Петият слон

— Оштавих пакета в каретата, ваше превъжходителштво — съобщи Игор, сваляйки стъпенката.

— Веднага ще го предам на Игор — обеща Ваймс.

— О, не на Игор, шър, а на Игор.

— Да, бе, как сбърках…

Ваймс надничаше през прозореца на тръгване. Вълкът със златистата козина излезе на площадката пред входа.

Ваймс се облегна и затвори очи, когато каретата изтрополи по подвижния мост. Веселка беше достатъчно благоразумна да не се обажда.

— Нямаше никакви оръжия по стените — смънка след малко Ваймс. Не отваряше очи, сякаш изследваше някаква картина в паметта си. — А в повечето замъци като тоя ги окачат на всяко празно място.

— Сър, те са върколаци.

— Ангуа някога говорила ли ти е за родителите си?

— Не, сър.

— За тях поне е сигурно, че не искат да я споменават. — Ваймс изведнъж отвори очи. — Джуджета?… Винаги съм знаел как да се погаждам с джуджетата. А върколаците… И с тях не съм имал главоболия. Тогава защо единствената, която не се помъчи да ми смачка фасона днеска, беше една противна, смучеща кръв вампирка?

— Не знам, сър.

— Грамадна камина си имат…

— Върколаците обичат да спят нощем пред огъня.

— Видях, че баронът седеше като на тръни в креслото. А какъв беше оня девиз над камината? Хомини…

— „Хомо хомини лупус“, сър. Тоест „Човек за човека е вълк“.

— Ха! Веселке, защо още не съм те повишил?

— Защото, сър, много ме е срам да крещя на подчинените си. А забелязахте ли нещо странно в трофеите по стените?

Ваймс стисна клепачи.

— Елени, мечки, някакъв планински рис или пантера… Какво намекваш, ефрейтор?

— За онова точно под тях.

— Да видим сега… Отдолу имаше само празна стена.

— Да, сър. Но с три кукички. Едва личаха.

Ваймс се подвоуми.

— Значи три кукички — подхвана неуверено, — на които може да е имало окачен трофей, но е бил махнат?

— Да, сър, такива кукички. Но може и още да не са окачили главите.

— Тролски?

— Кой знае, сър.

Каретата влезе в града.

— Веселке, още ли носиш оная сребърна ризница?

— Ъ-ъ, не, сър. Зарязах я, за да не обиждам Ангуа. Защо?

— Ей тъй ми хрумна. Богове!… Туй под седалката да не е пакетът за Игор?

— Така ми се струва, сър. Но аз знам повече за Игоровците. Ръката може да е истинска, но предишният й собственик вече е нямал нужда от нея, повярвайте ми.

— Какво?! Значи реже парчетии от трупове?

— По-добре, отколкото от живи хора.

— Сещаш се какво ме тормози, нали?

— Сър, приличието изисква, ако някой от Игоровците ви е помогнал в беда, да впишете в завещанието си, че те могат да се възползват от… всяка ваша част за благото на другите. Игоровците никога не искат пари. Радват се на огромно уважение из Юбервалд. Неописуеми майстори са със скалпела и иглата. Това им е призванието.

— Целите са в белези и шевове!

— Не биха направили никому онова, което не са готови да опитат първо на себе си.

Ваймс реши да се гмурне до дъното на този ужас. Така се отвличаше от подозренията си за липсващите трофеи на стената.

— А има ли… Игорини? И Игорчета?

— Е, всяка девойка е щастлива, ако привлече вниманието на някой Игор…

— Сериозно ли говориш?!

— И дъщерите им почти винаги са необичайно привлекателни.

— Очите им са точно на мястото си, тъй ли?

— О, да!

Но когато вратата най-сетне се открехна в отговор на нетърпеливото им тропане, не се показаха леко разкривените черти на Игор, а опасният край от арбалета на Детритус.

— Ние сме, сержант — успокои го Ваймс.

Арбалетът изчезна и врата се отвори докрай.

— Да ме прощавате, сър, ама нали рекохте да пазя — оправда се тролът.

— Не беше нужно чак…

— Игор пострада, сър.

Игор седеше с превързана глава в огромната кухня, а лейди Сибил се суетеше около него.

— Излязох на двора да го потърся преди два-три часа — обясни тя — и го намерих проснат в несвяст. — Сибил се наведе по-близо до Ваймс. — Не помни почти нищо.

— Драги, какво вършеше навън? — попита Командирът на Стражата и приседна до масата.

Игор го погледна замаяно.

— Ами, шър, отидох да вжема вашите припаши от втората карета. Тъкмо хванах нещо и ми притъмня пред очите. Шигурно шъм ше подхлъжнал.

— Или някой те е ударил?

Игор вдигна рамене, които за миг се изравниха.

— В каретата нямаше нищо, което си струва да се краде! — възкликна лейди Сибил.

— Освен ако някой си е умирал за сандвичи с пача — промърмори Ваймс. — Нещо изчезнало ли е?

— Сър, проверих всичко по списъка, дето ми го даде нейна светлост — отвърна Детритус, вторачил се право в очите на началника си. — Нищичко не го е хванала липсата.

— Добре, ще изляза и аз да видя.

На двора обиколи каретата и огледа снега. Паветата се показваха тук-там. Вдигна глава и към мрежата отгоре.

— Хайде, Детритус, изплюй камъчето…

— Нещо ме човърка, сър — избоботи тролът. — Знам, че ме мислят за тъповат, ама… Туй не ще да е било случайно произшествие, сър.

— Е, може и да е паднал от каретата, докато е разтоварвал.

— Е, може и аз да съм феята Шлакозвънка, сър.

Ваймс се сепна. В този студен край мозъкът на Детритус се бе размърдал.

— А вратата към улицата е отворена — посочи сержантът. — Игор май е подплашил някой крадец.

— Нали уж нищо не липсва?

— Ами ако крадецът се е стреснал, сър?

— Като е видял Игор ли? Защо пък не…

Ваймс оглеждаше сандъците и чувалите. Бяха разхвърляни как да е. Някой трескаво е търсел плячка. Но кой би се разшетал толкова заради малко анкх-морпоркска кльопачка?

— Нищо не липсва, значи… — Потърка си брадичката. — Детритус, а кой натовари каретата?

— Де да знам, сър. Нейна светлост поръча какво ли не, преди да потеглим.

— Да, нямахме много време…

Ваймс се принуди да млъкне. Засега стигаше толкова. Споходи го догадка, но къде са му доказателствата? Би могъл да си каже: „Нищо, което трябваше да е тук, не е изчезнало, значи са взели нещо друго, което не е трябвало да бъде натоварено на каретата…“ Не, не. Засега само не биваше да забрави предположението си.

Влязоха в преддверието и погледът му се спря на купчина визитни картички върху масичката в ъгъла.

— Мнозина наминаха насам — вдигна рамене Детритус.

— Хъм… Клач… Мунтаб… Генуа… Ланкър… Ланкър ли?! Че онуй кралство можеш да го прекосиш на бегом, без да се усетиш! И те ли имат посолство тук?

— Не, сър, ама си имат пощенска кутия.

— Дали успяват да се поместят някак вътре?

— Сър, наели са и една къща заради коронацията.

Ваймс пусна картичките на масата. Някои имаха позлатени ръбове.

— Не ми понася тая работа. Няма да им ходя на гости да се наливам с плодов сок и да слушам стари вицове. Детритус, къде е най-близката семафорна кула?

— На двайсетина километра към Главината на Диска.

— Ще ми се да знам какво става у дома. Май днес следобед двамата с лейди Сибил ще се разходим сред природата. И за нея е полезно да се поразведри.

„Значи среща в полунощ…“

А още беше пладне.

Накрая Ваймс реши, че Игор ще е кочияш и екскурзовод, взе също Тантони и дебелия стражник, когото наричаше мислено Колонеск. Скимър още не се бе върнал от потайните си пътувания, а Ваймс не искаше и за миг да остави посолството без истинска охрана.

Мъдруваше над факта, че дипломат просто е друга дума за шпионин. Само че местните властници знаят кой си и какъв си. Номерът е да ги надхитриш в играта. Ако можеш.

Слънцето топлеше кожата на лицето му, вятърът я вледеняваше, в планинския въздух сякаш можеше да протегне ръка и да докосне всеки връх. Извън града заснежени ферми и лозя се лепяха по склоновете, които всеки в Анкх-Морпорк би нарекъл „стени“. Скоро навлязоха в боровата гора. На завоите далеч долу се виждаше реката.

На капрата Игор стенеше и пъшкаше.

— Той ме увери, че Игоровците оздравяват много бързо — отрони лейди Сибил.

— Ами да, с игла в ръка.

— Сам, господин Скимър твърди, че те са изключително надарени хирурзи.

— Не и в пластичната хирургия.

Каретата забави ход.

— Игор, често ли идваш насам? — попита Ваймс.

— Вшяка шедмица, гошподарю, когато гошподин Шлийпш идваше да ши вжеме шъобщенията от кулата.

— Не е ли по-лесно да има и кула в Бонк?

— Шъветът не отштъпва от жабраната ши, гошподарю.

— А ти какво мислиш?

— Аж имам много шъвременен шветоглед, гошподарю.

Вече наближаваха високата кула. Първите шест-седем метра от нея представляваха яка каменна зидария с тесни зарешетени прозорци. От широката площадка нагоре стърчеше същинската кула. Разумно замислена постройка. Който и да е враг би се затруднил да нахлуе или да я подпали, вътре имаше достатъчно място за припаси при обсада. А врагът не би трябвало да забравя, че момчетата в кулата са пратили тревожния сигнал трийсетина секунди след нападението. Сдружението пък имаше много пари. Престанеше ли да работи някоя кула, веднага идваше цяла тълпа да задава скъпи въпроси. И щом в Юбервалд нямаше закони, щяха да се появят хора, готови да внушат завинаги на местните жители, че кулите са неприкосновени.

Всеки из тукашната дивотия би трябвало да си е научил урока, затова Ваймс се стресна, когато видя сигналните щори и рамене неподвижни. Косъмчетата по тила му настръхнаха.

— Сибил, остани в каретата.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Още не знам — отвърна Командирът на Стражата, който вече знаеше всичко. Излезе и кимна на Игор. — Ще надникна вътре. Ако имам… неприятности, върни лейди Сибил в посолството, разбрано?

Пак се промуши в кабината и, без да гледа Сибил, вдигна едната седалка, за да си вземе скрития отдолу меч.

— Сам! — сви вежди тя.

— Извинявай, мила, но си нося нещо за всеки случай.

До вратата на кулата имаше въженце. Ваймс го подръпна и чу дрънченето на звънче някъде горе. Нищо друго не последва и той бутна вратата, която се отвори.

— Ей! — Тишина. — Аз съм от Стр…

Ваймс млъкна. Какво като е от Стражата? Тук тези думи бяха безсмислица. И значката му нямаше никакво значение. Оставаше само той — нахалникът, който си вре носа навсякъде.

— Има ли някой тук?

Стаята долу беше отрупана с чували, сандъци и бурета. Дървена стълба се виеше към горния етаж. Ваймс се качи в помещение, което беше и спалня, и столова. Имаше само два нара с разхвърляни завивки.

Един стол беше съборен на пода. До пълната чиния на масата бяха оставени нож и вилица. На печката нещо бе изкипяло от желязно котле. Ваймс отвори вратичката на печката и нахлулият вътре въздух разпали наново полуовъглените цепеници.

Още по-нагоре изтрака метал.

Той погледна към отвесната стълбичка и капака в тавана. Качиш ли се, главата ти ще се подаде точно на място за брадвата или ботуша…

— Уж е трудно за превземане, ваша светлост, нали? — обади се отгоре мъжки глас. — По-добре се качете тук. Мхъ-мхъ.

— Иниго?

— Няма нищо опасно, ваша светлост. Само аз съм тук. Мхъ-мхъ.

— Хъ, туй да не е безопасно?

Ваймс се качи. Иниго седеше до масата и преглеждаше купчина хартии.

— Къде са хората от кулата?

— Това, ваша светлост, е една от загадките, мхъ-мхъ.

— А другите?…

Иниго кимна към стълбичката, водеща още по-нагоре.

— Вижте сам.

Системата за управление на щорите и раменете беше старателно изпотрошена. Макари и накъсани жици висяха печално от сложните си рамки.

— Няколко часа тежък ремонт, и то извършен от умели занаятчии — поклати глава Иниго, когато Ваймс се върна при него.

— Какво е станало?

— Бих допуснал, че работещите тук мъже са се махнали принудително, мхъ-мхъ. И то набързо.

— Но кулата е укрепена!

— Че това утеха ли е? И те е трябвало да си секат дърва навън. Вярно, компанията спазва строги правила, обаче праща трима младежи в някаква усамотена кула за седмици наред и очаква от тях да се държат като часовников механизъм. Погледнете капака към горната площадка. Задължително е да бъде залостен. Вие, ваша светлост, и аз сме…

— Мръсници ли? — охотно подсказа Ваймс.

— Ами… да, мхъ-мхъ… Затова бихме измислили система, която не позволява да се работи горе, ако капакът не е залостен, нали?

— Да, щях да се сетя за нещо подобно.

— И бихме добавили точка в правилата, че присъствието на какъвто и да е посетител се известява автоматично на съседните кули.

— Вероятно. Но не само туй бих добавил.

— Аз подозирам, че тук са посрещали с приветствени крясъци всеки наглед безобиден гост, който се е сещал да донесе на момчетата току-що изпечен ябълков сладкиш. — Иниго въздъхна. — Смяната продължава два месеца. И няма нищо за гледане освен дървета, мхъ-мхъ.

— Кръв не се вижда, не личи и да е имало особено разгорещена схватка — отбеляза Ваймс. — Ти разтършува ли се навън?

— Трябваше да има кон в яхъра, но липсва. Ще си тънем в догадки, без да знаем нищо сигурно. Открих вълчи следи наоколо, но из тези гори ги има навсякъде. Духал е силен вятър, друго не личи по снега. Ами… няма ги, ваша светлост.

— Сигурен ли си, че са пуснали някого през вратата? Ако някой кацне на горната площадка, след секунда ще се вмъкне през прозорците.

— Вампир ли, мхъ-мхъ?

— Поне е възможно, нали?

— Няма кръв…

— Срамота е да се хаби храна — изсумтя Ваймс. — Особено като си помислиш за всички ония гладни дечица в Мунтаб, а? Я, туй пък какво е?…

Извади голяма кутия изпод долния нар. Вътре имаше няколко тръби, дълги една стъпка и запушени само от едната страна.

— „Беджър & Нормъл“, Анкх-Морпорк — прочете на глас. — „Сигнална мортира с ракета (червена). Със запалителен фитил. Не си я слагайте в устата запалена.“ Господин Скимър, туй си е фойерверк. Използват ги и на корабите.

— Имаше нещо за ракетите… — Иниго прелисти книгата на масата. — Ако затънат в неприятности, могат да я изстрелят. От най-близката кула ще дойдат двама-трима, а от лагера в равнините веднага ще потегли голям отряд. Сдружението се настройва много зле при всяко нападение срещу кула.

— Нали губят пари — съгласи се Ваймс, надничайки в дулото на мортирата. — Иниго, тая кула ни трябва работеща. Не ми харесва да седя тук откъснат от света.

— По пътищата още не е толкова зле, проходими са. Другите ще дойдат най-късно утре вечерта. Сър, не бива да правите това!

Ваймс вече вадеше ракетата от дулото. Озърна се с недоумение към Иниго.

— Ако не подпалиш фитила, не може да гръмне. Безопасно е. Като оръжие са пълна тъпотия, защото изобщо няма смисъл да се целиш, пък и са направени от твърд картон. Хайде, да се качваме на покрива.

— Не и докато не притъмнее, ваша светлост, мхъ-мхъ. Така две-три кули от всяка страна ще видят сигнала, а не само най-близките.

— Ако ония в най-близките кули наблюдават, ще видят и ще…

— Сър, не знаем останал ли е някой да наблюдава. Представете си, че същото е сполетяло и тях, мхъ-мхъ.

— О, небеса! Да не мислиш, че…

— Не мисля, сър. Аз съм служител. Съветвам други хора, мхъ-мхъ, мисленето оставям на тях. И сега съветът ми е да изчакаме час-два. Следващият ми съвет е вие и лейди Сибил да се върнете в града. Веднага, сър. Аз ще изстрелям ракетата, щом притъмнее достатъчно, и също ще се прибера в посолството.

— Чакай, бе, човек, аз съм Командирът на…

— Не и тук, ваша светлост. Забравихте ли? Тук сте само един цивилен, който се пречка, мхъ-мхъ. Аз ще се оправя…

— Като момчетата от кулата ли?

— Не са били като мен, мхъ-мхъ. Ваша светлост, заради безопасността на лейди Сибил ви съветвам да тръгнете незабавно.

Ваймс се поколеба. Ужасно го дразнеше фактът, че Иниго не само беше прав, но и въпреки лицемерната си скромност мислеше вместо него. Ха, нали уж бе тръгнал на следобедна разходка със съпругата си?!

— Добре, де. Само да те питам нещо. Ти защо си тук?

— Видели са за последен път Слийпс на път към кулата.

— Схванах. Прав ли съм да подозирам, че вашият господин Слийпс не е бил от ония дипломати, дето поднасят сандвичите с кисели краставички?

Иниго се усмихна невесело.

— Прав сте, сър. Той беше… от другия вид. Мхъ-мхъ.

— Значи като тебе.

— Мхъ-мхъ. А сега тръгвайте, ваша светлост. Слънцето скоро ще залезе. Мхъ-мхъ.

Ефрейтор Нобс, президент-основател на Гилдията на стражниците, огледа съратниците си.

— Хайде още веднъж — подкани ги. — Какво искаме, значи?

Стачното събрание се провеждаше в един бар. Стражниците започваха да забравят това-онова.

Стражник Пинг вдигна ръка.

— Ъ-ъ… приемлива процедура за разглеждане на исканията ни, комитет по жалбите, преразглеждане на системата за повишение… ъ-ъ…

— … по-свестни съдове в столовата — добави някой.

— … снемане на несправедливите обвинения в кражба на захар — сети се трети.

— … не повече от седем поредни нощни дежурства…

— … увеличение на парите за ботуши…

— … поне три свободни следобеда годишно за погребения на баби…

— … да не плащаме сами за зоба на гълъбите…

— … още по едно за всички.

Последното предложение беше посрещнато с гръмко одобрение.

Стражник Шу стана. В свободното си време беше активист на Кампанията за равни права на мъртъвците и знаеше как се правят тези неща.

— Не, не и не! — натърти той. — Трябва да е много по-просто. Да има звучност. И ритъм. Едно-единствено ясно искане. Я да опитаме. Какво искаме?

Стражниците се споглеждаха. Не им се измисляха рими и ритми.

— Още по едно? — престраши се някой.

— Ъхъ! — подкрепи го друг. — И кога го искаме? СЕГА!

— Е, поне налучкахме от първия път — утеши се Ноби, когато съратниците му се скупчиха на бара. — Рег, още от какво имаме нужда?

— Лозунги за стачния пост.

— Ама и стачен пост ли ще правим?

— О, непременно.

— Тогаз — твърдо заяви Ноби — ще си имаме голям тенекиен варел, в който ще горим вехти дървени парчетии.

— Защо? — не разбра Рег.

— Задължително е да стърчим около варела и да си греем ръцете. Тъй хората ще знаят, че сме официален стачен пост, а не някакви си безделници.

— Ноби, ние сме си безделници. Поне за такива ни смятат хората.

— Няма да споря, ама туй не пречи да си греем ръцете, та да не замръзват.

На слънцето сякаш му оставаше само един пръст до хоризонта, когато каретата потегли от кулата. Игор подкарваше безмилостно конете с плющящия камшик. Ваймс надникна през прозореца към ръба на урвата — само на метър-два от колелата, затова пък няколкостотин метра над реката.

— Защо бързаме толкова? — кресна на Игор.

— Трябва да ше приберем преди жалежа! — извика му в отговор той. — Това ши е традиция!

Огромното червено слънце се спускаше през разнищените ивици на облаците.

— Мили, остави горкото създание да се забавлява — намеси се лейди Сибил и затвори прозореца. — Сега ми кажи какво стана в кулата.

— Изобщо не ми се иска да те тревожа.

— Е, вече успя, така че започвай да приказваш. Разбрахме ли се?

Ваймс се предаде и сподели оскъдните факти, които бе научил.

— Значи някой ги е убил?

— Твърде вероятно.

— Същите, които ни нападнаха в прохода ли?

— Не ми се вярва.

— Сам, това май няма да е пътуване за почивка.

— Най-гадно ми е — призна си Ваймс, — че нищичко не мога да направя. Ако бяхме в Анкх-Морпорк… Е, щях да имам някоя и друга нишка в ръцете си, да подпитам тогова-оногова. Щях да си нарисувам картинката набързо. А тук всеки… хъм, май крие нещо. Новият крал ме смята за глупак, върколаците ме зяпаха, все едно ме е довлякла котката. Само вампирката се държа горе-долу любезно!

— Не може да е котката — поправи го Сибил.

— Какво?! — обърка се той.

— Върколаците мразят котките. Много добре си спомням това.

— Ха, вярно. Нали и кучетата се дразнят от котки. Не им харесват и думички, дето напомнят за баня или ветеринар. Ако бях хвърлил някоя пръчка, баронът сигурно щеше да скочи от креслото, за да я хване със зъби…

— Мисля, че трябва да ти кажа за килимите — реши Сибил.

— Ама ти да не подозираш, че баронът дори не знае къде трябва да се облекчава?!

— Не, за килимите в посолството. Нали знаеш, че се канех да меря стаите? Само че мерките на първия етаж не са както трябва…

— Мила, не че ми се иска да се държа грубо, но точно сега ли е моментът да си говорим за килими?…

— Сам…

— Да, скъпа моя?

— Престани да мислиш като съпруг, а започни да слушаш като… като ченге, бива ли?

Ваймс нахълта енергично в посолството и извика Детритус и Веселка.

— Вие двамата идвате с нас на бала довечера. Ще бъде тузарско сборище. Сержант, имаш ли какво да носиш освен униформата си?

— Не, сър.

— Добре, върви да поприказваш с Игор. По-сръчен с иглата едва ли ще намерим. Ами ти, Веселке?

— Е, аз имам, ъ-ъ, рокля — сведе тя поглед.

— Наистина ли?

— Да, сър.

— Охо… Чудесно. Освен туй ви включвам в персонала на посолството. Веселке, ти ще си… военното ни аташе.

— Уф… — разочарова се тролът.

— А ти, Детритус, си ни културното аташе.

Сержантът веднага се ободри.

— Сър, нема да съжалявате, значи!

— Бях убеден предварително. А сега ела с мене.

— С културен въпрос ли ще се захващаме, сър?

— В известен смисъл.

Ваймс, Сибил и Детритус влязоха в кабинета.

— Тая стена ли? — посочи Ваймс на съпругата си.

— Същата. Трудно се забелязва, докато не измериш всички стаи, но би трябвало стената да е невероятно дебела…

Той плъзна ръце по дървените плоскости в очакване да се чуе „щрак“. После се отдръпна.

— Сержант, я ми дай арбалета си.

— Заповядайте, сър.

Ваймс се олюля под тежестта, но успя да насочи оръжието към стената.

— Сам, дали е най-разумното решение?… — започна Сибил.

Той отстъпи, за да се прицели, и една дъска на пода хлътна леко под краката му. В стената се завъртя широк дървен панел.

— До смърт я стреснахте, сър — обади се лоялният сержант Детритус.

Ваймс внимателно му върна арбалета и се престори, че поначало е очаквал нещо подобно.

Предполагаше, че ще открият някакъв таен проход. Трябваше да се задоволи само с тясно работно стайче. По рафтовете бяха натъпкани буркани с надписи като „Нов лоен слой, район 21“ и „Лой първо качество от Голямата дупка“. Имаше трошливи каменни буци със спретнати картонени етикетчета, например „Трети хоризонт, девета шахта, Мината на двете кирки“.

Имаше и множество чекмеджета. Първото съдържаше гримьорски пособия с богат избор от мустаци.

Онемелият Ваймс отвори един бележник от купчината. Първите страници бяха запълнени с карта на град Начук, по която бяха прокарани лъкатушни червени линии.

— Да му се не знае, само го вижте туй! — ахна, докато прелистваше. — Карти. Схеми. Цели страници за проучването на лоените залежи. Я слушайте… „Новите лоени находища, макар отначало да изглеждаха перспективни, може би се отличават с високо съдържание на ПХП, освен това ще се изчерпят скоро.“ Ами тук! „Вече е очевидно, че върколаците подготвят завземането на властта в хаоса, който ще последва изчезването на Питата… К. съобщава, че мнозина от по-младите върколаци са станали последователи на В., който изцяло е променил играта…“ Туй си е… туй си е… шпиониране! Пък аз се чудех как Ветинари научава всичко!

— Мили, нима си предполагал, че фактите му се присънват?

— Но тук има цяла камара сведения… бележки за характера на тоя или на оня, данни за джуджешките мини, разни слухове за политика… Не знаех, че го вършим!

— Но и ти открай време използваш шпиони — напомни Сибил.

— Не е вярно!

— Ами онези хора… Дъртия Гнусен Рон, Хосе Нема Да Стане?

— Не е шпиониране, не е! Само събираме информация. Как ще си вършим работата, ако не знаем какво става по улиците?

— Е, скъпи мой, сигурно Хавлок мисли същото… просто улицата е по-дълга.

— Има още от тая гнусотия. Гледай… Скици, образци руда. Ха, туй пък що за чудо е, по дяволите?!

Беше продълговато, с размерите на пакет пури. От едната страна имаше кръгъл стъклен диск, от другата — три лостчета. Ваймс натисна първото. Отвори се миниатюрен люк, подаде се най-дребната главица, която бе виждал, и изписука:

— Моля?

— Ей, туй го знам к’во е! — зарадва се Детритус. — Нано-духче! Струва повече от сто долара! И е мъничко!

— Ама че гадост! — пищеше духчето. — Никой да не ме нахрани цели две седмици!

— Такъв иконограф можеш да си го пъхнеш в джоба… — проточи Ваймс. — Тъкмо като за шпионин… Гнусотия като оня скрит арбалет на Иниго. А я вижте тук…

Надолу водеха стъпала. Той пристъпи предпазливо и бутна вратата в дъното. Влажната жега сякаш го цапардоса по лицето.

— Мила, ще ми подадеш ли една свещ? — Вторачи се в дългия тъмен тунел. Край едната стена се точеха ръждиви тръби, от които тук-там съскаха струйки пара. — Можел е да излиза и да се прибира, без никой да го зърне. Брей, в много мръснишки свят живеем…

Облаците покриха небето и вятърът въртеше плътни струи от дебели снежинки около кулата, когато Иниго нагласи мортирата на площадката пред големите квадратни щори.

Запали три клечки поред, но виелицата им отмъкваше пламъчетата, преди той да ги опази с длани.

— Отвратително! Мхъ-мхъ.

Плъзна се надолу по отвесната стълбичка в топлината на кулата. Докато ровеше в чекмеджетата, помисли си, че ще е по-благоразумно да стои тук до сутринта. Не се плашеше от почти нищо в нощта, но долавяше колко сняг ще навали — планинските пътища над урвите скоро щяха да станат опасни.

Сети се какво да прави — хвана с машата тлеещо дърво от печката. Щом го изнесе на площадката, то пламна. Иниго го поднесе към фитила в основата на мортирата.

Лекото „фъш“ се загуби във вятъра. Ракетата се стрелна във вихрушката недоловимо за окото и след няколко секунди избухна двеста стъпки по-нагоре, хвърляйки за миг аленото си зарево върху гората.

Иниго вече слизаше в горната стая, когато чу почукване по входната врата. Замря. В тази стая имаше прозорец с капак. Строителите на кулата бяха предвидили, че не е зле да погледнеш кой иска да те навести.

Но пред вратата не стоеше никой.

Щом затвори капака на прозореца, почукването се повтори.

Не бе залостил вратата, след като Ваймс си тръгна. Поклати глава. Късничко беше да съжалява. Иниго Скимър обаче бе завършил успешно едно учебно заведение, в сравнение с което уличните банди бяха безопасни като пансион за благородни девици.

Запали свещ и се смъкна тихичко в мрака на долната стая. Сенки пробягваха по купчините чували и сандъци.

Остави свещта върху една кутия, извади малкия си арбалет изпод палтото, опря го в стената и натисна силно, за да го зареди. После сви привично лявата си ръка и острието удобно прилепна към ръба на дланта му.

Тропна по пода по определен начин и малките зъбати остриета се подадоха от носовете на ботушите му.

Иниго зачака.

Зад него нещо духна свещта.

Завъртя се и единствената стрела от арбалета прониза само въздуха, а замахът с лявата ръка не съсече никого. Успя да проумее, че можеш да почукаш по вратата и отвътре.

Тези твари наистина бяха много хитри…

— Мхъ-м…

Веселка се завъртя на пети. Е, поне се опита. Такива движения не се удават лесно на джуджетата.

— Изглеждаш много… мило — позапъна се лейди Сибил. — И роклята стига чак до пода. Не виждам за какво биха могли да се заядат.

Освен ако са ценители на модата, добави мислено. Имаше дребен проблем — джуджешките… хъм, дами още не бяха налучкали своя стил.

Самата Сибил обикновено носеше на баловете светлосини рокли. Този цвят е предпочитан от жени с определена възраст и размери, защото се стремят да съчетаят максимално скромен вид с минимална забележимост. Уви, момичетата сред джуджетата вече бяха научили, че на този свят съществуват и пайети. И сякаш с костния си мозък усещаха, че щом ще се борят с хилядолетна подземна традиция, не бива да се задоволяват само с жалки герданчета и брошки.

— Червеното е хубав цвят — искрено добави лейди Сибил. — Това е чудесна червена рокля. Ъ-ъ… Да, перата също изглеждат добре. А чантичката за брадвата ти…

— Не е достатъчно блестяща ли? — разтревожи се Веселка.

— О, не исках да кажа това!… Ако и аз трябваше да нося брадва на гърба си сред дипломати, бих искала чантата да е лъскава. Ъ-ъ. Е, брадвата е доста големичка…

— Как мислите, дали някоя по-малка ще е по-подходяща? Тоест… за вечерния тоалет?

— Не би било зле за начало.

— И може би с няколко рубина по дръжката?

— Да — немощно одобри лейди Сибил. — Защо пък не?

— Ами аз как съм, ваша светлост? — избоботи Детритус.

Игор наистина се бе справил с предизвикателството. Приложи върху няколкото костюма, намерени в гардеробите на посолството, същите хирургически умения, с които помагаше на дървари с лош късмет. Само за час и половина сътвори нещо около туловището на Детритус. Нямаше съмнение, че е вечерен костюм. Дори на трол не би му се разминало, ако излезе пременен така посред бял ден. В момента приличаше на стена с папийонка.

— Как се чувстваш? — избра най-безобидната реплика лейди Сибил.

— А бе, малко ме стяга ей тука… И требе да ходя полека, та да не се сцепи. Ама досущ дипломат се чувствам, правичката да си кажа.

— Не и с арбалета — въздъхна лейди Сибил.

— Тя си носи брадвата — укорно напомни тролът.

— Джуджешките брадви са общоприети като елемент от културата им. Не знам какви са протоколните изисквания тук, но едва ли биха възразили, ако носиш боздуган…

„Не че някой би се престрашил да ти го отнеме…“

— Арбалетът значи не е културен, тъй ли?

— Опасявам се, че не е.

— Ми що не взема да го лъсна…

— И това не би помогнало… Ох, Сам…

— Какво има, мила? — попита Ваймс, който слизаше по стълбата.

— Но това е парадната ти униформа от Стражата! Къде са ти дрехите на дук?

— Никъде не ги намерих — невинно я увери той. — Точно тоя сандък трябва да е изпаднал от каретата в прохода. Имам си обаче шлем с пера, а Игор така ми излъска бронирания нагръдник, че накрая се огледа в него, макар да не разбирам защо му е да го прави… — Изражението на лицето й го накара да се усмири малко. — Скъпа, „дук“ е военно звание. А никой войник не би тръгнал на война по чорапогащник. Особено ако се опасява, че може да го пленят…

— Сам, това ми се струва твърде подозрително…

— И Детритус ще ме подкрепи.

— Кат едното нищо, сър — затътна тролът. — Нали ми заръчахте да река на нейна светлост, че…

— Както и да е, време е да тръгваме… О, богове, туй Веселка ли е?

— Да, сър — нервно потвърди джуджето.

„Е, в нейния род някои са навличали още по-чудати одеяния, за да взривяват газ в тунелите…“

— Много добре изглеждаш — заяви Ваймс.

Лампи светеха по дължината на целия тунел, който водеше към Долен Начук, както вече си го наричаше Ваймс. Застаналите на пост джуджета просто махаха на кочияша да продължи, щом зърнеха герба на Анкх-Морпорк върху вратичките на каретата. Онези пред грамадния асансьор не бяха толкова сигурни как да постъпят. Но Сам Ваймс бе научил немалко номера в живота, като наблюдаваше държанието на вярната си Сибил. Тя не го правеше нарочно, обаче бе родена и отгледана в прослойка, която открай време се държеше така — минаваш през света, сякаш е невъзможно някой да те спре и да ти задава неприятни въпроси. И наистина почти никой не дръзва да ти се изрепчи.

Имаше и други в асансьора, когато потеглиха надолу със скрибуцане. Повечето бяха дипломати, които Ваймс не познаваше, а в един отделен с червен шнур ъгъл квартет джуджета изпълняваше приятна, но и леко досадна музика. Направо си прогризваше път до мозъка на Ваймс по време на безкрайното спускане.

Когато вратата се дръпна встрани, Сибил ахна.

— Сам, ти каза, че тук било като в звездна нощ…

— Хъм, тоя път са се попрестарали…

Хиляди свещи горяха в поставки, закрепени за стените на гигантската пещера. Но не те, а полилеите приковаваха погледите. Бяха десетки, всеки поне на четири етажа. Ваймс бе свикнал да се взира за онези, които дърпат конците. Веднага различи джуджетата, работещи усърдно на подвижни площадки сред светлините. През дупки в тавана постоянно им спускаха сандъци със свещи. Помисли си, че ако Петият слон не е мит, тази вечер ще изгори поне един от пръстите му.

— Ваша светлост!

Дий го доближи през тълпата.

— О, Опитвано на идеи — кимна Ваймс. — Позволете ми да ви представя на дукесата на Анкх, лейди Сибил.

— Ъ… Ъ-ъ… М-да… Очарован съм да се запозная с вас — най-сетне промърмори Дий, смутен от любезната атака. — Но, ъ-ъ…

Сибил добре владееше семейния език на намеците. Сам Ваймс не обичаше да я нарича „дукеса“ и щом бе изрекъл думата, значи искаше да бъде дукеса повече отвсякога. Тя направо заля Дий с поток от очарование.

— Господин Дий, Сам толкова ми разказваше за вас! — изчурулика Сибил. — Доколкото разбирам, вие дори сте дясната ръка на негово величество! Моля ви, трябва да ми обясните как постигнахте тези великолепни светлинни ефекти наоколо!

— Ами с много свещи — смънка Дий, докато пронизваше с поглед Ваймс.

— Скъпа моя — подхвана Командирът на Стражата, схванал безмълвното послание, — мисля, че Дий желае да обсъдим някои политически въпроси. Ако бъдеш тъй добра да заведеш останалите долу, аз скоро ще се присъединя към вас.

Знаеше, че няма сила на света, която би попречила на Сибил да стовари присъствието си върху скупчилите се важни особи. Тази жена умееше да създава ударна вълна, минавайки през подобни сборища.

— Довел сте трол, довел сте трол! — мрънкаше Дий.

— Не забравяйте, че той е гражданин на Анкх-Морпорк — натърти Ваймс. — Мисля, че дори в тоя скапан костюм си личи отдалеч дипломатическият му имунитет.

— Въпреки това…

— Никакво „въпреки“.

— Но ние сме във война с троловете!

— Че нали в туй е смисълът на дипломацията? Да спира някак войните. Пък и както съм чувал, тая война се точи вече пет столетия, значи не си давате много зор.

— Ще има протестна нота на най-високо равнище!

— Пак ли? — въздъхна Ваймс.

— Някои вече твърдят, че Анкх-Морпорк съзнателно натрапва покварата си на краля!

— Краля ли? — любезно се учуди Ваймс. — Все още не е съвсем точно да се каже, че е крал, нали? Не и преди коронацията, която задължително включва… един предмет…

— Е, да, но това е чиста формалност.

Ваймс се наведе към малката глава.

— О, не — изрече по-тихо. — Този предмет е и видимото, и съкровеното. Без неговата магия няма крал. А само някой като вас, който незнайно с какво право дава заповеди наляво и надясно.

— Човек с фамилията Ваймс ще ме учи що е кралско достойнство… — заяде се безпомощно Дий.

— А без… предмета — край на залаганията — довърши го Ваймс. — Ще има война. И взривове под земята. — Извади часовника си и отвори капачето. — Ха, че то било полунощ.

— Последвайте ме — смънка Дий.

— Нима ще ме заведете да разглеждам нещо?

— Не, ваша светлост. Ще ви заведа да видите къде липсва нещо.

— А, разбирам. В такъв случай искам да ни придружи и ефрейтор Дребнодупе.

— Онова джудже ли?! Абсолютно немислимо! Няма да оскверняваме…

— Няма какво да оскверняваме — прекъсна го Ваймс. — Тя няма да дойде с нас, защото никъде не отиваме, нали? Вие не бихте и помислил да се доверите на представител на потенциално враждебна сила, като разкриете, че във вашата къщичка от карти липсва основата. Ние дори не разговаряме сега. През следващия час само ще си похапваме вкусотии в тая великанска заличка. Впрочем аз не казах тия думи току-що, пък вие не ги чухте. Но ефрейтор Дребнодупе е най-кадърният ни полицай за оглед на местопрестъпление. Затуй ми се ще да дойде с нас.

— Обосновахте се достатъчно убедително, ваша светлост. И красноречиво както винаги. Доведете я.

Ваймс завари Веселка опряла гръб в краката на Детритус. Двамата бяха заобиколени от плътен кръг любопитни. Когато тролът вдигаше ръка, за да отпие от чашата си, най-близките джуджета отскачаха припряно назад.

— Къде ще ходим, сър? — попита Веселка.

— Никъде.

— А, ясно що за място е…

— Иначе животът е хубав — осведоми я Ваймс. — Дий дори е научил женските местоимения, макар да ги казва, все едно плюе.

— Сам! — възкликна лейди Сибил, напирайки напред през гъмжилото. — Ще представят „Кървав топор и Железен млат“! Не е ли възхитително!

— Ъ-ъ…

— Това е опера, сър — прошепна му Веселка. — Част от Коболдския цикъл. В нея се разказва нашата история. Всяко джудже я знае наизуст. Така научаваме защо имаме закони и крале… и Питата.

— Аз пях арията на Железния млат, когато поставихме операта в нашия пансион за благородни девици — сподели лейди Сибил. — Е, не беше пълната версия, която продължава пет седмици. Толкова съм щастлива, че ще я гледам! Това е една от най-романтичните истории на света.

— Романтична ли? — вдигна вежди Ваймс. — Нещо като… любов?

— Да, разбира се.

— Кървавия топор и Железния млат не са ли били и двамата… ъ-ъ… такова, де…

— Сър, и двамата са били джуджета — напомни безпрекословно Веселка.

— Да, бе, естествено — предаде се Ваймс. Джуджетата са си джуджета. Опиташ ли се да им разбереш живота от човешка гледна точка, тутакси се оплиташ. — Ами наслаждавай се, мила. Аз трябва да… Кралят иска да… Е, ще бъда другаде по туй време. Политика…

Побърза да се отдалечи, а Веселка подтичваше след него.

Дий ги поведе през тъмни тунели. Чуха началото на операта като далечен шепот, все едно слушаха прибоя в древна раковина.

След време стигнаха до брега на канал, чиято вода се плискаше в тъмата. Там беше вързана малка лодка, в нея чакаше пазач. Дий подкани спътниците си да седнат в лодката.

— Ваша светлост, важно е да разберете какво виждате.

— На практика — нищо — осведоми го Ваймс. — Пък аз се заблуждавах, че нощното ми зрение е добро.

Нещо изчатка в мрака, секунда по-късно светна лампа. Пазачът вече избутваше лодката под една арка. Озоваха се в малко изкуствено езеро. Освен тунела нямаше никакъв друг отвор в гладките отвесни стени.

— Да не сме на дъното на кладенец? — попита Ваймс.

— Доста точно описание.

Дий порови под седалката, извади извит метален рог и изсвири акорд, който отекна от скалите.

След няколко секунди отгоре прозвуча отговорът на друг рог. И като че задрънчаха тежки стари вериги.

— Издигането ще бъде кратко в сравнение с някои шлюзове в планините — подхвърли Дий, а в това време желязна плоча закри тунела. — Има един с разлика във височините почти километър, а може да пренесе нагоре или надолу няколко шлепа.

Водата забълбука бурно около лодката. На Ваймс му се стори, че стените потъват.

— Това е единственият път до Питата — обади се Дий зад гърба му.

Лодката вече се клатушкаше и фучеше нагоре с водата толкова устремно, че стените се виждаха размазано.

— Отклоняваме водата в резервоари близо до върха — продължи Опитвачът на идеи. — И остава само да отваряме и затваряме преградите на шлюзовете.

— Ъхъ… — изхърка Ваймс, тормозен едновременно от замайване и морска болест.

Видимото движение на стените се позабави. Лодката вече не се тресеше. Водата ги пренесе плавно над ръба на кладенеца в тесен канал, до който имаше пристан.

— Долу има ли пазачи? — успя да напъне мисълта си Ваймс, щом стъпи върху благословено неподвижните камъни.

— Обикновено караулът се състои от четирима — отвърна Дий. — За тази вечер… уредих друго. Пазачите проявиха разбиране. Никой не се гордее със сегашното положение. И трябва да ви кажа, че изобщо не одобрявам това начинание.

Ваймс оглеждаше новата пещера. Две джуджета стояха до края на вече спокойния воден кръг. Изглежда те се занимаваха с механизмите на шлюза.

— Да продължим ли нататък? — подкани Дий.

Излизащият от пещерата коридор се стесняваше рязко. По едно време Ваймс трябваше да върви прегънат на две. Под краката му изтракаха метални плочи, усети ги да се местят лекичко. После се изправи, мина под поредната арка и там…

Или джуджетата бяха издълбали вътрешността на неимоверно огромна кристална друза, или грижливо бяха облицовали малката кухина с кварцови плочи — всяка повърхност отразяваше пламъчетата на двете малки свещи, поставени върху колони на пясъчния под. След тъмните тунели Ваймс почти ослепя.

— Ето, вижте — изрече унило Дий — къде трябваше да бъде Питата.

Върху кръглия плосък камък между двете колони несъмнено нямаше нищо.

Отзад водата шумеше в естествен извор, заобикаляше в две поточета камъка и изчезваше в още един каменен улей.

— Добре, разкажете ми всичко — помоли Ваймс.

— Установихме преди три дни, че Питата е изчезнала. Сънльо Дългопръст пръв забелязал, че я няма, когато влязъл да смени свещите.

— Туй ли му е работата?…

— Да. Началникът по свещите.

— Аха.

— Много отговорна длъжност.

— Сигурно. Видях по колко горите наведнъж. Колко често влиза тук?

— Идваше всеки ден.

— Идваше ли?

— Вече не заема длъжността.

— Защото е основният заподозрян ли?

— Защото е мъртъв.

— И как умря по-точно? — бавно и натъртено попита Ваймс.

— Той… е посегнал на живота си. Не се съмняваме в това, защото се наложи да изкъртим вратата на неговата пещера. Беше Началник по свещите в продължение на шестдесет години. Според мен не е могъл да понесе, че го подозират.

— И аз непременно бих го заподозрял.

— Той не е откраднал Питата. Поне това знаем.

— Но под тия дрехи, дето ги носите, може да се скрие какво ли не. Не са ли го претърсвали?

— Никога! Ами… Ще трябва да ви покажа. — Дий продължи още малко по металния под на коридора. — Нали ме виждате, ваше превъзходителство?

— Разбира се.

Плочите кънтяха глухо под стъпките на джуджето.

— Нека нося нещо, когато се връщам. Дайте ми вашия шлем, моля. Само за момент.

Ваймс сложи шлема си в ръцете на Дий, който тръгна към изхода. Не бе изминал и половината разстояние, когато отекна гонг и две решетки от дебели метални пръти се спуснаха светкавично от тавана. След броени секунди до по-далечната застанаха неколцина пазачи и се вторачиха с подозрение.

Опитвачът на идеи им каза нещо и те се скриха някъде. Скоро и решетките се издигнаха тежко.

— Механизмът е сложен и стар, но го поддържаме в отлично състояние — подхвана Дий, връщайки шлема на Ваймс. — Ако на излизане тежите повече, отколкото на влизане, пазачите ще проверят какво става. Няма как да надхитрите машината, все още мери с точност до стотина грама. И не се налага да унижаваме ничие достойнство с претърсване. Единственият начин да я избегнете е да летите. Могат ли крадците да летят, ваше превъзходителство?

— Зависи от коя раса са — разсеяно отвърна Ваймс. — Кой още влиза тук?

— Веднъж на всеки шест дни аз и двама пазачи идваме да проверим всичко ли е наред в камерата. Последната проверка беше преди пет дни.

— А други идват ли?

Ваймс забеляза, че Веселка стискаше в шепата си от пясъка в Пещерата на Питата и го оставяше да изтече между пръстите си.

— Напоследък не се е случвало. Разбира се, след коронацията на новия крал Питата често ще бъде изнасяна за церемонии.

— Само такъв бял пясък ли трябва да има по пода?

— Да. Важно ли е?

Ваймс видя с ъгълчето на окото си как Веселка му кима.

— Още не знам… Кажете, каква е истинската стойност на Питата?

— Истинската ли?! Тя е безценна!

— Знам, че наистина е скъпоценна за вас като символ, но има ли стойност сама по себе си?

— Повтарям — безценна е!

— Опитвам се да си представя какъв е вероятният мотив на крадеца — обясни Ваймс, почти изтощил търпението си.

Веселка бе вдигнала малкия кръгъл камък и надничаше под него. Ваймс сви устни.

— Какво прави… тя? — с отровен глас произнесе Опитвачът на идеи.

— Ефрейтор Дребнодупе търси веществени доказателства — официално обяви Ваймс. — Иначе казано — следи и улики, които биха ни помогнали. Туй си е особено умение.

— А това писмо дали би ускорило издирването? И по този лист има следи, които наричаме букви. Иначе казано — улика, която може много да ви помогне.

Ваймс погледна коравия кафеникав лист, гъсто изписан с руни.

— Тая азбука не я чета — вдигна рамене той.

— Да, това също е особено умение — сопна се Дий.

— Аз ще го прочета, сър — намеси се Веселка и взе листа. — Ъ-ъ… искане за откуп, сър. От… Синовете на Аги Чукокрадеца. Твърдят, че Питата е в техни ръце и… Щели да я унищожат, сър.

— Хъм, къде им е изгодата? — изсумтя Ваймс.

— Настояват Рис да се откаже завинаги от правото си на трона на Низшия крал — допълни Дий. — Не са поставили други условия. Намерих бележката на бюрото си. Но от няколко дни кой ли не оставя разни книжа на бюрото ми!

— Какви са тия Синове на Аги Чукокрадеца? — взря се Ваймс в Опитвача на идеи. — И защо чак сега ми го казвате?

— Не знаем. Наскоро измислено име. Някаква група размирници. Между другото, наредиха ми да отговарям на въпросите ви, стига да ги задавате.

— Вече не е обикновено престъпление, а? — поклати глава Ваймс. — Политика… Защо кралят да не се откаже от трона, да си върне Питата, а после да каже, че обещанието нищо не струва, защото са го принудили…

— Ваше превъзходителство, ние се отнасяме много сериозно към всички церемонии. Ако Рис оттегли претенциите си към трона, не би могъл да размисли на другия лен. А ако позволи Питата да бъде унищожена, значи кралският ранг е загубил законната си опора и ще има…

— … размирици — довърши Ваймс. „Които ще плъзнат чак в Анкх-Морпорк. Засега само се бъхтят по улиците…“ — Кой ще стане крал, ако Рис се откаже?

— Всеки знае, че това ще е Албрехт Албрехтсон.

— Което също означава неприятности. Гражданска война, доколкото разбрах.

— Кралят заяви — тихо изрече Дий, — че въпреки рисковете е склонен да се оттегли. По-добре какъвто и да е крал, отколкото хаос. А ние, джуджетата, не сме привърженици на хаоса.

— Каквото и да стане, все ще настъпи хаос — възрази Ваймс.

— И преди е имало бунтове срещу кралете. Но джуджетата оцеляват. Короната се съхранява. Обичаят се спазва. Имаме и Питата. Винаги знаем, че можем да се върнем към… здравия разум.

„О, богове, значи и да измрат хиляди джуджета, всичко е наред, щом някаква вкаменена буца си е на мястото!“

— Тук не съм полицай. Какво мога да сторя?

— Не бива да се разчуе! — нададе вой Дий, който накрая си изтърва нервите. — Затова пък всички знаят, че чужденците от Анкх-Морпорк са прекалено любопитни!

— Аха, значи… щом не искате да се разчува… Ще изглежда зле, ако вие се разшетате, но пък няма да стоварят вината върху вас, щом някакъв тъп чужденец си вре носа където не му е работа?

Дий отчаяно размаха ръце.

— Не аз предложих да се обърнем към вас!

— Вижте сега, с такава охрана няма да опазите и детска касичка. И аз ще измисля два-три начина да отмъкна Питата оттук. Какво ще кажете за секретния тунел, дето води до тая пещера?

— Не ми е известно да има такъв тунел!

— Ох, олекна ми. Поне една възможност изключихме. Вие отидете да ни почакате при лодката. Двамата с ефрейтор Дребнодупе трябва да обсъдим някои неща.

Дий излезе неохотно. Ваймс го изчака да мине по коридора-кантар.

— Ама че каша… Загадката на кражбата от заключена стая става още по-гадна, когато стаята няма ни ключ, ни врата.

— Сър, да не мислите, че Сънльо може да е носил под дрехите си торбички с пясък? — веднага попита Веселка.

„Хич не ми хрумна. Но пък вече знам как би се справило едно джудже…“

— Възможно е — съгласи се Ваймс гласно. — Не вярвам, че е толкова трудно да си набавиш мръснобял пясък. Добавяш по малко пясък в чувалчето под дрехите всеки ден, за да не задействаш кантара. И накрая… Колко тежи Питата?

— Около седем килограма, сър.

— Тъй. Накрая разсипваш пясъка от чувалчето по пода, пъхаш Питата под дрехата и… току-виж, ти провърви.

— Има риск, сър.

— Но никой не е и предполагал, че ще има опит Питата да бъде открадната. Да не ми разправяш сега, че четирима пазачи, каращи смяна по цяло денонощие, ще бъдат нащрек през цялото време? Представи си колко игри на покер могат да извъртят!

— Сигурно са се успокоявали, че знаят предварително дали се качва лодка към тях.

— Права си. Голяма грешка. Ей, да знаеш, хващам се на бас — тъкмо когато лодката е слизала в кладенеца, те са били най-отпуснати. Веселке, ако някой човек може да стигне дотук, лесно ще се вмъкне и в Пещерата на Питата. Да, с повечко ловкост и плуване, но е възможно.

— Сър, стражите при портата бяха доста наежени.

— О, да. Тъй е след всяка кражба. Бодри и бдителни като гладна невестулка. Щото се чудят дали някой не ги подозира, че са задрямали в най-неподходящия момент. Веселке, аз съм ченге. Знам колко скучно е да пазиш нещо. Особено ако си мислиш, че никой не би си направил труда да го краде. — Ваймс порови в пясъка с върха на ботуша си. — Тая сутрин оглеждаха придирчиво всяка кола и на влизане, и на излизане. Защо? Защото Питата вече е открадната. Тъкмо в такова време виждаш много официална, много настойчива и много безсмислена шетня. Изобщо не ме убеждавай, че и миналата седмица са отваряли всяка бъчва и са ръчкали с пръти във всяка купа сено, особено на влизане. Виждаш ли Дий оттук? Гледа ли към нас?

Веселка се взря.

— Не, сър.

— Добре.

Ваймс застана в началото на тунела, опря гръб в едната стена и подметките на ботушите си в другата и започна да се плъзга странично над пода, макар че коленете му не бяха съгласни с това мъчение. Все пак успя да мине над кантара и стъпи безшумно. Приближи се зад гърба на Дий, който говореше с пазачите.

— Как…

— Няма значение — прекъсна го Ваймс. — Просто съм по-дълъг от джудже.

— Открихте ли отговора?

— Не. Но имам идея.

— Нима? Вече? И каква е тя?

— Още я разнищвам. Но кралят е налучкал много точно, като ви е накарал да се обърнете към мене. Поне едно установих — никое джудже няма да ви каже верния отговор.

Операта беше към края си, когато Ваймс се шмугна в креслото си до Сибил.

— Пропуснах ли нещо?

— О, прекрасно е. А ти къде беше?

— И да ти кажа, няма да ми повярваш.

Ваймс се зазяпа към сцената, без да вижда. И без това две джуджета разиграваха много предпазлива схватка.

Тъй, значи… Щом е политика… Какво може да направи той? Трябва и занапред да го смята за престъпление, иначе по-добре да се откаже.

Кое е простото решение? Защо да не започне с първото правило в работата на ченгетата — подозирай жертвата. Само че този път Ваймс не беше наясно точно кой е жертвата. Ами тогава да заподозре свидетеля. И това правило си го биваше. Така стигаше до покойния Сънльо. Би могъл да си излезе от Пещерата с Питата под мишница няколко дни преди да „открие“ липсата. Би могъл да върши там вътре какво ли не. Охраната направо беше подигравка. Ноби и Колън щяха да я натъкмят по-свястно. Много по-свястно, поправи се той, за да бъде справедлив. Защото техните хитри мозъчета щракаха точно навреме и именно това ги правеше ченгета. А всички пазачи на Питата май бяха почтени Джуджета — най-неподходящите вардияни, на които да повериш скъпоценност. За такава работа са ти нужни лукави типове.

И все пак нямаше никакъв смисъл в такава версия. Сънльо би се досетил, че първо него ще заподозрат. Ваймс не беше изтънчен познавач на джуджешкия закон, но не му се вярваше главният заподозрян да се радва на дълъг весел живот, особено ако подръка няма друга изкупителна жертва.

Дали не е превъртял след шестдесет години подмяна на изгорели свещи? И това звучеше глуповато. Всеки, който е способен да издържи на такова всекидневие дори десетина години, най-вероятно ще си кара по коловоза до края. Както и да е, Сънльо се бе пренесъл във великата златна мина — в небесата или под земята, зависи как си я представят джуджетата. Нямаше да му отговори на нито един въпрос.

Ваймс си втълпяваше, че може да разкрие престъпника. Всичко беше пред него като на карта, само трябваше да зададе верните въпроси и да мисли умно.

Но инстинктите се опитваха да му внушат още нещо.

Да, имаше някакво престъпление — ако да задържиш нечия собственост, за да искаш откуп, е прегрешение според закона, — но то не беше най-тежкото злодеяние.

Надушваше и друга воня. Знаеше го, както рибарят открива рибата по вълничките.

А схватката на сцената продължаваше. Проточваше я необходимостта след всеки много внимателен удар с брадва да последва ария, вероятно посветена на златото.

— А бе, какво става там всъщност? — прошушна Ваймс на Сибил.

— Почти към края сме — отвърна тя също шепнешком. — Е, представиха само частта за изпичането на Питата, но поне включиха Арията за откупа. Железния млат избягва от тъмницата с помощта на Скалт, открадва истината, която Аги е скрил, омесва я в Питата и убеждава стражите около бивака на Кървавия топор да го пуснат. Джуджетата вярват, че истината някога е била вещ… като къс извънредно рядък метал, последното парче от който е в Питата. И стражите не могат да устоят на силата й. В арията се пее за любовта, която подобно на истината винаги се разкрива накрая. Една от най-прекрасните музикални творби в света. Почти не се споменава златото.

Ваймс я слушаше с увиснало чене. Той се оплиташе във всяка песен, по-сложна от започващите така: „Кой ми изплюска карамела, всички дяволи го взели…“

— Кървавия топор и Железния млат, значи — промърмори си под носа, защото джуджетата наоколо го поглеждаха с досада. — И кой от тях е бил… сещаш се, де…

— Веселка вече ти обясни — рязко го прекъсна лейди Сибил. — И двамата са били джуджета.

— Ъхъ — съгласи се той кисело.

В мътните води на тези проблеми се чувстваше като човек, който не умее да плува. Имаше си мъже, имаше си и жени. По това не би трябвало да се води спор. Сам Ваймс беше простодушен човек, щом опреше до така наречените от поетите дебри на любовта17. Знаеше, че в някои квартали на Сенките хората подхождат към въпроса по-скоро като към смесването на коктейл. Отнасяше се към навиците им, както и към някоя далечна страна — никога не е ходил там и тамошните щуротии не са му дошли до главата. Само се чудеше докъде стигат хората, ако се сдобият с излишно свободно време.

Просто не умееше да се ориентира в свят, лишен от географски карти. Не че джуджетата напълно пренебрегваха секса, само не го смятаха за важен. Ако и хората се настроеха по същия начин, колко щяха да му облекчат работата!

На сцената май имаше предсмъртно прощаване. Ваймс бе понаучил криво-ляво уличния джуджешки жаргон на Анкх-Морпорк и не проумяваше напълно смисъла на ставащото. Някой умираше, друг жалеше за него. И двамата солисти имаха бради, в които би могло да се скрие пиленце. Не се напъваха да играят ролите си, освен че нарядко размахваха ръце към другия певец.

Но всички около него хълцаха и подсмърчаха, понякога отекваше тръбният звук на издухан нос. Дори долната устна на Сибил трепереше.

Щеше му се да подвикне: „А бе, не е истина. Престъпленията, улиците, гонитбите… ей туй е истината. С песни няма да се измъкнеш, ако са те натикали в ъгъла. Опитай се да размахаш голяма пита под носа на въоръжен стражник в Анкх-Морпорк, да видим каква полза ще имаш.“

След края на представлението си проби път с рамото напред през гъмжилото. Всички присъстващи хора се бяха възхитили на операта — винаги е така, когато някой не разбира зрелището, но съзнава какво се очаква от него.

Дий говореше с облечен в черно едър младеж, у когото Ваймс забеляза нещо смътно познато. Може би и младежът се досети незнайно за какво, щом го зърна, защото кимна почти оскърбително.

— О, ваша светлост Ваймс. Хареса ли ви операта?

— Особено ония части за златото — потвърди Ваймс. — Вие сте?…

— Волф фон Юбервалд! — тракна с токове младежът.

Тихо звънче се обади в ума на Ваймс. Очите му веднага потърсиха подробностите — леко удължените кучешки зъби, гъсто порасналата по шията руса коса…

— Братът на Ангуа ли?

— Да, ваша светлост.

— Но вие носите сребро на… хъм, униформата си. Тези… емблеми. Вълчи глави, захапали…

Волф вдигна рамене.

— Бих очаквал тъкмо такъв въпрос от полицай. Изработени са от никел!

— Не познавам бойна част с подобна символика.

— О, ние по-скоро сме… движение.

И стойката беше като на Ангуа — напрегната готовност „бий или бягай“, сякаш цялото тяло е свита пружина. Не личеше Волф някога да е бягал. А се случваше дори хората около Ангуа да си вдигат неволно яките, ако тя е в лошо настроение. Ваймс обърна особено внимание на очите. Не бяха като на Ангуа. Не бяха и като на вълк.

Немислимо е животно да има такива очи. Затова пък Ваймс ги бе виждал неведнъж в анкх-морпоркските заведения, които не си подбираха клиентите.

Колън казваше за тези типове, че са „родени със строшена бутилка в ръката“. Ноби предпочиташе по-стегнатия израз „превъртял, та чак откачил“. Все едно. Ваймс веднага разпознаваше гадния до мозъка на костите си мръсник, предпочитащ ударите в гръб и бъркането в очите. Счепкаш ли се с такъв, нямаш друг избор, освен да му счупиш главата или да му срежеш гърлото, иначе ще стори всичко по силите си да те затрие. Повечето любители на пиянските сбивания не се увличаха чак толкова, защото убийството на ченге означаваше кратко и лошо бъдеще за виновника, както и за всичките му приятелчета. Смахнатите изроди обаче не се тревожеха за нищо — по време на схватката мозъците им излизаха в отпуск.

Волф се усмихна.

— Някакъв проблем ли имате, ваша светлост?

— Моля? А, не. Само се питах… Май вече сме се срещали…

— Посетихте баща ми тази сутрин.

— Вярно.

— Ние невинаги сме в официален вид пред гостите.

Очите на Волф вече светеха в оранжево. До този миг Ваймс се заблуждаваше, че „очите му блеснаха“ е глупава измислица на писачите.

— Ако ни извините… Трябва да обсъдя нещо с Опитвача на идеи — обясни Ваймс. — Политика, нали разбирате.

Дий го последва в едно по-безлюдно ъгълче.

— Казвайте.

— Сънльо по едно и също време ли е отивал в Пещерата на питата?

— Предполагам. Зависеше и от другите му задължения.

— Значи не е отивал по едно и също време. Ясно. Кога се сменят пазачите?

— В три сутринта и в три следобед.

— Преди или след смяната е влизал?

— И това зависеше от…

— О, небеса. Тия пазачи нищичко ли не са записвали?

Дий се вторачи във Ваймс.

— Да не предполагате, че може да е влязъл два пъти в един и същ ден?

— Браво на вас. Само допускам, че все някой може да го е направил. Едно джудже се качва в лодката, понесло две свещи. Пазачите всеки път ли ще се заглеждат придирчиво? А ако друго джудже се качи след час-два, когато е застъпила новата смяна… Какво толкова рискува? Дори да се заядат, ще смънка нещо за лошите фитили на свещите.

Дий гледаше някак разсеяно.

— Все пак рискът е огромен.

— Но ако крадецът е знаел кога се сменят пазачите и се е уверил, че Сънльо вече е далеч от пещерата… Рискът си струва, а? Заради Питата…

Дий потръпна, но кимна.

— Сутринта пазачите ще бъдат разпитани най-подробно.

— От мен.

— Защо?

— Защото знам какви въпроси водят до нужните отговори. Ще научим кой къде е щъкал и ще поговорим с всички пазачи, бива ли? Дори ония при решетките. Ще установим кой е влизал и излизал.

— Вие вече сте уверен, че знаете нещо.

— Да речем, че засега в главата ми бълбукат догадки.

— Аз ще се… погрижа.

Ваймс се върна при лейди Сибил, която стърчеше като остров сред море от джуджета. Тя беседваше оживено с неколцина от изпълнителите на операта.

— Сам, с какво се захвана пак?

— Уви, с политика. Доверявам се на своя нюх. Можеш ли да ми кажеш кой ни гледа сега?

— А, затънал си в онази игра… — Сибил изобрази щастлива усмивка и с най-лекомислен тон подхвана: — Практически всички ни наблюдават. Но ако раздавах награди, щях да връча една на доста умърлушената дама отляво. Сам, тя има особено остри зъби. И бисерна огърлица. Някак не си подхождат като аксесоари…

— Виждаш ли Волфганг някъде?

— Ами… не. Странно. Допреди малко беше наблизо. Ти пак ли си ядосал някого?

— Защо да не ги оставя да се ядосват самички? — вдигна рамене Ваймс.

— Чудесен подход. И го прилагаш великолепно.

Той леко се извърна, сякаш небрежно оглеждаше множеството. Джуджетата се шмугваха между гостите си и се скупчваха по петима-шестима за кратък разпален спор. Някой се прехвърляше в съседна групичка, друг го заместваше. Случваше се и всички да се пръснат като от взрив, за да се включат в следващия разговор.

Ваймс помисли, че в уж хаотичното движение на тълпата има някакъв ред, определен от бавния, но неумолим танц на предаваните сведения. „Ами да, минни събрания. Малки групи, защото в тунелите няма повече място. И не са свикнали да говорят гръмогласно. Когато групата вземе решение, всеки става посланик и го разнася. Управляваш, като превръщаш клюките в официално одобрено занимание.“

Хрумна му обаче, че по такъв начин дори „две плюс две“ може да се обсъжда, претегля и обмисля, докато стане равно на четири и нещо или на три яйца18.

Нерядко джуджетата спираха и ги пронизваха с погледи, преди да се отдалечат припряно.

— Мили, ще има и официална вечеря — напомни Сибил и посочи раздвижването към съседната ярко осветена пещера.

— Ох… Халби бира на един дъх? Плъхове на клечки? И къде е Детритус?

— Ей там, говори с културния аташе на Генуа — мъжа с изцъкления поглед.

Ваймс отдалеч чуваше гласа на трола, който обясняваше с увлечение:

— … после влизаш в оная грамадна зала, дето цялата е в седалки, пък стените са червени и едни едрички златни бебета се катерят по колоните. Ама не се стряскай толкоз, не са истински бебета, измайсторили са ги от гипс или кой ги знае… — Детритус обмисли въпроса задълбочено. — Да ти река направо — хич не вярвам и златото да е истинско, щото някой хитряга щеше отдавна да го отмъкне… Тъй, значи. А пред сцената е оная яма за музикантите. Ей туй има в залата. В другата до нея пък всичките колони са от мрамор и навсякъде са проснали червени пътеки…

— Детритус — намеси се лейди Сибил, — дано не отнемаш на господина възможността да поговори и с други домакини или гости.

— А, не, само му разправям за културата, дето си я имаме в Анкх-Морпорк — нехайно я успокои тролът. — Всеки сантиметър познавам в операта.

— Д-да… — запъна се зашеметено културното аташе. — Да си призная, особено привлекателна ми се стори възможността да посетя галерията за изобразително изкуство, за да видя… — той потрепери — „оня портрет на жена, дето художникът не е знаел как да й нагласи усмивката на лицето, ама поне рамката струва два-три долара“. Сигурно такова преживяване се случва веднъж в живота. Желая ви приятна вечер.

Когато мъжът се отдалечи неуверено, Детритус поклати глава.

— Май не му достига култура…

— Дали някой ще ни хване в крачка, ако се измъкнем тихомълком? — озърташе се Ваймс. — Тоя ден много се проточи, искам да помисля малко…

— Сам, ти си посланикът, а Анкх-Морпорк е една от световните сили — изрече непреклонно Сибил. — Не можем да се измъкнем! Ще пуснат клюки за нас.

Ваймс изстена. Значи Иниго е прав — когато посланикът кихне, Анкх-Морпорк си духа носа.

— Ваше превъзходителство?

Сведе поглед към двете джуджета.

— Низшият крал ще ви приеме сега — съобщи едното.

— Ъ-ъ…

— Трябва да му се представим и официално! — изсъска лейди Сибил в ухото на Ваймс.

— И Детритус ли?!

— Да!

— Но той е трол!

А доскоро идеята да го доведе тук изглеждаше толкова остроумна…

Долови, че в тълпата пак са се появили течения, които я местят по пода на колосалната пещера. Гъмжилото полека се преместваше към единия й край. Нямаше друг избор, освен да постъпи като останалите.

Низшият крал седеше на малък трон под един от полилеите. Металният балдахин над трона вече бе украсен с изумителни лоени сталактити.

Около трона стояха четири особено едри за расата си джуджета. Черните очила им придаваха заплашителен вид. Всяко държеше брадва. Влагаха цялото си старание в зловещи погледи зад непроницаемите стъкла на очилата.

Кралят говореше с посланика на Генуа. Ваймс погледна за миг Веселка и Детритус. Да, идеята да ги доведе тук изобщо не изглеждаше забавна в момента. В тържествените си одежди кралят беше някак… отчужден и неприветлив.

„Ей, стегни се! Ами че те са граждани на Анкх-Морпорк. И не правят нищо лошо. Да, де, но… не правят нищо, което смятаме за лошо в Анкх-Морпорк.“

Гъстите редици пред тях отново се разместиха. Почти стигнаха до царствената особа. Въоръжените джуджета се бяха вторачили право в Детритус и държаха брадвите си по-напрегнато. Тролът не им обръщаше внимание.

— Тука е по-културно и от наш’та опера — призна той, оглеждайки почтително пещерата. — Тия светилници под тавана май тежат по цял тон всеки.

Детритус вдигна ръка, опипа си темето и си разгледа пръстите.

Ваймс отметна глава. Нещо топло, досущ като капка мазен дъжд, падна на бузата му. Тъкмо я избърсваше и забеляза, че сенките в залата се раздвижват…

Всичко се точеше с мудността на течащ конфитюр. Стори му се, че се наблюдава отстрани. Видя се как грубо избутва Сибил и Веселка, чу се да крещи неразбрано и проследи скока си към краля — тъкмо го сграбчи и острие на брадва се удари в бронята на гърба му.

После се търкаляше с разяреното джудже в ръцете си, полилеят бе преполовил разстоянието до пода, пламъчетата на свещите се бяха проточили в струи, а Детритус вдигаше ръце, примижал пресметливо…

Настъпи миг на покой и тишина, когато тролът улови падащата сияйна планина. След това физиката се намеси и разхвърля облак от джуджета, парчетии, стопена лой и горящи свещи.

Ваймс се събуди в тъма. Примига и докосна очите си, за да се увери, че са отворени.

Надигна се да седне, главата му се тресна в камък и чак тогава видя светлинки — отровножълти и виолетови искри, изведнъж запълнили света му. Полегна по гръб, докато изчезнат.

Зае се да провери имуществото си. Наметалото, шлемът, бронята, мечът — всичко бе изчезнало. Носеше само ризата и бричовете си, а макар тази дупка да не беше ледена, влажният студ се просмукваше в костите му.

Тъй, значи…

Не знаеше колко време му отне да проучи опипом килията си. Мърдаше сантиметър по сантиметър и местеше ръцете си пред лицето, сякаш упражняваше най-бавното бойно изкуство срещу мрака.

Проследи предпазливо първата стена, после втората, в третата пръстите му откриха очертанията на малка врата с дръжка и се върна при стената, до която беше каменният му нар.

Най-досадна беше необходимостта да притиска брадичка в гърдите си през цялото време. Добре, че не беше от най-високите мъже, иначе щеше да си разбие черепа още при събуждането.

Нямаше други мерки, затова провери с крака дължината на стените. Оказа се, че е само десет стъпки.

Не помисли да крещи „Помощ! Помощ!“. Някой го бе затворил в тази килия. И здравият разум му подсказваше, че този някой не се интересува от желанията на затворника.

Напипа каменния нар и пак се изтегна на него. Нещо изтрака тихичко. Ваймс си потупа джобовете и измъкна предмет, който на пипане и шум приличаше на кибритена кутия. Откри вътре само три клечки.

Брей, че богатство — дрехите и малко кибрит. Време беше да проумее какво става, дяволите го взели.

Спомни си как видя падащия полилей. И поне му се струваше, че зърна как грамадата попадна в прегръдките на Детритус. Имаше също писъци, крясъци и шетня, а в ръцете му кралят псуваше, както само джудже умее. Накрая някой го прасна по главата.

И гърбът го болеше на мястото, където бронята го опази от брадвата. За миг националната му гордост изду бицепси. Анкх-Морпоркската броня бе издържала на удара! Е, сигурно я бяха изработили джуджета, дошли от Юбервалд, и то със стомана, добита от юбервалдска желязна руда, но напук на всичко си оставаше анкх-морпоркска броня.

А на нара имаше възглавница местно производство. Когато Ваймс се помъчи да намести главата си с поне минимум удобство, чу мимолетен метален звън. Хъм, този звук някак не се връзваше с представата му за пълнеж от птичи пера.

Вдигна чувалчето и успя със зъби да прегризе дупка в дебелото зебло.

Ако онова, което се озова в ръката му, някога е било част от птиче тяло, каза си Ваймс, не би искал да се запознае с цялата птица. На пипане обаче твърде много приличаше на еднозарядния арбалет на Иниго. Ваймс много кротичко пъхна пръст в отвора отпред и установи, че оръжието дори е заредено.

Само един изстрел. Но неочакван… А от друга страна, не вярваше, че феята на зъбчетата му е оставила тази вещ, освен ако напоследък си е имала вземане-даване със стряскащо необикновени дечица.

Пъхна находката обратно в чувала, защото зърна слабичка светлина. Различи, че във вратата има зарешетено прозорче, а от другата й страна стоят някакви фигури.

— Ваша светлост, буден ли сте? Съжалявам за прискърбното произшествие.

— Дий?

— Аз съм.

— Да не сте дошъл да ме осведомите, че е станала ужасна грешка?

— Уви, не. Разбира се, лично аз съм абсолютно убеден във вашата невинност.

— А стига, бе… — изръмжа Ваймс. — Щото и аз. Толкова съм убеден в невинността си, че дори не знам в какво ме обвинявате. Я ме пуснете веднага, иначе…

— … ще останете тук, за съжаление — довърши Дий. — Вратата е извънредно здрава. Не сте в Анкх-Морпорк, ваша светлост. Естествено ще уведомя за положението ви лорд Ветинари възможно най-скоро, но както вече ми съобщиха, сигналната кула е повредена много зле…

— Положението ми ли?! Натикали сте ме в килия, туй е то. И защо? Нали спасих вашия крал?

— Има… разногласия по въпроса.

— Някой пусна оня светилник от тавана!

— Несъмнено. Както изглежда, това е деяние на човек от вашия персонал.

— И вие знаете, че няма как да е вярно! Детритус и Дребнодупе бяха с мен, когато…

— Господин Скимър не беше ли от вашите придружители?

— Той… Да, но… Той не би…

— Доколкото знам, в Анкх-Морпорк имате и Гилдия на убийците, нали? — невъзмутимо подхвърли Дий.

— Той беше в кулата!

— В повредената кула ли?

— Тя вече беше пов… — Ваймс млъкна насила. — Че защо му е според вас да троши кулата?

— Не твърдя, че би го сторил — с все същото хладно спокойствие отвърна Дий. — Освен това някой подсказа, ваша светлост, че сте дал сигнал малко преди покушението…

— Какво?!

— Вдигнал сте ръка към бузата си или нещо подобно. Има предположения, че сте бил осведомен предварително.

— Светилникът вече се люлееше! Вижте сега, я ме оставете да поговоря със Скимър!

— Ваша светлост, нима имате свръхестествени способности?

Ваймс се запъна.

— Мъртъв ли е?

— Както личи по всичко, оплел се е във въжетата, докато се е опитвал да изкърти оста на макарата. Около него имаше три мъртви джуджета.

— Но той не би…

Ваймс се застави да млъкне отново. Разбира се, че Иниго не го е направил! Затова пък колко удобно — член е на гилдията, с която Анкх-Морпорк едва ли не е най-прочут. Постарали са се да научат и това…

Дий май разгада изражението му.

— Разбирам ви, ваша светлост. Всички обстоятелства ще бъдат проучени. Невинните няма от какво да се опасяват.

Новината, че няма от какво да се опасяват, винаги е вселявала непоносим ужас в сърцата на невинните из всички светове.

— Какво сторихте на Сибил?

— Как можахте да го помислите, ваша светлост! Абсолютно нищо не сме й сторили. Не сме варвари. А за вашата съпруга сме чували само ласкави мнения. Тя е много разстроена, разбира се.

Ваймс изсъска.

— А Детритус и Дребнодупе?

— Ваша светлост, ние съзнаваме, че те са изпълнявали заповедите ви. Освен това единият е трол, а другата… опасно различна от нас. Именно затова, а не по друга причина, те са поставени под домашен арест във вашето посолство. Зачитаме традициите на дипломацията и не желаем да ни обвинят, че сме постъпвали злонамерено. — Дий въздъхна. — Разбира се, другият проблем също е сериозен…

— Да не ме обвините и че съм откраднал Питата?

— Позволихте си да посегнете на краля.

Ваймс го зяпна.

— Ъ? Върху него щяха да се стоварят един тон железа и свещи!

— И това бе изтъкнато…

— А, чатнах. Затворили сте ме, защото го спасих от опит за покушение, организиран пак от мене.

— Наистина ли?

— Я стига! Онуй нещо падаше отгоре му, какво друго трябваше да направя? Да хвана килима, за да го издърпам настрана ли?

— Да, да, разбирам. Но и прецедентите са недвусмислени. През 1345 година тогавашният крал паднал в едно езеро. Никой от свитата не посмял да му подаде ръка, за да не наруши забраната. Разследващите смъртта на краля стигнали до заключението, че придружителите му са постъпили правилно. Недопустимо е някой да докосне краля. Естествено обясних пред съвета, че в Анкх-Морпорк няма такава забрана, но пък тук не е Анкх-Морпорк.

— Няма нужда всеки наоколо да ми напомня тоя проклет факт!

— Ще останете наш… гост, докато продължава разследването. Ще ви носят храна и вода.

— А светлина?

— Непременно. Моля да ни извините за разсеяността. Отстъпете от вратата, моля ви. Стражниците до мен носят оръжие и са много… целеустремени.

Решетката на прозорчето се отвори. Мъждукаща клетка беше поставена на тясната лавица.

— Ха, туй пък какво е? Болна светулка ли?

— Друг вид насекомо. Скоро ще установите, че светлината му ви изглежда достатъчно силна. Ние сме свикнали с мрака.

— Слушайте — започна Ваймс, когато решетката се затвори, — знаете твърде добре, че туй е пълна нелепост! Не знам какво е станало с господин Скимър, но ще науча, ако ще светът да се продъни! И съм сигурен, че мога лесно да разкрия кой е откраднал Питата! Ако ме пуснете да се прибера в посолството, къде мога да се дяна?

— Не бихме искали да научим отговора на този въпрос. Нищо не ви пречи да решите, че животът в Анкх-Морпорк е по-приятен.

— Брей… И как ще стигнем дотам?

— Може би имате неизвестни за нас приятели.

Ваймс се сети за гнусното оръжийце във възглавницата.

— Към вас няма да се отнасят зле — увери го Дий. — Такива са обичаите ни. Ще се върна, щом имам вести за вас.

— Ей!…

Но Опитвачът на идеи вече не се виждаше в сумрачната, почти несъществуваща светлина. Буболечката правеше каквото й бе отредила природата, но само превръщаше тъмата в разнообразие от тъмнозеленикави сенки. Ваймс можеше да шава из килията, без да се блъска в стените… и толкова.

Един изстрел, който не очакват.

Така вероятно би излязъл от килията. В коридора. Под земята. Където е пълно с джуджета.

И е направо изумително как уликите срещу теб се трупат на камари, ако някой пожелае това.

Но Ваймс беше посланик! Къде се изпари дипломатическият му имунитет? Бездруго не е особено полезен срещу целеустремени същества с оръжия в ръце. Току-виж, решили да проверят точно от какво може да го опази имунитетът…

Един изстрел, който не очакват.

По някое време заскрибуца превъртян ключ и вратата се отвори. Ваймс различи силуетите на две джуджета. Едното държеше брадва, другото — поднос.

Онзи с брадвата го подкани с жест да се отдръпне.

Ваймс прецени, че изборът на това оръжие е глупост. Да, джуджетата си го обичат, но как да го развъртиш в такава тясна дупка?

Вдигна ръце и докато второто джудже пристъпяше бавно към каменния нар, пъхна пръсти зад врата си. Тези двамата бяха наежени. Сигурно рядко виждаха хора. Него поне щяха да го запомнят.

— Искате ли да ви покажа един фокус?

— Грз’дак?

— Гледайте!

Ваймс завъртя ръце пред себе си и стисна клепачи, преди да пламне клечката.

Брадвата издрънча на пода — джуджето се опитваше да закрие очите си с длани. Неочаквано предимство, за което нямаше време да благодари на бога на отчаяните. Ваймс се хвърли напред, ритна с все сила и чу тежкото „уух“ на изскочилия наведнъж въздух. Метна се към плътното черно петно, което беше второто джудже, успя да хване главата му и със замах да я забие в стената.

Първото джудже се мъчеше да стане. Ваймс стисна кожената му куртка, вдигна го и заръмжа дрезгаво:

— Някой ми е оставил оръжие. Искал е да те убия. Запомни го! Можех да те убия!

Заби юмрука си в корема на джуджето. Моментът не беше подходящ да се придържа към правилата на маркиз дьо Въртиопаш20.

Докопа малката клетка с буболечката и се шмугна през отворената врата.

Усетът му подсказа, че е попаднал в коридор, който се простира незнайно докъде и в двете посоки. Постоя колкото да открие откъде повява чист въздух и тръгна натам.

По-нататък имаше още една клетка с буболечка. Тя осветяваше — ако толкова ярка дума е подходяща в случая — огромен кръгъл отвор, в който мързеливо се въртеше перка.

Ваймс мина лесно през отвора в кадифеночерната пещера отвъд.

„Ама на някого наистина му се ще да пукна — размишляваше, докато се промъкваше с лице към течението край поредната невидима стена. — Един изстрел, който не очакват… Само че някой го очакваше, нали?“

Ако ще помагаш на затворника да се изсули от килията, даваш му ключ или пила. Не и оръжие. С ключ може да избяга. Оръжието само ще му докара белята скоропостижно.

Спря — едното му стъпало напипа пустота отпред. Мъждукането на клетката разкриваше близкия ръб на дупка в пода. От нея лъхаше засмукващото усещане за безмерна дълбочина.

Стисна в зъби клетката, отстъпи няколко крачки и… сбърка в преценката си за разстоянието. Блъсна се в отсрещната стена на дупката с всичките си ребра, но поне ръцете му се вкопчиха в пода от другата й страна.

Изсъска някакви думички като проява на прословутото анкх-морпоркско чувство за хумор.

Изпълзя върху каменния под и успя да вдиша отново. Извади еднозарядното арбалетче от джоба си, стреля надолу, хвърли го в дупката — ехото от тропането не заглъхна скоро — и продължи срещу струята студен въздух.

Вече не беше в тунел, а на дъното на шахта. Зеленикавото сияние му позволи да види купчинката в средата.

Ваймс загреба малко сняг и когато погледна нагоре, една снежинка се стопи на лицето му. Ухили се в мрака. Буболечката му освети края на спирална стълба в стената.

След малко стигна до извода, че „стълба“ е преувеличение. При издълбаването на шахтата джуджетата бяха забивали в скалата дебели греди. Натисна с цялата си тежест първите две. Сториха му се достатъчно здрави. Ако внимаваше, би могъл да се изкатери…

Бе се изкачил нависоко, когато гредата под краката му изпращя. Протегна ръце навреме и се улови за следващата, но пръстите му едва не се плъзнаха по мокрото дърво. Светещата буболечка изчезна надолу и Ваймс погледа как мъждивото зелено кръгче се смали до точица и угасна.

В един миг осъзна, че няма начин да се издърпа върху гредата. Остатъкът от живота му се свиваше до времето, през което вцепенените му пръсти ще успеят да се задържат на влажната си опора.

Да речем, минута.

Немалко неща са осъществими за една минута, но не и ако ръцете ти са заети и висиш високо в тъмното.

Изтърва се от дървото. След секунда се стоваря върху гредата от долната намотка на спиралата, която тутакси се отдели от стената.

Пропадна още една намотка надолу. Ребрата му се огънаха върху стъпенката, а съседните две се пречупиха. Задържал се върху единствената здрава греда наоколо, той се заслуша в трясъците и грохота на дървенията.

— …!

Имаше намерението да изпсува, само че му липсваше въздух. Висеше на гредата като стар панталон.

Отдавна не бе спал. С каквото и да се бе занимавал върху онази гранитна плоча в килията, не можеше да се брои за сън, защото след него в устата ти не остава вкус като от старо лепило.

Сутринта новият посланик на Анкх-Морпорк бе представял акредитивните си писма. Вечерта старшият полицай на Анкх-Морпорк се бе заел да разкрие простичка дребна кражба. А ето го сега — заседнал по средата на замръзнала шахта. Само една педя старо, незаслужаващо доверие дърво го делеше от краткото пътешествие до отвъдния свят.

Утеши се с надеждата, че няма да види отново целия си живот в последните мигове. Не би искал да си припомня немалко епизоди от миналото си.

— Ах, зър Замюъл. Лош къзмет. А дозега зе зправяхте толкова добре.

Отвори очи. Над него бледо алено сияние очертаваше силуета на лейди Марголота, която висеше във въздуха.

— Да ви отнеза ли някъде? — предложи мило тя.

Ваймс завъртя глава замаяно.

— Ако това ще ви утеши, не ми харезва да го правя — сподели вампирката. — Олеле… Това вехто дърво не ми изглежда много…

Стъпенката се прекърши. Ваймс рухна с разперени ръце и крака върху следващите под нея, но се задържа там не повече от секунда. Гредите поддадоха и го препратиха по-надолу. Пак успя да увисне. Лейди Марголота се спусна величествено към него, а далеч долу парчетиите гърмяха и трополяха.

— На теория взе пак имате нищожен шанз да оцелеете, ако зе зпузнете по този начин до дъното на шахтата. За жалозт виждам, че падащите зтъпала за зчупили почти взички под тях.

Ваймс се напрегна. Този път дървото май не поддаваше. Защо ли не опита да се издърпа?…

— Знаех си, че вие стоите зад всичко — промърмори, докато се мъчеше да вдъхне малко живот в ръцете си само с усилие на волята.

— О, изобщо не зте зи помизлял това дозега. Затова пък знаехте, че Питата не е открадната.

Ваймс се вторачи в безметежно реещата се фигура.

— На джуджетата никога не би им хрумнало, че…

Гредата се размърда под ръцете му, а лейди Марголота го доближи още малко.

— Знам, че мразите вампирите. Типично за хора като ваз. Но на ваше мязто бих зе попитала… готов ли зте да ни мразите и з цената на живота зи?

Тя му протегна ръка.

— Едно ухапване и край на проблемите, а? — изхриптя Ваймс.

— За мен и едно ухапване е в повече, Зам Ваймз.

Дървото изпращя. Лейди Марголота сграбчи китката му.

Ваймс се издигаше полека.

— Не зи и помизляйте да зе пузнете!

— „И едно ухапване е в повече“… — Той разпозна почти същото внушение, което си повтаряше неуморно. — Ама вие да не сте… въздържателка?!

— От почти четири години.

— Никаква кръв?!

— О, немизлимо е. Но замо животинзка. Озвен това е много по-милозърдно от клането, нали? Признавам, зтават по-кротки и глупави, обаче кравата поначало не поставя рекорди на тезтовете за интелигентнозт.

— И… туй замества ли ви човешката кръв?

— Колкото лимонадата замезтва уизкито. Повярвайте ми. Но озтрият ум винаги може да измизли други… замезтители.

Изведнъж шахтата остана под тях и се озоваха на открито. Смразяващият въздух сякаш прободе Ваймс през ризата. Понесоха се встрани и след малко краката му затънаха до коленете в снега.

— Едно от добрите качезтва на джуджетата — отбеляза реещата се вампирка — е зклоннозтта им рядко да опитват нещо ново и да не зе отказват от нищо зтаро. Намерих ви лезно.

— Къде съм?

Ваймс оглеждаше камънаците и дърветата, отрупани със сняг.

— Гозподин Ваймз, в момента зе намирате далеч от града, който е в позока срещу чазовниковата зтрелка зпрямо Главината на Дизка. Довиждане.

— Тук ли ще ме зарежете?!

— Моля? Вие избягахте. Аз изобщо не зъм тук. Една вампирка да зе намезва в делата на джуджетата? Немизлимо! Но да кажем, че… предпочитам да изравнявам шанзовете.

— Страшен студ е! А нямам дори палто! Какво искате всъщност?

— Имате звободата зи, гозподин Ваймз. Нали към това зе зтреми взеки? Тази мизъл не ви ли згрява отвътре?

Лейди Марголота се скри в сумрака.

Ваймс се разтрепери. Чак сега осъзна колко топло е било под земята. Не знаеше и колко е часът. Едва се мержелееше някаква светлинка. Дали е малко след залез или слънцето скоро ще изгрее?

Снежинките се лепяха с вятъра по мокрите му дрехи.

Свободата понякога е убийствено преживяване.

Подслон… ето какво му беше жизнено необходимо. Мъртвецът няма защо да се чуди кое време е и къде е попаднал, защото си знае и без това.

Отдалечи се от шахтата и се запрепъва между дърветата, където снегът не беше толкова дълбок.

Ваймс не умееше да се оправя в гората. Бе свикнал да я вижда на хоризонта. Ако някой го помолеше да опише представата си за гора, щеше да говори за множество стърчащи кафяви стволове, увенчани със зелен листак.

Тук имаше дупки, могилки и клони, провиснали под тежестта на снега. Бели буци начесто падаха в преспите и клонът се изправяше сред облак от ледени кристалчета.

Виждаше се подобие на пътека, тоест малко по-широк и равен проход между дърветата. Ваймс вървеше по него, защото не измисли нищо по-разумно.

Вятърът се засилваше и виеше в гората. Снежинките вече боцкаха кожата му.

Дървета. Клони. Сняг.

Подритна основата на малък бял хълм до пътеката. Свлече се сняг и откри тъмнозелени иглички. Той пропълзя в дупката на длани и колене.

Аха…

И тук беше студено, а върху дебелия слой сухи иглички също имаше сняг, но клоните се гънеха като колиба около якия дънер. Ваймс се вмъкна още по-навътре, поздравявайки се за досетливостта. Не духаше, а и противно на здравомислието (според него) натрупаният сняг над главата му сякаш стопляше въздуха. Дори миришеше на топлина… някак животинска…

Три вълка, излегнали се мързеливо около дънера, се взираха с интерес в него. Не изглеждаха изплашени.

Вълци!

Какво друго да добави… Звучеше както „Сняг!“ или „Вятър!“, само че тези думи в момента му се струваха още по-страшни.

Бе чувал от някого, че вълците не нападат, ако се вторачиш право в очите им.

Уви, скоро щеше да заспи. Усещаше как го наляга умората. Не мислеше разумно и всеки мускул го болеше.

А навън виеше вятърът. Негова светлост дукът на Анкх се унесе.

Събуди се от хъркането си и установи изненадан, че още има четири крайника. Мътна капка, стопена от топлината на тялото му, пропълзя под яката на ризата. Мускулите вече не го боляха. Дори не усещаше повечето от тях.

И вълците ги нямаше. В отсрещния край на временното им леговище снегът беше отъпкан, а през отвора нахлуваше толкова ярка светлина, че Ваймс изпъшка.

Оказа се, че денят е настъпил, небето синееше повече отвсякога, дори леко избиваше на виолетово в зенита. Ваймс излезе в хрускав и искрящ свят, наглед посипан със захарна глазура.

Вълчите следи се виеха между дърветата. Хрумна му, че не би увеличил продължителността на живота си, ако ги последва. Нищо чудно зверовете да бяха излезли в почивка снощи, но вече да си търсеха закуска.

Слънцето го сгряваше, а въздухът си беше все така студен и дъхът увисваше на облачета пред устата му.

Наоколо би трябвало да има хора. Твърде мъгляво бе запознат с живота в провинцията, но нали уж из горите щъкаха въглищари, дървари и… напъна паметта си… момиченца, които носят лакомства на бабите си? Във всички приказки, които бе попил като малък, горите изобилстваха от трудова шетня и нарядко по някой писък.

Предпочете да се спусне по склона. Сега храната беше важна. Имаше две кибритени клечки и можеше да си запали огън, ако се наложи да остане тук още една нощ, но мина много време от онези блюда с хапките на джуджешкия прием.

Ето ти го и Анкх-Морпорк, който гази в преспите…

След половин час се дотътри до плитка долина, където поточе ромолеше между заледени брегове. И над него се кълбяха изпарения.

Потопи ръка — водата беше гореща.

Ваймс повървя край ручея. Снегът беше изпотъпкан от животни. Тук-там водата се събираше във вирове с воня на развалени яйца. А наоколо по голите клони на храстите замръзналата пара се трупаше на висулки.

Стомахът май можеше да почака. Ваймс си смъкна ризата и панталона, нагази в един вир, изквича от горещината и се потопи целият.

Ония в Нееготинфиорд не правеха ли същото? Разправяха за тях разни щурави истории. Ами да, имали бани, където от пара не може да се диша, търчали около тях, налагайки се с брезови дънери или нещо подобно. Едва ли имаше тъпотия, за която чужденците вече да не са се сетили.

Богове, това беше хубаво. Горещата вода на практика се равняваше на цивилизацията. Ваймс усещаше как мускулите му се отпускат блажено.

След няколко минути се примъкна до брега и порови в дрехите си, докато не откри посплескана кутия пури. В нея имаше две неща, които след събитията от последното денонощие напомняха замръзнали съчки.

Разполагаше с две кибритени клечки.

И какво толкова? Всеки може да запали огън с една клечка.

Излегна се във водата. Добре направи, че спря тук. Вече се опомняше, топлината го ободряваше, димът също…

— О, ваша светлост…

Волф фон Юбервалд седеше на отсрещния бряг. Нямаше и едно парцалче по тялото си, от което се виеха струйки пара, като че току-що бе вършил тежка работа. Мускулите му лъщяха като намазани с лой. Нищо чудно да беше точно така.

— Какво по-добро от лек пробег в снега? — продължи Волф приветливо. — Навлизате в живота на Юбервалд, ваша светлост. Лейди Сибил е жива и здрава, ще може да се върне във вашия град, когато проходите бъдат разчистени. Знам, че бихте искал да чуете това.

Още голи мъже и жени излизаха измежду дърветата без никакво притеснение. Ваймс проумя, че е един плацикащ се труп. Прочете бъдещето си в очите на Волф, но подхвърли:

— Разкошно е да се топнеш в гореща вода преди закуска.

— О, да. А ние още не сме закусвали — осведоми го Волф.

Той се изправи, протегна се и прескочи вира, без да се засилва. Взе и огледа бричовете.

— Изхвърлих проклетията на Иниго — осведоми го Ваймс — Не ми се вярва, че беше приятелски подарък.

— Всичко е една голяма игра, ваша светлост. Не се упреквайте! Оцеляват само най-силните, както и трябва да бъде.

— Дий го измисли, нали?

— Милото дребосъче Дий ли? — разсмя се Волф. — О, и то си имаше планче. Спретнатичко и хитричко, макар и малко налудничаво. За щастие вече е и безполезно!

— Искаш джуджетата да воюват помежду си, а?

— Силата е благо — поучително произнесе Волф, сгъвайки грижливо дрехите. — Но досущ като останалите блага е за предпочитане да не я притежават мнозина. — Замахна и хвърли дрехите надалеч. — Е, какво искате да ви кажа, ваша светлост? „Бездруго ще умрете, така че мога да ви разкрия всичко“, нали?

— Не е зле за начало — поощри го Ваймс.

— Наистина ще умрете — усмихна се Волф. — Защо вие не се опитате да ми обясните какво научихте?

Разговорът означаваше спечелено време. Може би онези въглищари и дървари щяха да се появят всеки миг. Но ако не си носеха брадвите, всички щяха да загазят много зле.

— Ами аз… съм почти сигурен защо копието на Питата в Анкх-Морпорк беше откраднато. Вече си мисля, че от копието е направено копие, което стигна дотук в някоя от нашите карети. Дипломатите не ги претърсват.

— Браво, браво!

— Жалко, че Игор е решил да разтоварва, когато някое от вашите момчета се е промъкнало да вземе копието.

— Е, трудно е да нараните тежко някой Игор.

— Не ти пука — поклати глава Ваймс. — Някаква джуджешка сбирщина иска Албрехт да седне на тро… на Питата, де. Те си мечтаят всичко да бъда постарому, ти пък само се мъчиш да ги въвлечеш в междуособици. А окаяникът Албрехт дори няма да си получи истинската Пита!

— Засега интересите ни съвпадат — вдигна рамене Волф.

С периферното си зрение Ваймс забеляза как останалите върколаци се нареждат около вира.

— Накрая решихте да ме насадите на пачи яйца — продължи той. — Аматьорско изпълнение, честно казано. Все пак се справихте, макар че Дий нямаше никакво време да изпипа номера. Уплаши се, че вече надушвам истината. Щяхте да успеете, признавам. Отдавна знам, че очевидците нищо не запомнят правилно. Вярват, че са видели каквото им се иска или каквото други са им втълпили. Свежа идейка беше и да ми подхвърли онуй еднозарядно арбалетче. Сигурно с цялата си душа се е надявал да убия някого, за да избягам…

— Не е ли време да излезете от… водата? — прекъсна го Волф.

— Тоест да свършвам с къпането? — натърти Ваймс.

Долови трепването. „Ха, ходиш прав и приказваш, момко, и си силен като бик… Но щом си мелез между човек и вълк, все ще има нещо кучешко у тебе, нали?“

— Тук спазваме един древен обичай — започна Волф, без да го поглежда в очите. — Добър обичай. Всеки може да ни предизвика. И започва… гонитба. Голямата игра! Състезание, ако думата ви харесва повече. Ако противниците ни надбягат, получават четиристотин крони. Хубава сумичка! С нея човек може да започне малък бизнес. Разбира се, ясно ви е, че ако не ни надбягат, изобщо нямат нужда от пари!

— Случвало ли се е изобщо някой да ви победи?

„Хайде, бе, дървари, къде се губите? Хората трябва да си палят печките!“

— Понякога. Ако се подготвят усърдно и познават местността. Мнозина преуспели жители на Начук дължат възхода си в живота на нашия скромен обичай. На вас ще дадем преднина от… нека да е час. За да бъде по-интересно! — Волф посочи. — Начук е на осем километра в тази посока. Обичаят гласи, че не бива да влизате под покрив, докато не стигнете до крайната цел.

— А ако откажа да бягам?

— Тогава състезанието ще бъде твърде кратко! Не харесваме Анкх-Морпорк. И не ви искаме тук!

— Странно — озадачи се Ваймс.

Широкото чело на Волф се набръчка.

— Какво искате да кажете?

— Ами където и да отида в Анкх-Морпорк, все се натъквам на някого, дето е от Юбервалд. Хора, джуджета, тролове… Охотно бачкат до премала и пишат на роднините си: „Ей, идвайте и вие тук, страхотно е — никой няма да ви изяде заради някой и друг долар!“

Устните на Волф се изопнаха и откриха лъскави резци. Ваймс бе виждал същото изражение по лицето на Ангуа. Означаваше, че е настръхнала. Което за един върколак може да се превърне във всекидневие.

Подритваше си късмета. Какво друго да прави, щом късметът му е останал съвсем без сили?

— И Ангуа си живее добре там…

— Ваймс! Господин Цивилизован! Анкх-Морпорк! Ти ще бягаш!

С надеждата, че краката му ще го крепят, Ваймс се изкатери върху заснежения бряг. Бавеше се при всяко движение, доколкото му стигаше дързостта. Върколаците се разсмяха гърлено.

— Влизаш във водата с дрехи?

Ваймс сведе поглед към мокрите си крака.

— Че ти никога ли не си виждал гащи-боксерки, бе?

Устните на Волф отново оголиха зъбите му. Озърна се тържествуващо към другите.

— Ето ви я… цивилизацията!

Ваймс подръпна от пурата си, за да се разгори, и огледа замръзналата околност колкото се може по-надменно.

— Значи четиристотин крони?

— Да!

Ваймс пак се ухили присмехулно на гората.

— И колко е туй в анкх-морпоркски пари? Долар и половина?

— Никога няма да стигнеш до броенето на парите! — изрева Волф.

— Слушай, не искам да ги харча само тук…

— Бягай!

— Е, като те гледам, няма и да те питам дали носиш парите.

Ваймс се отдалечи ходом от върколаците. Беше много доволен, че не виждат лицето му, а кожата на гърба му сякаш искаше да се потули при корема.

Грижеше се движенията му да са спокойни, докато глутницата можеше да го вижда. Мокрите му гащи започваха да припукват и проскърцват в ледения въздух.

„И сега какво?… По-силни са от тебе, познават всяка педя наоколо, а ако имат нос като на Ангуа, могат да надушат и пръдня насред смрадта на пор. Отгоре на всичко краката пак те болят. Е, кое му е доброто на такова положение? Успя да вбесиш Волф…“

Ваймс се затича. Да, де, но имаше ли нещо добро във факта, че го вбеси?

Ваймс се затича още по-бързо.

А зад него се разнесе вълчи вой.

Хората понякога твърдят, че с размотаване нищо не се оправяло.

Ефрейтор Нобс, или по-точно президентът на Гилдията на стражниците С. У. Сейнт Джон Нобс, размишляваше над тази истина. Редки ранни снежинки съскаха във въздуха над варела, който съгласно стачните традиции се зачервяваше от жар пред Участъка на Стражата.

Вече напипваше основния проблем — имаше нещо сбъркано от философска гледна точка в замисъла да сложиш стачен пост пред сграда, в която и без това не иска да влиза никой друг освен стражниците. Невъзможно е да попречиш на хората да свършат нещо, ако те поначало не искат да го сторят.

И скандирането не помогна. Някаква възрастна дама му пусна едно пени в ръката.

Рег Шу крещеше щастливо и размахваше плаката си. Дорфл държеше картонен правоъгълник, гъсто изписан от горе до долу с подробно изложение на исканията и оплакванията им, подкрепени с препратки към устава на Стражата и цитати от мнозина философи. Стражник Визит приличаше на сандвич с окачените и отпред, и отзад въпроси: „Каква е ползата за царството, ако падне цената на воловете? «Загадки», книга втора, стих трети.“

Незнайно защо тези разумни доводи не поставяха града на колене.

Обърна се, щом чу шума на приближаваща го карета, и видя вратичката с герб, състоящ се преди всичко от черен щит. От прозореца го гледаше лорд Ветинари.

— А, самият ефрейтор Нобс — отбеляза очевидното Патрицият.

В този миг Ноби би дал всичко, за да е всеки друг, но не и ефрейтор Нобс.

Не беше наясно дали трябва да отдаде чест, щом е стачник. Все пак отдаде чест — никога не е излишно.

— Както виждам, лишавате града от услугите си — продължи Ветинари. — Във вашия случай това едва ли е представлявало особено затруднение.

Ноби не схвана напълно чутото, но Патрицият се държеше почти приветливо.

— Не можем да сме безразлични, сър, когато е застрашена сигурността на града — отвърна Ноби, лъхайки на наранена преданост от всяка все още незапушена пора на тялото си.

Лорд Ветинари помълча, за да се просмучат в съзнанието на Ноби обичайните мирни звуци на града, който трябваше да е на ръба на пропастта.

— Е, не бих искал да се намесвам — изрече накрая — Това е проблем на гилдията. Убеден съм, че негова светлост ще ви влезе в положението, когато се завърне — Патрицият тупна с длан по вратичката. — Продължавай!

Кочияшът подкара конете.

И мисълта, която от известно време побутваше мозъка на Ноби, избра този миг, за да го срита.

„Господин Ваймс ще побеснее. Направо пяна ще му избие на устата.“

А лорд Ветинари се усмихваше в каретата.

— Сър, вие… наистина ли го мислите? — реши да провери секретарят му Дръмнот от отсрещната седалка.

— Естествено. Моля те, погрижи се от кухнята да им донесат какао и кифлички около три следобед. Без да споменават от кого са, разбира се. Дръмнот, днес още не са извършени никакви престъпления. Твърде необичайно. Дори Гилдията на крадците се е притаила.

— Да, милорд. Не разбирам каква е причината. Нали когато котката я няма…

— Вярно, Дръмнот, но мишките са щастливо необременени от опасения за бъдещето си, за разлика от хората. Всички знаят, че Ваймс ще се върне след седмица-две. Изобщо няма да е доволен от това, което ще завари. Излишно е да се съмняваме. А когато Командирът на Стражата е разгневен, има навика да споделя много енергично състоянието си с всички наоколо. — Патрицият се усмихна. — Дръмнот, в такива времена прозорливите хора разбират колко им е изгодно да бъдат почтени. Само се надявам, че Колън е достатъчно тъп, за да не предприеме нищо.

Снежинките падаха все по-нагъсто.

— Колко прекрасен е снегът, сестри мои…

Трите жени седяха до прозореца на усамотения си дом и гледаха зимната белота на Юбервалд.

— И колко студен е вятърът — обади се втората.

Третата — и най-младата — въздъхна.

— Защо само за времето си приказваме?

— А за какво друго?

— Ами тук дърво и камък се пукат или от студ, или от жега. Май няма какво друго да се каже.

— Така е в нашата Матушка Юбервалд — бавно и сурово изрече най-възрастната сестра. — Вятърът, снегът, непоносимата горещина на лятото…

— Хайде на бас, че ако изсечем проклетата вишнева градина, ще можем да си направим страхотна площадка за пързаляне с ролери…

— Не.

— А защо да не построим парник? Ще си отглеждаме ананаси.

— Не.

— Ако продадем имението, ще си купим голям апартамент в Начук…

— Тук е нашият дом, Ирина — напомни най-възрастната. — Ах, този дом на загубени илюзии и угаснали надежди…

— Там ще ходим на танци и други забавления…

— Често си спомням времето, когато живяхме в Начук — мечтателно промълви средната сестра. — Тогава беше по-хубаво…

— Преди всичко беше по-хубаво — натърти най-възрастната.

Най-младата въздъхна и се загледа през прозореца. И зяпна.

— Някакъв мъж тича през вишневата градина!

— Мъж ли?! Какво би могъл да търси тук?

Най-младата примижа, за да вижда по-добре.

— Според мен търси… панталон…

— Ах — обади се унесено средната сестра. — Тогава и панталоните бяха по-хубави.

Бързащата глутница спря в една леденосиня долина, когато въздухът затрептя от далечен вой. Ангуа изприпка обратно до шейната, захапа торбата с дрехите си, изгледа косо Керът и изчезна сред високите преспи. След минута се появи отново, закопчавайки ризата си.

— Волфганг пак е принудил някой нещастник да участва в играта — започна тя решително. — Ще сложа край на тези глупости. Беше зле и докато баща ми поддържаше традицията, но той поне играеше честно. А Волфганг мами. Жертвите му никога не печелят.

— Да не е същата игра, за която си ми разказвала?

— Същата е. Но татко играеше по правилата. Ако бягащият беше съобразителен и пъргав, получаваше четиристотин крони и татко вечеряше с него в замъка.

— А когато губеше, татко ти сигурно вечеряше с него направо в гората…

— Много ти благодаря, че си направи труда да ми напомниш.

— Исках този път да не се държа мило.

— Май ще се окаже, че имаш вродена дарба за това — озъби се Ангуа. — Опитвах се да обясня, че той не заставяше никого да играе. Нямам намерение да се оправдавам. Бях ченге в Анкх-Морпорк и научих един от девизите на града: „Тук може и да не те убият“.

— Всъщност гласи…

— Керът! Знам какво гласи девизът. А девизи на нашия род е „Хомо хомини лупус“. Тоест „Човек за човека е вълк“. Каква тъпотия… Нима хората са кротки, свенливи и задружни, а убиват само за да се нахранят? Не, разбира се! Хората мразят върколаците, защото виждат вълка в нас, а вълците ни ненавиждат, защото съзират човешката ни същност… И аз изобщо не им се сърдя за това!

Ваймс не се втурна към къщата, а свърна към плевнята. Все нещо щеше да намери там. И два-три чувала биха му свършили работа. Мнозина са склонни да подценяват свойството на замръзналото бельо да претрива кожата.

Тичаше вече половин час. Е, по-точно двадесет и пет минути. Другите пет прекара в куцукане, хъркане, притискане на длани към гърдите си и размисъл какви ли са симптомите на инфаркта.

Вътрешността на плевнята беше… ами като в плевня. Имаше струпано сено, прашни фермерски инструменти и принадлежности… и няколко протъркани чувала, окачени на пирони. Ваймс жадно докопа единия.

Зад него вратата изскърца. Той се обърна светкавично, притиснал чувала към корема си. Видя три жени в унило тъмни дрехи. Оглеждаха го съсредоточено. Едната държеше в треперещата си ръка кухненски нож.

— Да не сте дошъл да поругаете честта ни? — попита тя.

— Госпожо!… Преследват ме върколаци!

Трите се спогледаха. И чувалът изведнъж му се стори прекалено малък.

— А… дали това ще заеме целия ви ден? — осведоми се друга от жените.

Пръстите му конвулсивно се вкопчиха в зеблото.

— Госпожи, моля ви! Имам нужда от панталон!

— Виждаме.

— И оръжие, и ботуши, стига да ви се намират! Моля ви…

Те събраха глави за кратко съвещание.

— Имаме мрачния и безполезен панталон на вуйчо Ваньо — сподели едната колебливо.

— Той го носеше рядко — добави другата.

— Пък аз държа брадва в шкафа с чаршафите — съобщи най-младата и се озърна гузно към другите две. — Просто за всеки случай, няма защо да ме зяпате така! Не съм се развъртяла да сека вишни, нали?

— Ще ви бъда много благодарен. — Ваймс претегли мислено хубавите, но стари дрехи, позахабения им дворянски вид. И изигра единствения си коз. — Аз съм негова светлост дукът на Анкх, макар да ми е ясно, че в момента този факт не е…

Последва тригласна въздишка.

— Анкх-Морпорк!

— С великолепната опера и чудесните сбирки в галериите!

— И прекрасните улици!

— Истинска съкровищница на културата и изтънчеността, където има изобилие от достойни неженени мъже!

— Ъ-ъ… казах Анкх-Морпорк — напомни смутеният Ваймс.

— Откога си мечтаем да посетим този град…

— Ще ви изпратя три билета за каретата, щом се прибера у дома — обеща припряно той, а въображението му чуваше мекото топуркане на бягащи лапи по снега. — Мили дами, ако можете веднага да ми донесете тези неща…

Те се отърсиха от мечтите и забързаха към къщата, но най-младата спря замалко до вратата.

— В Анкх-Морпорк имате ли дълги сурови зими?

— Не, само кал и лапавица.

— А много ли са вишневите градини?

— Уви, не се сещам да имаме дори една.

Тя размаха тържествуващо юмрук.

— Йееее!

Малко по-късно Ваймс отново беше сам в плевнята, но носеше едва ли не древен черен панталон, пристегнат на кръста с въженце, и държеше изненадващо остра брадва.

Оставаха му може би към пет минути. Вълците едва ли се бавеха да се чудят дали не ги заплашва инфаркт.

Безсмислено беше само да бяга. Не можеше да се мери в бързината с тях. Трябваше да се придържа към цивилизацията и нейните устои. Например панталоните.

Дали пък времето не беше на негова страна? Ангуа не споменаваше често за своя свят, но поне бе казала веднъж, че във всяка от формите си върколакът полека губи качествата на другата. След няколко часа на два крака обонянието й отслабваше от стъписващо до много остро. А ако останеше твърде дълго във вълчия си вид… Ваймс си го представяше като напиване — малка частичка в теб още се напъва да дава заповеди, но останалото затъпява. Човешкото у върколака изтървава юздите.

Отново огледа плевнята. Подвижна стълба беше опряна в горната площадка. Качи се и погледна през неостъкления прозорец към снежната ливада. По-нататък се виждаше река и нещо като лодкарски навес.

Е, как мислят върколаците?

Върколаците забавиха крачка, щом доближиха постройката. Водачът погледна един от приближените си и кимна. Другият веднага пое в тръс към навеса с лодките. Останалите последваха Волф вътре. Последният за миг прие човешки вид, за да затвори вратата и да я залости.

Волф застана насред хамбара. По пода бяха пръснати големи раздърпани купи сено.

Внимателно плъзна лапа по пода и разръфа няколко влакна от изопнато въже.

Волф вдиша дълбоко. Върколаците около него доловиха какво ще направи и се извърнаха. Имаше миг на напрегната безформеност, после той се изправи на два крака, примигващ от внезапността на прехода.

„Я, колко интересно — помисли Ваймс на горната площадка. — Секунда-две след преобразяването не схващат какво става…“

— О, ваша светлост — изрече Волф, щом се огледа — Капан ли? Колко… цивилизовано. — Той зърна Ваймс, който стоеше до прозореца. — И какво очакваше да се случи?

Ваймс посегна към масления светилник.

— Да се залисаш по примамката.

Метна светилника в сухото сено и добави пурата си. Сграбчи брадвата и изскочи през прозореца в мига, когато светилникът блъвна пламъци.

Падна в дълбока пряспа и се втурна към лодките. Натам водеха и други следи. Не бяха човешки. Нахълта в сянката на навеса и замахна диво. Бе възнаграден със секнало изведнъж квичене.

Леката лодка под навеса се оказа на една четвърт пълна с тъмна вода, но в момента Ваймс не дръзваше да помисли за изливането й. Стисна прашните весла, загреба с много сила, която не доведе до особено ускорение, и се озова в реката.

Изскърца със зъби. Волф подтичваше по снега, а с него и цялата му глутница. Май никой не липсваше.

Волф сви длани около устата си и извика:

— Много цивилизовано, ваша светлост! Но само когато подпалиш плевня, пълна с вълци, те изпадат в паника! Ако са върколаци, единият просто отваря вратата! Не можеш да убиеш върколак, господин Ваймс!

— Кажи го на оня под навеса! — изкрещя Ваймс, а течението вече поемаше лодката.

Волф се загледа към сянката и пак вдигна ръце към устата си.

— Той ще оздравее, господин Ваймс!

Ваймс изпсува под носа си, защото противно на всичките му надежди двама от върколаците се гмурнаха в реката и заплуваха мощно към отсрещния бряг. Кучешка им работа. Скачат с радост във всяка локва, но само се опитай да ги натикаш във ваната у дома…

Волф тичаше леко по брега. Онези от реката вече излизаха на другия бряг. Глутницата следваше лодката и от двете страни.

Но течението я носеше все по-бързо. Ваймс се захвана да изгребва водата с шепи.

— Волф, няма да надбягаш реката! — подвикна по едно време.

— Няма да се напъвам, господин Ваймс! По-интересно е дали ти можеш да изплуваш от водопада! Ще се видим по-късно, Цивилизован!

Ваймс вдигна глава. По-нататък реката имаше някак скъсен вид. И щом се съсредоточи, острият слух на внезапния ужас му позволи да чуе далечния грохот.

Пак хвана веслата, за да гребе срещу течението. Да, можеше да удържи напора на реката, но не и да изпревари върколаците. А те го чакаха.

Пусна веслата и дръпна въжето на лодката към себе си. „Да направя две-три примки и да вържа брадвата на гърба си…“

Веднага си представи какво би могло да сполети човек, паднал в същинския ад под водопада с остро парче метал до тялото си…

— ДОБРО УТРО.

Ваймс примига. Дългуреста фигура с черно наметало седеше в лодката.

— Ти да не си Смърт?

— КОСАТА МЕ ИЗДАВА, НАЛИ? ВСИЧКИ Я ЗАБЕЛЯЗВАТ.

— Ще умра ли?

— ВЕРОЯТНО.

— Как тъй вероятно?! Вече се явяваш и когато е вероятно хората да умрат?

— О, ДА. ТОВА Е НОВИЯТ СТИЛ. ПРАВЯ ГО ЗАРАДИ ПРИНЦИПА НА НЕОПРЕДЕЛЕНОСТТА.

— Туй пък какво е?

— НЕ СЪМ СИГУРЕН.

— Много ме просвети, няма що.

— СПОРЕД МЕН ОЗНАЧАВА, ЧЕ ХОРАТА МОГАТ ДА УМРАТ, НО МОГАТ И ДА НЕ УМРАТ. ТАКА ЦЕЛИЯТ МИ ГРАФИК ОТИВА ПО ДЯВОЛИТЕ. АЗ ОБАЧЕ ИСКАМ ДА СЪМ В КРАК СЪС СЪВРЕМЕННАТА МИСЪЛ.

Грохотът биеше все по-тежко в ушите. Ваймс легна по гръб в лодката и се хвана за бордовете й. „Приказвам си със Смърт, за да се поразсея…“

— Не те ли мярнах замалко миналия месец? Гонех Не Най-Малкия Дейв по Улицата на прасковения сладкиш и паднах от оня перваз.

— НАПЪЛНО ВЯРНО.

— Само че тупнах в една каруца. И не умрях!

— НО БИ МОГЪЛ.

— Аз защо ли си мислех, че всички си имаме някакви пясъчни часовници, дето показват кога ще умрем?

Ревът на водопада разтърсваше. Ваймс се вкопчи още по-отчаяно в лодката.

— ДА, ИМАТЕ — потвърди Смърт.

— Но може и да не умрем, тъй ли?

— О, НЕ. ЩЕ УМРЕТЕ. НЯМА НИКАКВИ ОСНОВАНИЯ ЗА СЪМНЕНИЕ.

— Нали току-що каза…

— ТРУДНО Е ДА СЕ ПРОУМЕЕ, ЗНАМ. КАКТО ИЗГЛЕЖДА, СЪЩЕСТВУВА НЕЩО, КОЕТО СЕ НАРИЧА „КРАЧОЛИТЕ НА ВРЕМЕТО“. СТРАННО, РАЗБИРА СЕ, ЗАЩОТО ВРЕМЕТО НЕ НОСИ НИКАКВИ…

Лодката се катурна във водопада.

Ваймс попадна в гръмовно спускаща се вода, после ушите му звъннаха като огромна камбана от удара в дълбокия вир долу. Пребори се да изскочи на онова, което тук минаваше за повърхност, и усети течението да го влачи, да го блъска в първия камък и да го преобръща в запенената вода.

Размаха ръце слепешком и се улови за друг камък. Тялото му се завъртя и се кротна в сравнително по-спокойно местенце. Още се мъчеше да си поеме дъх, когато зърна сива сянка да прескача от камък на камък и да го връхлита с ръмжене.

Вкопчи се отчаяно в косматото тяло, което напираше да го захапе. Една лапа се плъзна по мокрия камък, последва привичната реакция при затруднение… преобразяването…