Плацдарм

ДесетПоемане на инициативата

— Раната зараства много добре — каза Лиа, която държеше ръката на Брайън и оглеждаше мястото на липсващия пръст. Напръска я с антисептичен крем.

— Арб’т клрм — рече Брайън.

— Ако това беше опит да кажеш „заболя ме“, ще ти кажа, че трябва или да се научиш истински да гълташ междинните звуци, или туземците никога няма да те разберат.

— Доста отблъскващ език.

— Виждам, че се обажда и лингвистичната ти изолираност, Брайън. Реално погледнато, никой език не може да бъде отблъскващ…

Брайън я прекъсна с вдигнат пръст:

— Не поглеждай сега, но Равн се опитва да се измъкне. Отдавна чакам този момент. Ще му дам малко преднина преди да го хвана. Искам да избяга и да почувства, че най-после се е отървал от нас. След това, когато го хвана, вероятно ще изпадне в отчаяние. Може би тогава, в момент, когато се чувства беззащитен, ще мога да го убедя да поговори с мен. Досега не исках да насилвам нещата. Но щом е събрал достатъчно енергия за бягство, със сигурно ще издържи на едно малко разтърсване.

— Можеш да му дадеш едно допълнително разтърсване от мен. Винаги когато ме погледне, на лицето му се появява отвращение — както когато му даде да яде готвено месо.

— Не забравяй, че структурата на неговото общество е доста особена.

— Да. Мястото на жените е някъде под дъното. Аха, ето че се измъква. Изправя се и гледа насам.

— Извърни се, сякаш не си го забелязала. Искам да има надежда, че ще успее — преди да му я отнема. Това ще създаде травматична ситуация, която е много вероятно да го накара да свали гарда си.

Равн знаеше, че Старият, Който Говори няма да го последва. Той винаги седеше на едно и също място. И, естествено, Тя беше без значение. Страхуваше се само от големия Ловец, тъй като силата му беше колкото за двамина. Въпреки това, трябваше да рискува сега, когато Ловецът не гледаше. Равн бе ял и почивал. Все още беше истински Равн и все още имаше силни крака, тъй като дълги години бе преследвал Неща от месо. Бе успявал да ги надбяга, сега щеше да надбяга и Ловеца. Ловецът беше толкова глупав, че дори не го гледаше. Старият също беше глупав и само си седеше, без да вдига тревога. Първо бавно, такъв беше начинът, той се запромъква през тревата, а сега — скок и бързо напред! Бързо, като вятъра, като Нещата от месо — сега никога нямаше да го хванат…

Лиа гледаше как старецът се отдалечава все повече и повече, бягайки през равнината.

— Не мислиш ли, че рискуваш? Старият миризливец поддържа доста добра скорост. Би било срамно да го изгубим сега. А би могло да ни докара и неприятности, ако се наложи да се биеш с приятелите му. Възможно е те да го чакат там.

— Не се тревожи. Никой не го чака, сигурен съм в това. — Брайън погледна след бягащия човек, стана и се протегна. — Спринтът е хубаво упражнение. Жалко, че не го правя често.

Лиа го погледна и разбра колко глупави бяха тревогите й. Когато Брайън се затича, тя осъзна, че никога досега не го бе виждала да се движи с пълна скорост. Беше забравила, че е световен шампион, победител в двадесет спорта — и явно това е бил един от тях.

За Равн това беше неочакван шок. Вече беше готов да запее победна песен, защото знаеше, че е изтичал толкова бързо и толкова далеч, че няма начин да бъде хванат. Когато се обърна назад и видя, че Ловецът тръгва да го преследва, той се изсмя и се затича още по-бързо, за да увеличи дистанцията. Но когато се обърна отново, забеляза, че Ловецът е преполовил разстоянието, което ги дели и продължава да се приближава. Равн зави от отчаяние и се затича с всички сили, но не успя да избяга. Дърветата бяха все още твърде далеч, а тежките стъпки зад гърба му приближаваха. Дробовете го боляха, сърцето му щеше да се пръсне… тежка ръка се стовари на рамото му, той изпищя и се строполи.

Брайън гледаше стареца, който се гърчеше и виеше, проснат на земята, но не изпитваше съжаление. Чувстваше силните удари на сърцето си след спринта, а при всеки удар раната на ръката му потръпваше от болка. Едно неприятно напомняне, че същото това унижено създание е отрязало пръста му. Когато видя собствения си пръст, нанизан на огърлицата около врата на миризливия старец, който ридаеше от самосъжаление и я стискаше с две ръце, Брайтън усети как в него се надига вълна от гняв. Да, държеше я така, сякаш му дава сила.

Когато осъзна това, Брайън разбра какво трябва да направи. Спомни си, че дрипите от гущерова кожа и грубите каменни оръжия бяха единствените притежания на хората от племето. Като се изключи тази огърлица. Тя със сигурност бе високо ценена, или може би придаваше особено значение на притежателя си. Добре! В такъв случай този притежател щеше да бъде той.

Когато Брайън се опита да вземе огърлицата, Равн запищя още по-силно и отчаяно се вкопчи в нея с две ръце. Но не успя да се противопостави на силата на Брайън. Той просто хвана с големите си ръце китките на Равн и ги стисна така, че пръстите изтръпнаха и се разтвориха. Брайън свали огърлицата от врата на Равн и бавно си я сложи. Риданията на стареца преминаха в умолителни писъци.

— Мое — дай ми! Аз съм Равн, мое да нося. Мое…

Говореше на собствения си език и Брайън откри, че го разбира с лекота. Евристичния Езиков Програматор си бе свършил добре работата. Отстъпи, сложи ръка на огърлицата и бавно заговори на същия език.

— Сега е моя. Аз съм Брайън. Докато я нося, аз съм Равн. — Ако „Равн“ беше и някаква титла освен име, това щеше да направи впечатление на стареца. Така и стана. Писъците спряха и той гневно присви очи.

— Само един Равн сред хората. Аз. Моя. — Протегна ръка в настоятелен жест. Брайън свали огърлицата, но не я пусна.

— Това твое ли е? — попита.

— Мое. Дай ми. Принадлежи на Равн.

— Какво е Равн?

— Аз. Казвам ти да го дадеш. Ти си развалено месо, ти си лайно, ти си жена…

Брайън спокойно стисна туземеца за гушата с едната си ръка и го придърпа нагоре към себе си, докато лицата им почти се докоснаха. Заговори му с ръмжащ глас.

— Ти ме ругаеш. Няма да ругаеш Брайън. Който би могъл да те убие съвсем бързо, само като стегне пръстите си — ето така.

Тялото на Равн се замята в агония. Не можеше да говори, нито да диша — смъртта беше много близо.

Брайън го разклати като дрипа, след това размаха костената огърлица пред очите му.

— Ще ми кажеш каквото искам да знам. И тогава ще ти я върна. Разбираш ли ме? Кажи да. Кажи да.

— Да — задъха се Равн. — Да.

Брайън не позволи на лицето си да изрази чувството за победа. Когато пусна Равн на земята и седна до него в гласа му още се четеше гняв. Въпросите му бяха заповеднически и настояваха за отговор. Равн им отговаряше възможно най-добре, като не скриваше нищо. Това продължи доста дълго. Накрая гласът му стана немощен и започна да заваля думите. Брайън реши, че като начало това е предостатъчно. Беше на път да върне огърлицата, но забеляза сред костите и своя ампутиран пръст — нанизан заедно с останалите. Това беше част от него и тя явно имаше значение за тези хора. В противен случай не биха я взели по такъв начин. Е, нямаше да си я получат обратно. Брайън хвана малката кост и я изтръгна от наниза.

— Това си остава мое завинаги. Останалото можеш да задържиш. Засега. — Хвърли огърлицата на земята. — Сега ще се върнем на моето място. И винаги, когато пожелая, ще разговарям с теб.

Равн с треперещи ръце си сложи огърлицата и се изправи. Бунтовникът у него бе изчезнал безследно. Брайън знаеше, че от този момент старецът щеше да се подчинява на всяка негова дума. Веднага щом онзи му обърна гръб, Брайън пусна отрязания си пръст на земята, доволен да се отърве от него. Вече бе изпълнил функцията си.

— Жено, ще ядем! — извика Брайън на езика на туземците, когато заедно с изтощения пленник отново влязоха в лагера. Думите и интонацията му накараха Лиа да затрепери от гняв.

— Означава ли тази мъжка свинска и шовинистична реплика, че напредваме в отношенията си със Стария Миризливец?

— Да, скъпа — намигна й Брайън и продължи: — Моля те, нахрани го и го сложи да си легне, след което ще ти разкажа някои от интересните неща, които научих.

— Ще ям отделно, ако нямаш нищо против. Все не мога да свикна с диетата му от гнило сурово месо.

— Струва ми се, че и с мен е така. Предлагам да го нахраним и оковем. Смятам, че вече няма да ни причинява неприятности.

Скоро от високата трева долетя силното хъркане на Равн — там беше мястото му за спане и колът, за който с дълъг здрав ремък бе вързан крака му. Беше сигурно, че на сутринта ще бъде все още там.

— Истински първобитни хора — Брайън упорито дъвчеше безвкусната дажба. — Невероятно примитивни във всички отношения, като всяка от дейностите им е строго определена от табута. Мъжете са ловци и контролират всички дейности…

— Не за първи път в историята на човечеството.

— Съгласявам се. Но това е общество на крайностите — само черно и бяло, без никакви нюанси помежду им. Мъжете ходят на лов и когато се върнат, всички ядат улова им. Суров, както вече знаем. Яденето на каквото и да било друго, е табу. Яденето на готвена храна е табу. Излизането в равнината е табу — освен за кратки ловни набези. Мъжете могат да правят и носят оръжия, но всички останали…

— Ясно. Табу. А разбра ли каква е причината за масовото нападение в нощта, когато ни хванаха?

— Пак табу. Видели са ни в близост до катера. А както се оказа, машините са най-голямото табу.

— Това сигурно има нещо общо с бойните машини.

— Със сигурност, но засега това е всичко, което успях да изкопча от него.

— Разбра ли поне защо придава такава важност на костената огърлица?

— Мисля, че да. Доста сложно е и не успях да разбера някои от думите, но е нещо такова — всеки мъж има душа, нещо като есенция на личността му. Жените и децата нямат, както предполагам, че се досещаш. Те просто си умират и биват забравени, като животните. Но ако късче от мъжа бъде запазено от Равн, тогава този мъж бива смятан за все още жив и част от племето, а също и подчинен на заповедите на Равн. Имали са намерение да ни убият по някакъв много изтънчен начин, защото сме табу. Но той е задържал пръста ми, защото по такъв начин съм щял да му остана подчинен завинаги.

— Очарователно. Но в основата си този тип логика не се различава принципно от тази на всички останали култури, които погребват мъртъвците си. Дори е по-практична. Да запазиш един палец е много по-лесно от грижата за цял скелет.

Лиа погледна към обсипаното със звезди небе и потрепера.

— И тези хора са потомък на цивилизовани и интелигентни човешки същества. Как ли се е случило всичко това?

— Нямам представа. Поне засега.

— Каква е връзката между тези първобитни и съвременната война, която се води?

— Не зная отговора и на този въпрос. Но имам намерение да го открия. Ако Равн не знае, или се прави, че не знае, тогава все някой от останалите ще ми каже. Вероятно е също да имат артефакти, които да ни дадат някаква нишка. Всичко това води до неизбежния извод, че ще ни се наложи да се върнем в горите и да се срещнем с племето. За да разберем лично как стоят нещата. Те са на тази планета от хиляди години, може би дори отпреди Разпадането. Сигурен съм, че имат какво да ни разкажат.

— Все повтаряш „ние“, „на нас“… Да не се опитваш да намекнеш, че имаш намерение отново да рискуваш главите ни с поход до лагера им?

— Този път рискът ще бъде минимален — той посочи към сандъка с оръжия. — Ще отидем въоръжени и напълно подготвени.