Плацдарм

СедемнадесетУбийците

Останалите също отвориха шлемовете си.

— Разбира ли ви, сержант? — попита един от тях.

— Ножа му изглежда доста внушително.

— Кажете му да го хвърли.

Брайън ги разбираше много добре — говореха на Вселенско Есперанто, междузвездния език, който всички използваха наред със своя роден. Бавно вдигна ръката си и я постави върху ножа.

— Ще го оставя на земята. Вие само внимавайте със спусъците.

Сержантът с насочен бластер внимателно проследи движението на Брайън. Когато ножът се намери на земята, той сведе дулото и пристъпи напред. Беше мрачен мъж с тесни очи, а бледата му кожа контрастираше с наболата брада.

— Не си техник на Гьонгьос — отбеляза сержантът. — Те не се обличат така. Какво правиш тук?

— Тъкмо смятах да задам същия въпрос, сержант — заяви Брайън. — Обяснете вие. Аз имам повече въпроси, отколкото вие…

— Това не ме интересува. Цялата работа не ми харесва. — Той извика през рамо: — Ефрейтор! Скочи обратно и донеси един скафандър, от най-големите. Разкажи на капитана какво сме намерили и му кажи веднага да уведоми Министерството на Войната.

Отново се чу експлозия. Брайън осъзна, че шумът се дължи на техните появи и изчезвания — движеха се толкова бързо, че изместваха въздуха или оставяха след себе си вакуум, както светкавиците. Военни звания, рапорт до Министерството на Войната — сигурно имаха нещо общо с бойните машини, които се бяха появили оттук. Може би машините се бяха материализирали точно като тях!

— Вие сте отговорни за танковете и бойните машини, нали?

Сержантът отново вдигна оръжието си.

— Не съм отговорен за нищо, освен за заповедите, които изпълнявам. Сега млъкни, поне докато ми се махнеш от главата. Ако ти се говори, ще си говориш с Разузнаването. Така всички ще бъдат доволни.

Въпреки заплахата на оръжията им, Брайън почувства радостта на успеха. Просто трябваше да има връзка между тези хора и тази въоръжена планета. Отговорът беше близо; засега трябваше овладее нетърпението си. Внимателно се загледа в техниците, пристигнали първи на мястото, които работеха над уреда, скрит в сърцевината на металната колона. Те свързаха с него кабели и датчици — като че ли тестваха различните му модули и функции. Явно беше наред, защото съвсем скоро откачиха инструментите си и върнаха металната обшивка на мястото й. Когато тя застана на мястото си, те я завъртяха, докато съвпаднат двата отвора и завиха болта, който Брайън бе свалил. Прииска му се да ги попита нещо, но си наложи да мълчи. Съвсем скоро щеше да има тази възможност. Отново чу гръм и се обърна. Ефрейторът се бе завърнал със сгънат костюм под мишница.

— Лейтенантът каза да го заведем, готов е с посрещането. Ето костюма.

Обещаното посрещане звучеше доста злокобно, но насочените дула не му даваха право за избор. Брайън навлече костюма според указанията, които му дадоха. Сержантът затръшна лицевата част на шлема му и натисна едно копче на китката му. Брайън изпита странно, неописуемо усещане за усукване и всичко се промени. Каньонът и войниците ги нямаше, а той стоеше сам на метална платформа, осветен от силни прожектори. Към него тичаха войници в униформи. Те разкопчаха костюма и го съблякоха под наблюдението на млад офицер.

— Последвай ме — заповяда той на Брайън.

На този етап нямаше смисъл да се съпротивлява — така че се подчини. Преди да минат през масивната метална врата, водеща към коридора, Брайън успя да хвърли бърз поглед на огромна машина, от която висяха кабели, излизащи от изолатори дебели колкото тялото му. Коридорът беше в неутрален цвят, с множество врати по дължината си. Спряха пред една, на която пишеше КОРПС3, отвориха я и поканиха Брайън да влезе. Той пристъпи вътре и я чу как се затваря зад него.

— Седнете на това кресло, ако обичате — тихо каза мъжът срещу него. Самият той беше седнал на не повече от два ярда от Брайън. Слаб мъж с бледа кожа, изпъкнали скули под хлътнали очи и облекло в неутрален сив цвят. Усмихна се на Брайън, но това беше само жест, движение на лицевите мускули, зад което не се криеше топлота или откровеност. Брайън го чуваше отлично въпреки прозрачната стена, която разделяше малката стая на две. Той се разположи на стола, единствения предмет в неговата половина на стаята.

— Имам няколко въпроса към вас — заяви Брайън.

— Не се съмнявам в това. Аз също имам въпроси. Надявам се, че и двамата ще задоволим любопитството си. Аз съм полковник Хегедус, от Ополската Народна Армия. А вие?

— Казвам се Брайън Бранд. Да разбирам ли, че Корпс 3 е военното ви разузнаване?

— Така е. Колко сте наблюдателен. Нямаме намерение да ви причиняваме нищо лошо, Брайън. Но много бихме да разберем какво смятахте да правите с Делта-кулата, която бяхте отворил.

— Така ли се нарича? Изследвах я, защото предположих, че може би има нещо общо с войната на Селм–2.

— Искате да кажете, че сте някакъв шпионин, така ли?

— А вие искате да кажете, че на тази планета има нещо за шпиониране, ли?

— Моля ви, Брайън, да не си играем игрички. Мястото, където бяхте намерен, е с огромно стратегическо значение, както добре знаете. Ако сте от разузнаването на Гьонгьос, по-добре да ми кажете — знаете колко лесно можем да получим истината от вас.

— Страхувам се, че нямам представа за какво ми говорите. Истината е, че съм напълно объркан от случилото се. Кацнах на тази планета в средата на опустошителна война…

— Извинете, но на тази планета няма война, много добре знаете… — За първи път на лицето на Хегенус се изписа някаква емоция — внезапен шок. — Не, вие не знаете това, нали? Мислите си, че още се намирате на Селм–2. И не сте от Гьонгьос…

Мъжът реши нещо и внезапно натисна един от бутоните пред себе си. Брайън усети остра болка в предмишницата си и светкавично я вдигна. Твърде късно. Блестящата игла се скри в облегалката на креслото, вече изпълнила задачата си. Той се опита да стане, но разбра, че не може. Нито пък можеше да си държи очите отворени. Започна да пропада в тъмна бездна…

През първия ден Лиа нямаше нищо против очакването в гората. Беше й приятно да си почине след дългия поход, да седи на брега на потока, потопила крака в хладната вода. През високите дървета се виждаха преминаващите облаци и шумните ята летящи гущери. Хранителните дажби бяха безвкусни както винаги, но я засищаха. Когато слънцето залезе и въздухът стана студен, тя изтърси чувала си и се вмъкна в него. Остави пистолета до главата си, както й бе казал Брайън. Тревожеше се за него, но се опитваше да не мисли за това. Дърветата образуваха тъмни пътеки в звездното небе. Очите й се затвориха и тя потъна в сън.

През нощта вика на някакво животно отекна в гората и стресна Лиа, която се събуди и сграбчи пистолета. И преди беше чувала подобни крясъци през нощта, но те не я тревожеха. Защото Брайън беше с нея. Тихото му присъствие й бе давало възможността отново да заспи, знаейки, че по всяко време може да разчита на защитата му. Само че сега той не беше с нея. След това заспа трудно и се буди няколко пъти, заслушана в звуците, долитащи от мрака. Нощта й бе станала неспокойна и не успя да се отпусне и отпочине до сутринта.

През следващия ден Лиа прекара времето си, поправяйки и допълвайки рапорта. Компютърът от кораба й го пускаше, а тя го допълваше и модифицираше на места. Опита се да не мисли за Брайън, който вървеше сам през тесния каньон. Опита се да прогони мисълта за това какво би се случило, ако срещнеше някой от танковете.

Втората нощ мина не по-добре от първата и на зазоряване Лиа се чувстваше съсипана от умора. Изми се в потока, а след това използва гребена, за да пооправи косата си. Сухите дажби бяха както винаги безвкусни и докато ги мокреше във водата, забеляза някакво движение между дърветата. Там имаше нещо!

Беше обещала на Брайън, че ще следва инструкциите му. И веднага го направи. Грабна пистолета и пусна един откос експлозивни заряди към гората. Когато спря да стреля, един глас каза на Есперанто:

— Ние сме приятели…

Втори откос последва първия. Тя нямаше приятели тук! Хвърли се зад каменната преграда и се загледа към дърветата. Нещо механично изкашля в гората и зад нея се чу глуха експлозия. После още една. Появиха се облаци лют дим, които се разпростряха към нея и я погълнаха. Задържа дъха си, но после все пак й се наложи да вдиша. Закашля се, седна кашляйки, а после полегна и затвори очи, все още кашляйки. Остана да лежи тихо и неподвижно, дори когато от гората излязоха мъже с маски и погледнаха надолу към тялото й.