Плацдарм

ОсемСмъртоносна изненада

Тишината на вечерта бе нарушавана само от жуженето на насекомите и далечните крясъци на летящите влечуги. Когато се увери, че никой не ги е наблюдавал и кацането ще остане безнаказано, Брайън усети как възелът на напрежението се разхлабва. Но на мястото на изчезналото напрежение веднага се появи силно усещане за глад. Бе минало много време, откак бе ял за последен път. Изрови една от дехидрираните дажби от торбата си и с отвращение разкъса фолиото, в което бе увита.

— Не е като пържола, а? — рече Лиа, когато видя изражението му.

— С тази храна можеш да живееш вечно, ако това може да се нарече живот, разбира се. И моля те, дори не ми споменавай за пържоли.

Лиа придърпа раницата си и я отвори.

— Споменах пържола просто, защото ти нося една. — Тя невинно се усмихна на слисаното му изражение. — Прочетох рецептата в една древна готварска книга. Препоръчваха я за подсилване през зимния сезон, каквото и да означава това. — Тя заизважда съдържанието на раницата си. — Разрязваш един цял хляб през средата, слагаш вътре една голяма, гореща и сочна пържола, сипваш отгоре й по малко от всички сосове и подправки за месо, с които разполагаш и затваряш хляба, като леко го притискаш, за да поеме подправките и…

Тя му подаде сандвича, а Брайън изръмжа, докато го поемаше. Отхапа крайчеца му и задъвка с блажено изражение.

— Лиа, ти си същинско чудо! — възкликна той с пълна уста.

— Зная. Радвам се, че и ти го осъзна. Разкажи ми сега за този твой смрадлив туземец.

Брайън мълчаливо изяде около една трета от сандвича си и едва тогава проговори:

— Простодушен е като дете, но не е дете. Името му е Вжър, или нещо подобно. Когато ме видя, се ужаси, но щом ме поопозна, страхът му се изпари напълно. Стори ми се невероятно. Сякаш просто превключи. По-късно, когато се опитах да го последвам, той ужасно се разстрои. Дори заплака. Пуснах го да си върви, тъй като съм сигурен, че лесно мога да го намеря отново.

— Да не би да има умствен недъг? Някакъв аутсайдер, може би?

— Съществува подобна вероятност, но не мисля, че е така. От гледна точка на средата му, той е напълно приспособен и годен да оцелее. Успя да проследи и убие едно от тревопасните и изглеждаше много доволен да го яде сурово. Когато си тръгна, взе месото със себе си. Всъщност, засега няма никакъв смисъл да теоретизираме. Нямаме достатъчно факти, за да предвидим каквото и да било. Ще трябва да го намерим, да научим езика му и да го накараме сам да отговори на въпросите ни. — Брайън се загледа в слънцето, което вече изчезваше зад хоризонта. — Това място е подходящо за нощуване. Ще скрием екипировката в кратера, а на сутринта ще я вземем и ще тръгнем.

— Чудесно. И без това днес ми се струпаха доста вълнения. — Тя извади от раницата си спален чувал и го постла на земята. — Прекрасно е, че си свикнал на трудните условия, нямам нищо против това. Но аз имам известни предпочитания към някои по-изтънчени удоволствия, като топлото легло, например. Донесох и няколко сандвича за себе си. А също и малко вино в биоразграждащ се контейнер. Бих могла да го споделя с теб, ако не мислиш, че е твърде изтънчено за вкуса ти.

— С благодарност ще приема. Започвам наистина да вярвам, че твоята планета — Земята, наистина е люлка на човечеството.

— И по-точно на женската му част. Не познавам мъж, от когото би получил подобно отношение.

И двамата спаха добре — докато Брайън внезапно се събуди. Нещо го бе обезпокоило, но не можеше да си спомни какво. Лежеше тихо загледан в звездите. Предишната нощ бе набелязал основните съзвездия и сега можеше да се ориентира за времето по тяхното движение. Селм–2 нямаше луна, но повърхността бе окъпана от меката светлина на звездното небе. Тази система се намираше сравнително близо до центъра на галактиката и милиардите звезди проблясваха в нощта.

Какво го бе събудило? Нощта беше тиха, толкова спокойна, че чуваше равномерното дишане на Лиа. Може би бе усетил някаква емоция? Напрегна се и с мъка успя да долови нещо. Нещо на самия праг на сетивата му. Беше човек. И носеше в себе си едно единствено чувство — омраза. Сляпа ярост, омраза и желание за смърт. Не, не беше само един човек. Чувството идваше от няколко места едновременно.

Брайън тихо се извърна, сложи ръка на устата на Лиа и я събуди. Когато видя, че очите й се отварят, долепи устни до ухото й и зашепна.

— Скоро ще си имаме компания. Събери си нещата и бъди готова. — Усети как през тялото й преминават напрежение и страх. Лиа се надигна на лакти.

— Какво става?

— Още не съм съвсем сигурен. Но ги усещам… усещам хора някъде наблизо. Приближават се. Не мога да определя броя им. Но едно знам със сигурност — дошли са заради мен и сърцата им съвсем не са преизпълнени с любов. Чакай…

Той се концентрира върху емоциите на един от индивидите и се напрегна, за да го отличи от останалите. Вложи цялото си умение, което бе развивал от момента, в който бе открил, че е емпат. Опита се да влезе под кожата на другия. Да, успя да го разпознае. Брайън кимна в мрака.

— Е, поне това разбрах със сигурност. Вжър е сред тях. Сега вече със сигурност знаем, че там, зад хълмовете, той не живее сам. Предполагам, че родното му място е гъсто населено, щом е домъкнал толкова много хора да ме търсят.

— А аз си помислих, че ти е приятел — прошепна Лиа.

— И аз така си мислех. Но май нещата са се променили. Бих искал да знам защо — и имам чувството, че съвсем скоро ще разберем. — Той безшумно се изправи и разхлаби канията на големия си нож. — Остани тук, а аз ще ги позабавлявам.

— Не! — Пръстите й се впиха в ръката му. — Не можеш да отидеш сам, при това на тъмно…

— Разбира се, че мога. Моля те, вярвай ми когато ти казвам, че зная какво правя. — Брайън нежно отмести ръката й. — Ще имам нужда от достатъчно пространство около себе си, когато ги пресрещна. И не искам през цялото време да се тревожа за теб. Всичко ще бъде наред.

Той се стопи в обкръжаващия ги мрак. Снишен се затича по посока на преследвачите си. Спря едва, когато беше достатъчно далеч от скривалището на Лиа. Емоциите, които долавяше сега, бяха по-силни и ясни. В тъмнината се криеха около петнадесетина ловци. А може би и повече. Изчака, докато съзре тъмните форми на телата им — оказа се, че са около двадесет — скочи на крака и изкрещя:

— Вжър! Аз съм тук. Какво искаш?

Усети как стъписването надделя над останалите емоции, а после страхът, причинен от внезапната му поява надделя над омразата. Всички спряха — всички, освен един, чиято омраза бе обзела цялото му същество, по-силна дори и от ужаса. Този мъж продължи да върви напред, като правеше нещо.

Едно копие изникна от мрака и се заби пред краката на Брайън. Започваше да става опасно. Усещаше как и останалите се възстановяват от първоначалния шок и омразата им се завръща. Отново запристъпваха към него.

Брайън отстъпи пред решителното им настъпление и се насочи към езерото, далеч от мястото, където се намираше Лиа. Поне тя щеше да е в безопасност. За себе си не се безпокоеше — знаеше, че ще се справи, дори ако хората го нападнеха. Особено, ако всички бяха като Вжър. Най-малкото можеше да им избяга, ако не успееше да ги победи. Но защо ли правеха всичко това? Отново изкрещя, за да привлече вниманието им.

В този момент чу писъка на Лиа и едновременно с него долови безмълвния взрив на ужаса й.

Брайън се втурна към нея. На пътя му се изпречиха двама мъже, но той ги удари и двамата — забърса ги сякаш бяха насекоми, без ни най малко да забавя скоростта си. Лиа отново извика и той видя хората, които я държаха и вдигнатите им копия. Дори не помисли за ножа си, когато връхлетя върху им — юмруците му бяха не по-малко опасни оръжия.

В разредения от звездната светлина мрак се завърза безпощадна битка. Противниците му бяха толкова близо, че оръжията бяха безполезни и дори опасни за притежателя си. Брайън вдигна един от мъжете и го захвърли в най-голямата група нападатели. Разнесоха се викове на болка. Юмруците му повалиха тримата, които бяха хванали Лиа. Дръпна я зад себе си и протегна ръце, за да се предпази от яростните удари, които останалите се опитваха да му нанесат с дръжките на копията си. Ударите на юмруците му бяха по-опасни и от тези на тояга. Атакуващите се отдръпнаха и един камък го удари странично по главата.

Брайън изрева от болката причинена от още няколко улучили го камъка — тогава осъзна и присъствието на жените, които следваха въоръжените с копия бойци. Техните оръжия представляваха заоблени камъни, с които си служеха дяволски точно. Брайън сграбчи един от мъжете, за да използва тялото му като щит — но твърде късно. Два тежки удара по тила и черепа го повалиха в безсъзнание и той се стовари на земята като отсечено дърво. Последното, което запомни, бяха ужасените викове на Лиа и неспособността си да я достигне в непрогледния мрак.

А след това — объркване. Полусъзнание. Мрак, изпълнен с червена болка. Люшкане напред-назад и болка в китките, ръката, главата. Движение. Отново мрак. Изведнъж видя звездите, които нестабилно се полюшваха пред очите му. С пресипнал глас извика Лиа. Отговори ли му? Не си спомняше. Единствената му награда беше силна болка и пак забвение.

Когато отново дойде в съзнание, мракът се бе отдръпнал, заменен от сивотата на утрото. Осъзна, че чува гласа на Лиа, която го викаше по име и се опита да отвори подпухналите си очи. Ръцете и краката му бяха обездвижени по някакъв начин; премигна няколко пъти, докато погледът му се проясни. Ръцете и краката му бяха здраво завързани с кожени ремъци, през които бе прокаран прът. Дясната му ръка бе окървавена и силно го болеше. Протегна я, за да я види по-добре и гневно изсумтя. Отново чу пресипналия от тревогата шепот на Лиа.

— Жив ли си? Чуваш ли ме? Брайън, моля те… чуваш ли ме? Можеш ли да се движиш?

Опита да се раздвижи, но болката, която последва, го накара да изстене. Целият му череп бе наранен, а едното му око изобщо не можеше да се отвори. Когато другото се проясни достатъчно, той видя Лиа, която лежеше на няколко крачки от него, привързана за друг прът. Опита се да проговори, но от устата му излизаха само хрипове. Накрая успя да прошепне:

— Добре съм… чувствам се чудесно.

— Чудесно! — Зад гнева в гласа й се криеха сълзи. — Изглеждаш ужасно, целия натъртен и окървавен. Ако главата ти не беше толкова твърда, сега със сигурност щеше да си мъртъв… О, Брайън, беше ужасно! Носиха ни на тези прътове, сякаш сме трупове. Носиха ни цяла нощ. Бях сигурна, че са те убили.

Брайън опита да се усмихне, но само се намръщи.

— Съобщенията за моята смърт са силно преувеличени. — Раздвижи ръце и крака, доколкото му позволяваха ремъците. — Малко съм поочукан, но като че ли нямам нищо счупено. Ти как си?

— Нищо особено, само няколко драскотини. Ти беше този, върху когото си изкараха яда. Беше отвратително и жестоко…

— Не мисли за това сега. Останахме живи и за момента това е единственото, което има значение. Разкажи ми всичко, което видя по пътя за насам.

— Не е много. Намираме се някъде сред хълмовете. На малка полянка в подножието на склон, в който струва ми се има няколко естествени пещери. Полянката е обградена с високи дървета. Когато пристигнахме, жените влязоха в една от пещерите и все още са там. А мъжете спят около нас.

— Колко са? Има ли някой буден? Или пазач?

— Мога да преброя осемнадесет… деветнадесет… двадесет са. Мисля, че това са всички. Не виждам никакъв пазач. От време навреме някой се събужда и отива до горичката, която, струва ми се, изпълнява ролята на сервизни помещения.

— Звучи добре. Никаква дисциплина, както и предполагах. Точно сега, докато спят, е моментът да се измъкнем — преди да са ни сторили нещо още по-лошо.

— Да се измъкнем ли? — Лиа протегна към него здраво вързаните си ръце. — Май са прекалили с ударите по главата. Взеха ти ножа много отдавна. А не можем да стигнем ремъците със зъби. Така, че — какво предлагаш?

— Потърпи още съвсем малко и ще видиш — спокойно каза той. Затвори очи и започна да диша бавно и дълбоко.

Трябваше да подреди мислите си, да вложи цялата си концентрация и енергия. Тези дихателни упражнения използваше и при вдигането на тежести; усилието, което му предстоеше, щеше да бъде почти същото. Тялото му се отпусна и той усети хилядите си рани и натъртвания. Но сега те не бяха важни. Концентрира се още повече и болките заглъхнаха. Добре. Сега усещаше как силата му се канализира и фокусира на едно място. Бавно отвори очи и погледна дебелите ремъци, с които бяха вързани китките му. Мускулите на раменете и ръцете му се напрегнаха.

Лиа смаяна го гледаше. Контролът над мускулите му беше толкова голям, че цялото му тяло се отпусна и дори лицето му изглеждаше спокойно и отнесено. Когато очите му се отвориха, погледът им беше някак разсеян, преди да се спре на вързаните китки. Лека тръпка мина през тялото му и Лиа видя как бицепсите му се издуват от напрежение, а мокрият и накъсан плат на ръкавите му се разпаря. Кожените ремъци поддадоха и със скриптене започнаха да се разтягат. Беше почти нечовешко. Лицето му оставаше спокойно, докато ръцете му се раздалечаваха с бавна, напомняща за движението на машина прецизност.

С тихо пращене един от ремъците се скъса. Веднага го последва друг. След малко ръцете на Брайън бяха свободни.

Веднага щом осъзна това, той се отпусна и вълна от изнемога заля тялото му. Отпусна се на земята със затворени очи и дишайки учестено заразтрива дълбоките резки на китките си, разкървавени на местата, където ремъците се бяха врязали в плътта. Това продължи кратко и съвсем скоро той дойде на себе си. Бавно надигна глава и се огледа.

— Отлично — прошепна. — Точно както ми каза — всички са заспали.

Ловко като змия допълзя до Лиа, влачейки със себе си пръта, който все още бе привързан към глезените му. Внимателно се вгледа в нейните ремъци.

— Ако се опиташ да ги разкъсаш по същия начин, китките ми ще ти останат в ръцете — каза тя, като се опитваше да не гледа кръвта, която се стичаше по пръстите му.

— Не се притеснявай, с твоите ще ми бъде много по-лесно. — Той се приведе и сключи зъбите си около ремъците от гущерова кожа. Бавно и методично започна да ги прегризва. След по-малко от минута те се скъсаха. — Отвратителен вкус! — той с отвращение изплю няколко парченца.

— Ти май си ходил на доста добър зъболекар — зад пресилената бодрост на думите й се криеше напрежение. Брайън се протегна и оправи един черен сплъстен кичур, който закриваше очите й.

— Съвсем скоро ще се измъкнем оттук — давам ти думата си. Сега просто ще полежиш тихо за известно време.

Но всъщност не беше толкова спокоен, колкото изглеждаше. Беше все още ден и всеки, който погледнеше в тяхна посока, би забелязал движенията им. Всичко зависеше от следващите няколко минути. Ако успееха да стигнат до дърветата преди някой да вдигне тревога, може би щяха да се измъкнат. Пребит или не, той все още можеше да тича — и втори път нямаше да ги хванат. Раздърпа ремъците, омотани около глезените му и подпъхна показалец под най-тънкия от тях. Скъса се лесно. Разкъса и останалите — един по един. Махна парчетата и бавно седна. Похитителите им все още спяха. По същия начин разкъса и ремъците около глезените на Лиа.

— Готово — той я взе на ръце, изправи се и бавно запристъпва между телата на спящите. Бързо и тихо, готов всеки момент да чуе знак за тревога. Но тревога нямаше. Шест, седем, осем крачки — вече бяха сред дърветата и си проправяха път в гъсталака.

— Ей сега ще се върна — каза той след като внимателно я постави на земята. Сложи пръст на устните й и възпря слисания отговор. После изчезна в гъсталака по посока на поляната, като я остави сама. Лиа не знаеше дали да се засмее или разплаче.

Накрая се разсмя. Едва сдържа полуистеричния си кикот, когато го видя да се завръща, метнал на рамо тялото на един от похитителите. Простото бягство не бе достатъчно за него — о, не! Трябваше да вземе и пленник със себе си! Мъжът леко се размърда и зарита с крака, но без никакъв резултат. Брайън го бе хванал съвсем лесно — просто тихо постави голямата си ръка на устата му и едновременно с това вдигна тялото му. Сега мъжът беше полузадушен, а очите му се пулеха насред зачервеното лице. Брайън махна ръката си и пленникът шумно си пое въздух. Преди да успее да издиша и да изкрещи, един тежък юмрук го удари зад ухото и той се стовари на земята в безсъзнание.

Брайън му обърна гръб и помогна на Лиа да се изправи на крака.

— Ще можеш ли да ходиш? — попита я той.

— По-скоро бих го нарекла кретане.

— Ще трябва да се насилиш малко. Ако стане нужда, ще ти помогна.

Брайън с лекота хвърли на рамо тялото на пленника, хвана Лиа под ръка и се запъти през гората надолу по хълма. Всяка крачка ги отдалечаваше от селището.

Тревога нямаше. Поне засега, най-малкото, бяха свободни.