Пленник на тишината

Глава 3ОТРОВЕНИТЕ

„Сега ще се наложи да анализираме нашите трагични грешки и да признаем вината си“ — пише Михаил Ходорковски в първото си открито писмо от затвора „Матроска тишина“ през пролетта на 2004 г. Писмото се нарича „Кризата на либерализма в Русия“. Написано е във връзка с катастрофалното поражение на либералните партии „Яблоко“ и „Съюз на десните сили“ на изборите за Думата през 2003 г. и на либералния кандидат Ирина Хакамада на президентските избори през 2004 г. Изречението „да анализираме нашите трагични грешки и да признаем вината си“ се отнася до деветдесетте години, когато либералите бяха на власт.

Всъщност либералите никога не са били на власт в Русия. През целия период на деветдесетте години комунистите бяха мнозинство в парламента. А либералният политик Егор Гайдар беше начело на правителството само една година, когато страната по чудо избегна глада и гражданската война — онази година, когато баща ми още по тъмно се нареждаше на опашка в магазина и чакаше почти цял ден, за да купи двеста грама масло за петчленното ни семейство. А аз нощем разтоварвах тирове с детски храни, защото детските храни не достигаха и се разпределяха само между онези, които разтоварваха тировете. Добре си спомням онази година и помня, че спасението от глада дължим на Егор Гайдар.

През останалите години (освен краткото председателстване на Кириенко и Примаков) правителството беше оглавявано от Виктор Черномирдин (намерили бяха либерал!). То беше съставено само наполовина от либерали, а втората половина бяха либерали от типа на Сосковец и Заверюха, за които тогавашният вицепремиер Борис Немцов се шегуваше, че дори фамилиите им не са като на либерали.

Трябва да се признае обаче, че през деветдесетте години либералите наистина бяха силни. Анатолий Чубайс беше ту шеф на президентската администрация, ту вицепремиер. Борис Немцов — ту вицепремиер, ту приемник на Елцин (с 60% рейтинг), ту лидер на парламентарната фракция. Григорий Явлински неизменно оглавяваше влиятелната парламентарна фракция и веднъж дори едва не стана премиер. Разбира се, либералите са отговорни за много неща през деветдесетте години, но не за всичко, далеч не за всичко.

Михаил Ходорковски пише… Ако, разбира се, пише самият той. Щом публикуваха „Кризата на либерализма в Русия“ във в. „Ведомости“, мнозина осведомени хора се усъмниха в неговото авторство. Говореше се, че две седмици преди да се появи „Кризата…“ в печата, текстът на статията вече бил в интернет. Говореше се, че в текста си личало перото на политолога Белковски, който замисли и започна тормоза на милиардера през 2003 г., публикувайки доклад с твърдение, че олигарсите се стремели към властта. А през 2004 г., веднага след публикацията на „Кризата…“, излезе със статия във в. „Ведомости“, озаглавена „Самотата на Ходорковски“, отбелязвайки, че образът на „разкаялия се олигарх“ е изгоден на президента Путин и покаянието му може да бъде прието. Много неща се наговориха тогава.

Не ми се вярва Белковски да е написал статията „Кризата на либерализма в Русия“ от името на Ходорковски. Съображенията ми са стилистични. В писмото, което получих от „Матроска тишина“, често се употребяват безсмислени излишни тирета. Склонността към тиретата е характерна за образованите хора, които смятат за важно да пишат правилно, но не са с хуманитарно образование: когато не знаят какъв препинателен знак да сложат, за всеки случай слагат тире. Политтехнологът Белковски също обича тиретата, но никога не поставя излишни. А в писмото, получено от мен, и в писмото „Кризата на либерализма…“, и в писмото „Левият завой“ има изобилие от излишни тирета. Виждал съм няколко писма на Ходорковски до различни хора. Във всички тиретата са в повече, всички са писани от един и същи човек и ако не е Ходорковски, значи някой политтехнолог води цялата обширна кореспонденция от името на Ходорковски. Не е ли твърде сложно?

Впрочем, след като прочете „Кризата на либерализма в Русия“, лидерът на „Яблоко“ Григорий Явлински не се усъмни в авторството, но каза, че не може сериозно да се обсъжда писмо, написано от човек в руски затвор. Ако се вярва на Явлински, самата липса на свобода изключва свободното излагане на мисли. А биха могли да му окажат и натиск. Или пък написаното в затвора писмо да е скрита молба за помилване, а защо не и тайна политическа игра, водена от Ходорковски или около Ходорковски без знанието на читателите на вестник „Ведомости“.

Така или иначе, Ходорковски пише:

Край на цитата. Де да беше само това! Де да беше само несправедливата приватизация през деветдесетте години, която отрови душите ни. Честно казано, тогава, в началото на деветдесетте, си мислех, че свещената борба за свобода ще ни направи по-добри. Но първо, тази борба не беше за свобода, и второ — тя ни превърна в чудовища. Мисля, че през деветдесетте години всеки извърши нещо, което преди би му се струвало позорно или гнусно, а сега, след като го е извършил, си живее спокойно, сякаш нищо не се е случило.

Деветдесетте години започнаха с августовския пуч (1991 г.), когато президентът Горбачов се оказа задържан във вилата си във Форос (ако се вярва на версията, че са го задържали насилствено и той не е бил осведомен за заговора и не е бил негов пасивен участник). Силовите министри, членове на Държавния комитет по извънредно положение7, завзеха властта, но не можаха да я удържат и бяха наказани само с няколко месеца затвор. Оттогава в Русия хората с пагони могат безнаказано да превземат властта. В историята с августовския пуч само генерал Пуго запази честта си — застреля се, ако се вярва на версията, че първо можеш сам да се застреляш, а после внимателно да оставиш пистолета до себе си. Смъртта на генерал Пуго ни кара да мислим — участниците в пуча наистина са вярвали, че спасяват страната, разбирайки спасението й по този начин. Нали сме в обръч от врагове. И най-искреният от тях загина.

По време на пуча в Москва бяха въведени войски. Строяха се барикади по улиците. Но мнозинството от народа остана безмълвно. Оттогава в руската политика е прието да се взема предвид не целият народ, а само малка част от него. За да влязат в Москва, войските трябваше да нарушат клетвата за вярност към народа. Ако военните бяха отказали да влязат в Москва, то пък не биха се подчинили на заповедта, т.е. все едно биха нарушили клетвата. След три дни военните преминаха на страната на защитниците на Белия дом, т.е. за три дни престъпиха клетвата два пъти. Какво значение има оттогава военната клетва в Русия?

Защитавайки Белия дом, загинаха трима души, но защитниците празнуваха победа. Скръбта им бе кратка, но за дълго решиха, че броят на жертвите сред гражданското население е приемлив. Цялата история на Русия, репресиите, войните са ни научили, че трима загинали са нищо, поносимо е. Ако в „Норд-Ост“ и в Беслан не бяха загинали стотици, а само трима души, кой щеше да ги споменава? Кой сега в Русия е способен остро да чувства, че е неприемлива гибелта дори на един-единствен човек? Е, не сме ли чудовища?

Самият аз през август 1991 с цялото си сърце бях за свободата, но за всеки случай напуснах града. И как сега да осъждам хората, които са съпричастни с дадени идеали, но за всеки случай заминават?

След победата си защитниците на Белия дом за кратко вкараха в затвора участниците в пуча, но затова пък закриха Комунистическата партия, която нямаше никакво юридическо отношение към пуча. Направиха го не чрез съда, а с решение на властите, както тринайсет години по-късно, след терористичния акт в Беслан, президентът Путин щеше да отмени изборите за губернатори, които по никакъв начин не бяха свързани с превземането на бесланското училище.

През същата 1991 година никому неизвестният Шамил Басаев отвлече самолет с пътници, принуди го да кацне в Турция и постави като условие за освобождаването на заложниците да му бъде организирана пресконференция. Организираха му я. Басаев поприказва за свободолюбивия чеченски народ, пусна заложниците и се предаде на турските власти. Турските власти предадоха Басаев на руските власти, т.е. на ФСС, а тя го пусна. Много скоро след това Басаев командваше отряд в Абхазия и се кандидатира за поста президент на Чечня. Или беше избягал от подземията на „Лубянка“? Или бяха го пуснали либералите? Или бяха го пуснали спецслужбите, както правеха много пъти и след това в Дагестан и в Чечня по време на първата и втората чеченска война?

Последва Пригородни район в Осетия, клане, уж провокирано от национални разпри. Медиите съобщаваха, че ингушите нападнали осетинците, убивали жените и им изгаряли половите органи. Ясно е защо са го правели — ингушите са мюсюлмани, осетинците са християни, половите органи на мюсюлманките и на християнките коренно се различават — мюсюлманките ги бръснат. А щом половите органи са изгорени, редовият телевизионен зрител не може да разбере кой всъщност пръв е започнал клането. Дали вижда мъртва осетинка или мъртва ингушка — трябва да се разследва, а разследване никой не дочака, толкова бяхме свикнали с кръвопролитията.

А през 1993 година по заповед на президента Елцин стреляха по парламента, по същото време, когато беше решено да се приватизира държавната собственост срещу бонове. И с какво президентът Елцин е по-добър от президента Путин, изградил парламент, който да му е удобен?

За метежа през 1993 година един активен негов участник, млад комунист, ми каза, че хората, щурмували тогава кметството и телецентъра „Останкино“, се борели за справедливост и свобода. Запознахме се през 2004 г. в Киев. Той работеше в щаба на кандидат президента Янукович и пред мен диктуваше на информационните агенции за публикуване явно лъжливи резултати от гласуването. Изглежда и него, младия комунист, деветдесетте години в Русия не бяха го научили на нищо добро.

През 1994 година, освен приватизацията започна и чеченската война. Войната, която ще превърне младия журналист Мовлади Удугов, младия поет Зелимхан Яндърбиев и младия артист Ахмед Закаев във въстаници — от тяхна гледна точка, и в терористи — от гледна точка на федералните власти. Започна война! Хората излязоха по улиците, за да протестират срещу нея, но скоро вниманието им беше отвлечено: от телевизионния екран екскаваторчикът от рекламата Льоня Голубков учеше обикновения гражданин как да си влага приватизационните бонове и чертаеше по теле екрана в стил Гоголевия Манилов схеми на собственото си финансово преуспяване. Хората пазеха боновете си като писани яйца и обмисляха къде ще е най-добре да ги вложат: в МММ или в „Хапьор-инвест“. А когато боновете им изгоряха независимо от това дали бяха в МММ или в „Хапьор-инвест“, същият този народ, който до вчера ходеше по многохилядни антивоенни демонстрации, започна да се безпокои за изгорелите си бонове повече, отколкото за овъглените танкисти в Грозни. Ето в какви чудовища се превърнахме.

Освен това се водеше война между бандитите, стреляше се по улиците, което и досега се смята за нещо обикновено в Кавказ. Не стрелят либералите, стрелят военните. Имаше и хероин, продаваше се открито, а милицията небезкористно си затваряше очите. Къде сте видели в милицията либерали? В началото на деветдесетте години аз си изкарвах прехраната, като разпродавах онова, което беше останало от образованието ми — преподавах италиански език. Най-добрите ми ученички бяха валутните проститутки — освен че си плащаха уроците (от които аз, разбира се, не плащах данъци), момичетата всеки път ми носеха и безценно лакомство за детето ми — йогурт.

Майка ми, лекарка и доктор на науките, вярваше в приватизацията и казваше:

— Не всички са мошеници. Трябва просто да помислим и да вложим боновете в някое сериозно производство. Защо да не ги вложим в газ или в петрол, или в земя?

— Защото, мамо — отговарях аз, вече досетил се, че за всекии случай не бива да вярваш никому и тогава няма да си измамен, — комунистическата Дума забрани да се приватизират газът, петролът и земята. Изкара на пазара за приватизация никому ненужни спрели заводи и сега мисли кой от тях ще оцелее. Аз отказвам да мисля за това.

Майка ми, като образован и интелигентен човек, реши, че не бива да се влагат бонове в МММ или в „Хапьор-инвест“, защото твърде много ги рекламират и затова явно лъжат. И ги вложи в компанията „Хермес-финанс“, която се рекламираше по-малко, но това не й пречеше също да лъже, да е финансова пирамида и скоро също да гръмне.

Как беше написал Ходорковски? „… Измамиха 90 процента от хората, като щедро им обещаха, че за един бон могат да си купят две Волги. Наистина, един предприемчив финансов играч с достъп до закрита информация и нелишен от способността да я анализира, можеше да направи от приватизационния бон и десет Волги.“

Майка ми не беше предприемчив финансов играч, нямаше достъп до закрита информация, излъгаха я, изхождайки не от либералния, а от мошеническия принцип, че не е срамно да ограбиш човек, който не знае правилата на играта.

Но само това да беше! Нашето семейство е династия лекари. И за мен е по-обидно, вместо да загубя две Волги, уж полагащи ми се срещу един бон, да мисля, че през 1994 година майка ми няколко месеца се грижеше повече за тези шарени хартийки, отколкото за болните хора. Това беше унизително. Познавам единствения богаташ и финансист, който осъзна това унижение на майка ми и своята вина. Казва се Михаил Ходорковски. Лежи в затвора. Ако наистина всички богатства в Русия са придобити чрез измама, значи в затвора се оказа единственият разкаял се мошеник. Неразкаялите се са на свобода.

През 1994 година собствениците на Банка МЕНАТЕП, естествено, бяха вече предприемчиви финансови играчи и, естествено, имаха достъп до закрита информация.

За Платон Лебедев например финансистите (дори онези, които го ненавиждат) казват, че е финансов гений. Завършил е Икономическия институт „Плеханов“, в съветско време се е занимавал с икономическо планиране в компанията „Зарубеж-геология“, което се смята за престижно и стабилно. Бившата му подчинена Ирина казва:

— Как да ви обясня? Финансите са наука, разбирате ли?

— Разбирам.

Разговаряме в Лондон. В бара на един хотел на Нотинг-хил. Ира не може да се върне в Русия, защото ще започнат да я влачат по разпити.

— Та, като се занимаваш с наука, от време на време поглеждаш в справочник, за да провериш някоя формула или закон. А Платон тези закони ги усещаше, виждаше как се движат парите, как живеят. Разбирате ли?

— Разбирам. Така е и с неправилните глаголи. Само учениците ги зубрят. На определено ниво на изучаване на езика започваш да разбираш защо те се спрягат толкова неправилно.

— Добре, че разбирате. Освен това Платон Леонидович беше невероятно красив мъж. Той излъчваше невероятно мъжко обаяние.

— А разправят, че бил груб.

— Това не може да се нарече грубост. Понякога крещеше. Ужасно крещеше, така, че не можеше да се разбере какво крещи.

През 1991 година Михаил Ходорковски беше съветник на министър-председателя на Русия Иван Силаев. До 1991 година премиерът на Русия беше само ръководител на правителството на една от републиките и всъщност не ръководеше нищо. Но когато Съветският съюз се разпадна, значимостта на тази длъжност рязко нарасна и съветникът Ходорковски със сигурност — за разлика от майка ми и 90 процента от населението — е имал достъп до закрита информация, умеел е да я анализира и е разбирал къде да вложи боновете — не само своите собствени, но и изкупените от народа, макар и без принуда, но съвсем не на цената на две Волги.

Ходорковски ми пише от затвора:

В началото на деветдесетте младите предприемчиви финансисти, имащи достъп до закрита информация, твърде своеобразно разбираха пазарната икономика и демокрацията. Разбираха твърде своеобразно дори човешката порядъчност. От писмото на Ходорковски следва, че през 1991 година той отива да защитава Белия дом не заради убежденията си, не заради свободата и демокрацията, дори не за да защити бизнеса си, а от чувство за лична преданост към Иван Силаев. Това е някаква средновековна етика — да защитаваш сюзерена си на всяка цена, дори ако той не е прав, но с одобрението на сюзерена можеш да правиш каквото искаш, дори действията ти да са незаконни.

Те купили например завод „Апатит“, който трябвало да произвежда торове, но спрял и затънал в дългове. Купили го евтино, но според договора трябвало да направят големи инвестиции за възстановяване на завода. Не инвестирали обаче, защото разумно разсъдили, че ръководството на „Апатит“ ще открадне инвестираните пари, или което е още по-обидно — ще ги разпилее. Сигурен съм, че не им е било жал за парите. Не е вярно, че един добър бизнесмен е побъркан на тема пари. Той е побъркан на тема собствена ефективност, особено когато в страната маразматичният социализъм се сменя с див капитализъм. Той е убеден, че може да не се спазва някоя и друга буква от закона или от договора, ако това е в полза на ефективността. Мениджърите от МЕНАТЕП не вложили пари в завод „Апатит“, а започнали да го управляват: доставяли горива, машини, изплащали заплатите на работниците, оптимизирали данъците, построили дори тролейбусна линия от града до входа на завода, но пари не дали. А когато държавата започнала да съди МЕНАТЕП заради неспазени условия на приватизацията, държавата била обезщетена и в съда с нея било сключено споразумение. Заводът заработил. Какво искате още? Нима не е ясно, че е неефективно да се спазва договорът, а е ефективно да се сключи договор, той да се наруши, а след това да се пренапише. Още повече, ако сюзеренът е съгласен и ти си му верен слуга.

Някаква средновековна етика. Ефективно е да се отнасяш като с деца с некомпетентните хора, населяващи една тромава страна — да ги мамиш, а после да им казваш, че измамата е била за тяхно добро. Струва ми се, че така са мислели през деветдесетте години либералите, включително и Ходорковски. Изглежда, че така мислят и до ден днешен властимащите, като ни мамят, уж в името на нашето благо, за мира в Чечня, за изгодата от монетаризация на социалните привилегии и за удвоения брутен вътрешен продукт.

Историята със завод „Апатит“ ще стане едно от обвиненията в процеса срещу Ходорковски и Лебедев. Поради давност съдът няма да може да признае Ходорковски и Лебедев за виновни по делото за „Апатит“, но в присъдата специално ще се подчертае, че приватизацията на завода все пак е била незаконна. В същото време новите собственици на работещия завод няма да се откажат от печалбите си, а държавата няма да се откаже от данъците, плащани от незаконно възстановения завод. И никой няма да се интересува дали завод „Апатит“ щеше да оцелее, ако банка МЕНАТЕП беше инвестирала в него толкова пари, колкото предвиждаше договорът, или досега щеше да стои в руини. Никой няма да се интересува дали е възможно през деветдесетте години завод „Апатит“ да плаща данъците си в пълен размер, равняващи се тогава благодарение старанието на комунистическия ни парламент на 102% от оборота. Никой няма да се съобразява какво би станало, ако заводът не беше приватизиран по единствено възможния тогава незаконен начин.

Към средата на деветдесетте години предприемчивите финансисти, които имаха достъп до закрита информация, доведоха своята локална ефективност до съвършенство. Те се научиха да живеят в страна, в която не умееше да живее мнозинството от населението. Сега вече, когато постъпките на Михаил Ходорковски от времената на приватизацията се смятат за престъпление, докато за аналогични постъпки на много други не става и дума, театралната режисьорка Светлана Врагова в телевизионната програма на Андрей Караулов „Момент на истината“ за първи път разказва как Банка МЕНАТЕП й отнела апартамента. Имала големия късмет да живее в непосредствена близост до Банка МЕНАТЕП в прекрасна старинна сграда и Банка МЕНАТЕП решила да откупи апартаментите на живеещите там, като им осигури жилища в други райони, и да вземе сградата. От целия вход само тя и съседът й над нея отказали да напуснат. Съседът скоро бил убит (Светлана Врагова не твърди, че убийците са имали отношение към МЕНАТЕП). А самата тя, когато веднъж се върнала вкъщи от вилата, заварила апартамента си разграбен. Мебелите и библиотеката били изнесени, вътрешните стени избити. На вратата стояли охранители от Банка МЕНАТЕП, а в милицията й се присмели, когато тя поискала да приемат жалбата й, че апартаментът й е съсипан. Ако се вярва на този разказ на госпожа Врагова (а аз вярвам), със сигурност Банка МЕНАТЕП някак си законно е оформила изселването на жителите. По-разумно би било за госпожа Врагова да се премести в друг апартамент, докато са я молели с добро. Неразумно е било да се инати и да иска да остане в апартамента, където е живяла петнайсет години. Изобщо излишно е да имаш човешки чувства — те са неразумни. Но госпожа Врагова казва, че след като останала бездомна, започнала да звъни на свои приятели — високопоставени чиновници. Ето това наистина е било разумно: някой от нейните високопоставени приятели се обадил на някого от началниците на МЕНАТЕП и МЕНАТЕП й купили хубав, по неин избор и в удобен за нея район, апартамент в замяна на отнетия й.

Госпожа Врагова разказва, че след няколко години случайно се срещнала с Михаил Ходорковски на прием в Кремъл. И Ходорковски й се извинил. Той уж бил казал:

— Извинявайте, не знаех, че става дума за вас.

И ако наистина е казал така, думите му са означавали: „Извинявайте, не знаех, че изселвам от дома му силен и разумен човек, един от нас, избраните.“ И ако той наистина е казал така, значи все още не е разбирал, че не бива да се изселва човек от дома му, не защото той е силен, разумен или избран, а защото е просто човек.

В тази история от все сърце бих съчувствал на Светлана Врагова, ако не бяха две обстоятелства. Първо, оттогава нищо не се е променило: скоро ще започне жилищно-комуналната реформа, хиляди хора ще бъдат изселени от домовете, където е преминал животът им, и Светлана Врагова сигурно няма да започне да се обажда на високопоставените си приятели за всички тези бездомни, както не се обажда сега за бездомните бежанци и за бездомните офицери, защото тя не е слуга на бежанците и бездомните. Второ, Светлана Врагова подписа отворено, инспирирано от Кремъл писмо, одобряващо ареста на Ходорковски. Защо? Дали е постъпила на служба при господаря? Дали е средновековна етика? Ходорковски вече е осъден, той е в затвора, защо трябва да се вади нож на умряло куче? Редно ли е един руски интелигент да прославя затвора и строгостта на съда, щом на паметника на Пушкин е написано: „Да възславим свободата“ и „падналия подкрепих“.

Към средата на деветдесетте предприемчивите финансисти успяха да се справят и с онази собственост, която комунистическата Дума ревностно, но бездарно опазваше от приватизация — петрола, металите и земята. Либералният политик Немцов убеждаваше червения парламент, че не може да се прави приватизация наполовина и дори се шегуваше с комунистите: „Те казват, че земята е майка и не бива да се продава. А може ли да се дава под наем?“ Най-големите петролни и металургични предприятия в страната не носеха печалба. Кръв капеше от сърцето на предприемчивите финансисти, защото разбираха колко пари отиват на вятъра. Но увещанията и шегите на Немцов не помагаха, за да се изкарат на пазара петролният и металургичният отрасъл.

Помогна блестящата, макар и изключително цинична идея на предприемчивия финансист Владимир Потанин, шеф на Банка ОНЕКСИМ. Казват, че именно той измислил залоговите търгове. Държавата не можеше да продаде петролните компании и металургичните заводи на частни лица нито за бонове, нито за пари. Но законът не забраняваше на държавата да поиска заем от частни банки, залагайки петролните компании и металургичните заводи. А после, когато държавата не е в състояние да върне дълговете си, да от стъпи на кредиторите заложените петролни компании и ме металургични заводи.

Идеята беше блестяща. Президентът Елцин търсеше само повод да реализира тази рискована схема за приватизация на предприятия, които парламентът забрани да се приватизират. И намери повод. През 1995 година комунистите триумфално спечелиха парламентарните избори, а либералите с позорно загубиха.

Михаил Ходорковски пише в статията си „Левият завой“ („Ведомости“, 01.08.2005 г.):

Край на цитата. Аз имам по-различни сведения. Мисля, че Михаил Ходорковски, макар да се е причислявал към либералите и демократите, не е виждал нищо катастрофално в идването на комунистите на власт: те са стари негови познайници, бившето райкомовско началство. Ходорковски, разбира се, би искал да продължат либералните реформи, свързани с името на Елцин, но не е имал възможности да спре Зюганов. А кой умен бизнесмен ще тръгне да се сражава, без да е сигурен във възможностите си. И е подписал писмото „Да излезем от задънената улица!“, предлагайки на Елцин и на Зюганов да се договорят. Може би това писмо да е било много мъдро. Но не зная дали е било реалистично. След като го подписал, Ходорковски заминал на международния икономически форум в Давос.

Там на един от банкетите масата на Михаил Ходорковски се оказала в съседство с масата на бизнесмена Борис Березовски и на финансиста Джордж Сорос. Сорос си спомня, че тогава попитал Березовски дали разбира, че ако на власт дойдат комунистите, за броени дни ще ликвидират либералната икономика, свободата на словото и самия Березовски. (Между другото, може би нямаше да ги ликвидират, комунистите също нямаха възможности, за да ликвидират когото и да било.) Березовски уж разбирал, но не виждал възможности за противопоставяне. Не зная дали Ходорковски е участвал в разговора или просто е слушал. Зная само, че едва ли не същата вечер Борис Березовски, богаташ според тогавашните представи и собственик на „Първи канал“ на телевизията, отишъл при своя враг, също богаташ според тогавашните представи и собственик на телеканала НТВ Владимир Гусински. За да е по-цветист разказът, би ми се искало например Березовски да е отишъл направо от банкета в измачкан смокинг и с бутилка коняк в ръка, а Гусински да го е посрещнал в хавлия и шапчица за душ, но не зная как е било наистина. Зная само, че медийните магнати и довчерашни врагове са се договорили: не дай Боже, комунистите да победят на президентските избори, трябва да бъде подкрепен президентът Елцин. Зная също, че към тяхната договорка постепенно са се присъединили и други известни руски и бизнесмени, включително и Михаил Ходорковски. Това беше смела и рискована игра. Рейтингът на Елцин беше 4%, а на Зюганов — 35%. Но за предприемчивите финансисти от деветдесетте години подобна смела и рискована игра не беше нещо ново. Още повече че в замяна на подкрепата Елциновият Кремъл обещаваше най-желаното — приватизация на петролните находища и металургичните заводи.

В статията „Кризата на либерализма…“ Михаил Ходорковски пише:

Аз също помня. „Избирай със сърцето си!“ беше главният лозунг на Елциновата кампания. Най-добрите журналисти, получили съвсем наскоро свобода на словото и пряк ефир, убеден съм, искрено вярваха, че не бива да се допуска до властта Генадий Зюганов, който ще им отнеме и прекия ефир, и свободата на словото. Най-добрите журналисти мислеха, че спасяват професията си и страната си, а всъщност погубваха и едното, и другото.

Моят приятел талантливият журналист Евгений Ревенко беше изпратен като кореспондент на НТВ със задачата плътно да следва Генадий Зюганов. Не да отразява предизборната му кампания, а да го „топи“, т.е. да го показва смешен, глупав и безсмислен. Не да се опитва да изяснява как именно Генадий Зюганов възнамерява да реализира популистките безсмислици, които поднасяше на избирателите, а да довежда до абсурд тези глупости. Не да кара зрителя да мисли, а да го кара да вярва, да „гласува със сърцето си“.

Друг мой приятел, талантливият, много талантливият журналист Сергей Мостовшчиков измисли нов жанр — забавно да преразказва постъпките на политика. Трябва да признаем, че постъпките на политиците често наистина са непохватни. Спомням си невероятно смешната бележка на Мостовшчиков за това как Генадий Зюганов целува в черквата ковчежето със свети мощи. Досега този репортаж се смята у нас за политическа журналистика и никой сякаш не забелязва, че тази работа е варварска и средновековна — така навремето са изпращали шпионин да отрови княза.

От друга страна, Анатолий Чубайс, който оглави Елциновия предизборен щаб, всеки ден измисляше събития с участието на президента. В Средновековието тази длъжност се е наричала сенешал, уредник на празниците. Медиите се задължаваха да показват как президентът танцува, как на крилото на самолета подписва станалия изведнъж възможен мирен договор с Чечня, как се среща с работници, със селяни — да се показва на всяка цена, дори ако редакцията разбира колко неангажиращо и фарсово е поредното събитие. Оттогава и до днес средствата за масова информация у нас са задължени да отразяват всяко измислено от Кремъл, дори безсмислено, събитие с участието на президента.

Тогава аз бях начинаещ журналист, но успях да напиша две бележки срещу Зюганов в пропагандния вестник „Да не дава господ“, който излизаше в тираж четири милиона и се разпространяваше безплатно. И съм отровен завинаги. Каквото и да правя сега, оттогава думите ми не са журналистика, а пропаганда. И ако не вярвате на това, което сега ви разказвам, то е именно поради тази причина. Вие не вярвате, че тази книга не ми е поръчана от Михаил Ходорковски. Мога да се закълна — той не ми я е поръчвал. И нито един политик, нито един олигарх не ми е поръчвал тази книга. Но след избирателната кампания през 1996 година имате право да не ми вярвате.

Михаил Ходорковски пише в статията си „Левият завой“:

Той пише истината. Струваше си заради това да се озове в затвора.

Елцин стана президент. Михаил Ходорковски получи петролната компания ЮКОС на търг срещу залог. Всички останали предприемчиви финансисти, подкрепящи Елцин, също получиха по нещо. За да изкупят новите си фирми, предприемчивите финансисти вземаха заеми от държавата, затова е прието да се смята, че олигарсите тогава се назначаваха от Кремъл. Но не това беше най-големият недъг. Главният трик на залоговите аукциони се състоеше в следното: бъдещите олигарси предварително се договаряха помежду си кой коя компания ще получи и, без да се конкурират, намаляваха цената.

Освен случая с ЮКОС. Кой знае защо не успяха да се договорят и за ЮКОС претендираха „Инкомбанк“ и Банка МЕНАТЕП. Търгът беше закрит, т.е. банките трябваше да дадат своето търгово предложение запечатано в плик, който се отваряше на търга и компанията получаваше онзи, чието предложение беше по-голямо. Казват, че от „Инкомбанк“ се обадили на служителката, която подготвяла предложението на Банка МЕНАТЕП, и й обещали 100 хиляди долара, ако съобщи предлаганата от МЕНАТЕП сума. Казват, че момичето се оплакало на съсобственика на МЕНАТЕП Владимир Дубов и той й обещал 50 хиляди долара, за да съобщи на конкурентите сумата, но като съкрати една нула.

Може би това е легенда, но разправят, че когато собственикът на МЕНАТЕП Ходорковски спечелил търга, собственикът на „Инкомбанк“ Виноградов запокитил в стената чашата си.

Сега, десет години по-късно, в рамките на информационната кампания в подкрепа на присъдата на Ходорковски, телекомпанията НТВ съобщи, че уж ЮКОС струвал 15 милиарда долара, а бил купен от Ходорковски за 159 милиона. Това не е истина. На търга МЕНАТЕП на Ходорковски получи 45% от компанията ЮКОС за 250 милиона долара. Освен това призна и изплати 3,5 милиарда долара на компанията ЮКОС. Т.е. фактически купи по-малко от половината за почти 4 милиарда. Нито една световна петролна компания не изрази тогава желание да купи ЮКОС. В следващата глава ще се спрем и на други причини, които дават основание да се мисли, че дори на най-честния и открит търг компанията ЮКОС не би могла да струва 15 милиарда. Но не е там работата. Търгът е законен в условията на тогавашното беззаконие, но всъщност — несправедлив. Компанията можеше да бъде получена само при условие на лична вярност на господаря, а верността се доказваше с финансиране на нечестните избори. В едно от интервютата си Ходорковски признава, че през деветдесетте години бизнесът му е бил несправедлив и аморален, но законен, подчертава той. Просто по онова време в Русия липсваха твърде много закони. Съмнителна сделка се смяташе за законна, ако беше сключена с одобрението на властта, и незаконна, ако беше сключена през главата на властта.

Мислите ли, че нещо се е променило? Аз мисля, че не е. Ходорковски лежи в затвора може би защото този път не успя да докаже личната си преданост на сегашния президент Путин, както умееше да я доказва през 1991 година на премиера Силаев и през 1996 година — на президента Елцин. Съдът, медиите и общественото мнение както си бяха послушни на властите, така си и останаха послушни. През деветдесетте години те не станаха, както е прието да се казва, свободни, а напротив, бяха допълнително отровени с отровата на лъжата.

И Ходорковски е един от онези, които забъркаха отровното биле.