Пиратски ширини

14.

От разстояние слупът „Касандра“ беше красива гледка. Платната му се издуваха от сутрешния бриз; беше леко наклонен и бързо пореше бистрата синя вода.

На борда обаче бе претъпкано и неудобно. Шестдесет бойци, рошави и миризливи, се бутаха, за да си намерят място за сядане, игра на комар или спане на слънцето. Облекчаваха се през борда без никакви церемонии и капитанът им често биваше възнаграден с гледка на половин дузина щръкнали над водата голи задници.

Не се раздаваше никаква храна и вода. През първия ден никой не получи нищо и тъй като го очакваха, моряците използваха собствените си запаси.

Вечерта Хънтър не хвърли котва. Обикновено каперите спираха в някое защитено заливче, за да може екипажът да преспи на сушата. Хънтър обаче не спря през първата нощ. Имаше две причини да бърза. Първата бе опасението, че шпионите може да стигнат преди тях до Матансерос и да предупредят гарнизона. А втората бе нежеланието му да се бави прекалено, тъй като испанският нао можеше да отплава от залива.

В края на втория ден плаваха на североизток, през опасния пролив между Еспаньола и Куба. Екипажът познаваше добре района, тъй като се намираха на ден път от старото пиратско пристанище Тортуга.

Продължи да плава през третия ден и спря на суша за през нощта, за да даде отдих на изтощените моряци. На сутринта щяха да започнат дългия океански преход покрай Инагуа и оттам към самия Матансерос. Вече нямаше да могат да слязат спокойно на сушата. След като прекосиха двадесетата ширина, се намираха в опасните испански води.

Моряците бяха с приповдигнат дух, смееха се и си подмятаха шеги около лагерните огньове. През изминалите три дни само един бе получил видения за пълзящи демони, които понякога съпътстваха липсата на ром; сега той бе много по-спокоен и вече не се тресеше толкова.

Доволен, Хънтър се взираше в пламъците. Сансон приближи и седна до него.

— За какво си се замислил?

— За нищо конкретно.

— Казала ли те тормози?

— Не — поклати глава Хънтър.

— Зная, че е убил брат ти — рече Сансон.

— Да, той направи така, че да го убият.

— И не изпитваш гняв заради това?

Хънтър въздъхна.

— Вече не.

Сансон се вгледа в него на трептящата светлина на огъня.

— Как умря брат ти?

— Не е важно — с равен глас отвърна Хънтър.

Сансон поседя мълчаливо минута-две.

— Чух — рече той, — че брат ти бил заловен на търговски кораб от Казала. Казала го обесил за ръцете, отрязал тестисите му и ги напъхал в устата му, докато брат ти не умрял от задушаване.

Известно време Хънтър не отговори.

— Да, това е историята — рече накрая.

— Вярваш ли в нея?

— Да.

Сансон се вгледа в лицето му.

— Коварните англичани. Къде е гневът ти, Хънтър?

— У мен — отвърна Хънтър.

Сансон кимна и се изправи.

— Когато попаднеш на Казала, убий го бързо. Не позволявай на омразата да замъгли ума ти.

— Умът ми не е замъглен.

— Виждам.

Сансон си тръгна. Хънтър остана да седи, загледан в огъня.

На сутринта навлязоха в опасния Наветрен пролив между Куба и Еспаньола. Ветровете тук бяха непредсказуеми, морето — бурно, но „Касандра“ се справяше отлично. През нощта минаха покрай тъмния нос Ле Моле (най-западната точка на Еспаньола), който се извиси от дясната им страна. А на зазоряване сушата се раздели, за да разкрие остров Тортуга покрай северния бряг.

Продължиха нататък.

Намираха се в открито море през целия пети ден, но времето беше добро, а вълнението — съвсем слабо. Късно следобед отляво се появи остров Инагуа, а малко след това Лазю забеляза бялата вода, което означаваше, че Кайкос се намират точно пред тях. Това беше важно, защото южно от островите имаше коварни плитчини, простиращи се на няколко мили.

Хънтър заповяда да завият на изток, към все още скритите зад хоризонта острови Търк. Времето си оставаше добро. Екипажът пееше и дремеше на палубата.

Слънцето вече клонеше към залез, когато Лазю разбуди всички с вика: „Платно на хоризонта!“.

Хънтър скочи на крака и присви очи, но не видя нищо. Ендърс беше извадил далекоглед и оглеждаше във всички посоки.

— Проклет да съм — каза той и подаде далекогледа на Хънтър. — Движи се перпендикулярно на вятъра, капитане.

Хънтър погледна. През заоблените разноцветни дъги видя бял правоъгълник ниско над хоризонта. Пред очите му той се завъртя и се превърна в два правоъгълника, които се припокриваха един друг.

— Какъв е според теб? — попита Ендърс.

Хънтър поклати глава.

— И аз знам колкото теб.

От това разстояние нямаше начин да се определи националността на приближаващия кораб, но в момента се намираха в безспорни испански води. Огледа хоризонта. Инагуа бе далеч зад тях; трябваха им пет часа плаване, а островът не предлагаше много закрила. На север ги примамваха Кайкос, но вятърът беше от североизток и нямаше да могат да развият добра скорост. Остров Търк на изток все още не се виждаше — а и се намираше в посоката на приближаващите платна.

Трябваше да вземе решение. Нито една от възможностите не беше особено добра.

— Смяна на курса — каза той накрая. — Обръщаме към Кайкос.

Ендърс прехапа устна и кимна.

— На работа! — изкрещя той и екипажът наскача по фаловете. „Касандра“ се обърна срещу вятъра и се насочи на север.

— Спуснете ги — каза Хънтър и посочи платната. — Трябва да наберем скорост.

— Тъй вярно, капитане — отвърна Ендърс.

Кормчията се мръщеше недоволно и имаше основание, тъй като платната на хоризонта вече се виждаха ясно и с просто око. Другият кораб ги настигаше; брамселите му вече се издигаха над хоризонта, а след тях се подаваха фоковете.

През далекогледа Хънтър видя, че брамселите са три. А три мачти със сигурност означаваха боен кораб.

— По дяволите!

Пред очите му трите платна се сляха в един правоъгълник, после отново се разделиха.

— Настига ни — каза той. — Определено ни гони.

Ендърс нервно потропа с крака по палубата, докато стискаше румпела.

— Няма да им избягаме с това положение на платната, капитане.

— Нито с каквото и да било друго — мрачно се съгласи Хънтър. — Моли се за безветрие.

Другият кораб бе на по-малко от пет мили от тях. При постоянен вятър неминуемо щеше да ги настигне. Единствената им надежда беше безветрието — тогава по-леката „Касандра“ можеше да успее да се измъкне.

Понякога се случваше вятърът да затихне около залез, но също толкова често и се засилваше. Не след дълго Хънтър усети по-мощния бриз по бузите си.

— Днес нямаме късмет — отбеляза Ендърс.

Вече различаваха гротовете на преследващия ги кораб, розови от залеза и издути от вятъра.

Кайкос все още бяха далечно, влудяващо недостижимо убежище.

— Да обръщаме ли и да бягаме, капитане? — попита Ендърс.

Хънтър поклати глава. „Касандра“ може би щеше да се справи по-добре при попътен вятър, но така само щяха да отложат неизбежното. Хънтър стисна юмруци в безсилна ярост и загледа как платната на преследвача стават все по-големи. Вече се виждаше и горната част на корпуса.

— Линеен кораб, няма съмнение — каза Ендърс. — Но не мога да различа носа.

Формата на носа беше един от най-сигурните начини да се определи националността на кораба. Испанските обикновено бяха с по-притъпени носове от тези на англичаните и холандците.

Сансон се присъедини към тях при руля.

— Ще се биеш ли? — попита той.

Вместо отговор Хънтър просто посочи кораба. Корпусът му вече се виждаше напълно. Беше дълъг над сто и тридесет фута при ватерлинията и имаше две оръдейни палуби. Люковете на оръдията бяха отворени и тъпите носове на топовете се подаваха навън. Хънтър не си направи труда да ги брои; доколкото можеше да прецени, бяха най-малко двадесет, може би тридесет на десния борд.

— Прилича ми на донски — каза Сансон.

— Такъв е — съгласи се Хънтър.

— Ще се биеш ли?

— Да се бия с това? — отвърна Хънтър.

В същия миг бойният кораб се обърна и изстреля първия си залп към „Касандра“. Разстоянието още бе твърде голямо; гюлетата паднаха във водата до левия им борд, без да причинят никаква вреда, но предупреждението бе недвусмислено. След още хиляда ярда9 „Касандра“ щеше да бъде в обхвата на оръдията.

Хънтър въздъхна и рече тихо:

— Обърни по вятъра.

— Не разбрах, капитане — отвърна Ендърс.

— Казах, обърни кораба по вятъра и пуснете всички фалове.

— Тъй вярно, капитане.

Сансон го изгледа кръвнишки и се отдалечи ядосан. Хънтър не му обърна внимание. Гледаше как малкият му слуп се обръща по вятъра и моряците пускат въжетата. Платната заплющяха шумно и „Касандра“ спря. Екипажът се нареди покрай левия борд и загледа как бойният кораб приближава. Корпусът му бе напълно черен, с позлатени кантове, а гербът на Филип — изправени на задните си крака лъвове — сияеше на надстройката на кърмата. Испански, и още как.

— Можем добре да ги наредим, когато се опитат да ни превземат — обади се Ендърс. — Само да кажеш, капитане.

— Не — отвърна Хънтър. На кораб с такива размери трябваше да има най-малко двеста моряци и още толкова войници на палубата. Шейсетима мъже на открит слуп срещу четиристотин на по-голям съд? И при най-малкия опит за съпротива бойният кораб просто щеше да се отдалечи и да потопи „Касандра“ с оръдията си.

— По-добре да умреш със сабя в ръка, отколкото с папско въже на врата или докато проклетият огън на доновете ближе пръстите на краката ти — каза Ендърс.

— Ще чакаме — рече Хънтър.

— Какво ще чакаме?

Хънтър нямаше отговор. Гледаше как бойният кораб приближава толкова близо, че сянката на грота на „Касандра“ падна върху борда му. В сгъстяващия се сумрак се чуваха отсечени команди на испански.

Хънтър погледна към палубата на своя кораб. Сансон забързано зареждаше пистолети и ги пъхаше в пояса си. Хънтър отиде при него.

— Аз ще се бия — каза Сансон. — Ти може да се предадеш като страхлива жена, но аз ще се бия.

На Хънтър внезапно му хрумна нещо.

— Тогава направи това — рече той и зашепна в ухото на Сансон. Момент по-късно французинът се изниза.

Виковете на испански продължаваха. Към „Касандра“ хвърлиха въжета. Строени един до друг войници стояха високо над тях на главната палуба, насочили мускети към малкия слуп. Първите испанци се спуснаха на „Касандра“. Един по един Хънтър и хората му бяха смушкани с мускети и принудени да се качат по въжената стълба на вражеския кораб.

15.

След дните на претъпкания борд на „Касандра“ бойният кораб им се стори гигантски. Горната му палуба бе толкова огромна, че им приличаше на ширнала се равнина. Хората на Хънтър бяха принудени от войниците да се скупчат около гротмачтата. Същият екипаж, който беше напълнил слупа почти до пръсване, тук изглеждаше направо жалък. Хънтър се вгледа в лицата на хората си. Те извръщаха очи, отказваха да го погледнат; на лицата им се четеше гняв, безсилие и разочарование.

Високо над тях огромните платна плющяха на вятъра и вдигаха такъв шум, че смуглият испански офицер, застанал пред Хънтър, трябваше да крещи, за да бъде чут.

— Ти ли си капитан? — изрева той.

Хънтър кимна.

— Какво е име?

— Хънтър — извика той.

— Англичанин?

— Да.

— Ти отива при този капитан — каза мъжът и двама войници поведоха Хънтър надолу. Явно му предстоеше среща с капитана на бойния кораб. Хвърли последен поглед през рамо към намиращия се в безнадеждно положение екипаж. Вече им връзваха ръцете отзад. Испанците действаха експедитивно.

Запрепъва се по тесните стълби към оръдейната палуба и за миг видя дългата редица оръдия с готови за действие разчети. Бутнаха го грубо да върви към кърмата и докато минаваше покрай отворените люкове, видя малкия си слуп долу, завързан за бойния кораб. На борда му вече имаше испански моряци, които проверяваха такелажа и се готвеха да поемат управлението му.

Не му позволиха да се застоява — мускетът го смушка в гърба да продължи напред. Стигнаха до врата, пазена от двама тежковъоръжени и свирепи на вид стражи. Хънтър забеляза, че не носят униформи, и долови чувството им за превъзходство; двамата му хвърлиха изпълнени с презрение погледи. Единият почука на вратата и каза бързо нещо на испански. В отговор се чу изсумтяване, стражите отвориха широко вратата и избутаха Хънтър вътре. Единият влезе след него и затвори вратата.

Капитанската каюта бе изумително голяма и богато обзаведена. Всичко бе луксозно. Имаше трапезна маса с фина ленена покривка и златни подноси, подредени за вечеря на свещи. Удобно легло с покривка от обшит със злато брокат. На стената в ъгъла, над едно оръдие с отворена амбразура, висеше маслена картина с наситени цветове, изобразяваща Христос на кръста. В друг ъгъл имаше фенер, озаряващ помещението със златиста светлина.

В дъното имаше втора маса, покрита с карти. Зад нея, в тапициран с кадифе стол, седеше самият капитан.

Беше обърнат с гръб към Хънтър и наливаше вино от кристална гарафа. Хънтър различи само, че мъжът е много едър — гърбът му беше широк като на бик.

— И тъй, дали ще успея да ви убедя да изпиете с мен по чаша от това отлично бордо? — каза капитанът на доста добър английски.

Преди Хънтър да успее да отговори, мъжът се обърна и той се озова срещу кръвнишки очи на сурово лице с едър нос и черна като катран брада. Името изскочи само от устата му:

— Казала!

Испанецът се разсмя гръмко.

— Да не би да очакваше крал Чарлз?

Хънтър беше изгубил дар слово. Смътно осъзнаваше, че устните му се движат, но от гърлото му не излизаше нито звук. В същото време безброй въпроси изпълниха ума му. Защо Казала бе тук, а не на Матансерос? Означаваше ли това, че галеонът е отплавал? Или е оставил командването на крепостта на някой способен лейтенант?

А може би някой по-висшестоящ му е заповядал да замине — този боен кораб спокойно можеше да плава за Хавана.

И докато въпросите се блъскаха в главата му, Хънтър беше обхванат от ледена треска. Едва удържаше треперенето си, докато се взираше в Казала.

— Англичанино, твоето смущение ме ласкае — рече Казала. — А аз съм смутен, че не зная името ти. Сядай, разполагай се.

Хънтър не помръдна и войникът грубо го принуди да седне на стола срещу капитана.

— Така е много по-добре — отбеляза Казала. — Сега ще приемеш ли бордото? — И му подаде чашата.

С огромно усилие на волята Хънтър овладя треперенето на ръката си и взе чашата. Не пи, а я остави веднага на масата.

Казала се усмихна.

— За твое здраве, англичанино — рече той и отпи. — Трябва да пия за твое здраве, докато това все още е възможно. Няма ли да се присъединиш? Не? Хайде, англичанино. Дори Негово Превъзходителство командирът на гарнизона в Хавана не може да се похвали с такова добро вино. Френско е, О-Брион. — Замълча за момент. — Пий.

Хънтър взе чашата и отпи. Чувстваше се като омагьосан, едва ли не в транс. Но вкусът на бордото моментално развали магията; обикновеното вдигане на чашата до устните му и преглъщането на течността го накара да дойде на себе си. Шокът отмина и той започна да забелязва хиляди дребни подробности. Чу дишането на войника, който се намираше на около две крачки зад него. Видя неравната брада на Казала и реши, че е от няколко дни на кораба. Усети миризмата на чесън в дъха му, когато испанецът се наведе напред и рече:

— И тъй, англичанино. Казвай — как ти е името?

— Чарлз Хънтър — отвърна той с много по-силен и уверен глас, отколкото сам очакваше.

— Така ли? Значи съм чувал за теб. Ти ли си онзи Хънтър, който потопи „Консепсион“ миналия сезон?

— Аз съм — отвърна Хънтър.

— Същият Хънтър, който командваше рейда срещу Монте Кристо в Еспаньола и плени плантатора Рамона за откуп?

— Да.

— Рамона е абсолютна свиня, не мислиш ли? — Казала се разсмя. — И ти ли си онзи Хънтър, който залови робския кораб на Де Рютерс, докато беше на котва в Гваделупа, и избяга с целия му товар?

— Да.

— В такъв случай ми е много приятно да се запозная с теб, англичанино. Знаеш ли каква е цената ти? Не? Е, с всяка година се покачва все повече, и най-вероятно отново е скочила. Последния път чух, че крал Филип предлага двеста златни дублона за теб и още осемстотин за екипажа ти на всеки, който успее да ви залови. Може би сега сумата е още по-висока. Декретите се променят непрекъснато, както и детайлите. Преди изпращахме пиратите в Севиля, където Инквизицията може да те накара да се отречеш от греховете и ереста на един дъх. Но това е толкова досадно. Сега изпращаме само главите и запазваме мястото в трюмовете за по-доходоносни стоки.

Хънтър не каза нищо.

— Може би си мислиш — продължи Казала, — че двеста дублона са твърде скромна сума. Както вероятно се досещаш, в момента съм напълно съгласен с теб. Но все пак ще се ободриш, като научиш, че си най-скъпо оцененият пират в тези води. Това доставя ли ти удоволствие?

— Приемам го в духа, в който е замислено — отвърна Хънтър.

Казала се усмихна.

— Личи, че си роден благородник — рече той. — И искам да те уверя, че ще бъдеш обесен с цялото уважение, което се полага на един благородник. Имаш думата ми.

Хънтър леко се поклони, без да става от стола си. Гледаше как Казала се пресяга през масата към малка стъклена купа с похлупак, в която имаше широки зелени листа. Извади едно и го задъвка усърдно.

— Изглеждаш объркан, англичанино. Тази практика не ти ли е позната? Индианците от Нова Испания наричат тези листа кока. Расте високо в планините. Дъвченето им дава енергия и сила. А жените направо се разгонват — добави той и се изкиска. — Искаш ли да пробваш? Не? Изглежда, не желаеш да приемеш гостоприемството ми.

Той дъвка мълчаливо известно време, загледан в Хънтър. Накрая каза:

— Не сме ли се срещали и преди?

— Не.

— Лицето ти ми изглежда странно познато. Може би преди години, когато си бил по-млад?

Сърцето на Хънтър заби лудо.

— Не, не мисля.

— Вероятно си прав — съгласи се Казала и се загледа замислено в картината на стената. — Всички англичани ми изглеждат еднакви. Не мога да ги различа един от друг. — Отново погледна към Хънтър. — А ето че ти ме позна. На какво се дължи това?

— Външният ви вид и маниерите ви са добре известни в английските колонии.

Казала задъвка резен лимон с листата. Усмихна се, после се разсмя.

— Несъмнено — рече той. — Несъмнено.

Изведнъж се завъртя в стола си и тупна с ръка по масата.

— Достатъчно. Да говорим по работа. Как се казва корабът ти?

— „Касандра“ — отвърна Хънтър.

— И кой е собственикът.

— Аз съм собственик и капитан.

— Откъде отплавахте?

— От Порт Роял.

— Каква е целта на пътуването ви?

Тук Хънтър не отговори веднага. Ако можеше да скалъпи убедителна лъжа, щеше да я каже на мига. Но не беше така лесно да обясни присъствието на кораба си в тези води.

— Научихме, че в тези води може да бъде открит робски кораб от Гвинея.

Казала се изкиска и поклати глава.

— Англичанино, англичанино.

Хънтър се престори, че неохотно казва истината:

— Пътувахме за Августин.

Това бе най-уреденият град в испанската колония Флорида. Нямаше особени богатства, но поне можеше да се приеме, че би могъл да стане мишена за английските капери.

— Избрал си странен курс. И доста бавен. — Казала забарабани с пръсти по масата. — Защо не заобиколихте Куба от запад, през Бахамския пролив?

Хънтър сви рамене.

— Имахме основания да смятаме, че в пролива ще има испански военни кораби.

— А тук — не, така ли?

— Тук рискът беше по-малък.

Казала се замисли над думите му. Млясна шумно и отпи от виното.

— В Августин има само блата и змии — рече той. — И няма причина да рискувате през Наветрения пролив. А в този район… — Той сви рамене. — … няма селища, които да не са добре защитени. Прекалено добре за малката ти черупка и жалките ти отрепки.

Намръщи се.

— Англичанино, защо си тук?

— Казах ти истината — отвърна Хънтър. — Плавахме за Августин.

— Тази истина не ме удовлетворява — заяви Казала.

В този миг на вратата се почука и един моряк надникна в стаята и заговори бързо на испански. Хънтър не знаеше езика, но имаше известна представа от френски, затова успя да разбере, че морякът докладва на капитана, че слупът е екипиран и готов за път. Казала кимна и се изправи.

— Потегляме — рече той. — Ела с мен на палубата. Може би сред екипажа ти ще се намерят хора, по-склонни да си развържат езика.

16.

Каперите бяха подредени в две нестройни редици със завързани ръце. Казала закрачи напред-назад пред тях. В дясната си ръка държеше нож и потупваше плоската страна на острието му в дланта си. За момент настъпи пълна тишина, ако не се брои ритмичният плясък на стомана в плът.

Хънтър извърна очи към такелажа. Пътуваха на изток — вероятно за да хвърлят котва под закрилата на Хаукс Нест, южно от остров Търк. В здрача се виждаше, че „Касандра“ следва същия курс в непосредствена близост до по-големия кораб.

Казала прекъсна мислите му.

— Вашият капитан — рече той високо — не желае да ми каже коя е дестинацията ви. Твърди, че била Августин — добави той с нескрит сарказъм. — Августин. Дори дете ще излъже по-убедително. Аз обаче ви обещавам, че ще науча какви са били плановете ви. Кой от вас ще излезе напред и ще проговори?

Казала огледа двете редици. Мъжете стояха с безизразни физиономии.

— Налага ли се да ви подтиквам? А? — Казала пристъпи до един моряк. — Ти. Ще говориш ли?

Морякът не помръдна, не отвори уста, дори не мигна. След малко Казала поднови разходката си.

— Мълчанието ви не означава нищо — обяви той. — Всички вие сте еретици и разбойници и след време ще се люлеете на въжето. Дотогава човек може да живее комфортно или не, зависи от него. Онзи, който проговори, ще си прекара добре до въпросния ден — имате честната ми дума.

Отново никой не помръдна и Казала престана да крачи.

— Вие сте глупаци. Подценявате решимостта ми.

Стоеше пред Тренчър — най-младия сред каперите. Той трепереше, но държеше брадичката си вирната.

— Момко — по-меко рече Казала, — мястото ти не е сред тази сбирщина. Кажи ми, накъде бяхте тръгнали.

Тренчър отвори уста, след това я затвори. Долната му устна трепереше.

— Говори — меко го подтикна Казала. — Говори, говори…

Но моментът беше отминал. Тренчър решително стисна устни.

Казала го изгледа за момент, след което с едно-единствено светкавично движение преряза гърлото му с ножа си. Направи го толкова бързо, че Хънтър едва го видя. Кръвта шурна по ризата на момчето, очите му се разшириха от ужас и то поклати бавно глава, сякаш не вярваше на ставащото. После се свлече на колене и остана така за момент, с наведена глава, гледаше как собствената му кръв се лее по дървената палуба и по върховете на ботушите на Казала. Испанецът изруга и отстъпи назад.

Тренчър остана коленичил сякаш цяла вечност. После вдигна глава и за един дълъг мъчителен момент се загледа в Хънтър. Погледът му бе умоляващ, объркан и уплашен. Сетне очите му се извъртяха нагоре, той се просна на палубата и се разтресе в конвулсии.

Всички моряци гледаха как Тренчър умира, но никой не помръдна. Тялото му се гърчеше, обувките му драскаха по дъските на палубата. Кръвта се събираше на голяма локва около лицето му. Накрая остана да лежи неподвижен.

Казала гледаше предсмъртната му агония като обсебен. После пристъпи напред, постави крак върху врата на мъртвото момче и натисна силно. Чу се хрущене на кости.

Казала погледна към двете редици моряци.

— Ще науча истината — рече той. — Кълна се, ще я науча.

Завъртя се към помощника си и каза:

— Отведете ги долу под стража. — После кимна към Хънтър. — Него също.

И тръгна към надстройката на кърмата. Войниците завързаха ръцете на Хънтър и го поведоха надолу с останалите.

Испанският боен кораб имаше пет палуби. Горните две бяха оръдейни; част от екипажа спеше там, на опънати между топовете хамаци. Следваше палубата за войниците. Четвъртата се използваше за склад за боеприпаси, храна, такелаж, инструменти, провизии и животни. Петата и най-ниската едва ли можеше да се нарече палуба — от пода до яките греди на тавана имаше не повече от четири фута и тъй като се намираше под ватерлинията, тук нямаше проветрение. Застоялият въздух вонеше на изпражнения и трюмна вода.

Екипажът на „Касандра“ бе затворен на тази палуба. Моряците бяха принудени да седнат на грубия под, на известно разстояние един от друг. Двадесет войници бяха оставени на стража в ъглите и от време на време някой от тях обикаляше пленниците с фенер, за да провери дали ръцете им са завързани добре.

Разговорите бяха забранени, спането също и всеки, който опитваше едното или другото, получаваше груб ритник от войнишки ботуш. Не им разрешаваха да стават и ако на някой му се налагаше да се облекчи, трябваше да го прави на мястото си. С шестдесет мъже и двадесет стражи тясното затворено пространство скоро стана задушно, горещо и зловонно. Дори войниците плувнаха в пот.

Нямаше как да определят колко време е минало. Единствените звуци бяха тежкото трополене на добитъка на палубата над тях и безкрайното монотонно съскане на водата около движещия се кораб. Хънтър седеше в ъгъла и се опитваше да се концентрира върху съскането в очакване то да спре. Опита се да игнорира безнадеждността на положението — той и екипажът му бяха погребани дълбоко в недрата на могъщия боен кораб, заобиколени от стотици вражески войници и оставени изцяло на тяхната милост. Ако Казала не хвърлеше котва за през нощта, бяха обречени. Единственият шанс на Хънтър зависеше от това дали ще спрат за нощувка.

Времето се точеше, а той чакаше.

Накрая долови промяна в съскането на водата и в скърцането на такелажа. Понадигна се и се заслуша внимателно. Нямаше съмнение — корабът забавяше скорост.

Войниците, които се бяха скупчили и разговаряха тихо, също забелязаха това и започнаха да коментират помежду си. Не след дълго съскането на водата съвсем спря и Хънтър чу свистенето на котвеното въже. Котвата падна с шумен плясък във водата и Хънтър полусъзнателно отбеляза, че тя се намира някъде при носа на кораба. Иначе звукът нямаше да е така ясен.

Мина още време. Закотвеният боен кораб се поклащаше леко. Явно се намираха на някакво закътано място, ако можеше да се съди по спокойната вода. Но в същото време корабът газеше дълбоко и Казала не би го вкарал в залив, който не познава добре.

Хънтър се зачуди къде ли се намират. Надяваше се да са в заливче при остров Търк. Там имаше няколко подходящи места на завет за съдове с подобни размери.

Поклащането на кораба унасяше и той на няколко пъти усети, че задрямва. Войниците бяха заети да ритат пленниците, за да ги държат будни. В сумрака на най-долната палуба често се чуваше пъшкането и стоновете на сритваните моряци.

Хънтър се замисли за плана си. Какво ли се случваше?

След неизвестно колко време на палубата слезе един войник и излая:

— Всички да станат! Заповед на Казала! Всички на крака!

Окуражавани от испанските ботуши, моряците се изправиха един по един, приведени под ниския таван. Тази поза бе болезнена и мъчително неудобна.

Мина още време. Стражата се смени. Новите войници влязоха, като запушваха носовете си и подмятаха шеги за вонята. Хънтър ги изгледа странно — самият той отдавна бе престанал да усеща каквито и да било миризми.

Новите стражи бяха по-млади и по-небрежни към задълженията си. Явно испанците бяха убедени, че пиратите няма да им създават неприятности. Не след дълго стражите започнаха да играят карти. Хънтър извърна поглед и загледа как собствената му пот капе по дъските. Помисли си за горкия Тренчър, но не можеше да събере в гърдите си гняв или възмущение, или дори страх. Беше станал безчувствен.

Пристигна още един войник. Явно беше офицер, защото остана недоволен от небрежното отношение на младите войници. Излая им нещо и те бързо зарязаха картите.

Офицерът обиколи помещението, като гледаше изпитателно лицата на каперите. Накрая избра един от групата и го отведе. Коленете на мъжа се огънаха, когато му заповядаха да върви. Войниците го хванаха и го извлякоха.

Вратата се затвори. Стражите се преструваха известно време на бдителни и отново се отпуснаха. Но вече не играеха карти. Не след дълго двама от тях решиха да се състезават кой ще се изпикае по-надалеч. Мишената им бе един моряк в ъгъла. Играта явно много се хареса на останалите войници, които се смееха гръмко и започнаха да се преструват, че залагат огромни суми за победителя.

Хънтър смътно си даваше сметка за всичко това. Беше много уморен; краката му горяха от изтощение, гърбът го болеше. Започна да се пита защо ли бе отказал да признае на Казала истинската им цел. Това вече му се струваше безсмислено.

В този миг мислите му бяха прекъснати от пристигането на друг офицер.

— Капитан Хънтър! — излая той и Хънтър бе изведен от помещението.

Докато го бутаха и мушкаха да върви през палубите на моряците, които спяха в люлеещите се хамаци, той ясно чу отнякъде странен, жален звук.

Плач на жена.

17.

Хънтър нямаше възможност да се замисли за значението на странния звук, тъй като го изблъскаха на горната палуба. Там, под звездите и спуснатите платна, той забеляза, че луната е ниско над хоризонта. А това означаваше, че до зазоряване остават само няколко часа.

Прониза го отчаяние.

— Англичанино, ела тук!

Обърна се и видя Казала, който стоеше край гротмачтата, заобиколен от държащи факли моряци. В краката му, проснат по гръб, лежеше изведеният по-рано моряк. Бяха го приковали за палубата и около него стояха ухилени испански войници.

Самият Казала изглеждаше много възбуден. Дишаше начесто и плитко. Хънтър забеляза, че отново дъвче листа кока.

— Англичанино, англичанино — каза Казала, изговаряйки бързо думите. — Идваш точно навреме, за да видиш малкото ни забавление. Знаеш ли, че претърсихме кораба ти? Не? Е, направихме го и намерихме какви ли не интересни неща.

Ох, господи, помисли си Хънтър. Не…

— Взел си много въже, англичанино, както и странни железни куки, които се сгъват. Има и разни други неща от плат, които не разбирахме за какво са. Но най-вече не разбираме ето това, англичанино.

Сърцето на Хънтър заби яростно — ако бяха намерили гренадите, всичко бе свършено.

Казала обаче вдигна кафез с четири плъха. Гризачите сновяха напред-назад и писукаха нервно.

— Можеш ли да си представиш, англичанино, колко изумени бяхме да открием, че носиш плъхове на кораба си? Питаме се защо. Защо англичанинът носи плъхове в Августин? Августин си има свои собствени плъхове, а плъховете на Флорида си ги бива, нали? Така че се питам как да си обясня това?

Хънтър видя, че един от войниците направи нещо с лицето на прикования за палубата моряк. Отначало не разбра какво точно става; като че ли търкаше лицето му. После осъзна — бяха го намазали със сирене.

— И тъй — рече Казала, като полюшваше кафеза, — явно не си бил много мил с тези твои опашати приятелчета. Гладни са, англичанино. Искат храна. Виждаш ли колко са възбудени? Надушват храна и затова са така неспокойни. Мисля, че трябва да ги нахраним, нали?

Казала спусна клетката на няколко инча от лицето на моряка. Плъховете се притиснаха към решетките, мъчеха се да се доберат до сиренето.

— Разбираш ли какво искам да кажа, англичанино? Плъховете ти са много гладни. Не мислиш ли, че трябва да ги нахраним?

Хънтър впери поглед в гризачите и в уплашените очи на обездвижения моряк.

— Чудно ми е дали твоят приятел тук няма да проговори — рече Казала.

Морякът не можеше да откъсне очи от плъховете.

— Или може би ти ще проговориш вместо него, англичанино?

— Не — уморено отвърна Хънтър.

Казала се наведе към моряка и го потупа по гърдите.

— А ти? Ще говориш ли?

Докосна със свободната си ръка вратичката на кафеза.

Морякът гледаше като хипнотизиран как Казала вдига много бавно резето. Накрая то се освободи, а испанецът придържаше вратичката само с един пръст.

— Последна възможност, приятелю…

— Non! — изпищя морякът. — Je parle! Je parle!

— Добре — отвърна Казала, минавайки с лекота на френски.

— Матансерос — каза морякът.

Казала се вбеси.

— Матансерос! Идиот такъв, да не очакваш да ти повярвам! Тръгнали сте да нападате Матансерос!

И рязко отвори вратичката на кафеза.

Морякът изпищя пронизително, когато плъховете скочиха на лицето му. Замята глава, но четирите космати създания се бяха впили в бузите, глава и брадичката му. Плъховете цвърчаха и писукаха; един отхвърча встрани, но моментално се хвърли отново върху надигащите се гърди на мъжа и впи зъби в шията му. Морякът зарева от ужас. Накрая припадна от шока и остана да лежи неподвижен, докато плъховете продължаваха да ядат лицето му.

Казала се изправи.

— Защо всички ме смятате за толкова глупав? — рече той. — Англичанино, кълна се. Ще науча истината за твоето плаване.

Обърна се към стражите.

— Отведете го.

Сръгаха Хънтър да тръгне надолу. Докато го бутаха към тясното стълбище, той зърна за миг „Касандра“, хвърлила котва на няколко ярда от бойния кораб.

18.

Слупът „Касандра“ представляваше по същество открит съд с една-единствена, изложена на стихиите палуба и две товарни помещения при носа и кърмата. Те бяха претърсени от испанците, когато корабът бе превзет следобеда. Моряците откриха всички провизии и специалните приготовления, които така бяха учудили Казала.

Войниците бяха претърсили из основа малкия съд. Дори бяха надникнали през люковете, които се отваряха надолу към килсона10; фенерите им осветиха трюмната вода, която стигаше почти до дъските на палубата, и те заподмятаха саркастични коментари за мързела и немарливостта на пиратите.

Когато „Касандра“ стигна до мястото за нощувка и спря в сянката на бойния кораб, десетимата моряци прекараха няколко часа в пиене и веселие на светлината на факлите. Когато най-сетне заспаха в малките часове, излегнали се на одеялата под топлото нощно небе, сънят им бе непробуден благодарение на рома. Макар да им бе заповядано да оставят постове, те не си направиха труда да го направят — бойният кораб до тях предлагаше достатъчно закрила.

Така никой от просналия се на палубата екипаж не чу тихото бълбукане от трюма. Никой не видя как един мъж със сламка в уста се издигна от мазната воняща вода.

Сансон трепереше от студ. Беше лежал часове наред заедно с мушамената торба, в която бяха безценните гренади. Не забелязаха нито него, нито торбата. Сега едва успя да вдигне брадичка над водата, преди да удари главата си в палубата. Около него цареше пълен мрак, нямаше никакъв ориентир. Сансон опря гръб в корпуса, усещаше заоблената му форма. Реши, че се намира на лявата страна и тръгна бавно и тихо към центъра. Оттам продължи бавно към кърмата, докато главата му не се удари леко в издатината на правоъгълния капак. Погледна нагоре — през решетката се виждаха звезди. Не се чуваше никакъв звук, освен хъркането на моряците.

Пое дъх и се изправи. Капакът се повдигна няколко инча и палубата се разкри пред очите му. Гледаше право в лицето на спящ моряк, беше едва на крачка от него. Мъжът хъркаше силно.

Сансон отново спусна капака и тръгна напред през трюма. Отне му почти четвърт час, легнал по гръб и бутайки се с ръце, да прекоси петдесетте фута от люка на кърмата до този на носа. Повдигна втория капак и отново се огледа. Най-близкият моряк спеше на десетина стъпки от него.

Сансон вдигна капака леко и бавно и го положи тихо на палубата. Надигна се от водата и вдиша свежия нощен въздух. Мокрото му тяло беше смразено от бриза, но той не обръщаше внимание. Цялото му внимание бе насочено към спящия на палубата екипаж.

Преброи десетима мъже. Помисли си, че преценката на испанците е правилна. При нужда „Касандра“ можеше да се управлява от трима души; петима можеха да се справят отлично, а десет бяха повече от достатъчно.

Огледа разположението на хората по палубата, за да определи в какъв ред да ги избие. Лесно бе да убие човек тихо, но да го убие в абсолютна тишина не бе толкова просто. Първите четирима или петима бяха най-важни, защото ако някой от тях издадеше звук, останалите щяха да се събудят и да вдигнат тревога.

Свали тънката корда, която бе скрил в колана си. Омота я здраво около юмруците си и дръпна, за да провери здравината й. После взе заостреното колче за притягане и пристъпи напред.

Първият войник не хъркаше. Сансон го повдигна в седящо положение и той изсумтя сънено, преди убиецът да забие колчето в главата му. Ударът беше ужасно силен, но се чу само глухо тупване, когато дървото се заби в черепа. После Сансон отново положи моряка на палубата.

Опипа черепа му в тъмното. Откри дълбока вдлъбнатина; вероятно ударът бе смъртоносен, но не искаше да рискува. Омота кордата през врата на мъжа и дръпна рязко. В същото време сложи ръка на гърдите на жертвата си, за да усети ударите на сърцето. Минута по-късно то замлъкна.

Сансон тръгна към следващия моряк, като се плъзгаше като сянка по палубата. Повтори процедурата. За десетина минути изби всички на кораба. Остави ги в положението, в което бяха.

Последната жертва беше постовият, който бе потънал в пиянски сън при руля на кърмата. Сансон преряза гърлото му и го бутна през борда. Тялото падна с тих плясък, който обаче бе чут от един от стражите на бойния кораб. Войникът се наведе през борда и погледна към слупа.

— Questa sta bene? — извика той.

Сансон застана на мястото на постовия и махна с ръка. Беше вир-вода и не носеше униформа, но знаеше, че е прекалено тъмно, за да го видят добре.

— Sta bene — сънено рече той.

— Bassera — отвърна стражът и се отдалечи.

Сансон изчака за момент, след което насочи вниманието си към бойния кораб. Намираше се на стотина ярда от него — достатъчно далеч, за да не блъсне „Касандра“, ако случайно се завърти на котвата си. Със задоволство забеляза, че испанците не са си направили труда да затворят люковете на оръдията. Можеше да влезе на долната оръдейна палуба през някой от тях — така щеше да избегне стражите горе.

Прехвърли се през борда и заплува бързо към големия кораб, като се замоли испанците да не са изхвърляли боклуци в заливчето. Боклукът привличаше акули, а акулата бе едно от малкото създания на този свят, от които Сансон се страхуваше. Успя обаче да прекоси разстоянието без произшествия и се озова до корпуса на кораба.

Най-долните оръдейни люкове бяха на дванадесет стъпки над него. От горната палуба се чуваха шегите на постовите. Въжената стълба все още висеше, но той не посмя да я използва. Ако стъпеше на нея, тя щеше да изскърца и да се раздвижи от тежестта му и имаше опасност някой да го забележи.

Вместо това се промъкна напред до въжето на котвата и се изкатери по него до гредата, започваща от бушприта11. Тя се подаваше само на четири инча от корпуса, но Сансон успя да намери опора и да се добере до въжетата на фока. Оттам беше лесно да увисне и да надникне през един от люковете.

Заслуша се внимателно и скоро чу спокойни, отмерени стъпки. По звука реши, че вахтеният е само един и обикаля непрекъснато палубата. Изчака войникът да го подмине, шмугна се през люка и скочи в сянката на оръдието, като тихо изохка от напрежението и вълнението. Дори за него бе възбуждащо изживяване да се озове сам насред четиристотин врагове — половината от които се люлееха леко в хамаци пред очите му. Зачака, планирайки следващия си ход.

Хънтър чакаше прегърбен в тесния зловонен трюм. Беше изтощен до крайност. Ако Сансон не дойдеше скоро, хората му щяха да останат без сили и нямаше да могат да избягат. Стражите се прозяваха и отново играеха карти, като проявяваха пълно безразличие към пленниците си, а това бе изкушаващо и вбесяващо. Ако можеше да освободи хората си, докато всички на кораба още спяха, може би щяха да имат шанс. Но ако стражата се сменеше — а това можеше да стане всеки момент — или екипажът се събудеше на сутринта, нямаше да имат никаква възможност.

За миг изпита смазващо отчаяние, защото влезе някакъв испански войник.

Сменяха стражата, всичко беше загубено. Миг по-късно осъзна, че това не е офицер. Стражите го поздравиха нехайно. Новодошлият се изпъчи самоуверено и тръгна из помещението, като проверяваше как са завързани ръцете на каперите. Хънтър усети как пръстите на испанеца опипват и неговите въжета, след което почувства студен метален допир и въжетата бяха прерязани.

— Това ще ти струва още два дяла — тихо прошепна мъжът зад него.

Беше Сансон.

— Закълни се — изсъска убиецът.

Хънтър кимна, изпитвайки едновременно и гняв, и въодушевление. Но не каза нищо; просто загледа как Сансон прекоси помещението и спря при вратата.

Французинът се обърна към моряците и много тихо им каза на английски:

— Действайте тихо и леко.

Испанските стражи бяха потресени и изненадани, когато каперите скочиха на крака. Пленниците ги превъзхождаха трикратно и всичко свърши само за миг. Моряците моментално започнаха да свалят униформите на войниците и да ги обличат.

Сансон пристъпи към Хънтър.

— Не чух да се заклеваш.

Хънтър кимна, като разтъркваше китките си.

— Кълна се. Два дяла за теб.

— Добре — рече Сансон. Отвори вратата, допря пръст до устните си и поведе моряците от трюма.

19.

Казала пиеше вино и унесено гледаше лицето на умиращия Господ, мислейки си за страданието, за агонията на тялото. Още от най-ранна възраст бе виждал картини на тази агония, мъчението на плътта, отпускащите се мускули и кухите очи, кръвта, изтичаща от раната в хълбока и капеща от гвоздеите в дланите и стъпалата.

Картината в каютата беше подарък от самия крал Филип. Бе произведение на любимия дворцов художник на Негово Величество, някой си Веласкес, вече покойник. Този подарък беше знак на значително уважение и Казала се бе престарал, за да я получи. Никога не тръгваше на път без нея. Тя бе най-ценното му притежание.

Онзи Веласкес не беше сложил ореол около главата на Господ. И цветът на тялото бе мъртвешки сив. Беше много реалистично, но на Казала му се искаше да има и ореол. Беше изненадан, че така благочестив крал като Филип не е настоял за добавянето му. Може би картината не му беше харесала. Може би именно затова я бе изпратил на един от военните си капитани в Нова Испания.

В особено мрачни мигове му хрумваха други мисли. Добре си даваше сметка за пропастта, разделяща финеса в двора на Филип от тежкия живот на хората, които изпращаха златото и среброто от колониите, за да поддържат този лукс. Един ден и той щеше да се върне в двора, натрупал години и богатство. Понякога си мислеше, че придворните ще му се присмиват. Понякога — в сънищата си — ги избиваше до един на ожесточени кървави дуели.

Унесът му се прекъсна от полюшването на кораба. Помисли си, че сигурно е от отлива. Това означаваше, че изгревът наближава. Скоро щяха да вдигнат котва и да продължат. Щеше да има време да убие още някой английски пират. Смяташе да ги избива един по един, докато някой не му каже истината.

Корабът продължаваше да се движи, но някак странно. Усети го инстинктивно — корабът не се поклащаше около котвеното въже, а се движеше странично. Нещо не беше наред. И точно в този момент чу тихо стържене, корабът се разтресе и остана неподвижен.

Казала изруга и изтича на горната палуба. Озова се право пред листата на палма, само на няколко инча от лицето му. Имаше още няколко дървета, издигащи се покрай брега на острова. Корабът му беше заседнал. Казала изкрещя от ярост, а изпадналият в паника екипаж се скупчи около него.

Тичешком пристигна първият помощник. Трепереше.

— Капитане, те са прерязали котвата.

— Те? — изкрещя Казала. Когато беше ядосан, гласът му ставаше висок и тънък, досущ като на жена. Изтича към отсрещния релинг и видя „Касандра“, опънала платна на свежия бриз, да се насочва към открито море. — Те?

— Пиратите избягаха — каза пребледнелият помощник.

— Избягали! Как е възможно?

— Нямам представа, капитане. Всичките стражи са мъртви.

Казала го зашлеви с все сила и го просна на палубата. Беше толкова бесен, че почти не бе в състояние да мисли. Впери поглед към отдалечаващия се слуп.

— Как е възможно да са избягали? — повтори той. — Мътните да го вземат, как са успели да го направят?

До него застана командирът на пехотата.

— Капитане, корабът е заседнал. Да пусна ли няколко души да се опитат да го избутат?

— Има отлив — отвърна Казала.

— Да, капитане.

— Е, глупако, не можем да освободим кораба, докато не дойде приливът.

Изруга на глас. Това означаваше дванадесет обръщания на пясъчния часовник. Шест часа, преди да могат да се опитат да освободят масивния кораб. А дори и тогава имаше вероятност да не успеят, ако е заседнал дълбоко. Луната намаляваше и всеки прилив бе по-слаб от предишния. Ако не успееха да се освободят при следващия прилив или онзи след него, щяха да останат тук поне три седмици.

— Глупаци! — изврещя Казала.

В далечината „Касандра“ пъргаво заобиколи южния нос и изчезна. Южния?

— Насочват се към Матансерос — рече Казала. И се разтресе от безсилна ярост.

Хънтър седеше на кърмата на „Касандра“ и чертаеше курса. С изненада откри, че вече не чувства никаква умора, макар че не бе спал цели два дни. Екипажът се бе проснал по палубата; почти всички спяха дълбоко.

— Добри мъже са — отбеляза Сансон, докато ги гледаше.

— Така е — съгласи се Хънтър.

— Някой от тях проговори ли?

— Само един.

— И Казала повярва ли му?

— Не — отвърна Хънтър. — Но може да промени мнението си.

— Имаме най-малко шест часа преднина — рече Сансон.

— Осемнайсет, ако имаме късмет.

Хънтър кимна. Матансерос се намираше на два дни плаване по вятъра; с такава преднина можеха и да стигнат до крепостта първи.

— Ще плаваме и през нощта, без никакво спиране — каза Хънтър.

Сансон кимна.

— Опънете кливера12 — излая Ендърс. — Хайде, по-живо.

Платното се опъна и подтиквана от свежия източен вятър, „Касандра“ запори водата в зората на деня.