили и обувките. Отгоре на всичко не остават никакви белези.“

— Сега ми разкажи за смъртта на Дългопръст, Началника по свещите — нареди кралят, след като Дий докосна Питата и очите му зейнаха от кух страх.

Думите се заизливаха от устата на Опитвача на идеи.

— О, ваше величество, както вече ви обясних…

— Дий, ако дланите ти не са плътно опрени в Питата, ще се погрижа някой да ти помогне. Искам отново да ми разкажеш за смъртта му.

— Аз… той… сам посегна на живота си. От срам.

Кралят взе брадвата си и я обърна с върха на кирката към него.

— Опитай пак.

Ваймс вече чуваше накъсаното дишане на Дий.

— Самоуби се, ваше величество!

Кралят се усмихна на Ваймс.

— Ваше превъзходителство, имаме едно древно поверие. Понеже Питата съдържа зрънце истина, тя ще се нажежи до червено, ако някой изрече лъжа наблизо. Разбира се, в тези модерни времена едва ли някой вярва в това. — Загледа се в Дий. — Разкажи ми пак — почти му прошепна.

Брадвата се поклащаше леко в ръцете на краля и острието й отразяваше ритмично пламъчетата на свещите.

— Той сам се лиши от живот! Сам!

— О, да. Вече го каза. Благодаря ти. Дий, спомняш ли си върху кого е била стоварена вината, когато Слограм изпратил лъжливо съобщение до Кървавия топор, че Железния млат е загинал в битката, и заради него Кървавия топор се самоубил?

— Виновен е бил Слограм, ваше величество — тутакси отговори Дий.

Ваймс заподозря, че просто повтаряше наученото наизуст.

— Да… — Кралят сякаш остави думата да увисне във въздуха, после продължи: — А кой заповяда да бъде убит онзи фабрикант в Анкх-Морпорк?

— Ваше величество?…

— Попитах те кой заповяда да бъде убит онзи фабрикант в Анкх-Морпорк? — със същия равен глас повтори кралят.

Звучеше напевно, успокояващо, но и подсказваше, че е готов да изрича въпроса, докато не чуе отговора.

— Нищо не знам за…

— Охрана! Притиснете дланите му към Питата.

Две джуджета застанаха до Дий и хванаха ръцете му.

— Дий, питам те отново — кой даде заповедта?

Опитвачът на идеи се гърчеше, сякаш ръцете му горяха.

— Аз… аз…

Ваймс виждаше как кожата по ръцете на Дий побеля от усилията да ги вдигне над Питата.

„Но нали е фалшива? На какъвто ще да е бас се хващам, че той е надробил истинската, значи знае! Буца гипс, и то сигурно още влажна в средата!“ Ваймс напъна ума си. Истинската Пита е била в пещерата, нали? Или не? Ако не, къде е била? И върколаците бяха уверени, че имат копие, а откакто беше в техния замък, не изпускаше Питата от поглед. Мъчеше се да открие нещо смислено в мъглата на преумората.

Преди му бе хрумнало за миг, че може би истинската пита е била в Музея на джуджешкия хляб. Така също биха могли да я опазят. Никой няма да краде фалшификат. Цялата объркана история беше досущ като легендата за Петия слон — нищо не е каквото изглежда. Ама че мътилка…

Коя Пита е истинската?

— Дий, кой даде заповедта? — питаше кралят.

— Не бях аз! Само казах, че трябва да направят необходимото, за да остане всичко в тайна!

— И на кого каза това?

— Ще ви изброя имената им!

— По-късно ще направиш и това, младок, уверявам те. А ролята на върколаците каква беше?

— Баронесата измисли всичко! Това е истината!

— Юбервалд за върколаците. А, да, девизът… „Радост чрез сила.“ Предполагам, че са те затрупали с обещания. Вече можеш да дръпнеш ръцете си от Питата. Нямам желание да те тормозя повече. Но защо постъпи така? От своите предшественици чувах само добри думи за теб. Ти имаш и власт, и влияние… а изведнъж се превръщаш във върколашка лапа. Защо?

— Защо на тях ще им се размине?!

Дий вече не владееше гласа си. Кралят се озърна към Ваймс.

— Е, мисля си, че върколаците ще съжаляват много за…

— Не за тях говоря! А за онези… в Анкх-Морпорк! Носят грим, рокли и разни други… гнусотии! — Дий посочи с пръст Веселка. — Ха’ак! Как смееш дори да гледаш Питата! Позволявате на нея — Ваймс за пръв път чуваше дума, изплюта с толкова отровна злоба — да се фръцка тук! И това вече се случва навсякъде, защото няма твърдост, няма послушание, няма почит към древните обичаи! Те гризат опората на всичко джуджешко с техните… техните меки дрешки, намацаните си лица и поквареното си държание. Как е възможно да сте крал, щом им позволявате? Разложението е плъзнало навсякъде, а вие не правите нищо! Защо те ще си позволяват това?! — Дий вече хлипаше. — А аз не мога!

Ваймс се слиса — Веселка мигаше начесто, за да махне сълзите от миглите си.

— Ясно… — промълви кралят и кимна на охраната. — Изберете подходяща килия за… нея. Някои неща можем да отложим с ден-два.

Изведнъж Веселка отдаде чест.

— Ваше величество, разрешавате ли да я съпроводя до килията?

— И защо те обзе такова желание, ъ-ъ… младо джудже?

— Сигурно би искала да си облекчи душата пред някого. Аз поне знам, че бих го искала в нейното положение.

— Така ли? Виждам, че твоят командир не възразява. Върви тогава.

Кралят се отпусна в креслото, когато изведоха затворничката и новоизлюпената й изповедничка.

— Е, ваше превъзходителство?

— Тая ли е истинската Пита?

— Още ли не сте убеден?

— Ами като гледах Дий…

— Дий е… в по-особено състояние на ума. — Кралят погледа за миг-два тавана. — Май е по-добре да ви обясня, ваше превъзходителство. Предпочитам да не прекарате остатъка от престоя си в нашата страна, като задавате нежелателни въпроси. Да, това е истинската Пита.

— Но как са могли да…

— Чакайте! Истинска беше и онази, която Дий е стрила на пясък в безумието си. Както и… — кралят преброи на ум — … предишните пет. Недокосната от времето след хиляда и петстотин години, а? Какви романтици сме джуджетата! Дори най-превъзходният джуджешки хляб се разпада след броени столетия.

— Фалшиви?… — смънка Ваймс. — Всички са били фалшиви.

Изведнъж кралят взе брадвата си.

— Милорд, показвам ви нашата родова брадва. Притежаваме я от почти деветстотин години. Разбира се, понякога се е нуждаела от ново острие. Също и от нова дръжка, от нови шарки по метала… Но нима това не е деветстотингодишната брадва на моя род? Именно защото се е променяла с времето, тя още е чудесно сечиво, уверявам ви. Нима ще започнете да твърдите, че и тази брадва е фалшива?

Ваймс си спомни как гледаше Албрехт.

— И той знаеше…

— О, да. Мнозина от… по-старшите джуджета знаят. Това знание се предава в семействата им. Първата Пита се разпаднала, щом я докоснал новият крал триста години след изпичането й. Един от прадедите ми бил в неговата охрана и станал неволен очевидец на случката. И… да речем, че бил повишен с необичайна прибързаност. Уверен съм, че ме разбирате правилно. След това сме били по-добре подготвени. Бездруго щяхме да подменим Питата след петдесетина години. Много се радвам, че тази е направена в големия джуджешки град Анкх-Морпорк, и не бих се учудил, ако там бъде съхранявана най-грижливо. Вижте колко добре са изпипали дори стафидите.

— Но Албрехт можеше да ви разобличи!

— За какво? Той не е крал, но бих се изненадал, ако някой от рода му не бъде крал след време. На всички им идва редът, както би казал някой Игор. — Кралят се наведе към Ваймс. — Ако съм разгадал правилно затрудненията ви, вие сте се опирал на голяма заблуда. Мислите, че щом Албрехт се гнуси от Анкх-Морпорк и има… старомодни убеждения, той задължително е лошо джудже. Аз обаче го познавам от двеста години. Той е честен и почтен… и то повече от мен, струва ми се. Преди пет века щеше да е чудесен крал. Днес — едва ли. Вероятно… хъм… брадвата на моите предтечи пак има нужда от нова дръжка. А сега аз съм крал и той приема факта с цялото си сърце, иначе нямаше да се смята достоен да бъде джудже, нали разбирате. Естествено ще ми се противопоставя при всяко важно решение. Работата на Низшите крале никога не е била лека. Ще си послужа с едно от любимите ви сравнения. Всички сме в една лодка. Разбира се, всеки ще се опитва да хвърли другия зад борда, но само безумци като Дий биха пробили дъното на лодката.

— Ефрейтор Дребнодупе се опасяваше от война… — вметна умърлушеният Ваймс.

— Е, имаме си предостатъчно луди глави. Но дори когато се караме кой да управлява лодката, не отричаме колко важно е плаването. Виждам, че сте уморен. Нека почитаемата ви съпруга ви отведе в посолството. Но за да завършим по-интересно вечерта… Ваше превъзходителство, всъщност какво иска от нас Анкх-Морпорк?

— Имената на убийците — изфъфли Ваймс.

— Не, това го иска Командир Ваймс. Какви са желанията на Анкх-Морпорк? Злато ли? Толкова често всичко опира до златото. Или желязо? Обработвате го в огромни количества.

Ваймс примига. Най-сетне мозъкът му не издържа и размаха белия флаг. На нищо не можеше да разчита. Не му се вярваше, че би могъл да стане от стола.

Спомни си една дума.

— Лой — отрони равнодушно.

— Аха. Петият слон. Да не грешите? В момента имаме качествено желязо. То дава сила. На маста най-много да се подхлъзнете.

— Лой — повтори Ваймс. Мракът се вмъкваше в главата му. — Много лой.

— Няма проблеми, щом е така. Цената е десет анкх-морпоркски цента на варел, ваше превъзходителство, но тъй като ви опознах през тези дни, може би…

— Пет цента на варел за първо качество, двойно претопена, три цента на варел за второ качество, десет цента на варел за лой с тежки фракции — за осъществена доставка при получател в Анкх-Морпорк — изреди Сибил. — Всички партиди да бъдат от залежите в Шмалцбергския забой, измерени по еталона на Желязнокор. Имам определени съмнения за трайността и качеството на запасите в Големия бивник.

Ваймс безсилно понечи да се съсредоточи върху думите на съпругата си. Незнайно защо му се привиждаше, че тя е някъде далеч.

— К’во?…

— Ами, Сам, докато бях в посолството, запълвах си времето с четене. Прегледах онези бележници. Извинявай…

— Госпожо, нима искате да ни докарате до просяшка тояга? — драматично разпери ръце кралят.

— Бихме могли да проявим гъвкавост за условията на доставката — увери го лейди Сибил.

— Клачианците биха платили поне девет цента за първо качество — възрази кралят.

— Вероятно, но клачианският посланик не седи в момента пред вас.

— Нито пък е женен за вас, госпожо — усмихна се кралят. — Което е голяма загуба за него. Добре. Шест, пет и петнадесет.

— Шест и сваляме до пет за партиди над двадесет хиляди варела, твърда цена три и половина за второ качество. За лойта съм склонна да ви предложа тринадесет.

— Звучи приемливо, но ако дадете четиринадесет за бялата лой, ще отстъпя до седем за бледожълтата, която започнахме да добиваме. Трябва да знаете, че и направените от нея свещи са с приемливо качество.

— Уви, шест за тази лой. Не сте проучили докъде се простират залежите и според мен можем да очакваме високо съдържание на ПХП в долните слоеве. Освен това подозирам, че прогнозите ви за количествата в тези залежи са прекалено оптимистични.

— К’ви ПХП, бе? — смънка Ваймс.

— Прегорели хрускави парченца — обясни Сибил. — Обикновено са неимоверно грамадни древни животни, препечени до почерняване.

— Изумявате ме, лейди Сибил — поклати глава кралят. — Не знаех, че имате толкова задълбочени дознания по добив и пречистване на лой.

— Ваше величество, приготвянето на закуска за Сам е цяло образование в тази област.

— Е, как един обикновен крал да се пазари с вас? Нека да са шест. Цените не подлежат на промяна за период от две години… — Кралят забеляза навреме, че Сибил отвори уста. — Добре, добре, три години. Аз съм сговорчив крал, нали разбирате.

— Цени за доставка на пристанището, нали?

— Ох, как да ви откажа?

— Значи се споразумяхме.

— Ще получите документите за подпис сутринта. А сега е време да се разделим. Виждам, че денят на негово превъзходителство е бил наистина безкраен. И така, Анкх-Морпорк ще се къпе в лой. Не мога да си представя какво ще правите с такива количества.

— Ще правим светлина — промърмори Ваймс.

Тъмата го обгърна накрая и той полека се отпусна в отворените обятия на съня.

Сам Ваймс се събуди от миризмата на сгорещена мас.

Обгръщаше го мекота. Всъщност го бе пленила.

За миг заподозря, че е сняг, само че снегът обикновено не е толкова топъл. Най-сетне разпозна пухения уют на посланическото ложе.

Остави вниманието си да се съсредоточи върху миризмата. В нея имаше… оттенъци. И несъмнена съставка на изгоряло. Тъй като гастрономическите предпочитания на Сам Ваймс се простираха от „препечено“ до „карамелизирано“, долови обещание за нещо вкусно.

Промени позата си в леглото и незабавно съжали за постъпката си. Всеки мускул в тялото му изпищя сърдито. Полежа кротко и изчака огънят в гърба му да угасне.

Парченца и късчета от предишните два дни се събираха полека в главата му. Трепна два-три пъти. Ама наистина ли проби леда с главата си? Тъкмо Сам Ваймс ли пристъпи напред да се счепка на свой ред с върколака, който беше достатъчно могъщ да извае с ръцете си цветенце от острието на меч? Вярно ли беше, че Сибил изтръгна планини от евтина лой в пазарлъка с краля? И…

Е, в момента поне беше в удобно топло легло, а закуската го известяваше с аромата си, че е почти готова.

И друг спомен бавно се намести в съзнанието му. Ваймс изпъшка и спусна краката си от постелята. А, не. Няма начин Волфганг да е оцелял от такова падане.

Завлече се гол в банята и завъртя огромните кранчета. Рукна воняща вода.

След минута отново лежеше по гръб. Водата май го сваряваше постепенно, но помнеше добре преспите в гората. Не му се вярваше отново да се стопли дотам, че да ги забрави.

Болката постепенно се отмиваше от тялото му.

Някой потропа на вратата.

— Аз съм, Сам.

Сибил влезе с две огромни хавлии и чисти дрехи в ръце.

— Радвам се, че намери сили да станеш. Игор пържи наденички. Не е доволен. Смята, че трябвало да са сварени. Ще сложа на масата и от анкх-морпоркската храна, за да не се развали. Не ми се иска да останем тук до края на тържествата.

— Да знаеш как те разбирам… Керът оправя ли се?

— Ами каза, че нямало да яде наденички.

— Какво?! Той не е ли… Да не е станал от леглото?!

— Засега е седнал в него. Игор е истинско чудо. Ангуа твърдеше, че костта е счупена зле, но Игор има едно устройство, с което… Все едно. Ръката на Керът дори не е в гипс!

— Изглежда е добре да имаш такъв като него наблизо — отбеляза Ваймс, докато обуваше панталона си — белега на цивилизования мъж.

— Ангуа твърди, че Игор имал цял леден склад в зимника, пълен със стъкленици, в които… Ще кажа само, че той предложи да ти поднесе черен дроб с лук за закуска, но аз забраних.

— Много обичам черен дроб с лук… — увери я Ваймс и се запъна. — Е, доскоро го обичах.

— Според мен и кралят би искал да си тръгнем. Показа го съвсем учтиво. Още на зазоряване ни навестиха множество почтителни джуджета с какви ли не документи.

Ваймс кимна мрачно. Всичко е ясно. На мястото на краля и той би пожелал да се отърве бързичко от такъв като Ваймс. Поднасяме ви искрените си благодарности заедно с чудесно търговско споразумение, ужасно съжаляваме, че ни напускате, отбийте се пак, но не прекалено скоро…

Закуската сбъдна и най-разпалените му мечти. После отиде да навести болника. Керът беше блед, със сиви сенки под очите, но се усмихваше. Седеше в леглото и усърдно сърбаше тлъста супа.

— Здравейте, господин Ваймс! Значи победихме?

— Ангуа не ти ли разказа?

— Лейди Сибил ми съобщи, че тя е излязла с вълците, преди да се събудя.

Ваймс го запозна накратко със събитията от нощта.

— Гавин беше благороден звяр — промълви Керът. — Съжалявам, че умря. Сигурен съм, че щяхме да се разбираме добре.

„Леле, вярваш си на всяка дума… Знам го. Ама за тебе нещата винаги се нареждат, нали? Ако Гавин се беше хвърлил пръв срещу Волфганг, ти щеше да паднеш от моста, вкопчен в оня мръсник. Само че не стана тъй… Да беше зар, с тебе винаги щях да хвърлям шестици.“

Но заровете не се търкалят сами. Ако това не противоречеше на всичко, което му се искаше да мисли за света, Ваймс би повярвал, че предопределението дърпа конците на хората. А боговете помагат на онези, които се навъртат около някого с величава съдба, защото иначе тежко им на нещастниците…

На глас само каза:

— И горкият Гаспод падна с тях.

— Как така? Какво направи?

— Ъ-ъ, замалко накара върколака да забрави всичко на света… Корав уличен биткаджия излезе тоя Гаспод…

— Нещастната душица… Дълбоко в сърцето си беше добро кученце.

И отново думите, които биха прозвучали пошло и сбъркано от устата на всеки друг, бяха оправдани от тона на Керът.

— А какво стана с Тантони? — сети се Ваймс.

— Лейди Сибил спомена, че си е тръгнал рано сутринта.

— А стига, бе! Волфганг го разпра!

— Игор е много сръчен с иглата, сър.

По някое време умисленият Сам Ваймс излезе на двора при каретите. Един Игор вече товареше багажа.

— Ъ-ъ, ти кой си?

— Игор, гошподарю.

— Да, де. Ъ-ъ… ти доволен ли си от живота тук? Хич не се съмнявам, че нашата Стража ще има само полза от… ъ-ъ, човек с твоите дарби.

Игор го погледна от покрива на каретата.

— В Анкх-Морпорк ли, гошподарю? Ау-у… Вшеки ишка да отиде в Анкх-Морпорк, гошподарю. Много шъблажнително предложение. Аж обаче ижпълнявам дълга ши, ваше превъжходителштво. Трябва да подготвя пошолштвото жа шледващото превъжходителштво.

— Е, сигурно има кой…

— Но жа щаштие племенникът ми Игор ши търши работа, гошподарю. Уверен шъм, че ще ше чувштва добре в Анкх-Морпорк. Няма шпор, че въжгледите му ша прекалено шъвременни жа Юбервалд!

— Добро момче, а?

— Шъш шърце на мяшто. Аж мога да потвърдя това.

— Ъ-ъ, бива. Ами… Извести го, моля те. Ще си тръгнем колкото се може по-скоро.

— О, шър, той много ще ше ражвълнува! Чувал шъм, че в Анкх-Морпорк навшякъде по улиците ше търкалят тела и който ишка, може да ши ижбира!

— Игор, положението в нашия град не е чак толкова лошо.

— Така ли… Е, не може вшички мечти да ше шбъднат. Веднага ще му кажа.

Игор се заклатушка нанякъде с изумителна бързина.

„Защо ли всички Игоровци се тътрузят тъй? Или единият им крак винаги е по-къс, или не са наясно коя обувка е лява, а коя — дясна.“

Седна на стъпалата пред сградата и си запали пура. Е, това е. Пак скапана политика. Или ще е скапаната политика, или скапаната дипломация. Мръсни лъжи със сладка глазура. Щом се махнеш от задните улички, престъпниците ти се изплъзват между пръстите. Кралят, лейди Марголота и лорд Ветинари… все гледаха голямата картина. А Ваймс си знаеше, че винаги ще се взира в малката. Дий беше полезна, значи щяха да я накарат… да троши стар джуджешки хляб два-три дни или както още наказват палавниците по тези земи. В края на краищата само е унищожила някакъв си фалшификат.

Нима не беше така?

Но тя е вярвала, че извършва много по-сериозно престъпление. Следователно заслужаваше свое място в галерията от малки картинки на Сам Ваймс.

Баронесата беше виновна, та чак нямаше накъде повече. Бяха умрели хора. А Волфганг… някои просто са си гадни по природа. Защо да търсим засукани обяснения? Каквото и да сторят, винаги е престъпление… просто защото те са го извършили.

Издуха дълга струя дим.

На типове като онзи не биваше да се позволява да се измъкнат с толкова обикновена смърт.

Но… Волфганг не е умрял, нали?

Сибил му разказа, че вълците са търсили и по двата бряга далеч надолу по течението. Никъде не надушили следата му. По-нататък имало страшна поредица от бързеи, завършваща със следващия висок водопад. Ако подобна разходка по реката не би могла да го убие, поне би го накарала да пожелае сам смъртта.

Ако се е спуснал по течението. Но нагоре — от замъка до града — реката буйстваше диво между скалите.

Не би успял… Никой не може да изплува нагоре по водопад…

Слабичко ледено предчувствие плъзна като капка по тила на Ваймс. В положението на Волфганг всеки с малко ум в главата би се разкарал по-бързичко от страната… Вълците го издирваха, Тантони не се топеше от нежни чувства към него, а ако Ваймс бе преценил вярно краля, значи и джуджетата замисляха отмъщение в своя подземен мрак.

Имаше едно проблемче — не би се и опитал да наложи образа на някой с малко ум в главата върху снимката на Волфганг.

Как казваха старците, когато беше момче? „Куче от кост и глупак от щуротии не можеш да отучиш.“ Е, това направо лепваше на Волфганг…

Ваймс стана и се обърна предпазливо. Не видя никого зад гърба си. Откъм улицата долитаха разни звуци — смях, дрънчене на хамути, чегъртане на дървени лопати в смръзналия се сняг.

Влезе с хълбока напред в посолството, долепил гръб до стената. Плъзгаше се бавно към стълбата и надничаше във всяка врата. Пробяга през фоайето, претърколи се неволно и притисна гръб до отсрещната стена.

— Сър, какво не е наред? — попита Веселка, която проследи изпълнението му от горната площадка.

— Ъ-ъ, да си забелязала нещо странно? — Ваймс смутено си изтупа дрехите. — Като не броим Игор, разбира се.

— Сър, не може ли мъничко да уточните?

— За Волфганг говоря, гръм да го удари дано!

— Но той е мъртъв, сър. Или не е?…

— Недостатъчно мъртъв!

— А… какво ще заповядате да правя?

— Къде е Детритус?

— Лъска си шлема, сър! — избълва Веселка, която явно изпадаше в паника.

— Че защо, по дяволите, си губи времето?

— Ъ-ъ… ами… Сър, би трябвало да потеглим за коронацията след десетина минути…

— Ох, да, бе…

— Лейди Сибил ме помоли да ви намеря. Тонът й беше недвусмислен, сър.

В този момент и гласът на лейди Сибил отекна из коридорите.

— Сам Ваймс! Веднага ела тук!

— За този тон говорех, сър — услужливо подсказа Веселка.

Ваймс влезе припряно в спалнята. Сибил носеше синя рокля, диадема и строго изражение.

— Трябва ли да съм накипрен? — с надежда попита Ваймс. — Мислех да облека чиста риза…

— Твоята парадна униформа е в гардеробната — осведоми го Сибил.

— Уф, вчера беше тежък ден…

— Самюъл Ваймс, това е коронация. Не можеш да се появиш мърляв! Бързо отивай да се преоблечеш. Не ме принуждавай да повтарям — включително шлема с перата!

— Само не червения клин — почти примирено промълви Ваймс. — Моля те…

— А това, Сам, дори няма да го обсъждаме.

— Запъва се на коленете — заяде се Ваймс, но вече след пълното поражение.

— Ще повикам Игор да ти помогне.

— Благодаря ти, скъпа, но още много вода ще изтече, докато се наложи някой да ме облича.

Ваймс наистина бързаше и трескаво се ослушваше… за каквито и да е звуци. Да речем, скърцане от съвсем неподходящо място.

Поне щеше да носи парадна униформа на Страната, макар тя да включваше обувки с катарами. Имаше обаче и меч. Какъвто не предвиждаха дрешките, с които се правеше на дук, а това винаги смайваше Ваймс като пълна глупост. Правят те дук, защото се биеш, а после не ти дават никакво оръжие в ръцете.

Звънна стъкло в спалнята. Лейди Сибил се втресе, когато съпругът й нахлу тичешком с гол меч в ръка.

— Сам, изтървах запушалката на шишенцето парфюм! Какво ти става? Дори Ангуа е уверена, че той е на много километри оттук, а и изобщо не е толкова свеж, че да ни създава главоболия! Защо си настръхнал?

Ваймс остави меча на един стол и се поуспокои.

— Защото миличкият ни Волфганг е гадно откачено копеле. Знам ги тия типове. По-нормалните изпълзяват в някоя бърлога да си ближат раните, като ги смачкаш. Или поне им стига умът да не си търсят белята пак. Случва се обаче да налетиш на идиот, който не се отказва. Разни хилки по петдесет кила с мокри дрехи, дето налитат с главите напред да повалят Детритус. Гнусни дребосъци, дето трошат бутилки в масата и нападат петима стражници наведнъж. Сещаш ли се вече? Слабоумни, които посягат и когато отдавна е трябвало да престанат. Няма друг начин да ги спреш, освен да ги проснеш в несвяст.

— Мисля, че познавам добре един представител на тази разновидност — изрече лейди Сибил.

Едва няколко дни по-късно Ваймс проумя какво бе чул всъщност.

— Оня ще се върне. И с костния си мозък го усещам — промърмори той.

— Сам?

— Да?

— Може ли да се порадвам на вниманието ти поне две-три минути? Волфганг е проблем на Ангуа, а не твой. Аз наистина трябва да си поговоря на спокойствие с теб, без да търчиш след разни върколаци.

Спомена преживелиците му, като че бяха дребен недостатък, равностоен на навика да си зарязваш ботушите насред стаята, където другите се препъват в тях.

— Ъ-ъ, по-скоро те търчат след мене — уточни Ваймс.

— Но винаги намират някого мъртъв, защото се е опитвал да те убие…

— Скъпоценна моя, не ги карам насила.

— Сам, ще имаме дете.

Главата му пращеше по шевовете от мисли за върколаци и онази част от мозъка, която се занимаваше с автоматичните съпружески реакции, веднага предложи набор от реплики — „да, мила“, „избери цвят по свой вкус“ или „ще повикам някого да оправи нещата“. За щастие останалите части от мозъка му имаха собствена представа за оцеляването. Не желаеха да се намират в череп, смазан от нощна лампа. Изписаха думите на Сибил с нажежено бели букви пред мисления му взор, после се свиха в ъгъла.

Затова Ваймс само смънка:

— Какво? Как?

— По нормалния начин, надявам се.

Той поседна на леглото.

— А… не точно сега, нали?

— Много се съмнявам. Но госпожа Доволсън беше абсолютно сигурна, а тя е акушерка вече петдесет години.

— О… — Някои от мозъчните му функции се престрашиха да проявят инициатива. — Добре. Туй е… чудесно.

— Вероятно имаш нужда от време, за да осъзнаеш какво ни предстои.

— Да. — Поредният неврон се поразкърши. — Ами… Всичко ще бъде наред, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Ъ-ъ, ти си малко… тоест вече не си чак толкова…

— Сам, жените в моя род са се усъвършенствали именно в продължаването на рода. Разбира се, че всичко ще бъде наред.

— Ох, олекна ми.

Ваймс седеше и гледаше втренчено. Усещаше главата си като необозримо море, чиито води току-що е разделил някакъв пророк. Пред себе си виждаше само гол пясък и някоя мятаща се на сухо риба. Но от двете му страни напираха грамадни вълни и само след минутка щяха да се съберат с гръм, за да наводнят накрая и крайбрежните градове на двеста-триста километра оттук.

Някъде долу пак звънна стъкло.

— Сам, може би Игор е изтървал нещо — обади се Сибил, щом разгада изражението му. — Това е. Съборил е някоя ваза.