Пиратски ширини

32.

Хънтър се събуди от неспокойния си сън със странното чувство, че нещо не е наред. Надигна се в леглото и осъзна, че всичко е по-тихо — клатушкането на кораба вече не беше така диво и вятърът бе стихнал до шепот.

Забърза към палубата, навън ръмеше ситен дъжд. Видя, че морето е по-спокойно и видимостта се е увеличила. Ендърс, който все още стоеше зад руля, изглеждаше полумъртъв, но беше ухилен.

— Здравата го изстискахме, капитане — рече той. — Не остана много от коритото, но се справихме.

Посочи дясно на борд. Там имаше суша — нисък, сив профил на остров.

— Кой е островът? — попита Хънтър.

— Не знам — отговори Ендърс. — Но ще се доберем до него.

Корабът им бе подмятан два дни и две нощи от бурята и нямаха никаква представа къде се намират. Приближиха малкия остров — нисък, обрасъл с шубраци и неприветлив. Дори от това разстояние виждаха гъсто растящите кактуси покрай брега.

— Предполагам, че сме слезли надолу по Наветрените острови — рече Ендърс, присвивайки преценяващо очи. — Вероятно сме недалеч от Бока дел Драгон, а в тези води няма отмора. — Въздъхна. — Поне да се виждаше слънцето, за да се ориентираме.

Бока дел Драгон — или Пастта на дракона — беше ивицата вода между Наветрените Кариби и крайбрежието на Южна Америка. Районът бе прочут и от него се страхуваха, макар че в момента морето изглеждаше сравнително спокойно.

Въпреки тихото море „Ел Тринидад“ се клатушкаше като пияница. Все пак успяха с раздраните си платна да заобиколят южния нос на острова и да намерят хубав залив на западната страна. Беше защитен и имаше пясъчно дъно, където можеха да наклонят кораба на една страна и да го ремонтират. Акостираха и изтощеният екипаж слезе на сушата, за да си почине.

Следващите три дни бяха добри. Екипажът работеше здравата върху кораба и поправи пораженията под ватерлинията и рангоута. При претърсването на кораба не намериха дърва на борда. Обикновено галеон с размерите на „Ел Тринидад“ носеше допълнителен рангоут и мачти в трюма, но те бяха свалени от испанците, за да се освободи повече място за товара. Хората на Хънтър трябваше да се справят с подръчни материали.

Ендърс проведе наблюдения на слънцето с астролаба си и определи географската им ширина. Намираха се недалеч от испанските твърдини Картахена и Марикаибо на брега на Южна Америка. Но като се изключи това, нямаха представа на кой остров са попаднали и затова го кръстиха Безименен.

Хънтър се чувстваше уязвим, докато „Ел Тринидад“ беше килнат на една страна, негоден за плаване. Ако ги нападнеха сега, здравата щяха да загазят. Въпреки това нямаше причини да се страхува. Островът явно беше необитаем, както и двете малки островчета южно от него.

Около Безименния обаче витаеше нещо враждебно и отблъскващо. Земята бе суха и гъсто обрасла с кактуси, които на места образуваха същински гори. Птици с ярки разноцветни пера цвърчаха високо из буйната зеленина и крясъците им се носеха по вятъра. Самият вятър никога не спираше; беше горещ и влудяващ, духаше със скорост най-малко десет възела денем и нощем, като затихваше за кратко само по зазоряване. Хората започнаха да свикват да работят и спят при постоянния му вой.

Нещо в това място накара Хънтър да постави постове около кораба и пръснатите лагерни огньове на екипажа. Каза си, че мярката е с цел да заздрави дисциплината сред моряците, но в действителност имаше лошо предчувствие. На четвъртата вечер, по време на вечеря, определи постовете за през нощта. Ендърс щеше да поеме първата смяна; той самият щеше да пази втори, а Белоус трябваше да го смени. Изпрати човек да уведоми Ендърс и Белоус. Морякът се върна час по-късно.

— Прощавай, капитане — рече той. — Не мога да открия Белоус.

— Как така не можеш да го откриеш?

— Няма го никакъв, капитане.

Хънтър огледа шубраците покрай брега.

— Заспал е някъде — рече той. — Намерете го и ми го доведете. Ще има да съжалява.

— Слушам, капитане — отвърна мъжът.

Но при претърсването на залива не откриха нито следа от Белоус. В сгъстяващия се мрак Хънтър прекрати издирването и събра хората си около огньовете. Преброи тридесет и четирима, в това число испанските пленници и лейди Сара. Заповяда им да не се отдалечават от огньовете и избра друг, който да поеме смяната на Белоус.

Нощта мина без произшествия.

На сутринта Хънтър поведе група да търсят дървесина. На Безименния нямаше дървета, затова той потегли с десет въоръжени мъже към по-близкия остров на юг. Поне от разстояние той приличаше на техния и Хънтър не очакваше да намерят нещо.

Но се чувстваше длъжен да провери.

Акостира на източния бряг и поведе отряда си към вътрешността, проправяйки си път през гъстите кактуси, които закачаха и късаха дрехите им. Изкачиха едно възвишение преди пладне и оттам направиха две открития.

Първо, ясно се виждаше следващият остров по веригата, която се простираше на юг. Във въздуха се издигаха половин дузина тънки струйки дим — островът несъмнено бе обитаем.

По-интересни обаче бяха покривите на някакво село покрай западния бряг на острова, на който се намираха. Доколкото можеше да се прецени оттук, постройките имаха грубия вид на испански аванпост.

Хънтър предпазливо поведе хората си към селото. С готови за стрелба мускети те се запромъкваха от кактус на кактус. Когато бяха съвсем наблизо, един от хората му неволно натисна спусъка; гърмежът отекна и се понесе по вятъра. Хънтър изруга и зачака в селото да настане паника.

Не последва нищо. Нямаше никакви признаци на живот.

След кратко изчакване поведе хората си към селото. Почти незабавно разбра, че мястото е изоставено. Къщите бяха празни. Хънтър влезе в първата, но не откри нищо, освен Библия на испански и две проядени от молци одеяла, застилащи груби счупени легла. Тарантули забързаха към тъмните ъгълчета.

Хънтър излезе на улицата. Хората му тихомълком минаваха от къща на къща, но излизаха с празни ръце и клатеха глави.

— Може би са били предупредени за идването ни — предположи един моряк.

Хънтър поклати глава.

— Виж залива.

В залива имаше малки лодки, привързани на плиткото, които се поклащаха на слабите вълни. Ако селяните бяха побягнали, със сигурност щяха да го направят по вода.

Нямаше смисъл да изоставят лодки.

— Вижте тук — каза друг моряк, който стоеше на плажа.

Хънтър отиде при него. В пясъка имаше дълги и дълбоки бразди — следи от тесни лодки или може би канута, издърпани на сушата. А също и множество отпечатъци от боси стъпала. И някакви червеникави петна.

— Това кръв ли е?

— Не зная.

В северната част на селището имаше църква, скована грубо като останалите постройки. Хънтър и хората му влязоха. Вътре всичко беше разбито и стените бяха оплискани с кръв. Тук бе имало клане, но не много скоро. Бяха минали най-малко няколко дни. От вонята на засъхнала кръв им се догади.

— Какво е това?

Хънтър отиде до моряка, който се взираше в някаква кожа на земята. Беше жилава и люспеста.

— Прилича на крокодилска.

— Да, но откъде е.

— Не оттук — каза Хънтър. — Тук няма крокодили.

Вдигна кожата. Беше на голямо животно, дълго най-малко пет фута. Малко карибски крокодили достигаха такива размери; крокодилите от блатата във вътрешността на Ямайка бяха само три или четири фута.

— Одрана е преди доста време — каза Хънтър.

Огледа внимателно кожата. Около главата имаше пробити дупки, през които минаваше ремък от сурова кожа, сякаш е била носена на нечии рамене.

— Проклет да съм. Гледайте, капитане.

Хънтър погледна към съседния остров на юг. Димът от огньовете, който бяха видели, бе изчезнал. Вместо него се чуваше слабо думкане на барабани.

— По-добре да се връщаме — каза Хънтър и хората му не възразиха. Тръгнаха бързо под лъчите на следобедното слънце, но им трябваше близо час, за да се доберат до лодката си на източния бряг. Когато стигнаха, намериха още една загадъчна следа от кану по пясъка.

И още нещо.

Недалеч от лодката им имаше малък участък, ограден с камъни и с изгладен пясък. В центъра му от пясъка стърчаха пет пръста.

— Заровена ръка — каза един от моряците. Пресегна се и дръпна единия пръст.

Пръстът излезе от пясъка, а морякът така се стресна, че го изпусна и отскочи назад.

— Рани Божии!

Сърцето на Хънтър заблъска в гърдите му. Той погледна към хората си. Те трепереха.

— Хайде стига — каза той, наведе се и издърпа пръстите един по един. Постави ги в разтворената си длан. Моряците ги зяпнаха ужасени.

— Какво означава това, капитане?

Нямаше представа. Прибра пръстите в джоба си и рече:

— Връщаме се при галеона. Ще видим.

Вечерта седеше пред огъня и се взираше в осветените от пламъците пръсти. Лазю бе тази, която даде отговор на въпроса, който измъчваше всички.

— Виж краищата — каза тя и посочи грубия начин, по който пръстите бяха отрязани от дланта. — Работа на карибци, няма съмнение.

— Карибци? — смаяно повтори Хънтър.

Карибските индианци, някога така войнствени и обитавали толкова много карибски острови, вече се бяха превърнали в нещо като мит, бяха останали в миналото. Всички индианци в Карибско море бяха изтребени от испанците през първите сто години от господството им тук. Във вътрешните райони на някои затънтени острови понякога се откриваха неколцина мирни араваки, живеещи в бедност и мръсотия. Кръвожадните карибци обаче отдавна бяха изчезнали.

Или поне така се твърдеше.

— Откъде знаеш? — попита Хънтър.

— От разрезите — отвърна Лазю. — Пръстите не са отрязани с метално острие. А с каменни ножове.

Хънтър безуспешно се опита да проумее новата информация.

— Трябва да е някакъв донски трик, за да ни уплашат — рече той. Но сам не беше убеден в думите си. Всичко съвпадаше — следите от кану, крокодилската кожа с ремъка.

— Карибците са канибали — безизразно каза Лазю. — Но оставят пръсти като предупреждение. Такъв е обичаят им.

Ендърс дойде при огъня.

— Ще прощавате, капитане, но мис Алмънт не се върна.

— Какво?

— Не се върна, сър.

— Откъде?

— Пуснах я да отиде във вътрешността — окаяно отвърна Ендърс и посочи към тъмните кактуси отвъд огньовете около кораба. — Искаше да набере плодове и ягоди, май е вегетарианка…

— Кога я пусна да отиде?

— Следобед, капитане.

— И още не се е върнала?

— Пуснах я с двама моряци — каза Ендърс. — Изобщо не съм си помислил…

Млъкна.

В тъмното се разнесе далечно думкане на индиански барабани.

33.

Хънтър седеше в първата от трите лодки, вслушваше се в тихия плясък на вълните по борда и се взираше в нощта към приближаващия остров. Тътенът на барабаните бе станал по-силен и вече се виждаше слабото трептене на огън на сушата.

— Не ядат жени — каза седящата до него Лазю.

— Значи имаш късмет — отвърна Хънтър.

— Лейди Сара също.

Лазю се изкиска в тъмното.

— Казват, че карибците не ядат и испанци. Били много жилави. Холандците били тлъсти, но безвкусни, англичаните блудкави, а французите — възхитителни. Вярно е, не мислиш ли?

— Трябва да я върнем — мрачно рече Хънтър. — Нужна ни е. Как ще кажем на губернатора, че сме спасили племенницата му само за да я откраднат някакви диваци за барбекю?

— Нямаш никакво чувство за хумор — отбеляза Лазю.

— Не и тази вечер.

Погледна назад към другите лодки, които ги следваха в тъмното. Беше взел общо двадесет и седем души. Ендърс беше оставен при „Ел Тринидад“, за да го ремонтира колкото се може по-бързо на светлината на огньовете. Кормчията беше истински факир с корабите, но Хънтър искаше прекалено много от него. Дори да успееха да избягат с лейди Сара, нямаше да са в състояние да напуснат Безименен най-малко още един ден, ако не и повече. А през това време индианците можеха да ги нападнат.

Усети как лодката застърга по пясъчното дъно. Хората му скочиха в дълбоката до коляно вода.

— Всички да слизат, освен Чифутина — прошепна Хънтър. — Внимавайте с него.

Минута по-късно Чифутина стъпи предпазливо на сушата, прегърнал безценния си товар.

— Намокри ли се? — прошепна Хънтър.

— Не мисля — отвърна дон Диего. — Внимавах. — Примигна със слабите си очи. — Не виждам добре.

— Върви след мен.

Хънтър поведе групата към вътрешността на острова. Другите две лодки стоварваха въоръжените си екипажи на брега. Мъжете се запромъкваха като сенки към кактусите. Нощта беше безлунна и много тъмна. Не след дълго те бяха вече дълбоко във вътрешността и се движеха към огньовете и думкащите барабани.

Карибското село се оказа много по-голямо, отколкото Хънтър очакваше — дузина колиби от кал със сламени покриви, подредени в полукръг около горящи огньове. Воините, боядисани в зловещо червено, танцуваха и виеха, хвърляйки дълги разкривени сенки. Неколцина носеха крокодилски кожи, нахлузени на главите им; други вдигаха човешки черепи високо във въздуха. Всички бяха голи. Припяваха монотонно някакво зловещо заклинание.

Обектът на танца им можеше да се види над огъня. Там, върху мрежа от зелени разцепени дървета, лежеше торсът на моряк — изкормен, без ръце и крака. Недалеч група жени чистеха вътрешностите му.

Хънтър не виждаше никъде лейди Сара. Но след малко Мавъра посочи встрани и той я видя да лежи на земята до огъня. Косата й бе омазана с кръв. Не помръдваше. Може би беше мъртва.

Хънтър погледна към хората си. На лицата им бяха изписани ужас и ярост. Той прошепна няколко думи на Лазю, след което се запромъква с Баса и дон Диего по периферията на лагера.

Тримата влязоха в една колиба с готови за действие ножове. Колибата бе пуста. От тавана се поклащаха черепи и се чукваха един в друг на вятъра. В ъгъла имаше кошница с кости.

— Бързо — каза Хънтър, без да обръща внимание на всичко това.

Дон Диего нагласи своята гренада в средата на помещението и запали фитила. Тримата се измъкнаха навън и се придвижиха до отсрещния край на селището. Дон Диего запали фитила на втора гренада и зачака.

Първата експлозия имаше зашеметяващ ефект. Колибата се пръсна на хиляди фрагменти; изненаданите воини с цвят на варени раци завиха от ужас. Дон Диего подхвърли втората гренада в огъня и тя експлодира миг по-късно. Воините зареваха, когато в телата им се забиха парчета стъкло и метал.

В същото време хората на Хънтър откриха огън от гъсталака.

Хънтър и Мавъра се промъкнаха, взеха тялото на лейди Сара Алмънт и отново се върнаха в храстите. Навсякъде около тях карибските воини пищяха и виеха в предсмъртна агония. Сламените покриви на колибите се подпалиха. Скоро селището се превърна в огнен пъкъл.

Отстъплението им бе бързо и безпорядъчно. Огромният Баса носеше англичанката с лекота. Изведнъж тя изстена.

— Жива е — каза Хънтър.

Лейди Сара изстена отново.

В енергичен тръс моряците забързаха обратно към плажа и лодките. Измъкнаха се от острова без повече инциденти.

По зазоряване стигнаха благополучно при кораба. Ендърс предаде работата по галеона на Хънтър, за да се погрижи за раните на жената. Докладва преди пладне.

— Ще оживее. Получила е гаден удар по главата, но не е сериозно. — Ендърс погледна към кораба. — Иска ми се да можехме да се махнем оттук.

Хънтър бе направил всичко по силите си, за да могат да отплават. Но по кораба оставаше още много работа — гротмачтата бе все още слаба, нямаше гротмарс; фокмачтата напълно липсваше, а под ватерлинията зееше голяма дупка. Бяха свалили повечето дъски от палубата, за да ги използват за кърпенето, и скоро щяха да започнат с части от долната оръдейна палуба. Но въпреки това напредваха бавно.

— Няма да можем да отплаваме преди утре сутрин — каза Хънтър.

— Нощта ме тревожи — рече Ендърс и се загледа към острова. — Сега е тихо, но не ми се иска да прекарам нощта тук.

— На мен също — каза Хънтър.

Продължиха да работят и през нощта. Изтощените моряци се разминаха със съня в трескавото желание да завършат по-бързо поправките. Беше разположена засилена охрана, което забавяше работата, но Хънтър я сметна за необходима.

Към полунощ барабаните задумкаха отново и продължиха да бият близо час. След това настъпи злокобна тишина.

Хората бяха изнервени; не желаеха да работят и Хънтър трябваше да ги подканва да продължат. Преди зазоряване той помагаше на един моряк да пренесат греда, когато мъжът се плесна по врата и рече:

— Проклети комари.

А после на лицето му се изписа странна физиономия, той се свлече на земята, закашля се и умря.

Хънтър се наведе над него. Погледна врата му и видя малка точица с една-единствена капка кръв. Но въпреки това морякът бе мъртъв.

Някъде от носа на кораба се чу писък и друг моряк падна мъртъв на пясъка. Екипажът изпадна в смут; стражите се връщаха тичешком при кораба; работещите по галеона се скриха зад корпуса му.

Хънтър отново погледна към мъртвеца в краката си. И тогава видя нещо в ръката му. Мъничка стрела с перо и връх като карфица.

Отровни стрели.

— Идат! — извикаха постовите.

Мъжете се хвърлиха към парчета дърво и отломки, към всичко, което можеше да предложи някакво прикритие. Зачакаха напрегнато, но никой не се появи. От храстите и кактусите покрай брега не се чуваше нито звук.

Ендърс се промъкна до Хънтър.

— Да продължим ли работа?

— Колко души изгубихме?

— Питърс, сър. — Ендърс погледна надолу. — И Максуел ей там.

Хънтър поклати глава.

— Не мога да губя повече хора. — Екипажът му бе стопен до тридесет души. — Ще изчакаме да се зазори.

— Ще предам — каза Ендърс и изпълзя настрани. В същото време се чу свистене и една стреличка се заби в дървото до ухото на Хънтър. Той приклекна отново и зачака.

Нищо не се случи до изгрев-слънце, когато боядисаните в червено мъже излязоха от храстите и се изсипаха с нечовешки крясъци на плажа. Хората на Хънтър отвърнаха с мускетен залп. Дузина диваци изпопадаха на пясъка, а останалите отново изчезнаха в гъсталаците.

Хънтър и хората му чакаха приклекнали до пладне. Нападението не се повтори и Хънтър предпазливо даде заповед работата да продължи. Самият той поведе малък отряд към вътрешността. Диваците бяха изчезнали безследно.

Моряците се върнаха при кораба. Бяха измъчени, изтощени и едва се движеха. Ендърс обаче бе весел.

— Стискай палци и благодари на провидението — каза му той. — Скоро ще отплаваме.

Шумът от ремонта започна отново и Хънтър отиде да види лейди Сара.

Тя лежеше на пясъка и се взираше в него, докато приближаваше.

— Мадам, как се чувствате? — попита той.

Тя продължаваше да го гледа, без да отговори. Очите й бяха отворени, но не го виждаше.

— Мадам?

Отговор не последва.

— Мадам?

Махна с ръка пред лицето й. Тя дори не мигна. Не показа с нищо, че го е забелязала.

Той се отдалечи, като клатеше глава.

Пуснаха „Ел Тринидад“ на вода при вечерния прилив, но не можеха да излязат от залива до сутринта. Хънтър крачеше по палубата, като държеше брега под око. Барабаните отново бяха започнали да думкат. Беше много уморен, но не отиде да спи. От време на време смъртоносните стрелички изсвистяваха във въздуха. Никой не беше улучен, а Ендърс, който пълзеше по кораба като зорка маймуна, обяви, че е удовлетворен, ако не и напълно доволен, от състоянието на галеона.

В ранни зори вдигнаха котвата на кърмата и се насочиха към открити води. Хънтър беше нащрек — очакваше да бъдат нападнати от флот канута с червени воини. Сега можеше да им даде да опитат от гюлетата му и с нетърпение очакваше такава възможност.

Индианците обаче не нападнаха и когато „Ел Тринидад“ вдигна платна и Безименният остров изчезна зад тях, цялата тази случка започна да избледнява като лош сън. Хънтър беше ужасно уморен. Заповяда на повечето моряци да поспят, оставяйки Ендърс на руля само с няколко души екипаж.

Ендърс бе разтревожен.

— Боже мой, непрекъснато се тревожиш — рече Хънтър. — Току-що се измъкнахме от диваците, имаме кораб под краката и спокойни води пред нас. Кога ще решиш, че това е достатъчно?

— Да, водата е спокойна — отвърна Ендърс. — Но сега сме в Бока дел Драгон, не забравяй. А това не е място за минимален екипаж.

— Хората трябва да поспят — отвърна Хънтър и слезе долу.

Моментално се строполи в нагорещената, задушна каюта и потъна в неспокоен сън. Сънуваше мъчителен кошмар, в който корабът му се бе преобърнал в Бока дел Драгон, където водите бяха най-дълбоки в цялото Западно море. Потъваше, а водата отначало бе синя, после черна…

Стресна се от женски вик. Изтича на палубата. Цареше сумрак и вятърът бе съвсем лек; платната на „Ел Тринидад“ се издуваха и се обагряха с червеникавото сияние на залеза. Лазю беше сменила Ендърс на руля. Посочи към морето.

— Виж там.

Хънтър погледна. Отляво водата кипеше под повърхността и нещо сияещо с бледа синьо-зелена светлина приближаваше бързо към тях.

— Драконът — каза Лазю. — Следва ни вече цял час.

Светещото създание приближи и заплува до кораба, намалявайки скорост, за да се изравни с „Ел Тринидад“. Беше огромно, гигантска торба фосфоресцираща плът с дълги пипала, продължаващи далеч назад.

— Не! — изкрещя Лазю и рулят се завъртя бясно в ръцете й. Корабът се разтресе ужасно. — Напада ни!

Хънтър сграбчи руля с две ръце, но някаква могъща сила беше хванала кормилото и го движеше. Хънтър беше отхвърлен назад към планшира и от удара остана без въздух. На палубата изтичаха моряци, привлечени от крясъка на Лазю. Чуха се ужасени викове: „Кракен! Кракен!“.

Хънтър се изправи точно когато едно лигаво пипало се стрелна от водата и се уви около кръста му. Остри смукала разкъсаха дрехите му и го повлякоха към релинга. Усети студената плът на създанието. Преодоля отвращението си и започна да сече пипалото с кинжала си. Създанието притежаваше изумителна сила и го вдигна високо във въздуха. Хънтър забиваше кинжала отново и отново, а по краката му потече зеленикава кръв.

И тогава, най-неочаквано, пипалото го пусна и той падна на палубата. Изправи се и видя пипала навсякъде, виеха се като змии над кърмата и високо над задната палуба. Един моряк бе уловен и се загърчи във въздуха. Създанието го захвърли почти презрително във водата.

— По-бързо долу! Долу! — изрева Ендърс.

Някъде от средата на кораба се чу стрелба на мускети. Моряците се надвесваха над релинга и стреляха в нещото.

Хънтър отиде в края на кърмата и погледна ужасната картина. Издутото тяло на създанието бе точно зад кораба и безбройните му пипала бяха хванали „Ел Тринидад“ на дузина места, мятайки се като камшици във всички посоки. Цялото животно светеше в зеленикаво в сгъстяващия се мрак. Пипалата му се плъзнаха през прозорците на задните каюти.

Внезапно Хънтър се сети за лейди Сара и се втурна надолу. Намери я в каютата й, стоеше с каменна физиономия.

— Мадам, елате…

В същия миг дебелото стъкло на прозореца се пръсна и огромно като ствол на дърво пипало се замята в каютата. Уви се около едно оръдие и го задърпа; оръдието се отскубна от скобите си и се затъркаля през помещението. Там, където го бяха докоснали роговите смукала, в блестящия жълт метал имаше дълбоки драскотини.

Лейди Сара изпищя.

Хънтър намери брадва и започна да сече извиващото се пипало. В лицето му бликна противна зелена кръв. Смукалата издраскаха бузата му, разкъсвайки кожата. Пипалото се дръпна и отново се стрелна напред, уви се като светеща зелена примка около крака му и го събори. Хънтър се повлече по пода към прозореца. Заби брадвата в дъските, за да се задържи, но тя се освободи и лейди Сара изпищя отново, когато той бе изхвърлен през вече счупения прозорец над кърмата на кораба.

Няколко секунди Хънтър се носи из въздуха, подмятан от увитото около крака му пипало, подобно на парцалена кукла в ръцете на дете. После беше стоварен върху кърмата на „Ел Тринидад“. Вкопчи се с една ръка в релинга, а с другата продължи да сече, докато пипалото най-сетне го пусна.

Хънтър се оказа свободен, съвсем близо до създанието, около което водата кипеше. Бе зашеметен от размерите му. То сякаш ядеше кораба, хванало здраво кърмата с множеството си пипала. Самият въздух сияеше със зеленикавата светлина, излъчвана от него.

Точно под себе си Хънтър видя огромно око с диаметър пет фута, по-голямо от маса. Не мигаше; беше безизразно; черната зеница, заобиколена от светеща зелена плът, сякаш го разглеждаше безстрастно. Тялото на съществото бе оформено като пика с две плоски перки. Вниманието на Хънтър обаче бе приковано от пипалата.

Още едно от тях се стрелна във въздуха. Хънтър видя смукала с размерите на чиния и шипове по краищата. Понесоха се към него и той се извъртя, за да ги избегне, все така увиснал застрашително от кърмата.

Над него моряците стреляха по чудовището.

— Спрете! — изкрещя Ендърс. — Там е капитанът!

И тогава едно от пипалата шибна Хънтър, той изпусна релинга и падна във водата, точно върху животното.

Започна да се върти и пляска в светещата вода, но после краката му намериха опора. Хънтър буквално стоеше върху създанието! Беше хлъзгаво и лигаво, сякаш бе стъпил върху мях с вода. Кожата — усети я, когато падна на четири крака — бе грапава и студена. Плътта на съществото пулсираше и се движеше под него.

Хънтър запълзя напред, пляскайки във водата, докато не стигна до окото. От толкова близо то беше направо гигантско, като огромна черна дупка в зеленото сияние.

Не се поколеба нито миг. Замахна с брадвата и я заби в заобленото око. Острието отскочи; Хънтър замахна отново и отново. Накрая металът се заби дълбоко. Някаква прозрачна течност изригна като гейзер. Плътта около окото сякаш се сви.

И изведнъж морето стана млечнобяло, опората под краката на Хънтър изчезна, когато създанието потъна, и той се озова в океана, викайки за помощ. Хвърлиха му въже и той го сграбчи точно когато чудовището отново излезе на повърхността. Ударът го запрати във въздуха, високо над белезникавата вода, след което полетя отново надолу и се стовари върху подобното на торба тяло.

Ендърс и Мавъра скочиха през борда с харпуни в ръце. Забиха остриетата дълбоко в тялото на създанието. Високо във въздуха бликнаха струи зелена кръв. Водата сякаш избухна — и съществото изчезна. Чудовището се беше оттеглило в океанските дълбини.

Хънтър, Ендърс и Мавъра се мъчеха да се задържат на повърхността на кипналата вода.

— Благодаря — изпъшка Хънтър.

— Не на мен — отвърна Ендърс и посочи с глава Мавъра. — Черният кучи син ме бутна.

Баса се ухили безмълвно.

Високо над тях „Ел Тринидад“ започна да обръща, за да ги прибере.

— Знаеш ли — каза Ендърс, докато тримата се държаха над водата, — когато се върнем в Порт Роял, никой няма да ни повярва.

Хвърлиха им въжета и ги измъкнаха на палубата мокри, кашлящи и изтощени.