Пиратски ширини

20.

Следобедното небе бе изпъстрено с разпокъсани облаци, които посивяваха и потъмняваха с наближаването на вечерта. Въздухът беше влажен и неприятен. Точно тогава Лазю видя първата греда.

„Касандра“ продължи напред и не след дълго се озова сред десетки парчета дърво и останки от корабокрушение. Екипажът хвърли въжета и изкара някои от отломките на борда.

— Прилича на английски — отбеляза Сансон, когато на палубата се появи парче от напречна греда, боядисана в червено и синьо.

Хънтър кимна. Потъналият кораб бе с доста големи размери.

— Станало е неотдавна — рече той. Огледа хоризонта за някакъв знак за оцелели, но не откри нищо. — Нашите приятели доновете са ловували.

Парчетата дърво се блъскаха в корпуса на кораба още четвърт час. Екипажът бе угнетен; моряците не обичаха да виждат следи от подобни унищожения. Извадиха още една опорна греда и от нея Ендърс заключи, че корабът е бил търговски, вероятно бриг или фрегата, дълъг около стотина фута.

Така и не откриха следа от екипажа.

С падането на нощта времето ставаше все по-угнетяващо, докато не задуха шквал13. Горещ дъжд забарабани в мрака по палубата на „Касандра“. Всички подгизнаха и прекараха една мизерна нощ. Към сутринта обаче небето стана ясно и чисто и когато се зазори, те видяха целта си на хоризонта, право пред носа.

От разстояние западната страна на остров Матансерос изглежда изключително негостоприемна. Вулканичните й контури са остри и назъбени и ако се изключи ниската растителност покрай брега, островът изглежда сух, кафяв и пуст, с подаващи се тук-там голи червеникавосиви скали. На него пада малко дъжд и тъй като се намира далеч на изток в Карибско море, ветровете на Атлантика непрекъснато шибат единствения му връх.

Екипажът на „Касандра“ гледаше без никакъв ентусиазъм приближаването на Матансерос. Стоящият на румпела Ендърс се намръщи.

— Септември е — рече той. — Явно никога не е по-зелен и по-гостоприемен от това.

— Така е — отвърна Хънтър. — Определено не е рай. Но на източния бряг има гора и изобилие от вода.

— А също и изобилие от папски мускети — отбеляза Ендърс.

— Както и папско злато — добави Хънтър. — След колко време ще акостираш?

— Вятърът е добър. Най-късно по пладне.

— Насочи се към заливчето — каза Хънтър и посочи единствената вдадена част по западния бряг — тясна ивица вода, известна като Заливът на слепеца.

Хънтър се зае да събере нещата, които трябваше да вземе малката група, която щеше да слезе на сушата. Дон Диего вече вадеше екипировката на палубата. Чифутина се вгледа късогледо в капитана.

— Много мило от страна на доновете — рече той. — Огледали са, но не са взели нищо.

— С изключение на плъховете.

— Ще ни свърши работа и нещо друго. Опосум или каквото и да е дребно животно.

— Ще се наложи — каза Хънтър.

Сансон стоеше на носа и се взираше във върха на Лерес. Оттук той изглеждаше абсолютно отвесен заоблен полукръг от гола червена скала.

— Няма ли обиколен път? — попита той.

— Единствените обиколни проходи ще са охранявани — отвърна Хънтър. — Трябва да минем през върха.

Сансон леко се усмихна. Хънтър отново се върна на кърмата при Ендърс и даде заповед след слизането на групата на брега „Касандра“ да отплава на юг, към съседния остров Рамонас. Там имаше малко заливче с прясна вода и слупът щеше да е защитен от евентуално нападение.

— Знаеш ли мястото?

— Да — отвърна Ендърс. — Знам го. Преди няколко години прекарах там седмица заедно с едноокия капитан Люишъм. Мястото си го бива. Колко време да чакаме там?

— Четири дни. Следобеда на четвъртия ден излез от залива и хвърли котва в дълбока вода. Вдигни платна в полунощ и се върни при Матансерос преди зазоряване на петия ден.

— И после?

— По изгрев-слънце иди право в залива и качи хората на галеона.

— И да мина покрай оръдията на крепостта?

— На петата сутрин те вече няма да представляват проблем за теб.

— Не съм по молитвите — каза Ендърс. — Но се моля да е така.

Хънтър го тупна по рамото.

— Няма от какво да се боиш.

Ендърс погледна към острова, но не се усмихна.

В обедната жега, когато въздухът не помръдваше, Хънтър, Сансон, Лазю, Мавъра и дон Диего стояха на тясната ивица бял пясък и гледаха как „Касандра“ се отдалечава. В краката им имаше над сто и двадесет фунта багаж — въже, абордажни куки, платнени клупове, мускети, бъчонки с вода.

Стояха мълчаливо известно време, вдишвайки изгарящия въздух. Накрая Хънтър се размърда.

— Да вървим — рече той и групата обърна гръб на морето и закрачи по брега.

Растящите покрай плажа палми и преплетени мангрови дървета изглеждаха непроходими като каменна стена. Каперите знаеха, че няма да могат да си проправят път през тази бариера — подобен опит означаваше да напреднат не повече от няколкостотин ярда след цял ден тежка и мъчителна работа. Обичайният начин да навлезеш в остров като този бе да намериш поток и да тръгнеш по него.

Знаеха, че в района трябва да има поток — това се предполагаше от самото съществуване на заливчето. Такива заливчета се образуваха поради прекъсване във външния риф, а това прекъсване означаваше, че от острова в морето се излива сладка вода. Тръгнаха по плажа и след около час откриха тясна вада, прорязваща кална пътека през зелената стена. Коритото на потока бе толкова тясно, че растителността се събираше над него и го превръщаше в затворен горещ тунел. Походът определено нямаше да е от лесните.

— Защо не потърсим по-добър път? — попита Сансон.

Чифутина поклати глава.

— Дъждовете тук са малко. Не ми се вярва да намерим нещо по-добро.

Групата тръгна по потока към вътрешността. Почти веднага жегата стана непоносима, въздухът — горещ и зловонен. Единственият звук бе от ударите на сабите им по клоните и цвърченето на птици и дребни животинки в зеления балдахин над главите им. Напредваха бавно. В края на деня, когато погледнаха назад, синият океан долу изглеждаше обезкуражаващо близо.

Продължиха напред, като спряха само колкото да хапнат набързо. Сансон бе майстор с арбалета и успя да свали няколко птици. Малко се поободриха, когато откриха изпражнения на диво прасе край потока, а Лазю събираше растения, които ставаха за ядене.

Нощта ги завари по средата на джунглата между морето и голите скали на Лерес. Въздухът стана малко по-прохладен, но те се намираха под зелените листа, където си беше почти толкова горещо, колкото и преди. Появиха се и комари.

Комарите бяха страховит неприятел. Идваха на толкова гъсти облаци, че човек можеше да ги усети на допир и скриваха от поглед и най-близките неща. Насекомите бръмчаха около каперите, впиваха се във всяка част от телата им, навираха се в ушите, носа и устата. Моряците започнаха да се мажат обилно с кал и вода, но това не им помогна особено. Не смееха да запалят огън, затова изядоха убития дивеч суров, а после поспаха неспокойно, облегнати на дърветата. Бръмченето на комарите не спря нито за миг.

На сутринта се събудиха оплескани в кал, спогледаха се и се разсмяха. Не приличаха на себе си — целите им лица бяха в огромни червени пъпки от ухапванията. Хънтър провери водата — една четвърт от запасите им бе свършила — и обяви, че трябва да пият по-малко. Продължиха напред с надеждата да намерят диво прасе, тъй като умираха от глад, но така и не попаднаха на едър дивеч. Маймуните бърбореха високо над тях, сякаш им се подиграваха. Моряците ги чуваха, но на Сансон не му се удаде възможност да стреля на сигурно.

В края на втория ден започнаха да чуват воя на вятъра. Отначало бе слаб, като далечен стон, но с приближаването към края на джунглата, където дърветата бяха по-нарядко и пътят стана по-лек, песента на вятъра зазвуча по-силно. Не след дълго го усетиха и макар бризът да бе добре дошъл, всички се спогледаха неспокойно. Знаеха, че вятърът ще се засили с приближаването им към отвесната стена на Лерес.

Беше късен следобед, когато най-сетне се добраха до каменистото подножие на скалата. Вятърът вече виеше като демон, дърпаше и развяваше дрехите им, шибаше лицата им и пищеше в ушите. Трябваше да крещят, за да се чуват един друг.

Хънтър погледна каменната стена пред тях. Беше така отвесна, както изглеждаше от разстояние, и дори по-висока, отколкото бе предполагал — четиристотин фута гола скала, шибана от толкова силен вятър, че отгоре непрекъснато се сипеха малки камъчета.

Направи знак на Мавъра да се приближи.

— Баса — изкрещя Хънтър, като се наведе към огромния мъж. — През нощта вятърът ще отслабне ли?

Баса сви рамене и направи скъпернически знак с два пръста — съвсем мъничко.

— Можеш ли да се изкатериш на тъмно?

Той поклати глава — не. После направи възглавничка с длани и положи глава върху нея.

— Искаш да го направиш сутринта ли?

Баса кимна.

— Прав е — обади се Сансон. — Трябва да изчакаме до сутринта. Тогава ще сме отпочинали.

— Не зная дали можем да чакаме — отвърна Хънтър.

Гледаше на север. На няколко мили от тях над спокойното море се виждаше широка сива ивица, а над нея — намръщени черни облаци. Фронтът на бурята бе широк няколко мили и бавно пълзеше към тях.

— Още една основателна причина — извика му Сансон. — Трябва да изчакаме да отмине.

Хънтър се обърна. Подножието на скалата се намираше на петстотин фута над морското равнище. На около тридесет мили на юг се виждаше Рамонас, но не можа да различи „Касандра“ — по това време слупът сигурно отдавна беше под закрилата на заливчето.

Хънтър погледна към бурята. Можеха да чакат цялата нощ и бурята да мине покрай тях. Но ако беше достатъчно голяма и бавна, рискуваха да изгубят цял ден и целият график отиваше по дяволите. А след три дни „Касандра“ щеше да влезе в залива, водейки петдесет души към сигурната им смърт.

— Започваме да се катерим сега — заяви Хънтър.

Обърна се към Мавъра, той кимна и отиде да вземе въжетата си.

Какво изключително усещане, помисли си Хънтър, докато държеше въжето и усещаше как то се опъва от време на време, докато Мавъра се катереше по скалата. Въжето беше дебело инч и половина, но високо горе приличаше на нишка от паяжина, а гигантското туловище на Мавъра се бе превърнало в петънце, което едва се различаваше на отслабващата светлина.

Сансон пристъпи до капитана и изкрещя в ухото му:

— Ти си побъркан. Никой от нас няма да преживее това.

— Да не те е страх? — извика му в отговор Хънтър.

— Аз не се страхувам от нищо — тупна се в гърдите Сансон. — Виж обаче останалите.

— Ще се справят — отвърна Хънтър. — Трябва да се справят.

Озърна се към наближаващата буря. Вече беше само на една-две мили от тях и във вятъра се усещаше влага. Внезапно въжето в ръцете му рязко се опъна, после още веднъж.

— Успял е — рече Хънтър. Погледна нагоре, но не видя Мавъра.

Момент по-късно отгоре се спусна второ въже.

— Бързо — каза Хънтър. — Багажа.

Завързаха всички запаси, прибрани в платнените торби, и дръпнаха въжето. Торбите поеха нагоре, като се блъскаха в отвесната стена. Един-два пъти вятърът ги издуха с такава сила, че отлетяха на пет или десет фута от скалата.

— Проклет да съм — промълви Сансон, когато видя това.

Хънтър погледна Лазю. Лицето й беше изопнато. Той нагласи брезентовия клуп през раменете й, както и втори през бедрата.

— Майко Божия, Майко Божия, Майко Божия — монотонно заповтаря Лазю.

— Чуй ме внимателно — извика Хънтър, когато въжето се спусна отново. — Дръж едното въже и остави Баса да те изтегли. Стой с лице към скалата и не гледай надолу.

— Майко Божия, Майко Божия…

— Чу ли ме? — извика Хънтър. — Не гледай надолу!

Тя кимна, без да престава да мърмори. След това пое нагоре, закачена за клупа. За момент не знаеше какво да прави и тромаво се вкопчи в другото въже. После се взе в ръце и по-нататъшното й изкачване мина без произшествия.

Следващ бе Чифутина. Той се взираше с празен поглед в Хънтър, докато той го инструктираше. Като че ли изобщо не го чуваше; приличаше на сомнамбул, когато се захвана за клупа и пое нагоре.

Закапаха първите дъждовни капки.

— Твой ред е — изкрещя Сансон.

— Не — отвърна му Хънтър. — Аз съм накрая.

И тогава заваля и вятърът се усили. Когато клупът отново се спусна, брезентът беше подгизнал. Сансон се намести и дръпна въжето, за да го издърпат. Докато потегляше нагоре, се обърна към Хънтър.

— Ако умреш, ще взема твоите дялове — извика той и се разсмя. Вятърът отнесе смеха му.

С приближаването на бурята по горната част на скалата запълзя мъгла. Сансон скоро изчезна от поглед. Хънтър зачака. Мина сякаш цяла вечност, преди да чуе мокрото шляпване на клупа наблизо. Отиде до него и се намести. Носеният от вятъра дъжд шибаше яростно лицето и тялото му, когато дръпна въжето да го изтеглят.

Щеше да запомни това изкачване до края на живота си. Нямаше представа къде се намира, защото изведнъж се озова в някакъв тъмносив свят. Различаваше единствено скалната повърхност на няколко инча пред себе си. Вятърът често го залюляваше далеч от стената, а после го запращаше обратно към нея. Въжетата, скалата, всичко наоколо бе мокро и хлъзгаво. Той държеше направляващото въже и се опитваше да стои с лице към скалата. Често губеше опора и се завърташе, като удряше болезнено раменете и гърба си.

Изкачването сякаш беше безкрайно. Хънтър нямаше представа дали е изминал половината от разстоянието, само част от него, или почти е стигнал. Напрегна слух да различи гласовете на другите, но чуваше единствено бесния писък на вятъра и плясъка на дъжда.

Усещаше вибрацията на въжето, докато го теглеха — равномерна и ритмична. Изкачваше се няколко стъпки, следваше пауза, после още няколко стъпки. После отново пауза. И отново малко нагоре.

Внезапно настъпи промяна. Вече не се изкачваше. Вибрирането на въжето се промени; усети го с тялото си посредством клупа. Отначало си помисли, че е някаква игра на сетивата, но после разбра какво се е случило — въжето, изкарало вече пет груби изкачвания по скалата, се беше разръфало и сега бавно и мъчително се опъваше.

Мислено го видя как изтънява и моментално сграбчи здраво водещото въже. В същия миг въжето с клупа се скъса и полетя, извивайки се като змия, тежко и мокро, към главата и раменете му.

Хватката на Хънтър около водещото въже се отпусна и той се смъкна няколко фута надолу — не можеше да определи колко точно. Опита се да прецени ситуацията. Беше залепил корем за скалата, а мокрият клуп около краката му висеше като мъртво тегло и опъваше и без това бодящите го ръце. Зарита, опитвайки се да се освободи от клупа. Беше ужасно. Заради клупа беше като спънат кон. Не можеше да използва краката си, за да намери опора; щеше да си виси тук, докато изтощението не го накара да пусне въжето и да полети надолу. Китките и пръстите му вече горяха от болка. Усети леко подръпване на водещото въже, но не се опитаха да го изтеглят нагоре.

Отчаяно изрита отново и тогава внезапен порив на вятъра го отдалечи от скалата. Проклетият клуп действаше като корабно платно и го дърпаше. Хънтър видя как скалата изчезва в мъглата — беше се озовал на десет-дванадесет фута от нея.

Изрита отново и внезапно олекна — клупът беше паднал, а той полетя обратно към скалата. Стегна се, за да посрещне удара, и когато дойде, той изкара въздуха от дробовете му. Хънтър нададе неволен вик и остана да виси, мъчейки се да си поеме дъх.

Накрая с едно последно огромно усилие се набра нагоре и притисна въжето до гърдите си. Обви крака около него за момент, за да даде почивка на ръцете. Дишането му се възстанови. Той опря крака на скалата и започна да се изкачва. Подхлъзна се и коленете му се удариха болезнено в камъка, но беше успял да се изкачи малко.

Направи го отново.

И отново.

И отново.

Умът му престана да функционира; тялото работеше автоматично, по свое собствено усмотрение. Светът наоколо стана съвсем тих. Не се чуваше плющене на дъжд, нито писък на вятър. Хънтър не чуваше абсолютно нищо, дори собственото си накъсано дишане. Светът бе сив и той се бе изгубил в тази сивота.

Дори не усети как нечии силни ръце го подхванаха под мишниците и го издърпаха по корем на равното. Не чу гласове. Не видя нищо. По-късно му казаха, че дори след като го положили на земята, тялото му продължило да пълзи напред като гъсеница, с притиснато в скалата окървавено лице, докато насила не го накарали да спре. Но в този момент той не знаеше абсолютно нищо. Дори не знаеше, че е оцелял.

Събуди се от веселото цвъртене на птици, отвори очи и видя зелени листа и слънчева светлина. Лежеше абсолютно неподвижно, движеше единствено очите си. Видя каменна стена. Намираше се в пещера, недалеч от входа й. Усети миризма на готвено — неописуем аромат — и понечи да седне.

Остра болка прониза всяка част от тялото му. Той изпъшка и отново се отпусна по гръб.

— Бавно, приятелю — разнесе се нечий глас. Сансон го доближи отзад. — Много бавно. — Наведе се и му помогна да се изправи.

Хънтър видя първо дрехите си. Панталоните му бяха така накъсани, че едва ги позна; през дупките се виждаше, че и кожата му не е в по-добро състояние. Ръцете и гърдите му бяха разранени. Той оглеждаше тялото си, сякаш беше някакъв чужд, непознат предмет.

— И лицето ти не е от най-красивите — рече Сансон и се разсмя. — Мислиш ли, че ще можеш да ядеш?

Хънтър понечи да отговори. Лицето му бе изтръпнало, сякаш носеше маска. Докосна бузата си и напипа дебела кора съсирена кръв. Поклати глава.

— Не искаш храна? Тогава пийни малко вода.

Сансон взе една бъчонка и му помогна да отпие. Хънтър с облекчение откри, че не го боли, когато гълта, но устните му бяха безчувствени, когато докосваха бъчонката.

— Не прекалявай — рече Сансон. — Не прекалявай.

Останалите също дойдоха.

Чифутина беше широко ухилен.

— Трябва да видиш гледката.

Хънтър внезапно изпита прилив на въодушевление. Искаше да види гледката. Вдигна натъртената си ръка към Сансон и той му помогна да се изправи. Това се оказа мъчително. Зави му се свят, когато болката го прониза през краката и гърба. После се почувства по-добре. Облегна се на Сансон, направи една крачка и трепна от болка. Изведнъж се сети за губернатор Алмънт. Помисли си за вечерта, когато се беше пазарил с него за рейда срещу Матансерос. Тогава бе така самоуверен, така спокоен, така дързък. Опита се да се усмихне жално при спомена. Но пак го заболя.

После гледката се разкри пред него и той моментално забрави за Алмънт, болежките и измъченото си тяло.

Намираха се пред входа на малка пещера, високо на източния ръб на хребета Лерес. Под тях бяха заоблените зелени скатове на вулкана, които се спускаха на повече от хиляда фута, за да изчезнат в гъстата тропическа джунгла. На самото му дъно имаше широка река, която се вливаше в залива при крепостта Пунта Матансерос. Спокойната вода в залива искреше на слънцето около галеона, привързан под прикритието на крепостта. Всичко беше изложено като на длан и Хънтър си помисли, че това е най-прекрасната гледка на света.

21.

Сансон даде на Хънтър още глътка вода от бъчонката, след което дон Диего каза:

— Капитане, трябва да видиш и още нещо.

Малкият отряд тръгна нагоре по полегатия склон към хребета, който бяха изкачили предишната нощ. Движеха се бавно заради Хънтър, който изпитваше болка на всяка крачка. Когато погледна към ясното безоблачно небе, той изпита и друга болка. Знаеше, че е направил сериозна и едва ли не фатална грешка, като бе заповядал да изкатерят скалата по време на бурята. Можеха да изчакат и да го направят на следващата сутрин. Беше действал прибързано и необмислено и сега се ругаеше за решението си.

Когато приближиха хребета, дон Диего приклекна и погледна предпазливо на запад. Останалите сториха същото, като Сансон помогна на Хънтър. Хънтър не разбираше защо са тези предпазни мерки — докато не погледна над отвесната пропаст към джунглата и залива зад нея.

Там бе хвърлил котва бойният кораб на Казала.

— Проклет да съм — тихо прошепна той.

Приклекналият до него Сансон кимна.

— Късметът е с нас, приятелю. Корабът пристигна на зазоряване. И оттогава е в залива.

Хънтър видя гребна лодка, превозваща войници към сушата. На плажа имаше десетки испански войници в червени мундири, претърсваха брега. Казала ясно изпъкваше в жълтата си туника и ако се съдеше по разпаленото му ръкомахане, раздаваше заповеди.

— Претърсват плажа — рече Сансон. — Разбрали са какъв е планът ни.

— Но бурята… — започна Хънтър.

— Да, бурята със сигурност е заличила всички следи от присъствието ни там.

Хънтър си помисли за брезентовия клуп, който бе паднал от крака му. Той сигурно все още бе в подножието на скалата, но войниците вероятно нямаше да го открият. За да стигнат дотам, трябваше да бъхтят цял ден през гъстата джунгла. Нямаше да го направят, ако не намереха доказателства, че някой е слизал на плажа.

От бойния кораб спуснаха втора лодка с войници.

— Цяла сутрин стоварва хора — обади се дон Диего. — На плажа вече трябва да има най-малкото сто души.

— Значи смята да остави отряд там — каза Хънтър.

Дон Диего кимна.

— Още по-добре за нас — каза Хънтър. Всеки войник на западната страна на острова означаваше един неприятел по-малко в крепостта. — Да се надяваме, че ще остави хиляда души.

Върнаха се в пещерата и дон Диего приготви овесена каша за Хънтър, докато Сансон гасеше малкия им огън, а Лазю оглеждаше с далекогледа и описваше видяното на седящия до нея капитан. Той можеше да различи само очертанията на постройките до водата. Разчиташе на острото зрение на Лазю, за да се ориентира.

— Първо ми кажи за оръдията — рече той. — Оръдията в крепостта.

Лазю движеше беззвучно устни, докато се взираше през далекогледа.

— Дванайсет — отвърна накрая. — Две батареи по три оръдия, гледащи на изток, към открития океан. И шест в една батарея, обърнати към входа на залива.

— Кулверини ли са?

— Имат дълги стволове. Май са кулверини.

— Можеш ли да определиш колко са стари?

Известно време Лазю не отговори.

— Много сме далеч — каза накрая. — Може би ще ги разгледам по-добре после, когато слезем.

— А как са монтирани?

— На лафети. Дървени, с четири колела.

Хънтър кимна. Явно бяха обикновени корабни лафети, преправени на брегови батареи.

Дон Диего дойде с кашата.

— Добре че са дървени — рече той. — Страхувах се да не са от камък. Щеше да е по-трудно.

— Ще взривим лафетите ли? — попита Хънтър.

— Естествено — отвърна дон Диего.

Кулверините тежаха повече от два тона едната. С унищожаването на стойките им те щяха да станат безполезни — нямаше да могат да бъдат насочвани. И дори в крепостта да имаше резервни лафети, щяха да са необходими десетки мъже в продължение на много часове, за да поставят оръдията върху тях.

— Но първо — продължи с усмивка дон Диего — ще ги продупчим.

Тази мисъл изобщо не бе хрумвала на Хънтър, но той незабавно разбра колко е ценна тя. Подобно на всички топове, кулверините се зареждаха през дулото. Разчетите най-напред пъхаха в него торба барут, следвана от гюле. После торбата с барут се пробиваше с шиш през отвора за запалване и в нея се пъхаше горящ фитил, който възпламеняваше барута и изстрелваше гюлето.

Методът беше доста надежден, стига запалителният отвор да си остава тесен. Но след многократно използване горящият фитил и барутът го разяждаха и го разширяваха, докато не започнеше да действа като вентил за разширяващите се газове. Тогава обхватът на оръдието рязко намаляваше, а накрая гюлето изобщо не излиташе. Самото оръдие ставаше опасно за обслужващия го разчет.

Изправени пред неизбежното износване, майсторите на оръдия запълваха дупката със сменяема метална тапа, по-широка в единия край, в центъра на която се пробиваше дупка за фитила. Тапата се слагаше от вътрешната страна на цевта, така че разширяващите се газове да я натикват все по-здраво с всеки следващ изстрел. Когато дупката за фитила ставаше прекалено голяма, тапата просто се сменяше с нова.

Понякога обаче се случваше цялата тапа да бъде избита навън, оставяйки голяма пробойна в ствола. Това правеше оръдието абсолютно неизползваемо до изработването на нова тапа. А този процес можеше да отнеме много часове.

— Повярвай ми — рече дон Диего, — когато приключим с оръдията, ще могат да ги използват само като баласт в трюма.

Хънтър погледна към Лазю.

— Какво виждаш в самата крепост?

— Палатки. Много палатки.

— Явно са на гарнизона — рече Хънтър.

През по-голямата част от годината времето в Новия свят бе толкова добро, че войниците не се нуждаеха от по-солидна защита. Това се отнасяше най-вече за сухи острови като този. И все пак Хънтър си представяше ужаса на войниците, които бяха спали в калта заради снощната буря.

— А барутният погреб?

— Има една постройка в северната част, зад стените. Сигурно е там.

— Добре — рече Хънтър. Не искаше да губи време в търсене на погреба, след като влязат в крепостта. — Извън стените има ли някаква отбрана?

Лазю огледа терена под тях.

— Не виждам нищо.

— Добре. Сега кажи какво е положението с кораба.

— Минимален екипаж — отвърна тя. — Виждам петима или шестима души на лодките при брега, до селището.

Хънтър беше забелязал селището. То бе изненада за него — серия груби дървени постройки покрай брега, на известно разстояние от укреплението. Явно бяха издигнати за екипажа на галеона — доказателство, че корабът ще остане дълго на Матансерос, може би до следващия курс догодина.

— Има ли войници в селището?

— Различавам няколко червени мундира.

— Стражи на лодките?

— Не.

— Само ни улесняват работата — рече Хънтър.

— Засега — каза Сансон.

Събраха багажа си, заличиха всички следи от пребиваването си в пещерата и започнаха дългото спускане по полегатия склон към крепостта.

На слизане се сблъскаха с противоположния проблем на онзи, който имаха преди два дни. По високите части на склона растителността бе оскъдна и нямаше къде да се скрият. Налагаше им се да се промъкват от една група трънливи храсти до друга и напредъкът им бе бавен.

По пладне дойде изненада. Черният боен кораб на Казала се появи на устието на залива, прибра платна и хвърли котва недалеч от крепостта. Спуснаха гребна лодка. С помощта на далекогледа Лазю разпозна Казала на кърмата.

— Това разваля всичко — рече Хънтър, загледан в грамадния кораб. Беше спрял успоредно на брега, така че всички оръдия на единия борд покриваха устието.

— Ако остане там, какво ще правим? — попита Сансон.

Хънтър се бе запитал тъкмо това и бе стигнал до единствения възможен отговор.

— Ще го подпалим — каза той. — Ако остане на котва, ще трябва да го подпалим.

— Ще запалим някоя лодка от брега и ще я пуснем към него?

Хънтър кимна.

— Малко вероятно е да се получи — рече Сансон.

Лазю продължаваше да наблюдава с далекогледа.

— Има и жена — неочаквано се обади тя.

— Какво? — изненада се Хънтър.

— В лодката. С Казала има някаква жена.

— Дай да видя.

Той взе далекогледа, но успя да различи само смътна бяла фигура, седнала на кърмата до Казала, който пък стоеше прав и гледаше към крепостта. Хънтър не можеше да различи подробностите, затова върна далекогледа на Лазю.

— Опиши я.

— Бяла рокля и чадърче против слънце — или някаква голяма шапка на главата й. Тъмно лице. Може да е негърка.

— Държанка?

Лазю поклати глава. Вече привързваха лодката на кея.

— Слиза. Съпротивлява се…

— Може да е изгубила равновесие.

— Не — твърдо рече Лазю. — Съпротивлява се. Трима мъже я държат. Вкарват я насила в крепостта.

— Тъмна ли каза? — попита Хънтър. Това беше странно. Казала би могъл да вземе пленница, но всяка жена, за която си заслужава да поискаш откуп, със сигурност трябваше да е много красива.

— Да, тъмна — отвърна Лазю. — Но не мога да кажа нищо по-конкретно.

— Ще разберем по-нататък — каза Хънтър.

Озадачени, те продължиха спускането си.

Три часа по-късно, в най-голямата следобедна жега, спряха сред група бодливи храсти акара да пийнат по глътка вода. Лазю забеляза, че лодката отново потегля от крепостта, този път с мъж, когото описа като „стегнат, много сух, хубав и изпънат“.

— Боскет — сети се Хънтър. Боскет бе първият помощник на Казала — французин ренегат, известен като хладнокръвен и неумолим водач. — Казала с него ли е?

— Не — отвърна Лазю.

Лодката стигна до кораба и Боскет се качи на борда. Минута по-късно екипажът започна да вдига лодката. Това можеше да означава само едно.

— Ще отплават — каза Сансон. — Късметът отново ти се усмихва, приятелю.

— Не съвсем — отвърна Хънтър. — Да видим накъде ще потеглят.

Целта им можеше да е Рамонас, където бяха скрити „Касандра“ и хората му. Слупът се намираше в твърде плитки води и не можеше да бъде атакуван от испанския кораб, но Боскет можеше да блокира „Касандра“ в заливчето — а без слупа атаката над Матансерос се обезсмисляше. Хората на „Касандра“ им трябваха, за да изведат галеона от пристанището.

Бойният кораб напусна залива в южна посока, но това бе необходимо, за да стигне по-дълбоки води. След това обаче продължи отново на юг.

— По дяволите! — изруга Сансон.

— Не, просто набират скорост — каза Хънтър. — Да изчакаме.

Още в този миг корабът излезе на вятър и пое на запад.

Хънтър поклати глава с облекчение.

— Вече усещам златото в шепите си — обади се Сансон.

Час по-късно черният кораб беше изчезнал.

Привечер се озоваха на не повече от четвърт миля от испанския лагер. Тук растителността бе по-гъста и те избраха група плътно растящи дървета маягуана, където да прекарат нощта. Не запалиха огън и се задоволиха само със сурови плодове, след което налягаха по влажната земя. Всички бяха уморени, но и възбудени от факта, че от позицията им се дочуваше испанска реч и ветрецът довяваше миризми от гозби. Лежаха под звездите, а звуците и ароматите им напомняха, че до битката остава съвсем малко.

22.

Хънтър се събуди със силното усещане, че нещо не е наред. Чу испански гласове, но този път те бяха близо — прекалено близо. Чуваха се и стъпки, и шумолене на листа. Той седна и се намръщи от пронизалата го болка; сега тялото му като че ли протестираше още по-категорично, отколкото през деня.

Хвърли поглед към малката група. Сансон вече бе на крака и се взираше през палмовите листа към гласовете. Мавъра тихо се изправяше; тялото му бе напрегнато, всяко движение — овладяно до съвършенство. Дон Диего се беше надигнал на лакът с тревога в очите.

Само Лазю продължаваше да лежи по гръб. При това лежеше абсолютно неподвижно. Хънтър я смушка с палец да става. Тя поклати едва-едва глава и устните й оформиха „Не“. Изобщо не помръдваше. Лицето й бе покрито с малки капчици пот. Хънтър понечи да я приближи.

— Внимателно! — прошепна тя напрегнато.

Той спря и я погледна. Лазю лежеше по гръб, с леко разкрачени крака. Крайниците й бяха странно сковани. И тогава той видя как опашка на червени, черни и жълти ивици изчезва в крачола й.

Беше коралова змия, привлечена от топлината на тялото й. Хънтър погледна лицето на Лазю. Беше напрегнато, сякаш изпитваше необичайно силна болка.

Отзад испанските гласове ставаха все по-силни. Хънтър видя няколко души да си пробиват път през гъсталаците, направи знак на Лазю да чака и отиде при Сансон.

— Шестима — прошепна французинът.

Хънтър видя групата испански войници. Носеха постелки, храна и бяха въоръжени с мускети. Изкачваха се по склона към тях. Всички бяха млади и явно смятаха екскурзията за забавна — смееха се и си подхвърляха закачки.

— Не са патрул — прошепна Сансон.

— Остави ги на мира — рече Хънтър.

Сансон го изгледа остро, а Хънтър му посочи назад към Лазю, която лежеше все така сковано на земята. Сансон моментално го разбра. Изчакаха войниците да минат покрай тях и да продължат нагоре, и се върнаха при Лазю.

— Сега къде е? — попита Хънтър.

— При коляното — тихо отвърна тя.

— И продължава нагоре?

— Да.

— Високи дървета — обади се дон Диего, като се оглеждаше. — Трябва да намерим високи дървета. Ето там! — Потупа Мавъра. — Ела с мен.

Двамата тръгнаха през храстите към групата дървета маягуана, издигащи се на няколко ярда от тях. Хънтър погледна към Лазю, после към испанските войници. Те се виждаха ясно, на стотина ярда нагоре по склона. Ако някой случайно се обърнеше, със сигурност щеше да ги забележи.

— Сезонът е твърде късен за чифтосване — каза Сансон. Погледна намръщено Лазю. — Можем обаче да изкараме късмет и да намерим пиле.

Обърна се да погледне Мавъра, който се катереше по едно от дърветата, а Диего стоеше долу.

— Сега къде е? — попита Хънтър.

— Над коляното.

— Опитай да се отпуснеш.

Лазю завъртя очи.

— Мътните да вземат и теб, и експедицията ти — рече тя. — Проклети да сте всички.

Хънтър погледна крачола й. Успя да различи смътното движение на плата, докато змията пълзеше нагоре.

— Майко Божия. — Лазю затвори очи.

— Ако не намерят пиле, ще се наложи да я изправим и да я разтърсим — прошепна Сансон на Хънтър.

— Змията ще я ухапе.

И двамата знаеха последствията от това.

Каперите бяха корави хора; за тях ухапването от скорпион, черна вдовица или водна отровна змия бе просто досадно неудобство. Всъщност се смяташе за голяма веселба някой да пусне скорпион в ботуша на другаря си. Две отровни създания обаче всяваха ужас у всички. С фер-де-ланс14 шега не биваше, а малката коралова змия беше още по-лоша. Никой не бе преживял лекото й ухапване. Хънтър си представяше много добре ужаса на Лазю, очакваща лекото убождане по крака, което означаваше фатален край. Всички знаеха какво ще последва — първо изпотяване, после треперене и вцепеняване, което бавно обхваща цялото тяло. Смъртта щеше да я споходи преди залез.

— Сега къде е?

— Високо. Много високо. — Гласът й бе толкова тих, че Хънтър едва различаваше думите.

Погледна панталоните й и видя леко движение при слабините.

— Ох, господи! — изстена Лазю.

И тогава се чу тихо писукане, почти цвъртене. Хънтър се обърна и видя, че Диего и Мавъра се връщат с широки усмивки на лица. Мавъра държеше нещо в грамадните си длани — малко птиче, което писукаше и пърхаше с меките си крилца.

— Бързо, дайте канап — каза Чифутина.

Хънтър извади връв и завързаха краката на птичето. Поставиха малкото създание пред крачола на Лазю и го завързаха за земята. Птичето продължи да писука и да се мята.

Зачакаха.

— Усещаш ли нещо? — попита Хънтър.

— Не — отвърна Лазю.

Отново се загледаха в птичето. Горкото създание се мъчеше да се освободи и изтощаваше силите си.

Хънтър се обърна към Лазю.

— Нищо — рече тя.

В следващия момент очите й рязко се разшириха.

— Навива се…

Загледаха се в панталоните й. Под тях имаше движение. Бавно се оформи крива, която след това изчезна.

— Тръгва надолу — каза Лазю.

Зачакаха. Внезапно птичето силно се развълнува и започна да писука още по-високо. Беше усетило кораловата змия.

Чифутина извади пистолет, махна сачмата с барута и го хвана за цевта като сопа.

Продължиха да чакат. Виждаха как змията минава коляното и продължава по прасеца — бавно, инч по инч. Измина цяла вечност.

И после внезапно главата се показа навън, появи се раздвоен език. Птичето изписука в пристъп на ужас. Кораловата змия запълзя към него и дон Диего скочи отгоре й, стоварвайки дръжката на пистолета върху главата й. В същия миг Лазю скочи на крака с писък.

Дон Диего удряше змията отново и отново, размазвайки тялото й в меката почва. Лазю се извърна и повърна. Хънтър обаче не й обърна внимание — веднага щом тя изпищя, той погледна към испанските войници.

Сансон и Мавъра бяха направили същото.

— Дали са чули? — попита Хънтър.

— Не можем да рискуваме — рече Сансон.

Последва дълго мълчание, нарушавано от напъните на Лазю.

— Видя, че носят продукти и постелки.

Хънтър кимна. Това можеше да означава само едно. Войниците бяха изпратени нагоре от Казала, за да следят за пирати по сушата — и да оглеждат хоризонта за приближаването на „Касандра“. Само един изстрел от групата щеше да вдигне по тревога крепостта. А от мястото си те можеха да видят „Касандра“ още докато е на много мили навътре в морето.

— Аз ще го направя — с лека усмивка каза Сансон.

— Вземи Мавъра — настоя Хънтър.

Двамата се прокраднаха нагоре след испанските войници. Хънтър се обърна към Лазю, която бе пребледняла и бършеше устата си.

— Готова съм за път — рече тя.

Хънтър, дон Диего и Лазю метнаха багажа на рамо и продължиха надолу.

Вървяха покрай реката, която се вливаше в залива. Когато попаднаха на нея, тя бе само малък поток и човек с лекота можеше да го прескочи. По-надолу обаче бързо се разширяваше и джунглата по бреговете й стана гъста и трудно проходима.

Натъкнаха се на първия патрул късно следобед — осем въоръжени испанци, които се движеха мълчаливо нагоре по течението с лодка. Бяха сериозни и мрачни — бойци, готови за битка. С падането на нощта високите дървета покрай реката станаха синьо-зелени, а водната повърхност — плътно черна, раздвижвана от време на време от някой крокодил. Патрулите вече бяха навсякъде и се движеха спокойно и ритмично под светлината на факли. Още три лодки с войници минаха нагоре по течението, а факлите им хвърляха дълги трептящи отблясъци по водата.

— Казала не е глупак — отбеляза Сансон. — Очакват ни.

Вече бяха само на няколкостотин ярда от крепостта на Матансерос. Каменните стени се издигаха високо над тях. Вътре и отвън кипеше трескава дейност. Въоръжени групи от по двадесет войници обикаляха периметъра.

— Очаквани или не, трябва да се придържаме към плана — отвърна Хънтър. — Довечера атакуваме.

23.

Бръснарят хирург и кормчия Ендърс стоеше пред румпела на „Касандра“ и гледаше как малките вълни се превръщат в сребро, когато се разбиваха в рифа на Бартънс Кей, на стотина ярда ляво на борд. Отпред се виждаше черната грамада на хребета Лерес, която се издигаше все повече над хоризонта.

Един от моряците застана до него.

— Часовникът е обърнат.

Ендърс кимна. От падането на нощта бяха обърнали петнадесет пъти пясъчния часовник, което означаваше, че наближава два след полунощ. Свежият вятър духаше от изток със скорост десет възела; движеха се добре и с това темпо щяха да достигнат острова след около час.

Ендърс присви очи към очертанията на Лерес. Не можеше да различи залива на Матансерос. Трябваше да заобиколи южния нос, преди да види крепостта и галеона, за който се надяваше, че все още е закотвен там.

Тогава щеше да се озове и в обсега на оръдията на Матансерос, освен ако Хънтър и групата му не бяха успели да ги неутрализират.

Хвърли поглед към моряците, които стояха на откритата палуба на „Касандра“. Никой не говореше. Ендърс загледа мълчаливо как островът расте пред тях. Всички знаеха залога, както и риска — след няколко часа всеки от тях щеше да бъде или невъобразимо богат, или мъртъв.

За стотен път тази нощ Ендърс се запита какво ли е станало с Хънтър и групата му и къде ли се намират сега.

В сянката на каменните стени на крепостта Сансон захапа златния дублон и го подаде на Лазю. Тя стори същото, след което го предаде на Мавъра. Хънтър наблюдаваше мълчаливия ритуал — всички капери вярваха, че ще им донесе късмет в предстоящия набег. Накрая дублонът стигна и до него; той го захапа и усети мекотата на метала. После пред очите на останалите метна монетата през дясното си рамо.

Без да продумат, петимата потеглиха в различни посоки.

Хънтър и дон Диего, с въжета и абордажни куки през рамо, се промъкнаха на север покрай периметъра на крепостта, като често спираха, за да изчакат минаването на поредния патрул. Хънтър хвърли поглед към високите стени на Матансерос. Горната част бе гладка, със заоблен перваз, за да се затрудни захващането на куките. Строителните умения на испанците обаче не бяха адекватни на тази концепция; Хънтър бе сигурен, че куките ще се захванат някъде.

Спряха, когато стигнаха до северната стена на укреплението, която бе най-отдалечена от морето. След десет минути покрай тях мина патрул, дрънчащ с доспехи и оръжия в тихата нощ. Изчакаха войниците да изчезнат от поглед.

После Хънтър изтича напред и метна куката през стената. Чу се тих звън, когато тя се удари в камъка. Той дръпна въжето и куката падна на земята до него. Изруга и зачака, като се ослушваше.

Не последва нито звук. Нищо не показваше, че някой го е чул. Той метна отново куката и тя прелетя над стената. Дръпна отново и трябваше да отскочи, за да не бъде улучен от желязото.

Направи трети опит и този път куката се захвана — но в същото време се чу наближаването на поредния патрул. Хънтър бързо се закатери по стената с пъшкане. Стигна до парапета, прехвърли се и издърпа въжето. Дон Диего се беше скрил обратно в храстите.

Патрулът отмина.

Хънтър пусна въжето. Дон Диего се закатери, като мърмореше и ругаеше на испански. Не беше от силните и изкачването му продължи сякаш цяла вечност. Накрая обаче успя и Хънтър го издърпа, а после издърпа и въжето. Двамата приклекнаха, облегнати на студения камък, и се огледаха.

Крепостта бе притихнала в тъмнината, подредените в дълги редици палатки приютяваха стотици спящи мъже. Имаше странна тръпка в това да бъдеш толкова близко до така многоброен неприятел.

— Стражи? — прошепна Чифутина.

— Не виждам никакви — отвърна Хънтър. — Освен ето там.

На отсрещната страна на укреплението, до оръдията, стояха две фигури. Те обаче бяха съгледвачи, поставени да наблюдават хоризонта за приближаващи кораби.

Дон Диего кимна.

— Но ще има стража при погреба.

— Най-вероятно.

Двамата съгледвачи бяха почти точно над дървената постройка, която според Лазю играеше ролята на погреб. От мястото, където бяха клекнали, Хънтър и дон Диего не можеха да видят входа.

— Първо трябва да стигнем дотам — каза Чифутина.

Не носеха експлозиви, а само фитили. Смятаха да направят експлозивите от запасите в самия погреб.

Хънтър безшумно се спусна на земята под прикритието на сенките и дон Диего го последва, като примигваше на слабата светлина. Стигнаха до входа на погреба.

Не се виждаха никакви стражи.

— Вътре? — прошепна Чифутина.

Хънтър сви рамене, отиде до вратата, заслуша се за момент, после изхлузи ботушите си и леко бутна вратата. Погледна назад, видя, че дон Диего също се събува, и влезе.

Отвътре стените на погреба бяха обшити с медни листи и от грижливо защитените свещи се лееше топла червеникава светлина. Беше странно уютно въпреки редиците бурета барут и торбите заряд за оръдията, надлежно надписани с червени букви. Хънтър тръгна безшумно по медния под. Не видя никого, но дочу хъркане.

Промъкна се покрай редиците с боеприпаси и видя войник, който спеше подпрян на едно буре. Удари го силно по главата и войникът изхърка и остана да лежи неподвижен.

Чифутина зашляпа бос след Хънтър и огледа помещението.

— Отлично — прошепна накрая и се захванаха за работа.

Крепостта бе притихнала и спяща, но в селището от груби паянтови бараки, което приютяваше екипажа на галеона, цареше шум и веселие. Сансон, Мавъра и Лазю се промъкнаха през него. През прозорците се виждаха войниците, които пиеха и играеха комар на жълтата светлина на фенери. Един пиян испанец излезе с олюляване навън, блъсна се в Сансон, извини се и повърна до дървената стена. Тримата продължиха нататък, към кея за лодки до реката.

През деня кеят беше неохраняван, но сега там имаше трима войници, които разговаряха тихо и пиеха. Седяха в единия край, провесили крака над водата, и тихите им гласове се смесваха с плясъка на водата в пилоните. Бяха с гръб към каперите, но заради дървените дъски те не можеха да се промъкнат безшумно до тях.

— Аз ще се заема — каза Лазю и свали блузата си. Гола до кръста, с кинжал на колана, тя си засвирука весело и се качи на кея.

Един от войниците се обърна.

— Que pasa ca? — остро попита той и вдигна фенера.

Очите му се разшириха, когато я видя; сигурно я бе взел за привидение — жена с разголени гърди, която вървеше небрежно към него.

— Madre de Dios — промълви той и тя му се усмихна. Той отвърна на усмивката й миг преди кинжалът й да мине между ребрата му и да се забие в сърцето.

Другите двама зяпнаха жената с окървавеното оръжие. Бяха толкова изумени, че почти не реагираха, докато тя ги убиваше. Кръвта им плисна по голите й гърди.

Сансон и Мавъра изтичаха натам, като настъпваха труповете. Лазю се облече, а Сансон се качи в една от лодките и започна да гребе към кърмата на галеона. Мавъра преряза въжетата на останалите лодки и ги изблъска навътре. После двамата с Лазю скочиха в друга лодка и се насочиха към носа на галеона. Никой не отрони нито дума.

Лазю се загърна по-плътно в дрехата си, кръвта на войниците се беше просмукала в плата; побиха я тръпки. Стоеше в лодката и гледаше приближаващия галеон, докато Мавъра гребеше мощно и бързо.

Корабът беше голям, дълъг около сто и четиридесет стъпки, но тънеше в мрак. Само няколко факли очертаваха профила му. Лазю погледна надясно. Сансон се отдалечаваше от тях към кърмата. Силуетът му се очертаваше на фона на светлините от селището с гуляещите. Тя погледна наляво, към сивата линия на крепостните стени, и се запита дали Хънтър и Чифутина вече са успели да влязат.

Хънтър гледаше как Чифутина внимателно пълни с барут червата на опосума. Струваше му се, че действа безкрайно бавно, но дон Диего отказа да бърза. Беше клекнал в средата на погреба с отворена торба барут до себе си и си тананикаше, докато работеше.

— Още колко остава? — попита Хънтър.

— Още малко, още малко — отвърна Чифутина. Изглеждаше абсолютно безгрижен. — Ще стане чудесно. Само почакай. Ще стане направо великолепно.

След като напълни червата, той ги наряза на няколко дължини и ги прибра в джоба си.

— Добре — каза Чифутина. — Вече можем да започнем.

Не след дълго двамата излязоха от погреба, прегърбени под тежестта на приготвените заряди. Прекосиха безшумно централния двор на крепостта и спряха под тежкия каменен бруствер15, където се намираха оръдията. Двамата стражи още бяха там.

Докато Чифутина чакаше с барута, Хънтър се изкатери горе и уби пазачите. Единият умря, без да издаде нито звук, а другият само простена тихо, докато се свличаше на земята.

— Диего! — изсъска Хънтър.

Чифутина се появи на бруствера и огледа оръдията. Побутна едното върху поставката му.

— Възхитително — прошепна той. — Вече са заредени и готови за стрелба. Ще им направим специален подарък. Ела, помогни ми.

Чифутина пъхна втора торба барут в дулото на оръдието.

— А сега гюлето — каза той.

Хънтър се намръщи.

— Но те ще сложат още едно, преди да стрелят.

— Естествено. Два заряда и две гюлета. Тези топове ще се пръснат пред очите им.

Бързо минаваха от една кулверина на друга. Чифутина добавяше втора торба барут, а Хънтър слагаше гюлетата. Те се плъзгаха с глухо трополене в цевите, но нямаше кой да го чуе.

— Сега трябва да свършим още нещо — каза Чифутина, след като приключиха. — Трябва да сложиш пясък във всяка цев.

Хънтър се спусна от бруствера. Събра пясък от земята и сипа по шепа във всяко оръдие. Чифутина бе коварен — дори ако по някаква случайност оръдието все пак произведеше изстрел, пясъкът щеше да промени мерника му и така да надраска вътрешността, че да го направи абсолютно неточно и безполезно.

Когато приключи, Хънтър видя, че Чифутина клечи над един от лафетите и прави нещо. Щом се изправи, той обяви:

— Това беше последното.

— Какво направи?

— Прикрепих фитилите за цевите. Горещината от стрелбата ще ги запали и ще взриви заряда отдолу. — Усмихна се в тъмното. — Ще бъде великолепно.

Вятърът смени посоката си и кърмата на галеона се понесе към Сансон. Той завърза лодката под позлатения щурц16 и започна да се катери по задната стена към капитанската каюта. Чу как някой тихо пее на испански. Заслуша се в мръсните стихове, но не можеше да установи откъде идват; сякаш се носеха из въздуха, неуловими и тихи.

Влезе в каютата през люка за оръдието. Тя беше празна. Излезе на оръдейната палуба и слезе по стълбата към спалното отделение. Не видя никого. Погледна леко люлеещите се празни хамаци. Бяха десетки, но от екипажа нямаше и следа.

Това не му хареса — неохраняван кораб предполагаше кораб без съкровище. Уплаши се от онова, от което се страхуваха всички, но не смееха да го изрекат — че съкровището вече е разтоварено и прибрано някъде другаде, може би в крепостта. В такъв случай всичките им планове щяха да се окажат напразни.

Именно затова Сансон се надяваше да попадне на по-многочислен екипаж и стража. Тръгна към камбуза17 на кърмата и отново се окуражи. Камбузът бе пуст, но имаше следи от скорошно приготвяне на храна — телешка яхния в голям казан, някакви зеленчуци, срязан наполовина лимон, който се поклащаше с кораба на дървения тезгях.

Сансон излезе и отново тръгна напред. В далечината чу виковете на стража на носа, който явно посрещаше другите двама.

Лазю и Мавъра привързаха лодката до въжената стълба в средата на галеона. Стражът на палубата се наведе и им махна с ръка.

— Questa faire? — извика той.

— Носим ром — отвърна Лазю с дебел глас. — Почерпка от капитана.

— От капитана ли?

— Има рожден ден.

— Bravo, bravo.

Усмихнат, стражът отстъпи назад, за да направи място на Лазю да се качи. Погледна я и се ужаси при вида на кръвта по туниката и косата й. После ножът изсвистя и се заби в гърдите му. Изненаданият страж се вкопчи в дръжката му, понечи да каже нещо, но падна по очи на палубата.

Мавъра се качи и се запромъква напред към четирима войници, които играеха карти. Лазю дори не погледна как гигантът се справя с тях, а слезе долу. Откри десетима войници, спящи в предното отделение. Затвори тихо вратата и я залости.

Други петима войници пиеха в съседната каюта. Лазю надникна и видя, че са въоръжени. Нейните пистолети бяха затъкнати в колана й, но тя не искаше да стреля, докато не се наложи. Зачака отвън.

Не след дълго Мавъра се приближи безшумно до нея.

Лазю посочи стаята и той поклати глава. Останаха притихнали до вратата.

След известно време един от войниците обяви, че мехурът му ще се пръсне, и излезе. Мавъра го посрещна със силен удар с кол за притягане на въже по главата; мъжът се стовари върху дъските само на няколко крачки от вратата.

Щом чуха шума, останалите се извърнаха натам. Краката на другаря им се виждаха на светлината в помещението.

— Хуан?

Падналият не помръдна.

— Прекалил е с пиенето — каза някой и продължиха играта на карти.

Не след дълго обаче един от войниците започна да се безпокои за Хуан и излезе да види какво се е случило. Лазю му преряза гърлото, а Мавъра скочи в каютата, като размахваше кола. Останалите изпопадаха, без да издадат нито звук.

В задната част на кораба Сансон излезе от камбуза и тръгна напред. Сблъска се с един пиян испански войник, който държеше бутилка ром в едната си ръка и се изсмя в тъмното.

— Изкара ми ангелите — каза войникът на испански. — Не очаквах да срещна никого тук.

После видя мрачната физиономия на Сансон и се стъписа, а пръстите на убиеца се сключиха около врата му.

Сансон се спусна по друга стълба под спалното отделение. Стигна до задния товарен отсек, който се оказа заключен и закован. По катинарите имаше печати и той се наведе в тъмното да ги разгледа. Върху жълтия печат се мъдреха короната и котвата на монетния двор в Лима. Значи тук имаше сребро от Нова Испания. Сърцето му подскочи радостно.

Върна се на палубата и се изкачи на надстройката на кърмата, недалеч от руля. Отново чу тихото пеене, но все още не можеше да открие откъде точно идва. Спря и се заслуша. Пеенето внезапно спря и се разнесе напрегнат глас:

— Que pasa? Que esta vous?

Сансон погледна нагоре. Естествено! На наблюдателния пост на гротмачтата стоеше човек, който гледаше към него и остро попита:

— Que esta vous?

Сансон знаеше, че испанецът не може да го разгледа добре, затова отстъпи назад в сенките.

— Que? — объркано каза онзи.

В тъмното Сансон извади арбалета си, опъна стоманената тетива, сложи стрела и се прицели. Испанецът слизаше по въжената стълба, като ругаеше ядосано.

Сансон стреля.

Ударът откъсна испанеца от въжетата; тялото му прелетя над десет ярда в тъмнината и падна във водата с тих плясък. Друг звук не последва.

Сансон обходи празната задна палуба и след като се увери, че е сам, хвана руля. Миг по-късно видя Лазю и Мавъра да се качват на палубата при носа. Погледнаха към него и му махнаха ухилени.

Корабът беше в ръцете им.

Хънтър и дон Диего се бяха върнали при погреба и нагласяха дълъг фитил към буретата с барут. Сега действаха бързо, защото когато приключиха с оръдията, вече се развиделяваше.

Дон Диего събра буретата на малки групички из помещението.

— Така трябва да бъде — прошепна той. — Иначе ще има само една експлозия, а ние не искаме това.

Отвори две бъчонки и пръсна черния барут по пода. Накрая остана доволен и запали фитила.

В същия миг от двора се чу вик, последван от втори.

— Това пък какво е? — попита Диего.

Хънтър се намръщи и отвърна:

— Може би са открили мъртвите стражи.

Отвън се чуха още викове и тропот на бягащи хора. Този път различиха думата, която се повтаряше отново и отново:

— Pirata! Pirata!

— Корабът явно е пристигнал — каза Хънтър и хвърли поглед на фитила, който съскаше в ъгъла на помещението.

— Да го изгася ли? — попита Диего.

— Не. Остави го.

— Не можем да останем тук.

— След няколко минути отвън ще настъпи суматоха. Тогава ще избягаме.

— Само дано настъпи по-скоро — отбеляза Диего.

Виковете отвън се засилиха. Чуваше се тропот на стотици хора. Гарнизонът бе вдигнат по тревога.

— Ще проверят погреба — нервно рече Диего.

— Рано или късно — съгласи се Хънтър.

В същия миг вратата рязко се отвори и Казала влезе със сабя в ръка. Видя ги.

Хънтър извади една от десетките саби, подредени по рафтовете покрай стената.

— Върви, Диего — прошепна той и Чифутина се втурна навън в мига, когато острието на Казала се удари в оръжието на Хънтър. Двамата започнаха да обикалят помещението, като се дебнеха.

Хънтър отстъпваше.

— Англичанино — изсмя се Казала. — Ще нахраня кучетата си с тялото ти.

Хънтър не отговори. Балансираше сабята в ръка, за да свикне с тежестта й.

— А държанката ми — продължи Казала — ще вечеря с тестисите ти.

Продължиха да се обикалят предпазливо. Хънтър примамваше Казала навън, по-далеч от съскащия фитил, който испанецът още не бе забелязал.

— Страх ли те е, англичанино?

Хънтър отстъпи назад, почти до вратата. Казала атакува. Хънтър парира и продължи да отстъпва. Казала атакува отново и това го изкара на двора.

— Ти си един вонящ страхливец, англичанино.

Вече и двамата бяха навън. Сега Хънтър атакува сериозно Казала и испанецът се изсмя от удоволствие. Известно време се биха мълчаливо, като Хънтър непрекъснато се отдалечаваше от погреба.

Наоколо цареше суматоха, войници тичаха и крещяха. Всеки от тях можеше да убие Хънтър в гръб. Сам се излагаше на огромна опасност и Казала внезапно разбра причината за това. Прекъсна боя, отстъпи назад и погледна към погреба.

— Ах ти, син на мръсна английска свиня…

Затича се към погреба и в този миг първата от експлозиите го погълна в бушуващ бял пламък и изпепеляваща жега.

Екипажът на „Касандра“, който тъкмо навлизаше в тесния вход на залива, видя експлозията и нададе радостни викове. Ендърс обаче се мръщеше. Оръдията на Матансерос все още си бяха на мястото — виждаше дългите им цеви, подаващи се през бойниците на каменната стена. На червената светлина на пламъците от погреба ясно се виждаха разчетите, които ги подготвяха за стрелба.

— Бог да ни е на помощ — промърмори той. „Касандра“ вече бе точно срещу батареите. — Бъдете готови, момчета. Днес ще опитаме гюлетата на доновете.

Лазю и Мавъра също видяха експлозията от предната палуба на галеона. Видяха и как „Касандра“ навлиза в залива покрай крепостта.

— Майко Божия! — промълви Лазю. — Не са се погрижили за оръдията. Не са се погрижили за оръдията.

Дон Диего беше извън крепостта и тичаше към водата. Не спря, когато погребът експлодира със съкрушителен гръм. Не се запита дали Хънтър е все още вътре. Не си помисли каквото и да било. Тичаше с всички сили към водата, а дробовете му сякаш щяха да изгорят.

Хънтър се оказа в капан в крепостта. Испанските патрули отвън влизаха през западната порта и той не можеше да се измъкне оттам. Казала не се виждаше никъде. Хънтър се затича на изток от погреба, към една ниска каменна постройка, с намерението да се изкатери на покрива й и оттам да прескочи стената.

Когато стигна до нея, беше нападнат от четирима войници, които го притиснаха към вратата, и той се принуди да се заключи вътре. Вратата бе от тежки греди и противниците му я заблъскаха с все сили, но напразно.

Огледа се. Намираше се в квартирата на Казала, ако се съдеше по богатата мебелировка. В леглото лежеше тъмнокосо момиче. То го изгледа с ужас и дръпна чаршафите към брадичката си, щом Хънтър се втурна през помещението към задните прозорци. Бе стигнал до средата на стаята, когато тя каза на английски:

— Кой сте вие?

Изумен, Хънтър закова на място. Акцентът й бе подчертано аристократичен.

— Вие пък коя сте, по дяволите?

— Лейди Сара Алмънт от Лондон — отвърна тя. — Държат ме в плен тук.

Долната челюст на Хънтър увисна.

— Съберете си дрехите, мадам.

В същия миг един от прозорците се пръсна и Казала се стовари на пода със сабя в ръка. Беше почернял от експлозията. Момичето изпищя.

— Обличайте се, мадам — каза Хънтър, щом кръстоса сабя с испанеца. Видя я как забързано навлича пищна бяла рокля.

Казала дишаше тежко, докато се биеше. Беше обхванат от отчаяние и ярост, и от нещо друго — може би страх.

— Англичанино… — започна той поредната си язвителна подигравка, но точно тогава Хънтър запрати сабята си през стаята. Острието прониза Казала в гърлото. Той изхриптя, отстъпи назад и рухна на стола до тежкото украсено писалище. Наведе се напред и се замъчи да извади сабята. В тази поза сякаш изучаваше картите върху писалището. По тях закапа кръв, от гърлото на Казала се разнесе гъргорене и той се свлече на пода.

— Да се махаме — каза жената.

Хънтър й помогна да излезе през прозореца, без да се обърне повече към трупа на Казала.

Застанаха на северната страна на бруствера. Земята беше на тридесет стъпки под тях — отъпкана почва с жилави растения. Лейди Сара се вкопчи в него и рече:

— Много е високо.

— Нямаме друг избор — отвърна той и я бутна. Тя полетя с писък, а Хънтър погледна назад и видя „Касандра“ да влиза в залива, точно пред основната батарея на крепостта. Артилерийските разчети бяха готови за стрелба. Хънтър скочи. Момичето още лежеше на земята и се държеше за глезена.

— Ранена ли сте?

— Не много зле, предполагам.

Изправи я на крака и преметна ръката й през раменете си. Придържаше я, докато тичаха към водата. Точно тогава първите оръдия откриха огън по „Касандра“.

Оръдията на Матансерос стреляха серийно, през една секунда. Всяко се разби секунда преди следващото, пръскайки горещ барут и парчета бронз във въздуха и принуждавайки артилеристите да залегнат. Едно след друго големите оръдия отскочиха назад и замлъкнаха.

Артилеристите бавно се изправиха на крака и с изумление се приближиха до топовете. Разглеждаха пръснатите дупки за запалването и заговориха възбудено.

И тогава един след друг се задействаха зарядите под лафетите. Разлетяха се трески и оръдията рухнаха върху камъните. Последното се затъркаля по бруствера, а ужасените войници побързаха да се махнат от пътя му.

На по-малко от петстотин ярда от брега „Касандра“ влезе невредима в пристанището.

Дон Диего пляскаше във водата и крещеше с пълно гърло, докато „Касандра“ се носеше към него. За един ужасен миг той си помисли, че никой няма да го види или чуе, но носът на слупа рязко зави наляво, нечии силни ръце го сграбчиха и го извлякоха на палубата. Някой пъхна манерка ром в ръката му, а друг го тупна по гърба. Разнесе се смях.

Диего се огледа и попита:

— Къде е Хънтър?

В слабата светлина на утрото Хънтър тичаше с момичето към брега на източния нос на Матансерос. Намираха се точно под стените на укреплението; над тях се виждаха няколко от оръдията, килнати под странни ъгли.

Спряха на брега, за да си поемат дъх.

— Можеш ли да плуваш? — попита Хънтър.

Момичето поклати глава.

— Никак?

— Не мога, кълна се.

Хънтър погледна „Касандра“, слупът приближаваше към галеона.

— Хайде — каза той и се затичаха към залива.

Виртуозът Ендърс деликатно подравни „Касандра“ с галеона и повечето от моряците моментално се прехвърлиха на големия кораб. Самият Ендърс също се качи на галеона и видя Лазю и Мавъра на релинга. Сансон беше зад руля.

— За мен е удоволствие, сър — каза с поклон Сансон и му предаде управлението.

— Ако нямаш нищо против, аз ще се заема, друже — каза Ендърс и веднага погледна нагоре. Моряците вече се катереха по въжетата. — Вдигнете фока. По-живо с кливера!

Платната се вдигнаха. Големият кораб се раздвижи.

Малобройният екипаж, останал на „Касандра“, завърза носа на слупа за кърмата на галеона и го обърна. Платната заплющяха.

Ендърс не обърна внимание на по-малкия кораб.

Вниманието му бе изцяло съсредоточено върху галеона. Когато той потегли и моряците заработиха със скрипеца, за да вдигнат котвата, кормчията поклати глава.

— Мърлява дърта кучка. Движи се като крава.

— Но все пак ще плава — рече Сансон.

— Е, ще плава. В известен смисъл.

Галеонът се насочи на изток, към устието на залива. Сега Ендърс гледаше към брега с надеждата да открие Хънтър.

— Ето го! — извика Лазю.

И наистина беше той — стоеше на брега с някаква жена.

— Можеш ли да спреш? — попита Лазю.

Ендърс поклати глава.

— Ще се блъснем в кея — каза той. — Хвърлете въже.

Мавъра вече бе хвърлил въже. То падна на брега, Хънтър го сграбчи и двамата с момичето бяха повлечени във водата.

— Издърпайте ги по-бързо, преди да са се удавили — каза Ендърс, но на лицето му бе цъфнала широка усмивка.

Момичето едва не се удави и кашляше часове след това. Хънтър обаче бе изпълнен с въодушевление, когато пое управлението на галеона и излезе в открито море, следван от „Касандра“.

В осем сутринта димящите развалини на Матансерос вече бяха далеч зад кърмата. Хънтър се наливаше с ром и си мислеше, че вече може да се смята за водач на най-успешната и най-необичайна каперска експедиция на века, откакто Дрейк бе атакувал Панама.

24.

Все още се намираха в испански води и се движеха бързо, вдигнали всички платна, които можаха. Галеонът обикновено превозваше около хиляда души, а екипажът му достигаше двеста моряци, ако не и повече.

Хънтър разполагаше със седемдесет души, в това число и пленниците. Но повечето от испанците бяха гарнизонни войници, а не моряци. Не само че не можеше да им се има доверие, а и бяха неопитни. Хората на Хънтър трябваше сами да се оправят с платната и такелажа.

Хънтър беше разпитал пленниците на лошия си испански. По пладне вече знаеше доста неща за кораба, който сега се намираше под негово командване. Той бе nao Nuestru Secoru de los Reves, Sun Fernundo y Sun Francisco de Paula, c капитан Хосе дел Вилар де Андраде, а собственик бе маркизът на Канада. Корабът бе с водоизместимост деветстотин тона, построен в Генуа. Подобно на всички испански галеони, които неизменно носеха дълги и тромави имена, този си имаше прякор — „Ел Тринидад“. Не беше ясно защо са се спрели точно на това име.

„Ел Тринидад“ бе построен да носи петдесет оръдия, но след заминаването си от Хавана предишния август бе спирал по кубинския бряг и доста от тях бяха свалени, за да може да носи повече товар. Сега бе оборудван само с тридесет и две двадесетфунтови оръдия. Ендърс беше направил обстоен преглед и обяви, че галеонът е годен за плаване, но е мръсен. Част от пленниците в момента разчистваха боклуците в трюма.

— Освен това има течове — каза Ендърс.

— Много ли?

— Не, но корабът е стар и трябва да се наглежда. Не са се грижили много за него.

Намръщената му физиономия сякаш обобщаваше мнението му за немарливото испанско корабоплаване.

— Как се държи на вода?

— Като бременна свиня, но ще се справи, стига времето да е добро и да нямаме неприятности. Малко сме, там е проблемът.

Хънтър кимна. Обходи палубата и погледна платната. С пълен такелаж „Ел Тринидад“ имаше четиринадесет отделни платна. Дори най-простата задача, като вдигането на марсел, изискваше почти дванадесет яки гърбини.

— Ако се вдигне вълнение, ще трябва да плаваме с голи мачти — каза Ендърс, като клатеше глава.

Хънтър знаеше, че е прав. При буря нямаше да има друг избор, освен да спусне всички платна и да се остави на течението, но това бе опасно при кораб с такива размери.

Още по-тревожна бе възможността от нападение. При битка корабът се нуждаеше от маневреност, а на Хънтър не му достигаше екипаж, който да се справи добре с „Ел Тринидад“.

Освен това съществуваше и проблемът с оръдията.

Тридесет и двата топа бяха датски, произведени неотдавна и в добро състояние. Заедно те предлагаха значителна — ако не и голяма — отбранителна мощ. Тридесет и двете оръдия изравняваха „Ел Тринидад“ с линеен кораб от трета категория и от него се очакваше да се справи самостоятелно с всеки неприятел, освен с най-големите бойни кораби на противника. Но това можеше да стане, ако Хънтър разполагаше с разчети за оръдията, а такива нямаше.

Ефективният артилерийски разчет, който по време на битка е в състояние да зарежда, насочва, прицелва и стреля с оръдието веднъж на минута, се състоеше от петнадесет души, без да се брои командирът. Предвид неизбежните наранявания и изтощението — хората се изморяваха от бутането на два и половина тона бронз — разчетите обикновено бяха от седемнадесет до двадесет души. Дори да стреляха само половината оръдия, Хънтър се нуждаеше от над двеста и седемдесет души, за да ги обслужват. А не можеше да отдели нито един. Хората не достигаха за платната.

Фактите бяха сурови — командваше екипаж, който бе една десета от онова, което му трябваше, за да победи в морско сражение, и една трета от нужния му за оцеляване в силна буря. Изводите бяха повече от ясни — трябваше да бягат от враговете и да намират убежище преди бурята.

Ендърс изказа на глас тревогите му.

— Иска ми се да можехме да плаваме на пълни платна — рече той и погледна нагоре. В момента „Ел Тринидад“ плаваше без бизани, стаксели и брамсели.

— Как се справяме? — попита Хънтър.

— Не развиваме повече от осем възела, а би трябвало да се движим два пъти по-бързо.

— Няма да избягаме лесно от кораб — отбеляза Хънтър.

— Или от буря — каза Ендърс. — Мислил ли си за потопяване на слупа?

Хънтър вече бе обмислил това. Десетимата мъже на „Касандра“ можеха да помогнат на по-големия кораб, но не чак толкова — „Ел Тринидад“ щеше да си остане с недостатъчен екипаж. Освен това слупът бе ценен. Ако запазеше своя кораб, Хънтър можеше да продаде испанския галеон на търг в Порт Роял срещу солидна сума. Или да го включи в едната десета на краля и значително да намали количеството кюлчета и други съкровища, които щеше да прибере Чарлз.

— Не — отсече той накрая. — Искам да запазя кораба си.

— Е, тогава можем да облекчим свинята — каза Ендърс. — На борда има куп мъртво тегло. Бронзът не ти трябва, нито гребните лодки.

— Знам — каза Хънтър. — Но не ми се иска да оставаме напълно беззащитни.

— Та ние сме беззащитни.

— Ясно ми е — отвърна Хънтър. — Но за момента ще рискуваме и ще се уповаваме на провидението да се върнем живи и здрави. Шансовете са на наша страна, особено след като се озовем в южни води.

Планът на Хънтър бе да слезе на юг до Малките Антили и оттам да продължи на запад през широките простори на Карибите между Венецуела и Санто Доминго. Малко вероятно бе да се натъкнат на испански военни кораби при толкова много вода наоколо.

— Не съм от онези, които се уповават на провидението — мрачно рече Ендърс. — Но тъй да бъде.

Лейди Сара Алмънт беше в каютата на кърмата. Хънтър я откри в компанията на Лазю, която с привидна невинност й помагаше да си среше косата.

Хънтър помоли Лазю да излезе и тя се подчини.

— Но ние си прекарвахме толкова добре заедно! — запротестира лейди Сара, след като вратата се затвори.

— Мадам, боя се, че Лазю си пада по вас.

— Изглежда толкова мил джентълмен — рече тя. — Докосването му е тъй деликатно.

— Е — рече Хънтър, докато сядаше, — нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

— Така е, отдавна го установих — отвърна тя. — Пътувах на борда на „Интрепид“ под командването на капитан Тимъти Уорнър, за когото Негово Величество крал Чарлз има много високо мнение като военен. Представете си изненадата ми, когато се оказа, че краката на капитан Уорнър треперят повече и от моите, когато се озовахме срещу испанския кораб. С две думи, той е пълен страхливец.

— Какво се случи с кораба?

— Беше унищожен.

— От Казала?

— Да, именно от него. Бях взета като плячка. Казала откри огън по кораба и го потопи с екипажа.

— И всички бяха избити? — вдигна вежди Хънтър. Не беше особено изненадан, но този инцидент можеше да се посочи като така нужния на сър Джеймс повод, оправдаващ нападението срещу Матансерос.

— Не го видях с очите си, но предполагам, че е така — отвърна лейди Сара. — Бях заключена в една каюта. После Казала залови друг кораб с англичани. Не зная какво се е случило с тях.

— Сигурен съм — с лек поклон рече Хънтър, — че са успели да се измъкнат.

— Може би — каза тя, без да показва, че го е разбрала. — А сега? Какво да очаквам от бродяги като вас? Предполагам, че съм в лапите на пирати.

— Капитан Хънтър, свободен капер, на вашите услуги. Плаваме към Порт Роял.

Тя въздъхна.

— Този Нов свят е толкова досаден. Вече не знам на кого да вярвам. Простете ми, че съм подозрителна към вас.

— Разбира се, мадам — отвърна Хънтър, макар да изпита раздразнение от тази докачлива жена, чийто живот бе спасил. — Просто дойдох да се поинтересувам за глезена ви…

— Вече е много по-добре, благодаря.

— … и да ви попитам дали сте… така да се каже, добре.

— О, нима? — Очите й проблеснаха. — Или искате да кажете, че ако испанците вече са ми се изредили, можете да се възползвате и вие?

— Мадам, аз не…

— Е, мога да ви уверя, че испанецът не ми взе нищо, което вече да не съм изгубила. — Изсмя се горчиво. — Но го направи по свой си начин.

Тя внезапно се обърна в стола си. Роклята й бе с испанска кройка — намериха я на кораба — и беше с оголен гръб. Хънтър видя няколко грозни белега по раменете.

Лейди Сара отново се извъртя към него.

— Сега вероятно разбирате — рече тя. — Макар че може и да не разбирате. Имам и други трофеи от срещата си с двора на Филип в Новия свят.

Дръпна деколтето на роклята и показа кръгло червено петно на едната си гърда. Направи го толкова бързо, толкова дръзко, че Хънтър остана изумен. Никога не бе срещал жена с добър произход от двора на Веселия монарх, която да се държи като обикновена уличница. На какво ли бе заприличала Англия в тези дни?

Тя докосна петното.

— Това е изгаряне. Имам и други. Боя се, че ще останат белези. Бъдещият ми съпруг бързо ще разбере истината за миналото ми.

Изгледа го яростно.

— Мадам — рече той, — за мен е удоволствие, че видях сметката на злодея пред очите ви.

— Типично по мъжки! — възкликна тя и се разплака. Продължи да хлипа, а Хънтър стана. Не знаеше какво да прави.

— Мадам… — започна той.

— Гърдите ми бяха моето бъдеще — заподсмърча тя през сълзи. — Всяка високопоставена дама в Лондон ми завиждаше. Нищо ли не разбирате?

— Мадам, моля ви… — Хънтър затърси носна кърпа, но нямаше. Все още беше облечен с дрипите от нападението. Огледа се, намери кърпа за маса и й я подаде.

Тя шумно си издуха носа.

— Белязана съм като престъпница — каза тя, без да престава да плаче. — Никога няма да мога отново да нося модни дрехи. С мен е свършено.

Хънтър не я разбираше. Беше жива, в безопасност, връщаше се при чичо си. Защо плачеше? В момента положението й бе далеч по-добро, отколкото от много дни насам. Реши, че е неблагодарна и неприятна жена. Наля й чаша вино от гарафата.

— Лейди Сара, моля ви, не се измъчвайте.

Тя взе чашата и я пресуши наведнъж на една голяма глътка. Подсмръкна и въздъхна.

— В края на краищата модата се мени — добави той.

При тези думи тя отново избухна в сълзи.

— Мъже, мъже, мъже — изстена. — И всичко това, защото тръгнах да посетя чичо си. Ох, горката аз!

На вратата се почука и вътре надникна един моряк.

— Да прощавате, капитане, ама мистър Ендърс казва, че скоро акостираме и ще отваряме сандъците.

— Ще бъда на палубата — отвърна Хънтър и излезе от каютата.

Лейди Сара отново избухна в сълзи и той я чуваше дори след като затвори вратата след себе си.

25.

Тази вечер, докато стояха на котва в залива Константина, в сянката на нисък обрасъл остров, екипажът избра шестима души, които заедно с Хънтър и Сансон да преброят съкровището. Това бе сериозно и тържествено занимание. Останалият екипаж се отдаде на див запой с испански ром, но осмината останаха трезви, докато преброяването не приключи.

В кораба имаше две съкровищници; отвориха първата и откриха в нея пет сандъка. В първия имаше перли с различно качество, но все изключително ценни. Вторият бе пълен със златни ескудо, които проблясваха смътно на светлината на фенера. Монетите бяха грижливо преброени два пъти, преди да бъдат върнати на мястото им. Напоследък златото беше изключителна рядкост — само един на сто испански кораба превозваше такъв товар — и каперите бяха въодушевени. Останалите три сандъка бяха пълни със сребърни кюлчета от Мексико. Хънтър прецени, че общата стойност на петте сандъка възлиза на повече от десет хиляди лири стерлинги.

Силно възбудени, преброителите отвориха втората съкровищница. Там преброиха десет сандъка и ентусиазмът им нарасна още повече, докато не отвориха втория сандък, пълен с блестящи сребърни кюлчета с короната и котвата на Перу. Повърхността на кюлчетата обаче бе многоцветна и неравномерна.

— Това не ми харесва — рече Сансон.

Набързо отвориха и останалите сандъци. В тях имаше същите многоцветни сребристи слитъци.

— Извикайте Чифутина — каза Хънтър.

Дон Диего, присвил очи на слабата светлина в трюма и хълцащ от испанската отрова за дяволи, изгледа намръщено кюлчетата.

— Лоша новина — бавно рече той. Поиска везни, бъчонка вода и едно сребърно кюлче от първата съкровищница.

След като исканията му бяха изпълнени, преброителите загледаха как той постави мексиканското сребро на едното блюдо и смени няколко перуански кюлчета, докато не намери едно, което бе със същото тегло.

— Тези ще свършат работа — рече той и ги сложи настрана. Постави бъчонката пред себе си и потопи мексиканското кюлче. Нивото на водата се покачи. Чифутина го отбеляза, като направи с ножа си резка върху дървото.

Извади кюлчето и потопи среброто от Перу. Този път нивото на водата се качи още повече.

— Какво означава това, дон Диего? Сребро ли е?

— Отчасти — отвърна Чифутина. — Но не изцяло. Вътре има някакъв примес. Друг метал, който е по-тежък от среброто, но със същия цвят.

— Да не би да е плумбум18?

— Възможно е. Но оловото има матова повърхност, а тази не е такава. Почти съм сигурен, че това сребро е примесено с платина.

Думите му бяха посрещнати със стонове. Платината беше метал без никаква стойност.

— Каква част е платината, дон Диего?

— Не мога да кажа. За точно определяне ми трябват по-прецизни инструменти. Предполагам, че около половината.

— Проклети донове — изруга Сансон. — Крадат не само от индианците, но и от самите себе си. Филип е лош крал, ако позволява да го мамят така открито.

— Всички крале са мамени — отвърна Хънтър. — Това е присъщо за тях. Но тези кюлчета все пак струват нещо — поне десет хиляди лири. Пак сме пипнали огромно съкровище.

— Така си е — каза Сансон. — Но представи си колко по-огромно можеше да бъде.

Имаше и други ценни стоки, които трябваше да вземат предвид. В трюма на кораба имаше домакински уреди, платове, кампеш, тютюн и подправки като чили и карамфил. Всичко това можеше да се продаде на доковете на Порт Роял за доста значителна сума — може би около две хиляди лири.

Преброяването продължи до късно през нощта, след което групата се присъедини към шумния гуляй и пиянските песни. Хънтър и Сансон не се включиха във веселбата, а отидоха в капитанската каюта.

Сансон заговори направо:

— Как е жената?

— Докачлива — отвърна Хънтър. — И реве през цялото време.

— Но е невредима?

— Жива е.

— Трябва да я зачислим към дяла на краля — каза Сансон. — Или на губернатора.

— Сър Джеймс няма да го позволи.

— Можеш да го убедиш.

— Съмнявам се.

— Та ти си спасил единствената му племенница…

— Сър Джеймс има добър делови нюх. Пръстите му прилепват към златото.

— Мисля, че си длъжен да опиташ да му покажеш правилния начин на мислене — рече Сансон. — Заради целия екипаж.

Хънтър сви рамене. Всъщност вече бе мислил по въпроса и смяташе да защити позицията си пред губернатора.

Но не искаше да дава обещания на Сансон.

Французинът наля вино.

— Е — сърдечно каза той, — свършихме чудесна работа, приятелю. Какви са плановете ти за завръщането?

Хънтър сподели накратко намерението си да продължат на юг и после да останат в открито море, преди да тръгнат на север към Порт Роял.

— Не смяташ ли, че ще е по-сигурно да разделим съкровището между двата кораба, да се разделим и да се върнем по различни маршрути? — попита Сансон.

— Мисля, че е по-добре да останем заедно. Два кораба изглеждат по-внушително, особено от разстояние. Ако е само един, може да бъде нападнат.

— Така е — съгласи се Сансон. — Но тези води се патрулират от дузина испански кораби. Ако се разделим, вероятността и двата кораба да се натъкнат на враговете е по-малка.

— Няма причина да се боим от испанските войници. Ние сме законни испански търговски кораби. Само французите или англичаните могат да ни нападнат.

Сансон се усмихна.

— Нямаш ми доверие.

— Разбира се, че ти нямам — с усмивка отговори Хънтър. — Искам да си ми пред очите. И съкровището да е под краката ми.

— Тъй да бъде — рече Сансон, но погледът му бе мрачен и Хънтър си каза, че не бива да забравя това.

26.

Четири дни по-късно видяха чудовището. Плаването покрай веригата на Малките Антили минаваше без премеждия. Вятърът бе добър, морето — спокойно; Хънтър знаеше, че са вече на близо сто мили на юг от Матансерос, и с всеки изминал час дишаше все по-леко.

Екипажът му бе зает да приведе галеона във възможно най-добра форма. Испанските моряци бяха държали „Ел Тринидад“ в окаяно състояние. Такелажът беше протрит; на места платната бяха изтънели, другаде бяха дори разкъсани. Палубите бяха мръсни, а трюмовете воняха от отпадъците. Имаше много работа за вършене, докато плаваха на юг покрай Гваделупа и Сан Марино.

По обед на четвъртия ден винаги бдителният Ендърс забеляза промяна във водата. Посочи през десния борд и каза на Хънтър:

— Виж там.

Хънтър се обърна. Водата бе спокойна и гладка като огледало, със съвсем слаби вълнички. Но само на стотина ярда от кораба под нея се движеше нещо. Беше се насочило към тях, при това с невероятна бързина.

— Каква скорост развиваме? — остро попита Хънтър.

— Десет възела — отвърна Ендърс. — Майко Божия…

— Щом се движим с десет, онова нещо вдига двайсет — рече Хънтър.

— Най-малко двайсет — съгласи се Ендърс. Хвърли поглед към екипажа. Никой не го бе забелязал.

— Обърни към сушата — каза Хънтър. — Изкарай ни на плитко.

— Кракените19 не обичат плитчини — отвърна Ендърс.

— Да се надяваме, че си прав.

Съществото под водата приближи и мина на около петдесет ярда от кораба. Хънтър зърна нещо мъртвешки сивкавобяло и подобие на пипала. След миг съществото изчезна. Отдалечи се, направи кръг и отново се върна.

Ендърс се плесна по бузата.

— Сънувам — каза той. — Трябва да сънувам. Кажи ми, че не е истина.

— Истина е — отвърна Хънтър.

Лазю, която се намираше в коша на гротмачтата, изсвири. Тя също беше видяла създанието. Хънтър погледна към нея и поклати глава, давайки й знак да мълчи.

— Слава богу, че не извика — рече Ендърс. — Само това ни липсва, нали?

— Към плитчините — мрачно каза Хънтър. — И по-бързо.

Загледа как водата отново се надига.

Застанала на наблюдателницата на гротмачтата, Лазю се намираше високо над бистрите сини води и ясно видя приближаването на кракена. Сърцето й се качи в гърлото — това бе легендарно създание от моряшките песни и детските приказки за мореплаватели. Малцина обаче бяха виждали такова същество и преживяването изобщо не й харесваше. Сърцето й сякаш спря, докато наблюдаваше как нещото се връща с плашеща скорост и се надига към повърхността, докато приближаваше „Ел Тринидад“.

Когато чудовището се озова съвсем близо, тя го видя цялото. Кожата му беше мъртвешки сива. Имаше остра муцуна, масивно тяло с дължина най-малко двадесет стъпки, а зад него — сноп дълги пипала, сякаш от главата на Медуза. Съществото мина под кораба, без да докосва корпуса, но вълните от движението му разлюляха галеона. После Лазю го видя да се появява от другата страна и да се гмурва в сините дълбини на океана. Тя избърса потта от челото си.

Лейди Сара Алмънт излезе на палубата и видя Хънтър да наднича през релинга.

— Добър ден, капитане — каза тя.

Той се обърна и леко й се поклони.

— Мадам.

— Пребледнял сте. Всичко наред ли е?

Без да си направи труда да й отговори, Хънтър се втурна към другия край на задната палуба и отново се надвеси над водата.

— Виждаш ли го? — попита стоящият зад руля Ендърс.

— Какво да вижда? — попита лейди Сара.

— Не — отвърна Хънтър. — Гмурна се.

— Под нас трябва да има около трийсет фатома — каза Ендърс. — Плитко е за подобно нещо.

— Какво нещо? — нацупи хубавите си устни лейди Сара.

Хънтър отиде при нея.

— Може да се върне — каза Ендърс.

— Така е — отвърна Хънтър.

Лейди Сара местеше поглед от единия към другия. Двамата мъже бяха плувнали в пот и много пребледнели.

— Капитане, аз не съм моряк. Какво означава всичко това? — настоя тя.

Напрегнатият Ендърс избухна:

— Кръв Божия, жено, току-що видяхме…

— … поличба — побърза да каже Хънтър и изгледа остро кормчията. — Поличба, милейди.

— Поличба? Да не би да сте суеверен, капитане?

— Тъй вярно, много е суеверен — обади се Ендърс и се загледа в хоризонта.

Лейди Сара тропна с краче.

— Ясно е, че няма да кажете какво не е наред.

— Точно така — усмихна й се Хънтър. Имаше чаровна усмивка, въпреки че беше така пребледнял. Лейди Сара си помисли, че може да бъде направо вбесяващ.

— Може и да съм жена, но настоявам… — започна тя.

В същия момент Лазю извика:

— Платно на хоризонта!

Хънтър вдигна далекогледа и видя квадратните платна да се подават над хоризонта зад кърмата. Обърна се към Ендърс, но кормчията вече раздаваше заповеди да опънат всички платна на „Ел Тринидад“. Вдигнаха брамселите и фока и галеонът набра скорост.

Дадоха предупредителен изстрел за „Касандра“, която бе на четвърт миля пред тях. Не след дълго малкият слуп също вдигна всички платна.

Хънтър отново погледна през далекогледа. Платната на хоризонта не бяха станали по-големи, но и не се смаляваха.

— Кръв Божия, от едно чудовище на друго — обади се Ендърс. — Как се справяме?

— Държим се — отвърна Хънтър.

— Трябва възможно най-скоро да излезем от този маршрут.

Хънтър кимна. „Ел Тринидад“ се движеше добре благодарение на вятъра от изток, но курсът му го отклоняваше прекалено много на запад, към веригата острови от дясната им страна. Скоро щяха да попаднат на плитчини и трябваше да променят курса. За всеки кораб това означаваше поне временна загуба на скорост. А за галеон с оскъден екипаж това означаваше голяма загуба на скорост.

— Можеш ли да обърнеш? — попита Хънтър.

Ендърс поклати глава.

— Не смея, капитане. Хората са твърде малко.

— Какъв е проблемът? — попита лейди Сара.

— Тишина — сряза я Хънтър. — Слезте долу.

— Аз няма…

— Долу! — изрева й той.

Тя се дръпна назад, но не се подчини. Отдалечи се на известно разстояние и загледа това, което й приличаше на странен спектакъл. Морякът Лазю се спусна по такелажа с грациозност на котка; движенията му бяха почти женски. И тогава за своя най-голяма изненада лейди Сара забеляза притиснатата от вятъра блуза на Лазю, под която ясно изпъкваха гърди. Значи милият джентълмен всъщност бе жена! Но тя нямаше време да се замисли над това, защото Хънтър, Лазю и Ендърс вече се бяха събрали и водеха оживена дискусия. Хънтър посочи преследващия ги кораб и веригата острови отдясно. Посочи безоблачното небе и слънцето, което вече се спускаше към хоризонта. Лазю се мръщеше.

— Към кой остров ще се насочиш? — попита тя.

— Кат — отвърна Ендърс и посочи голямо парче суша нататък по веригата.

— Маймунският залив?

— Да — каза Ендърс. — Маймунският залив.

— Познаваш ли го? — попита Хънтър.

— Да, но беше преди години, при това е от наветрената страна. Каква е луната?

— Трета четвърт — каза Хънтър.

— И няма облаци — отбеляза Лазю. — Лошо.

Всички закимаха и заклатиха мрачно глави. После Лазю попита:

— Падаш ли си по рисковете?

— Знаеш, че си падам — отвърна Хънтър.

— Тогава заповядай смяна на курса и да видим дали ще можем да избягаме на онзи кораб. Ако успеем, всичко е наред. Ако ли не, ще се справим някак.

— Разчитам на очите ти — каза Хънтър.

— Наистина разчитай — отговори Лазю и отново се закатери по въжетата към наблюдателния си пост.

Лейди Сара не разбра нищо от разговора, макар че ясно долови напрежението и тревогата. Остана при релинга, загледана към хоризонта — платната на преследващия ги кораб се виждаха и с просто око. Хънтър отиде при нея. След като решението бе взето, изглеждаше по-спокоен.

— Не разбрах нито дума от разговора ви — призна тя.

— Просто е — рече Хънтър. — Виждате ли кораба зад нас?

— Да.

— А острова ей там? Остров Кат?

— Да.

— Там има залив, наричат го Маймунския. Той ще бъде първото ни убежище, стига да се доберем до него.

Тя погледна към преследващия ги кораб, после към острова.

— Но островът е съвсем близо, не би трябва да има никакъв проблем.

— Виждате ли слънцето?

— Да…

— То залязва на запад. След още час водата така ще заблести от лъчите му, че сиянието ще бъде болезнено за очите. И няма да можем да видим плитчините, докато приближаваме към залива. В тези води корабът не може да плава срещу слънцето, без да рискува да се натъкне на корал.

— Но Лазю каза, че познава залива.

— Да, но заливът е от наветрената страна. А това означава, че е изложен на бурите и силните течения от открития океан, а те се променят. Пясъчните плитчини могат да се изместват за седмици, дори за дни. Така че Маймунският залив може и да не е такъв, какъвто го помни Лазю.

— О… — Лейди Сара замълча за момент. — Тогава защо да се опитваме да стигнем до него? Не сме спирали през изминалите три нощи. Можем да продължим през нощта и да избягаме от кораба в тъмното.

— Има луна — мрачно рече Хънтър. — Трета четвърт, няма да изгрее преди полунощ. Но ще бъде достатъчна, за да могат да ни проследят — ще разполагаме само с четири часа пълен мрак. Няма да им избягаме за толкова кратко време.

— Тогава какво ще правите?

Хънтър вдигна далекогледа и огледа хоризонта. Преследващият ги кораб бавно ги настигаше.

— Ще опитам да стигна до Маймунския залив. Срещу слънцето.

— Готови! — извика Ендърс и корабът зави по вятъра, бавно и тромаво променяйки курса. Трябваше му цял четвърт час, за да може да плава отново с пълна скорост, а през това време платната на преследвача станаха много по-големи.

Докато се взираше през далекогледа, Хънтър усети нещо потискащо познато в тези платна.

— Да не би да…

— Какво, сър?

— Лазю! — извика Хънтър и посочи към хоризонта.

Лазю вдигна далекогледа си.

— Що за кораб е според теб?

— Старият ни приятел! — извика тя.

Ендърс изстена.

— Корабът на Казала? Черният кораб?

— Точно той.

— Кой го командва сега? — попита Ендърс.

— Боскет, французинът. — Хънтър си спомни стройния сдържан мъж, когото бе видял на кораба в Матансерос.

— Чувал съм за него — каза Ендърс. — Спокоен и опитен моряк, разбира си от работата. — Въздъхна. — Жалко, че точно той е донът на мостика. Можехме да изкараме и по-добър късмет.

Испанците бяха прочути с некадърното си плаване.

— Колко остава до сушата?

— Цял час — отвърна Ендърс. — Може и повече. Ако проходът е тесен, ще се наложи да свалим някои от платната.

Това щеше да намали скоростта им още повече, но нямаше какво да направят. Ако искаха да са в състояние да управляват кораба в тези опасни води, трябваше да скъсят платната.

Хънтър погледна към преследващия ги боен кораб. Променяше курса си и платната му се наклониха, докато обръщаше към подветрената страна. Изгуби темпо за момент, но не след дълго отново се движеше с пълна скорост.

— Ще бъде на косъм — каза той.

— Точно — съгласи се Ендърс.

Горе Лазю протегна лявата си ръка. Ендърс смени курса, като я наблюдаваше, докато тя не отпусна ръка. После продължи напред. Малко след това Лазю вдигна дясната си ръка, този път полусвита.

Ендърс отново смени курса, завивайки леко надясно.