Пиратски ширини

1.

Сър Джеймс Алмънт, назначеният от Негово Величество Чарлз II губернатор на Ямайка, по принцип ставаше рано. Това се дължеше донякъде на живота му на застаряващ вдовец, донякъде на неспокойния сън заради болките от подаграта и донякъде на климата на колония Ямайка — денят ставаше горещ и влажен малко след изгрев.

На сутринта на 7 септември 1665 г. всичко вървеше по обичайния начин — събуди се в покоите си на третия етаж на губернаторския дворец и отиде направо до прозореца, за да прецени времето и започващия ден. Губернаторският дворец представляваше внушителна тухлена сграда с червен керемиден покрив. Това бе единствената триетажна постройка в Порт Роял и предлагаше великолепен изглед към града. Долу фенерджиите правеха последните си обиколки, за да загасят уличното осветление. На Ридж стрийт сутрешният патрул от гарнизона събираше търкалящите се в калта пияници и труповете. Точно под прозореца изтрополи първата конска каруца, натоварена с бъчви прясна вода от Рио Кобра — на няколко мили от града. Иначе като цяло Порт Роял си оставаше тих и се наслаждаваше на краткия момент между времето, когато последните пияни пътешественици се строполяват в ступор, и началото на сутрешната суматоха на и около пристанището.

Погледът на сър Джеймс се насочи от тесните улички към пристанището с люлеещата се гора от мачти и стотиците кораби с всевъзможни размери, завързани по доковете. По-нататък се виждаше английски търговски бриг1 хвърлил котва оттатък плитчините, недалеч от рифа Ракъм. Явно беше пристигнал през нощта и капитанът благоразумно бе предпочел да изчака изгрева, за да влезе в пристанището на Порт Роял. Докато слънцето изгряваше, горните платна на брига бяха свити и две дълги лодки потеглиха от брега при Форт Чарлз, за да помогнат за извличането на кораба в пристанището.

Губернатор Алмънт, известен на местните като „Джеймс Десятъка“, защото настояваше една десета от заграбеното при каперските експедиции да влиза в личната му хазна, обърна гръб на прозореца и закуцука мъчително през стаята, за да се заеме с тоалета си. Търговският кораб бе забравен моментално — точно тази сутрин сър Джеймс имаше неприятното задължение да присъства на обесване.

Предишната седмица войниците бяха заловили някакъв френски разбойник на име Льоклер, обвинен за пиратско нападение срещу селището Охо Риос на северното крайбрежие на острова. Заради показанията на неколцина оцелели местни жители французинът бе осъден на смърт чрез обесване на публичното бесило на Хай стрийт. Губернатор Алмънт нямаше конкретен интерес към французина или начина на ликвидирането му, но бе длъжен да присъства в качеството си на представител на властта. А това означаваше една досадна официална сутрин.

В стаята влезе личният му прислужник Ричардс.

— Добро утро, Ваше Превъзходителство. Бордото ви.

Подаде му чашата и губернаторът я пресуши на един дъх. Ричардс постави на масичката тоалетните принадлежности — леген розова вода, по-малко легенче със смачкана мирта и купичка прах за зъби с кърпа за зъби до нея. Губернатор Алмънт започна ритуала под съпровода на съсъка на помпичката на парфюма, с които Ричардс освежаваше въздуха в стаята всяка сутрин.

— Топъл ден за бесене — отбеляза слугата и сър Джеймс изсумтя в знак на съгласие, докато поръсваше оредяващата си коса с пастата от мирта.

Губернаторът бе на петдесет и една и през последното десетилетие бе започнал да оплешивява. Не беше особено суетен, пък и в повечето случаи носеше шапка, така че плешивостта за него не бе толкова ужасяваща, колкото би могла да бъде. Въпреки това той вземаше мерки да ограничи косопада. Вече няколко години предпочиташе смачканата мирта — традиционен цяр, препоръчван още от Плиний. Освен това използваше паста от зехтин, пепел и стрити дъждовни червеи, за да не позволи на косата си да побелее. Тази смес обаче вонеше толкова отвратително, че я използваше далеч не така често, колкото би трябвало.

Губернатор Алмънт изплакна косата си с розовата вода, подсуши я с кърпа и заразглежда отражението си в огледалото.

Една от привилегиите на поста му като висш сановник на колония Ямайка се състоеше в това, че притежаваше най-доброто огледало на острова. То бе голямо почти цял квадратен фут2 и с отлично качество, без никакви изкривявания и дефекти. Беше пристигнало миналата година от Лондон. Получателят бе един местен търговец, но Алмънт го конфискува под някакъв претекст. Не беше над подобни неща и всъщност остана с впечатлението, че жителите на града го уважават повече заради подобни прояви на своеволие. Бившият губернатор сър Уилям Литън го бе предупредил в Лондон, че Ямайка „не е от особено обременените от морал райони“. През следващите години сър Джеймс често си припомняше тази фраза — подценяването бе изразено изключително умело. Самият той не можеше да се похвали с изящно слово; беше откровен до грубост и с определено холеричен темперамент — факт, който приписваше на подаграта си.

Докато се гледаше в огледалото, си помисли, че трябва да извика бръснаря Ендърс да подстриже брадата му. Сър Джеймс не беше красив мъж и си бе пуснал брада, която да смекчи острото му като на невестулка лице.

Изсумтя срещу отражението си и насочи вниманието си към зъбите. Топна мокър пръст в пастата от стрита заешка глава, кора от нар и прасковен цвят и затърка енергично, като си тананикаше под нос.

Ричардс отиде до прозореца и погледна към пристигащия търговски кораб.

— Казват, че бил „Годспийд“, сър.

— Нима? — Сър Джеймс изплакна уста с малко розова вода, изплю я и подсуши зъбите си с кърпичката. Тя бе елегантно изделие от Холандия — червена коприна с дантела по ръба. Имаше четири такива, поредното малко удоволствие на поста му в колонията. Една от тях обаче бе съсипана от безмозъчно слугинче, което беше решило да я изпере по традиционния начин, с търкане в камък, и бе унищожило деликатната тъкан. Слугите бяха проблем на това място. Сър Уилям го беше предупредил и за това.

Ричардс бе изключение. Ричардс бе истинско съкровище — шотландец, но чист, верен и сравнително благонадежден. Губернаторът разчиташе на него и за клюките и случките в града, които иначе можеше и да не стигнат до ушите му.

— „Годспийд“, значи?

— Тъй вярно, сър — отвърна Ричардс, докато полагаше на леглото дрехите на сър Джеймс.

— Новият ми секретар на борда ли е? — Според вестите от миналия месец с „Годспийд“ трябваше да пристигне новият му секретар, някой си Робърт Хаклет. Сър Джеймс никога не бе чувал за него и очакваше с нетърпение да се срещнат. Нямаше секретар вече от осем месеца, откакто Люис умря от дизентерия.

— Предполагам, сър — отвърна Ричардс.

Сър Джеймс се зае с грима си. Първо си сложи бяло олово и оцет, за да придаде модна бледност на лицето и врата си. След това боядиса устните и бузите си със смес от червени водорасли и охра.

— Ще пожелаете ли да отложите обесването? — попита Ричардс, докато му поднасяше лечебното масло.

— Не, не мисля — отвърна Алмънт, преглътна и се намръщи. Маслото беше от рижаво куче и бе приготвено от един миланец в Лондон. Твърдеше се, че е ефективен цяр против подагра и сър Джеймс прилежно го вземаше всяка сутрин.

Дойде ред на обличането. Ричардс беше подбрал най-добрите официални одежди на губернатора. Сър Джеймс сложи най-напред фина бяла туника от коприна, последвана от тесни светлосини панталони. След това дойде ред на зеления кадифен жакет, корав и много дебел, но необходим за официални случаи. Най-добрата му шапка с пера завършваше тоалета.

Всички тези приготовления отнеха почти час. През отворения прозорец сър Джеймс чуваше сутрешното оживление и викове от събуждащия се град.

Отстъпи крачка назад, за да може Ричардс да го огледа. Слугата нагласи жабото на врата му и кимна удовлетворено.

— Командир Скот ви очаква с каретата, Ваше Превъзходителство — обяви той.

— Много добре — отвърна сър Джеймс.

Пристъпвайки бавно, измъчван от острата болка в големия пръст на левия си пръст, вече плувнал в пот в тежкия жакет и с разтекъл се грим по бузите и ушите, губернаторът на Ямайка се спусна по стълбите на имението към каретата.

2.

За страдащ от подагра човек дори кратко пътуване с карета по калдъръмените улици е същинска агония. Ако не за друго, поне заради това сър Джеймс мразеше ритуала да присъства на всяко бесене. Другата причина да не харесва тези прояви бе необходимостта да влиза в сърцето на владенията си, а той определено предпочиташе да го наблюдава от висотата на прозореца си.

През 1665 г. Порт Роял бе бурно развиващо се и оживено място. През десетилетието, след като експедицията на Кромуел отмъкна Ямайка от испанците, градът се бе превърнал от мизерна, запусната, гъмжаща от болести ивица пясък в мизерно, пренаселено, гъмжащо от главорези градче с осем хиляди жители.

Порт Роял бе несъмнено богат град — някои твърдяха, че е най-богатият в света — но това не го правеше приятен. Само няколко улици бяха застлани с калдъръм, донесен от Англия като баласт. Повечето представляваха тесни кални бразди, вонящи на боклук и конски фъшкии, с бръмчащи мухи и комари. Притиснатите една в друга постройки бяха от дърво или кирпич, с недодялана конструкция и грубо предназначение — безкрайна върволица кръчми, пивници, места за залагания и публични домове. Тези заведения обслужваха хилядите моряци и други посетители, пристигнали тук по една или друга причина. Имаше също и няколко законни магазина и една църква в северния край на града, която бе „рядко посещавана“, както се бе изразил сър Уилям Литън.

Разбира се, сър Джеймс и домочадието му не пропускаха неделните служби, на които присъстваха и малцината богобоязливи членове на общността. Много често обаче проповедта се прекъсваше от пристигането на някой пиян моряк, който всяваше смут с богохулни викове и клетви, а в един случай и със стрелба. Сър Джеймс бе наредил да затворят мъжа зад решетките за две седмици, но се наложи да бъде предпазлив с по-суровите наказания. Авторитетът на губернатора на Ямайка беше — отново по думите на сър Уилям — „тънък като пергамент и също толкова крехък“.

След като бе назначен от краля на тази длъжност, сър Джеймс прекара една вечер със сър Уилям, който му обясни как стоят нещата в колонията. Сър Джеймс го слуша внимателно и реши, че е разбрал, но човек не може да проумее наистина живота в Новия свят, докато не се сблъска с грубата му реалност.

Сега, докато пътуваше в каретата си по вонящите улици на Порт Роял и кимаше от прозореца на кланящите му се колонисти, сър Джеймс се чудеше до каква степен е започнал да приема всичко това като напълно естествено и обичайно. Приемаше жегата, мухите и противните миризми; приемаше кражбите и съмнителната търговия; приемаше пиянските своеволия на каперите. Беше се нагодил към хиляди неща, дори се бе научил да спи на фона на буйните викове и стрелбата, които се чуваха по цяла нощ от пристанището.

Въпреки това някои дразнители си оставаха и най-противният от тях в момента седеше на седалката срещу него. Командир Скот, началник на гарнизона на Форт Чарлз и самоназначил се пазител на добрите обноски, изтупа невидима прашинка от униформата си и каза:

— Вярвам, че Ваше Превъзходителство се е радвал на чудесна вечер и е в добро състояние на духа за сутрешните мероприятия.

— Спах добре — отривисто отвърна сър Джеймс. За стотен път си помисли колко по-опасен е животът в Ямайка, когато началникът на гарнизона е конте и глупак, а не истински военен.

— Уведомиха ме — каза командир Скот, доближавайки парфюмирана кърпичка към носа си и вдишвайки леко, — че затворникът Льоклер е налице и всичко е подготвено за екзекуцията.

— Много добре — отвърна сър Джеймс и се намръщи към командира.

— Освен това разбрах, че търговският кораб „Годспийд“ в момента хвърля котва и сред пътниците е мистър Хаклет, който е дошъл, за да служи като ваш секретар.

— Дано само да не е глупак като предишния — отбеляза сър Джеймс.

— Наистина. Да се надяваме — отвърна командир Скот и, слава богу, замълча.

Стигнаха Хай стрийт скуеър, където вече се беше събрала голяма тълпа, за да наблюдава обесването. Когато се появиха от каретата, сър Джеймс и командир Скот бяха посрещнати от откъслечни викове.

Сър Джеймс кимна отсечено, а командирът се поклони дълбоко.

— Забелязвам чудесно събиране — отбеляза Скот. — Винаги се ободрявам от присъствието на толкова много деца и младежи. Това ще бъде подходящ урок за тях, не мислите ли?

— Ммм — отвърна сър Джеймс.

Губернаторът си проправи път през тълпата и застана в сянката на бесилото. Съоръжението на Хай стрийт бе постоянно, тъй като често прибягваха до него — ниска яка греда със здрава примка, която висеше на седем стъпки над земята.

— Къде е затворникът? — раздразнено попита сър Джеймс.

Осъденият не се виждаше никъде. Губернаторът зачака с видимо нетърпение, като стискаше и разпускаше ръце зад гърба си. Накрая се чу басовият тътен на барабаните, възвестяващи пристигането на каруцата. Малко след това последваха викове и смях от тълпата, която се раздели, за да направи път на шествието.

Затворникът Льоклер стоеше прав, с вързани отзад ръце. Беше облечен в сива туника, покрита с петна от нечистотиите, хвърляни от подиграващата се тълпа. Въпреки това бе вирнал брадичка.

Командир Скот се наведе към губернатора.

— Създава добро впечатление, Ваше Превъзходителство.

Сър Джеймс изсумтя.

— Харесват ми хората, които умират с финес — добави командир Скот.

Губернаторът не отговори. Каруцата стигна до бесилото и бе обърната така, че затворникът се озова с лице към тълпата. Палачът Хенри Едмъндс пристъпи към губернатора и се поклони дълбоко.

— Добро утро, Ваше Превъзходителство, командир Скот. Имам честта да ви представя затворника, французина Льоклер, неотдавна осъден от…

— Заемай се, Хенри — прекъсна го сър Джеймс.

— Разбира се, Ваше Превъзходителство.

Малко засегнат, палачът се поклони отново и се върна при каруцата. Качи се при затворника и нахлузи примката на врата му. После отиде в предната част и застана до мулето. Последва тишина, която се проточи повече от обичайното.

Накрая палачът не издържа, обърна се рязко и излая:

— Теди, проклет да си, отваряй си очите!

Момчето — синът на палача — незабавно започна да бие бързо по барабана. Палачът се обърна към тълпата, вдигна пръчката си високо и шибна мулето. Каруцата се понесе напред, а затворникът увисна във въздуха и зарита с крака.

Сър Джеймс гледаше как човекът се мъчи. Слушаше задавеното хриптене на Льоклер и видя как лицето му става пурпурно. Французинът зарита силно, като се люлееше напред-назад само на стъпка-две над калта. Очите му сякаш се издуха и щяха да изскочат от орбитите, езикът му се подаде от устата. Тялото му затрепери конвулсивно на края на въжето.

— Добре — каза накрая сър Джеймс и кимна на тълпата. Незабавно един-двама здравеняци, приятели на осъдения, се втурнаха напред, сграбчиха ритащите крака и ги задърпаха надолу с надеждата да счупят врата на осъдения, за да сложат край на мъките му. Мъжете обаче бяха несръчни, а пиратът бе силен и ги завлече из калта с ритащите си крака. Предсмъртните гърчове продължиха още няколко секунди и тялото изведнъж се отпусна.

Мъжете се отдръпнаха. По краката на Льоклер се стече урина, която закапа в калта. Тялото се люлееше мудно в края на въжето.

— Наистина добра екзекуция — каза командир Скот с широка усмивка и подхвърли златна монета на палача.

Сър Джеймс се обърна и се качи в каретата си. В момента го занимаваше мисълта, че умира от глад. За да изостри още повече апетита си и да прогони отвратителната воня на града, той си позволи щипка енфие.

По предложение на командир Скот минаха през пристанището, за да видят дали е пристигнал новият секретар. Каретата отби към доковете и спря колкото се може по-близо до кея — кочияшът знаеше, че губернаторът предпочита да не ходи пеша, ако не е абсолютно необходимо. Мъжът отвори вратата и сър Джеймс слезе, като се намръщи заради зловонието.

Пред него стоеше млад мъж в началото на трийсетте, който също се потеше в дебелия си жакет.

— Ваше Превъзходителство — рече той и се поклони.

— С кого имам удоволствието? — попита Алмънт и кимна. Вече не можеше да се покланя заради болката в крака, пък и всички тези любезности и формалности не му допадаха.

— Чарлз Мортън, сър, капитан на търговски кораб „Годспийд“, отплавал от Бристол.

Мъжът връчи документите си, но Алмънт дори не ги погледна.

— Какви товари превозвате?

— Платове от Западна Англия, Ваше Превъзходителство, а също така стъкло от Сторбридж и железни изделия. Ваше Превъзходителство държи манифеста в ръцете си.

— Имате ли пътници? — Губернаторът отвори манифеста и осъзна, че е забравил очилата си — виждаше списъка като размазано петно. Прегледа го нетърпеливо и го затвори.

— На борда е мистър Робърт Хаклет, новият секретар на Ваше Превъзходителство, заедно със съпругата му — отвърна Мортън. — Както и осем свободни граждани, желаещи да започнат търговия в колонията. А също и тридесет и седем осъдени жени, пратени от лорд Амбритън от Лондон да станат съпруги на колонистите.

— Колко мило от страна на лорд Амбритън — сухо отбеляза Алмънт. От време на време един или друг служител в някой от по-големите градове уреждаше престъпничките да бъдат пращани в Ямайка. Това бе проста хитрина, с която си спестяваха издръжката им в затворите в Англия. Сър Джеймс не хранеше илюзии какво ще представляват тези жени. — И къде е мистър Хаклет?

— На борда, събира багажа си заедно с мисис Хаклет, Ваше Превъзходителство. — Капитан Мортън пристъпи от крак на крак. — Мисис Хаклет имаше изключително тежко пътуване, Ваше Превъзходителство.

— Не се и съмнявам — каза Алмънт. Беше раздразнен, че новият му секретар не е слязъл на кея да го посрещне. — Мистър Хаклет носи ли съобщения за мен?

— Предполагам, че да, сър — отвърна Мортън.

— Бъдете така добър да го уведомите да дойде в губернаторския дворец при първа възможност.

— Разбира се, Ваше Превъзходителство.

— Можете да изчакате пристигането на касиера и митническия инспектор мистър Гоуър, който ще прегледа манифеста и ще надзирава разтоварването на кораба. Много ли са смъртните ви случаи?

— Само два, Ваше Превъзходителство. На редови моряци. Единият падна зад борда, а другият умря от воднянка. Ако беше друго, нямаше да вляза в пристанището.

Алмънт се поколеба.

— В какъв смисъл нямало да влезете в пристанището?

— Имам предвид, ако някой беше умрял от чумата, Ваше Превъзходителство.

Алмънт се намръщи в утринната жега.

— Чума ли?

— Ваше Превъзходителство не знае ли за чумата, която неотдавна порази Лондон и други градове в страната?

— Изобщо не съм чул — отвърна Алмънт. — Нима в Лондон има чума?

— Има, сър, вече от няколко месеца. Продължава да се разпространява и сее смут и смърт. Казват, че била донесена от Амстердам.

Алмънт въздъхна. Това обясняваше защо през последните седмици от Англия не пристигаха кораби и съобщения от кралския двор. Спомни си за лондонската чума преди десет години. Надяваше се сестра му и племенницата му да са проявили здрав разум и да са се преместили в извънградската къща. Но не беше особено разтревожен. Губернатор Алмънт приемаше бедствията невъзмутимо. Самият той живееше в сянката на дизентерията и треската, които всяка седмица отнасяха по няколко жители на Порт Роял.

— Ще ми разкажете повече за това — каза той. — Заповядайте на вечеря при мен.

— С голямо удоволствие — отвърна Мортън и се поклони още веднъж. — Ваше Превъзходителство ми оказва огромна чест.

— Запазете си мнението до довечера, когато видите каква маса може да предложи тази бедна колония — каза Алмънт. — И още нещо, капитане. Нуждая се от прислужнички за имението. Чернокожите от последната група бяха болнави и измряха. Ще ви бъда много благодарен, ако се погрижите осъдените да ми бъдат изпратени колкото се може по-скоро. Аз ще се погрижа за разпределянето им.

— Ваше Превъзходителство.

Алмънт кимна отривисто за последен път и мъчително се качи в каретата си. Настани се с въздишка на облекчение и потеглиха към имението.

— Ама че мрачен вонящ ден — отбеляза командир Скот и наистина — зловонията на града се задържаха дълго в носа на губернатора и не се разпръснаха, докато той не смръкна отново от енфието си.

3.

Облечен по-леко, губернатор Алмънт закусваше сам в трапезарията на имението. Както обикновено, предпочете леко ястие — задушена риба и малко вино, последвани от още едно от дребните удоволствия на поста му — чаша силно черно кафе. По време на престоя си тук беше станал голям почитател на кафето и му бе изключително приятно, че разполага с буквално неограничени количества от този деликатес, който така рядко се намираше в родината му.

Тъкмо приключваше, когато влезе адютантът му Джон Крюкшанк — пуритан, принуден да напусне спешно Кеймбридж след реставрацията на Чарлз II. Той бе сериозен и скучен мъж с жълтеникав тен, но изпълняваше съвестно задълженията си.

— Осъдените жени са тук, Ваше Превъзходителство.

Алмънт направи кисела физиономия и избърса устни.

— Кажи им да влязат. Чисти ли са, Джон?

— Сравнително, сър.

— Е, да влязат тогава.

Жените влязоха шумно в трапезарията. Бъбреха помежду си, зяпаха и сочеха това или онова. Недисциплинирана сган. Бяха облечени в еднакви сиви фусти и вървяха босоноги. Адютантът ги подреди до стената и Алмънт стана от масата.

Жените се смълчаха, докато той минаваше покрай тях. Чуваше се единствено тътренето на болезнения му ляв крак, докато вървеше покрай редицата и се взираше в лицето на всяка.

Те представляваха грозна, невчесана и долна сбирщина, както и можеше да се очаква. Спря пред една жена — по-висока от него, противно създание с надупчено от шарка лице и липсващи зъби.

— Как се казваш?

— Шарлот Биксби, милорд — отвърна тя и непохватно се опита да направи реверанс.

— Престъпление?

— Повярвайте, милорд, не съм извършвала никакво престъпление, скалъпиха ми обвинение и…

— Убила е съпруга си, Джон Биксби — обади се с равен глас адютантът, който четеше от списъка.

Жената млъкна. Алмънт продължи нататък. Всяко следващо лице бе по-грозно от предишното. Спря пред жена със сплъстена черна коса, жълт белег отстрани на шията и начумерена физиономия.

— Име?

— Лора Пийли.

— Какво е престъплението ти?

— Казаха, че съм откраднала кесията на един джентълмен.

— Удушила е децата си, на четири и седем години — монотонно каза Джон, без да вдига очи от списъка.

Алмънт се намръщи. Тези жени щяха да бъдат като у дома си в Порт Роял — бяха проклети и яки като всеки капер. Но съпруги? Как ли пък не. Продължи покрай редицата лица и спря пред едно, което бе необичайно младо.

Момичето едва ли бе на повече от четиринадесет или петнадесет, със светла коса и естествено бледа кожа. Очите й бяха сини и бистри и в тях се четеше някаква странна, невинна дружелюбност. Изобщо не се вписваше в мърлявата група.

— Как се казваш, дете?

— Ан Шарп, милорд. — Гласът й бе мек и тих, почти шепот. Тя сведе свенливо очи.

— Какво е престъплението ти?

— Кражба, милорд.

Алмънт хвърли поглед към Джон. Адютантът кимна.

— Кражба от дома на джентълмен на Гардънърс Лейн, Лондон.

— Така значи — рече Алмънт и се обърна отново към момичето. Сърце не му даваше да бъде строг с нея. Тя продължаваше да гледа в пода. — Нужна ми е нова прислужница в домакинството, мис Шарп. Ще взема теб.

— Ваше Превъзходителство — прекъсна го Джон и се наведе към губернатора. — Две думи насаме, ако обичате.

Отдалечиха се достатъчно от жените и адютантът с видимо вълнение посочи списъка.

— Ваше Превъзходителство — прошепна той. — Тук пише, че е била обвинена и в магьосничество.

Алмънт се засмя добродушно.

— Нищо чудно, нищо чудно. — Хубавите млади жени често бяха обвинявани в подобно нещо.

— Ваше Превъзходителство — каза Джон, изпълнен с трепетен пуритански дух, — тук пише, че тя носи стигмата на дявола.

Алмънт погледна свенливото момиче. Не беше склонен да повярва, че наистина е вещица. Сър Джеймс поназнайваше това-онова. Вещиците имаха очи със странен цвят и около тях се долавяше леден полъх. Плътта им бе студена като на влечуго и имаха трета цица.

Сигурен беше, че тази жена не е вещица.

— Погрижете се да бъде добре облечена и изкъпана — нареди той.

— Ваше Превъзходителство, ако мога да ви напомня, стигмата…

— По-късно сам ще проверя.

Джон се поклони.

— Както заповядате, Ваше Превъзходителство.

Едва тогава Ан Шарп вдигна очи, погледна губернатор Алмънт и се усмихна едва забележимо.

4.

— С цялото ми уважение, сър Джеймс, трябва да призная, че нищо не можеше да ме подготви за шока от пристигането ми в това пристанище. — Мистър Робърт Хаклет, слаб, млад и нервен, крачеше напред-назад из стаята. Съпругата му — стройна, смугла, приличаща на чужденка жена — седеше сковано на един стол и не сваляше очи от губернатора.

Сър Джеймс седеше зад бюрото си. Болният му крак бе положен на възглавничка и пулсираше мъчително, но той се опитваше да запази търпение.

— Съвсем естествено очаквах да намеря в столицата на кралската колония Ямайка в Новия свят — продължи Хаклет — някакво подобие на християнски ред и благопристойно поведение. Или най-малкото някакво свидетелство за ограничаване на отрепките и негодяите, които се държат както си искат. Господи, та докато пътувахме в откритата карета по улиците на Порт Роял — ако изобщо могат да бъдат наречени улици — някакъв пиян селяк започна да кълне жена ми и я разстрои неимоверно.

— Ужасно — с въздишка рече Алмънт.

Емили Хаклет кимна мълчаливо. Имаше своеобразна красота — беше от онези жени, които допадаха на крал Чарлз. Сър Джеймс можеше да се досети как мистър Хаклет е станал такъв фаворит в двора, че да получи потенциално доходоносния пост на секретар на губернатора на Ямайка. Несъмнено Емили Хаклет бе усетила натиска на кралския корем върху себе си, при това неведнъж.

Губернаторът въздъхна.

— И освен това — продължи Хаклет, — за наш най-голям ужас навсякъде видяхме леки жени, които се скитаха полуголи или крещяха от прозорците, както и повръщащи по улиците пияници, обирджии и пирати, вдигащи врява и вилнеещи на всеки ъгъл, и…

— Пирати? — остро го прекъсна Алмънт.

— Точно така, мога да нарека онези морски главорези единствено пирати.

— В Порт Роял няма пирати — заяви Алмънт.

Гласът на губернатора бе твърд. Той изгледа сурово новия си секретар и прокле страстите на Веселия монарх, благодарение на които се бе сдобил с този надут глупак за помощник. Ясно беше, че Хаклет изобщо няма да му е от полза.

— В тази колония няма пирати — повтори Алмънт. — И ако намерите доказателства, че някой тук е пират, той ще бъде надлежно осъден и обесен. Такъв е законът на Короната и той се спазва стриктно.

Хаклет го изгледа изумено.

— Сър Джеймс, заяждате се за незначителни подробности в изказа, докато истината може да се види на всяка улица и във всяка сграда на града.

— Истината може да се види на бесилото на Хай стрийт, където и в момента бризът полюшва един пират — каза Алмънт. — Ако бяхте слезли на сушата по-рано, можехте сам да видите обесването. — Въздъхна отново. — Сядайте. И си затваряйте устата, освен ако не желаете да промените мнението ми и да докажете, че сте по-голям идиот, отколкото вече изглеждате.

Мистър Хаклет пребледня. Явно не беше свикнал с подобни недвусмислени изявления. Седна бързо на стола до жена си, а тя докосна успокояващо ръката му — прочувствен жест от една от многобройните любовници на краля.

Сър Алмънт стана и се намръщи заради болката, която прониза крака му. Наведе се над бюрото си.

— Мистър Хаклет — рече той, — Короната ме е натоварила със задачата да разширя колония Ямайка и да се грижа за благосъстоянието й. Позволете да ви обясня някои факти, имащи отношение към изпълняването на тези задължения. Първо, ние сме малък и слаб аванпост на Англия насред испански територии. Напълно наясно съм — тежко заяви той, — че в двора е модно да се претендира, че Негово Величество има здрави позиции в Новия свят. Истината обаче е доста по-различна. Всички владения на Короната се свеждат до три миниатюрни колонии — Сейнт Китс, Барбадос и Ямайка. Всичко останало е на Филип. Тези територии все още си остават испански. В тукашните води няма да откриете английски военни кораби. Никъде по сушата няма английски гарнизони. В същото време тук има дузина първокласни испански кораби в пълна бойна готовност, както и няколко хиляди испански войници, настанени в над петнайсет от по-важните селища. Крал Чарлз в своята мъдрост желае да задържи колониите си, но не е склонен да плаща цената за защитата им срещу евентуално нападение.

Хаклет се взираше в него все така блед.

— Аз съм натоварен да защитавам тази колония. Как мога да направя това? Естествено, като привлека способни да държат оръжие хора. Авантюристите и каперите са единственият достъпен ми източник и затова внимавам да им осигурявам подслон и уют. Можете да смятате тази сган за противна, но Ямайка би била гола и уязвима без тях.

— Сър Джеймс…

— Млъкнете — прекъсна го Алмънт. — Освен това имам второ задължение, а именно — да разширя колония Ямайка. В двора е модно да се предлага да развиваме земеделие и фермерство. В същото време вече две години не са ни изпращани никакви фермери. Земята е лоша и неплодородна. Местните са враждебно настроени. Тогава как да разширя колонията и да увелича нейното население и богатство? Чрез търговия. Златото и стоките за една процъфтяваща търговия се осигуряват от каперски рейдове срещу испански кораби и селища. В крайна сметка те пълнят ковчезите на краля, а доколкото имам информация, този факт не буди недоволството на Негово Величество.

— Сър Джеймс…

— И на последно място — продължи Алмънт, — на последно място имам неизказания дълг да лиша двора на Филип от колкото се може повече богатство. Това също се смята за достойна цел от Негово Величество. Особено като се има предвид, че голяма част от златото, което не достига Кадис, се озовава в Лондон. Именно затова каперството се подкрепя открито. Но не и пиратството, мистър Хаклет. И това не е просто заяждане за незначителни подробности в изказа.

— Но, сър Джеймс…

— Суровите факти за колонията не допускат възражения — заяви Алмънт, отново се настани зад бюрото си и постави болния си крак върху възглавничката. — Можете да размишлявате колкото желаете върху това, което ви казах, и да разберете — а съм сигурен, че ще разберете — че говоря от позицията на опита в тези въпроси. Бъдете така добър да дойдете на вечеря с капитан Мортън. Междувременно съм сигурен, че имате много работа по настаняването ви тук.

Ясно беше, че срещата е приключила. Хаклет и съпругата му станаха. Секретарят се поклони леко и сковано.

— Сър Джеймс.

— Мистър Хаклет. Мисис Хаклет.

Двамата се оттеглиха и адютантът затвори вратата след тях. Алмънт разтърка очи.

— Мили боже! — въздъхна той и поклати глава.

— Желаете ли да си починете, Ваше Превъзходителство? — попита Джон.

— Да — отвърна Алмънт. — Желая да си почина.

Стана от бюрото и тръгна по коридора към покоите си. Докато минаваше покрай една стая, чу плясък на вода във вана и женски кикот. Погледна към Джон.

— Къпят слугинята — обясни икономът.

Алмънт изсумтя.

— Желаете ли да я прегледате по-късно?

— Да, по-късно — отвърна Алмънт.

Погледна Джон и за момент му стана смешно. Икономът несъмнено още бе уплашен от обвинението в магьосничество. „Страховете на простите хора са толкова силни и глупави“, помисли си губернаторът.

5.

Ан Шарп се беше отпуснала в топлата вода и слушаше бръщолевенето на огромната черна жена, която сновеше из стаята. Не разбираше почти нищо от думите й, макар че тя май говореше на английски; напевният ритъм и странното произношение й бяха абсолютно чужди и странни. Черната жена говореше колко мил човек бил губернатор Алмънт. Ан Шарп не я беше грижа за добротата на губернатора. От съвсем ранна възраст се беше научила да се справя с мъжете.

Затвори очи и напевната реч на черната жена се смени със звъна на църковни камбани. Ан бе започнала да мрази този монотонен и постоянен звук още в Лондон.

Тя беше най-малката от три деца, дъщеря на бивш моряк и настоящ майстор на платна в Уопинг. Когато около Коледа завърлува чумата, двамата й по-големи братя станаха пазачи. Работата им бе да стоят пред вратите на домовете със заразени и да следят обитателите им да не излизат по никакъв повод. Самата Ан работеше като болногледачка в няколко богати семейства.

Ужасите, които бе видяла през следващите седмици, се смесваха в паметта й. Църковните камбани биеха ден и нощ. Всички гробища се препълниха; не след дълго вече нямаше отделни гробове и хвърляха телата с десетки в дълбоки траншеи, като набързо ги засипваха с вар и пръст. По улиците се движеха натоварени с трупове каруци; гробарите спираха пред всяка къща, за да извикат „Изкарайте мъртвите си“. Миризмата на разлагащи се тела проникваше навсякъде.

Същото се отнасяше и за страха. Тя си спомняше как един мъж падна мъртъв на улицата и пълната му с пари кесия тупна до него. Хората минаваха покрай трупа, но никой не смееше да вземе кесията. Отнесоха трупа, но парите си останаха да лежат недокоснати.

На всички пазари продавачите и касапите държаха купи оцет до стоката си. Купувачите пускаха монетите в тях; пари не се предаваха от ръка на ръка. Всички се опитваха да плащат точната сума.

Много се търсеха всякакви амулети, медальони, еликсири и магии. Самата Ан си бе купила медальон с някаква отвратително смърдяща билка, но вещицата й бе казала, че растението ще я предпази от чумата. Винаги го носеше със себе си.

Смъртните случаи ставаха все повече. Най-големият й брат стана жертва на чумата. Един ден го забеляза на улицата; имаше големи подутини по врата и венците му кървяха. Повече не го видя.

Другият й брат бе сполетян от участта на мнозина пазачи. Докато пазел една къща през нощта, заключените вътре обитатели полудели от ужаса на болестта. Избили вратата и го застреляли, за да избягат. Ан само чу за случилото се. Така и не видя брат си.

Накрая тя също се озова заключена в дома на семейството на някой си мистър Суол. Работеше като болногледачка на възрастната мисис Суол — майката на мистър Суол — когато господарят се появи с подутини. Къщата бе поставена под карантина. Ан се грижеше за болните колкото можа. Членовете на семейството измряха един по един и телата им бяха натоварени на каруците. Накрая тя остана сама в къщата и по някакво чудо си оставаше здрава.

Именно тогава открадна няколко златни предмета и малкото пари, които успя да намери, и една нощ избяга през прозореца на втория етаж, като се промъкна по покривите на Лондон. Полицаят я хвана на следващата сутрин и настоя да научи откъде младо момиче като нея е намерило толкова много злато. Взе й откраднатото и я прибра в затвора „Брайдуел“.

Ан остана там няколко седмици, докато известният с гражданското си чувство джентълмен лорд Амбритън не я забеляза при една обиколка на затвора. Ан отдавна беше научила, че господата я намират за привлекателна. Лорд Амбритън не правеше изключение. Той нареди да я качат в каретата му и след известни услуги, които му харесваха, й обеща да я изпрати в Новия свят.

Не след дълго Ан се озова в Плимут, а после на борда на „Годспийд“. По време на пътуването младият и жизнен капитан Мортън я хареса и тъй като в уединението на каютата си й даваше прясно месо и други вкуснотии, тя нямаше нищо против да го навестява и го правеше почти всяка нощ.

А сега беше тук, на това ново място, където всичко бе странно и непознато. Не изпитваше страх, тъй като бе сигурна, че губернаторът я харесва, също като другите джентълмени, които я харесваха и се грижеха за нея.

След като се изкъпа, й дадоха да облече боядисана вълнена рокля и памучна блуза. Това бяха най-фините дрехи, които бе носила през последните четири месеца, и тя се наслади на допира на меката тъкан. Черната жена отвори вратата и й направи знак да я последва.

— Къде отиваме?

— При губернатора.

Поведоха я по дълъг и широк коридор. Подът бе дървен, но неравен. На Ан й се стори странно, че такъв важен човек като губернатора живее в толкова груба къща. Много обикновени джентълмени в Лондон притежаваха по-хубави домове от този.

Черната жена почука на една врата. Отвори някакъв шотландец с похотлив поглед. Ан видя, че това е спалня; губернаторът стоеше до леглото облечен с нощница и се прозяваше. Шотландецът й кимна да влезе.

— А — рече губернаторът, — мис Шарп. Трябва да кажа, че външният ви вид значително се е подобрил след почистването ви.

Тя не разбра точно какво има предвид, но щом беше доволен, и тя бе доволна. Направи реверанс, както я бе учила майка й.

— Ричардс, можеш да ни оставиш.

Шотландецът кимна и излезе, като затвори вратата след себе си. Ан остана сама с губернатора. Не сваляше поглед от очите му.

— Не се плаши, мила — рече дружелюбно той. — Няма от какво да се страхуваш. Ела при прозореца. Светлината тук е по-добра.

Тя се подчини.

Известно време той я гледа мълчаливо. Накрая каза:

— Знаеш, че по време на процеса си била обвинена в магьосничество.

— Да, сър. Но това не е вярно, сър.

— Сигурен съм, че не е вярно, Ан. Но се твърди, че носиш белега на сделка с Дявола.

— Кълна се, сър — каза тя, усещайки как вълнението се надига в нея. — Нямам нищо общо с Дявола, сър.

— Вярвам ти, Ан — усмихна й се той. — Но мой дълг е да потвърдя отсъствието на стигмата.

— Кълна ви се, сър.

— Вярвам ти — повтори той. — Но трябва да се съблечеш.

— Сега ли, сър?

— Да, сега.

Тя се огледа малко колебливо.

— Можеш да оставиш дрехите си на леглото.

— Да, сър.

Той я наблюдаваше как се съблича. Ан забеляза какво става с очите му. Вече не се страхуваше. В стаята беше топло; чувстваше се удобно без дрехи.

— Ти си прекрасно дете, Ан.

— Благодаря, сър.

Остана да стои гола и той я приближи. Спря, за да сложи очилата си, след което огледа раменете й.

— Обърни се бавно.

Тя се завъртя и губернаторът се вгледа в плътта й.

— Вдигни ръце над главата си.

Тя вдигна ръце и той огледа подмишниците й.

— Стигмата обикновено се появява на подмишниците или върху гърдите — каза той. — Или пък на пуденда. — Усмихна й се. — Но ти не знаеш какво означава това, нали?

Тя поклати глава.

— Легни на леглото, Ан.

Тя легна.

— Сега ще довършим прегледа — сериозно рече той, след което пръстите му се заровиха в космите й. Той се взираше в кожата, а носът му беше само на няколко инча3 от писаната й. И макар да се страхуваше, че може да го обиди, тя се разсмя, защото я гъделичкаше.

Той я изгледа гневно, но после също се разсмя и започна да съблича нощницата си. Облада я, без да сваля очилата си; тя усети натиска на телените рамки върху ухото си. Остави го да й се насити. Не продължи дълго. След това той изглеждаше доволен, така че и тя беше доволна.

Докато лежаха в леглото, той я разпита за живота й, за преживелиците й в Лондон и за пътуването до Ямайка. Тя му разказа как повечето жени се забавлявали една с друга или с членовете на екипажа, но уточни, че тя не го е правила — което не беше самата истина, но все пак бе спала единствено с капитан Мортън, така че можеше да мине и за вярно. След това разказа за връхлетялата ги буря малко след като видяха сушата на Индиите. И как стихията ги беше подмятала цели два дни.

Личеше, че губернатор Алмънт не слуша особено внимателно историята й. Погледът му пак беше станал странен. Въпреки това тя продължи да говори. Разказа как денят след бурята бил ясен и те видели суша с пристанище и крепост, и голям испански кораб в пристанището. И как капитан Мортън много се разтревожил да не бъдат нападнати от испанците, които със сигурност са видели кораба им. Но испанският кораб така и не вдигнал котва.

— Какво? — почти изпищя губернатор Алмънт и скочи от леглото.

— Какво има?

— Испански кораб ви е видял и не ви е нападнал?

— Не, сър — отвърна тя. — Много ни олекна, сър.

— Олекнало ви? — извика Алмънт. Не можеше да повярва на ушите ви. — Олекнало? Мили боже! Кога се случи това?

Тя сви рамене.

— Преди три или четири дни.

— И казваш, че било пристанище с крепост?

— Да.

— От коя страна беше крепостта?

Ан се смути и поклати глава.

— Не зная.

— Добре де — каза Алмънт, като набързо навличаше дрехите си, — като гледаш към острова и пристанището, крепостта отдясно или отляво се пада?

— От тази страна — отвърна тя и посочи с дясната си ръка.

— А имаше ли висок връх? Висок връх на много зелен, много малък остров?

— Да, точно такъв беше, сър.

— Господи! — изруга Алмънт. — Ричардс! Ричардс! Намери Хънтър!

И губернаторът излетя от стаята, като я остави да лежи гола на леглото. Сигурна, че го е разсърдила, Ан се разплака.

6.

На вратата се почука. Хънтър се обърна в леглото и видя отворения прозорец, от който влизаше слънчева светлина.

— Махай се — промърмори той.

Момичето до него се размърда неспокойно, но не се събуди.

Чукането се повтори.

— Махай се, по дяволите.

Вратата се отвори и мисис Денби надникна през процепа.

— Моля за извинение, капитан Хънтър, но дойде прислужник от губернаторския дворец. Губернаторът настоява да вечеряте с него. Какво да отговоря?

Хънтър разтърка очи и примигна сънено на дневната светлина.

— Колко е часът?

— Пет, капитане.

— Кажете на губернатора, че ще отида.

— Да, капитан Хънтър. Капитане?

— Какво има?

— Французинът с белега е долу. Търси ви.

Хънтър изсумтя.

— Добре, мисис Денби.

Вратата се затвори. Момичето продължаваше да спи, хъркаше силно. Хънтър огледа малката си стаичка — легло, моряшки сандък с вещите му в ъгъла, нощно гърне под леглото, леген с вода. Изкашля се и започна да се облича, но спря, за да се изпикае през прозореца на улицата. Отдолу се чу ругатня. Хънтър се усмихна и продължи да се облича, като избра единствения здрав жакет от сандъка и чифта тесни панталони, които имаха само няколко кръпки. Завърши тоалета си с позлатен колан и къс кинжал. После сякаш размисли, взе един пистолет, зареди го, натъпка сачмата с вата, за да стои в цевта, и затъкна оръжието в колана.

Това бе нормалният тоалет на капитан Чарлз Хънтър, извършван всяка вечер, когато се събуждаше по залез. Отнемаше му само няколко минути, тъй като не беше особено придирчив. Нито пък бе кой знае какъв пуритан. Погледна отново момичето в леглото, затвори вратата и слезе по тесните скърцащи дървени стълби в основната зала на хана на мисис Денби.

Залата представляваше широко помещение с нисък покрив, пръстен под и няколко тежки дървени маси, наредени на дълги редове. Хънтър спря за момент. Както бе казала мисис Денби, Левасюр наистина бе тук — седеше в един ъгъл прегърбен над канче с грог.

Капитанът тръгна към изхода.

— Хънтър! — изграчи пиянски Левасюр.

Хънтър се обърна и се престори на изненадан.

— Виж ти, Левасюр. Не те забелязах.

— Хънтър, сине на английска уличница.

— Левасюр — отвърна той, като отстъпи в сенките, — сине на френски селяк и любимата му овца, какво те води насам?

Левасюр се изправи. Беше си избрал тъмно местенце и Хънтър не го виждаше добре, но помежду им имаше най-малко трийсет стъпки — прекалено голямо разстояние за стрелба с пистолет.

— Хънтър, искам си парите.

— Не ти дължа никакви пари — отвърна Хънтър.

И наистина не му дължеше. Дълговете между каперите в Порт Роял се плащаха изцяло и своевременно. Най-големият позор за един мъж бе да не плати дълга си или да не раздели поравно плячката. При рейдовете всеки, който се опитваше да скрие част от заграбеното, неизменно се наказваше със смърт. Самият Хънтър бе застрелял в сърцето не един крадлив моряк и бе изхвърлял трупа му зад борда, без да му мигне окото.

— Измами ме на карти — каза Левасюр.

— Беше толкова пиян, че не можеше да ги различаваш.

— Изигра ме. Взе ми петдесет лири. Искам си ги обратно.

Хънтър се огледа. Нямаше свидетели, което бе неприятно. Не искаше да убива французина без свидетели. Враговете му бяха твърде много.

— И как така съм те измамил? — попита той, като в същото време пристъпи към Левасюр.

— Как ли? На кого му пука как, по дяволите? Кръв божия, измами ме. — Левасюр вдигна канчето към устните си.

Хънтър използва момента и се хвърли напред. Дланта му удари дъното на канчето и го заби в лицето на французина. Главата на Левасюр се удари в стената зад него. Хънтър грабна канчето и го стовари върху черепа му. Французинът падна в безсъзнание.

Хънтър изтръска виното от свободната си ръка, обърна се и излезе от хана. Нагази до глезените в калта, но не обърна внимание. Мислеше си за пиянството на Левасюр. Твърде глупаво от негова страна да се напива толкова, докато причаква някого.

Помисли си, че е време за нов набег. Всички започваха да се размекват. Самият той прекарваше нощите на твърде много чашки или с жените от пристанището. Трябваше отново да излязат в морето.

Тръгна през калта към губернаторския дворец, като се усмихваше и махаше на курвите, които му подвикваха от високите прозорци.

— Всички говорят за кометата, която се появи над Лондон непосредствено преди чумата — каза капитан Мортън и отпи от виното си. — При чумата от петдесет и шеста също имаше комета.

— Имаше — отвърна Алмънт. — И какво от това? Комета се появи и през петдесет и девета, но доколкото си спомням, тогава нямаше чума.

— Но пък през същата година завърлува шарка в Ирландия — обади се мистър Хаклет.

— В Ирландия винаги върлува шарка — каза Алмънт. — Всяка година.

Хънтър не каза нищо. Всъщност почти не говореше по време на вечерята, която му се стори скучна и безинтересна като всяка друга, която бе прекарвал тук. За известно време интересът му се събуди от новите лица — Мортън, капитана на „Годспийд“, и новия секретар Хаклет, надут тъпак с мършаво лице. Както и мисис Хаклет, в която като че ли имаше нещо френско, ако можеше да се съди по тъмната й кожа и стройната фигура, а също и по животинската похот, излъчваща се от нея.

Най-интересният момент от вечерта обаче бе появата на новата прислужница — възхитително светлорусо дете, което влизаше от време на време. Хънтър непрекъснато се опитваше да улови погледа й. Хаклет забеляза и го изгледа неодобрително. Това не бе първият неодобрителен поглед, който отправяше към Хънтър.

Когато момичето се появи да напълни чашите им, секретарят попита:

— Да не би да имате вкус към прислужници, мистър Хънтър?

— Когато са хубави — небрежно отвърна Хънтър. — А вашите вкусове какви са?

— Агнешкото е чудесно — отвърна Хаклет, целият изчервен, и заби поглед в чинията си.

Алмънт изсумтя и насочи разговора към презокеанското плаване на гостите. Последва описание на тропическа буря, направено с вълнуващи и преувеличени подробности от Мортън, който се държеше като единствения човек в историята, сблъскал се с малко разпенена вода. Хаклет добави няколко страшни нюанса, а мисис Хаклет сподели, че се чувствала много зле.

Хънтър се отегчаваше все повече и повече. Пресуши чашата си.

— А после — продължи Мортън, — след двата дни ужасна буря третият ден бе съвсем тих. Утрото беше великолепно. Виждаше се на много мили4 и вятърът духаше от север. Но не знаехме къде се намираме, тъй като стихията ни беше подмятала цели четиридесет и осем часа. Затова щом забелязахме суша, се насочихме към нея.

Грешка, помисли си Хънтър. Личеше си, че Мортън е ужасно неопитен. В испански води английските съдове никога не се насочват към суша, ако не знаят със сигурност коя точно е тя. Най-вероятно бе да е под властта на доновете.

— Обиколихме острова и за свое изумление видяхме боен кораб, хвърлил котва в пристанището. Островът беше съвсем малък, но испанският кораб си беше там. Бяхме сигурни, че ще се впусне да ни преследва.

— И какво стана? — попита Хънтър без особен интерес.

— Остана си в пристанището — отвърна Мортън и се разсмя. — Иска ми се да можех да завърша историята по-вълнуващо, но испанците така и не ни подгониха. Корабът им си остана закотвен.

— Но доновете ви видяха, нали? — попита Хънтър. Интересът му започна да се събужда.

— Със сигурност са ни видели. Бяхме вдигнали всички платна.

— На какво разстояние се намирахте?

— На не повече от две-три мили от брега. Островът го няма на картите, нали разбирате. Предполагам, че са го сметнали за твърде малък, за да го нанесат. Имаше само един залив с крепост от едната страна. Трябва да кажа, че се отървахме на косъм.

Хънтър бавно се обърна към Алмънт. Губернаторът го гледаше с лека усмивка.

— Случката забавлява ли ви, капитан Хънтър?

Хънтър отново се обърна към Мортън.

— Казвате, че при залива имало крепост?

— При това доста внушителна, доколкото мога да преценя.

— На северната или на южната страна на залива?

— Момент да помисля… На северната. Защо?

— Преди колко време видяхте този кораб? — попита Хънтър.

— Преди три или четири дни. Да кажем, три. Веднага щом установихме къде се намираме, побягнахме към Порт Роял.

Хънтър забарабани с пръсти по масата и се намръщи на празната си чаша. Настъпи мълчание.

Алмънт прочисти гърлото си.

— Капитан Хънтър, изглеждате много заинтригуван от тази история.

— Така е — отвърна Хънтър. — И съм сигурен, че вие сте заинтригуван не по-малко от мен.

— Да, може да се каже, че Короната проявява интерес към случая — отвърна Алмънт.

Хаклет се изпъна сковано на стола си.

— Сър Джеймс — каза той, — бихте ли осветлили и останалите за важността на всичко това?

— Момент — отвърна Алмънт и махна нетърпеливо с ръка. Не сваляше поглед от Хънтър. — Какви са условията ви?

— Първо, равна подялба — каза Хънтър.

— Скъпи ми Хънтър, равната подялба е крайно непривлекателна за Короната.

— Скъпи ми губернаторе, всичко друго би направило експедицията крайно непривлекателна за моряците.

Алмънт се усмихна.

— Разбира се, давате си сметка, че наградата е огромна.

— Така е. Освен това си давам сметка, че островът е непревземаем. Миналата година пратихте срещу него Едмъндс с триста души. Върна се само един.

— Вие самият изразихте мнение, че Едмъндс не е особено находчив.

— А това определено не може да се каже за Казала.

— Така е. Но въпреки това ми се струва, че Казала е човек, с когото бихте желали да се срещнете.

— Не и ако няма равна подялба.

— Но — с непринудена усмивка каза сър Джеймс, — ако очаквате Короната да екипира експедицията, изразходваната сума трябва да се приспадне преди подялбата. Честно е, нали?

— Чакайте малко — обади се Хаклет. — Сър Джеймс, нима се пазарите с този човек?

— Ни най-малко. Достигаме до джентълменско споразумение.

— С каква цел?

— Организиране на каперска експедиция срещу испанския аванпост на Матансерос.

— Матансерос? — обади се Мортън.

— Така се нарича островът, покрай който сте минали, капитане. Матансерос. Доновете построиха крепостта преди две години под командването на един неприятен джентълмен на име Казала. Може би сте чували за него. Не сте? Е, той има значителна репутация в Индиите. Казват, че намирал писъците на умиращите му жертви за успокояващи и ободряващи. — Алмънт огледа лицата на гостите си. Мисис Хаклет бе доста пребледняла. — Казала командва крепостта Матансерос, построена с единствената цел да бъде най-източният аванпост на испанските владения по маршрута на Флота на съкровищата.

Последва дълго мълчание. Гостите изглеждаха неспокойни.

— Виждам, че не разбирате съвсем икономиката на този район — каза Алмънт. — Всяка година Филип изпраща тук флот галеони от Кадис. Те стигат до Карибско море, до първата суша на юг оттук, при бреговете на Нова Испания. Там флотът се разделя и корабите потеглят към различни пристанища — Картахена, Веракрус, Портобело — да събират съкровища. Пътуват заедно, за да се защитават от каперските рейдове. Разбирате ли ме?

Всички кимнаха.

— Та значи — продължи Алмънт, — армадата вдига платна в края на лятото, когато започва сезонът на ураганите. От време на време се случва корабите да се откъснат от конвоя в самото начало на плаването. Доновете се нуждаеха от силно пристанище, което да защитава такива кораби, и затова построиха крепостта на Матансерос.

— Но това не може да е достатъчна причина — обади се Хаклет. — Не мога да си представя…

— Това е предостатъчна причина — прекъсна го Алмънт. — И така. По една щастлива случайност преди две седмици два натоварени със съкровища галеона се изгубили по време на буря. Знаем това, защото са забелязани от каперски кораб, който ги атакувал, но безуспешно. За последно са видени да пътуват на юг, в посока към Матансерос. Единият бил сериозно повреден. Онова, което наричате испански боен кораб, капитан Мортън, явно е бил един от тези галеони. Ако беше истински боен кораб, със сигурност щеше да ви подгони и да ви залови, а вие сега щяхте да пищите с пълно гърло за радост на Казала. Корабът не е тръгнал да ви преследва, защото не се е осмелявал да напусне защитата на пристанището.

— Колко време ще остане там? — попита Мортън.

— Може да отплава по всяко време. А може и да остане до заминаването на следващия флот догодина. Или пък да изчака пристигането на боен кораб, който да го ескортира до дома.

— Може ли да бъде заловен? — попита Мортън.

— Ще ми се. Съкровищата на един такъв галеон вероятно възлизат на около петстотин хиляди лири.

Около масата се възцари тишина. Всички бяха потресени.

— Реших, че тази информация ще представлява интерес за капитан Хънтър — развеселено каза Алмънт.

— Искате да кажете, че този човек е обикновен капер? — остро възкликна Хаклет.

— В никакъв случай обикновен — засмя се Алмънт. — Капитан Хънтър?

— Далеч не обикновен, бих казал.

— Но това е нечувана безотговорност!

— Забравяте добрите маниери — рече Алмънт. — Капитан Хънтър е втори син на майор Едуард Хънтър от колонията Масачузетс. Всъщност той е роден в Новия свят и е завършил онова, как се казваше…

— Харвард — каза Хънтър.

— Ъъъ, да, Харвард. Капитан Хънтър е сред нас вече четири години и като капер има сериозни позиции в нашата общност. Обобщението добро ли беше, капитан Хънтър?

— Много добро — отвърна Хънтър и се ухили.

— Този човек е разбойник — каза Хаклет, но съпругата му гледаше Хънтър с подновен интерес. — Най-обикновен разбойник.

— Мерете си приказките — спокойно отвърна Алмънт. — Дуелите на острова са забранени, но се провеждат непрекъснато. Съжалявам, че не мога да направя нищо, за да сложа край на тази практика.

— Чувал съм за този човек — все така възбудено продължи Хаклет. — Той не е никакъв син на майор Едуард Хънтър, поне не законен.

Хънтър почеса брадата си.

— Така ли?

— Така чух — отвърна Хаклет. — Освен това чух, че е убиец, негодник, кавгаджия и пират.

При думата „пират“ ръката на Хънтър се стрелна светкавично през масата, сграбчи Хаклет за косата и набута лицето му в недояденото агнешко. Задържа го доста време в това положение.

— Боже мой — рече Алмънт. — А вече го предупредих. Разбирате ли, мистър Хаклет, каперството е почетно занимание. Пиратите обаче са извън закона. Наистина ли искате да кажете, че капитан Хънтър е престъпник?

Хаклет издаде нечленоразделен звук. Лицето му още беше заровено в агнешкото.

— Не ви чух, мистър Хаклет — каза Алмънт.

— Казах „не“ — смотолеви секретарят.

— В такъв случай не смятате ли, че като джентълмен дължите извинение на капитан Хънтър?

— Моите извинения, капитан Хънтър. Не исках да ви обидя.

Хънтър пусна главата му. Хаклет се изправи и избърса с кърпа соса от лицето си.

— Е — рече Алмънт, — избегнахме по-сериозните неприятности. Ще продължим ли с десерта?

Хънтър огледа присъстващите. Хаклет още бършеше лицето си, Мортън го зяпаше втрещено. Мисис Хънтър също го гледаше и когато погледите им се срещнаха, облиза устни.

След вечерята Хънтър и Алмънт останаха сами в библиотеката на чаша бренди. Хънтър изказа на губернатора съболезнованията си за новия му секретар.

— Няма да направи живота ми по-лесен — съгласи се Алмънт. — Страхувам се, че същото се отнася и за вас.

— Мислите ли, че ще изпраща неодобрителни доклади в Лондон?

— Предполагам, че може да опита.

— Кралят със сигурност трябва да знае какво се случва в колонията му.

— Въпрос на мнение — отвърна Алмънт и махна с ръка. — Едно е сигурно — подкрепата на каперите ще продължи, стига да носи добри доходи на краля.

— Също като равната подялба — побърза да добави Хънтър. — Казвам ви, не може да бъде другояче.

— Но ако Короната екипира корабите ви, въоръжи моряците…

— Не — каза Хънтър. — Това не е нужно.

— Не е нужно? Скъпи ми Хънтър, знаете какво представлява Матансерос. Цял испански гарнизон е разположен там.

Хънтър поклати глава.

— Фронтално нападение никога няма да успее. Знаем го от експедицията на Едмъндс.

— Но каква е алтернативата? Крепостта охранява входа на залива. Не можете да се измъкнете с галеона, без да сте завладели укреплението.

— Точно така.

— И какво?

— Предлагам малък набег по суша срещу крепостта.

— Срещу цял гарнизон? Най-малко триста войници? Никога няма да успеете.

— Тъкмо обратното — каза Хънтър. — Ако не успеем, Казала ще насочи оръдията си към галеона и ще го потопи в самото пристанище.

— Не се бях замислял за това — рече Алмънт и отпи от брендито си. — Кажете ми какъв е планът ви.

7.

По-късно, докато Хънтър напускаше двореца на губернатора, в коридора се появи мисис Хаклет. Тя се приближи към него.

— Капитан Хънтър.

— Да, мисис Хаклет.

— Искам да се извиня за безобразното поведение на съпруга ми.

— Не е необходимо да се извинявате.

— Напротив, капитане. Мисля, че е напълно необходимо. Той се държа като същинско прасе и простак.

— Мадам, съпругът ви сам се извини като истински джентълмен, с което смятам въпроса за приключен. — Кимна й. — Приятна вечер.

— Капитан Хънтър.

Той спря на вратата и се обърна.

— Да, мадам?

— Вие сте изключително привлекателен мъж.

— Мадам, вие сте изключително любезна. С нетърпение очаквам следващата ни среща.

— Аз също, капитане.

Хънтър си тръгна с мисълта, че няма да е зле мистър Хаклет да наглежда жена си. И преди беше виждал подобни неща — жена от добро потекло, отгледана в имението на някой дребен благородник в провинцията, намира приключения в двора (както несъмнено бе намерила мисис Хаклет), стига съпругът й да си затваря очите — а мистър Хаклет несъмненото бе правил. Все пак да се озове в Индиите, далеч от дома, далеч от ограниченията на класата си и порядките… Хънтър беше виждал това и преди.

Тръгна по калдъръмената улица, оставяйки имението зад себе си. Мина покрай лятната кухня. Все още беше ярко осветена и слугите работеха вътре. Всички къщи в Порт Роял имаха отделни летни кухни — необходимост, наложена от горещия климат. През отворения прозорец Хънтър видя русото момиче, което бе сервирало вечерята. Махна й.

Тя му махна в отговор и отново се зае с работата си.

Пред хана на мисис Денби бе вързана заловена мечка. Хънтър гледаше как децата мятат камъни по безпомощното животно; смееха се, подскачаха и крещяха, а мечката ръмжеше и опъваше яката си верига. Две курви започнаха да я удрят с пръчки. Хънтър мина покрай тях и влезе в кръчмата.

Тренчър седеше в ъгъла и пиеше, хванал чашата със здравата си ръка. Хънтър го повика и го дръпна настрани.

— Какво има, капитане? — нетърпеливо попита Тренчър.

— Искам да ми намериш едни момчета.

— Кои, капитане?

— Лазю, мистър Ендърс, Сансон. И Мавъра.

Тренчър се ухили.

— Тук ли ги искаш?

— Не. Разбери къде са, аз ще ги намеря после. Уиспър къде е?

— В „Синята коза“ — отвърна Тренчър. — В задната стая.

— А Черното око е на Фароу стрийт, нали?

— Май да. Значи искаш и Чифутина, така ли?

— Имам ти доверие — рече Хънтър. — Засега си дръж езика зад зъбите.

— Ще вземеш ли и мен, капитане?

— Ако правиш каквото ти кажа.

— Кълна се в Божиите рани, капитане.

— Тогава си отваряй очите — каза Хънтър и излезе на калната улица. Нощният въздух бе топъл и неподвижен, какъвто бе и през деня. Отнякъде се чу тихо подрънкване на китара, от другаде — пиянски смях, последван от изстрел. Хънтър тръгна по Ридж стрийт към „Синята коза“.

Градчето Порт Роял бе грубо разделено на части, ориентирани спрямо пристанището. Най-близо до него се намираха таверните, бардаците и игралните домове. Зад тях, по-далеч от бурната активност при водата, улиците бяха по-тихи. Тук човек можеше да намери бакалии и хлебарници, работилници за мебели, снабдители на провизии, ковачи и златари. Още по-назад, в южната част на залива, се намираха малкото прилични ханове и частни домове. „Синята коза“ беше прилична кръчма.

Хънтър влезе и кимна на джентълмените, които пиеха по масите. Разпозна най-добрия лекар в района, мистър Пъркинс, съветника мистър Пикъринг, началника на затвора „Брайдуел“ и неколцина други уважавани господа.

По принцип обикновените капери не се посрещаха добре в „Синята коза“, но Хънтър бе изключение. Това бе просто признаване на факта, че търговията в града зависи от постоянните приходи от успешните каперски рейдове. Хънтър бе опитен и дързък капитан и като такъв се смяташе за важен член на общността. Трите му набега предишната година донесоха повече от двеста хиляди пистола и дублона в Порт Роял. Голяма част от тези пари се озова в джобовете на тези господа и те го поздравяваха подобаващо.

Мисис Уикъм, съдържателната на „Синята коза“, не го посрещна така топло. Тя беше вдовица и преди няколко години бе прибрала Уиспър при себе си. Когато Хънтър пристигна, тя веднага разбра, че е дошъл да го види, затова посочи с палец към вратата в дъното.

— Натам, капитане.

— Благодаря, мисис Уикъм.

Тръгна направо към задната стая, почука и отвори вратата, преди да чуе отговор — знаеше, че такъв няма да последва. Помещението бе тъмно, осветявано от една-единствена свещ. Хънтър примигна, за да свикне със слабата светлина. Чу се ритмично скърцане. Накрая успя да различи Уиспър, който седеше в ъгъла в люлеещ се стол. Беше насочил пистолет към корема му.

— Добра вечер, Уиспър.

Отговорът беше тих и съскащ.

— Добра и на теб, капитан Хънтър. Сам ли си?

— Да.

— Тогава влизай — изхриптя домакинът. — Малко отрова за дяволи? — Уиспър посочи бъчвата до себе си, която служеше като маса. Върху нея имаше чаши и малка глинена бутилка ром.

— С удоволствие, Уиспър.

Хънтър гледаше как домакинът налива тъмнокафявата течност в чашите. Очите му свикнаха с тъмнината и вече различаваше по-добре събеседника си.

Уиспър5 — никой не знаеше истинското му име — бе едър, набит мъж с големи бледи длани. Навремето беше един от успешните капери. После замина за Матансерос с Едмъндс и бе единственият оцелял, след като Казала му преряза гърлото и го остави да умре. По някакво чудо Уиспър оживя, но изгуби гласа си. Това, както и големият бял белег под брадичката, беше красноречиво доказателство за бурното му минало.

След завръщането си в Порт Роял Уиспър се криеше в тази задна стая — силен, жизнен мъж, но лишен от кураж; стоманата го бе напуснала. Беше уплашен — винаги държеше оръжие в ръка и второ някъде наблизо. Сега, докато той се люлееше в стола си, Хънтър забеляза блясъка на къса сабя на пода до него.

— Какво те води насам, капитане? Матансерос ли?

Явно на лицето на Хънтър се бе изписала изненада, защото Уиспър избухна в смях. Смехът му беше ужасяващ — пронизително хриптене и свистене като от заврял чайник. Уиспър отметна глава назад и разкри съвсем бледия белег.

— Стреснах ли те, капитане? Да не би да си изненадан, че знам?

— Другите знаят ли? — попита Хънтър.

— Някои — изсъска Уиспър. — Или подозират. Но не разбират. Чух историята за плаването на Мортън.

— Аха.

— Заминаваш ли, капитане?

— Разкажи ми за Матансерос, Уиспър.

— Карта ли искаш?

— Да.

— Петнайсет шилинга.

— Дадено — отвърна Хънтър. Знаеше, че ще плати двайсет, за да си осигури приятелското му отношение и мълчанието му пред евентуални следващи посетители. А от своя страна, Уиспър щеше да разбере задължението, съдържащо се в допълнителните пет шилинга. И щеше да знае, че Хънтър ще го убие, ако се разприказва пред някой друг за Матансерос.

Уиспър извади парче насмолен плат и въглен. Постави плата на коляното си и бързо започна да чертае.

— Името „Матансерос“ означава „клане“ на езика на доновете — прошепна той. — Островът е с формата на буквата U, ето така. Входът на залива гледа на изток, към океана. Тази точка — той посочи лявата страна на буквата — е Пунта Матансерос. Точно там Казала е построил крепостта си. Теренът е нисък. Крепостта е на не повече от петдесет крачки над нивото на водата.

Хънтър кимна и изчака Уиспър да сръбне шумно глътка от отровата за дяволи.

— Крепостта има осем страни. Стените са от камък, трийсет стъпки високи. Вътре има испански гарнизон от запасняци.

— Колко са?

— Някои казват, че са двеста. Други — триста. Чувал съм дори за четиристотин, но не ми се вярва.

Хънтър кимна. Значи трябваше да приеме, че войниците са около триста.

— А оръдията?

— Разположени са само по две страни на крепостта — дрезгаво отвърна Уиспър. — Една батарея е насочена към океана, право на изток. Другата гледа към устието на залива, на юг.

— Какви са оръдията?

Отново се чу смразяващият смях.

— Точно това е най-интересното, капитан Хънтър. Оръдията са кулверини, двайсет и четири фунтови, от лят бронз.

— Колко са?

— Десет, може би дванайсет.

Интересно, помисли си Хънтър. Кулверините — англичаните ги наричаха кулверини — не бяха най-мощният клас оръжия и вече не се предпочитаха на корабите. Късото оръдие ги бе заменило и се бе превърнало в стандарт за военните кораби на всички държави.

Кулверините бяха по-стари оръдия. Тежаха повече от два тона и стволовете им бяха дълги цели петнайсет стъпки. Такива дълги цеви ги правеха убийствено точни на големи разстояния. Можеха да изстрелват тежки гюлета и се зареждаха бързо. В ръцете на опитни артилеристи кулверините можеха да произвеждат по един изстрел в минута.

— Значи укреплението е добро — кимна Хънтър. — Кой е главният артилерист?

— Боскет.

— Чувал съм за него — рече Хънтър. — Нали именно той потопи „Ренаун“?

— Същият — изсъска Уиспър.

Значи артилерийските разчети бяха добре тренирани. Хънтър се намръщи.

— Уиспър, знаеш ли дали кулверините са на фиксирани платформи?

Уиспър дълго се люля в стола си, преди да отговори:

— Ти си луд, капитан Хънтър.

— Това пък защо?

— Замислил си атака по суша.

Хънтър кимна.

— Никога няма да успееш — заяви Уиспър и потупа картата в скута си. — Едмъндс си помисли за подобно нещо, но се отказа, когато видя острова. Виж, ако акостираш на запад — той посочи заоблената част на буквата U, — тук има малък залив, който може да ти е от полза. Но за да стигнеш до главния залив на Матансерос по суша, трябва да прекосиш хребета Лерес, за да стигнеш до другата страна.

Хънтър махна нетърпеливо с ръка.

— Толкова ли е трудно да се прекоси един хребет?

— Невъзможно е — отвърна Уиспър. — Обикновен човек не може да го направи. От западното заливче теренът леко се изкачва до петстотин стъпки или повече. Но това е гореща и гъста джунгла с много блата и без прясна вода. Задължително ще има патрули. Ако те не те открият и не умреш от треска, ще се озовеш в подножието на хребета. Западната страна на Лерес е отвесна скала, извисяваща се на триста стъпки. И пиле не може да кацне по нея. Вятърът е непрестанен и много силен.

— Ако успея да го изкача, какво следва? — попита Хънтър.

— Източният склон е полегат и не представлява трудност — отвърна Уиспър. — Но никога няма да стигнеш до него, повярвай ми.

— Ако все пак стигна, как стои въпросът с батареите на Матансерос?

Уиспър сви леко рамене.

— Те са обърнати към морето, капитан Хънтър. Казала не е глупак. Знае, че не може да бъде атакуван по суша.

— Винаги има начин.

Уиспър дълго се люля в стола си, преди да отговори.

— Невинаги — рече накрая. — Невинаги.

Дон Диего де Рамано, известен също като Черното око или просто като Чифутина, седеше прегърбен над работната си маса в магазина на Фароу стрийт. Примигна късогледо към перлата, която държеше с палеца и показалеца на лявата си ръка. Това бяха единствените останали му пръсти на тази ръка.

— Отлично качество е — рече той и върна перлата на Хънтър. — Съветвам те да я задържиш.

Черното око замига бързо. Очите му бяха късогледи и розови като на заек. От тях почти непрекъснато течаха сълзи, които той от време на време изтриваше с ръка. Дясното му око имаше голямо черно петно до зеницата, на което се дължеше и прякорът му.

— Не е нужно да ти го казвам, Хънтър.

— Не, дон Диего.

Чифутина кимна и стана от пейката. Прекоси тясното си магазинче и затвори вратата към улицата. После затвори и капаците на прозореца и се обърна към Хънтър.

— Е?

— Как си със здравето, дон Диего?

— Здравето, та здравето — измърмори дон Диего и пъхна ръце в джобовете на широката си роба. Беше докачлив по отношение на осакатената си ръка. — Здравето ми няма значение, както винаги. Не е нужно да ти казвам това.

— Търговията върви ли? — попита Хънтър и се огледа. По грубите маси бяха изложени злато и скъпоценности. Чифутина въртеше магазинчето вече близо две години.

Дон Диего седна. Погледна към Хънтър, поглади брадата си и избърса сълзите.

— Хънтър — рече той, — стига си шикалкавил. Говори направо.

— Питах се дали още работиш с барут — рече Хънтър.

— Барут ли? Барут? — Чифутина впери поглед през магазина и се намръщи, сякаш не знаеше значението на думата. — Не. Не работя с барут. Не и след това — посочи почернялото си око, — и това — вдигна лишената си от пръсти лява ръка. — Вече не работя с барут.

— Решението ти може ли да се промени?

— Никога.

— Никога е много време.

— Никога, и точка по въпроса, Хънтър.

— Дори и ако става въпрос за нападение срещу Казала?

Чифутина изсумтя.

— Казала — тежко повтори той. — Казала е в Матансерос и не може да бъде нападнат.

— Аз смятам да го направя — тихо рече Хънтър.

— Същото смяташе и капитан Едмъндс по̀ миналата година. — Дон Диего се намръщи при спомена. Беше един от спонсорите на онази експедиция. Инвестицията му — петдесет лири — беше изгубена. — Матансерос е неуязвим, Хънтър. Не позволявай на суетата да замъгли разума ти. Крепостта не може да бъде превзета. — Избърса сълзите от бузите си. — А освен това там няма нищо.

— Няма нищо в крепостта — съгласи се Хънтър. — А в залива?

— В залива? В залива? — Черното око отново се загледа в нищото. — Какво има в залива? А, явно онези нао6 със съкровища, които се изгубиха през августовската буря, нали?

— Един от тях.

— Откъде знаеш това?

— Зная го.

— Един нао? — Чифутина замига още по-бързо. Почеса нос с показалеца на осакатената си ръка — сигурен знак, че здравата се е замислил. — Сигурно е пълен с тютюн и канела — мрачно рече той.

— Сигурно е пълен със злато и перли — отвърна Хънтър. — Иначе щеше да продължи направо към Испания и да рискува да бъде заловен. Спрял е при Матансерос само защото съкровището му е толкова голямо, че не е смеел да поеме риска.

— Може би, може би…

Хънтър наблюдаваше внимателно Чифутина. Беше страхотен актьор.

— Да предположим, че си прав — рече най-сетне той. — Но това не ме интересува. Един нао в пристанището на Матансерос е в такава безопасност, в каквато щеше да бъде и в самия Кадис. Защитава го крепост, при това крепост, която не може да бъде превзета.

— Така е — каза Хънтър. — Но артилерийските батареи, пазещи залива, могат да бъдат унищожени — ако здравето ти е добро и ако се съгласиш отново да работиш с барут.

— Ласкаеш ме.

— Бъди сигурен, че не е така.

— Какво общо има това със здравето ми?

— Планът ми — рече Хънтър — не е лишен от трудности.

Дон Диего се намръщи.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да дойда с теб?

— Разбира се. Да не си помисли нещо друго?

— Мислех си, че искаш пари. Значи искаш да дойда?

— Много е важно, дон Диего.

Чифутина изведнъж скочи на крака.

— Да нападнем Казала — с внезапна възбуда рече той и закрачи напред-назад. — От десет години всяка нощ сънувам смъртта му, Хънтър. Мечтаех… — Спря и погледна към Хънтър. — Ти също си имаш причини.

— Така е — кимна Хънтър.

— Но може ли да се осъществи такова нещо? Честно?

— Честно, дон Диего.

— Тогава искам да чуя плана ти — развълнувано каза Чифутина. — И ми кажи какъв барут ти трябва.

— Трябва ми изобретение — рече Хънтър. — Трябва да изработиш нещо, което още не съществува.

Чифутина избърса сълзите си.

— Разказвай — рече той. — Разказвай.

Мистър Ендърс, бръснар, хирург и кормчия виртуоз, деликатно постави пиявицата на врата на пациента си. Мъжът, който се бе излегнал в стола с покрито с кърпа лице, изстена, когато плужекът докосна плътта му. Пиявицата веднага започна да се издува от кръвта.

Мистър Ендърс тихичко си затананика.

— Ето така — рече той. — След мъничко ще се почувствате много по-добре. Помнете ми думите, ще дишате по-лесно и ще покажете на дамите това-онова. — Потупа бузата на човека през кърпата. — Ще изляза навън за глътка въздух и след малко се връщам.

С тези думи мистър Ендърс излезе от бръснарницата — беше видял Хънтър да му прави знак отвън. Мистър Ендърс бе дребен човек с бързи, деликатни движения; сякаш по-скоро танцуваше, отколкото вървеше. Бизнесът му в пристанището вървеше добре, защото повечето пациенти оцеляваха след намесата му, което не можеше да се каже за другите хирурзи. Но най-голямото му умение и истинската му любов бе управлението на кораб. Ендърс, истински морски виртуоз, бе рядка птица — от онези перфектни кормчии, които сякаш се сливаха с кораба, който насочваха.

— От бръснене ли се нуждаете, капитане? — попита той.

— От екипаж.

— Значи току-що си намерихте корабен хирург — рече Ендърс. — И какво е естеството на пътуването?

— Сеч на кампеш — отвърна Хънтър и се ухили.

— Винаги съм обичал да сека кампеш — рече Ендърс. — И чий по-точно ще бъде той?

— На Казала.

Ендърс моментално заряза шеговития тон.

— Казала? Да не би да заминаваш за Матансерос?

— Тихо — каза Хънтър и стрелна с поглед улицата.

— Капитане, капитане. Самоубийството е грях пред Бога.

— Знаеш, че имам нужда от теб — рече Хънтър.

— Но животът е сладък, капитане.

— Златото също — отвърна Хънтър.

Ендърс замълча и се намръщи. И той като Чифутина, а и като всеки друг в Порт Роял, знаеше, че в крепостта Матансерос няма злато.

— Може би ще обясниш?

— По-добре да не го правя.

— Кога вдигаш котва?

— След два дни.

— И ще чуем причините в Бичия залив?

— Имаш думата ми.

Ендърс мълчаливо протегна ръка и се ръкува с Хънтър. Пациентът в бръснарницата започна да се гърчи и сумти.

— Господи, горкият човечец — възкликна Ендърс и изтича вътре. Пиявицата се беше издула като балон от кръвта и по дървения под падаха червени капки. Ендърс я махна и пациентът изкрещя. — Хайде, хайде, успокойте се, Ваше Превъзходителство.

— Вие сте един проклет пират и негодяй — заяви сър Джеймс Алмънт, махна кърпата от лицето си и я притисна към ухапания си врат.

Лазю се намираше в един вертеп на Лайм стрийт сред група кикотещи се жени. Беше от Франция, а името бе изопачено от Лес Ю (Очите), защото притежаваше големи, блестящи и почти легендарни очи. Лазю виждаше великолепно в тъмното; Хънтър неведнъж се бе възползвал от това, за да прокарва корабите си през рифове и плитчини. Освен това тази стройна и ловка като котка личност бе превъзходен стрелец.

— Хънтър — изръмжа Лазю, като прегръщаше през кръста едно приятно закръглено момиче. — Ела да се позабавляваме.

Момичетата се закискаха и заиграха с косите си.

— Две думи насаме.

— Толкова си досаден — отвърна Лазю и целуна момичетата поред. — Сега се връщам, милички.

Двамата се отдалечиха в ъгъла и едно момиче им донесе бутилка отрова за дяволи и чаши.

Хънтър погледна дългата до раменете сплъстена коса и голобрадото лице на Лазю.

— На градус ли си?

— Не чак толкова, капитане — отвърна Лазю и се изсмя дрезгаво. — Казвай каквото имаш да казваш.

— Заминавам след два дни.

— Така ли? — Лазю като че ли изтрезня на мига. Големите бдителни очи загледаха напрегнато Хънтър. — За къде?

— За Матансерос.

Лазю се разсмя гръмогласно. Странно беше да чуеш подобен звук да излиза от толкова слабо тяло.

— Матансерос означава клане и доколкото знам, името е подбрано подходящо.

— Въпреки това — рече Хънтър.

— Явно имаш основателни причини.

— Така е.

Лазю кимна, не очакваше да научи повече. Умният капитан не разкрива подробности за рейда си, докато не излезе в открито море.

— Толкова ли са основателни, колкото е голяма опасността?

— Да.

Лазю го погледна изпитателно.

— И за пътуването ти трябва жена?

— Точно затова съм тук.

Лазю отново се разсмя и почеса разсеяно малките си гърди. Макар да се обличаше, да се държеше и да се биеше като мъж, Лазю всъщност беше жена. Малцина знаеха историята й и Хънтър бе един от тях.

Лазю бе дъщеря на жена на бретонски моряк. Съпругът й бил на плаване, когато открила, че е бременна, и след известно време родила син. Мъжът й обаче така и не се върнал — всъщност от него вече не дошла нито вест — и след няколко месеца жената отново забременяла. Уплашена от неизбежния скандал, тя се преместила в друго село в провинцията, където родила дъщеря си Лазю.

Минала година и синът й умрял. Междувременно средствата на майката привършили и тя била принудена да се върне в родното село и да живее при родителите си. За да прикрие безчестието си, преоблякла дъщеря си като момче и измамата била толкова добра, че никой в селото, дори дядото и бабата на детето, не заподозрели истината. Лазю израснала като момче и на тринадесетгодишна възраст станала кочияш на местен благородник; по-късно постъпила във френската армия и живяла няколко години с войниците, без да разкрият пола й. Накрая — или поне според разказа й — се влюбила в един красив млад офицер от кавалерията и му разкрила тайната си. Двамата имали страстна връзка, но той така и не се оженил за нея. Когато всичко приключило, тя предпочела да дойде в Западните Индии, където отново влязла в мъжката си роля.

В град като Порт Роял подобна тайна не можеше да се пази дълго и всъщност всички знаеха, че Лазю е жена. Пък и по време на каперските рейдове тя имаше навик да разголва гърдите си, за да смути и ужаси неприятеля. В града обаче по принцип се отнасяха с нея като с мъж и никой не повдигаше темата.

Лазю се разсмя.

— Ти си се побъркал, щом си решил да атакуваш Матансерос.

— Ще дойдеш ли?

Тя се разсмя отново.

— Само защото нямам нещо по-добро за правене. — И се върна при кикотещите се курви на масата.

Хънтър намери Мавъра рано сутринта. Играеше глик с двама холандски корсари в комарджийницата „Жълтият разбойник“.

Мавъра, наричан също Баса, бе огромен мъж с гигантска глава, яки мускули по раменете и гърдите, тежки ръце и едри длани, в които картите направо се губеха. Викаха му Мавъра поради причини, които бяха отдавна забравени; а дори и да беше склонен да разкаже за произхода си, той не можеше да го направи, защото езикът му беше отрязан от един испански плантатор на Еспаньола. Като цяло, всички приемаха, че Мавъра не е никакъв мавър, а е от онзи район на Африка, известен като Нубия — пустинна страна покрай Нил, населена с огромни чернокожи хора.

Името Баса идваше от едно пристанище на брега на Гвинея, където търговците на роби понякога спираха, но всички бяха единодушни, че Мавъра не може да е оттам, тъй като местните бяха болнави и много по-светли.

Това, че Мавъра бе ням и трябваше да общува със знаци, допълнително засилваше впечатлението, което оставяше. Понякога новопристигналите в града приемаха, че Баса е колкото ням, толкова и тъп, и докато наблюдаваше играта на карти, Хънтър започна да подозира, че същото се случва и в този момент. Взе си едно канче вино, седна на съседната маса и започна да се наслаждава на зрелището.

Холандците бяха контета, облечени в елегантни скъпи панталони и бродирани копринени ризи. Пиеха сериозно. Мавъра не пиеше; всъщност той никога не докосваше чашката. Говореше се, че не понася алкохол и че веднъж се напил и убил петима мъже с голи ръце, преди да дойде на себе си. Независимо дали това бе вярно, със сигурност се знаеше, че Мавъра е убил плантатора, който отрязал езика му, а после видял сметката на жена му и на половината домакинство, преди да избяга в пиратските пристанища в западната част на Еспаньола, а оттам — в Порт Роял.

Хънтър наблюдаваше играта. Подпийналите холандци залагаха безразсъдно, подмятаха шеги и се смееха. Мавъра седеше невъзмутимо пред купчинка жълтици. Гликът бе бърза игра, която не толерираше небрежните залози. И наистина, пред очите на Хънтър Мавъра извади три еднакви карти, показа ги и прибра парите на холандците.

Те го зяпнаха за момент, след което започнаха да крещят „Измама!“ на няколко езика. Мавъра поклати спокойно огромната си глава и прибра парите в джоба си.

Холандците настояха за ново раздаване, но Мавъра им напомни със знак, че нямат пари за залагане.

Тогава холандците настръхнаха, закрещяха още по-силно и започнаха да сочат Мавъра. Баса си остана все така невъзмутим, но едно момче от прислугата приближи масата им и гигантът му даде златна монета.

Холандците явно не схванаха, че Мавъра плаща предварително за евентуалните щети, които щеше да нанесе на комарджийницата. Момчето взе жълтицата и избяга на безопасно разстояние.

Холандците вече бяха скочили на крака и крещяха проклятия към Мавъра, който си остана седнал. Лицето му бе безизразно, но очите му се стрелкаха от единия към другия. Холандците се разгорещиха още повече, протегнаха ръце и шумно настояха да им върне парите.

Мавъра поклати глава.

Тогава един от холандците извади кама и я размаха пред Мавъра, само на няколко инча от носа му. Гигантът си остана невъзмутим. Стоеше абсолютно неподвижен, скръстил ръце на гърдите.

Другият холандец понечи да извади пистолет от колана си и тогава Мавъра се задейства. Грамадната му черна ръка се стрелна напред, сграбчи камата на първия и заби острието й на половин педя в масата. После удари втория холандец в стомаха и той се преви, кашляйки. Мавъра го изрита в лицето и мъжът полетя през помещението. Баса се обърна към първия холандец, в чиито очи вече се четеше ужас. Подхвана го, вдигна го високо над главата си, отиде до вратата и го метна на улицата. Холандецът пльосна по лице в калта.

Мавъра се върна в помещението, извади ножа от масата, пъхна го в колана си и отиде да седне до Хънтър. Едва тогава си позволи да се усмихне.

— Новаци — отбеляза Хънтър.

Мавъра кимна ухилен. После се намръщи, посочи Хънтър и го погледна въпросително.

— Дойдох да те видя.

Мавъра сви рамене.

— Отплаваме след два дни.

Мавъра оформи с устни думата „Накъде?“.

— Матансерос — рече Хънтър.

Мавъра го изгледа с отвращение.

— Не проявяваш ли интерес?

Мавъра се ухили и прокара пръст през гърлото си.

— Казвам ти, може да се направи — рече Хънтър. — Страх ли те е от високо?

Мавъра направи жест, сякаш се катереше по въже, и поклати глава.

— Нямам предвид такелаж — каза Хънтър. — А отвесни скали. Високи отвесни скали — триста или четиристотин фута.

Мавъра се почеса по главата. Погледна към тавана — явно си представяше височината. Накрая кимна.

— Можеш ли да го направиш?

Той кимна отново.

— Дори при силен вятър? Добре. Значи идваш с нас.

Хънтър понечи да стане, но Мавъра го бутна обратно на стола. Подрънка с монетите в джоба си и го посочи въпросително.

— Не се безпокой — каза Хънтър. — Заслужава си.

Мавъра се усмихна, а Хънтър си тръгна.

Откри Сансон в стая на втория етаж на „Гербът на кралицата“. Почука на вратата и зачака. Чу кикот и въздишка. Почука отново.

— Пръждосвай се, по дяволите! — разнесе се изненадващо висок глас.

Хънтър се поколеба, но почука за трети път.

— Кръв Божия, кой е пък сега? — обади се гласът от другата страна.

— Хънтър.

— Проклет да съм. Влизай!

Хънтър бутна вратата и я отвори широко, но не влезе. Миг по-късно нощното гърне и съдържанието му префучаха покрай него.

От стаята се чу тих кикот.

— Предпазлив, както винаги. Ще надживееш всички ни. Влизай.

Хънтър влезе. На светлината на единствената свещ различи седналия в леглото Сансон. До него имаше русокосо момиче.

— Прекъсна ни, синко — рече Сансон. — Да се молим да имаш основателна причина.

— Имам — отвърна Хънтър.

Последва момент на неловко мълчание, през който двамата мъже се взираха един в друг. После Сансон почеса гъстата си черна брада.

— Трябва ли да позная защо си дошъл?

— Не — отвърна Хънтър и стрелна момичето с очи.

— А — рече Сансон и се обърна към момичето. — Моя прелестна прасковке… — Целуна връхчетата на пръстите й и посочи изхода.

Момичето скочи голо от леглото, награби дрехите си и побърза да се изнесе.

— Такова възхитително създание — въздъхна Сансон.

Хънтър затвори вратата.

— Французойка, между другото — рече Сансон. — Французойките са най-добрите любовници, не мислиш ли?

— Определено са най-добрите курви.

Сансон се разсмя. Беше едър, тежък мъж, създаващ впечатление за нещо мрачно — черна коса, черни вежди, сключващи се над носа, черна брада, тъмна кожа. Гласът му обаче бе изненадващо висок, особено когато се смееше.

— Не мога ли да те придумам да се съгласиш, че французойките са по-добри от англичанките?

— Само в разпространяването на болести.

Сансон се разсмя от сърце.

— Хънтър, чувството ти за хумор е невероятно. Ще пийнеш ли чашка вино с мен?

— С удоволствие.

Сансон наля от бутилката на нощната масичка. Хънтър взе чашата си и я вдигна за тост.

— За твое здраве.

— И за твое — отвърна Сансон и пиха. Не сваляха очи един от друг.

Колкото до Хънтър, той определено нямаше доверие на Сансон. Не го искаше в експедицията, но французинът бе необходим за успеха на начинанието. Защото Сансон, въпреки неговата гордост, суета и самохвалство, бе най-безмилостният убиец на Карибите. Всъщност произхождаше от фамилия френски палачи.

Самото му име — Сансон, което означава „без звук“ — беше ироничен коментар за потайния начин, по който работеше. Навсякъде го познаваха и се страхуваха от него. Говореше се, че баща му Шарл Сансон бил кралски палач в Диеп. Носеха се слухове, че самият Сансон бил за кратко свещеник в Лиеж, но лудориите му с монахините от близкия манастир го навели на мисълта, че ще е по-безопасно да напусне страната.

Порт Роял обаче не беше място, където се обръщаше особено внимание на миналото. Тук Сансон бе известен с умелото боравене със сабята, пистолета и любимото му оръжие — арбалета.

Сансон отново се разсмя.

— Е, синко, кажи какво не ти дава покой.

— Вдигам котва след два дни. За Матансерос.

Този път смях нямаше.

— Искаш да тръгна с теб за Матансерос?

— Да.

Сансон наля още вино.

— Не искам да отивам там — рече той. — Никой, който има и капка здрав разум, няма да отиде на Матансерос. Защо си решил да плаваш натам?

Хънтър не отговори.

Сансон намръщено загледа босите си крака и размърда пръсти.

— Трябва да е заради галеоните — рече накрая. — Онези, които се изгубиха в бурята, са стигнали до Матансерос. Това ли е?

Хънтър сви рамене.

— Предпазлив, както винаги — отбеляза Сансон. — Е, какви са условията ти за тази безумна експедиция?

— Ще ти дам четири дяла.

— Четири дяла? Стиснат човек си, капитан Хънтър. Гордостта ми е наранена, щом мислиш, че струвам само четири дяла.

— Пет дяла — каза Хънтър с изражението на човек, който прави отстъпка.

— Пет? Да кажем осем и да си стиснем ръцете.

— Да кажем пет и да си стиснем ръцете.

— Хънтър. Късно е, а аз не съм от търпеливите. Седем?

— Шест.

— Кръв Божия, наистина си голяма циция.

— Шест — повтори Хънтър.

— Седем. Изпий още едно вино.

Хънтър го погледна и реши, че пазарлъкът не е толкова важен. По-лесно щеше да контролира Сансон, ако убиецът имаше чувството, че е направил добра сделка. Щеше да бъде труден и без настроение, ако си мислеше, че са го изиграли.

— Добре, да бъдат седем — рече Хънтър.

— Приятелю, това се казва здрав разум. — Сансон протегна ръка. — А сега ми кажи как смяташ да атакуваш.

Изслуша плана, без да каже нито дума, и когато Хънтър приключи, се плесна по бедрата.

— Вярна е приказката за испанския мързел, френската елегантност и английското коварство.

— Мисля, че ще проработи — рече Хънтър.

— Изобщо не се съмнявам — отвърна Сансон.

Когато Хънтър излезе от малката стая, небето над Порт Роял започваше да изсветлява.

8.

Разбира се, беше невъзможно отплаването да се запази в тайна. Прекалено много моряци жадуваха за койка на която и да било каперска експедиция, а не бяха малко и търговците и фермерите, необходими за екипирането на Хънтъровия слуп7 „Касандра“. Още в ранната утрин целият Порт Роял говореше за предстоящия набег.

Твърдеше се, че Хънтър ще атакува Кампече. Не, щял да разграби Марикаибо. Някои дори говореха, че щял да дръзне да атакува Панама, както бе направил Дрейк преди около седемдесет години. Но такова дълго плаване означаваше много провизии, а запасите на Хънтър бяха толкова малко, че се пусна слух, че целта на рейда му е самата Хавана. Хавана никога не бе атакувана от капери; дори идеята за подобно нещо се смяташе за безумна.

Появи се и друга озадачаваща информация. Черното око, Чифутина, купуваше плъхове от децата и калпазаните около доковете. Никой не можеше да разбере защо са му на Чифутина плъхове. Освен това се разбра, че той купил вътрешностите на прасе — те можеха да се използват в някакъв ритуал, но със сигурност не и от евреин.

В същото време златарският магазин на Чифутина затвори и пусна капаци.

Самият Чифутин бе изчезнал някъде из възвишенията във вътрешността. Беше заминал преди зазоряване със запас сяра, селитра и дървени въглища.

Провизиите за „Касандра“ бяха не по-малко странни. Бяха закупени ограничени количества осолено свинско, но се поръча много вода — в това число и няколко малки бъчонки, които бъчварят мистър Лонгли трябваше да изработи специално. Работилницата за въжета на мистър Уитстол получи поръчка за повече от хиляда фута яко въже — прекалено яко, за да се използва за такелаж. Майсторът на платна мистър Недли пък трябваше да осигури няколко големи чувала с ремъци в горната част. А ковачът Карвър изработваше абордажни куки от особен вид — зъбците им бяха на шарнири, така че да могат да се сгъват и да заемат съвсем малко място.

Не липсваше и поличба — сутринта някакви рибари уловиха огромна риба чук и я измъкнаха на доковете край Чоколата Хол, където излизаха костенурките. Акулата бе дълга над дванадесет фута и бе изключително грозна — с широката си муцуна и очи по плоските й краища. Рибари и минувачи изпразниха пистолетите си в животното, но без видим ефект. Акулата се мяташе и гърчеше на сушата, докато превали пладне.

После разпраха корема й и навън се изсипаха слизестите черва. Проблесна метал и когато разшириха разреза, откриха вътре цяла броня на испански войник — нагръдник, шлем с гребен и наколенници. Стана ясно, че плоскоглавата акула е погълнала нещастника цял, смляла е плътта му, но бронята останала вътре и не можела да бъде изхвърлена. Това събитие се прие като поличба за предстоящо испанско нападение срещу Порт Роял или като доказателство, че Хънтър ще атакува испанците.

Сър Джеймс Алмънт нямаше време за поличби. Той се занимаваше с разпита на един френски разбойник на име Л’Олоне, който бе пристигнал в града тази сутрин с плячкосан испански бриг. Л’Олоне нямаше разрешително за каперство, пък и официално Англия и Испания не бяха във война. Още по-лошото бе, че при пристигането си в пристанището бригът не носеше нищо ценно. В трюмовете му бяха открити само малко кожи и тютюн.

Макар и известен като корсар, Л’Олоне бе тъп и брутален мъж. Естествено, за да бъдеш капер, не се изискваха изключителни умствени способности. Човек трябваше само да чака на подходящата ширина, докато не се появи подходящ за атакуване съд. Сега Л’Олоне стоеше с шапка в ръце в кабинета на губернатора и рецитираше с детска невинност невероятната си история. Натъкнал се случайно на кораба и го намерил напуснат. На борда нямало жива душа и съдът дрейфувал без посока.

— Честно, трябва да е избухнал някакъв мор или бунт — каза Л’Олоне. — Но корабът си го бива, сир, и сметнах за свой дълг към Короната да го докарам в пристанището.

— Никакви пътници ли не намери?

— Нямаше жива душа.

— А трупове?

— Съвсем не, сир.

— И никаква следа какво нещастие се е случило?

— Абсолютно никаква, сир.

— А товарът…

— Както откриха собствените ви инспектори, сир, не сме го докосвали. Знаете това, сир.

Сър Джеймс се запита колко ли невинни души е изклал Л’Олоне, за да прочисти палубите на търговския кораб. А също и къде е акостирал пиратът, за да скрие ценните товари. В Карибско море имаше хиляди острови и малки коралови атоли, които можеха да послужат за тази цел.

Губернаторът потропа с пръсти по бюрото. Този човек със сигурност лъжеше, но му трябваше доказателство, че е така. Дори в грубата среда на Порт Роял английският закон беше над всичко.

— Добре тогава — рече накрая. — Официално ти заявявам, че Короната е крайно недоволна от това залавяне. Ето защо кралят ще вземе една пета…

— Една пета! — Обикновено кралят вземаше една десета или дори една петнадесета.

— Точно така — с равен глас каза сър Джеймс. — Негово Величество ще получи една пета, а аз ще добавя официално, че ако до мен достигнат доказателства за непристойно поведение от твоя страна, ще бъдеш изправен пред съда и обесен като пират и убиец.

— Сир, кълна се, аз…

— Достатъчно — вдигна ръка сър Джеймс. — Засега си свободен, но не забравяй думите ми.

Л’Олоне се поклони изискано и тръгна заднешком към изхода. Алмънт позвъни на адютанта си.

— Джон — рече той, — намери някои от моряците на Л’Олоне и се погрижи да се наквасят и да развържат езици. Искам да разбера как корабът е попаднал в ръцете му и се нуждая от солидни доказателства срещу него.

— Както заповядате, Ваше Превъзходителство.

— И още нещо — отдели една десета от товара за краля и една десета за губернатора.

— Да, Ваше Превъзходителство.

— Това е всичко.

Джон се поклони.

— Ваше Превъзходителство, капитан Хънтър е тук за документите.

— Покани го да влезе.

Хънтър се появи миг по-късно. Алмънт стана и стисна ръката му.

— Изглеждате в добро настроение, капитане.

— Наистина е добро, сър Джеймс.

— Подготовката добре ли върви?

— Много добре, сър Джеймс.

— На каква цена?

— Петстотин дублона, сър Джеймс.

Алмънт беше очаквал да чуе подобна сума. Извади кесия с монети от бюрото си.

— Това ще бъде достатъчно.

Хънтър се поклони и взе парите.

— И така — рече сър Джеймс. — Наредих да ви бъде издадено разрешително за сеч на кампеш навсякъде, където сметнете за подходящо. — Подаде писмото на Хънтър.

През 1665 г. добивът на кампеш се смяташе за законна дейност от англичаните, макар испанците да твърдяха, че имат монопол върху сечта му. Дървесината на кампеша, или Hematoxylin campaechium, се използваше при производството на червена боя, както и в някои лекарства. Беше ценна като тютюна.

— Длъжен съм да ви напомня — бавно рече сър Джеймс, — че не можем да подкрепим каквато и да било атака срещу испанско селище при липсата на провокация от тяхна страна.

— Разбирам — отвърна Хънтър.

— Предполагате ли, че ще има провокации?

— Съмнявам се, сър Джеймс.

— В такъв случай нападението ви срещу Матансерос ще бъде пиратство, естествено.

— Сър Джеймс, нашият беден слуп „Касандра“, който е леко въоръжен и се занимава с търговия, както личи от издадените от вас документи, може да се озове под обстрел от оръдията на Матансерос. В такъв случай няма ли да бъдем принудени да отвърнем? Непровокирана стрелба срещу невинен съд не може да бъде толерирана.

— Наистина не може — съгласи се сър Джеймс. — Имам пълно доверие във вас, че ще действате като войник и джентълмен.

— Няма да предам доверието ви.

Хънтър понечи да си тръгне.

— И още нещо — спря го сър Джеймс. — Казала е фаворит на Филип. Дъщеря му е омъжена за неговия вицеканцлер. Всяко съобщение от Казала за събитията в Матансерос, различно от вашите описания, ще бъде крайно неудобно за Негово Величество крал Чарлз.

— Съмнявам се, че ще има каквито и да било съобщения от Казала — отвърна Хънтър.

— Много е важно да няма такива.

— Никой не изпраща съобщения от морските дълбини.

— Така е — съгласи се сър Джеймс и те си стиснаха ръцете.

На излизане от губернаторския дворец Хънтър бе пресрещнат от една чернокожа прислужница, която му даде писмо, обърна се и се отдалечи, без да каже нито дума. Хънтър го прочете, докато слизаше по стъпалата пред входа. Беше написано с женски почерк.

Хънтър прибра писмото в джоба си. При нормални обстоятелства нямаше да обърне внимание на завоалираната покана на мисис Хаклет. В последния ден преди вдигането на котва имаше предостатъчно работа. Но така или иначе му се налагаше да отиде във вътрешността, за да види Черното око. Ако се намереше време… Сви рамене и тръгна към конюшнята, за да вземе коня си.

9.

Чифутина се бе разположил в Сътърс Бей, източно от пристанището. Дори от това разстояние Хънтър можеше да определи точното му място благодарение на острия дим, който се издигаше над зелените дървета, и от ехтящите от време на време гърмежи.

Излезе на малка поляна и намери Чифутина насред шантава сцена — навсякъде се търкаляха мъртви животни, които воняха под лъчите на обедното слънце. В единия край на поляната стояха три дървени сандъка със селитра, дървени въглища и сяра. Във високата трева проблясваха парчета разбито стъкло. Самият Чифутин работеше трескаво, дрехите и лицето му бяха омазани с кръв и сажди от избухналия барут.

Хънтър слезе от коня и се огледа.

— Какво правиш, за бога?

— Каквото поиска — отвърна Черното око и се усмихна. — Няма да останеш разочарован. Ела, ще ти покажа. Първо ми поръча да създам дълъг и бавно горящ фитил, нали?

Хънтър кимна.

— Обикновените фитили не вършат работа — каза Чифутина. — Човек може да насипе ивица барут, но тя изгаря много бързо. Или пък да прибегне до бавен фитил. — Бавният фитил беше въже или канап, напоен със селитра. — Но той е наистина много бавен и пламъкът често е твърде слаб, за да запали заряда. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да.

— Добре тогава. Средна сила на пламъка и скорост на горене може да се постигне с увеличаването на количеството сяра в барута. Такава смес обаче е прочута с ненадеждността си. Нали не искаме пламъкът да угасне някъде по средата.

— Не.

— Опитах какви ли не въжета, канапи и платове, но без успех. Не може да се разчита на тях. Затова потърсих някакъв контейнер, който да държи заряда. И намерих това.

Чифутина вдигна нещо тънко и бяло, подобно на въже.

— Черва на плъх — обясни той с щастлива усмивка. — Леко изсушени над въглени, за да се отстранят разните течности и сокове, но да се запази еластичността. И когато в червото се сипе барут, се получава идеален фитил. Ще ти покажа.

Чифутина взе едно белезникаво черво с дължина около десет стъпки, в което се виждаше тъмният барут. Положи го на земята и запали единия край.

Фитилът гореше спокойно, без много искри, и бавно — напредваше с не повече от един-два инча за минута.

Чифутина се ухили до уши.

— Виждаш ли?

— Имаш причина да се гордееш — рече Хънтър. — Фитилът може ли да се пренася?

— Съвсем спокойно — отвърна Чифутина. — Единственият проблем е времето. Ако червото изсъхне прекалено много, става ронливо и може да се нацепи. Това ще се случи след около ден.

— Значи трябва да вземем плъхове.

— И аз така мисля — съгласи се Чифутина. — Имам и още една изненада, за която не си ме молил. Може да я намериш за полезна. Аз лично смятам устройството за чудесно. — Замълча за момент. — Чувал ли си за френското оръжие, наречено гренада?

— Не — поклати глава Хънтър. — Да не е някакъв отровен плод? — Гренад на френски означаваше нар, а напоследък отровителството бе станало доста популярно занимание в двора на Луи.

— В известен смисъл — с лека усмивка отвърна Чифутина. — Нарича се така, защото прилича на пълен със семена нар. Чувал съм, че съществува, но е опасно за производство. И все пак го направих. Номерът е в количеството селитра. Нека ти покажа.

Чифутина извади празна стъклена бутилка с къса шия. Сипа в нея шепа дребни сачми и няколко парченца метал.

— Не искам да мислиш лошо за мен — каза той, докато работеше. — Знаеш ли нещо за Комплисидад Гранде8?

— Съвсем малко.

— Започна се със сина ми — каза Чифутина, докато приготвяше гренадата. — През август трийсет и девета синът ми вече отдавна се беше отказал от вярата на евреите. Живееше в Лима, в Перу, Нова Испания. Семейството му преуспяваше и имаше врагове.

Сипа още сачми в бутилката.

— Арестуваха го на единадесети август и го обвиниха, че тайно изповядва еврейската вяра. Твърдяха, че не продавал през събота и не ядял бекон на закуска. Дамгосали го като юдаист. Измъчвали го. Обули го в нажежени до червено метални обувки и месото му зацвърчало. Накрая той си признал.

Чифутина натъпка барут в бутилката и я запечата с восък.

— Хвърлиха го в затвора за шест месеца — продължи той. — През януари четирийсета единадесет души бяха изгорени на клада. Седем от тях живи, сред които и синът ми. Казала командваше гарнизона, който изпълни това аутодафе. Собствеността на сина ми бе конфискувана. Жена му и децата му… изчезнаха.

Чифутина хвърли бърз поглед към Хънтър и изтри сълзите си.

— Не тъгувам — рече той. — Но може би ще ме разбереш.

Вдигна гренадата и й сложи къс фитил.

— По-добре иди зад онези храсти.

Хънтър се скри и загледа как Чифутина остави бутилката на един камък, запали фитила и побягна като луд към храстите.

— Какво ще стане? — попита Хънтър.

— Гледай — отвърна Чифутина и се усмихна.

В следващия миг бутилката експлодира. Парчета стъкло и метал се разлетяха във всички посоки. Хънтър и Чифутина се проснаха на земята, а отломките разкъсаха листата над тях.

Когато отново вдигна глава, Хънтър бе пребледнял.

— Мили боже! — промълви той.

— Не може да се нарече джентълменски прийом — каза Чифутина. — Почти не поврежда нищо, по-твърдо от плът.

Хънтър го изгледа с любопитство.

— Доновете са си заслужили подобно отношение — рече Чифутина. — Какво е мнението ти за гренадата?

Хънтър се замисли. Всичките му инстинкти се бунтуваха срещу толкова нечовешко оръжие. Но все пак щеше да поведе шестдесет души да заловят пълен със съкровища галеон във вражеска твърдина — шестдесет души срещу крепост с триста войници и екипажа на галеона — още двеста или триста мъже.

— Направи ми дузина — каза той. — Опаковай ги за пътя и не казвай на никого. Това ще бъде нашата тайна.

Чифутина се усмихна.

— Ще получиш отмъщението си, дон Диего — рече Хънтър, качи се на коня си и потегли.

10.

Долината на Крофорд се намираше на половин час приятна езда на север, през пищната зеленина в подножието на Сините планини. Хънтър изкачи хребета над долината и видя конете на мисис Хаклет и двете й робини, завързани до бълбукащия поток, който изтичаше от каменистото езерце в източния край на долината. Виждаше се също застлано одеяло за пикник и наредена върху него храна.

Хънтър слезе при конете и завърза своя до тях. Трябваше му само миг да подкупи двете чернокожи жени, като долепи пръст до устните си и им подхвърли по един шилинг. Робините се измъкнаха, като се кискаха тихо. Не ги подкупваха за първи път да си мълчат за тайни срещи и Хънтър не се тревожеше, че ще разкажат на някого какво са видели.

Нито пък щяха да надничат през храстите към двамата бели и да хихикат. Той тръгна тихо по камъните покрай езерцето, докато се озова до малкия водопад. Мисис Хаклет се плискаше във водата. Още не беше забелязала Хънтър.

— Сара — каза тя. Явно си мислеше, че робинята й е някъде наблизо. — Познаваш ли онзи капитан Хънтър от пристанището?

— Аха — отвърна с тънък глас Хънтър и седна до дрехите й.

— Робърт казва, че бил най-обикновен негодник и пират — рече тя. — Но Робърт ми обръща толкова малко внимание. Аз бях фаворитката на краля — а той определено е весел човек, дума да няма. Но този капитан Хънтър е толкова хубав. Как мислиш, дали много жени от града го даряват с благоволението си?

Хънтър не отговори и продължи да гледа как мисис Хаклет се плиска в езерцето.

— Сигурно е така. В погледа му има нещо, което може да разтопи и най-закоравялото сърце. Личи, че е силен и храбър. Никоя жена не би пропуснала подобно нещо. Пръстите и носът му са с подходящата дължина, което говори добре за други негови части. Има ли си любимка в града, Сара?

Хънтър не отговори.

— Негово Величество има дълги пръсти и е великолепен в леглото — изкиска се мисис Хаклет. — Не трябваше да казвам това, Сара.

Хънтър продължаваше да мълчи.

— Сара? — Тя се обърна и го видя да седи на брега и да й се хили.

— Не знаете ли, че къпането е вредно за здравето? — попита той.

Тя плесна гневно по водата.

— Значи всичко, което се говори за вас, е вярно! Вие сте подлец, простак, абсолютен негодяй и в никакъв случай — джентълмен.

— Нима очаквахте някой джентълмен?

Мисис Хаклет плесна отново във водата.

— Определено не очаквах някой, който се промъква като крадец. А сега се махнете оттам, за да мога да се облека.

— Тук ми е много удобно — отвърна Хънтър.

— Значи отказвате да се махнете?

Беше много ядосана. Благодарение на бистрата вода Хънтър виждаше, че е доста хилава за вкуса му — кокалеста жена с малки гърди и изпито лице. Но гневът й го възбуждаше.

— Боя се, че е така.

— Тогава, сър, явно съм сгрешила в преценката си за вас. Мислех, че ще проявите най-елементарна любезност и добро поведение спрямо жена в неудобно положение.

— Какво му е неудобното на положението ви? — поинтересува се Хънтър.

— Аз съм съвсем гола, сър.

— Виждам.

— А тази вода е ледена.

— Нима?

— Наистина е ледена.

— Току-що ли го забелязахте?

— Сър, ще ви помоля още веднъж да престанете с това безочие и да ме оставите за момент насаме, за да мога да се изсуша и облека.

Вместо отговор Хънтър отиде до самата вода, хвана ръката й и я измъкна на камъка. Тя остана там, цяла вир-вода и трепереща въпреки топлото слънце. Изгледа го кръвнишки.

— Ще се простудите и можете да умрете — каза той, ухилен на смущението й.

— Тогава да бъдем двама — отвърна тя и неочаквано го блъсна в езерцето.

Хънтър цамбурна сред фонтан от пръски и се стегна от допира на ледената вода. Дъхът му секна за миг. Запляска с ръце и крака, а мисис Хаклет стоеше на камъка и му се смееше.

— Мадам — с мъка успя да изрече той. — Мадам, умолявам ви.

Тя продължи да се смее.

— Мадам, не мога да плувам. Моля, помогнете… — И главата му потъна за момент.

— Моряк, който не може да плува? — И тя се разсмя отново.

— Мадам… — успя да произнесе той и отново потъна. След малко отново изплува, като пляскаше и риташе без никаква координация. Тя го изгледа загрижено. После протегна ръка и той зарита към нея.

Хънтър сграбчи ръката й и я дръпна силно, прехвърляйки я през главата си. Тя изпищя и цопна по гръб, вдигайки пръски до небето. Изпищя отново и потъна. Той се разсмя, когато тя се появи над водата, и й помогна да излезе на топлия камък.

— Вие сте един противен, отвратителен, зъл, гаден мерзавец и главорез — изтърси тя.

— На вашите услуги — отвърна Хънтър и я целуна.

Тя се дръпна.

— И нахалник.

— И нахалник — съгласи се той и я целуна отново.

— Сигурно смятате да ме изнасилите като някаква обикновена уличница.

— Съмнявам се, че това ще бъде необходимо — отвърна Хънтър, докато сваляше мокрите си дрехи.

И наистина не беше.

— Насред бял ден? — ужасено рече тя и това бяха последните й смислени думи.

11.

По обед мистър Робърт Хаклет донесе обезпокоителни новини на сър Джеймс Алмънт.

— В града са плъзнали слухове, че капитан Хънтър, онзи, с когото вечеряхте завчера, организира пиратска експедиция срещу испанско владение, може би дори срещу Хавана — каза той.

— Вярвате ли на подобни приказки? — спокойно попита Алмънт.

— Ваше Превъзходителство — отвърна Хаклет, — факт е, че капитан Хънтър е наредил слупът „Касандра“ да бъде натоварен с провизии за плаване.

— Може би — каза Алмънт. — Това доказателство за престъпление ли е?

— Ваше Превъзходителство, с най-голямото ми уважение трябва да ви уведомя, че според слуховете вие сте одобрили това плаване и вероятно сте го подкрепили финансово.

— Искате да кажете, че съм платил за експедицията? — малко раздразнено попита Алмънт.

— Така се говори, сър Джеймс.

Губернаторът въздъхна.

— Мистър Хаклет, когато поживеете тук още известно време — седмица, да речем — ще разберете, че винаги се носят слухове, че съм одобрил едно или друго плаване и съм платил за него.

— Значи слуховете са безпочвени?

— Дадох на капитан Хънтър документи, които му разрешават да добива кампеш навсякъде, където намери за добре. Моите интереси по въпроса се простират дотук.

— И къде ще добива този кампеш?

— Нямам представа — отвърна Алмънт. — Може би на Комарения бряг, в Хондурас. Обикновено там се сече.

— Ваше Превъзходителство, ще ми позволите ли най-уважително да ви напомня, че в тази епоха на мир между нашата държава и Испания добивът на кампеш представлява дразнител, който лесно може да се избегне?

— Можете да ми напомните — отговори Алмънт, — но смятам, че не сте прав. Много територии там са обявени за испански, но не са заселени — няма нито градове, нито колонисти, нито граждани. При отсъствие на такова доказателство за владение не намирам причини да се възразява срещу добива на кампеш.

— Ваше Превъзходителство — каза Хаклет, — нима няма да се съгласите, че онова, което започва като експедиция по дърводобив, дори да приемем мъдростта на думите ви, може с лекота да се превърне в пиратско начинание?

— С лекота? В никакъв случай с лекота, мистър Хаклет.

Хаклет прочете писмото, намери го за удовлетворително и позвъни на прислугата. Появи се Ан Шарп.

— Дете, искам да се погрижиш това писмо да бъде изпратено със следващия кораб В Англия — каза й той и й даде монета.

— Милорд — с лек реверанс отвърна тя.

— И да го пазиш — каза Хаклет и я погледна намръщено.

Тя скри писмото в пазвата си.

— Милорд желае ли още нещо?

— Ъ? — изненада се той.

Безочливото момиче му се усмихваше и облизваше устни.

— Не — рязко отвърна той. — А сега върви.

Тя излезе.

Хаклет въздъхна.

12.

До късно през нощта Хънтър следеше товаренето на кораба на светлината на факлите. Пристанищните такси в Порт Роял бяха високи; обикновен търговски кораб не можеше да си позволи да остане на кея повече от няколко часа, колкото да натовари или разтовари стоките си, но малкият слуп на Хънтър беше тук вече цели дванадесет часа, а не му бяха поискали нито пени. Тъкмо обратното — собственикът на дока Сайръс Питкин с най-голямо удоволствие предложи на Хънтър мястото и дори му предостави пет безплатни бъчви с вода, за да приеме щедрото предложение.

Капитанът прие учтиво. Знаеше, че Питкин не е от най-великодушните и щедрите; щеше да очаква някакъв подарък при завръщането на „Касандра“. И щеше да го получи.

По същия начин прие каца осолено свинско от мистър Оутс, фермер от вътрешността. Както и бъчонка барут от оръжейника мистър Ренфрю. Всичко мина с размяна на много любезности и точно преценяване на стойността на онова, което се получава и което се очаква.

Между всички тези представления Хънтър разпитваше всеки член на екипажа си и поръча на мистър Ендърс да ги прегледа за болести и да се увери, че са във форма, преди да им бъде позволено да се качат на борда. Освен това лично провери всички провизии, отвори всяка каца свинско, душеше съдържанието и потапяше ръка в тях, за да види дали са напълнени изцяло. Опита всяка бъчва вода и се увери, че запасите от сухари са свежи и без гъгрици.

При дълго океанско пътешествие бе невъзможно капитанът да прави лично подобни проверки. Такова плаване изискваше буквално тонове храна и вода за пътниците и голяма част от месото се товареше живо, квичащо и мучащо.

Каперите обаче плаваха различно. Малките им кораби бяха претъпкани с хора и провизиите бяха оскъдни. Каперът не очакваше да се храни добре по време на пътуването; всъщност понякога изобщо не се вземаше храна и корабът заминаваше с очакването да се сдобие с провизии при нападението на друг кораб или населено място.

Освен това каперите не бяха тежковъоръжени. Дългият седемдесет фута слуп „Касандра“ имаше четири малки топа на въртящи се постаменти, разположени по дължината на кораба. Тези оръдия бяха единственото му въоръжение и то не можеше да се сравнява дори с въоръжението на боен кораб от пети или шести клас. Каперите разчитаха на скоростта и маневреността — както и на плиткото газене — за да се изплъзнат от по-опасните си противници. Плаваха по-добре срещу вятъра от по-големите и тромави бойни кораби и навлизаха в плитки заливи и канали, където другите не можеха да ги преследват.

В Карибско море, където винаги на хоризонта се виждаше по някой остров с коралови рифове, каперите се чувстваха достатъчно сигурно.

Хънтър наглеждаше товаренето на кораба почти до зазоряване. От време на време се налагаше да отпраща любопитните зяпачи. Порт Роял гъмжеше от шпиони — испанските селища плащаха добри пари за изпреварващи новини за предстоящ рейд. Пък и Хънтър нямаше никакво желание хората да виждат необичайните запаси, които се товареха на кораба — топовете въже, сгъваемите куки и странните бутилки, наредени в сандъци от Чифутина.

Сандъците на Чифутина бяха увити в насмолен брезент и скрити в трюма, далеч от погледа и на самите моряци. Те бяха, както Хънтър бе обяснил на дон Диего, „нашата малка тайна“.

Зората пукваше, когато мистър Ендърс, все така жизнен и с пружинираща походка, дойде при Хънтър.

— Моля за извинение, капитане, но при склада има един еднокрак просяк, който се навърта там през по-голямата част от нощта.

Хънтър надникна към все още потъналата в мрак постройка. Доковете не бяха доходоносно място за просяци.

— Познаваш ли го?

— Не, капитане.

Хънтър се намръщи. При други обстоятелства щеше да изпрати човека при губернатора с молба да бъде окован за няколко седмици в затвора „Маршълси“. Сега обаче времето не беше подходящо — губернаторът спеше и нямаше да бъде очарован, че го безпокоят.

— Баса.

Огромният силует на Мавъра се материализира до него.

— Виждаш ли онзи просяк с дървения крак?

Баса кимна.

— Убий го.

Баса се отдалечи и Хънтър се обърна към Ендърс, който въздъхна.

— Мисля, че така е най-разумно, капитане — рече той и цитира старата поговорка: — По-добре пътуването да започне с кръв, отколкото да завърши с кръв.

— Боя се, че може да се нагледаме на предостатъчно кръв — отвърна Хънтър и отново се зае с работата си.

Когато половин час по-късно „Касандра“ вдигаше котва и Лазю следеше за плитчините на нос Пеликан на слабата утринна светлина, Хънтър погледна за последен път доковете и пристанището. Градът спеше спокойно. Фенерджиите гасяха осветлението на кея. Малцината изпращачи си тръгваха.

Хънтър забеляза носещото се във водата тяло на еднокракия просяк, обърнато с лицето надолу. Трупът се поклащаше на вълните, дървеният крак леко се удряше в един от подпорните стълбове.

Помисли си, че е поличба. Само че не беше сигурен дали е добра, или лоша.

13.

— „Се среща с всевъзможни разбойници и злодеи“ — пръскаше слюнки сър Джеймс. — „Окуражава… подлите и кървави набези срещу испански територии“… Подли и кървави. Боже мили, този човек е луд… „Позволява Порт Роял да бъде използван като сборище на тези главорези и изверги… неподходящ за този висок пост… оправдава всякаква поквара…“ Мътните да го вземат.

Все още по нощница, сър Джеймс Алмънт размаха гневно писмото.

— Проклет разбойник и злодей — изруга той. — Кога ти даде това?

— Вчера, Ваше Превъзходителство — отвърна Ан Шарп. — Реших, че ще искате да го видите, Ваше Превъзходителство.

— Определено искам — каза Алмънт и й даде монета за старанието. — И ако има още такива, ще бъдеш наградена допълнително, Ан. — Помисли си, че момичето се оказа доста интелигентно и хитроумно. — Направи ли някакви опити за сближаване?

— Не, Ваше Превъзходителство.

— Както и предполагах — промърмори Алмънт. — Е, ще намерим начин да сложим край на интрижките на мистър Хаклет.

Отиде до прозореца и погледна навън. В светлината на ранното утро слупът „Касандра“, който тъкмо заобикаляше нос Лайм Кей, вдигна главното си платно и се насочи на изток, набирайки скорост.

Подобно на всички каперски съдове, „Касандра“ се отправи най-напред към Бичия залив — малко заливче на няколко мили източно от Порт Роял. Там мистър Ендърс спря кораба и докато платната плющяха и се вееха на лекия бриз, капитан Хънтър произнесе речта си.

Тези формалности бяха познати на всички на борда. Първо Хънтър призова да го изберат за капитан на кораба и в отговор се чу хор от одобрителни възгласи. После изложи правилата на плаването — никакво пиене, никакъв разврат и никакви грабежи без негова заповед; нарушителите се наказват със смърт. Това бяха обичайните правила и одобряването им беше чисто формално.

След това обясни подялбата на печалбата. Като капитан, той щеше да вземе тринадесет части. Сансон щеше да получи седем (тук-там се чу мърморене), а мистър Ендърс — дял и половина. На Лазю се полагаше част и четвърт, колкото и на Черното око. Останалото щеше да се подели поравно между екипажа.

Един от моряците вдигна ръка.

— Капитане, към Матансерос ли ни водиш? Там е опасно.

— Наистина е опасно — отвърна Хънтър. — Но плячката е огромна. Ще има предостатъчно за всички. Всеки, който смята опасността за прекалено голяма, ще бъде свален на сушата тук, в този залив, без това да го принизи в очите ми. Но той трябва да си тръгне, преди да ви кажа какво съкровище има там.

Зачака. Никой не помръдна, нито се обади.

— Добре тогава — рече Хънтър. — В залива на Матансерос има натоварен със скъпоценности испански нао.

Екипажът нададе буен рев. Минаха няколко минути, докато Хънтър ги накара да млъкнат. Когато моряците погледнаха отново към него, видя блясък в очите им, подхранван от жаждата за злато.

— С мен ли сте? — извика той.

Всички изреваха отново.

— Тогава — към Матансерос!