Пиратски ширини

34.

В ранните следобедни часове на 20 октомври 1665 г. испанският галеон „Ел Тринидад“ достигна източния пролив към Порт Роял до обраслия с храсталаци Саут Кей и капитан Хънтър даде заповед да хвърлят котва.

Намираха се на две мили от самия Порт Роял и каперите стояха на релинга и се взираха към града. Пристанището беше притихнало; все още никой не бе забелязал пристигането им, но те знаеха, че само след няколко минути ще започнат изстрелите и бурното празненство, което винаги съпътства пристигането на плячка. Подобни веселби често продължаваха два дни, ако не и повече.

Но ето че часовете минаваха, а празненство нямаше. Тъкмо обратното — градът сякаш се смълчаваше с всяка следваща минута. Нямаше изстрели, нямаше огньове, не се чуваха приветствени викове над спокойните води.

Ендърс се намръщи.

— Да не би доновете да са атакували?

Хънтър поклати глава.

— Невъзможно. — Порт Роял бе най-силното английско селище в Новия свят. Испанците можеха да нападнат Сейнт Китс или някой друг аванпост, но не и Порт Роял.

— Нещо не е наред, дума да няма.

— Скоро ще разберем — каза Хънтър.

В това време от Форт Чарлз, под чиито оръдия бяха спрели, потегли гребна лодка.

Лодката стигна до „Ел Тринидад“ и на борда се качи капитан от кралската милиция. Хънтър го познаваше — Емерсън, млад офицер в началото на кариерата си. Капитанът беше напрегнат; гласът му бе твърде висок, когато заговори.

— Кой е официалният капитан на този кораб?

— Аз — каза Хънтър и излезе напред. Усмихна се. — Как си, Питър?

Емерсън стоеше като истукан. Направи се, че не го познава.

— Сър, представете се, ако обичате.

— Питър, много добре знаеш кой съм. Какво означава това…

— Представете се, или ще бъдете наказан.

Хънтър се намръщи.

— Що за представление е това?

Все така скован и сериозен, Емерсън попита:

— Вие ли сте Чарлз Хънтър, гражданин на колонията Масачузетс, а по-късно на колонията на Негово Величество Ямайка?

— Да — отвърна Хънтър. Забеляза, че Емерсън се поти въпреки прохладната вечер.

— Идентифицирайте кораба си, ако обичате.

— Испански галеон, известен като „Ел Тринидад“.

— Испански съд?

Хънтър започна да губи търпение.

— Естествено, че е испански, под носа ти е.

— В такъв случай — каза Емерсън и си пое дъх, — мой дълг е да ви арестувам по обвинение в пиратство…

— Пиратство!

— … заедно с целия ви екипаж. Бъдете така добър да се качите в лодката с мен.

Хънтър беше изумен.

— По чие нареждане?

— По заповед на мистър Робърт Хаклет, изпълняващ длъжността губернатор на Ямайка.

— Но сър Джеймс…

— Сър Джеймс е на смъртно легло — каза Емерсън. — А сега, ако обичате, елате с мен.

Вцепенен, движещ се като в просъница, Хънтър се спусна в лодката. Войниците загребаха към брега, а той се загледа в отдалечаващия се силует на кораба си. Знаеше, че екипажът му е зашеметен също като него.

Обърна се към Емерсън.

— Какво става, по дяволите?

След като се бе озовал в лодката, Емерсън изглеждаше по-отпуснат.

— Имаше много обвинения — рече той. — Преди две седмици сър Джеймс се разболя от треска…

— Каква треска?

— Казвам ви каквото знам — отвърна Емерсън. — От много дни е прикован на легло в губернаторския дворец. Поради отсъствието му мистър Хаклет пое управлението на колонията. Помощник му е командир Скот.

— Нима?

Хънтър знаеше, че реагира бавно. Не можеше да повярва, че след всички тези приключения през изминалите шест седмици в крайна сметка ще бъде окован в затвора — и несъмнено обесен — като най-обикновен пират.

— Да — каза Емерсън. — Мистър Хаклет се държи сурово с града. Мнозина вече са в затвора или увиснаха на бесилото. Миналата седмица беше обесен Питс…

— Питс!

— … а вчера — Морели. Има и заповед за вашето арестуване.

— В кой затвор ще бъда пратен?

— „Маршълси“.

Хънтър се разсмя на нелепостта на всичко това.

— Та аз познавам тъмничаря на „Маршълси“.

— Вече не. Има нов началник. Човек на Хаклет.

— Ясно.

Хънтър не каза нищо повече. Заслуша се в плясъка на греблата и гледаше как Форт Чарлз приближава.

Когато се озоваха в укреплението, бе силно впечатлен от дисциплинираността и бдителността на войниците. Преди беше съвсем нормално да видиш по бойниците на Форт Чарлз дузина пияни стражи, които пееха мръсни песни. Тази вечер нямаше такива. Всички войници бяха стегнати, облечени в пълна униформа.

Хънтър бе ескортиран от отделение въоръжени войници в града, по Лайм стрийт, която бе необичайно притихнала, после на север по Йорк стрийт и тъмните кръчми, които обикновено светеха в този час. Тишината в града и пустите кални улици бяха поразителни.

Мъжкият затвор „Маршълси“ се намираше в края на Йорк стрийт. Представляваше голяма каменна постройка с петдесет килии на два етажа. Вътре вонеше на урина и изпражнения; из тръстиката на пода пробягваха плъхове. Затворниците се взираха в Хънтър с пусти погледи, докато го отвеждаха на светлината на факли до една килия.

Щом го заключиха вътре, той се огледа. В килията нямаше нищо — нито легло, нито нар, само слама по пода и висок прозорец с решетки. Видя как през намаляващия лунен сърп мина облак.

Когато вратата изтрака зад него, Хънтър се обърна към Емерсън.

— Кога ще бъда съден за пиратство?

— Утре — отговори Емерсън и му обърна гръб.

Процесът срещу Чарлз Хънтър се състоя на 21 октомври 1665 г., събота. Обикновено съдът не заседаваше в събота, но този път направиха изключение. Повредената от земетресение сграда бе почти празна, когато Хънтър бе доведен в нея — сам, без екипажа си — за да се изправи пред трибунала от седем мъже, седнали зад дървена маса. Трибуналът се председателстваше от самия Робърт Хаклет, като изпълняващ длъжността губернатор на колонията Ямайка.

Хънтър беше накаран да остане прав, докато му прочетат обвинението.

— Вдигнете дясната си ръка.

Направи го.

— В името на нашия суверенен господар Чарлз, крал на Великобритания, вие, Чарлз Хънтър, както и целият ви екипаж, сте обвинени както следва.

Настъпи пауза. Хънтър огледа лицата на присъстващите — Хаклет го гледаше намръщено, с едва доловима самодоволна усмивка; адмиралтейският съдия Люишъм се чувстваше видимо неудобно; командир Скот чоплеше зъбите си със златна клечка; търговците Фостър и Пурман извърнаха очи, когато Хънтър спря погледа си върху тях; лейтенант Додсън, богат офицер от милицията, опипваше нервно униформата си; тук бе и Джеймс Филипс, капитан на търговски кораб. Хънтър ги познаваше всичките и усещаше колко неловко се чувстват.

— При открито незачитане на законите на нашата страна и суверенните съглашения на нашия крал, вие сте се обединили със скверни замисли и сте действали заедно, всявайки по суша и вода смут и разруха сред поданиците и собствеността на Негово Христолюбиво Величество Филип Испански. И подбудени от най-долни намерения, сте нападнали испанското селище на остров Матансерос, за да грабите, палите и унищожавате всички кораби и съдове, които се озоват на пътя ви.

Освен това сте обвинени в незаконна съпротива срещу испански кораб в проливите южно от Матансерос и за потопяването на същия, погубвайки живота и собствеността на всички на борда.

И накрая ви обвиняваме, че наред с всичко това вие и вашите сподвижници сте замислили и извършили по най-отвратителен начин нападение срещу гореспоменатите испански кораби и владения и сте избивали испански поданици. Как пледирате, Чарлз Хънтър?

Последва кратка пауза.

— Невинен — каза Хънтър.

За него процесът вече беше пародия. Приетият от Парламента закон от 1612 г. постановяваше, че съдът трябва да се състои от хора, които нямат пряк или непряк интерес от конкретното дело. А всички членове на този трибунал желаеха да се възползват от осъждането на Хънтър и от конфискуването на неговия кораб и съкровищата му.

Онова, което го смущаваше, бе подробното обвинение. Никой, освен него самия и хората му, не би могъл да знае какво се е случило при рейда срещу Матансерос. А ето че в обвинението присъстваше и успешната му отбрана срещу испанския боен кораб. Откъде съдът бе научил всичко това? Не му оставаше друго, освен да приеме, че някой от екипажа е проговорил през нощта — най-вероятно принуден с мъчения.

Съдът прие пледоарията му без абсолютно никаква реакция. Хаклет се наведе напред.

— Мистър Хънтър — каза той спокойно, — този трибунал е наясно с високото положение, което имате в колония Ямайка. Нямаме желание този процес да се основава на куха церемония, от която правосъдието може и да не спечели. Ще вземете ли думата, за да се защитите?

Това бе изненада. Хънтър замълча за момент, преди да отговори. Хаклет нарушаваше правилата на съдебната процедура. Несъмнено го правеше в своя полза. Въпреки това възможността бе твърде добра, за да бъде подмината.

— Ако достойните членове на този честен съд нямат нищо против — каза Хънтър без капка ирония, — готов съм да го направя.

Членовете на трибунала кимнаха достолепно, внимателно и разумно.

Хънтър ги изгледа един по един, преди да започне:

— Господа, никой от вас не е по-добре запознат от мен със свещения договор, сключен между Негово Величество крал Чарлз и испанския двор. Никога не бих нарушил без провокация този новосъздаден съюз между нашите държави. Но такива провокации имаше, при това в изобилие. Моят кораб „Касандра“ бе заловен от испански линеен кораб и целият ми екипаж бе заловен без повод. Освен това двама от хората ми бяха убити от капитана на въпросния кораб, някой си Казала. Накрая, самият Казала е нападнал английски търговски кораб, на който наред с другите стоки, за които не зная нищо, се е намирала лейди Сара Алмънт, племенница на губернатора на тази колония. Този испанец Казала, офицер на крал Филип, унищожил английския кораб „Интрепид“, избивайки най-кръвожадно всички на борда. Сред загиналите е и капитан Уорнър, фаворит на Негово Величество Чарлз. Уверен съм, че Негово Величество много скърби за загубата на този джентълмен.

Хънтър замълча. Трибуналът не знаеше тази информация и бе очевидно, че чутото никак не им харесва.

Крал Чарлз приемаше много лично нещата и обикновено доброто му настроение отиваше по дяволите, когато някой от приятелите му биваше наранен или дори обиден, да не говорим, ако бъде убит.

— В отговор на тези провокации — продължи Хънтър, — ние атакувахме испанската крепост Матансерос, като освободихме лейди Сара и взехме репарации в размер, който намерихме за разумен и уместен. Това в никакъв случай не е пиратство, господа. Това е почетно отмъщение за отвратителните престъпления в открито море. Именно това е същността и естеството на моите действия.

Отново замълча и се взря в членовете на трибунала. Гледаха го безстрастно. Хънтър осъзна, че всички те знаят истината.

— Лейди Сара Алмънт може да свидетелства за моите показания, както и всеки друг от хората ми, стига да бъде призован. В повдигнатото срещу мен обвинение няма истина, тъй като действията ми не могат да бъдат наречени пиратство, ако е имало провокация. А такава имаше, при това изключително сериозна.

Завърши и се вгледа в лицата пред себе си. Бяха спокойни, безстрастни и безизразни. Побиха го тръпки.

Хаклет отново се наведе над масата.

— Имате ли да кажете още нещо в своя защита, мистър Чарлз Хънтър?

— Нямам — отвърна Хънтър. — Казах всичко, което имах за казване.

— При това много убедително, ако позволите да отбележа — каза Хаклет. Останалите шестима замърмориха и закимаха утвърдително. — Но истината в речта ви е друг въпрос, който трябва да разгледаме. Бъдете така добър да информирате съда с каква задача отплава вашият кораб.

— Добив на кампеш — отвърна Хънтър.

— Получихте ли разрешителни документи?

— Получих, от самия сър Джеймс Алмънт.

— И къде са те?

— Изгубиха се с „Касандра“ — каза Хънтър. — Но не се съмнявам, че сър Джеймс ще потвърди, че ги подписа.

— Сър Джеймс — каза Хаклет — е тежко болен и не е в състояние да потвърди или отрече каквото и да било пред този съд. Въпреки това мисля, че можем да приемем думата ви, че тези документи са ви били връчени.

Хънтър леко се поклони.

— Така — продължи Хаклет. — Къде бяхте заловени от испанския боен кораб? В какви води?

Хънтър моментално усети дилемата, пред която бе изправен. Поколеба се, преди да отговори, макар да знаеше, че колебанието ще навреди на достоверността на думите му. Реши да каже истината — или почти истината.

— В Наветрения пролив, северно от Пуерто Рико.

— Северно от Пуерто Рико? — с престорена изненада повтори Хаклет. — Нима в онези райони има кампеш?

— Не — отвърна Хънтър, — но бяхме попаднали в силна буря за два дни, която ни отнесе далеч от първоначалния ни маршрут.

— Наистина трябва да е била много силна, тъй като Пуерто Рико се намира на североизток, а кампеш може да се намери на югозапад от Ямайка.

— Не мога да бъда държан отговорен за бури — каза Хънтър.

— По кое време ви настигна бурята?

— На дванадесети и тринадесети септември.

— Странно — рече Хаклет. — В тези дни времето в Ямайка беше чудесно.

— Времето в открито море невинаги е същото като на сушата — отвърна Хънтър. — Всички знаят това.

— Съдът ви благодари за урока по морско дело, мистър Хънтър — каза Хаклет. — Макар да ми се струва, че не можете да научите на нещо ново събралите се тук джентълмени, нали? — Засмя се тихо. — И тъй, мистър Хънтър — простете, че не се обръщам към вас с „капитан Хънтър“ — твърдите ли, че никога, по никое време, не сте възнамерявали да нападнете с кораба и екипажа си каквото и да било испанско селище или владение?

— Твърдя.

— И никога не сте обсъждали подобно незаконно нападение?

— Не съм.

Хънтър говореше напълно уверено — знаеше, че никой от екипажа му няма да посмее да му противоречи по този въпрос. Да признае за гласуването в Бичия залив означаваше със сигурност да бъде осъден като пират.

— Заклевате ли се в смъртната си душа, че не сте обсъждали подобно намерение с когото и да било от екипажа ви?

— Заклевам се.

Хаклет замълча за момент.

— Нека се уверя, че съм разбрал правилно твърденията ви. Тръгнали сте на най-обикновена експедиция за кампеш, но по едно злощастно стечение на обстоятелствата сте били завлечени далеч на север от буря, която не е докоснала тези брегове. След това сте били пленени без никаква провокация от испански боен кораб. Дотук вярно ли е?

— Да.

— След това сте научили, че същият боен кораб е атакувал английски търговски съд и е отвлякъл лейди Сара Алмънт, което ви дава основание да отмъстите. Така ли е?

— Да.

Хаклет отново замълча.

— Как разбрахте, че испанският кораб е заловил лейди Сара Алмънт?

— Тя беше на борда му, когато ни плениха — отвърна Хънтър. — Така научих от един испански войник, който си беше развързал езика.

— Какво щастливо стечение на обстоятелствата.

— Но истината е точно такава. След като избягахме — което, надявам се, не може да се разглежда като престъпление от този трибунал — ние последвахме бойния кораб до Матансерос и там видяхме как отвеждат лейди Сара в крепостта.

— Значи сте нападнали само за да спасите доброто име на тази англичанка? — Гласът на Хаклет бе пропит със сарказъм.

Хънтър изгледа един по един членовете на трибунала.

— Господа, доколкото разбирам, задачата на този трибунал не е да определи дали съм светец — тук се разнесе смях, — а дали съм пират. Разбира се, знаех за галеона в залива на Матансерос. Разбира се, той бе изключително ценна плячка. Но въпреки това се моля съдът да разбере, че това нападение бе провокирано — и става въпрос за недвусмислена провокация, която не допуска правни каламбури, нито технически подробности.

Погледна към съдебния секретар, чието задължение бе да води записки за процеса. С изумление видя, че човекът си стои най-безгрижно и не записва.

— Споделете, как успяхте да избягате от испанския кораб, след като ви плениха? — попита Хаклет.

— Това стана възможно благодарение на французина Сансон, който прояви изключителна храброст.

— Значи имате високо мнение за този Сансон?

— Да, защото му дължа живота си.

— Тъй да бъде — рече Хаклет и се извърна в стола си. — Извикайте първия свидетел, мистър Андре Сансон!

Андре Сансон!

Хънтър се обърна изумен към вратата и видя как Сансон влиза в залата. Французинът крачеше бързо, с плавни котешки движения. Зае мястото си на свидетелската банка и вдигна дясната си ръка.

— Андре Сансон, обещавате ли и заклевате ли се тържествено в Светото писание да бъдете правдив и верен свидетел между краля и този подсъдим относно факта или фактите за пиратство и грабителство, в което е обвинен?

— Заклевам се.

Сансон свали ръката си и погледна Хънтър. Погледът му бе съкрушен и изпълнен със съжаление. Задържа го за няколко секунди, след което Хаклет заговори.

— Мистър Сансон.

— Сър.

— Мистър Сансон, мистър Хънтър ни разказа своята версия за това как е протекло това плаване. Бихме желали да чуем историята с ваши думи като свидетел, чиято доблест вече бе отбелязана от обвиняемия. Моля, бихте ли ни казали каква бе целта на плаването на „Касандра“ — както я разбирахте първоначално?

— Добив на кампеш.

— А в някой по-късен момент научихте ли, че целта е друга?

— Да.

— Моля, обяснете на съда.

— След като отплавахме на девети септември, мистър Хънтър насочи кораба към Бичия залив. Там той обяви на някои от екипажа, че целта му е Матансерос и испанските съкровища там.

— И каква беше реакцията ви?

— Бях шокиран — отвърна Сансон. — Напомних на мистър Хънтър, че подобно нападение е пиратство, което се наказва със смърт.

— А той как отговори?

— С ужасни клетви и ругатни — каза Сансон. — И ме заплаши, че ако не се съглася да участвам, ще ме убие като куче, ще насече тялото ми на парчета и ще го хвърли на акулите.

— Значи сте участвали във всичко последвало по принуда, а не доброволно?

— Точно така.

Хънтър зяпна Сансон. Французинът говореше спокойно и невъзмутимо. В тона му нямаше и намек, че лъже. Поглеждаше непрекъснато към Хънтър, сякаш го предизвикваше да отхвърли историята, която разказваше така уверено.

— След това какво се случи?

— Поехме към Матансерос, където се надявахме да предприемем изненадваща атака.

— Извинете, имате предвид атака без провокация ли?

— Да.

— Моля, продължете.

— По пътя попаднахме на испански боен кораб. Тъй като ни превъзхождаха, испанците ни заловиха като пирати.

— И какво направихте вие?

— Нямах желание да умра в Хавана като пират — каза Сансон, — особено след като бях принуден от мистър Хънтър да се подчинявам на заповедите му. Затова се скрих, а по-късно успях да помогна на другарите си да избягат, като предполагах, че те ще решат да се върнат в Порт Роял.

— А те не го ли направиха?

— Не го направиха. Веднага щом си върна командването на кораба, мистър Хънтър ни принуди да продължим към Матансерос и да изпълним първоначалния му замисъл.

Хънтър не издържа.

— Принудил съм ви? Как мога да принудя шейсетима мъже?

— Тишина! — изрева Хаклет. — Подсъдимият да мълчи, или ще бъде изведен от съда. — Обърна се към Сансон. — Какви бяха отношенията ви с обвиняемия през това време?

— Лоши — отвърна Сансон. — Той ме държа окован през останалата част от пътуването.

— След това последва завладяването на Матансерос и галеона, така ли?

— Тъй вярно, господа — каза Сансон. — И аз се озовах в „Касандра“ по следния начин. Мистър Хънтър се качи на кораба и реши, че той е негоден за плаване след атаката срещу Матансерос. Затова ми даде командването, което е един вид изоставяне, тъй като не вярваше, че „Касандра“ ще оцелее в открито море. Остави с мен и неколцина моряци, които бяха на моето мнение. Поехме към Порт Роял, когато ни застигна ураган и корабът ни бе разбит, а всички загинаха. Аз самият успях да се добера с лодка до Тортуга, откъдето се прибрах тук.

— Чували ли сте за лейди Сара Алмънт?

— Не.

— Съвсем нищо ли?

— Не и до този момент — отвърна Сансон. — Съществува ли такава персона?

— Така значи — каза Хаклет и хвърли бърз поглед към Хънтър. — Мистър Хънтър твърди, че я е спасил от Матансерос и я е довел тук жива и здрава.

— Не е имало такава жена с него, когато напусна Матансерос — каза Сансон. — Ако позволите да предположа, вероятно мистър Хънтър е нападнал английски търговски кораб и я е пленил, за да оправдае злодеянията си.

— Какво удобно стечение на обстоятелствата — каза Хаклет. — Но защо не сме чули нищо за въпросния търговски кораб?

— Вероятно Хънтър е убил всички на борда, след което го е потопил — отвърна Сансон. — На връщане от Матансерос.

— И един последен въпрос. Спомняте ли си за буря на дванадесети и тринадесети септември?

— Буря? Не, господа. Нямаше никаква буря.

Хаклет кимна.

— Благодаря, мистър Сансон. Можете да си вървите.

— За мен бе чест — каза Сансон и напусна помещението.

Вратата се затвори с глух екот. Настъпи дълго мълчание. Членовете на трибунала се обърнаха към Хънтър, който трепереше и бе побелял от ярост, но въпреки това се мъчеше да запази самообладание.

— Мистър Хънтър — каза Хаклет, — можете ли да се сетите за някои подробности, които да обяснят несъответствието между историята, която ни разказахте, и показанията на мистър Сансон, когото така високо уважавате, както сам се изразихте?

— Той е един лъжец, сър. Противен долен лъжец.

— Съдът е готов да разгледа подобно обвинение, ако можете да го запознаете с подробности, които да послужат като доказателство във ваша полза, мистър Хънтър.

— Имам само честната си дума — рече Хънтър, — но можете да намерите убедителни доказателства от самата лейди Сара Алмънт, която ще опровергае приказките на французина във всяко отношение.

— Със сигурност ще я призовем като свидетел — каза Хаклет. — Но преди да го направим, остава още един озадачаващ въпрос. Атаката срещу Матансерос, била тя оправдана или не, се е състояла на двадесет и първи септември. Вие се върнахте в Порт Роял на двадесети октомври. Човек може да предположи, че подобно забавяне за пиратите означава, че са отплавали до някой затънтен остров, за да скрият награбеното съкровище и така да измамят краля. Какво е вашето обяснение?

— Бяхме въвлечени в морско сражение — каза Хънтър. — След това три дни се борихме с ураган. Спряхме за ремонт на един остров при Бока дел Драгон за четири дни. А след като вдигнахме отново платна, бяхме нападнати от кракен…

— Моля за извинение. Имате предвид чудовище от дълбините?

— Да.

— Колко изумително. — Хаклет се разсмя и останалите членове на трибунала се присъединиха към смеха му. — Въображението ви при опитите си да обясните това едномесечно забавяне заслужава моите адмирации, ако не и доверието ми.

Изпълняващият длъжността губернатор се обърна в стола си.

— Повикайте за показания лейди Сара Алмънт.

— Лейди Сара Алмънт!

Миг по-късно, бледа и изпита, лейди Сара влезе в залата, положи клетва и зачака въпросите. Хаклет се загледа в нея с най-загрижена физиономия.

— Лейди Сара, първо бих искал да ви посрещна с добре дошла в колония Ямайка и да ви се извиня за крайно неприятните обстоятелства, които са първото ви преживяване в този район.

— Благодаря, мистър Хаклет — отвърна тя с лек поклон. Нито веднъж не погледна към Хънтър. Това го обезпокои.

— Лейди Сара — каза Хаклет, — за този трибунал стана много важно да научи дали сте била заловена от испанци и след това спасена от капитан Хънтър, или сте заловена именно от капитан Хънтър. Можете ли да ни осветлите по този въпрос?

— Да.

— Моля, направете го.

— Бях на борда на търговския кораб „Интрепид“, плаващ от Бристол за Порт Роял, когато…

Гласът й замря. Последва дълго мълчание. Погледна към Хънтър. Той се взря в очите й; в тях се четеше страх, какъвто не бе виждал никога досега.

— Продължете, ако обичате.

— … когато забелязахме испански кораб на хоризонта. Той откри огън по нас и бяхме заловени. Бях изненадана да открия, че капитанът на испанския кораб е англичанин.

— Имате предвид обвиняемия Чарлз Хънтър, който в момента стои пред нас?

— Да.

— Моля, продължете.

Хънтър почти не чу останалия й разказ — как я качил на галеона, след което избил английския екипаж и подпалил кораба. Как бил казал на лейди Сара, че ще твърди, че я е спасил от испанците, за да оправдае нападението си срещу Матансерос. Тя даваше показанията си с писклив, напрегнат глас, говореше бързо, сякаш искаше всичко това да приключи колкото се може по-скоро.

— Благодаря ви, лейди Сара. Свободна сте.

Тя излезе от помещението.

Трибуналът се обърна към Хънтър — седмина мъже с безизразни физиономии, които го разглеждаха така, сякаш вече бе труп. Мълчанието се проточи.

— От свидетелката не чухме нищо за буйните ви приключения в Бока дел Драгон, нито за морското чудовище. Имате ли някакви доказателства за тях? — мило попита Хаклет.

— Само това — каза Хънтър и бързо се съблече до кръста.

По гърдите му личаха раните и белезите от гигантски, големи колкото чинии смукала. Гледката сякаш беше от друг свят. Членовете на трибунала ахнаха и замърмориха помежду си.

Хаклет заудря с чукчето, за да въдвори ред.

— Интересно представление, мистър Хънтър, но недостатъчно убедително за образовани джентълмени като присъстващите тук. Всички ние несъмнено можем да си представим методите, чрез които сте изфабрикували тези следи в отчаяното положение, в което се намирате. Съдът не е убеден.

Хънтър погледна лицата на седмината мъже и видя, че са убедени. Но Хаклет отново удари с чукчето си.

— Чарлз Хънтър — каза той, — този съд с право ви намира виновен по обвинението в пиратство и разбойничество в открито море, което ви беше повдигнато. Желаете ли да изтъкнете някаква причина, поради която присъдата не бива да се изпълни?

Хънтър замълча за момент. През главата му минаха хиляди клетви и ругатни, но нито една от тях нямаше да му бъде от полза.

— Не — тихо рече той.

— Не ви чух, мистър Хънтър.

— Казах „не“.

— Тогава вие, Чарлз Хънтър, както и целият ви екипаж, сте признати за виновни и осъдени да бъдете върнати на мястото, откъдето бяхте доведени, а оттам — на мястото за екзекуция на Хай стрийт в Порт Роял, където ще бъдете обесени. След това вие и сподвижниците ви ще бъдете свалени от бесилката и телата ви ще бъдат окачени по реите на вашия кораб. Нека Бог се смили над душите ви. Тъмничар, отведете го.

Хънтър беше изведен от сградата на съда. Докато излизаше, чу смеха на Хаклет — особен, тънък, като кудкудякане. После вратата се затвори и го върнаха в затвора.

35.

Отведоха го в друга килия; явно тъмничарите в „Маршълси“ не си правеха труда да различават един затворник от друг. Хънтър седна на сламата и обмисли положението си. Не можеше да повярва какво се бе случило, беше така гневен, че не го свърташе на едно място.

Настъпи нощта и затворът утихна, чуваха се само въздишките и хъркането на затворниците. Хънтър също се унасяше, когато долови познат съскащ глас.

— Хънтър!

Надигна се.

— Хънтър!

Позна гласа.

— Уиспър — каза той. — Къде си?

— В съседната килия.

Всички килии се отваряха към коридора; Хънтър не можеше да види съседната, но чуваше достатъчно добре, ако притисне буза до каменната стена.

— Уиспър, откога си тук?

— От седмица, Хънтър. Съдиха ли те?

— Да.

— И те признаха за виновен?

— Мен също — изсъска Уиспър. — По обвинение в кражба. Беше скалъпено.

Кражбата, подобно на пиратството, се наказваше със смърт.

— Уиспър, какво се е случило със сър Джеймс?

— Казват, че бил болен — изсъска Уиспър. — Но не е. Здрав е, но го държат под стража в губернаторския дворец. Хаклет и Скот поеха нещата в свои ръце. Разправят на целия град, че умирал.

Явно Хаклет бе заплашил лейди Сара и я бе принудил да даде лъжливи показания, помисли си Хънтър.

— Има и още слухове — изсъска Уиспър. — Казват, че мадам Емили Хаклет е надула корема.

— Е, и?

— Ами излиза, че съпругът й, изпълняващият длъжността губернатор, изобщо не изпълнява съпружеските си задължения. Не му се удавало. Затова състоянието й не му дава мира.

— Ясно — рече Хънтър.

— Ти сложи рога на тирана, а това не е добре за теб.

— А Сансон?

— Пристигна сам, в спасителна лодка. Без никакъв екипаж. Разказа, че всички загинали в ураган и само той успял да се спаси.

Хънтър притисна буза към каменната стена и усети прохладната й влажна повърхност. Осигуряваше му нещо като твърдо удобство.

— Кой ден сме днес?

— Събота.

Разполагаше с два дни до екзекуцията. Въздъхна, седна и се загледа в решетките на прозореца и облаците, минаващи през бледата намаляваща луна.

Губернаторският дворец бе изграден от тухли и представляваше същинска крепост в северния край на Порт Роял. Сър Джеймс Алмънт лежеше трескав на легло в мазето, под силна охрана. Лейди Сара Алмънт сложи мокра кърпа на челото му и се замоли да започне да диша по-леко.

В същия момент в стаята влязоха мистър Хаклет и жена му.

— Сър Джеймс!

Алмънт погледна към заместника си с изцъклени от треската очи.

— Сега пък какво?

— Осъдихме капитан Хънтър. Ще бъде обесен в понеделник, като обикновен пират.

Лейди Сара се извърна. В очите й се появиха сълзи.

— Одобрявате ли това, сър Джеймс?

— Както… смятате… за добре… — рече сър Джеймс, с мъка си поемаше дъх.

— Благодаря, сър Джеймс. — Хаклет се разсмя, завъртя и излезе. Вратата се затръшна зад него.

Сър Джеймс моментално се надигна и се намръщи на Сара.

— Махни този проклет парцал от главата ми, жено. Имаме работа за вършене.

— Но, чичо…

— Мътните да го вземат, нищо ли не разбираш? Прекарах толкова години в тази забравена от бога колония, като чаках и финансирах каперски експедиции. И то за да доживея именно този момент — когато някой от буканиерите ми домъкне натоварен със съкровища донски галеон. И ето че това се случи, а ти не проумяваш какво означава, така ли?

— Не, чичо.

— Една десета ще отиде за Чарлз — обясни Алмънт. — А останалите деветдесет процента ще бъдат разделени между Хаклет и Скот. Помни ми думите.

— Но те ме предупредиха…

— По дяволите обясненията им, знам как стоят нещата. Четири години съм чакал този момент и няма да позволя да ме изиграят. Нито пък ще го позволят другите добри граждани на този, ъъъ, темпераментен град. Няма да позволя да бъда измамен от пъпчив морализаторски мошеник и надут военен некадърник. Хънтър трябва да бъде освободен.

— Но как? — попита лейди Сара. — След два дни ще го екзекутират.

— Старото куче няма да увисне от моята ръка, обещавам ти. Градът е с него.

— Това пък защо?

— Защото ако се върне, трябва да си плати борчовете, при това с лихвите. Борчове и към мен, и към други. Трябва само да бъде освободен…

— Но как? — повтори лейди Сара.

— Питай Ричардс — отвърна Алмънт.

— Аз ще питам Ричардс — обади се глас от сенките в дъното на стаята.

Лейди Сара рязко се извърна и видя Емили Хаклет.

— Имам сметки за уреждане — каза Емили Хаклет и излезе.

— Това ще бъде ли достатъчно? — попита лейди Сара, когато остана сама с чичо си.

Сър Джеймс се изсмя.

— И още как, скъпа. И още как. — Изсмя се отново. — Преди зазоряване в Порт Роял ще се лее кръв, помни ми думата.

— С радост ще помогна, милейди — каза Ричардс. Верният слуга седмици наред страдаше, че господарят му е поставен несправедливо под домашен арест.

— Кой може да влезе в „Маршълси“? — попита мисис Хаклет.

Беше виждала сградата отвън, но, естествено, не бе влизала в нея. Всъщност това бе невъзможно. Една високопоставена дама би трябвало да вирне нос и да се извърне от престъпността.

— Вие можете ли да влезете в затвора?

— Не, мадам — отвърна Ричардс. — Съпругът ви е поставил специална охрана. Веднага ще ме разпознаят и ще ми препречат пътя.

— Тогава кой?

— Жена — каза Ричардс.

Храната и необходимите лични вещи се носеха на затворниците от приятели и близки; такъв бе обичаят.

— Коя жена? Трябва да бъде умна и да избегне претърсването.

— Има само една, за която се сещам — каза Ричардс. — Мис Шарп.

Мисис Хаклет кимна. Спомняше си мис Шарп, една от тридесет и седемте осъдени жени, които пътуваха с „Годспийд“. Оттогава девойката бе станала най-популярната куртизанка в града.

— Погрижете се — каза мисис Хаклет. — Колкото се може по-скоро.

— И какво да й обещая?

— Кажете й, че капитан Хънтър ще я награди щедро и подобаващо. Не се съмнявам, че ще го направи.

Ричардс кимна, но явно се колебаеше.

— Мадам — рече той, — предполагам, че сте наясно с последиците от освобождаването на капитан Хънтър?

Жената отговори така студено, че по гърба на слугата полазиха ледени тръпки.

— Не само че съм наясно, но и го искам.

— Много добре, мадам — отвърна Ричардс и се измъкна в нощта.

В тъмното събралите се в Чоколата Хол костенурки излизаха на повърхността и тракаха със заострените си муцуни. Недалеч от тях мис Шарп игриво се дърпаше и с кикот се измъкна от пазача, който се мъчеше да опипа гърдата й. Прати му въздушна целувка и продължи към сянката на високата стена на „Маршълси“. Носеше гърне със супа от костенурка.

Друг пазач я изпрати до килията на Хънтър. Този беше груб и подпийнал. Спря с ключа в ключалката.

— Защо се колебаете? — попита тя.

— Коя ключалка се отваря без яко завъртане? — попита в отговор той и я изгледа похотливо.

— Онази, която е добре смазана — не му остана длъжна тя.

— Точно така, лейди, и за която има подходящ ключ.

— Предполагам, че ключът е у вас — рече тя. — Колкото до ключалката, това трябва да почака известно време. Оставете ме няколко минути с това гладно куче, после ще направим такова отключване, че никога няма да го забравите.

Пазачът се изкиска и отключи. Ан Шарп влезе. Вратата се затвори зад нея и резето щракна, но пазачът остана на мястото си.

— Няколко минути с този човек, както повелява благоприличието — каза тя.

— Т’ва не е позволено.

— На кого му пука? — попита тя, погледна го и облиза сладострастно устни.

Пазачът й се усмихна и се отдалечи.

Веднага щом останаха сами, тя остави гърнето на пода и се обърна към Хънтър. Той не я разпозна, но беше ужасно гладен, а миризмата на супата бе силна и примамваща.

— Извънредно сте мила — рече той.

— И представа си нямате колко — отвърна тя и с едно бързо движение вдигна полата си до кръста. Беше изумително похотлив жест, но още по-изумително бе онова, което се намираше отдолу.

За прасците и бедрата й беше привързан солиден арсенал — два ножа и два пистолета.

— Казват, че скритите ми части са опасни — рече тя. — И вече знаете, че е така.

Хънтър бързо взе оръжията и ги напъха в колана си.

— Сър, само не стреляйте преждевременно.

— Бройте ме за един от държеливите.

— И до колко да броя?

— До сто — отвърна Хънтър. — Обещавам ви.

Тя погледна в посоката, накъдето беше отишъл пазачът.

— Някой друг път ще проверя — каза тя. — Междувременно няма ли да бъда изнасилена?

— Мисля, че така е най-добре — отвърна Хънтър и я свали на пода.

Тя запищя и завика. Пазачът се върна тичешком, видя какво става и бързо отключи вратата.

— Ах ти, мръсен пират — изръмжа той, след което ножът в юмрука на Хънтър се заби във врата му и той заотстъпва назад, вкопчил се в острието под брадичката си. Измъкна го и кръвта плисна като съскащ фонтан. Мъжът се свлече мъртъв на пода.

— Бързо, лейди — каза Хънтър и помогна на Ан Шарп да се изправи.

Навсякъде около тях затворниците се бяха смълчали; бяха чули какво става, но не издадоха нито звук. Хънтър тръгна да отключва килиите, после предаде ключовете на други да довършат работата.

— Колко стражи има при портите? — попита той Ан Шарп.

— Видях четирима — отвърна тя. — И още дузина по бойниците.

Това беше проблем за Хънтър. Стражите бяха англичани, а сърце не му даваше да убива сънародници.

— Трябва да действаме с измама — рече той. — Привикай капитана.

Тя кимна и излезе в двора. Хънтър остана скрит в сенките.

Не се чудеше на самообладанието на тази жена, която току-що бе видяла как най-брутално убиват човек. Не беше свикнал с превземките и малодушието на жените, така модно във френския и испанския двор. Англичанките бяха лишени от сантименталност и решителни, в някои отношения повече и от мъжете. И това важеше с еднаква сила както за жените от простолюдието, така и за благородните дами.

Капитанът на стражата тръгна към Ан Шарп и в последния момент видя дулото на пистолета, подаващо се от сенките. Хънтър му направи знак да приближи.

— Чуйте ме добре — рече той. — Можете да заповядате на хората си да се предадат и да хвърлят мускетите си на земята, и всички ще останат живи и здрави. Можете и да се биете, и да умрете до един.

— Очаквах бягството ви, сър — отвърна капитанът на стражата. — И се надявам, че ще си спомните за мен в идните дни.

— Ще видим — отвърна Хънтър, без да обещава нищо.

— Командир Скот ще предприеме действия утре сутринта — с официален тон каза капитанът.

— Командир Скот няма да доживее до сутринта — отвърна Хънтър. — А сега избирайте.

— Надявам се, че ще си спомните…

— Може да си спомня да не ви прережа гърлото — прекъсна го Хънтър.

Капитанът на стражата извика на хората си да се предадат, а Хънтър наглеждаше заключването им в килиите на „Маршълси“.

След като даде заръките си на Ричардс, мисис Хаклет се върна при съпруга си. Той беше в библиотеката и пиеше след вечерята с командир Скот. В последните дни двамата бяха станали големи почитатели на губернаторската изба и се бяха заели да я унищожат, преди сър Джеймс да се възстанови. Вече бяха доста наквасени.

— Скъпа моя — каза съпругът й, когато тя влезе, — идвате в най-подходящия момент.

— Наистина ли?

— Наистина — рече Робърт Хаклет. — Тъкмо обяснявах на командир Скот как се сдобихте с дете от пирата Хънтър. Естествено, разбирате, че той скоро ще се люлее на вятъра, докато месата му не окапят от костите. Казаха ми, че в този отвратителен климат това става бързо. Но съм сигурен, че знаете какво е привързаност, нали? Всъщност, като стана дума за вашето прелъстяване, командир Скот не беше запознат с подробностите около случката. Тъкмо го информирах.

Мисис Хаклет се изчерви.

— Толкова е скромна — отбеляза Хаклет. В гласа му се прокрадваха гадни нотки. — Човек никога не би я помислил за обикновена проститутка. А ето че е точно това. Как мислите, колко струва благоволението й?

Командир Скот помириса напарфюмираната си кърпичка.

— Трябва ли да бъда откровен?

— Ама, разбира се, бъдете откровен. Напълно откровен.

— Прекалено е кльощава за обичайния вкус.

— Негово Величество доста я харесваше…

— Може би, може би, но това не е обичаен вкус, нали? Нашият крал има предпочитания към горещи жени с чужд произход…

— Тъй да бъде — раздразнено каза Хаклет. — Е, каква е цената й?

— Мисля, че би трябвало да не е повече от… е, като се има предвид, че е опитала кралското копие, може би повече… но в никакъв случай над сто реала.

Пламнала до уши, мисис Хаклет тръгна да излиза.

— Няма да присъствам на подобно нещо.

— Тъкмо обратното — каза съпругът й, скочи от стола и й прегради пътя. — Ще присъстваш, и още как. Командир Скот, вие сте джентълмен със светски опит. Готов ли сте да платите сто реала?

Скот изгълта виното си и се закашля.

— Не и аз, сър — рече той.

Хаклет сграбчи ръката на жена си.

— Каква цена предлагате в такъв случай?

— Петдесет реала.

— Готово! — съгласи се Хаклет.

— Робърт! — запротестира жена му. — Милостиви боже, Робърт…

Робърт Хаклет я зашлеви с такава сила, че тя прелетя през стаята и рухна в един стол.

— Е, командире — рече Хаклет. — Вие сте човек на честта. Приемам на доверие предложението ви по този въпрос.

Скот го погледна над чашата си.

— Ъ?

— Казах, че приемам на доверие предложението ви. Забавлявайте се добре за парите си.

— Моля? Имате предвид… — Скот посочи към мисис Хаклет, която се бе изцъклила от ужас.

— Точно така, и по-бързо, ако обичате.

— Тук? Сега?

— Именно, командире. — Много пиян, Хаклет се заклатушка през стаята и стовари ръка върху рамото на войника. — А аз ще наблюдавам, за собствено удоволствие.

— Не! — изпищя мисис Хаклет.

Викът й бе пронизително силен, но сякаш никой от двамата не я чу. Взираха се пиянски един в друг.

— Не съм сигурен, че т’ва е разумно — каза Скот.

— Глупости — отвърна Хаклет. — Вие сте джентълмен с репутация и трябва да пазите доброто си име. В края на краищата това е жена, достойна за крал — е, поне навремето беше достойна за крал. Дерзайте, човече.

— Проклет да съм — каза командир Скот и се изправи несигурно на крака. — Проклет да съм, ще го направя, сър. Каквото е добро за един крал, значи е добро и за мен. Ще го направя. — И започна да разкопчава панталона си.

Командир Скот бе страшно пиян и справянето с копчетата се оказа сложна задача. Мисис Хаклет започна да пищи. Съпругът й прекоси библиотеката и я зашлеви, като разцепи устната й. По брадичката й потече кръв.

— Една пиратска курва — или кралска — няма думата. Командир Скот, забавлявайте се.

И Скот тръгна към нея.

— Изведи ме — прошепна губернатор Алмънт на племенницата си.

— Но, чичо, как?

— Убий пазача — каза той и й подаде пистолет.

Лейди Сара Алмънт го взе нерешително и заразглежда непознатата вещ.

— Дърпаш това назад — показа й Алмънт. — Сега внимателно! Отиваш при вратата, искаш да излезеш и стреляш…

— Как да стрелям?

— Направо в лицето му. И без грешки, мила.

— Но, чичо…

Той я изгледа кръвнишки.

— Аз съм болен — каза й. — А сега ми помогни.

Тя направи няколко крачки към вратата.

— Право в гърлото — със задоволство каза Алмънт. — Заслужава си го, предателско куче.

Лейди Сара почука.

— Какво има, мис? — отвърна пазачът.

— Отворете — каза тя. — Искам да изляза.

Чу се вдигане на резе, последвано от метално изщракване и завъртане на ключ. Вратата се отвори. Лейди Сара видя за момент пазача — деветнадесетгодишен младеж, с невинна объркана физиономия.

— Както пожелаете, лейди…

Стреля в устните му. От гърмежа ръката й отскочи, а той отлетя назад. Завъртя се и се свлече на земята, а после се претърколи по гръб. Лейди Сара с ужас видя, че от лицето му не е останало нищо — само окървавено месо. Тялото продължи да се гърчи няколко секунди, после по крачола потече струйка урина, разнесе се миризма на изпражнения. След миг войникът замря.

— Помогни ми да стана — изпъшка губернаторът на Ямайка и с мъка се надигна в леглото си.

Хънтър събра хората си в северния край на Порт Роял, при основната суша. Непосредственият му проблем бе изцяло политически — да отмени присъдата срещу себе си. Колкото до практическия въпрос, след като беше избягал, хората от града щяха да се сплотят около него и нямаше да бъде хвърлен отново зад решетките.

Имаше и друг, не по-малко важен практически въпрос — да отговори на несправедливото отношение, тъй като репутацията му в града беше заложена на карта.

Повтори наум осемте имена:

Хаклет.

Скот.

Люишъм, съдията от Адмиралтейството.

Търговците Фостър и Пурман.

Лейтенант Додсън.

Джеймс Фипс, капитанът на търговски кораб.

И накрая, но не на последно място, Сансон.

Всеки от тях бе действал с ясното съзнание, че постъпва несправедливо, и смяташе да се облагодетелства от конфискацията на неговата плячка.

Законите на каперите бяха пределно ясни — подобни измами означаваха сигурна смърт и отнемане на дяла. Но в същото време той трябваше да убие неколцина високопоставени в града хора. Това нямаше да е никак трудно, но можеше да си навлече сериозни неприятности в бъдеще, ако сър Джеймс не излезе невредим от положението.

Ако сър Джеймс го биваше за нещо, отдавна трябваше да се е измъкнал на безопасно място. А междувременно Хънтър щеше да убие онези, които бяха излезли срещу него.

Малко преди зазоряване нареди на хората си да идат в Сините хълмове на север и да останат там два дни.

След което се върна в града, сам.

36.

Фостър, който бе преуспяващ търговец на коприна, притежаваше голяма къща на Пемброук стрийт, на североизток от доковете. Хънтър се промъкна през задния двор, покрай лятната кухня. Изкачи се тихо до господарската спалня на втория етаж.

Откри Фостър заспал в леглото с жена си. Събуди го, като опря леко дулото пистолета в носа му.

Фостър, тлъст мъж на около петдесет, изсумтя, кихна и се обърна. Хънтър завря дулото на пистолета в едната му ноздра.

Фостър примигна и отвори очи. Приседна в леглото, без да гъкне.

— Стига си се въртял — сънено промърмори жена му, но така и не се събуди.

Хънтър и Фостър се взираха един в друг. Търговецът местеше поглед от пистолета към Хънтър и обратно.

Накрая вдигна пръст във въздуха и леко се измъкна от леглото. Жена му продължаваше да спи. Фостър зашляпа бос към някакъв сандък.

— Ще ти платя добре — прошепна той. — Ето, виж тук. — Вдигна фалшивото дъно и извади една много тежка кесия със злато. — Има и още, Хънтър. Ще ти платя колкото поискаш.

Хънтър не каза нищо. Фостър му подаде кесията. Ръката му трепереше.

— Моля те — прошепна той. — Моля те, моля…

Падна на колене.

— Моля те, Хънтър, умолявам те, моля…

Хънтър го застреля в лицето. Тялото отлетя назад, босите краката се вирнаха във въздуха и заритаха. Жената така и не се събуди, само се обърна и измънка сънено.

Хънтър взе златото и излезе толкова безшумно, колкото бе влязъл.

Въпреки името си, Пурман24 беше богат търговец на сребро и калай. Къщата му беше на Хай стрийт. Хънтър го откри заспал на масата в кухнята. Пред него имаше преполовена бутилка вино.

Хънтър взе един кухненски нож и преряза вените на китките му. Пурман се събуди пиянски, видя Хънтър, а после и кръвта, лееща се на масата. Вдигна кървящите си ръце, но не можеше да ги раздвижи — сухожилията бяха прерязани и пръстите увиснаха безжизнено като на парцалена кукла. Вече ставаха сивкавобели.

Пурман отпусна ръце на масата и загледа как кръвта се събира на локва и капе през процепите на пода. Отново погледна Хънтър. На лицето му бе изписано любопитство и объркване.

— Щях да ти платя — дрезгаво рече той. — Щях да направя всичко, което… което…

Стана и се олюля замаяно. Държеше ранените си ръце свити в лактите. В тишината на кухнята капките кръв падаха на пода неестествено шумно.

— Щях да… — започна Пурман, отново се олюля и се строполи. — Ох, ох, ох, ох — заповтаря той все по-тихо и по-тихо.

Хънтър му обърна гръб и не го дочака да умре. Измъкна се в нощта и тръгна безшумно по тъмните улици на Порт Роял.

Натъкна се на лейтенант Додсън съвсем случайно. Войникът пееше и се препъваше пиянски по улицата, прегърнал две курви през кръста. Хънтър го видя в края на Хай стрийт и се върна назад, промъкна се по Куин стрийт, после зави на изток по „Хоуъл“, точно навреме, за да го пресрещне на ъгъла.

— Кой е там? — на висок глас попита Додсън. — Не знаеш ли, че има вечерен час? Изчезвай, или ще те окова в „Маршълси“.

— Тъкмо оттам идвам — отговори Хънтър от сенките.

— Ъ? — Додсън наклони глава към гласа. — Как смееш да говориш така непристойно? Ще те накарам да…

— Хънтър! — изпищяха курвите и побягнаха.

Останал без подкрепата им, Додсън се свлече пиянски в калта.

— Проклети неверни никаквици — изсумтя той и се помъчи да се изправи. — Виж какво стана с униформата ми, мътните да ви вземат. — Целият беше омазан с кал и мръсотии.

Вече беше успял да се надигне на колене, когато думите на жените най-сетне проникнаха в замъгления му от алкохола ум.

— Хънтър? — тихо попита той. — Ти Хънтър ли си?

Хънтър кимна от сенките.

— Тогава те арестувам като разбойник и пират — заяви Додсън.

Но преди да успее да се изправи на крака, Хънтър го изрита в стомаха и го просна на земята.

— Ох! — изпъшка Додсън. — Заболя ме, проклет да си.

Това бяха последните думи, които изрече. Хънтър го сграбчи за врата и натисна лицето му в калта и лайната на улицата. Държеше здраво гърчещото се тяло, което се съпротивляваше с все по-голяма сила, а накрая се заизвива бясно, докато най-сетне замря неподвижно.

Хънтър отстъпи, задъхан от напрежението.

Огледа тъмната пуста улица. Недалеч мина патрул от десетима войници и той се скри в сенките, докато се отдалечат.

После се появиха две курви.

— Ти ли си Хънтър? — попита едната без абсолютно никакъв страх.

Той кимна.

— Да си жив и здрав — рече тя. — Ако минеш при мен, ще ти пусна без пари. — И се разсмя.

Двете жени с кикот изчезнаха в нощта.

Влезе в кръчмата „Черния глиган“. Вътре имаше петдесетина души, но той видя само Джеймс Фипс, спретнат и хубав, да пие с още неколцина търговци. Приятелите му незабавно се измъкнаха с физиономии, на които бяха изписани различни степени на ужас. Фипс обаче подходи сърдечно след първоначалния шок.

— Хънтър! — възкликна той с широка усмивка на лице. — Проклети да са очите ми, но си направил точно онова, което всички знаехме, че ще стане. По едно за всички, да отпразнуваме свободата ти.

В кръчмата цареше гробна тишина. Никой не казваше нито дума. Никой не помръдваше.

— Хайде стига — повиши глас Фипс. — По едно за всички в чест на капитан Хънтър! Аз черпя!

Хънтър тръгна към масата му. Тихите му стъпки по пръстения под бяха единственият звук в помещението.

Фипс го погледна неспокойно.

— Чарлз — рече той. — Чарлз, това сериозно изражение не ти отива. Време е за веселба.

— Така ли?

— Чарлз, приятелю — каза Фипс. — Нали разбираш, че не ти мисля нищо лошо. Бях принуден да участвам в трибунала. Всичко беше работа на Хаклет и Скот. Кълна се. Нямах избор. След седмица трябва да вдигам котва, а те нямаше да ми дадат разрешително. Пък и си знаех, че ще успееш да избягаш. Само преди час казвах на Тимъти Флинт, че очаквам точно това. Тимъти, кажи честно — нали ти казах, че Хънтър ще се измъкне? Тимъти?

Хънтър извади пистолета си и го насочи към Фипс.

— Хайде, Чарлз — рече Фипс. — Умолявам те, бъди разумен. Човек трябва да бъде практичен. Мислиш ли, че бих те осъдил, ако вярвах, че присъдата ще се изпълни? Мислиш ли? А?

Хънтър не отговори. Вдигна ударника на пистолета. Металното изщракване отекна в притихналото помещение.

— Чарлз, много ми е драго, че те виждам отново. Ела, пийни с мен и нека забравим…

Хънтър го застреля от упор в гърдите. Всички се снишиха, когато се разхвърчаха парчета кост и кръвта бликна от сърцето му като фонтан. Фипс изпусна чашата, която бе вдигнал, тя се удари в масата и се затъркаля по пода.

Фипс я проследи с поглед, пресегна се за нея и каза дрезгаво:

— Пийни, Чарлз… — След което се стовари върху масата и кръвта му шурна по грубото дърво.

Хънтър се обърна и тръгна към изхода.

Когато излезе на улицата, камбаните на „Сейнт Ан“ зазвъняха. Биеха непрекъснато — такъв беше сигналът при нападение срещу Порт Роял или при някаква друга опасност.

Хънтър знаеше, че този звън може да означава само едно — бяха открили, че е избягал от „Маршълси“.

Нямаше нищо против.

Адмиралтейският съдия Люишъм живееше зад сградата на съда. Събуди се от тревожно биещите камбани и изпрати един слуга да разбере какво става. Той се върна след няколко минути.

— Какво има? — попита Люишъм. — Говори, човече.

Вдигна глава и видя, че пред него стои Хънтър.

— Как е възможно? — възкликна Люишъм.

Хънтър вдигна ударника на пистолета.

— Кажи ми какво искаш.

— Ще ти покажа — отвърна Хънтър. И го направи.

Командир Скот, замаян от запоя, лежеше на дивана в библиотеката на губернаторския дворец. Мистър Хаклет и съпругата му отдавна си бяха отишли. Събуди се от църковните камбани и моментално разбра какво се е случило; изпълни го ужас, какъвто не беше изпитвал. Миг по-късно един от стражите нахлу в стаята с новините — Хънтър избягал, всички пирати изчезнали, а Пурман, Фостър, Фипс и Додсън били мъртви.

— Пригответе коня ми — заповяда Скот и започна да оправя дрехите си. Излезе през предния вход на губернаторския дворец, огледа се предпазливо и скочи на жребеца си.

Не след дълго беше свален от седлото и влачен грубо по калдъръма на не повече от стотина ярда от губернаторския дворец. Група вагабонти, сред които Ричардс, слугата на губернатора — и водени от онзи разбойник Хънтър — го оковаха във вериги и го поведоха към „Маршълси“.

За да бъде съден — ама че дръзки бяха тези главорези!

Хаклет се събуди от звъна на камбаните и също се сети какво означава той. Скочи от леглото, без да обръща внимание на жена си, която цяла нощ се бе взирала в тавана и бе слушала пиянското му хъркане, без да мигне. Болеше я и беше ужасно унизена.

Хаклет отиде до звънеца и повика Ричардс.

— Какво е станало?

— Хънтър е избягал — с равен глас отговори Ричардс. — Додсън, Пурман и Фипс са мъртви, а вероятно и други.

— И още е на свобода?

— Не зная — каза Ричардс, подчертано пропускайки да добави „Ваше Превъзходителство“.

— Мили боже! — възкликна Хаклет. — Залости вратите. Извикай стражата. Предупреди командир Скот.

— Командир Скот напусна преди няколко минути.

— Напуснал? Мили боже!

Хаклет затръшна вратата и я заключи. Обърна се към леглото.

— Мили боже! — отново възкликна той. — Мили боже, този пират ще избие всички ни!

— Не всички — каза жена му и насочи пистолет към него. Съпругът й държеше чифт заредени пистолети до леглото и сега тя се целеше с тях в него, с по един във всяка ръка.

— Емили, стига глупости — каза Хаклет. — Не е време за глупавите ти номера, този човек е закоравял убиец.

— Не приближавай! — каза тя.

Хаклет се поколеба.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам.

Хаклет погледна жена си и пистолетите в ръцете й. Него не го биваше с оръжието, но от ограничения си опит знаеше, че е изключително трудно да стреляш точно с пистолет. Изпитваше не толкова страх, колкото раздразнение.

— Емили, ти си една проклета глупачка.

— Не мърдай! — заповяда тя.

— Емили, ти си кучка и курва, но се обзалагам, че не си убийца, и аз ще…

Тя стреля. Стаята се изпълни с дим. Хаклет извика от ужас. Минаха няколко секунди, преди и двамата да разберат, че не е улучила.

Хаклет се разсмя от облекчение.

— Както виждаш, не е толкова просто — рече той. — А сега ми дай тези пистолети, Емили.

Приближи прекалено много и тя стреля отново, като този път го улучи в слабините. Хаклет остана на крака. Направи още една крачка и се озова толкова близо до нея, че можеше почти да я докосне.

— Винаги съм те мразил — каза й той със съвсем непринуден тон. — Още от първия ден, когато те срещнах. Помниш ли? Казах ти „Добър ден, мадам“, а ти ми отговори…

Пристъпът на кашлица го прекъсна и той рухна на пода, превит от болка.

Кръвта вече се просмукваше през дрехите му.

— Каза ми… Каза… Ох, проклети да са черните ти очи, жено… боли… каза ми…

Залюля се напред-назад на пода, притиснал слабините си, с изкривено от болка лице, затворил очи. Застена в такт с люлеенето.

— Ааа… ааа… ааа…

Тя седна в леглото и пусна пистолета на чаршафа. Беше толкова горещ, че дулото му изгори плата. Тя бързо вдигна оръжието и го хвърли на пода, после отново погледна съпруга си. Той продължаваше да се люлее и стене, а после спря и погледна към нея.

— Довърши ме — прошепна й през зъби.

Тя поклати глава. Пистолетите бяха празни; не знаеше как да ги зареди отново, дори да имаше още барут и сачми.

— Довърши ме — повтори той.

Завладяха я противоречиви чувства. Осъзна, че той няма да умре скоро, отиде до масичката, наля чаша бордо и се върна при него. Повдигна главата му и му помогна да отпие. Хаклет пи малко, после яростта му взе връх и я отблъсна с окървавена ръка. Силата му бе изненадваща. Емили падна назад, на нощницата й имаше кървав отпечатък от дланта му.

— Проклета кралска кучка — прошепна той и отново се залюля. Вече беше погълнат от болката и сякаш изгуби представа за присъствието й.

Емили се изправи, наля си бордо и отпи, без да сваля поглед от него.

Половин час по-късно тя все още стоеше до масата, когато в стаята влезе Хънтър. Хаклет бе още жив, но с пепеляво лице, движенията му бяха мудни, само от време на време се свиваше в спазъм. Лежеше насред огромна локва кръв.

Хънтър извади пистолета си и тръгна към него.

— Не — рече тя.

Той се поколеба, след което отстъпи настрани.

— Много любезно от ваша страна — каза мисис Хаклет.

37.

На 23 октомври 1665 г. присъдата над Чарлз Хънтър и екипажа му по обвинение в пиратство и разбойничество беше отменена от адмиралтейски съдия Люишъм на закрита сесия със сър Джеймс Алмънт, възстановеният губернатор на колония Ямайка.

На същото заседание командир Едуин Скот, главен офицер на гарнизона на Форт Чарлз, беше обвинен в държавна измяна и осъден на смърт чрез обесване на следващия ден. Бяха приети личните му признания в писмен вид с обещание за смекчаване на присъдата. След като писмото беше написано, неизвестен офицер застреля Скот в килията му във Форт Чарлз. Извършителят така и не беше установен.

За капитан Хънтър, превърнал се вече в сензация в града, оставаше още един проблем — Андре Сансон. Французинът го нямаше никакъв и се говореше, че е избягал в планините във вътрешността. Хънтър обяви, че ще плати щедро за всякакви вести за Сансон, и още същия следобед получи изненадващи новини.

Беше отседнал в „Черния глиган“ и не след дълго една стара повлекана поиска да говори с него. Хънтър я познаваше — въртеше бардак, името й беше Симънс. Изглеждаше доста нервна, когато пристигна.

— Говори, жено — рече той и й поръча чаша ром, за да се отпусне.

— Ами, сър — каза тя, отпивайки от рома, — миналата седмица в Порт Роял дойде един мъж на име Картър, много болен.

— Да не е морякът Джон Картър?

— Същият.

— Продължавай — подкани я Хънтър.

— Каза, че бил спасен от английски пощенски кораб от Сейнт Китс. Забелязали огън на малък необитаем остров и когато спрели да разберат какво е, намерили въпросния Картър изоставен и го прибрали.

— И къде е той сега?

— О, избяга, избяга. Много се страхуваше да не срещне онзи френски злодей, Сансон. Сега е из хълмовете, но ми разказа историята си доста подробно.

— И каква е тя? — попита Хънтър.

Собственичката на бардака бързо разказа чутото. Картър бил на борда на слупа „Касандра“, натоварен с част от съкровището на галеона и командван от Сансон. Попаднали в свиреп ураган, корабът се разбил във вътрешния риф на някакъв остров и повечето от екипажа загинали. Сансон събрал останалите, спасили съкровището и им заповядал да го заровят на острова. След това построили лодка от отломките на разбития кораб.

А после, според разказа на Картър, Сансон ги избил всичките — дванадесет души — и отплавал сам. Самият Картър бил лошо ранен, но успял да оцелее по чудо и доживял да се прибере у дома и да разкаже историята си. Освен това казал, че не знае името на острова, нито къде точно е заровено съкровището, но Сансон бил надраскал карта на една монета, която носел на шията си.

Хънтър изслуша разказа мълчаливо, благодари на жената и й даде монета за безпокойството. Сега още повече гореше от нетърпение да открие Сансон. Остана в „Черния глиган“ и търпеливо изслушваше всеки слух за местонахождението на французина. Имаше поне дузина версии. Бил отишъл в Порт Морант. Избягал в Инагуа. Скрил се някъде из хълмовете.

Когато най-сетне излезе наяве, истината бе изумителна. Ендърс нахълта в кръчмата.

— Капитане, той е на борда на галеона!

— Какво?

— Точно така, сър. Бяхме шестима души на пост. Уби двама и изпрати останалите да ти кажем.

— Какво да ми кажете?

— Че или ще уредиш помилването му и ще се откажеш открито от враждата си с него, или ще потопи кораба, капитане. Ще го потопи на място. Каза, че иска отговора ти до довечера.

Хънтър изруга. Отиде до прозореца и погледна към залива. „Ел Тринидад“ се поклащаше леко на котва, но се намираше доста далеч от брега, в дълбоки води — твърде дълбоки, за да бъде спасено съкровището, ако потъне.

— Хитър е, мръсникът — отбеляза Ендърс.

— Така е — съгласи се Хънтър.

— Ще отговориш ли?

— Не сега — каза Хънтър и се извърна от прозореца. — Сам ли е на борда?

— Да, ако това има някакво значение.

Дори сам Сансон струваше поне колкото дузина мъже в открита битка.

Галеонът със съкровището беше по-встрани от другите кораби в залива — отвсякъде бе заобиколен от почти четвърт миля вода. На практика беше в изолация.

— Трябва да помисля — рече Хънтър и се върна на масата си.

Кораб, хвърлил котва в спокойни води, е непристъпен като заобиколена с ров крепост. А Сансон го беше направил още по-непристъпен — беше изхвърлил помията и боклука около него, за да привлече акули. В пристанището те и без това бяха много, така че опитът да се достигне до „Ел Тринидад“ с плуване си беше чисто самоубийство.

Лодка също не можеше да приближи до кораба, без да бъде забелязана.

Затова подходът трябваше да е открит и на пръв поглед безобиден. Откритата лодка обаче не предлага много възможности за криене. Хънтър почеса главата си. Закрачи напред-назад из „Черния глиган“, а после, все така неспокоен, излезе на улицата.

Там видя фокусник, поредното забавление в града, който пръскаше струи разноцветна вода от устата си. Фокусничеството беше забранено в колонията Масачузетс, тъй като се смяташе, че е дело на Дявола. Но за Хънтър то бе просто поредното чудачество.

Той се загледа известно време във фокусника, който пръскаше една след друга струи с различни цветове. Накрая отиде при него.

— Искам да науча тайните ти.

— Много прекрасни дами от двора на крал Чарлз са ми казвали същото и са ми предлагали повече от теб.

— Предлагам ти живота ти — каза Хънтър и опря заредения пистолет в бузата му.

— Няма да го направиш — каза фокусникът.

— Напротив, ще го направя.

Няколко минути по-късно Хънтър се намираше в шатрата на фокусника и слушаше обясненията на номера му.

— Нещата не са такива, каквито изглеждат — каза фокусникът.

— Покажи ми — нареди Хънтър.

Фокусникът обясни, че преди представлението гълта хапче, направено от жлъчка на юница и печено тесто.

— Това пречиства стомаха ми, нали разбираш.

— Разбирам. Нататък.

— После правя смес от бразилски орехи и вода и я варя, докато не стане червена. Гълтам и нея преди работа.

— Нататък.

— После изплаквам чашите с бял оцет.

— Нататък.

— А други чаши оставям неизплакнати.

— Нататък.

След това, обясни фокусникът, пиел вода от чистите чаши и връщал съдържанието на стомаха си, получавайки чаши от яркочервено „бордо“. В другите чаши, които били изплакнати с оцет, същата течност ставала „бира“ с тъмнокафяв цвят.

При пиенето и връщането на още вода се получава по-светъл цвят, наричан от фокусника „шери“.

— Други трикове няма. Нещата не са каквито изглеждат, и това го доказва. — Фокусникът въздъхна. — Номерът е да насочиш вниманието към погрешното място.

Хънтър му благодари и отиде да потърси Ендърс.

— Познаваш ли жената, която ни помогна да се измъкнем от „Маршълси“?

— Името й е Ан Шарп.

— Намери я — каза Хънтър. — И събери шестима от най-добрите хора за лодката.

— Защо, капитане?

— Ще идем на гости на Сансон.

38.

Свирепият смъртоносен французин Андре Сансон не беше свикнал да изпитва страх и не се уплаши, когато видя потеглящата от брега лодка. Огледа я внимателно; от това разстояние виждаше, че в нея има шестима гребци и двама души на носа, но не можеше да определи кои са.

Очакваше някакъв номер. Англичанинът Хънтър беше коварен и щеше да използва коварството си, стига да можеше. Сансон знаеше, че не е умен като него. Собствените му таланти бяха по-животински, по-материални. Въпреки това беше уверен, че не съществува номер, който Хънтър би могъл да му изиграе. Беше сам на кораба и щеше да си остане сам и в безопасност до падането на нощта. Но по здрач щеше да получи свободата си или ще унищожи кораба.

А Сансон знаеше, че Хънтър за нищо на света не би позволил корабът да потъне. Беше положил огромни усилия, за да се добере до това съкровище. Би направил всичко, за да го задържи — дори би се съгласил да освободи Сансон. Французинът се чувстваше уверен.

Продължи да се вглежда в лодката. Когато тя приближи, Сансон видя на носа самия Хънтър заедно с някаква жена. Какво можеше да означава това? Заболя го главата от чудене какво ли е замислил англичанинът.

Но накрая се задоволи с мисълта, че номерата са невъзможни. Хънтър бе умен, но и това си имаше граници. А и би трябвало да знае, че дори от това разстояние може да бъде свален толкова бързо и просто, както човек прогонва кацнала на ръкава му муха. Сансон можеше да го убие, ако искаше. Но нямаше причина да го прави. Искаше единствено свободата си и оправдаване. А за целта Хънтър му трябваше жив.

Лодката приближи и Хънтър му махна весело.

— Сансон, свиньо френска!

Сансон му махна в отговор и се ухили.

— Хънтър, английска овча красто! — извика той с приветливост, каквато изобщо не изпитваше. Бе доста напрегнат и напрежението му се засили, когато си даде сметка колко небрежно се държи Хънтър.

Лодката достигна „Ел Тринидад“. Сансон се наведе леко над релинга, показвайки им арбалета си. Но не искаше да се навежда прекалено много, макар да изгаряше от желание да погледне в лодката.

— Защо си тук, Хънтър?

— Донесох ти подарък. Може ли да се качим?

— Само вие двамата — каза Сансон и отстъпи от релинга. Изтича бързо до другия борд, за да види дали не приближава втора лодка. Но в спокойната вода обикаляха само перките на акулите.

Обърна се и чу двама души да се катерят по борда на кораба. Насочи арбалета, когато жената се появи. Беше млада и адски красива. Усмихна му се почти свенливо и отстъпи встрани, за да направи място на Хънтър. Хънтър спря и погледна Сансон, който стоеше на двадесет крачки от него, стиснал арбалета.

— Не бих го нарекъл радушно посрещане — отбеляза Хънтър.

— Трябва да ме извиниш — отвърна Сансон. Погледна към момичето, после отново към Хънтър. — Направи ли нещо за изпълняване на исканията ми?

— Действам по въпроса. В момента сър Джеймс подготвя документите. Ще ти бъдат доставени след няколко часа.

— А каква е целта на това посещение?

Хънтър се изсмя.

— Сансон, знаеш, че съм практичен човек — рече той. — Знам, че държиш всички козове. Трябва да се съглася с всичко, което кажеш. Този път се показа твърде хитър дори за мен.

— Знам — отвърна Сансон.

— Някой ден — рече Хънтър и очите му се присвиха — ще те намеря и ще те убия. Обещавам ти. Но засега ти спечели.

— Това е някакъв трик — каза Сансон. Изведнъж осъзна, че нещо изобщо не е наред.

— Не е трик — отвърна Хънтър. — А мъчение.

— Мъчение ли?

— Точно така — каза Хънтър. — Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Така че за да прекараш следобеда приятно, ти доведох тази жена. Със сигурност ще се съгласиш, че е изключителна чаровница — за англичанка. Ще ти я оставя тук. — Хънтър се разсмя. — Ако ти стиска.

Сега бе ред на Сансон да се засмее.

— Хънтър, ти си слуга на самия Дявол. Не мога да имам жената и в същото време да си отварям очите на четири.

— Нека английската й прелест те измъчва — каза Хънтър, поклони се леко и прескочи релинга.

Сансон се заслуша в глухите удари на краката му по корпуса и чу как той скочи в лодката. След това Хънтър даде заповед да потеглят и се чу плясъкът на греблата.

Това е номер, помисли си Сансон. Хънтър искаше да го изиграе. Погледна жената — сигурно беше въоръжена.

— Лягай — изръмжа й той.

Тя го погледна объркано.

— Лягай! — повтори той и тропна с крак по палубата.

Тя легна, а Сансон приближи предпазливо и я претърси през дрехите. Нямаше оръжия. Но въпреки това бе сигурен, че това е номер.

Отиде при релинга и погледна към лодката, която се връщаше към брега. Хънтър стоеше на носа, обърнат към сушата, без да поглежда назад. Гребците бяха шестима. Всичко бе както на идване.

— Мога ли да стана? — попита момичето и се изкиска.

Сансон се обърна към нея.

— Да, ставай.

Тя се изправи и оправи дрехите си.

— Харесвам ли ви?

— За английска свиня — грубо отвърна той.

Без да каже нито дума повече, тя започна да се съблича.

— Какво правиш? — остро попита Сансон.

— Капитан Хънтър каза, че трябва да си сваля дрехите.

— Аз пък ти казвам да ги оставиш там, където са си — изръмжа Сансон. — И отсега нататък ще правиш каквото ти заповядам.

Огледа хоризонта във всички посоки. Виждаше се само отдалечаващата се лодка.

Трябва да е някакъв трик, помисли си Сансон. Трябва.

Отново погледна момичето. Тя облиза устни. Привлекателно създание. Къде ли можеше да я изчука? Къде щеше да е в безопасност. Даде си сметка, че ако се качат на надстройката на кърмата, ще може да наблюдава във всички посоки и пак да се наслади на английската курва.

— Ще се възползвам от капитан Хънтър — рече той. — И от теб също.

И я поведе към кърмата. Няколко минути по-късно отново получи изненада — това малко създание бе пищяща, страстна мръсница, която викаше, охкаше и забиваше нокти, за най-голямо удоволствие на Сансон.

— Толкова ти е голям! — ахна тя. — Не знаех, че на французите са им толкова големи!

Пръстите й болезнено одраха гърба му. Сансон беше щастлив.

Нямаше да е толкова щастлив, ако знаеше, че писъците й от удоволствие — които бяха щедро платени — представляваха сигнал за Хънтър, който висеше над ватерлинията на въжената стълба и гледаше бледите тела на акулите, които се стрелкаха във водата около него.

Хънтър висеше там, откакто лодката беше потеглила. На носа й имаше плашило, скрито преди това под седалките и извадено, докато Хънтър беше на борда.

Всичко бе минало точно според плана му. Сансон не бе посмял да се вглежда прекалено внимателно в лодката, а веднага щом тя потегли обратно, му се наложи да изгуби няколко минути, за да претърси момичето. Когато отново отиде да наблюдава лодката, тя се беше отдалечила достатъчно, за да не може той да разпознае плашилото. Ако беше погледнал директно надолу, щеше да види висящия там Хънтър. Но нямаше причина да го прави — пък и момичето бе инструктирано да го разсее колкото се може по-скоро.

Хънтър вися на въжетата доста време, преди да чуе страстните викове. Идваха откъм кърмата, точно както очакваше. Внимателно се изкатери до оръдейните люкове и се промъкна на долната палуба на „Ел Тринидад“.

Не беше въоръжен и първата му работа бе да си намери оръжия. Тръгна към склада, намери къс кинжал и два пистолета, които зареди много внимателно. После взе един арбалет и опъна тетивата му. Едва тогава тръгна по стълбата към горната палуба. Там спря.

Погледна към кърмата и видя Сансон да стои до момичето. Тя оправяше дрехите си, а французинът оглеждаше хоризонта. Беше се отдал на страстта само за няколко минути, но те бяха фатални. Хънтър гледаше как Сансон слиза по стълбата и крачи по палубата. Погледна на една страна, после на друга.

И изведнъж спря.

Погледна отново.

Хънтър знаеше какво гледа. Беше видял мокрите следи по корпуса, оставени от дрехите му. Те водеха до люковете на оръдията.

Сансон се обърна рязко.

— Кучка! — изкрещя той и стреля с арбалета по момичето, което още стоеше на кърмата. Беше разгорещен и не улучи. Тя изпищя и се скри долу. Сансон понечи да се втурне след нея, но като че ли размисли. Спря и презареди арбалета. После зачака, като се ослушваше.

Чуха се стъпките на бягащото момиче, после се затръшна врата. Хънтър предположи, че Ан Шарп се е заключила в някоя от каютите. Засега би трябвало да е в относителна безопасност.

Сансон се върна в средата на палубата и застана до гротмачтата.

— Хънтър — извика той. — Хънтър, знам, че си тук.

И се разсмя.

Засега преимуществото бе на негова страна. Стоеше до мачтата и знаеше, че се намира извън обсега на всеки пистолет от всяко разстояние. Чакаше. Обиколи предпазливо мачтата, като въртеше бавно глава. Беше нащрек, отваряше си очите на четири. Беше готов за всякаква тактика.

Хънтър действа нелогично — стреля с двата пистолета. Едната сачма се заби в гротмачтата и от нея се разлетяха трески, а втората улучи Сансон в рамото. Французинът изпъшка, но сякаш изобщо не забеляза раната. Завъртя се и стреля с арбалета. Стрелата профуча покрай Хънтър и се заби в стълбата.

Хънтър се втурна надолу по стълбите, а Сансон се затича след него. Зърна го за миг — беше извадил пистолетите си и ги бе насочил напред.

Хънтър се скри зад стълбата и затаи дъх. Видя как Сансон слезе тичешком и мина точно над главата му.

Французинът се озова на оръдейната палуба с гръб към Хънтър.

— Не мърдай — каза му Хънтър с леден глас.

Сансон не се подчини. Обърна се и стреля с двата пистолета.

Сачмите изсвириха над главата на Хънтър, който беше приклекнал. Той се изправи с готов за стрелба арбалет.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат — каза той.

Сансон се ухили и вдигна ръце.

— Хънтър, приятелю. Беззащитен съм.

— Нагоре — с безизразен тон заповяда Хънтър.

Сансон тръгна по стълбата с вдигнати ръце. Хънтър видя ножа в колана му. Лявата ръка на французина посегна към него.

— Недей.

Ръката замръзна.

— Нагоре.

Сансон продължи, следван от Хънтър.

— Все пак ще те спипам, приятелю.

— Най-много да напипаш кол в задника си — обеща му Хънтър.

Двамата се качиха на горната палуба. Сансон отстъпи към мачтата.

— Трябва да поговорим. Трябва да бъдем разумни.

— Защо? — попита Хънтър.

— Защото скрих половината съкровище. Виж — каза Сансон и докосна златната монета на шията си. — Тук отбелязах къде се намира то. Съкровището от „Касандра“. Не те ли интересува?

— Интересува ме.

— Добре тогава. Имаме причина да преговаряме.

— Ти се опита да ме убиеш — каза Хънтър. Арбалетът в ръцете му не трепваше.

— Не би ли сторил същото на мое място?

— Не.

— Разбира се, че би го направил — рече Сансон. — Абсолютно дебелоочие е да го отричаш.

— Може би щях — каза Хънтър.

— Значи помежду ни няма изгубена любов.

— Не бих се изпречил на пътя ти.

— Щеше, ако имаше възможност.

— Не — каза Хънтър. — У мен има нещо, наречено чест…

Точно тогава зад него се разнесе женски глас:

— О, Чарлз, спипал си го…

Хънтър се обърна едва-едва, за да погледне към Ан Шарп, и в същия миг Сансон се хвърли напред.

Хънтър стреля автоматично. Тетивата избръмча, стрелата полетя със свистене през палубата. Улучи Сансон в гърдите, вдигна го във въздуха и го закова за гротмачтата. Французинът размаха ръце и потръпна.

— Постъпи несправедливо — изпъшка Сансон, от устните му капеше кръв.

— Напълно си го заслужи — отвърна Хънтър.

След миг Сансон издъхна и главата му клюмна напред. Хънтър извади стрелата и тялото падна на палубата. Той свали от шията му златната монета с надрасканата на нея карта на съкровището. Ан Шарп бе притиснала ръка към устата си и гледаше как Хънтър извлачи трупа до релинга и го хвърли през борда.

Тялото се понесе по водата.

Акулите започнаха да обикалят предпазливо около него. После една приближи и откъсна парче месо. Последва я втора, после трета; водата се покри с кървава пяна. Това продължи само няколко минути, след което кръвта се разнесе и повърхността отново се успокои. Хънтър извърна очи.