Плацдарм

ПетС голи ръце в ада

Брайън падаше в тъмната бездна на нощта. Не усещаше никакво движение, но логиката му подсказваше, че скоростта му се увеличава с всяка изминала секунда. Въпреки всичко му се струваше, че виси неподвижен и самотен в празното пространство, заобиколен от звезди, с тъмния диск на забулената от нощта планета под краката си. Самата планета беше обкръжена с корона от отразена в атмосферата слънчева светлина, по-светла откъм източната страна, където наближаваше изгревът. Брайън знаеше, че въпреки привидната неподвижност лети стремглаво надолу по внимателно изчислена крива, която ще го спусне на точно определено място, малко преди зазоряване. Микрокомпютърът, вграден в гравишута на гърба му, отброяваше секундите, отделящи го от момента на пристигането. От време на време усещаше леки тласъци по ремъците — падането му се забавяше на прецизно отмерени порции, зададени от програмата.

Само благодарение на многогодишния си опит успяваше да запази мислите си спокойни и да превъзмогне надигащия се страх, който би изпълнил кръвта му с безполезен адреналин. Времето за действие щеше да настъпи едва след кацането. Сега беше време за размишления. Той се отпусна и тихо потъна в релаксация, позволявайки на тялото си да се отдаде на безкрайното падане, игнорирайки леките подръпвания на ремъците, които скоро преминаха в непрекъснат опън. Първите следи от сгъстяваща се атмосфера погалиха костюма му. Падането продължаваше.

Внезапна светлина избухна в очите му — слънцето се появи на хоризонта. Той размърда мускулите си; моментът наближаваше. Въпреки, че на тази височина се виждаше изгрев, повърхността под него все още тънеше в мрак. Внезапно светлината бе заменена от всеобхватна сива пелена, а той се вряза в дебелата облачна покривка. Когато излезе от нея, падането му продължи към слабо осветената повърхност.

Дотук добре. Никакви ракети или самолети. Но той осъзнаваше колко са лесни за засичане металните елементи в екипировката му. Възможно бе в момента да е мигаща точка на някой радар, а към него да се насочват ракети. Страшно му се искаше вече да е на повърхността, свободен от издайническия метал. Поклащайки се на ремъците, Брайън погледна между краката си към тревистата равнина, която се приближаваше към него. Знаеше, че пада твърде бързо, но скоростта бе единствената му защита. Ако някъде наблизо наистина имаше радари, той трябваше да се задържи на екраните им колкото е възможно по-малко. Което означаваше, че трябва да пада колкото се може по-бързо, изчаквайки последния момент, за да намали скоростта. Този момент бързо се приближаваше. Повърхността беше съвсем близо — почти под краката му — сега!

Завъртането на регулатора увеличи тягата на гравишута и Брайън усети как ремъците се впиха дълбоко в бедрата му. Все още падаше твърде бързо — трябваше да увеличи тягата. Ремъците изпукаха от натоварването. Той леко намали. А сега — пълна тяга!

Краката му се удариха в земята толкова силно, че му се наложи да се претърколи няколко пъти във високата трева. След това полежа няколко дълги секунди с изкаран от удара въздух. Опита да принуди дробовете си да проработят, но известно време нямаше никаква реакция.

Нужно му бе голямо усилие, за да се изправи на колене, после несигурно да се надигне и най-накрая — да се изправи. А след това и да свърши всички останали неща, които не търпяха отлагане.

Освободен от ремъците и с изключени двигатели, гравишутът тежко се стовари на земята. Брайън отвори херметическия костюм и го съблече, след което се увери, че шлемът и кислородната бутилка са все още прикрепени към него. Добре, всичко е наред.

Сега — бързай, но бавно. Вече имаше достатъчно светлина, за да вижда какво прави. Трябваше да отвори контейнера, прикачен към гравишута и да изтърси от него ножа и торбата, която щеше да вземе със себе си. Капакът заяде и той го насили — добре — и двете са навън. Сега да се отърве от всичко останало. Да овърже с ремъците на гравишута екипировката, която трябва да разкара. Двойна проверка, за да се увери, че всичко е здраво привързано. Добре. Да е забравил нещо? Не, всичко е както трябва.

Брайън включи гравишута на пълна мощност и той отлетя към небето, изтръгвайки вързопа от ръцете му с удар, който го накара да се претърколи. Заиздига се нагоре, смалявайки се, докато почти се изгуби от погледа. След това внезапно проблясна, когато първите слънчеви лъчи паднаха върху него. После дори този блясък изчезна.

Брайън облекчено въздъхна. Беше на повърхността и беше жив. Спускането на планетата бе минало успешно, така че сега можеше да обърне гръб на всички мисли за него. Беше време да започне с истинската работа.

Докато се навеждаше, за да си вземе ножа, той бавно се завъртя. Прикрепи ножницата към колана си опипом и непохватно, тъй като цялото му внимание беше насочено към осветения от зората пейзаж.

Отвсякъде бе заобиколен с трева. Висока трева, която започваше да шепне и да се поклаща от сутрешния вятър. Наблизо имаше каменист хълм и малка горичка, простираща се на запад. Зад хълма се виждаха възвишения, водещи към гористите планини на хоризонта. Техните върхове вече се къпеха в огъня на изгряващото слънце.

Внезапно движение привлече вниманието му. Някъде там, по посока на езерото. Брайън започна бавно да се навежда, докато само очите му останаха над тревата. Видя стадо от някакви същества, които пасейки се приближаваха към него. Той остана неподвижен като скала, само ръцете му бавно потънаха в тревата, за да вземат раницата и да я прикачат към ремъка, преметнат през рамото му.

Дрезгави и пискливи крясъци изпълниха въздуха пред него. Присви очи и видя ято птици, които закръжиха и кацнаха наблизо. Не, това не бяха птици, по-скоро някакви летящи влечуги. Вместо пера имаха кожена ципа, опъната между тънките кости на крилете им. Кожата им хвърляше зелени и оранжеви отблясъци от слънчевата светлина; главите им бяха разполовени от големи челюсти, а устите изглеждаха пълни с остри като игли зъби. Все още кряскайки, те се спуснаха надолу и потънаха в морето от трева.

Тревопасните вече бяха наблизо и Брайън можеше да ги види ясно. Те също бяха влечуги. Кожата им бе сивокафява — идеално прикритие в сухата трева. Прибягваха предпазливо с дългите си крака и често надигаха глава, за да подушат въздуха. Би трябвало и хищниците да са наблизо. Подозираше, че те също са влечуги.

Стадото като че ли усети нещо. Животните бяха спрели да пасат и сега стояха, замръзнали с широко отворени ноздри. Може би се приближаваше някакво животно. Въпреки, че бяха усетили миризмата му, то все още беше извън погледа им, скрито от високата трева. Пред очите му вероятно щеше да се разиграе битка на живот и смърт. Когато забеляза, че животните гледат в неговата посока, Брайън с внезапен шок осъзна, че може и да не бъде само наблюдател. Дали го бяха видели? Той се сниши още повече, за да избегне погледа им и усети слабия полъх на емоциите им. Страх. Страх, който изместваше всички други усещания. Дарбата на емпат обикновено му позволяваше да усеща само човешките чувства, но силните животински емоции също ставаха доловими. Сега вече добре усещаше страха на тези животни. Но имаше и още нещо, нещо по-силно…

Брайън скочи на крака и изваждайки ножа си, се обърна назад, точно навреме, за да види тъмната фигура, която се бе устремила към него. Висок писък разцепи въздуха. Той се хвърли настрани и нещо блъсна рамото му, завъртайки го във въздуха. Ръката му така изтръпна от удара, че почти изпусна ножа. Прехвърли го в лявата си ръка и видя създанието, което отново се надигна над него с разтворена паст, пълна с редици проблясващи зъби.

То вече падаше върху него с цялата си тежест, когато успя да мушне ножа в гърлото му. Със задавен писък то се стовари отгоре му, притискайки го към земята. Създанието се сгърчи конвулсивно и остана неподвижно. Топла течност окъпа рамото на Брайън, който не беше сигурен дали това е кръвта на звяра, или неговата собствена. Подпря тялото на животното с крака и се освободи от него, отчаяно оглеждайки се за някое друго подобно създание.

Явно е било само това. Той стана, задъхан от усилието; единственото движение, което забеляза, беше бързо отдалечаващото се стадо на тревопасните. Брайън погледна надолу и видя, че ръцете му са омазани със зелена кръв — поне със сигурност не беше неговата!

На земята до него лежеше неподвижно изпружен мъртвият звяр. Дългата около един ярд изпълнена със зъби паст зееше, а очите му го гледаха с невиждащ поглед. Мъртвият хищник имаше къси, завършващи с остри нокти предни лапи и големи мускулести задни крака, които му осигуряваха голяма скорост при нападение. Сбръчканата му кожа имаше грозен мораво-кафяв цвят. Цветът на сенките — както си помисли Брайън. Машина за убиване. Нищо чудно, че другите животни бяха толкова предпазливи.

Изведнъж се почувства много уморен. Тежко седна върху хълбока на поваления звяр и остърга в кожата му съсирената кръв от пръстите си. Отпи дълга глътка вода от дървената манерка и, дишайки тежко, зачака силите му да се възвърнат. Началото на експедицията не беше много благоприятно. Току-що едва не бе убит от първото създание, с което се бе срещнал. Почти — но не съвсем. Ножът му бе остър и добре балансиран, а рефлексите — бързи както винаги. Вече не можеше да бъде изненадан така лесно.

Най-малкото вече беше на повърхността на планетата и в относителна безопасност — засега. Беше време за следващата му стъпка. Досега го тревожеше само мисълта за оцеляването. И на първо място — да избегне ракетите във въздуха и бойните машини на повърхността. Бе се справил с това. Справи се и с атаката на хищника. Първата част от мисията бе завършена. Следващото нещо, което трябваше да направи преди да продължи, беше да съобщи за успешното си пристигане.

Мястото, на което се намираше беше като всяко друго сред полето. Достатъчно далеч от дърветата и ясно видимо от космоса. Тревата беше поотъпкана от животните, но нямаше достатъчно място за разполагане на съобщението. Все пак наблизо се намираше каменистото възвишение, което не беше покрито от високата трева. Той се изкатери на върха му и извади от торбата си купчина правоъгълни цветни парчета плат. Не можа да се въздържи и погледна към празното синьо небе — въпреки увереността, че няма да види нищо там. Някъде горе, невидим за очите му, се намираше малкият кораб, откъдето Лиа можеше да го види с помощта на електронното увеличение. Усмихна се на себе си, когато размаха широко ръце — това беше победоносен жест, от който се почувства по-добре. След това се зае да подреди правоъгълните парчета, за да даде първия сигнал.

Първо — „X“, за да привлече вниманието на компютъра в случай, че не беше под наблюдение. След това — остатъка от съобщението. Кодът, който бе измислил и запаметил не беше сложен. „I“ — за това, че е кацнал успешно. Ако Лиа е наблюдавала срещата с атакуващото влечуго, беше много вероятно да има известни съмнения относно това. Застана за известно време настрани, за да бъде съобщението записано, а след това добави още един правоъгълник, който превърна „I“-то в „T“, което означаваше, че операцията протича според плана и, че ще сигнализира отново колкото е възможно по-скоро. Наложи му се да затисне плата с камъни, тъй като сутрешния вятър се усили заедно с издигането на слънцето високо в небето и нагряването на повърхността.

От върха на възвишението околността бе ясно видима. Тревопасните влечуги се бяха успокоили и сега пасяха близо до брега на езерото. Преходът, който трябваше да направи, за да стигне до най-близкото бойно поле, беше сравнително лесен — просто да върви на запад по брега на езерото, докато стигне до мястото. Една проста разходка, която щеше да му позволи да изследва природата и животните по пътя си. Беше време да тръгва. Той сгъна ярките правоъгълници и ги прибра. След това, с огрян от слънцето гръб, потегли на запад.

По пладне спря за почивка и храна. Дехидрираните хранителни дажби щяха да му осигурят достатъчно енергия за няколко дни, но вкусът им беше като на сух картон. Преглътна ги с малко вода и разклати манерката, за да разбере колко е останало вътре. Достатъчно до края на деня, но вечерта щеше да има нужда от допълване. За това щеше да се погрижи по-късно, преди мръкване. После щеше да се отдалечи от езерото и да потърси подслон за през нощта сред камъните или по дърветата. Единственият хищник, който бе срещнал, му бе вдъхнал респект към животните на тази планета. Прибра манерката и опаковката от храната си и се изправи, протягайки се.

В началото звукът беше толкова слаб и далечен, че го взе за жужене на насекомо, което обаче ставаше все по-силно и по-силно. Веднага щом го разпозна, се хвърли към прикритието на високата трева. Шум от реактивни двигатели. От време на време затихваше, а след това пак се засилваше, като че ли имаше някаква повреда. Изникна сякаш от слънцето — дълга бяла диря и черната точка на самолета пред нея. Правеше завои и виражи, сякаш пилотът се опитва да избегне нещо. Курсът внезапно се промени, този път в неговата посока, преминавайки с рев почти над главата му.

След това се изгуби сред кълбо от пламъци, което веднага се превърна в голям бял облак. Нещо черно се устреми към земята и падна на около миля от Брайън, който видя облака прах в момента, в който до ушите му стигна тътена на експлозията.

Изправи се и се вгледа по посока на стелещия се прах. Не беше никак далеч. Дали беше някаква случайност, или появата на самолета имаше нещо общо с него? Невъзможно — такава мисъл би била проява на параноя. Фактът, че инцидентът се бе случил толкова близо до него, беше съвпадение. Но ако беше просто съвпадение, защо усещаше ледената тръпка на страха, докато приближаваше развалините? Инстинктът му за самосъхранение искаше да го задържи далеч от тях. Но заради успеха на тази мисия той трябваше да изследва мястото. Възможно бе да намери тялото на пилота или някакво друго доказателство. Наистина нямаше избор. Прашният облак се бе разнесъл и околността отново доби предишния си вид. Брайън добре помнеше посоката. Без да разсъждава повече, се запъти нататък.

Кратерът представляваше тъмно петно в морето от трева. Брайън се приближи предпазливо, като последните няколко метра пропълзя по корем. Когато бавно надникна от ръба, видя парче смачкан метал на дъното на дълбокия кратер. Беше едно от крилата. Не видя по него никакви знаци, дори след като скочи вътре. Металът бе още горещ и той предпазливо го заобиколи. Няколко парчета се бяха откъснали при удара и той ги обърна едно по едно с ножа си. Накрая прилежността му бе възнаградена със смачкана плочка за идентификация. Знаците по нея бяха все още видими!

Все пак имаше нещо нередно в това. Въпреки, че буквите бяха ясни, няколкото думи, отделени с цифри, бяха на абсолютно непознат за него език. Това беше загадка, кълбо, което в момента не можеше да разплете, но и не можеше да игнорира. Поколеба се дали да не откърти табелката, но бързо осъзна, че носенето на парче метал, колкото и малко да е то, би било твърде опасно. Накрая използва върха на ножа, за да издълбае копие на надписа върху манерката си. Така поне имаше някакъв запис.

Проучването го бе отдалечило от езерото, така че тръгна обратно към брега. Оттук виждаше най-малко три стада, които пасяха близо до езерото и бавно се насочи към тях. Водата в манерката му бе свършила и ставаше късно; щеше да я напълни там, където животните бяха отишли на водопой.

Част от гората се простираше навътре в полето. Сигурно служеше за прикритие на хищниците, защото по стадото, към което вървеше, премина внезапен страх. Някои от животните хукнаха към него и той остана неподвижен, докато го подминат. Дългите крака им позволяваха да развиват голяма скорост и те бързо профучаха край него, следвани от по-младите и по-бавни членове на стадото. Едно от последните беше едър мъжкар с огромни щръкнали рога. Той заплашително ги разклати по посока на Брайън и отмина, след като се увери, че не представлява заплаха. Брайън тръгна по пътеката, която бяха утъпкали, като заобикаляше купчините вонящи изпражнения.

Вървеше много предпазливо, с изваден нож и се оглеждаше, вслушвайки се във всеки шум. Внезапно се закова на място — бе видял тъмна, полузакрита от високата трева маса, лежаща на земята пред него.

Беше мъртво тревопасно, с все още зееща от ужаса на агонията уста. Убиецът му не се виждаше никъде. Внимателно, стъпка по стъпка, Брайън се приближи до трупа и се увери, че в тревата около него няма никой. Създанието, което го е убило си бе отишло отдавна. Брайън заобиколи тялото с все още изваден нож. Гърлото беше разпрано, при това много чисто. Не би могъл да го стори по-добре със собствения си нож.

Изведнъж застина. Раната беше твърде чиста. Такава беше и раната в хълбока. Приличаше повече на изрязване, отколкото на рана. Единият от задните крака го нямаше.

Внимателно и чисто прерязан при ставата. Никакво животно не би могло да направи подобно нещо с нокти или зъби.

Освен ако не беше животно, което носи много остър нож със себе си.

Брайън вдигна очи от трупа и през сгъстяващия се мрак погледна към гората. Нямаше ли очи, които да го наблюдават от прикритието на гъсталака? Имаше ли интелигентна форма на живот на тази планета? И беше ли възможно това да са човешки очи?