Пленник на тишината

Глава 9ЗАЛОЖНИКЪТ

Според официалния сайт на Ходорковски в интернет khodorkovsky.ru причината за ареста на нашия герой е презентацията за корупцията в Кремъл. На сайта има постоянен банер „Защо го затвориха?“ и чукнеш ли там, се отваря презентацията за корупцията. Презентацията обаче Ходорковски прави през февруари 2003 година, а в затвора го вкараха в края на октомври. Половин година след това. В тази половин година се случиха още куп важни за компанията ЮКОС събития.

Горе-долу две седмици след срещата в Кремъл Роман Абрамович предлага на Ходорковски да обединят компаниите ЮКОС и „Сибнефт“. Тази сделка е твърде привлекателна, макар и рискована. Специалистите твърдят, че двете компании си пасват като детайли от пъзел. По-изгодно е добиваната от „Сибнефт“ суровина да се преработва в заводите на ЮКОС и обратното. За тази сделка Ходорковски казва на един от сътрудниците си: „Представи си, че искаш да заведеш любимото момиче на ресторант, но в ресторанта е пълно с хулигани и можеш да отнесеш някой бой. Как да постъпиш? — Ходорковски прави пауза. — Отиваш с момичето в ресторанта.“ Със сигурност тогава на Ходорковски не му е дошла наум пословицата „Боиш ли се от Путин — не ходи в клозета“, измислена от някой интернетски зевзек, когато президентът Путин се закани от екрана „да дави терористите в клозета“.

Изглежда Ходорковски най-вече е бил заинтересуван да запази в тайна подготвяната сделка. И наистина успява. Вестниците разбират за нея ден преди официалната пресконференция по този повод. За журналистите обединяването на ЮКОС и „Сибнефт“ се оказва неочаквано. Не зная дали е било неочаквано и за Кремъл.

— Вие ли се занимавахте със сделката като адвокат? — питам Антон Дрел.

— Не, аз просто помогнах да се намерят юристи, които да подготвят сделката. Ходорковски не искаше да я дава на юристите на ЮКОС, страхуваше се от изтичане на информация.

— Разбирахте ли каква е била целта му? Да направи голяма компания и да я продаде ли? На държавата? Или на чужденци?

— Ходорковски искаше да направи първата руска транснационална компания — казва Антон Дрел. — Той искаше да обмени значителна част от акциите с акции например на „Ексън Мобил“, в резултат на което щеше да се образува огромна транснационална компания „Ексън Мобил“-ЮКОС-„Сибнефт“. В нея Ходорковски и Абрамович (т.е. Русия) щяха да имат около 30% — най-големия пакет за западна компания, може да се каже, контролния. В резултат такова огромно транснационално обединение щяха да го владеят руснаци. Не зная защо пиарът на ЮКОС никога не е разказвал за това.

Ако казаното от адвокат Антон Дрел е вярно, значи не бива да се вярва на телевизионния водещ Леонтиев и да се мисли, че Ходорковски е искал да завземе властта в страната. По-скоро е искал да се освободи от зависимостта от руските власти.

Антон Дрел казва:

— Той не искаше да се занимава с политика, ако не се смята за политика всяко кихане.

Ирина Ясина казва:

— Той не искаше да се занимава с политика. Просто в тоталитарна държава всяка обществена дейност се смята за политическа. Ние, например, искахме да се занимаваме с възпитание на гражданско чувство в училищата, защото родителите не могат да научат децата си да бъдат свободни граждани, щом самите те никога не са били свободни. Но ни забраниха да преподаваме в училищата свобода и гражданственост. Това било политика. Разрешиха ни само да купуваме компютри за училищата и да инсталираме интернет.

На 17 юни съсобственикът на ЮКОС Леонид Невзлин става ректор на Руския държавен хуманитарен университет. Научният съвет го избира с условие, че ЮКОС ще вложи значителни средства в университета. Сега ми се струва, че усилията на акционерите на ЮКОС в началото на 2003 година могат да се подредят в една обща картина: те атакуват корупцията, измъкват изпод контрола на държавата най-голямата петролна компания, финансират опозицията, възпитават ново поколение свободни граждани, развиват хуманитарната наука, т.е. правят такива неща, сякаш имат някакъв бизнес план за цяла Русия. Още малко и Русия ще се измъкне изпод личния контрол на президента Путин и ще стане изцяло западна страна. В известен смисъл това наистина е заговор, насочен към смяна на обществения строй. И е глупаво да се мисли, че Кремъл не забелязва заговора.

На 19 юни 2003 година е арестуван ръководителят на службата за сигурност на ЮКОС Алексей Пичугин, като арестът се извършва така, сякаш ще арестуват цяла бандитска шайка. Двайсет и седем „барети“ щурмуват офиса на Пичугин, макар че биха могли просто да покажат заповед за арест и да влязат през вратата. Претърсват кабинета, взимат касата, Пичугин моли да бъде извикан адвокат при обиска, но това не става. Следствието и съдът по делото на Пичугин бяха закрити. Адвокатите му съобщиха само, че по време на следствието му биели някакви психотропни препарати, за да го накарат да говори, и го докарали до умопомрачение.

На 2 юли е арестуван Платон Лебедев.

— Платон въобще няма нищо общо — казва адвокат Антон Дрел. — Платон въобще няма каквото и да било отношение към това дело. Той просто е заложник.

А Ходорковски ми пише от затвора:

От писмото следва, че ако Платон Лебедев не беше арестуван, Ходорковски нямаше да се озове в затвора, а щеше да се предаде, макар и да не знаем как се предават хората в такива случаи и какви са анексиите и контрибуциите при подобни случаи.

— Вие сигурно дори и не сте чували за Платон Лебедев, преди да го арестуват? — пита Антон Дрел.

Наистина, за Платон Лебедев бях чувал само веднъж. През 1998 или 1999 година на един журналистически купон разказваха как репортерът от „Льо Тан“ Силван Бесон пристигнал в Москва да разследва откъде идват парите на ЮКОС в Швейцария. Опитал се да разговаря с Платон Лебедев, но той се държал грубо и му казал да не си пъха носа в тази работа и дори го попитал дали не се страхува, че утре на улицата може да го прегази кола. Смяхме се, че Бесон не разбрал веднага, че това е чиста заплаха. Тогава, без много да умуваме, решихме, че, разбира се, Лебедев е бандит, защото всички там от големия бизнес са бандити. Между другото, заплахата на Лебедев не беше изпълнена, Бесон спокойно публикува разследването си и никаква кола не го прегази.

Бившата сътрудничка на Лебедев — Ирина, емигрирала в Лондон след неговия арест, представя инцидента със Силван Бесон малко по-иначе. Нали си спомняте, че Ирина вече се появи мимоходом в нашия разказ преди четири глави? Разговарям с нея в лондонски хотел до Кенсингтънския парк. Пристигнах на тази среща по-рано, разхождах се из парка и отдалеч видях Ирина да влиза в хотела. Не я познавах, но веднага си помислих, че тази красива млада жена е рускиня. Единствена от всички наоколо тя не беше небрежно облечена. По-рано в Европа руснаците се отличаваха в тълпата, защото бяха лошо облечени, а сега — защото са твърде добре облечени. Ирина казва:

— Платон не можеше да понася, когато някой дълго не го разбираше. Когато аз не го разбирах, го молех да ми обясни нещата и той нито веднъж не ми е повишил тон. Но ако някой се правеше, че не разбира, Платон крещеше и ужасно ругаеше.

Ирина описва Платон Лебедев съвсем не такъв, какъвто го описва Силван Бесон. Тя казва, че работата й с него била щастие.

— Започнах работа при Платон през 1997 година по време на петролната криза. Бяха взети кредити за закупуването на Източната нефтена компания, а пари нямаше. Работехме по дванайсет часа на ден. А когато оставахме до много късно, Ппатон ме караше вкъщи. Повярвайте ми, беше много тежко време. Освен това се срина сървърът на юкоското счетоводство, нали знаете, като се счупи харддискът в компютъра. Наложи се да възстановяваме и счетоводството. Беше много трудно, но имаше хъс. Струваше ни се, че няма проблем, който да не можем да решим. Още от февруари 1998-а беше ясно, че ще се стигне до срив, но моята грижа бяха преките ми задължения и не мислех за макроикономическите проблеми. Не зная защо, всички бяхме уверени, че стигне ли се до срив, ще можем да решим и този проблем. Имахме чувството, че наистина сме герои.

Ирина разказва, че след като са прекарвали заедно по дванайсет часа на работа, сътрудниците на Платон Лебедев дори почивали заедно, канели се да отидат заедно и в отпуск, макар че през 1997 и 1998 година въобще нямало отпуски.

Но пък ходели у Лебедев на шишчета. За един такъв ден Ирина разказва като едва ли не за най-щастливия в живота й. Това било през ранната пролет на 1998 година. Във всеки случай, още имало сняг. На вилата на Платон Лебедев били поканени пет-шест млади финансисти от ЮКОС и секретарката на Лебедев им се обаждала специално, за да каже кой какви продукти да донесе от Москва. Обаждала се по списък, лично парафиран от шефа на МЕНАТЕП милионера Платон Лебедев: „Зелен лук, червен лук — 2 кг, пресен лаваш10 — 10 бройки.“ Единствено Ира била без кола и Лебедев дошъл да я посрещне на метро „Крилатское“.

— Сам ли караше? — питам.

— Той винаги караше сам. Когато ръководителите на ЮКОС започнаха да се движат с шофьор и охрана и службата за сигурност настояваше да има охрана, Платон каза: „Вървете на майната си, момчета. Аз обичам да карам. Както досега съм карал, така и ще карам.“ Не зная дали въобще е имал охрана. Познавам началника на охраната на Невзлин и на Дубов, а кой е бил началник на охраната на Платон, понятие си нямам.

Ира разказва как пътували по Рубльовското шосе. Лебедев весело ругаел по повод задръстванията и едновременно разяснявал на девойката (Ира тогава била на 24 години), че неговата кола „Линкълн Навигатор“ била най-добрата в света и че в нея има такова специално приспособление, което давало възможност да се катери по планините под ъгъл 24 градуса.

— Да не би да се е катерил по планините с линкълна?

— Не зная. — Ира се смее. — Във всеки случай знаеше, че колата му има такова приспособление.

После те се отбили на пазара в Жуковка до ресторанта „Царски лов“ и Лебедев казал, че се гордее с познанството си с една бабичка, която продавала най-хубавите кисели краставички и най-хубавите мариновани гъби. После избирали месо за шишчетата. Лебедев казал: „Вас, младите, не бива да ви пускаме да избирате месо, защото нищо не разбирате.“ И напазарувал цяла камара шишчета.

После пристигнали на вилата и веднага се заели да подреждат мезетата на огромната маса: маринован чесън, див чесън, кисели краставички и мариновани гъби.

— Не си мислете обаче, че това беше някакъв пир по време на чума. Бяхме в криза и компанията беше на ръба на банкрута, но ние наистина със сигурност знаехме, че сме способни да решим всеки проблем.

— Имаше ли прислуга? — питам.

— Каква прислуга? Всичко сами си правехме.

Появила се водка в запотени бутилки. Младите се разшумели. Лебедев облякъл яке и казал: „Вас, младите, не бива да ми пускаме до мангала“ и излязъл на двора. След няколко минути гостите видели, че Лебедев си говори до мангала със съсобственика на ЮКОС Владимир Дубов, който наминал по съседски.

— Там живееха като в общежитие — усмихва се Ира. — Всеки ден се виждаха на работа, а после — в селището. Ужас. Излизаш сутрин — гледаш Ходорковски тича. Прибираш се вечер — Ходорковски се разхожда. Направо да откачиш.

Веселбата веднага стихнала. Младите финансисти смятали Дубов за началство, за разлика от Лебедев, и се притеснявали да вдигат шум в негово присъствие. „Хайде да погледаме видео“ — предложил някой. След четвърт час, когато Лебедев и Дубов влезли, държейки с две ръце като ветрило шишовете, младите благоприлично седели на дивана и гледали видео.

През 1998 година по време на кризата, когато и банката банкрутирала, именно Платон Лебедев отговарял за разплащането с всички акционери и клиенти. И се разплатил. През първите години на новия век, когато се изяснило, че за ЮКОС е по-изгодно да добива петрол по вахтовия метод, отколкото да храни задполярните градове, Платон Лебедев измислил как да накара работниците да сменят местожителството си: всеки, който се съгласил да се премести, получил акции от ЮКОС. На работниците били раздадени около 10%. Теоретично, когато продаваш бързо толкова акции, би следвало капитализацията на компанията да се намалява. Но се случило точно обратното — акциите започнали да поскъпват, и то благодарение на Платон Лебедев.

— Платон Леонидович — казва Ира — наистина е гениален мениджър. Той може да организира хората за какво ли не. Той може да направи така, че хората да работят като роби. А може да направи и така, че хората да си почиват и да се веселят като луди. Тогава го боготворях като професионалист и изпитвах към него благоговение. А когато се събирахме на шишчета, с него беше леко и весело.

„Виж какво, Володя — казал Лебедев на Дубов — намини, моля те, по-късно, нали виждаш — заради теб младите са се строили и са готови да козируват.“ „Да, добре. — Дубов неохотно оставил шишчетата на чинията. — Ще отида да ви донеса строганина11.“

Щом Дубов излязъл, веселието продължило. След шишчетата мъжете влезли в банята.12 След банята излезли на двора да играят футбол. След футбола синът на Лебедев поред качвал гостите на сноуборд, а Лебедев следял момчето непременно да катурва всеки в преспите. „Лельо Ира, на колко сте години?“ — попитало момчето, когато дошъл редът на Ирина. „На двайсет и четири.“ — „Вие сте много млада. Може ли да ви наричам просто Ира и не на «вие», а на «ти»?“ — „Може“. — „Ира, ти много ми харесваш и няма да те бутам в снега.“

В това време един от младите финансисти (всъщност главният счетоводител на ЮКОС), като видял, че всички са натъркаляни в преспите и останал само Платон Лебедев, се засилил и се опитал да го бутне в снега. Но той ловко се извърнал и с някаква професионална борческа хватка (Ира казва, че много красиво) хвърлил в снега главния си счетоводител. Докато той летял във въздуха, му паднали очилата, а след схватката Лебедев, без да иска, ги настъпил. „Аз съм с минус пет — смеел се главният счетоводител, търкаляйки се в снега. — Сега цяла вечер вие ще ме водите за ръка и ще ме храните.“

Питам Ира:

— Колко продължи това щастливо време?

Тя казва:

— До 2001 година. Тогава разчистихме компанията от всякакви боклуци, от всякакви бандитски лепки. Тя стана почти западна компания — прозрачна и скучна. Животът се подреди, но борческият дух изчезна. Аз напуснах Платон и няколко години изобщо не се виждахме. И ужасно съжалявам за това. Май че от всички нас единствен Платон успя да запази духа си докрай, до самия арест.

Адвокат Антон Дрел разказва, че от прокуратурата за първи път потърсили по телефона Платон Лебедев през януари 2003 година. Обаждането било миролюбиво. Следователят се извинил за безпокойството, уверил Лебедев, че няма и не може да има към него никакви претенции, просто прокуратурата разследвала дело за принадлежащата на Борис Березовски компания ЛогоВАЗ. През деветдесетте години оглавяваната от Лебедев банка МЕНАТЕП била дала на ЛогоВАЗ кредит, та не би ли се съгласил Платон Леонидович да разкаже някои неща за този кредит.

— Може ли да дойдем при вас да разговаряме? — попитал следователят.

— Заповядайте — отговорил Лебедев. — Наистина не помня за кредита на ЛогоВАЗ. Може и да сме давали. На кого ли не давахме кредити тогава. Елате, ще ви разкажа каквото помня.

Затворил телефона, обадил се на адвокат Антон Дрел и го помолил да присъства на този дружески разговор със следователя. Разговорът наистина бил съвсем дружески. Дрел казва, че следователят питал разни глупости. От типа например дали Платон Леонидович си спомня кой е идвал от името на Березовски да моли за кредит? Не помни. А дали Платон Леонидович се познава лично с Березовски? Познава се. След като около четирийсет минути му задавал въпроси, следователят казал:

— Може ли да не правя протокол от разпита сега, а да го напиша, като отида на работа и да ви го изпратя да го подпишете?

— Може — казал Лебедев.

С това епизодът приключил. Пет месеца от прокуратурата не изпращали протокола. Лебедев дори забравил за него. Но в средата на юни (приблизително по същото време, когато бил арестуван Пичугин и, изглежда, започнали да разнищват делото ЮКОС от различни страни) следователят ненадейно се обадил:

— Платон Леонидович, все пак се налага да подпишете протокола. Може би ще дойдете да го подпишете при нас?

На другия ден Лебедев и Дрел отишли в прокуратурата, подписали протокола, а следователят, сякаш между другото, помолил Лебедев да се отбие при следователя Каримов.

Сега вече от затвора Платов Лебедев пише жалби до следователя Каримов, започвайки ги с думите: „До ръководителя на организираната антиконституционна престъпна групировка Каримов“ и подписвайки се: „Имам честта: Платон Лебедев.“ Но тогава Лебедев нямал нищо против да си поговори с Каримов. Каримов изненадващо казал:

— Имаме сведения, че криете служителката, която е дала кредита на ЛогоВАЗ.

— Аз да я крия?! — понечил да ревне Лебедев както обикновено, но се сдържал. — Добре, след като цялата прокуратура не може да намери едно момиче, което се крие от следствието и не се явява на разпити, аз ще ви помогна да го намерите.

И наистина го намерил. След няколко дни се изяснило, че момичето, което оформило кредита на ЛогоВАЗ от МЕНАТЕП, отдавна е напуснало банката и работи в „Сбербанк“.

— А какво — продължил Каримов — е ставало с полиците по време на кризата?

— А какво отношение има това към делото? — настръхнал Антон Дрел.

— Има.

Антон Дрел казва, че след тези думи Платон Лебедев прочел на служителите от прокуратурата изключително интересна лекция за кризата и финансите, за това как и защо след кризата са се появили полиците. Антон казва:

— Струва ми, че го арестуваха точно заради тази лекция. Следователите помислиха, че Лебедев е готов да говори и може да им обясни много неща, които самите те не разбират. Те май мислят, че щом някой с охота се заема да им обяснява нещо, значи е проговорил, пропял е. Но Лебедев не беше проговорил. На него просто му е интересно да разказва за финансите, той е добър финансист.

От средата на юни започнали от време на време да привикват Платон Лебедев в прокуратурата и да го разпитват като свидетел — без нито една призовка, без какъвто и да било документ, задължаващ гражданина да се яви на разпит. Обаждали се от прокуратурата и Лебедев отивал. За последно се обадили в края на юни и го помолили да се яви на 2 юли в 10.00 часа. Без призовка. Лебедев се съгласил да отиде в прокуратурата на 2 юли в 10.00, без да е задължен.

На 1 юли, преди насрочения от прокуратурата ден, Лебедев получил сърдечна криза. Откарали го с „Бърза помощ“ в най-близката болница „Вишневски“.

На 2 юли в 10 часа адвокат Антон Дрел пристигнал в прокуратурата да каже, че клиентът му е болен, че след около два дни ще се изясни скоро ли ще го изпишат и тогава могат да му се обадят и да се договорят кога Лебедев да се яви на разпит.

— Следователят ми крещеше — казва Антон, — представяте ли си? Крещеше и ми говореше на „ти“: „Къде е твоят Лебедев? Той плюе на нас, твоят Лебедев! Разграбихте страната! Къде го криете?“ Опитвах се да обясня, че дори не зная в коя болница са го откарали, че през деня ще изясня всичко и ще съобщя кога ще го изпишат. Но следователят не ме доизслуша. Просто написа призовка на Лебедев за следващия ден, 3 юли. Това беше първата призовка. Надявах се да поговоря с Платон и да го убедя да се яви на разпит.

Същата вечер, т.е. на 2 юли, Платон Лебедев е арестуван в болничната стая с мотива, че се крие от следствието.

После, вече в съда, Платон Лебедев ще каже, че до посочения в призовката час за разпита са оставали още дванайсет часа и за какъв дявол прокуратурата си измисля, че той не се бил явявал на разпитите. После, вече в съда, Платон Лебедев ще каже — било глупаво да се мисли, че може да избяга, защото две седмици преди да го арестуват, му се родила дъщеря и кой нормален мъж би избягал от двуседмичното си дете. Как си го представят това служителите от прокуратурата? Или сред тях няма нормални мъже? Но това ще стане после, в съда. А тогава, вечерта на 2 юли, Платон Лебедев не бил способен да каже нито дума и дори не разбирал какво му говорят.

Адвокат Антон Дрел разказва, че вечерта пристигнал в прокуратурата, където се опитвали да разпитват арестувания Платон Лебедев. Той седял на един стол, леко се клатушкал и мучал.

— Имаше високо кръвно — казва Антон Дрел. — Беше се досетил само, че не бива нищо да говори. Даваха му някакви таблетки, но те изглежда не помагаха.

Антон разказва, че не помни дали на първия или на следващите разпити една млада следователка се опитвала да разговаря с Платон Лебедев:

— Платон Леонидович, защо се сърдите? Разбирам, че сте обиден на Каримов, но ние с вас сме православни руснаци, нека да си поговорим.

На 2 юли бившата подчинена на Платон Лебедев Ирина имала рожден ден. Тя наела зала в малкото ресторантче „Мартел“ на ул. „Чаянов“ и поканила приятели. Мнозина от тях работели в ЮКОС. Сред поканените била и помощничката на Ходорковски Татяна Чуваева. Празникът отдавна започнал, но всичките й приятели от ЮКОС закъснявали. Ира казва, че Татяна Чуваева пристигнала много късно вечерта. Била пребледняла като мъртвец. Тя връчила на Ира букета, подаръка и казала:

— Привет. Поздравления. Арестуваха Платон.

Залата се смълчала. Ира казва, че светът се разлюлял пред очите й. След като малко се посъвзели, гостите започнали да пият мълчаливо и набързо. След час и половина изпили всички алкохолни запаси на ресторанта в желанието си да се напият по-бързо. А когато все пак се напили, някой си на име Максим, бивш колега на Ира и на Платон Лебедев, казал:

— Напразно са го направили — дали е имал предвид прокуратурата, властта, Кремъл, президента? — Ще съжаляват за това. Решавали сме и по-сложни проблеми!

Ира твърди, че тогава отговорила:

— Не, Макс, никога не сме решавали такива проблеми. Този път ще загубим.

Ира казва, че се върнала вкъщи и зачакала да позвъни телефонът. След няколко дни се обадили на Ира от ЮКОС (Ира не казва кой) и я помолили да напусне страната, за да не може прокуратурата да я разпитва по делото на Платон Лебедев.

След десет дни Ира заминала за Лондон.

А на 2 юли Ходорковски крачел из кабинета си като тигър в клетка в очакване — вече късно през нощта — да го приеме някой от правителството или от администрацията на президента. Крачел и си повтарял:

— Никога няма да си простя, че арестуваха Платон.

Хора, познаващи отблизо Михаил Ходорковски, разказват, че същата нощ след ареста на Лебедев премиерът Касянов го приел. Касянов бил казал, че се срещал с президента Путин и той бил наредил да предадат следното: „Ходорковски да не се притеснява. Това не е политическа поръчка. Някой от олигарсите е платил на прокуратурата да притисне Лебедев. Олигарсите се заяждат помежду си. Ще се изяснят нещата и ще го пуснат.“

През онази нощ в офиса на Ходорковски са били няколко известни журналисти, чиито имена не мога да назова. Тогава те не повярвали на Ходорковски, че президентът наистина може да каже подобно нещо: „политическа поръчка“, „платил на прокуратурата“. След известно време тези журналисти се срещнали с премиера Касянов и той при изключени микрофони, разбира се, бил потвърдил, че наистина имал такъв разговор с президента и наистина президентът — като нещо подразбиращо се от само себе си — говорел за възможността за политическа поръчка и за корумпираността на прокуратурата: „Ходорковски да не се притеснява. Това не е политическа поръчка. Някой от олихарсите е платил на прокуратурата да притисне Лебедев. Олигарсите се заяждат помежду си. Ще се изяснят нещата и ще го пуснат.“

В първите дни след ареста на Лебедев хора от ЮКОС разговаряли с Роман Абрамович. Питали го дали, използвайки връзките си в Кремъл, Абрамович може да поговори с президента и да съдейства за освобождаването на Лебедев. Абрамович бил отговорил, че няма да разговаря с президента за Лебедев, защото се страхува.

В целия наш разказ единственият човек, който май никога не се е страхувал, е Платон Лебедев. Той не сътрудничел на следствието. Пишел дръзки писма до прокуратурата и казвал в съда на държавните обвинители, които се опитвали да го разпитат: „Не желая да разговарям с вас, вие сте престъпници, вие фалшифицирахте това дело, вие излъгахте.“ Държал се дръзко и в затвора. Не му предавали изпращаните в затвора лекарства. От затворническата болница го вкарвали направо в обща килия. Затваряли го в карцера. Той продължавал да говори дързости.

На втория ден след ареста на адвокат Антон Дрел било разрешено да посети клиента си Платон Лебедев в затвора „Лефортово“. Когато адвокатът влязъл в стаята за свиждания, Лебедев веднага го попитал:

— Кой още от нашите е арестуван?

Той бил убеден, че са арестували не само него, а всички или почти всички акционери на ЮКОС. В края на краищата се оказа прав. От деня на арестуването му Лебедев не си правел илюзии, че ще може да се измъкне, да направи отстъпки, или, както пише Ходорковски, да коленичи. От деня на арестуването му Лебедев бил уверен, че не само него, но и другарите му ще бъдат смазани от подконтролните на властта прокуратура, съд, правозащитна система. И единственото, което му оставало, бил убеден Платон Лебедев — било да приеме с достойнство неволята, а може би дори и смъртта.

В този смисъл написаните до мен от затвора думи на Ходорковски „не можех да изоставя Платон“ изразяват трагизма на чувството за дружба.

Известно е, че когато забогатява, Ходорковски винаги се старае да устройва на работа в МЕНАТЕП или в ЮКОС приятелите си от ученическите и от студентските години. Изглежда, че на Ходорковски е присъща някаква атавистична представа за дружбата от съветските песни от типа „Имаше двама приятели в нашия полк, лей се, песен, лей…“

Препрочитам писмото на Ходорковски и си мисля, че несвойственото за съвременната политика и съвременния бизнес понятие дружба обяснява много неща. Искате да знаете защо Ходорковски не е избягал, а е предпочел затвора? Той не е могъл да изостави приятеля си. Смятал е за свой дълг да сподели съдбата на приятеля си, който възнамерявал достойно да приеме неволята, а може би дори и смъртта. Как ви харесва подобно обяснение?

Пиша тези думи на 24 август 2005 година. Дали защото Ходорковски пише от затвора твърде много статии по вестниците или заради дързостта и отказа на Платон Лебедев да излезе на разходка, той е вкаран в карцера на затвора „Матроска тишина“. По площ карцерът е може би колкото любимия Линкълн на Лебедев. В карцера любителят на кисели краставички, гъби и шишчета Платон Лебедев не получава нито храна, нито вода.

Трети ден в знак на солидарност с приятеля си Михаил Ходорковски е обявил гладна стачка.