Пиратски ширини

27.

„Ел Тринидад“ се насочи към Маймунския залив.

На борда на „Касандра“ Сансон гледаше как големият кораб завива.

— Мътните да го вземат, поемат към сушата! — възкликна той. — Срещу слънцето!

— Това е лудост — изстена кормчията.

Сансон се завъртя към него.

— Чуй ме добре — рече той. — Завивай и влез в следата на донската свиня. Следвай я точно. Имам предвид абсолютно точно. Искам нашият нос да пори тяхната пяна, или ще ти прережа гърлото.

— Но как ще се справят срещу слънцето? — отново изстена кормчията.

— Имат очите на Лазю — отвърна Сансон. — Това може да е достатъчно.

Лазю внимаваше къде гледа. Внимаваше и какво прави с ръцете си, защото и най-небрежният жест можеше да доведе до смяна на курса. В този момент се взираше на запад, като държеше лявата си длан под носа си, за да блокира отражението на слънчевите лъчи от водата непосредствено пред кораба. Гледаше само към сушата — към полегатите зелени контури на остров Кат, които в моменти представляваха плоски очертания без никаква перспектива.

Знаеше, че когато приближат още, контурът на острова ще започне да се разделя и ще види входа на Маймунския залив. Дотогава работата й бе да поддържа най-бързия и кратък курс до точката, където можеше да различи подробности.

Височината й помагаше; от наблюдателницата на гротмачтата можеше да вижда цвета на водата на много мили напред, сложната плетеница от сини и зелени нюанси. Умът й ги регистрираше като различни дълбочини; четеше ги така, сякаш бяха измерени с лот и отбелязани на карта.

Това не беше посредствено умение. Обикновените моряци, които знаеха колко чисти са водите на Карибско море, естествено приемаха, че тъмносиньото означава дълбоко, а зеленото — още по-дълбоко. Лазю обаче не се заблуждаваше така лесно — ако дъното бе пясъчно, водата можеше да е светлосиня, въпреки че дълбочината достига петдесет фута. Тъмнозеленият цвят пък можеше да означава морска трева по дъното само на десет стъпки под повърхността. Движещото се в небето слънце също играеше странни номера — рано сутрин и през късния следобед всички цветове бяха по-наситени и тъмни, и това също трябваше да се вземе предвид.

За момента обаче дълбочината не я безпокоеше. Оглеждаше цветовете на бреговата линия с надеждата да открие някаква следа от Маймунския залив. Спомняше си, че той представлява устие на малка река, каквито бяха и повечето, годни за използване убежища. Имаше много други карибски заливчета, които не бяха безопасни за големи кораби, тъй като в кораловия риф около острова нямаше проход. За да има проход, трябваше да има приток на прясна вода, тъй като коралите не растяха в нея.

Лазю оглеждаше водата край бреговата линия. Знаеше, че проходът може и да не се намира в близост до самата река. В зависимост от теченията, извеждащи прясната вода на океана, той можеше да бъде и на четвърт миля северно или южно. Така или иначе теченията често образуваха кафеникав приток във водата и това променяше цвета на повърхността.

Тя се вглеждаше внимателно и накрая го видя, южно от сегашния курс на кораба. Даде знак на Ендърс да направи корекция на курса. Докато „Ел Тринидад“ приближаваше, Лазю бе доволна, че кормчията няма представа пред какво се намира; сигурно щеше да припадне, ако знаеше колко тесен всъщност е входът. От двете страни имаше остри корали, а празното пространство между тях бе не повече от двадесет ярда.

Удовлетворена от новия курс, Лазю затвори очи за няколко минути. Даваше си сметка за розовия цвят на слънчевата светлина по клепачите й; не обръщаше внимание на движението на кораба, на вятъра в платната и на миризмите на океана. Беше съсредоточена изцяло върху очите си и им даваше почивка. Нищо друго нямаше значение. Дишате дълбоко и бавно, като се подготвяше за предстоящото изпитание, събираше сили, съсредоточаваше се.

Знаеше какво ще се случи. Винаги протичаше по един и същи начин. Лесно начало, следвано от първата болка в очите, която става все по-силна, после сълзи, парене, горене. Знаеше, че към края на първия час ще е напълно изтощена и цялото й тяло ще се отпусне. Щеше да спи, сякаш не е мигнала цяла седмица, и вероятно щеше да рухне веднага щом слезе на палубата.

Именно за това неимоверно напрежение се подготвяше в момента — със затворени очи, поемайки бавно и дълбоко дъх.

За стоящия на руля Ендърс концентрацията бе съвсем различна. Очите му бяха отворени, но той почти не проявяваше интерес какво виждат те. Усещаше кормилото в ръцете си; натиска, който оказваше то на дланите му; наклона на палубата под краката му; съскането на водата покрай корпуса; вятъра в лицето си; вибрирането на такелажа; целия комплекс от сили и напрежения, който балансираше кораба. В пълното си съсредоточаване Ендърс се превръщаше в част от кораба, сякаш помежду им имаше физическа връзка; той бе мозъкът на тялото и познаваше състоянието му до най-малката подробност.

Знаеше скоростта до част от възела; долавяше кога някое платно е под неправилен ъгъл; усещаше, ако някой товар се премести в трюма, и къде точно; знаеше какво е количеството трюмна вода; кога корабът плава с лекота и е в най-добрата си форма; дали не я е преминал, колко още може да издържи така и колко още може да изстиска от него.

Ендърс можеше да каже всичко това и със затворени очи. Не би могъл да обясни откъде го знае — просто го знаеше. Сега, докато работеше с Лазю, бе разтревожен — именно защото му се налагаше да отстъпи част от управлението на някой друг. Сигналите й с ръце не бяха нещо, което можеше да усети директно; въпреки това ги следваше сляпо — знаеше, че трябва да й се довери. И все пак това го изнервяше; потеше се зад руля, усещаше по-силно вятъра по мокрите си бузи и правеше още корекции, когато Лазю размахваше ръце.

Тя водеше кораба на юг. Явно бе забелязала прохода в рифа и сега го насочваше към него. Скоро щяха да минат през отвора. Самата мисъл за това го накара да се изпоти още повече.

Хънтър бе зает със съвсем други грижи. Тичаше напред-назад между носа и кърмата, без да обръща внимание на Лазю и Ендърс. Испанският боен кораб приближаваше с всяка изминала минута; горният край на гротмачтата му вече се бе подал изцяло над хоризонта. Все още плаваше с всички платна, докато „Ел Тринидад“, намиращ се само на миля от острова, бе свалил повечето от своите.

Междувременно „Касандра“ бе изостанала зад по-големия кораб и бе отбила малко вляво, за да може галеонът да й покаже курса към залива. Маневрата бе необходима, но платната на Хънтър изяждаха вятъра на „Касандра“ и малкият кораб не развиваше добра скорост. И нямаше да го направи, докато не застанеше точно зад „Ел Тринидад“. Тогава слупът щеше да бъде много уязвим за испанския кораб, освен ако не се придържаше в непосредствена близост до Хънтър.

Проблемът щеше да настъпи при влизането в самия залив. Двата кораба трябваше да извършат маневрата бързо, един след друг, и ако „Ел Тринидад“ не го направеше гладко, „Касандра“ можеше да се блъсне в него и това да повреди и двата съда. Ако подобно нещо се случеше в самия проход, щеше да настъпи истински кошмар и двата кораба щяха да се разбият в рифа и да потънат. Хънтър бе сигурен, че Сансон осъзнава опасността; сигурен бе също, че французинът няма да посмее да изостане прекалено много.

Очертаваше се трудна маневра. Хънтър изтича напред и впери поглед през трептящите отблясъци към Маймунския залив. Вече виждаше заобления пръст хълмиста суша, който се протягаше от острова и образуваше защитната кука на залива.

Самият проход в рифа бе невидим за него; намираше се някъде в ослепителното сияние право напред.

Погледна към Лазю на гротмачтата и я видя да прави сигнал на Ендърс — вдигна юмрук и удари с него дланта на другата си ръка.

Ендърс незабавно излая заповеди да свалят още платна. Хънтър знаеше, че това може да означава само едно — намираха се много близо до прохода в рифа. Присви очи към отблясъците, но още не различаваше нищо.

— Мерачи! Десен и ляв борд! — извика Ендърс и не след дълго двамата моряци от двете страни на носа извикаха в отговор.

Първият изнерви Хънтър.

— Пълни пет!

Пет фатома — или тридесет фута — вече означаваше плитчина. „Ел Тринидад“ газеше три фатома, така че нямаше много свободно място. В плитки води кораловите натрупвания лесно можеха да се издигат на дузина стъпки от дъното, при това неравномерно. А острият корал разкъсваше дървения корпус като хартия.

— Cinq et demi — извика другият.

Пет и половина. Това бе по-добре. Хънтър зачака.

— Шест и отгоре!

Задиша малко по-леко. Явно бяха минали външния риф — повечето острови имаха по два рифа, плитък вътрешен и по-дълбок външен. За известно време „Ел Тринидад“ се намираше в безопасни води, преди да достигне коварния вътрешен риф.

— Moins six!

Вече ставаше по-плитко. Хънтър отново се обърна, за да погледне Лазю на гротмачтата. Беше се навела напред, изглеждаше отпусната, почти безразлична. Не успя да види изражението й.

Тялото на Лазю наистина бе отпуснато — до такава степен, че имаше опасност да падне от наблюдателния пост. Ръцете й докосваха леко парапета, беше наведена напред; раменете й, всички мускули бяха напълно отпуснати.

Лицето й обаче бе стегнато и изопнато, устата — разтеглена в неподвижна гримаса, зъбите й бяха стиснати, очите — присвити, взиращи се в отблясъците. Бяха почти затворени, и то от толкова време, че клепачите й трепереха от напрежението. Това можеше да е разсейващо, но Лазю не го забелязваше, защото отдавна бе изпаднала в нещо като транс.

Светът й се състоеше от две черни форми — острова отпред и носа на кораба точно под нея. Между тях имаше равнина от трептяща, мъчително ярка вода, която проблясваше хипнотично. Лазю не виждаше почти никакъв детайл по тази повърхност.

От време на време зърваше по някой корал. Появяваха се като мимолетни черни петънца по ослепително бялото сияние.

Друг път, при полюшването от някой порив на вятъра, за момент получаваше представа за теченията и водовъртежите, които нарушаваха равномерните отблясъци.

Иначе водата бе непрозрачно, ослепително сребро. Лазю водеше кораба през нея изцяло по памет, тъй като бе запечатала в ума си положението на плитчините, коралите и пясъците преди повече от половин час, когато се намираха по-далеч от брега и водата се виждаше ясно. Беше съставила подробна карта, използвайки отличителни белези по сушата и в самата вода.

Сега, като гледаше право надолу, към водата около кораба, която бе прозрачна, тя можеше да определи позицията на „Ел Тринидад“ спрямо тази мислена карта. Далеч под себе си видя как кръглата глава на мозъчен корал, приличащ на грамадна глава карфиол, минава покрай левия борд. Това означаваше, че трябва да се насочат на север; протегна дясната си ръка, загледа как черният силует на носа обръща и изчака, докато не се изравниха с една изсъхнала палма на брега. Тогава свали ръката си; Ендърс продължи по новия курс.

Лазю отново присви очи и се загледа напред. Пак видя пяна около коралите, която маркираше стените на канала. Плаваха право към прохода. Знаеше, че преди да стигнат до него, трябва да завият леко надясно, за да избегнат друг коралов израстък. Протегна дясната си ръка. Ендърс коригира курса.

Лазю погледна право надолу. Вторият коралов израстък мина опасно близо до корпуса; корабът се разтърси, когато коралът го одраска, но това беше всичко.

Лазю протегна лявата си ръка и Ендърс отново промени курса. Тя отново се вгледа в мъртвата палма и зачака.

Ендърс настръхна, когато чу как коралът одраска корпуса; нервите му бяха напрегнати от очакването на точно този ужасен звук и сега бяха на път да се скъсат. Наблегна на руля, но вибрирането продължи към кърмата и Ендърс осъзна, че само са целунали корала. Въздъхна с облекчение.

Усещаше как вибрирането приближава по дължината на кораба. В последния момент пусна руля — знаеше, че кормилото е най-уязвимата част от кораба под водата. Лекият сблъсък, който само остъргваше полипите от корпуса, можеше да направи кормилото на трески. После хвана руля отново и продължи да следва инструкциите на Лазю.

— Това може да пречупи гръбнака и на змия — промърмори Ендърс, докато „Ел Тринидад“ криволичеше към Маймунския залив.

— По-малко от четири! — извика мерачът.

Хънтър стоеше на носа, между двамата мерачи с лотовете, и гледаше ослепителната вода пред кораба. Не различаваше абсолютно нищо. Погледна встрани и видя кораловите образувания опасно близо до повърхността, но по някакво чудо „Ел Тринидад“ успяваше да се провре между тях.

— Trois et demi!

Стисна зъби. Дълбочина двадесет фута. Това бе абсолютният минимум. В същия миг корабът удари друг корал, но този път бе само един остър сблъсък — и толкова. Корабът беше отчупил върха на израстъка и бе продължил напред.

— Три и един!

Бяха изгубили още един фут. Корабът продължаваше напред в искрящата вода.

— Merde! — извика вторият мерач и започна да върти лота.

Хънтър знаеше какво е станало. Лотът се бе закачил за корал и морякът се мъчеше да го освободи.

— Точно три!

Хънтър се намръщи — според онова, което беше научил от испанските пленници, вече трябваше да са заседнали. Те се кълняха, че „Ел Тринидад“ гази три фатома. Явно грешаха — корабът плаваше гладко към острова. Хънтър наруга наум мореплавателните умения на испанците.

Все пак газене три фатома вероятно беше доста близо до истината, особено при кораб с подобни размери.

— Точно три!

Продължаваха да се движат. И тогава, смразяващо внезапно, пред него изникна отворът в рифа — отчайващо тесен проход между коралите. „Ел Тринидад“ се намираше точно в центъра му — невероятен късмет, защото от двете му страни имаше по не повече от пет ярда свободно разстояние.

Хънтър погледна към кърмата. Ендърс гледаше коралите от двете страни на кораба и се кръстеше.

— Пет! — дрезгаво извика мерачът и екипажът нададе радостен вик. Бяха минали рифа и се намираха в по-дълбоки води. Движеха се на север, към убежището между брега на острова и извития пръст хълмиста суша, която излизаше навътре в морето.

Хънтър вече виждаше целия Маймунски залив. От пръв поглед личеше, че не е идеално място за кораби. Водата беше дълбока при устието, но дъното бързо се надигаше в по-защитените райони. Налагаше се галеонът да хвърли котва в открити към океана води и тази перспектива го обезкуражаваше по няколко причини.

Погледна назад и видя, че „Касандра“ минава успешно през прохода, следвайки „Ел Тринидад“ толкова отблизо, че се различаваше дори тревожното изражение на мерача на носа. А зад „Касандра“ беше испанският боен кораб, на не повече от две мили от тях.

Слънцето обаче залязваше. Испанците нямаше да могат да влязат в Маймунския залив преди падането на нощта. А ако Боскет направеше опит на сутринта, Хънтър щеше да бъде готов да го посрещне.

— Хвърляйте котва! — извика Ендърс. — По-живо!

„Ел Тринидад“ се разтърси и спря в здрача. „Касандра“ се плъзна покрай него и продължи по-навътре в залива; малкият слуп не газеше толкова и можеше да навлезе в по-плитки води. Малко след това Сансон също хвърли котва и двата кораба спряха.

Бяха в безопасност. Поне за известно време.

28.

След напрегнатото преминаване на рифа екипажите на двата кораба ликуваха, крещяха и се смееха, поздравяваха се и си подхвърляха шеговити подигравки в здрача. Хънтър не се включи във веселбата. Застана на кърмата на галеона и загледа как бойният кораб продължава към тях въпреки бързо сгъстяващия се мрак.

Преследвачите им бяха вече на половин миля от залива; непосредствено до входа. Боскет бе много смел, щом бе приближил толкова много в тъмното. Поемаше значителен и ненужен риск.

— Защо? — зададе неизказания въпрос Ендърс, който също гледаше натам.

Хънтър поклати глава. Испанците хвърлиха котва; двамата видяха плясъка, когато тя падна във водата.

Вражеският кораб бе толкова близо, че Хънтър дочуваше командите на испански език. На кърмата кипеше бурна дейност; хвърлена бе втора котва.

— Абсолютно безсмислено — рече Ендърс. — Има на разположение мили дълбоки води, а решава да спре на четири фатома.

Хънтър продължи да гледа към бойния кораб. От кърмата бе хвърлена още една котва и много ръце задърпаха въжето. Кърмата се завъртя към брега.

— Проклет да съм — промълви Ендърс. — Да не би…

— Да — каза Хънтър. — Обръща с борд към нас. Вдигай котва.

— Вдигай котва! — изрева Ендърс на изненадания екипаж. — Вдигнете фока, бързо! По-живо с въжетата! — Обърна се към Хънтър. — Със сигурност ще се натъкнем на плитчини.

— Нямаме избор — отвърна Хънтър.

Намерението на Боскет бе пределно ясно. Беше хвърлил котва в устието на залива, точно от другата страна на рифа, но ги държеше в обсега на оръдията си. Смяташе да остане там и да обстрелва галеона през цялата нощ. Хънтър трябваше да излезе от обхвата му и да рискува с плитчините; иначе корабите му нямаше да оцелеят до сутринта.

И наистина, видяха как оръдейните люкове на испанския кораб се отварят и дулата проблеснаха. Гюлетата профучаха през такелажа на „Ел Тринидад“ и паднаха във водата около кораба.

— Размърдай кравата, Ендърс — излая Хънтър.

Сякаш в отговор последва втори залп. Този път испанците бяха по-точни. Няколко гюлета улучиха галеона, разцепвайки дърво и късайки въжета.

— По дяволите! — изруга Ендърс с такава болка в гласа, сякаш самият той бе ранен.

„Ел Тринидад“ обаче вече се отдалечаваше от обхвата на испанските оръдия и следващият залп улучи водата, вдигайки фонтани от пръски. Правотата на линията бе респектираща.

— Добър екипаж има — отбеляза Ендърс.

— Понякога проявяваш прекалено голям интерес към подобни неща — отвърна Хънтър.

Вече съвсем се бе стъмнило; видяха четвъртия залп като серия червени проблясъци по черния профил на бойния кораб. Чуха, но почти не видяха пръските от гюлетата във водата зад тях.

После хълмистият извит полуостров скри неприятеля от погледа им.

— Хвърляйте котва! — извика Ендърс, но вече бе твърде късно. В същия момент се чу тихо хрущене и „Ел Тринидад“ заседна в пясъчното дъно на Маймунския залив.

През нощта, сам в каютата си, Хънтър направи преценка на положението. Това, че бяха заседнали, изобщо не го притесняваше; корабът бе попаднал на пясъка по време на отлив и лесно можеше да се освободи след няколко часа.

Засега двата кораба бяха в безопасност. Заливът не беше идеален, но вършеше работа; храна за повече от две седмици, без да се налага екипажът да се подлага на лишения. Ако намереха вода на сушата — а това бе много вероятно — можеха да останат в Маймунския залив месеци наред.

Или поне докато не се вдигне буря. Бурята означаваше катастрофа. Маймунският залив бе от наветрената страна на острова и водите му бяха плитки. Силна буря щеше да направи корабите на трески само за няколко часа. А сега беше сезонът на ураганите; едва ли щяха да минат много дни, преди някой да връхлети отгоре им, а Хънтър не искаше да бъде тук, когато това се случи.

Боскет вероятно знаеше това. Ако беше търпелив, можеше просто да устрои блокада, да излезе на по-дълбоко и да изчака лошото време, което щеше да принуди галеона да излезе от залива и да се озове пред оръдията му.

Боскет обаче май не беше от търпеливите. Тъкмо обратното — всичко говореше, че е находчив и дързък и предпочита да приеме предизвикателството при всяка възможност. Пък и имаше добри основания да атакува, преди времето да се развали.

При всяко морско сражение лошото време действаше като изравнител на шансовете, желан от слабия и избягван от силния. Бурята тормозеше и двата кораба, но свеждаше до нула ефективността на по-мощния. Боскет сигурно знаеше, че съдовете на Хънтър са с оскъден екипаж и леко въоръжени.

В уединението на каютата си Хънтър се постави на мястото на човека, когото никога не бе срещал, и се опита да разчете мислите му. Накрая реши, че Боскет със сигурност ще атакува на сутринта.

Нападението можеше да бъде или по суша, или по вода, или и двете. Зависеше от това с колко испански войници разполага французинът и до каква степен те имаха доверие на командира си. Хънтър си спомни войниците, които ги пазеха в трюма на кораба — млади, без опит, с лоша дисциплина.

На такива не можеше да се разчита.

Не, реши Хънтър, Боскет щеше да атакува първо от кораба си. Щеше да опита да навлезе в Маймунския залив, докато галеонът не се озове в обсега му. Може би подозираше, че каперите се намират в плитки води и това прави маневрирането им трудно.

В момента бяха обърнати с кърмата към врага, а тя бе най-уязвимата част. Боскет можеше да влезе в устието на залива и да стреля, докато не потопи и двата кораба. И то без да рискува нищо, тъй като съкровището на галеона щеше да се озове на плитко и можеше да бъде прибрано от местните гмуркачи.

Хънтър повика Ендърс и заповяда испанските пленници да бъдат заключени. После нареди всички здрави капери да се въоръжат с мускети и веднага да слязат на брега.

Зората бавно се пукаше над Маймунския залив. Духаше съвсем слаб вятър; небето бе изпъстрено с перести облици, порозовели от първите лъчи на слънцето. На борда ни испанския кораб моряците се захващаха за сутрешната си работа мудно и мързеливо. Слънцето се бе издигнало доста над хоризонта, преди да се чуе заповедта за вдигане на котва.

Точно тогава от брега и от двете страни на устието на залива скритите капери откриха унищожителен огън. Стрелбата явно вцепени испанския екипаж. През първите няколко мига всички моряци, вдигащи предната котва, бяха убити. Онези, които вдигаха котвата на кърмата, също паднаха мъртви или ранени. Офицерите бяха простреляни, а хората по такелажа бяха свалени със смразяваща точност и полетяха с писъци към палубата.

После, също така внезапно, стрелбата спря. Като се изключи лютивата сива барутна мъгла, надвиснала над брега, не се виждаше нито движение, нито се чуваше шумолене на листа — нищо.

Хънтър, заел позиция в края на вдаващия се в морето тесен полуостров, наблюдаваше със задоволство през далекогледа. Чуваше обърканите викове и гледаше как наполовина вдигнатите платна плющят на вятъра. Минаха няколко минути, преди нови моряци да започнат да се катерят по въжетата и да се захванат с макарите на палубата. Започнаха боязливо, но тъй като откъм сушата не последва стрелба, станаха по-уверени.

Хънтър чакаше.

Знаеше, че има определено преимущество. В епоха, когато нито мускетите, нито мускетарите можеха да се похвалят с особена точност, всеки капер беше изключителен стрелец. Хората му можеха да свалят моряци на палубата на противников кораб, докато стояха на палубата на открития слуп, който се люлееше на вълните. Стрелбата от суша беше детска игра за тях.

Дори не можеше да се нарече добро забавление.

Хънтър изчака, докато въжето на котвата се задвижи, и даде сигнал за стрелба. Новият залп се стовари върху бойния кораб със същия унищожителен ефект. После отново се възцари тишина.

Боскет вече трябваше да е разбрал, че навлизането в кораловия проход — и приближаването до сушата — ще му струва страшно много. Може би щеше да успее да премине и да влезе в залива, но щеше да изгуби десетки, ако не и стотици хора. Още по-голям бе рискът да изгуби ключовите си хора по мачтите или дори кормчията, което щеше да направи кораба неуправляем в опасните води.

Хънтър зачака. Някой изкрещя команди, последвани от още тишина. След това видя как въжето на главната котва пльосна във водата. Бяха прерязали котвата. Не след дълго въжетата на кърмата също бяха прерязани и корабът бавно започна да се отдалечава от рифа.

Щом излезе извън обхвата на мускетите, на палубата и по такелажа отново се появиха хора. Платната бяха вдигнати. Хънтър изчака да види дали корабът няма да обърне и да се насочи към брега. Но не стана така. Испанците продължиха около стотина ярда на север и хвърлиха нова котва. Прибраха платната. Корабът леко се заклатушка на място, точно срещу хълмовете, защитаващи залива.

— Е, значи така — обади се Ендърс. — Донът не може да влезе, а ние не можем да излезем.

По пладне Маймунският залив се превърна в същинска пещ, в която не се дишаше. Хънтър крачеше по нагорещената палуба на галеона, усещаше лепкавия разтопен катран под краката си и много добре си даваше сметка за иронията на положението. Беше извършил най-дръзкия каперски рейд на века, при това с пълен успех, само за да се озове в клопка в някакво задушно заливче, заварден от един-единствен испански кораб.

Моментът бе труден за него и още по-труден за екипажа. Каперите гледаха към капитана си за насоки и нов план, а бе очевидно, че Хънтър не разполага с такива. Някои наблегнаха на рома и започнаха разпри; при една от тях се стигна до дуел, който Ендърс спря в последния момент. Хънтър обяви, че всеки, който убие някого от другарите си, моментално ще намери смъртта си. Капитанът искаше екипажа си непокътнат, а решаването на личните разногласия можеше да изчака завръщането в Порт Роял.

— Не съм сигурен, че ще го понесат — рече вечно мрачният Ендърс.

— Ще го понесат — отвърна Хънтър.

Той стоеше на палубата, в сянката на гротмачтата, заедно с лейди Сара, когато някъде отдолу проехтя изстрел.

— Какво беше това? — разтревожено попита лейди Сара.

— По дяволите! — изруга Хънтър.

Минута по-късно огромният Баса излезе на палубата, мъкнейки съпротивляващ се моряк. Ендърс ги следваше печално.

Хънтър погледна моряка. Беше прошарен мъж на име Локууд, двадесет и пет годишен. Хънтър го познаваше бегло.

— Рани Пъркинс в ухото с това — каза Ендърс и подаде пистолета на Хънтър.

Моряците бавно изпълниха палубата, навъсени и мрачни под изпепеляващото слънце. Хънтър извади собствения си пистолет от колана си и провери дали е зареден.

— Какво ще правите? — попита лейди Сара.

— Това не е ваша работа — отвърна Хънтър.

— Но…

— Извърнете се — каза Хънтър и вдигна пистолета.

Мавъра пусна моряка и той застана пред Хънтър с наведена глава, беше пиян.

— Той ме подхлъзна — каза морякът.

Хънтър го застреля в главата и мозъкът му се пръсна по планшира.

— Господи! — възкликна лейди Сара.

— Хвърлете го през борда — каза Хънтър.

Баса хвана тялото и го помъкна. Краката на мъртвия се тътреха шумно по потъналата в тишина палуба. После се чу плясък; трупът беше изчезнал.

Хънтър се обърна към екипажа си.

— Искате ли да гласувате за нов капитан? — попита той високо.

Моряците замърмориха и се извърнаха. Никой не проговори.

Не след дълго палубата отново опустя. Хората слязоха долу, за да се скрият от слънцето.

Хънтър погледна към лейди Сара. Тя не каза нищо, но го гледаше обвинително.

— Това са корави мъже — рече Хънтър. — И живеят по правила, които всички сме приели.

Тя не отговори, а се завъртя рязко и се отдалечи.

Хънтър погледна към Ендърс. Кормчията сви рамене.

Следобед съгледвачите докладваха, че на бойния кораб отново кипи дейност; всички лодки били спуснати откъм океана, извън видимостта от сушата. Явно били вързани за кораба, тъй като нито една не се появила зад него. От палубата се вдигал пушек. Били запалили огън, но неясно с каква цел. Всичко това продължи до настъпването на вечерта.

Краят на деня бе истинска благодат. В прохладния вечерен въздух Хънтър крачеше по палубата на „Ел Тринидад“ и се взираше в дългите редици оръдия. Минаваше от едно на друго, спираше да ги докосне, прокарваше пръсти по бронза, който все още бе топъл от слънцето. Разглеждаше оборудването, грижливо подредено до всяко от тях — натъпквача, торбите барут, пирамидите гюлета, запалителите и фитилите в кофите.

Всичко това бе готово за употреба — цялата тази огнева мощ, всички тези оръжия. Разполагаше с всичко необходимо, освен с хора, които да ги обслужват. А без хора оръдията спокойно можеше и да ги няма.

— Потънал сте в мисли.

Хънтър се сепна и се обърна. На няколко крачки от него стоеше лейди Сара в свободна бяла рокля. В тъмното приличаше на нощна риза.

— Не бива да се обличате така при всички тези мъже на борда.

— Беше много горещо и не можех да заспя — каза тя. — Освен това бях неспокойна. Това, което видях днес… — Гласът й замлъкна.

— Смути ли ви?

— Не съм виждала такава диващина дори у монарх. Дори Чарлз не е толкова безжалостен и своеволен.

— Чарлз си има други грижи. Най-вече удоволствията.

— Нарочно се правите, че не разбирате какво искам да кажа. — Дори в тъмното в очите й проблесна нещо като гняв.

— Мадам, в това общество… — започна Хънтър.

— Общество? Наричате това… — жестът й обхвана кораба и спящите по палубата моряци, — наричате това общество?

— Разбира се. Навсякъде, където се събират хора, има правила на поведение. Правилата на тези мъже са различни от правилата в двора на Чарлз, на Луи и дори на колонията Масачузетс, където съм роден. Но въпреки това те съществуват, за да бъдат спазвани, и нарушителите си понасят наказанието.

— Вие сте и философ. — Гласът й бе изпълнен със сарказъм.

— Казвам каквото знам. Какво би ви сполетяло в двора на Чарлз, ако не се поклоните на краля?

Тя изсумтя, усещайки накъде бие той.

— Тук е същото — продължи Хънтър. — Тези хора са свирепи и буйни. Ако искам да ги управлявам, те трябва да ми се подчиняват. За да ми се подчиняват, трябва да ме уважават. А за да ме уважават, трябва да признават властта ми, която е абсолютна.

— Говорите като крал.

— Капитанът е крал на екипажа си.

Тя пристъпи към него.

— А доставяте ли си удоволствие, подобно на крал?

Хънтър имаше само миг да осмисли думите й, преди тя да го прегърне и да го целуне енергично по устата. Отвърна на прегръдката й.

— Толкова съм уплашена — каза тя, когато се отдръпнаха. — Тук всичко е така странно.

— Мадам — рече Хънтър, — мое задължение е да ви върна жива и здрава при вашия чичо и мой приятел, губернатор сър Джеймс.

— Не е нужно да сте толкова помпозен. Да не сте пуритан?

— Само по рождение — отвърна той и отново я целуна.

— Може би ще се видим по-късно — рече тя.

— Може би.

Тя слезе долу, хвърляйки му последен поглед в тъмното. Хънтър се облегна на едно оръдие и я загледа как се отдалечава.

— Доста е пикантна, дума да няма.

Обърна се. Беше Ендърс. Кормчията се ухили.

— Премине ли границата, една благородна дама става неудържима, а?

— Така излиза — отвърна Хънтър.

Ендърс погледна редицата оръдия и потупа най-близкото. То изкънтя глухо.

— Влудяващо, нали? — рече той. — Толкова много топове, а не можем да ги използваме поради липса на хора.

— По-добре поспи малко — сухо го посъветва Хънтър и се отдалечи.

Ендърс обаче бе казал истината. Докато крачеше по палубата, Хънтър напълно забрави за жената и мислите му отново се върнаха към оръдията. Някаква неспокойна част от ума му се мъчеше с проблема отново и отново, търсеше решение. Беше убеден, че има начин да използва оръдията. Беше забравил нещо — нещо, което знаеше отдавна.

Жената явно си мислеше, че е варварин — или пуритан, което бе още по-лошо. Усмихна се в тъмното при тази мисъл. Всъщност той бе образован човек. Беше изучил всички основни категории на познанието, както бяха дефинирани още през Средните векове. Класическа история, латински и старогръцки, естествена философия, религия и музика. Навремето никоя от тези науки не бе събудила интереса му.

Още като млад практическото, емпирично познание го интересуваше далеч повече, отколкото мнението на някой отдавна мъртъв мислител. Всеки ученик знаеше, че светът е много по-голям, отколкото си е представял Аристотел. Самият Хънтър бе роден в земя, за чието съществуване гърците не са имали ни най-малка представа.

Но ето че сега някои елементи от това образование не му даваха покой. Мислите му продължаваха да се връщат към Гърция — към самата нея или към гърците — но не знаеше защо, нито във връзка с какво.

После си помисли за маслената картина в каютата на Казала. При онази среща почти не й обърна внимание, а и сега не я помнеше ясно. В картината на борда на испанския кораб обаче имаше нещо, което го интригуваше. И по някакъв начин то бе важно.

Какво бе значението й? Не знаеше нищо за изобразителното изкуство; смяташе го за незначителен талант, подходящ единствено за украса и представляващ интерес само за суетните и богати благородници, готови да платят за портрети, на които да бъдат изобразени далеч по-красиви, отколкото са. Знаеше, че самите художници са тривиални души, които скитат като цигани от една страна в друга в търсене на покровител. Те бяха бездомни, фриволни хора без корени, на които липсваше твърдата връзка с родината и сънародниците. Въпреки факта, че родителите му бяха избягали в Масачузетс от Англия, самият Хънтър се смяташе за чист англичанин и бе ревностен протестант. Той воюваше срещу испанците и католическите врагове и не разбираше онези, които не бяха патриоти като него. Да те е грижа само за рисуването — това наистина трудно можеше да се нарече вярност.

И в същото време художниците странстваха. Имаше французи в Лондон, гърци в Испания и италианци навсякъде. Дори по време на война те пътуваха свободно, особено италианците. Имаше толкова много италианци.

Защо изобщо му пукаше?

Тръгна из потъналия в мрак кораб, като минаваше от оръдие на оръдие. Докосна едно. Върху задната му част беше отпечатан девиз:

Досмеша го. Невинаги, помисли си. Не и без хора, които да го зареждат, да го насочват и да стрелят. Докосна надписа, пръстите му пробягаха по буквите, по гладката извивка на S и изчистените линии на Е.

В латинския имаше сила и чистота — две стегнати думи, типично военни и твърди. Италианците бяха изгубили всичко това; те бяха меки и цветисти и езикът им се бе променил, за да отрази това. Беше минало много време, откакто Цезар бе заявил без заобикалки „Veni, vidi, vici“.

Тази дума сякаш подсказваше нещо. Вгледа се в изчистените линии на буквите и тогава мислено видя повече линии, линии и ъгли, и умът му отново се насочи към гърците и към евклидовата геометрия, която го бе тормозила толкова много като момче. По онова време така и не успя да разбере защо е важно дали два ъгъла са еднакви и дали две прави се пресичат в една или друга точка. Какво значение имаше?

Спомни си картината на Казала — произведение на изкуството на един боен кораб, съвсем не на мястото си, нещо напълно ненужно и непрактично. Това бе проблемът на изкуството — то не беше практично. И не побеждаваше нищо.

Побеждава. Хънтър се усмихна на иронията на мотото, гравирано върху оръдие, което нямаше да победи нищо. Това оръжие за него бе толкова безсмислено, колкото и картината на Казала. Колкото постулатите на Евклид. Уморено разтърка очи.

Всички тези мисли нямаха смисъл. Въртеше се в кръг без чувство, без цел, без посока — обезсърчен мъж, попаднал в клопка и напразно търсещ решение, човек, когото не го свърта на едно място.

И тогава чу вика, от който моряците се страхуват най-много.

— Огън!

29.

Хънтър се втурна нагоре точно навреме, за да види шестте горящи лодки, носещи се към галеона. Бяха лодките на бойния кораб, намазани с дебел слой катран. Пламтяха ярко и осветяваха неподвижните води на залива, докато приближаваха.

Наруга се, че не е предвидил този ход; димът на палубата бе ясна улика, но той не бе успял да я разбере. Но не губи време да се обвинява. Моряците на „Ел Тринидад“ вече се изсипваха в лодките, които бяха вързани до кораба; първата от тях потегли и мъжете яростно загребаха към огнената заплаха.

Хънтър се завъртя и попита остро Ендърс:

— Къде са съгледвачите? Как е могло да се случи това?

Ендърс поклати глава.

— Не зная, постовете бяха разположени на пясъчния нос и на брега зад него.

— По дяволите!

Съгледвачите или бяха заспали, или испанците бяха слезли на сушата, бяха ги изненадали в тъмното и ги бяха избили. Хънтър загледа как хората му от първата лодка се борят с пламъците на една от испанските лодки. Опитваха се да я оттласнат с гребла и да я преобърнат. Един моряк се подпали и скочи с писъци във водата.

После самият Хънтър скочи в една лодка. Докато гребяха, моряците започнаха да се поливат със солена вода. Хънтър се огледа и видя, че Сансон също е спуснал лодка от „Касандра“, за да се бори с пламъците.

— Напрегнете гърбини, момчета! — извика Хънтър, докато приближаваха пъкъла. Дори от разстояние петдесет ярда жегата от горящите лодки беше ужасна; пламъците се виеха и подскачаха високо в нощта, горящи буци катран пращяха, хвърчаха във всички посоки и съскаха във водата.

Следващият един час беше кошмар наяве. Една по една горящите лодки бяха насочени към брега или избутани настрани, докато корпусите им не изгоряха и не потънаха.

Когато най-сетне се върна на кораба, целият в сажди и разпокъсани дрехи, Хънтър се строполи в леглото и заспа на мига.

На сутринта Ендърс го събуди с вестта, че Сансон е слязъл в трюма на „Ел Тринидад“.

— Казва, че е намерил нещо — със съмнение добави той.

Хънтър се облече и слезе долу. Откри Сансон на най-долната палуба, покрита с изпражненията на добитъка горе. Французинът се беше ухилил до уши.

— Стана случайно — рече той. — Не мога да си припиша заслугата. Ела да видиш.

Поведе го надолу към баласта. Тесният и нисък отсек беше горещ и вонеше от трюмната вода, която се плискаше напред-назад при лекото поклащане на кораба. Хънтър видя камъните, поставени тук за баласт. После се намръщи — не бяха камъни, имаха твърде правилна форма. Гюлета.

Взе едно и го претегли на ръка. Беше желязно и хлъзгаво от слузта и мръсотията.

— Около пет фунта — каза Сансон. — А на борда нямаме нищо, което да стреля с петфунтови гюлета.

Все така ухилен, той поведе Хънтър към кърмата. Трептящата светлина на фенера освети още нещо, наполовина потопено във водата. Разпозна го веднага — сакер, малко оръдие, което вече не се използваше на корабите. Сакерите бяха излезли от употреба преди трийсетина години, заместени от малки въртящи се оръдия или от големите топове.

Хънтър се наведе над оръдието и прокара длани по потопения му ствол.

— Ще стреля ли?

— От бронз е — отвърна Сансон. — Чифутина казва, че може да се използва.

Хънтър опипа метала. Тъй като бе от бронз, оръдието не беше ръждясало много. Хънтър погледна към Сансон.

— В такъв случай ще поднесем на дона един от собствените му специалитети.

Макар и малък, сакерът представляваше седем фута плътен бронз с тегло хиляда и шестстотин фунта. Измъкването му на палубата на „Ел Тринидад“ отне по-голямата част от сутринта. След това оръдието трябваше да се спусне през борда в чакащата го лодка.

Работата беше мъчителна под палещите лъчи на слънцето, а трябваше да се изпълни изключително внимателно. Ендърс крещеше заповеди и проклятия, докато не прегракна, но в крайна сметка сакерът бе спуснат леко, сякаш беше перце. Лодката потъна застрашително под тежестта му; планширите й се подаваха само на няколко инча над водата. Въпреки това беше стабилна, докато я изтегляха към отсрещния бряг.

Хънтър смяташе да постави сакера на върха на възвишението, което се издаваше от Маймунския залив. Оттам испанският боен кораб щеше да е в обхвата му и можеше да стреля по него. Позицията на оръдието щеше да е безопасна — испанците не бяха в състояние да насочат своите оръдия толкова високо, че да отговорят на огъня, а хората на Хънтър можеха да ги бомбардират, докато не им свършат гюлетата.

Същинският въпрос бе кога да открият огън. Хънтър не хранеше илюзии относно мощността на оръдието. Петфунтово гюле не можеше да се нарече сериозна заплаха; нужни бяха много изстрели, за да нанесе някаква сериозна повреда. Но ако откриеше огън през нощта, в суматохата испанците можеше да вдигнат котва и да се опитат да излязат от обсега на сакера. А при тези плитчини наоколо лесно щяха да заседнат или дори да се разбият.

Точно на това се надяваше.

Сакерът в полупотопената лодка стигна до брега и тридесет мъже го измъкнаха с пъшкане на пясъка. Там го поставиха на трупи и го завлачиха стъпка по стъпка към храстите.

Оттам сакерът трябваше да бъде издърпан сто фута нагоре до върха на хълма, през растящите нагъсто мангрови дървета и палми. Поради липсата на скрипци и макари работата беше изнурителна, но моряците се заеха енергично с нея.

Други работеха също така здраво. Чифутина наглеждаше петимата мъже, които остъргваха ръждата от железните гюлета и пълнеха торби с барут. Мавъра, който бе умел дърводелец, скова лафет с гнезда за цапфите21 на сакера.

Привечер оръдието бе на позиция, насочено към бойния кораб. Хънтър изчака още няколко минути, докато се стъмни съвсем, след което даде заповед за стрелба. Първото гюле прелетя над испанския кораб и вдигна пръски зад него. Второто улучи целта, третото — също. След това стана твърде тъмно, за да се вижда каквото и да било.

През следващия един час сакерът сипеше гюлета върху испанците. Най-накрая Хънтър видя в сумрака как те вдигат платна.

— Ще се опитат да избягат! — дрезгаво извика Ендърс.

Обслужващите оръдието моряци нададоха радостни викове. Последваха още залпове, докато испанците се оттегляха от мястото, където бяха хвърлили котва. Хората на Хънтър продължиха да стрелят ритмично и дори когато корабът вече не се виждаше в мрака, той даде заповед да продължат стрелбата. Гърмежите на сакера продължиха цялата нощ.

При първата светлина на утрото всички напрегнаха очи да видят плодовете на усилията си. Бойният кораб отново беше закотвен, този път на около четвърт миля навътре в морето, но слънцето се издигаше зад него и го превръщаше в черен силует. Не успяха да различат следи от поражения. Знаеха, че са причинили вреди, но засега бе невъзможно да определят какви.

Макар че зората тепърва пукваше, Хънтър бе потиснат. От начина, по който корабът се поклащаше на котвата си, беше ясно, че не е сериозно засегнат. Късметът бе на страната на испанците — бяха успели да излязат през нощта от залива, без да се ударят в корал или да заседнат.

Една от рейките на марсела висеше пречупена. Част от такелажа бе разкъсан, носовата част бе нацепена, но това бяха дребни подробности — корабът на Боскет бе цял-целеничък и самодоволно се поклащаше в осветените от слънцето води. Хънтър беше страшно уморен и потиснат. Продължи да гледа кораба още известно време, наблюдавайки движенията му.

— Кръв Божия! — изруга тихо той.

Стоящият до него Ендърс също го забеляза.

— Дълги вълни — рече той.

— Вятърът е добър — каза Хънтър.

— Да. И ще се запази още около ден.

Хънтър се взираше в дългите бавни вълни, които полюшваха испанския кораб, и изруга.

— Откъде идва?

— Предполагам, че право от юг, особено по това време на годината — отвърна Ендърс.

Всички знаеха, че трябва да очакват урагани в края на лятото, и като опитни моряци можеха да предвидят връхлитането на тези страховити бури близо два дни предварително. Първите сигнали винаги се откриваха по повърхност на океана — вълните, подгонени от бурните ветрове, движещи се със сто мили в час, се променяха на места, отдалечени от самата буря.

Хънтър погледна все още безоблачното небе.

— Колко време остава според теб?

Ендърс поклати глава.

— Най-късно до утре вечер.

— По дяволите! — изруга Хънтър.

Обърна се и погледна към галеона в Маймунския залив. „Ел Тринидад“ се поклащаше с лекота на котвата си. Имаше прилив, при това тревожно висок.

— По дяволите! — повтори той и тръгна към кораба.

Беше в отвратително настроение и крачеше напред-назад под горещото слънце, подобно на затворник в килия. Лейди Сара Алмънт избра точно този момент да говори с него. Помоли го за лодка и моряци, които да я откарат до брега.

— С каква цел? — рязко попита той. В същото време се зачуди, че тя изобщо не спомена, че не е посетил каютата й предишната нощ.

— С каква цел ли? За да набера плодове и зеленчуци за диетата ми. На борда нямате нищо подходящо.

— Молбата ви е неизпълнима — отсече той и й обърна гръб.

— Капитане! — Лейди Сара тропна с крак. — Трябва да ви уведомя, че това не е маловажен въпрос за мен. Аз съм вегетарианка и не ям месо.

Хънтър отново се обърна към нея.

— Мадам — рече той, — изобщо не ме интересуват ексцентричните ви прищевки и нямам нито време, нито нерви да им угаждам.

— Ексцентрични прищевки? — Лейди Сара се изчерви. — Трябва да знаете, че най-великите умове в историята са били вегетарианци, от Птолемей до Леонардо да Винчи. И освен това, сър, вие сте един най-обикновен простак и грубиянин.

Хънтър избухна. Гневът му по нищо не отстъпваше на нейния.

— Мадам — каза той, сочейки океана, — давате ли си сметка за огромното си невежество, че морето се е променило?

Тя млъкна объркана. Не можеше да свърже слабото вълнение с очевидната тревога, с която го гледаше Хънтър.

— Изглежда ми незначително за голям кораб като вашия.

— Такова е. За момента.

— И небето е чисто.

— Пак за момента.

— Не съм моряк, капитане — рече тя.

— Мадам — каза той, — вълните са дълги и дълбоки. И могат да означават само едно. След по-малко от два дни ще се озовем в ураган. Можете ли да разберете това?

— Ураганът е свирепа буря — каза тя, сякаш повтаряше научен урок.

— Свирепа буря — повтори той. — Ако все още сме в проклетия залив, когато ни връхлети ураганът, ще бъдем разбити на трески. Можете ли да проумеете това?

Изгледа я, кипнал от гняв, и видя, че тя наистина не проумява. Лицето й бе самата невинност. Никога не бе виждала ураган и го смяташе за малко по-свирепа морска буря.

А Хънтър беше наясно, че разликата между урагана и свирепата морска буря е като разликата между див вълк и галено кученце.

Преди тя да успее да отговори на избухването му, той се обърна и се облегна на релинга. Знаеше, че се е държал твърде грубо; собствените му тревоги не бяха нейни и той имаше всички причини да й угоди. Не беше мигнала цяла нощ, за да се грижи за обгорените моряци — нещо небивало за жена с благороден произход. Отново се обърна към нея.

— Простете — тихо рече той. — Обърнете се към Ендърс и той ще се погрижи да слезете на брега, за да продължите достойната традиция на Птолемей и Леонардо.

И млъкна.

— Капитане?

Хънтър бе вперил поглед в нищото.

— Капитане, добре ли сте?

Той неочаквано се отдалечи от нея.

— Дон Диего! — изкрещя той. — Намерете ми дон Диего!

Дон Диего се яви в каютата му и го свари да чертае ожесточено нещо върху късове хартия. Цялото писалище беше в скици.

— Не зная дали ще се получи — каза Хънтър. — Само съм чувал за него. Предложил го е онзи флорентинец Леонардо, но не му обърнали внимание.

— Войниците не се вслушват в художници — отбеляза дон Диего.

Хънтър го изгледа свирепо.

— С право или не — отвърна той.

Дон Диего погледна скиците. На всяка имаше кораб, нарисуван отгоре, с прави линии, които излизаха от бордовете. Хънтър нарисува още една.

— Идеята е проста — каза той. — На обикновените кораби всяко оръдие си има главен артилерист, който е отговорен само за своето оръдие.

— Да…

— След като оръдието се зареди и приготви за стрелба, командирът кляка зад него и се прицелва. После заповядва на подчинените си да насочат оръдието с лостове и макари така, както прецени за добре. След това хората му трябва да нагласят лафета под подходящия ъгъл — пак според неговата преценка. После стрелят. Такава е процедурата за всяко оръдие.

— Да… — каза Чифутина. Той всъщност никога не беше виждал голямо оръдие в действие, но бе запознат с принципа. Всяко оръдие се насочваше поотделно и добрите командири, които можеха да преценят точно подходящия ъгъл, се ценяха високо. И бяха рядкост.

— Освен това — продължи Хънтър — обичайният начин е да се води успореден огън. — Той начерта успоредни линии от борда на кораба. — Всяко оръдие стреля и командирът се моли да улучи целта си. В действителност обаче много оръдия пропускат, освен ако корабите не са толкова близко, че гюлето да уцели независимо от ъгъла. Например, когато се намират на петстотин ярда един от друг. Нали така?

Дон Диего кимна бавно.

— А ето какво предлага флорентинецът — каза Хънтър и начерта друг кораб. — Той казал — не разчитайте на командирите да се прицелват при всеки изстрел. Вместо това насочете всички оръдия още преди битката. И виж какво се получава.

Хънтър начерта излизащи от кораба линии, които се събираха в една-единствена точка във водата.

— Разбираш ли? Концентрираш целия огън на едно място. Всичките ти гюлета улучват целта в една и съща точка и причиняват огромни разрушения.

— Или всичките ти гюлета пропускат целта и падат в една точка в морето — каза дон Диего. — Или всичките ти гюлета улучват бушприта или някоя друга маловажна част от кораба. Честно да си призная, не виждам нищо ценно в този план.

— Ценното е в начина, по който се стреля с оръдията — каза Хънтър и потупа чертежа. — Помисли си само — ако са насочени предварително, мога да изстрелям залп само с един човек на оръдие, а може би дори с един на две оръдия. И ако целта ми е в обхват, ще знам, че всяко оръдие ще улучи.

Чифутина, който много добре знаеше колко малоброен е екипажът, плесна с ръце.

— Разбира се! — възкликна той. После се намръщи. — Но какво ще стане след първия залп?

— Оръдията ще се върнат назад от отката. Събирам всички хора в един-единствен разчет, който минава от оръдие на оръдие, презарежда го и го връща на предварително отбелязаното място. Това може да се направи сравнително бързо. Ако хората са обучени, вторият залп може да последва след десет минути.

— Но дотогава другият кораб ще е сменил местоположението си.

— Да — съгласи се Хънтър. — Ще бъде по-близо, между точката на прицела и нас. Така че огънят ще бъде по-разпръснат, но не чак толкова. Разбираш ли?

— А след втория залп?

Хънтър въздъхна.

— Съмнявам се, че ще имаме повече шансове. Ако не успея да потопя или обезвредя бойния кораб с два залпа, със сигурност ще изгубим.

— Е — рече накрая Чифутина, — два залпа все пак са по-добре от нищо.

Тонът му не беше оптимистичен. В морско сражение корабите разменяха по петдесет залпа, ако не и повече. Ако имаха равни възможности и дисциплинирани екипажи, битката можеше да се проточи цял ден и всеки кораб да изстреля над сто залпа. Само два изглеждаха смешно малко.

— Два залпа са нищо — каза Хънтър, — освен ако не успеем да улучим надстройката на кърмата или склада за боеприпаси.

Това бяха единствените наистина уязвими точки на един боен кораб. На кърмата се намираха офицерите, кормчията и кормилото. Един силен удар можеше да остави кораба неуправляем. Складът за боеприпаси на носа пък щеше го да вдигне във въздуха.

Нито една от тези мишени не беше лесна. Прицелването в носа или в кърмата увеличаваше вероятността всички оръдия да не улучат.

— Проблемът е с прицелването — каза Чифутина. — Тук в залива ли ще разположиш мишените си за тренировка?

Хънтър кимна.

— Но как ще се прицелваш, когато излезем в морето?

— Точно затова те извиках. Трябва да имам някакъв инструмент за наблюдение, за да мога да наглася кораба според противника. Става въпрос за геометрия, а аз не помня уроците.

Чифутина почеса носа си с осакатената си ръка.

— Нека помисля — каза накрая и излезе.

Невъзмутимият Ендърс преживя един от редките моменти, в които излизаше от равновесие.

— Какво искаш?

— Искам всички тридесет и две оръдия да бъдат преместени на левия борд — повтори Хънтър.

— И галеонът ще се килне наляво като бременна свиня — възрази Ендърс. Самата идея като че ли наскърбяваше чувството му за благоприличие и добро морско дело.

— Знам, че ще стане тромав — каза Хънтър. — Но ще можеш ли въпреки това да го управляваш?

— Криво-ляво — отвърна Ендърс. — Бих могъл да управлявам и папския ковчег с кърпата за маса на жена ми. Криво-ляво. — Въздъхна. — Естествено, оръдията ще бъдат преместени, след като излезем в открито море.

— Не — каза Хънтър. — Ще ги преместим тук, в залива.

Ендърс отново въздъхна.

— Значи искаш да излезеш от рифа, яхнал бременна свиня?

— Да.

— Това означава да качим товара — каза Ендърс, като се взираше в празното пространство. — Ще преместим сандъците от трюма при релинга на десния борд и ще ги завържем там. Донякъде ще помогне, но тежестта ще се качи горе и няма да имаме добър баланс. Ще се люлеем като коркова тапа. И дяволът няма да може да стреля точно с оръдията.

— Питам те само дали ще можеш да го управляваш.

Последва дълго мълчание.

— Ще мога — най-сетне отвърна Ендърс. — Ще мога да го управлявам толкова добре, колкото искаш. Но ще трябва да го балансираме отново, преди да е връхлетяла бурята. Няма да издържи и десет минути на лошо време.

— Зная — каза Хънтър.

Спогледаха се и в този миг над главите им се чу трополене — първото оръдие от десния борд беше преместено на левия.

— Поемаш огромен риск — каза Ендърс.

— Това е единственото, което ми остава — отвърна Хънтър.

Стрелбата започна ранния следобед. На брега, на петстотин ярда от кораба, бе опънато бяло платно и всяко оръдие стреляше, докато не го улучи. Положението му се отбелязваше на палубата с резка по дъските. Процесът бе дълъг, бавен и мъчителен, и продължи през нощта, когато платното бе заменено от малък огън. Около полунощ всичките тридесет и две оръдия бяха прицелени, заредени и поставени на позиция. Товарът бе качен горе и завързан за десния релинг, за да компенсира донякъде наклона. Ендърс обяви, че е доволен от баланса на кораба, но въпреки това не изглеждаше особено радостен.

Хънтър заповяда всички да поспят четири часа и обяви, че ще отплават със сутрешния отлив. Точно преди да заспи, се запита какво ли си е помислил Боскет за стрелбата в залива. Дали щеше да се досети за плана му? И ако се е досетил, какво ще направи?

Не се задържа дълго на въпроса. Така или иначе скоро щеше да научи отговора, затова затвори очи.

30.

На зазоряване беше отново на палубата, крачеше напред-назад и следеше как екипажът се подготвя за битката. Въжетата бяха удвоени, така че ако някои бъдат скъсани, другите да позволят управлението на кораба. По релинга и гредите бяха проснати потопени във вода одеяла и завивки, за да пазят от летящи трески. Цялата палуба се миеше непрекъснато, за да се намокри сухото дърво и да се намали опасността от пожар.

Насред тази трескава дейност се появи Ендърс.

— Съгледвачите докладваха току-що, капитане. Бойният кораб е изчезнал.

— Изчезнал? — изуми се Хънтър.

— Да, капитане. Отплавал е през нощта.

— И няма и следа от него?

— Да, капитане.

— Невъзможно е да са се отказали — рече Хънтър.

Обмисли възможностите. Може би корабът се бе преместил в северната или южната част на острова и дебнеше в засада. Може би Боскет имаше някакъв друг план, а може би обстрелът със сакера бе причинил повече щети, отколкото предполагаха каперите.

— Добре, продължавайте — каза той.

За момента изчезването на бойния кораб беше добре дошло. Това означаваше, че тромавият „Ел Тринидад“ може да излезе спокойно от Маймунския залив.

Преминаването през рифа безпокоеше Хънтър.

Забеляза, че Сансон също прави приготовления за тръгване. Днес слупът газеше по-дълбоко — през нощта Хънтър бе прехвърлил половината от съкровището в трюмовете на „Касандра“. Имаше голяма вероятност някой от двата кораба да бъде потопен и той искаше поне част от съкровището да оцелее.

Сансон му махна. Хънтър му махна в отговор и си помисли, че точно днес ни най-малко не завижда на французина. Според плановете им при евентуална атака по-малкият кораб трябваше да побегне към най-близкото убежище, докато Хънтър приеме сражението. Това не беше без риск за Сансон, защото щеше да е трудно да се измъкне необезпокояван. Ако испанецът решеше да атакува първо „Касандра“, корабът на Хънтър нямаше да може да нападне. Оръдията на „Ел Тринидад“ бяха подготвени само за два залпа.

Но дори да се страхуваше от подобен развой, Сансон не го показа с нищо — махаше доста весело. Няколко минути по-късно двата кораба вдигнаха котва и с помощните платна се насочиха към открито море.

Океанът бе бурен. След като кораловите рифове и плитчините останаха зад тях, вятърът задуха с четиридесет възела, а вълните достигаха дванадесет фута. „Касандра“ се люлееше и подскачаше, но галеонът на Хънтър се валяше и накланяше като болно животно.

Ендърс не беше никак доволен, ругаеше цветисто и помоли Хънтър да го замести за момент на руля. Хънтър гледаше как кормчията виртуоз върви към носа, докато не се отдалечи достатъчно от всички платна.

Там застана с гръб към вятъра с разперени ръце. Остана така за момент, после леко се завъртя, без да отпуска ръце.

Хънтър разпозна стария моряшки трик за откриване окото на урагана. Ако стоиш с разперени ръце и с гръб към вятъра, центърът на бурята винаги се пада два румба22 напред от посоката на лявата ти ръка.

Ендърс се върна при руля, като сумтеше и ругаеше.

— На юг-югоизток е — рече той. — И проклет да съм, ако не опитаме силата й преди мръкване.

И наистина, небето вече започваше да посивява и вятърът сякаш се усилваше с всяка следваща минута. „Ел Тринидад“ се клатушкаше безрадостно, след като се отдалечи от остров Кат, и сърдитото море се нахвърли върху него.

— Проклет да съм — промърмори Ендърс. — Хич не ми харесват всичките тези оръдия, капитане. Не можем ли да преместим едно-две на десния борд?

— Не — отвърна Хънтър.

— Ще направим коритото по-пъргаво — рече Ендърс. — Ще ти хареса, капитане.

— И на Боскет ще му хареса — отговори Хънтър.

— Покажи ми Боскет и можеш да си задържиш оръдията, без изобщо да мърморя — каза Ендърс.

— Ето там — каза Хънтър и посочи назад.

Ендърс се обърна и видя испанския боен кораб да заобикаля северната страна на остров Кат и да се впуска в преследване.

— Нацедил се е направо в задника ни — възкликна Ендърс. — Кокали Божии! Добре е екипиран.

Бойният кораб приближаваше откъм най-уязвимата част на галеона — задната палуба. Всеки кораб бе слаб откъм кърмата; именно затова съкровищата винаги се товареха отпред, а най-просторните каюти неизменно се намираха в задната част. Капитанът на кораба можеше да има голяма каюта, но се предполагаше, че по време на битка няма да бъде в нея.

Хънтър нямаше абсолютно никакви оръдия на кърмата; всички до едно бяха преместени на левия борд. А тромавото килване на една страна лишаваше Ендърс от традиционната защита срещу нападение отзад — лъкатушене и произволни завои, които да те направят трудна мишена. Кормчията трябваше да продължи колкото се може по-добре напред и да не допусне корабът да загребе вода, а това никак не му харесваше.

— Карай спокойно — каза му Хънтър. — И дръж сушата отдясно.

Тръгна към релинга, където дон Диего гледаше през странния инструмент, който бе изработил. Той представляваше дървено устройство, около три стъпки дълго и монтирано на гротмачтата. В двата му края имаше малка дървена рамка с кръстосана тел, образуваща буквата X.

— Просто е — обясни Чифутина. — Гледаш оттук — каза той, заставайки в единия край — и когато двете кръстчета съвпаднат, си в правилната позиция. Ще удариш онази част от целта, която наблюдаваш.

— Ами разстоянието?

— За него ти трябва Лазю.

Хънтър кимна. Лазю с острото си зрение можеше да преценява със забележителна точност разстоянията.

— Не разстоянието е проблемът — каза Чифутина. — А вълнението. Ето, виж.

Хънтър застана зад уреда.

Затвори едното си око и примижа, докато двата Х-а се препокриха. И тогава видя колко силно се люлее корабът.

В един момент кръстчетата гледаха към пустото небе, а в следващия — към неспокойния океан.

Хънтър си представи, че дава заповед за стрелба. Знаеше, че между командата и изпълнението й ще има забавяне. Трябваше да го вземе предвид. Самите гюлета също се движеха бавно — щеше да мине още половин секунда, преди да достигнат целта си. Или общо повече от секунда между даването на заповедта и улучването.

А през тази секунда корабът щеше да се клатушка и подскача като луд в океана. Хънтър усети как го залива вълна от паника. Отчаяният му план бе неизпълним в бурно море. Никога нямаше да успеят да изстрелят два точно прицелени залпа.

— Когато синхронът е от първостепенна важност, примерът с дуела може да се окаже полезен — подсказа Чифутина.

— Вярно — съгласи се Хънтър. Идеята дойде точно навреме. — Кажи на артилеристите. Командата ще бъде „готови, едно, две, три, огън“. Нали?

— Ще им кажа — отвърна Чифутина. — Но в рева на битката…

Хънтър кимна. Днес Чифутина бе много проницателен и мислеше далеч по-ясно от самия него. След като започнеше стрелбата, устните команди нямаше да се чуват или можеха да бъдат разбрани погрешно.

— Аз ще давам командите. Ти ще стоиш до мен и ще даваш сигнали с ръце.

Чифутина кимна и отиде да каже на стрелците. Хънтър повика Лазю и й обясни необходимостта от точна преценка на разстоянието. Бяха нагласили оръдията за стрелба на петстотин ярда; тя трябваше да ги определи колкото се може по-добре. Лазю каза, че ще се справи.

Хънтър се върна при Ендърс, който сипеше клетва след клетва.

— Скоро ще усетим коравия — рече той. — Почти усещам как го е натопорчил.

В същия момент испанският кораб откри огън с оръдието на носа си.

— Загорял като млад ерген! — извика Ендърс и размаха юмрук във въздуха.

Вторият изстрел разцепи дърво от надстройката на кърмата, но не причини сериозни щети.

— Продължавай напред — каза Хънтър. — Остави го да ни настигне.

— Остави го да ни настигне. Да не би да мога да направя нещо друго?

— Задръж си остроумията — посъветва го Хънтър.

— Не остроумията ми са на пангара — отвърна Ендърс. — А скъпоценният ми задник.

Третото гюле профуча със свистене над кораба, без да улучи нищо. Хънтър очакваше този момент.

— Димки! — извика той и екипажът се втурна да запали разположените по палубата бъчви с катран и сяра. Пушекът се вдигна на кълба и се понесе към кърмата. Хънтър знаеше, че така ще изглеждат поразени. Представяше си на какво прилича „Ел Тринидад“ от испанския кораб — тромав, изпаднал в беда, а сега и бълващ черен дим.

— Отбива на изток — обади се Ендърс. — Приготвя се да ни довърши.

— Добре — каза Хънтър.

— Добре — повтори Ендърс, клатейки глава. — Призрак Юдин, нашият капитан казва „добре“.

Хънтър гледаше как испанският кораб извива към левия борд на галеона. Боскет бе започнал сражението по класическия начин и продължаваше в същия дух. Правеше широка дъга около целта си, за да излезе успоредно на нея, непосредствено извън обхвата на оръдията.

След като се изравнеше с галеона, щеше да започне да приближава. Веднага щом влезе в обхват — някъде около две хиляди ярда — Боскет щеше да открие огън, като продължи да приближава. Това щеше да е най-трудният период за Хънтър и екипажа. Налагаше се да понесат залповете, докато испанците не се озоват в обсега им.

Хънтър гледаше как вражеският кораб поема по успореден на „Ел Тринидад“ курс, на малко повече от миля от тях.

— Давай спокойно напред — каза той и постави ръка на рамото на Ендърс.

— Ще си получиш своето — изръмжа Ендърс. — И онзи донски нерез също.

Хънтър отиде при Лазю.

— Малко по-малко от две хиляди ярда — каза тя, като присвиваше очи към вражеския кораб.

— Колко бързо се приближава?

— Много. Направо изгаря от нетърпение.

— Толкова по-добре за нас — рече Хънтър.

— Хиляда и осемстотин ярда — докладва Лазю.

— Готови за удар — каза Хънтър.

Секунди след това бойният кораб даде първия си залп и гюлетата му вдигнаха пръски покрай левия борд.

Чифутина започна да брои:

— Едно Мадона, две Мадона, три Мадона, четири Мадона…

— По-малко от хиляда и седемстотин ярда — обади се Лазю.

Чифутина беше преброил до седемдесет и пет, преди да бъде изстрелян втори залп. Гюлетата изпищяха във въздуха, но нито едно не улучи кораба.

Чифутина незабавно започна да брои отначало.

— Едно Мадона, две Мадона…

— Не е толкова енергичен, колкото би могъл да бъде — каза Хънтър. — Би трябвало да е готов за шейсет секунди.

— Хиляда и петстотин ярда — промърмори Лазю.

Мина още една минута, след което последва трети залп. Той намери целта си със зашеметяващ ефект. Хънтър внезапно се озова насред пълен хаос — крещящи мъже, летящи из въздуха трески, рухващи на палубата въжета и рангоут23.

— Поражения! — изкрещя той. — Докладвайте пораженията!

Впери поглед през пушека към вражеския кораб, който продължаваше да приближава. Дори не забеляза моряка в краката си, който се гърчеше и крещеше от болка. Мъжът притискаше лицето си с длани, а между пръстите му течеше кръв.

Чифутина погледна надолу и видя, че огромна треска е минала през бузата на моряка и е пробила небцето му. В следващия момент Лазю спокойно се наведе и застреля мъжа с пистолета си. По дървената палуба пръсна розова пихтия. Със странна безпристрастност Чифутина осъзна, че това е мозък. Погледна към Хънтър, който не сваляше очи от врага.

— Докладвайте пораженията! — извика той, докато поредният залп се стоварваше отгоре им.

— Фокмарселът извън строя.

— Фокът извън строя!

— Оръдие номер две извън строя.

— Оръдие номер шест извън строя!

— Горният бизан извън строя!

— Пази се долу! — разнесе се вик, докато горните реи на бизанмачтата полетяха към палубата като порой от тежко дърво и въжета.

Хънтър приклекна, когато отломките заваляха около него. Покри го платно и той се опита да се изправи на крака. Някакъв нож разряза тъканта само на два пръста от лицето му. Хънтър се дръпна назад и видя небето; Лазю го освобождаваше.

— Едва не ми отряза носа — каза й той.

— Нямаше да е голяма загуба — отвърна тя.

Над главите им изсвистя нов залп от испанския кораб.

— Високо са — изкрещя Ендърс в пристъп на безумна радост. — Мамка му, високо са!

Хънтър погледна напред точно когато едно гюле улучи разчета на петото оръдие. Бронзовият топ полетя във въздуха; тежки парчета дърво се разлетяха във всички посоки. Един моряк беше улучен от остра като бръснач треска в шията. Вкопчи се в гърлото си, падна и се загърчи от болка.

Недалеч друг моряк беше улучен директно от гюле. То преряза тялото му на две и краката му паднаха зад него. Торсът пищеше и се търкаля по палубата няколко мига, преди шокът да го отнесе на оня свят.

— Докладвайте пораженията! — извика Хънтър.

Стоящият до него моряк беше улучен от такелажа по главата; черепът му се пръсна и мъжът рухна в локва лепкава кръв.

Горната рея на фокмачтата рухна, като прикова двама души на палубата и смаза краката им; те завиха и запищяха мъчително.

А испанецът продължаваше да стреля.

Бе почти невъзможно да стоиш сред цялото това унищожение и смърт и да останеш хладнокръвен, но Хънтър се мъчеше да го прави, докато залповете един след друг бъхтеха кораба му. Бяха изминали двадесет минути, откакто бойният кораб откри огън; палубата бе покрита с такелаж, греди и трески; писъците на ранените се смесваха с воя на профучаващите във въздуха гюлета. За Хънтър разрухата и хаосът отдавна се бяха слели в един толкова постоянен фон, че вече не му обръщаше внимание; знаеше, че галеонът му е унищожаван бавно и неумолимо, но самият той оставаше съсредоточен върху вражеския кораб, който приближаваше с всяка следваща секунда.

Загубите му бяха тежки. Седем души бяха мъртви, други дванадесет — ранени, две оръдия бяха напълно унищожени. Беше останал без фокмачтата с всичките й платна; бе изгубил горния бизан и такелажа на грота от подветрената страна; бе получил две попадения под ватерлинията и „Ел Тринидад“ бързо се пълнеше с вода. Вече имаше чувството, че галеонът гази по-надълбоко и се движи още по-тромаво; плаваше някак мудно и тежко.

Не можеше да направи опит да поправи щетите. Малобройният екипаж беше зает да задържи кораба по курса. Вече беше въпрос на време кога галеонът ще стане напълно неуправляем или направо ще потъне.

Хънтър присви очи през пушека и мъглата към испанския кораб. Вече го различаваше трудно. Въпреки силния вятър двата кораба бяха обвити в лют дим.

Противникът бързо приближаваше.

— Седемстотин ярда — безизразно рече Лазю. Тя също беше ранена — назъбено парче дърво бе порязало ръката й при петия залп. Тя бързо беше стегнала с турникет рамото си и сега продължаваше да наблюдава, без да обръща внимание на кръвта, която капеше по палубата в краката й.

Последва нов залп и корабът се разтърси от множеството попадения.

— Шестстотин ярда.

— Готови за стрелба! — изкрещя Хънтър и се наведе, за да погледне през мерника. Той беше насочен към средата на испанския кораб, но в това време неприятелят се придвижи леко напред и сега оръдията гледаха към надстройката на кърмата.

Тъй да бъде, помисли си Хънтър, докато преценяваше клатенето на „Ел Тринидад“, ритъма — нагоре-надолу, нагоре-надолу, небе, вода, кораб. После пак небе.

Броеше отново и отново, мърдайки беззвучно устни.

— Петстотин ярда — обади се Лазю.

Хънтър изчака още момент. И започна да брои.

— Едно — изкрещя той, когато мерникът гледаше към небето.

После галеонът се наклони надолу и очертанията на бойния кораб бързо прелетяха пред очите му.

— Две — извика, когато мерникът гледаше към кипналото море.

Последва леко колебание в движението. Хънтър изчака.

— Три! — извика той, когато започна движението нагоре.

— Огън!

Галеонът се разтресе лудо и подскочи, когато всичките тридесет оръдия дадоха залп. Хънтър бе отхвърлен назад и се блъсна в гротмачтата. Ударът му изкара въздуха. Но той почти не забеляза това — очакваше движението надолу, за да види какво се е случило с врага.

— Улучи — каза Лазю.

Наистина беше улучил. Ударът беше завъртял испанския кораб с носа към тях. Надстройката на кърмата сега представляваше разпокъсана линия и бизанмачтата падаше някак странно, много бавно, заедно с платната и всичко останало във водата.

В същия момент обаче Хънтър видя, че е улучил прекалено напред, за да повреди кормилото, и същевременно недостатъчно напред, за да убие кормчията на руля. Бойният кораб още беше управляем.

— Презареди и върни на позиция! — изкрещя той.

На испанския кораб цареше хаос. Хънтър знаеше, че е спечелил време. Не беше сигурен обаче дали разполага с десетте минути, необходими му за втория залп.

По кърмата на бойния кораб сновяха моряци, които се мъчеха да отсекат падналата бизанмачта и се освободят от нея. За момент изглеждаше, че отломките във водата ще повредят кормилото, но това не се случи.

Хънтър чу грохота по палубата. Оръдията едно след друго се презареждаха и се връщаха на огнева позиция.

Испанският кораб вече беше по-близо, на по-малко от четиристотин ярда от левия борд, но се намираше под лош ъгъл и не можеше да се развърне за стрелба.

Мина минута, после още една.

Испанският кораб отново бе под контрол, бизанмачтата с платната и такелажа се носеше във водата зад него.

Носът се завъртя по посока на вятъра. Правеше обходна маневра и искаше да излезе от слабата дясна страна на Хънтър.

— Проклет да съм — изруга Ендърс. — Знаех си, че е хитро копеле!

Испанският кораб се изравни за стрелба и залпът не закъсня. От такова малко разстояние се оказа ужасно ефективен. Около Хънтър заваляха греди и въжета.

— Не можем да понесем повече — тихо рече Лазю.

Хънтър си мислеше абсолютно същото.

— Колко оръдия са готови? — извика той.

Намиращият се под него дон Диего погледна към палубата.

— Шестнайсет!

— Значи ще стреляме с шестнайсет — каза Хънтър.

Нов залп ги улучи с ужасяващи последици. Корабът се разпадаше.

— Мистър Ендърс! — изрева Хънтър. — Пригответе се за обръщане!

Ендърс го изгледа невярващо. Обръщането сега означаваше галеонът да мине пред носа на испанския кораб — при това много близко до него.

— Пригответе се за обръщане! — отново изкрещя Хънтър.

— Готови за обръщане! — извика Ендърс.

Изумените моряци се хвърлиха към въжетата и яростно се заопитваха да ги разплетат.

Бойният кораб приближаваше.

— Триста и петдесет ярда — съобщи Лазю.

Хънтър почти не я чу. Вече не го интересуваше разстоянието. Погледна през мерника обвития в дим профил на испанския кораб. Очите му пареха и се пълнеха със сълзи. Примигна, за да ги махне, и отбеляза мислена точка върху корпуса на неприятеля. Ниско, непосредствено зад линията на носа.

— Готови за обръщане! Към подветрената страна! — изрева Ендърс.

— Готови за стрелба! — извика Хънтър.

Ендърс беше изумен. Хънтър го знаеше и без да го поглежда. Не откъсна очи от мерника. Смяташе да стреля, докато се извършва маневрата. Беше нещо нечувано, абсолютна лудост.

— Едно! — извика Хънтър.

През мерника видя как корабът му завива срещу вятъра, за да обърне и да се насочи към испанеца…

— Две!

Галеонът сега се движеше бавно, мерникът пълзеше едва-едва по мъгливия профил на бойния кораб. Покрай предните оръдейни люкове, последвани от голо дърво…

— Три!

Мерникът изпълзя към целта, но беше прекалено високо. Изчака галеонът да се спусне надолу — знаеше, че в същия момент бойният кораб ще се издигне малко и ще оголи по-голяма част от фланга си.

Чакаше, без да смее да си поеме дъх, без да смее да се надява. Испанският кораб леко пое нагоре и…

— Огън!

Корабът му отново се разтърси от мощния залп. Беше разпокъсан; Хънтър го чу и усети, но не можеше да види нищо. Изчака димът да се разсее и корабът да се изправи. Погледна.

— Майко Божия! — промълви Лазю.

В испанския кораб нямаше никаква промяна. Хънтър беше пропуснал целта.

— Проклет да съм в ада — изруга Хънтър и си помисли, че в думите му има странна истина. Всички бяха прокълнати и запратени в ада. Следващият залп на испанците щеше да ги довърши.

— Благороден опит — обади се дон Диего. — Благороден и храбър.

Лазю поклати глава и целуна Хънтър.

— Светците ще ни опазят — рече тя. По бузата й се стече сълза.

Смазващо отчаяние обхвана Хънтър. Бяха пропуснали последния си шанс. Той бе провалил всички. Нищо не им оставаше, освен да вдигнат белия флаг и да се предадат.

— Мистър Ендърс — извика той. — Вдигнете белия…

Замръзна — Ендърс танцуваше зад руля, пляскаше се по бедрата и се смееше гръмогласно.

После отдолу се разнесоха радостни викове. Артилеристите ликуваха.

Да не би всички да бяха полудели?

До него Лазю изпищя радостно и започна да се смее гръмко като Ендърс. Хънтър се обърна към испанския кораб. Видя как носът се вдига от една вълна — и пред очите му зейна грамадна дупка, с диаметър седем или осем фута, под ватерлинията. След това носът отново се заби във водата, скривайки пораженията.

Едва имаше време да осъзнае видяното, когато от надстройката на носа забълва дим. Кълбетата се появиха стряскащо внезапно. В следващия миг над водата проехтя експлозия.

Бойният кораб изчезна в огромно огнено кълбо, когато пламъците достигнаха барутния погреб. Взривът беше толкова силен, че „Ел Тринидад“ се разтресе. Последва втори и трети, испанският кораб се разпадаше пред очите им, за секунди. Хънтър видя откъслечни картини от унищожението — рухващи мачти; полетяло във въздуха оръдие, сякаш сграбчено от невидими ръце; целият корпус на кораба сякаш се сви в себе си, след което избухна навън.

Нещо се удари в гротмачтата над Хънтър и се стовари на главата му. Плъзна се по рамото му и падна на палубата. Той си помисли, че е някаква птица, но когато погледна надолу, видя човешка длан, откъсната при китката. На единия пръст имаше пръстен.

— Мили боже! — прошепна той и когато отново погледна към бойния кораб, видя нещо изумително.

Корабът беше изчезнал.

Изчезнал в буквалния смисъл — преди малко беше там, обхванат от пламъци и изпепеляващите кълба на експлозиите, но все пак там. А сега го нямаше. По водата се носеха горящи отломки, платна и греди. Сред тях се виждаха трупове на моряци, чуваха се писъците и виковете на оцелелите. А самият кораб го нямаше.

На борда на „Ел Тринидад“ хората му се смееха и подскачаха като луди. Хънтър се взираше като хипнотизиран във водата, където допреди малко се намираше испанският кораб. Сред горящите отломки забеляза труп, носещ се по корем. Беше на испански офицер — униформата му беше синя. Панталоните му бяха станали на парцали от взривовете и голият му задник стърчеше над водата. Хънтър впери поглед в голата плът; беше изумен, че гърбът е непокътнат, а от дрехите надолу не е останало нищо. Имаше нещо скверно в непредвидимостта и небрежността на пораженията. После, докато трупът се поклащаше на вълните, Хънтър видя, че е обезглавен.

Смътно усети, че екипажът на борда вече не ликува. Всички се бяха смълчали и се бяха обърнали към него. Той се вгледа в лицата им — уморени, изпоцапани, кървящи, с изпити от изтощението очи, но в същото време изпълнени с някакво странно очакване.

Гледаха го, сякаш очакваха да направи нещо. За момент Хънтър не можа да си обясни какво искат от него. И тогава усети нещо по бузите си.

Дъжд.

31.

Ураганът ги връхлетя свирепо. Само за няколко минути вятърът зафуча през такелажа със скорост над четиридесет възела и дъждът ги зашиба като камшик. Морето стана още по-бурно. Вълните бяха високи петнадесет фута — същински планини от вода, които заподмятаха бясно кораба. В един момент бяха високо във въздуха, яхнали гребена на вълната, секунди по-късно летяха надолу и стомасите им се преобръщаха, а водата се извисяваше високо над тях.

Всички на борда знаеха, че това е само началото. Вятърът, дъждът и вълнението щяха да станат много по-лоши и бурята щеше да вилнее часове, може би дни наред.

Всички се заеха да работят с енергия, каквато никой не би очаквал от така изтощени хора. Започнаха да разчистват палубата и да кърпят раздраните платна; мъчеха се да обърнат платното и да запушат дупките под ватерлинията. Работеха мълчаливо по хлъзгавите, играещи под краката им палуби; всеки ясно съзнаваше, че в следващия миг може да бъде изхвърлен през борда и никой да не забележи.

Но първата — и най-трудната — задача бе да балансират кораба, като върнат оръдията обратно на десния борд. Работата не беше от леките дори в спокойно време и при суха палуба. По време на буря, когато корабът загребваше вода и се накланяше на четиридесет и пет градуса, когато всяка повърхност и всяко въже бяха мокри и хлъзгави, задачата се превръщаше в непосилен кошмар. Но трябваше да се изпълни, ако искаха да оцелеят.

Хънтър ръководеше операцията. Местеха оръдията едно по едно. Главният проблем бе да се прецени вълнението и да се остави наклонът да свърши работата, докато мъжете се бореха с петстотинфунтовите топове.

Изгубиха първото оръдие — въжето се скъса и то полетя по наклонената палуба като снаряд, разби релинга и падна във водата. Хората бяха ужасени от скоростта, с която се случи това. Преметнаха около второто оръдие двойни въжета, но то също се отскубна, смазвайки озовал се на пътя му моряк.

През следващите пет часа се бориха с вятъра и дъжда, за да върнат оръдията по местата им и да ги закрепят здраво. Когато приключиха, всеки на борда на „Ел Тринидад“ бе така изтощен, че едва се държеше на краката си; моряците се вкопчиха като давещи се животни в греди и парапети, напрягайки малкото си останали сили, за да не бъдат пометени от вълните.

А Хънтър знаеше, че бурята тепърва започва.

Ураганът, едно от най-страховитите проявления на природата, бе открит от пътешествениците до Новия свят. Самата дума бе от езика на индианците араваки и се отнасяше за бури, каквито в Европа не вилнееха. Хората на Хънтър познаваха ужасната мощ на тези гигантски циклони и реагираха на страшната реалност с най-древните моряшки суеверия и обреди.

Зад руля Ендърс гледаше планините вода около себе си и казваше всички молитви, които бе научил на младини. В същото време стискаше зъба на акула на шията си и му се искаше да може да вдигне повече платна. В момента „Ел Тринидад“ се мъчеше с три платна, а това число носеше нещастия.

На долната палуба Мавъра извади камата си и поряза пръста си, после нарисува триъгълник с кръвта си. Постави едно перо в центъра му и го задържа там, докато шепнеше някакво заклинание.

На носа Лазю изхвърли буре осолено свинско през борда и вдигна три пръста във въздуха. Това бе най-древното суеверие от всички, макар тя да знаеше само старото моряшко поверие, че храна през борда и три пръста във въздуха могат по някакъв начин да спасят бедстващ кораб. Всъщност трите пръста символизираха тризъбеца на Нептун, а храната бе жертвоприношение на бога на океаните.

Самият Хънтър твърдеше, че презира подобни суеверия, но въпреки това се заключи в килията си, падна на колене и започна да се моли. Навсякъде около него мебелите се блъскаха от стена в стена, докато вълните подмятаха свирепо кораба.

Отвън бурята виеше с демонична ярост, галеонът скърцаше и издаваше протяжни стонове. Отначало Хънтър не чуваше никакви други звуци, но скоро се разнесе женски писък. После още един.

Излезе от каютата си и видя петима моряци да мъкнат лейди Сара към стълбата. Тя пищеше и се мъчеше да се отскубне от ръцете им.

— Спрете! — извика Хънтър и тръгна към тях. Вълните се разбиваха мощно и се изсипваха по палубата.

Моряците не смееха да го погледнат в очите.

— Какво става тук? — остро попита Хънтър.

Никой не отговори. Накрая лейди Сара изпищя.

— Искат да ме изхвърлят в океана!

Водачът на групата май бе Едуардс — стар морски вълк, ветеран от десетки каперски кампании.

— Тя е вещица — рече той и изгледа предизвикателно Хънтър. — Точно такава е, капитане. Никога няма да преживеем бурята, ако остане на борда.

— Стига глупости — отвърна Хънтър.

— Помни ми думата — каза Едуардс. — Никой няма да оцелее, ако остане на кораба, тя е истинска вещица, казвам ти.

— Откъде знаеш?

— Разбрах го веднага щом я видях — отвърна Едуардс.

— Какви са доказателствата ти? — не отстъпваше Хънтър.

— Този човек е луд — обади се лейди Сара. — Напълно побъркан.

— Какви са доказателствата? — извика Хънтър, за да бъде чут през воя на вятъра.

Едуардс се поколеба. Накрая пусна момичето и се обърна.

— Няма смисъл да говорим — каза той. — Но ми помни думата. Помни я.

И се отдалечи. Останалите се отдръпнаха един по един. Хънтър остана сам с лейди Сара.

— Идете в каютата си — каза й той. — Залостете вратата и стойте вътре. Не излизайте и не отваряйте вратата, каквото и да става.

Очите й бяха изпълнени с ужас. Тя кимна и тръгна към каютата си. Хънтър остана, докато не видя вратата зад нея да се затваря. След кратко колебание се качи на палубата, насред бушуващата стихия.

Под палубата бурята изглеждаше страховита, но горе надхвърляше всякакви представи. Вятърът го заблъска като невидим звяр, хиляди силни ръце задърпаха ръцете и краката му, мъчеха се да му отнемат всяка опора. Дъждът го шибна с такава сила, че той изкрещя от болка. През първите няколко секунди не виждаше почти нищо. Накрая различи Ендърс на руля, беше завързан здраво на мястото си.

Тръгна към него, като се държеше за опорното въже по дължината на палубата, и най-сетне стигна до завета на кърмовата надстройка. Взе второ въже, уви го около кръста си и се наведе към Ендърс.

— Как я караш?

— Криво-ляво — извика в отговор Ендърс. — Държим се и ще се държим още известно време, но става въпрос за часове. Направо усещам как коритото започва да се разпада.

— Колко часа ни остават?

Отговорът на Ендърс се изгуби в планината вода, която се стовари отгоре им и се пръсна по палубата.

Хънтър реши, че този отговор е достатъчен. Никой кораб не можеше да издържи дълго подобно бъхтене — особено сериозно повреден кораб.

Сама в каютата си, лейди Сара Алмънт огледа пораженията, направени от бурята и от моряците, които бяха нахълтали, докато тя извършваше приготовленията си. Внимателно, тъй като корабът се люлееше, тя изправи петте свещи и ги запали една по една. После нарисува пентаграм върху дъските и стъпи в него.

Беше много уплашена. Когато французойката мадам Дьо Рошамбо й бе показала последните моди в двора на Луи XIV, лейди Сара бе развеселена и дори се отнесе с присмех към тях. Но се говореше, че във Франция жени убивали новородените си деца, за да си осигурят вечна младост. Ако това бе така, може би малко магия щеше да спаси живота й…

Какво лошо имаше? Затвори очи, докато бурята виеше около нея.

— Ненаситнико — прошепна, усещайки думата на устните си. Погали се и коленичи в пентаграма. — Ненаситнико. Ненаситнико, ела при мен.

Палубата рязко се наклони, свещите се плъзнаха на една страна, после на друга. Лейди Сара трябваше да спре, за да ги улови. Всичко това бе много разсейващо. Колко трудно е да си вещица! Мадам Дьо Рошамбо не й бе казвала нищо за заклинания на кораб. Може би не действаха. Може би всичко бе просто френски измишльотини.

— Ненаситнико… — изстена тя и отново се погали.

И тогава й се стори, че чува как бурята утихва.

Или беше само плод на въображението й?

— Ненаситнико, ела при мен, вземи ме, обладай ме…

Представи си нокти, почувства как вятърът развява нощницата й, усети присъствие…

И вятърът замря.