Плацдарм

ДванадесетОткритие!

Брайън изпита почти непреодолимо желание да разтърси Лиа и да я събуди, да изтръгне от нея някакво обяснение за думите, които току-що бе изрекла. Въздържа се. За нея този ден беше дълъг и изтощителен, а тя не бе яла почти нищо. Отиде да прибере водката и видя, че е изпила съвсем малко. Умората, а не напитката, я беше повалила така внезапно. Въпреки, че нощта беше топла, той както винаги я зави със спалния чувал.

Какво би могла да има предвид — мястото, откъдето идват машините? Сигурно е говорила за бойните машини, защото откак бяха на тази планета, не бяха видели нито една „мирна“ машина. Но нима бе възможно да цялото въоръжение да идва от едно единствено място? А не от различни източници за двете воюващи страни? Не, това беше невъзможно. Ако съществуваше място, от което наистина идват машини, то би трябвало да принадлежи само на едната страна. И дори това звучеше налудничаво. Възможно ли беше всичките бойни машини на едната или другата от воюващите страни, да възникват от едно определено място? Би било възможно, ако идваха от подземни заводи. А това със сигурност даваше предимство на теорията за подземна цивилизация.

Може би съществуваше не една, а две въоръжени групировки, които си седяха на сигурно под земята и изпращаха армиите си на повърхността, за да се бият. Но какво обяснение можеше да има за такива действия? Той разтърси глава. Беше изморен и не можеше да търси отговорите на нито един от тези въпроси. И въпреки това, трябваше да има отговори — машините и войната бяха достатъчно реални.

Брайън стана и огледа първобитното селище. Със залеза на слънцето всякакво движение бе изчезнало. Жените бяха в пещерата, а Ловците се подготвяха за сън на обичайните си места пред пещерата. Погледна към Равн, който седеше отделно от останалите и неспирно прехвърляше костената огърлица в ръцете си. Като че ли моментът беше подходящ за разговор. В същото време можеше да наблюдава Лиа, за да е сигурен, че никой не я безпокои. Равн със сигурност знаеше нещо за тайнственото място, от което идват машините. Над селището се установи атмосфера на доволство и спокойствие — сега всеки, който би представлявал опасност за Лиа, би излъчвал страх или омраза и би бил лесно забележим. Брайън отново я погледна — все още спеше дълбоко. После закрачи между налягалите тела, които го отделяха от Равн.

— Ще поговорим — отбеляза. Равн го погледна стреснато и притисна огърлицата към себе си. Внезапната изненада бе заместена от студена омраза. Този не трябваше да се изпуска от очи. Никога.

— Късно е. Равн е уморен. Сутринта…

— Сега. — В гласа на Брайън нямаше топлота. Протегна се и хвана огърлицата — веднага усети страха на туземеца. — Ще правиш това, което ти казвам. Ще ми се подчиняваш по всяко време. — Пусна огърлицата и седна. Равн моментално я нахлузи на врата си с треперещи ръце.

— Кой съм аз? — попита Брайън.

Равн се извърна, погледна зад него, а после се заоглежда наоколо — навсякъде освен към Брайън.

— Погледни ме, мръсно създание! Кой съм аз? Кажи името ми.

Думите бяха казани казани с неохота и пропити с нескрита злоба:

— Ти си… Равн над Равн.

— Съвсем вярно. Сега ще отговориш и на останалите ми въпроси точно толкова вярно. Виждал ли си машини? — Неохотно кимване. — Добре. Какви машини си виждал?

— Забранено е да се говори за машини.

— Не е забранено, ако се говори с Равн над Равн. Виждал ли си машини, които летят във въздуха? Добре, виждал си. И какво правеха тези машини?

— Машините винаги правят едно и също. Издават силни звуци и убиват други машини, а след това тях ги убиват. Винаги е така. Това правят.

— Виждал ли си някога машина, която да не убива други машини?

— Машините убиват машини, само това правят. — На този въпрос не можеше да се даде отговор. От изражението му беше ясно, че Брайън трябва да е пълен глупак, за да пита подобни неща.

— Всички машини убиват машини — повтори думите му Брайън. След това продължи със същия тих глас. — Кажи ми сега, откъде идват машините?

Думите оказаха внезапно и драстично въздействие върху Равн. Той се разтрепери и страхът му веднага надделя над всички останали емоции.

— Ще ми кажеш! — Брайън се наведе напред и удари тежките си юмруци пред лицето му. Чу се тъп звук. — Ще ми кажеш сега!

Нямаше измъкване. В този момент Равн се страхуваше повече от юмруците, отколкото от табуто. Посочи зад рамото си, но това не задоволи Брайън. Накрая Равн заговори, произнасяйки думите с ужасен шепот.

— В тази посока. Много дни път. Там. Мястото Без Име.

— Бил ли си там?

— Само Равн може да ходи на това място. Старият Равн ми го показа, когато бях млад.

— Тогава и ти ще ми го покажеш, тъй като аз съм Равн над Равн. Ще тръгнем на изгрев слънце.

— Забранено е…

— Забранено е да ми отказваш каквото и да било. — Протегна ръце към ужасения туземец и сключи пръсти около мършавия му врат. — Или искаш да умреш още сега? — Опита се в гласа му да прозвучи омраза. Заплахата трябваше да е истинска: само чрез смъртен страх можеше да контролира Равн. Не получи никакъв отговор и започна да затяга хватката си.

Равн се задъха и неохотно зашепна:

— Тръгваме… на изгрев слънце.

Достатъчно. Брайън го пусна и без да проговори повече, се върна при Лиа. Тя все още спеше с леко похъркване и той се постара да последва примера й. Но не можеше да се отърси от емоционалния заряд на хората наоколо, от изблиците на чувства, които те излъчваха под влияние на сънищата си. Страха и омразата, които винаги се спотайваха под повърхността им. Накрая разбра, че ще му бъде невъзможно да заспи. Легна по гръб и се загледа в звездите, като остави усещанията си да се разпрострат във всички посоки.

Лиа се събуди малко след разсъмване. Даде й вода и й разказа за откритието си. Тя кимна в съгласие.

— Трябва да има нещо в това. От начина по който жените разказваха за него реших, че това място трябва да е реално, а не просто обикновен мит.

— Ще трябва да отидем и сами да се уверим. Трябва да има нещо там. Равн бе обзет от истинско нежелание, когато пожелах да ме заведе. Наложи ми се дълго да го убеждавам. Това място го плаши не по-малко от мен самия.

— Мислиш ли, че се е уплашил достатъчно, за да избяга? Не го виждам наоколо.

Лиа беше права. Равн бе изчезнал през нощта. Когато Брайън попита Ловците за това, те изглеждаха не по-малко изненадани от него. Започнаха да го търсят, а някои дори тръгнаха по пътеките, водещи извън селището. Но всички се връщаха с отрицателни отговори. Равн бе изчезнал безследно.

— Проклятие! — изруга Брайън. — Без него никога не можем да открием това място. Трябваше да го вържа. Сега сигурно е на километри оттук.

— Не мисля — рече Лиа. — Всъщност, имам натрапчиво усещане, че е по-близо, отколкото можеш да си представиш. — Тя самодоволно разбърка кофеиновия екстракт в чашата си с вода и когато се появи пяна, го изпи.

— Ще бъдеш ли така любезна да ми кажеш какво по дяволите имаш предвид?

— Спокойно, спокойно. Викането само ще ти вдигне кръвното, а това няма да ти помогне. — Тя изящно отпи, напук на изгарящото го нетърпение. — Докато вие мъжете се лутахте насам-натам, аз наблюдавах жените. Те се страхуват от нещо — и нито една от тях не излиза от пещерата.

— Нима е възможно да се крие там? Не е ли табу за мъжете да влизат в женската пещера?

— За мъжете да. Но за Равн — не. Той дори си има специално скривалище в дъното. Искаш ли да проверя?

— Не, твърде опасно е. Новото ми звание позволява и аз да вляза вътре.

Ловците със спокоен интерес наблюдаваха как той се насочва към входа на пещерата. Но жените бяха ужасени.

— Аз съм Равн над Равн! — извика той, когато пъхна глава под надвисналата козирка.

Брайън примигна в полумрака и изчака очите му да се приспособят. Пещерата наистина беше просто дефект в скалата, дълбока около шестдесет фута. Дочу уплашените викове и хлипането на жените, които сега се бяха сгушили заедно с децата в дъното на пещерата. Когато се приближи към тях, те с вой се дръпнаха встрани. Всички без изключение минаха от лявата му страна. Интересно. Брайън мина вдясно, към голям куп нещавени гущерови кожи струпани в една ниша. Само кожи, нищо особено. Или беше видял леко раздвижване в мрака? Коленичи и заопипва под вонящата купчина — последва радостен вик.

Виещият и хленчещ Равн бе изтеглен за глезена, развит от натрупаните кожи и проснат на земята. Брайън го погледна и изпита леко съжаление към унижения човек. Но болката в раната от отрязания пръст, която бе ударил в каменния под бързо му напомни с кого си има работа. Съжалението се изпари и той го срита.

— Ставай, страхлив кирливецо! Днес започваме пътешествието си.

Почти цялата сутрин мина преди Равн най-после да заяви, че е готов за тръгване. Имаше ритуали за изпълнение, една костена гривна, която да вземе от скривалището й в пещерата, събиране и подготвяне на храна за из път. Непрекъснато следван от Брайън, Равн накрая изчерпа извиненията си и неохотно закрачи по пътеката — но когато видя, че Лиа ги следва, спря и размаха ръце.

— Без жени! Жени не се допускат. Само Равн може да отиде. Никакви Ловци, никакви мръсни жени.

— Тази жена идва с нас само донякъде — за да носи храната. Няма да идва до Мястото Без Име. Ще я изпратим обратно много преди да сме стигнали. А сега води.

Влачейки крака и без да скрива огромното си нежелание, Равн отново закрачи по хълма. Брайън и Лиа го последваха сред дърветата. Когато се отдалечиха достатъчно от селището, Брайън спря, взе от Лиа тежкия вързоп и го метна на гърба си. Тя разтри охлузените си рамене.

— Само мръсните жени носят товар. Как така голям Ловец носи голям вързоп? Това много лошо за табу.

— Да ти го върна ли?

— Никога! Но няма ли мръсният дърт Равн да протестира и да ти създаде неприятности?

— Не може да ме намрази повече. А аз мога да се справя с всяка лудория, която му хрумне. Всеки път, когато почувствам съжаление към него, пръстът ме заболява и то се изпарва. Когато се измориш ми кажи, за да си починем.

— Мога да вървя цял ден — щом някой друг мъкне вързопа.

Насочиха се първо на запад, по края на равнината. Следобяд полите на планината се насочиха на север, покрай брега на Централното Езеро и те последваха естествените образувания на земята. Преди мръкване Брайън, уморен от дългия път след безсънната нощ, обяви почивка. Както и преди, върза Равн за един кол, така, че да не се разхожда където му скимне. След като по този начин се бе подсигурил срещу врага си, Брайън се отдаде на дълбок сън без сънища, от който на сутринта се събуди напълно освежен.

Така продължиха три дни, като вървяха под прикритието на близките гористи хълмове. Излизаха от него само привечер, колкото да напълнят манерките си — ако не бяха пресекли някой поток през деня. Равн проговори само веднъж — изкрещя някакво предупреждение, защото бе чул шум от машини в далечината. Всички легнаха в прикритието на дърветата и гледаха следите на невидимите самолети. Белите линии пресичаха хоризонта и идваха от север. Това беше доказателство, че тримата вървяха в правилна посока. Равн бе ужасен от самолета и се тресеше, легнал на земята.

— Близо сме, твърде близо — настоя той. — Трябва да се върнем. — Само огромните усилия от страна на Брайън го накараха да продължи. Но не за дълго. Само час по-късно той спря и седна под едно дърво.

— Сега пък какво? — попита Брайън.

— Трябва да изчакаме нощта и тогава да отидем до езерото и да преминем през това място. — Равн посочи към планинския хребет пред тях.

— Тръгваме сега — заповяда Брайън. — Има още много време до вечерта.

— Не можем. Пред нас е Свещеното Място, не можем да отидем там. Трябва да го заобиколим. А само нощем е безопасно да се минава покрай езерото.

— Свещено Място? Това ми харесва. Ще хвърлим един поглед…

— Не! Забранено е! Не може!

Брайън усети вълната от страх, която обхвана Равн — ужас, по-силен от всичко, което бе изпитвал досега, по-силен дори от страха му от Брайън. Равн изкрещя и го нападна с оръжие в ръка. Брайън се вмъкна под вдигнатия нож, блокира удара отдолу и хвана китката му. С другата си ръка го сграбчи за врата и стисна, докато усети как тялото му омеква.

— Ще остане в безсъзнание доста дълго, но ще го вържа за в случай, че се забавим.

— Искаш да кажеш, докато отидем да видим Свещеното Място ли?

— Не. Докато аз отида да го видя. Ти ще останеш с него. Страхът му беше истински. Каквото и да има горе, то е опасно.

Лиа отвратено изпръхтя.

— А би ли ми казал какво на тази планета не е опасно? Отиваме заедно. Ясно?

Брайън отвори уста, за да възрази, а после я затвори и неохотно кимна. Знаеше, че спорът е безсмислен.

— Дръж се близо до мен. Нямаме представа какво може да се крие зад хребета.

Бавно тръгнаха нагоре между дърветата и спряха в началото на тревистия склон. Той свършваше на ръба на хребета, само няколко ярда по-нататък. Брайън се приведе и зашепна:

— Моля те, остани тук, докато видя с какво си имаме работа. Обещавам ти, че ще дойдеш при мен веднага щом се уверя, че е безопасно. Става ли? — Тя кимна потвърдително и остана в прикритието на голямо дърво.

Последните няколко стъпки Брайън измина пълзейки — сантиметър по сантиметър. На върха застина, после бавно и безкрайно предпазливо надигна глава. Погледна, след това се надигна още малко, за да види какво има от другата страна. После се изправи, махна на Лиа и извика:

— Ела горе, всичко е наред. Ела и погледни какво открихме.