Плацдарм

ЧетиринадесетМашини, които убиват

Малката червена лампичка, мигаща на гърба на холокамерата, засвети в зелено, което означаваше, че подготвителния цикъл е завършен. Брайън извади филма и го постави в проектора. Веднага щом го включи, в празното пространство между дърветата се появи разкъсана метална стена. Тя се рееше във въздуха напук на здравия разум — холографското изображение, неотличимо от оригинала.

— Това са външните снимки — Брайън натисна бутона за смяна на кадрите. — А ето какво видях, когато погледнах вътре.

Изображението изчезна, веднага заменено от следващото — интериора на разрушения танк. Обшивката бе разрушена, но уредите вътре бяха все още различими. Брайън посочи към бъркотията от кабели и разпределителни кутии.

— Това е челната част. Ще забележиш, че няма седалки или уреди за управление, които биха послужили на човек. Само кабели и интегрални схеми. Интериорът е толкова претъпкан, че сигурно е създаден специално за автоматизиран контрол. Виждаш ли тази метална тръба? Това са амунициите за безоткатното оръдие. Минава през целия интериор, право през мястото на евентуалния артилерист. Но има достатъчно пространство за модулите на компютризирано управление.

— Не разбирам. Как е възможно? — учуди се Лиа. — Мислех, че роботите са неспособни да нараняват хората. Има закони на роботиката…

— На земята, може би. Но тези закони никога не са били приложени по периферията на старата Земна Империя. Забравяш, че роботите са машини, нищо повече. Те не са хора, така че не трябва да прилагаме към тях човешки норми. Правят това, за което са програмирани — и го правят без никакви емоционални реакции. Използвани са за военни цели още от древността. Насочвали са бомби, съобщавали са за приближаващи самолети, управлявали са ракети, стреляли са с картечници — и стотици подобни неща. И с всичко се справят по-бързо и по-добре, отколкото човека. Прибави факта, че са много по-издръжливи във всички отношения и ще разбереш защо военните ги харесват. Ще откриеш, че историята на войните по време на Разпадането е пълна с информация за битки, водени почти изцяло от машини. Били са много разточителни, но поне не са причинявали смъртта на човешки същества. Хората са страдали само в случай, че някоя от страните бъде победена, или пък остане баз амуниции. Но обикновено, щом механизираната защита паднела, хората бързали да се предадат.

— Значи военните роботи не са имали нищо против да убиват хора…

— Не са имали нищо против, защото са неспособни да чувстват. Просто се подчиняват на заповедите. Този танк е бил програмиран да открива хора и да ги унищожава. Ние видяхме колко добре се справя със задачата си.

— Но него са го програмирали хора. Значи те са морално отговорни за убийствата, така ли?

— Точно така. Те са истинските престъпници, които трябва да бъдат съдени.

Лиа гледаше с нарастващо отвращение сменящите се изображения.

— Поне този робот-убиец е унищожен. Може би точно затова се води тази война. Пилотите на онези самолети се опитваха да спрат роботите.

— Опитваха се, но откъде си сигурна, че в самолетите е имало пилоти? Може и те да са били роботи.

— Това е лудост! Роботи, които воюват с роботи на една общо взето ненаселена планета и едновременно с това случайно избиват оцелелите хора. Безсмислено е.

— Може да ни се струва безсмислено, но се случва — това не можеш да отречеш. Бойните машини би трябвало да идват от някакво място на тази планета.

— Подземни заводи?

— Възможно е. Това сме го предъвквали и преди. Просто трябва да продължим търсенето на Мястото Без Име.

— Не искам да те лъжа, че ми липсва, но няма ли да ни е трудно без Равн?

— Трудно, но не невъзможно. Ще продължим на север под прикритието на гората, доколкото е възможно. Вече видяхме какво може да ни се случи, ако бъдем забелязани.

— Не е ли по-добре да ходим нощем?

— Не. По-безопасно е през деня. Каквито и детектори да използват машините — радиолокатори, инфрачервени, топлоприемници — каквито и да е, те работят също толкова добре и на тъмно. А ние трябва да разчитаме само на зрението си. Емпатичните ми заложби ще ни позволят да избягваме туземците, но са безсилни спрямо машините. Така че ще се придвижваме през деня и ще си държим очите отворени за машини, за да ги забележим преди те да са забелязали нас.

Въпреки напрежението и опасността, пътешествието им беше по-леко без омразното присъствие на Равн. Бе умрял, опитвайки се да ги предаде. Нямаше да им липсва. Курсът им сега сочеше почти право на север, като езерото оставаше винаги от дясната им страна. Движеха се между дърветата, успоредно на равнината. Всеки ден виждаха все по-малко животни, може би защото военното присъствие тук беше много по-голямо. Поне веднъж дневно над тях прелитаха самолети, които правеха широки завои, сякаш търсеха нещо. Една нощ някъде зад хоризонта се разрази истинска битка. Далечните експлозии разтърсваха земята, а облаците отразяваха заревото на пламъците.

Един ден по-късно се появи военната колона. Видяха облаците прах, идващи от север, които с времето станаха още по-големи. Първо им заприлича на пясъчна буря, но това беше покрита с трева равнина, а не пустиня. Освен това упоритото им настъпление не можеше да се дължи на природна стихия.

— Горе между дърветата, бързо! — Брайън я поведе с огромни крачки. — Там има хребет. Добре е да сме зад него — за да има няколко метра скали между нас и детекторите им.

Той хвърли вързопа между камъните и помогна на Лиа да се изкачи. Скалите бяха огромни и заоблени. Двамата си проправиха път и се скриха под една от най-големите. Брайън напъха вързопа с металните уреди още по-навътре, за да бъде по-труден за засичане. След това натрупа плоски камъни под формата на грубо прикритие, в което остави малки пролуки, през които да гледат.

— Вече ги чувам — каза Лиа. — Целия този грохот и трещене. Ето ги!

Вече се виждаха тъмни петна, които се движеха пред прашния облак и нарастваха с приближаването си. Масивни форми, бронирани и тежковъоръжени бойни машини. Виждаха се и по-малки машини, които кръстосваха напред-назад и обикаляха навсякъде. Тези прикриващи сили бяха навсякъде — далеч напред по протежение на езерото и дори нагоре по хълма. Няколко самолета прелетяха ниско над главите им и Лиа се отдръпна в скривалището. Експлозията, причинена от хиперзвуковата им скорост, разтресе камъните на укритието. С напредването на армадата равнината почерня от бойни машини. Докъдето поглед стигаше, беше пълно с тях. Ушите ги заболяха от металическия рев.

Късно следобед основната част на колоната вече беше преминала, но все още беше пълно с малки танкове, които кръстосваха насам-натам.

— Това си беше истински парад — отбеляза Лиа.

— Но нечовешки. Там нямаше нищо, освен машини. Програмирани машини. Ако имаше живи хора сред тях, щях да усетя общите им емоции, дори от това разстояние. Но нямаше абсолютно нищо.

— Не е ли възможно да е имало само няколко души сред машините? Колкото да ги управляват?

— Възможно е, не бих усетил присъствието им. Но дори да е имало шепа хора начело на колоната, сигурен съм, че деветдесет и пет — деветдесет и осем процента от машините са управлявани от роботи.

— Страшничко е…

— Всичко в тази мисия е страшно. И смъртоносно. Ще останем тук до сутринта. Искам, когато продължим, машините да са се отдалечили колкото се може повече. Единственото хубаво нещо в цялата работа е, че вече знаем как да намерим пътя.

— Какво искаш да кажеш?

Брайън посочи огромните следи, останали в равнината след минаването на механизираната армия.

— Оставиха следа, която можем да следваме и със затворени очи. Ще минем по нея и ще стигнем там, откъдето са тръгнали.

— Не можем! Може би има още от тях, които се движат в същата посока.

— Ще вървим достатъчно далеч от пътя им. Тези следи се виждат от километри, така че не ни се налага да се придържаме близо до тях. Ще се движим внимателно, както и досега. Но ще ги следваме колкото е необходимо. Няма да спираме, докато не разберем откъде идват тези машини.

През първите няколко дни нямаше проблеми. Но след това прехода започна да става все по-труден. От момента, в който Централното Езеро остана зад гърба им, природата наоколо започна постепенно да се променя. Бяха отминали върволицата от предпланини, гористите хълмове и зелената равнина. Теренът стана планински, с повече чупки, а хълмовете бяха прекъсвани от долини и хребети. Брайън спря на стръмния склон и се вгледа в следите отпечатани долу в равнината. Те все още бяха видими, но по-нататък се губеха зад стените на дълбока клисура.

— Сега какво? — попита Лиа.

— Ще хапнем нещо, докато помислим. Смятам, че е възможно да се изкачим по хълмовете и да продължим отгоре.

Тя погледна към извисяващите се скали и подсмръкна.

— Лесно е да се каже. — Отвори пакет с хранителни дажби и му подаде почти празния контейнер. — И ако забелязваш, храната ни вече свършва. Каквото и да се случи, съвсем скоро ще трябва да тръгнем обратно, освен ако не приземиш катера и попълним провизиите си.

— Нито единия вариант не ми харесва. Стигнахме доста далеч и сме все още по следите им. Трябва да продължим. Не можем да попълним провизиите, защото не бих рискувал да приземим катера в област с толкова бойни машини. Което ни оставя само един изход…

— Не го казвай. По-добре си напълни отворената уста с храна. И ще последваме моя план. Ще се върнем в равнината, ще приземим кораба и ще се върнем в орбита, където ще бъдем в безопасност. Имаме много информация. След това кротко ще почакаме да изпратят десантчиците и…

Брайън красноречиво поклати глава.

— Ние сме десантчиците. И не можем да се оттеглим преди да сме разбрали какво става тук. Така че ни остава един единствен път. В каньона…

— Ти си се побъркал. Това е сигурно самоубийство.

— Не мисля. Виждам го като риск — петдесет на петдесет. Бърз преход — навътре и после обратно, преди да са се появили някакви машини.

— Аха, усещам накъде биеш. Ще бъде индивидуална ударна операция, нали? И това ще бъдеш ти, нахлузил бързоходните ботушки и размахал прозрачната си кама. Докато аз седя тук заедно с цялата метална екипировка и чакам завръщането ти.

— Да, нещо подобно имах наум. Можеш ли да ми покажеш някакъв недостатък в плана ми?

— Само един. Няма ли да ти е по-лесно собственоръчно да си пръснеш черепа и да си спестиш всички неприятности?

Той взе малката й ръка, ясно доловил тревогата и страха, скрити зад заядливите думи.

— Знам какво чувстваш и мислиш и не мога да те обвинявам за това. Но точно в този момент ние нямаме избор. Можем да се върнем и да започнем операцията от самото начало. Или да я завършим сега. Аз мисля, че сме стигнали твърде далеч, че сме преминали през твърде много насилие и пролята кръв, за да се откажем. И имам нужда да видя краят на всичко това.

Нямаше смисъл да се спори. Лиа разбра това и бе обхваната от мрачно примирение. Безмълвно прибраха багажа си и се придвижиха към вътрешността на хълмовете, където намериха подходящо за лагер място. То представляваше естествен заслон, образуван от голяма надвесена скала, а малко по-надолу ромолеше планински поток.

— Тук ще бъдеш в безопасност. — Брайън й подаде един скорострелен пистолет. — Гледай винаги да ти е подръка. Ако видиш нещо, първо стреляй, а после проверявай какво е. Тук нямаме никакви приятели, независимо дали животни, машини, или хора. Когато се връщам, ще ти дам достатъчно предупреждения, така че не се страхувай, че може да ме застреляш.

Нощта за първи път беше студена — бяха вече в планините. Споделиха спалния чувал, за да запазят топлината си. Брайън заспа моментално, благодарение на дългогодишния си тренинг, но Лиа остана будна. Остана така до късно през нощта, загледана през клоните на дърветата към чуждото, обсипано със звезди небе, толкова различно от земното. Беше толкова далеч от дома.

Събуди се от докосване по рамото и установи, че е вече светло. Брайън стоеше до нея и нагласяше ножа в ножницата.

— Сигурен съм, че при последния рапорт записахме всичко важно, което сме научили досега, така че ще можеш да пазиш тишина в ефира. Това е ден първи — аз ще се върна най-късно до вечерта на ден четвърти. Обещавам да се върна независимо какво съм намерил там. Ако не се върна в обещания срок, ти не трябва да ме чакаш. А предполагам какво безумие би било да ме последваш. Независимо дали съм се върнал или не, ти трябва да тръгнеш обратно на ден пети. Да приземиш катера веднага щом стигнеш до равнината — и да се махнеш от тази планета. Бързо. Има други агенти, които ще счупят този орех, ако ние се провалим. Но по-добре не се занимавай с тези бъдещи планове. Ще се видим след четири дни.

Той се обърна кръгом и тръгна. Бързо, преди да е успяла да каже нещо. Явно беше, че така предпочита. Тя проследи с поглед силната му фигура, която с лекота прескочи потока и започна да се смалява в далечината, докато скочи зад една скала и се скри от очите й.