Пленник на тишината

Глава 11ВЕРСИЯТА НА ЗАЩИТАТА

Делото на Ходорковски се гледаше в Мешчанския съд на град Москва. Прокурорът Шохин оглавяваше обвинението, защитата — адвокат Падва. Присъдата прочете съдия Колесникова. По време на съдебния процес и особено когато съдията четеше присъдата, пред вратите на съда се събираха групи в защита на Ходорковски и против него, а всички телевизионни канали излъчваха документални филми за „делото ЮКОС“.

Интересно е, че протестиращите идваха пред сградата на съда не за да изразят съгласие или несъгласие с обвинението. Те бяха „за“ или „против“ Ходорковски лично, „за“ или „против“ самото съдебно дирене.

Привържениците на Ходорковски ми казваха, че искали да издигнат пред сградата на съда политически лозунги. Искали да обвинят властта в произвол и авторитаризъм, защото точно това се проявило в примера с Ходорковски. Политически плакати обаче нямаше, защото градските власти не разрешили на привържениците на Ходорковски да издигат политически плакати. На плакатите пишеше „Свобода за МБХ“ или „Ходорковски go home“, но не се обясняваше защо именно съдът трябва да пусне Ходорковски на свобода. Аз поне нито веднъж не видях лозунг „Ходорковски е невинен!“. Май че московските власти, които разрешаваха протестите, не допускаха подобни лозунги.

Противниците на Ходорковски пък вдигаха плакати: „Ходор, парите ти миришат на кръв“, макар че в съда въобще не се споменаваше думата „кръв“. Имаше и друг плакат: „Путин, защити ни от убийците!“, макар че съдът не обвиняваше в убийство нито Ходорковски, нито Лебедев, а и президентът Путин нито веднъж не бе забелязан в съдебната зала.

Когато произнасяха присъдата, пред сградата на съда изведнъж се струпаха работници от пътната служба и разбиха асфалта, така че протестиращите бяха принудени да се оттеглят на стотина метра встрани. В съдебната зала Ходорковски вече не чуваше от улицата нито възгласи в подкрепа, нито хули и питаше адвокатите дали навън има много младежи, т.е. дали е пораснало неговото „свободно поколение“. Младежите бяха много — трийсетина души.

От време на време в подкрепа на Ходорковски идваха и политически знаменитости — един от лидерите на партията „Яблоко“ Сергей Митрохин или преквалифициралият се в опозиционен политик бивш световен шампион по шах Гари Каспаров. Веднъж и двамата бяха задържани без каквито и да било законни основания. Милиционери мъкнеха Митрохин към камионетката с лице към земята, а Митрохин крещеше: „Всички ще отидете в затвора!“

С противниците на Ходорковски не можеше да се говори. Те не разговаряха с журналисти и въобще не говореха, твърдейки, че политическите им възгледи са изложени на плакатите. От време на време за хората, които искаха президентът Путин да ги защити от затворените в клетка Ходорковски и Лебедев, се появяваше компрометираща информация. Веднъж например един човек, който си изкарваше хляба в масовките на „Мосфилм“, дойде при привържениците на Ходорковски и съобщи, че му се обадили от „Мосфилм“ и му предложили пари, за да се присъедини към противниците на Ходорковски. Оттогава привържениците на Ходорковски започнаха да смятат противниците му за масовка на „Мосфилм“.

Друг път помощничката на Гари Каспаров Марина Литвинович, докато пътувала по „Лубянка“, случайно видяла и успяла да снима как от едно от зданията на Федералната служба за сигурност изнасяли плакати с надписи: „Ходор, твоите пари миришат на кръв“. Оттогава всички привърженици са убедени, че плакатите срещу Ходорковски се измислят от ФСС.

Когато най-после осъдиха Ходорковски на девет години лагер, привържениците му за последен път се събраха пред сградата на съда на символично погребение на правосъдието. И аз бях там. От едната страна на улицата плакатите ликуваха, че има справедливо правосъдие. От другата страна на улицата хората символично връзваха траурни ленти по металните заграждения, които трябваше да покажат, че правосъдието е умряло. Аз отидох там, където бяха траурните ленти.

Един полковник от милицията говореше на събралите се хора:

— Нямате право да използвате загражденията, за да връзвате траурни ленти. В разрешението ви за протест няма точка, че можете да използвате за нагледна агитация милиционерското заграждение.

— А защо те — един младеж кимаше към отсрещната страна на улицата, към противниците на Ходорковски — защо те могат да използват милиционерските заграждения? Защо те са опънали плакатите си на милиционерските заграждения, а ние не можем?

— Може би по друг начин е оформено разрешението им, не зная — отвърна полковникът.

Аз попитах:

— Извинете, полковник, в нашето разрешение за протест забранено ли е да се връзват траурни ленти на милиционерските заграждения?

— Не е забранено — полковникът се смути.

— Но нали живеем в свободна страна. Всичко, което не е забранено, е разрешено, така ли е?

Полковникът се замисли и каза:

— Във вашето разрешение за протест пише, че вие трябва на изпълнявате изискванията на сътрудниците на правозащитните органи. И аз, сътрудникът на правозащитните органи, заповядвам да свалите траурните ленти от милиционерските заграждения.

— В разрешението пише, че ние сме задължени да изпълняваме законните — наблегнах аз на думата „законни“ — изисквания на сътрудниците на правозащитните органи. Ние смятаме за незаконна заповедта да свалим лентите от милиционерските заграждания.

Протестиращите прекарваха часове и дни в подобни дребнави препирни с милиционерите. Когато присъдата беше произнесена, при Соловецкия камък в Москва се събра голям митинг в подкрепа на Ходорковски. В молбата си за разрешение на митинга организаторите заявили, че ще дойдат две хиляди души. Държавните телевизионни канали казаха, че дошли не повече от двеста. Милицията привлече към административна отговорност организаторите на митинга заради завишения брой участници.

Държавната телевизия проявяваше изключително старание. Водещият Леонтиев открито обвиняваше Ходорковски в опит да узурпира властта, макар съдът да не го обвиняваше в нищо подобно. Водещият Караулов плашеше зрителите си, че за деня на произнасянето на присъдата привържениците на Ходорковски подготвяли метеж, макар съдът да не обвиняваше Ходорковски и привържениците му в организиране на метеж.

Протестите пред съда и телевизионните предавания за процеса над Ходорковски създаваха впечатление, че този процес е политически, че там, в съдебната зала, Ходорковски произнася пламенни речи и заклеймява обвинителите и съдиите, а те на свой ред заклеймяват Ходорковски. Всъщност нищо такова не ставаше. Процесът беше чисто стопански. Обвинението доказваше, че Ходорковски е откраднал много пари. Защитата доказваше, че нищо не е откраднал. Ходорковски преднамерено губеше този процес. Главният защитник на Ходорковски адвокат Генрих Падва казва:

— Смея да твърдя, че първоначалното натрупване на капитал в целия свят във всички времена винаги е свързано с нарушаване на закона. Работата е там, че законът, към който аз като юрист изпитвам огромно уважение и призовавам гражданите да му се подчиняват, е спирачка за прогреса. В революционни времена, когато животът бързо се променя, законите също се приемат бързо, за да не спира животът. Новите закони неизбежно влизат в противоречие със старите. Нас, юристите, това ужасно ни затрудняваше през деветдесетте години. Всеки нов закон противоречеше на някой друг или пък беше лошо формулиран и не можеше да се тълкува еднозначно. При тези условия каквото и да прави един предприемач, особено истински, смел, с нови идеи, с размах и фантазия — неизбежно нарушаваше едни или други закони.

В кабинета съм на Генрих Падва. Той е възрастен човек, носи добре ушит костюм. Адвокатската му кантора е на „Сретенка“. Малък кабинет със старинни мебели, сред които се откроява шкаф, препълнен с юридически книги. Генрих Павлович ми представя целия процес срещу Ходорковски епизод по епизод и търпеливо ми разяснява защо Ходорковски не е виновен по нито едно от повдигнатите му обвинения. Но погледът на адвокат Падва е тъжен. Той въздиша:

— Дойде при мен един човек и ми каза, че Михаил Борисович Ходорковски искал аз да го защитавам. Попитах го дали Михаил Борисович разбира, че всички адвокати, взети заедно в цялата страна, не биха могли да помогнат в това дело. Човекът ми отговори, че Михаил Борисович разбирал това и просто искал в съда да се чуе гласът на истината.

Сега следете внимателно. Съдът не обвинява Ходорковски в престъпления, в които го обвинява обработеното от телевизията обществено мнение. Ходорковски бе осъден на девет години лагер съвсем не за това, читателю, за което може Ви го смятате за виновен. Съдът не обвинява Ходорковски в уж организирани от него поръчкови убийства. Съдът не обвинява Ходорковски за това, че той твърде евтино е купил компанията ЮКОС.

Деветгодишна присъда, която да излежи в лагер, Ходорковски получи най-вече за укриване и неплащане на данъци. Прокуратурата твърди, че ЮКОС създавал посреднически компании в закрити градове, където действали данъчни облекчения. Тези градове се наричат закрити териториални образувания — ЗАТО. На регистрираните в ЗАТО посреднически компании ЮКОС продавал петрол с 20% по-евтино от пазарната цена, а те после го продавали по пазарни цени. По такъв начин ЮКОС освобождавал от данъци 20% от печалбата си, милиарди долари. Така твърди прокуратурата и съдът приема това. Защитата обаче твърди, че този начин на плащане на по-малко данъци по онова време е бил абсолютно законен. Всички, заети в петролния бизнес, са продавали и продължават да продават петрол чрез посреднически компании, освободени от данъци. Дори Ходорковски да не е искал да ползва услугите на посредническите компании, това би било невъзможно. В такъв случай ЮКОС би загубил битката с конкурентите. Петролът на ЮКОС щеше да е с 20% по-скъп, отколкото на конкурентите. Нещо повече — ЮКОС би могъл да намали данъците си с още 10%, ако в посредническите компании работеха или фигурираха работещи инвалиди. Но според Ходорковски би било неетично да се използват подставени инвалиди, докато в същото време конкурентите ги използваха, за да избегнат данъците.

Защитата казваше в съда, че дори да са били незаконни юкоските схеми за укриване на данъци, личната причастност на Ходорковски и Лебедев към организирането на тези схеми не е доказана от обвинението. Твърдейки например, че Ходорковски и Лебедев са контролирали посредническите фирми в ЗАТО, прокуратурата цитира писмо (т. 79 л. д. 124 криминално дело №1–33/05), подписано от Платон Лебедев. Това писмо е предписание до директорите на посреднически фирми да преведат парите в някаква доверена и инвестиционна банка. Само че на писмото липсва подписът на Платон Лебедев.

— Как липсва подписът? — питам аз.

— Ето — Падва се усмихва. — Това писмо не е писано от Лебедев и ние обръщахме внимание на съда върху факта, че на писмото, за което обвинението твърди, че било подписано от Лебедев, няма негов подпис.

— И какво каза съдът? — питам аз.

— Съдът не обърна внимание. В присъдата също се говори за писмото с подписа на Лебедев (т. 79 л. д. 124 криминално дело №1–33/05). А там липсва подписът на Лебедев. Ето копие от писмото — Падва ми подава копие на писмото и копия на страниците от присъдата, където се казва, че на писмото имало подпис на Лебедев. А подпис няма.

По-нататък прокуратурата твърди и съдът приема, че Ходорковски не е плащал оптимизираните чрез посредническите фирми данъци в „живи“ пари, а в полици, при условие че да се плащат данъци в полици е забранено от закона.

— В новия данъчен кодекс наистина е записано, че данъците се плащат само в „живи“ пари. Това означава, че не може да се даде на държавата някаква стока, равностойна на дължимите данъци. Но, ако си спомняте, в края на деветдесетте и след двехилядната година в икономиката цареше бартерът. Парите не достигаха на развиващите се предприятия. И от това, че законът влезе в сила, предприятията не забогатяха. Не дадоха пари на всички предприятия, за да си платят данъците. А те искаха да си плащат данъците и не искаха да са престъпници. И тогава по-голямата част от предприятията започнаха да се разплащат с полици. Полиците са документи, ценни книжа, чрез които даден човек признава, че дължи данъци на еди-каква си сума и е готов да ги плати при първо нареждане. Държавата приемаше полици във всички региони на страната, защото разбираше, че е по-добре да получи полица, отколкото нищо. Подконтролните на ЮКОС предприятия през 1999 година са платили на държавата и тя признала полиците им, а сега съдът казва, че това било измъкване, за да не се плащат данъци. Това не е така, ЮКОС не е отказал да плаща данъци, признал ги е и ги е платил според възможностите си в този момент.

— А тези полици били ли са погасени или не? — питам аз.

— Искате да разберете дали тук не се крие някаква измама? Дали не са дали полиците, а после не са ги платили? Ние документално потвърдихме, че всяка полица е била изплатена еди-кога си. Повечето от полиците са били погасени с пари. Не са платени само онези, които държавата е пуснала в оборот.

— А по телевизията казаха — възразявам аз, — че ЮКОС дал на държавата само някакви си хартийки.

— Така е, ако ценните книжа се наричат хартийки. Ценните книжа са хартийки, които имат пазарна цена. Как да ви поясня. Вие например искате да купите книга от мен. Тя струва сто рубли. Но вие нямате сто рубли, а имате полица, подписана от ваш приятел — известен и богат човек. Вие казвате: „Ето ви полица за сто рубли.“ И аз я вземам. Нормална полица. Вземам я вместо пари. Ако тази полица е ликвидна, защо не. Та така и полиците са останали у държавата. Повечето си изплатени, а неплатените винаги могат да бъдат предявени за плащане.

Продължаваме разговора с Генрих Падва. Той ми разяснява отделни моменти от това многотомно наказателни дело като на дете, старае се да говори бавно и ми дава примери, за да разбера по-добре. Той казва, че Ходорковски бил осъден и за укриване на лични данъци в размер на няколко милиона долара. Работата е там, че до 2001 година личните данъци в Русия не бяха 13% от дохода, както е сега, а се изчисляваха по прогресивна скала — колкото повече печелеше човек, толкова по-голям процент данъци плащаше. Освен доходите от ЮКОС Ходорковски имал и много други доходи. Да речем, западни предприемачи го молят да ги консултира за руската икономика и политика и му плащат за тези консултации. Ходорковски трудно би могъл да отчете всички тези хонорари и да ги включи в данъчната си декларация. Затова се регистрирал в данъчната служба като предприемач — неюридическо лице и плащал фиксиран данък върху допълнителните си доходи. А през 2001 година, когато въведоха 13-процентовия данък за личните доходи, Ходорковски отменил регистрацията си в данъчната служба и получил удостоверение, че службата няма никакви претенции към него. Сега обвинението твърди, че Ходорковски не бил получавал хонорари за консултации, а във вид на хонорари получавал заплатата си от ЮКОС.

— Ние предлагахме на съда — казва Падва — да призове някои хора, които са получавали консултации от Михаил Ходорковски. Съдът сметна това за нецелесъобразно. Ходорковски отказа да назове хората, на които е давал консултации. Според договора консултациите били конфиденциални. Той просто не може да ги назове, защото ще наруши договора. Но не това е главното.

— А кое е главното? — питам аз.

— Главното е — казва Падва, — че Михаил Борисович е харчел за благотворителност десетки пъти повече лични средства от сумата на уж неплатените лични данъци. Къде е логиката? Защо да крие един милион от данъци, щом за благотворителност е харчил десет милиона?

Разговаряме дълго. От време на време в кабинета на Генрих Падва влиза млада жена адвокатка. Дали му е помощничка? Или сътрудничка? Тя носи някакви документи и заедно с Падва педантично ги поправя точка по точка. Започваш да разбираш, че работата на адвоката прилича не на поетично търсене на истината, а на счетоводство. На процеса на Ходорковски адвокат Падва произнася пледоарията си два дни. Речта не прилича на стихове, доводите на обвинението не са атакувани със саблени удари, а по-скоро методично мачкани, както се мачкат бълхи.

Прокурорът например обвинява Ходорковски, че е пропилял парите на ЮКОС (т.е. на акционерите). Парите са изхарчени за подпомагане на компанията „Медиа-Мост“. Защитата възразява, че първо, Ходорковски е най-големият акционер на ЮКОС, т.е. и да е похарчил пари, те са главно негови. Второ, казват адвокатите, ето какво е станало в действителност. Съветът на директорите на ЮКОС, повечето от които са чуждестранни специалисти, не подставени, а реални, които не могат лесно да бъдат корумпирани, са взели решение да се даде кредит на компанията „Медиа-Мост“. По това време държавата нарочно разорява собственика на „Медиа-Мост“ Владимир Гусински, за да получи контрол над телевизионния му канал НТВ. Това е доказано в международния съд. За да се спаси от разорение, „Медиа-Мост“ моли ЮКОС за кредит, като в залог предлага сградата си в „Палашевски переулок“. Кредитът е даден, но се оказва недостатъчен. Въпреки всичко Гусински е разорен. Той не може да върне парите и ЮКОС получава сградата в „Палашевски переулок“ като компенсация. Акционерите на ЮКОС не смятат, че са ощетени. Ходорковски до ден днешен съжалява, че тогава ЮКОС недостатъчно е помогнал на Гусински. На нито един от документи те, свързани с кредита, даден на „Медиа-Мост“ от ЮКОС, няма подписа на Ходорковски.

— Има и още един важен момент — казва Падва. — Ограбването на акциите на „Апатит“. Годината е 1994-та, върви приватизацията. Тогава, естествено, имаше много случаи на изопачаване на закона, поне затова, че самите закони бяха неясни и противоречиви. Като действащ юрист през деветдесетте години аз не можех тогава, не мога и сега да разясня как точно би трябвало да протече приватизацията в съответствие със закона.

— Тоест, случаят с „Апатит“ не може да се отсъди законово?

— Не може.

— А от гледна точка на справедливостта?

— Също не може. Минал е срокът на давност. Това не е юридическо заяждане, просто колкото повече време минава, толкова е по-сложно да се установи истината. Мисля, че нещата са изглеждали по следния начин. „Апатит“ — един от най-големите заводи, е в упадък. Както се казва, той е градообразуващо предприятие. Очакват се стачки и бунтове, тъй като работниците с месеци не получават заплати, т.е. цял град с месеци е обречен на глад. Заводът е задлъжнял на железниците и на енергетиците, не произвежда достатъчно апатит, за да бъде рентабилен. Държавата престава да дава пари и предлага на ръководството заводът да работи на принципа на самофинансирането, а ръководството не знае какво у това. И тогава Банка МЕНАТЕП решава да спаси завода, естествено, не без изгода за себе си. МЕНАТЕП става гарант на няколко компании, участващи в търга за закупуване на акциите на „Апатит“.

— Защо — питам аз — на няколко компании? По онова време въобще търгът би бил възможен с участието дори само на едно предприятие.

Генрих Павлович Падва спестява отговора. Всъщност в търга участват няколко компании, принадлежащи на МЕНАТЕП, за да е сигурно, че заводът ще бъде купен и за да се подбие по възможност цената. Общо взето, МЕНАТЕП предлага едновременно на държавата от името на своите компании твърде много, много, малко и съвсем малко пари. Държавата, разбира се, дава завода на менатеповската компания, предложила най-много пари. Но когато се обявяват резултатите от търга, победилата компания се отказва от завод „Апатит“. В такъв случай по закон заводът отива в компанията, предложила много пари. Но и тя също се отказва от завода. В крайна сметка компанията „Волна“, предложила най-малко пари, купува завода. Това, разбира се, е трик, но напълно законен през 1994 година.

— Този търг е бил инвестиционен — продължава Падва, — т.е. печели онзи, който обещава да инвестира повече пари в завода. В крайна сметка тази прословута „Волна“ печели търга. Моля! Тя става собственик на акциите. Парите за акциите на „Апатит“ обаче са дадени на „Волна“ от МЕНАТЕП. „Волна“ плаща до последната копейка стойността на акциите. После възниква въпросът за обещаните инвестиции. И тогава, първо, веднага е вложена някаква сума. Второ, погасени са дълговете към железниците и енергетиците. Трето, погасени са дълговете по заплатите. Четвърто, лично Ходорковски обещава, че от „Апатит“ няма да бъде уволнен нито един човек, че никой няма да загуби работата си. И нито един човек не е уволнен от „Апатит“.

В съда разпитваха бившия губернатор и той каза: „Ходорковски спаси областта от социален взрив. Иначе щеше да е ужасно.“ Но в инвестиционната програма било записано, че „Волна“ трябва да вложи в „Апатит“ толкова и толкова средства, после още толкова и толкова, а после пак толкова и толкова. Тези пари не са вложени. Защото начело на завода бил директор, който не умеел като добър стопанин да се разпорежда с парите. Не казвам, че е крадял. Просто е бил директор от съветски тип, умеел е да клинчи пари от държавата, но не умеел да ги харчи ефективно за благото на предприятието.

„Апатит“ например изразходвал огромни количества мазут за работата си и МЕНАТЕП, вместо да дава пари на завода, за да купува мазут през девет планини в десета, го доставял непосредствено на „Апатит“. Били нужни машини? МЕНАТЕП давал пари за машини. Тоест, МЕНАТЕП се занимавал с организацията на производството на завод „Апатит“, инвестирайки не в пари, а в натура: в машини, в мазут. И заводът заработил. И сега е отличен рентабилен завод, който произвежда огромно количество апатитов концентрат. Там е имало и социална програма. Предполагало се, че заводът ще получи пари за изграждане на тролейбусна линия. МЕНАТЕП не дал пари за тази цел, а просто построил линията. А сега казват, че Ходорковски и Лебедев откраднали инвестициите.

— Съдът не призна ли за инвестиции доставките на мазут, машини и тролейбуси?

— Не. Логиката на завода е проста. Ето, бяхте обещали толкова милиона, а не ги дадохте. Но ръководството на завода не се интересувало колко „живи“ пари били похарчени, колко мазут е доставен, колко мениджъри са работили. То настоявало за пари. Подало иск в съда за разваляне на договора и връщане на акциите на държавата, защото МЕНАТЕП се сдобил с акциите чрез измама. Но никаква измама не е имало. Държавата получила толкова пари за акциите, колкото стрували. Заводът имал нужда от инвестиции. МЕНАТЕП не вложил инвестиции, но платил дълговете, дал толкова мазут и машини, че заводът се изправил на крака. Е, и какво още им трябвало? Инвестициите не съществуват сами по себе си, а се влагат, за да тръгне производството. Производството тръгнало, резултатът бил постигнат, какво значение има начинът? По-грамотно управление, по-съвременни действия. МЕНАТЕП създал посреднически фирми за продажбата на апатит. По цял свят това се смята за по-рентабилно и по-технологично обосновано. Но кой знае защо, съдът реши, че посредническата фирма, занимаваща се с продажбата на апатита, е откраднала парите. Логиката е шокираща: ако тя е купувала апатита по една цена, а го е продавала по друга и е присвоявала разликата, значи е откраднала. Смисълът на работата на всяка посредническа фирма е да купува от един и да продава на друг и да си прибира разликата. А прокурорът казва, че посредникът е откраднал.

— Не е ли било това схема за укриване на данъци?

— Не. В случая с „Апатит“ няма никакви данъчни претенции. Данъците са плащани както трябва. По „Апатит“ обвиненията са три. Първото е, че акциите били взети чрез мошеничество. Второ, че впоследствие са организирали продажбата на „Апатит“ и си присвоили разликата между цената на покупката и продажбата, все едно откраднали тези пари. Третото обвинение е, че когато излязло съдебно решение договорът да бъде развален и акциите да се върнат на държавата, Лебедев и Ходорковски съзнателно избегнали изпълнението на съдебното решение. Дори не споменавам, че тези обвинения нямат никакво отношение лично към Ходорковски и не е доказано, че той е причастен или поне че е бил осведомен за това, за което го обвиняват. Искам накратко да разкажа за съзнателното неизпълнение на съдебното решение. Който и учебник или наказателен кодекс да вземете, веднага ще разберете какво е престъпно неизпълнение на съдебните решения. Ако съдът е постановил решение, това не е достатъчно. След постановяването на решение трябва да бъде възбудено т.нар. изпълнително производство, т.е. да бъде изваден изпълнителен лист, той да отиде при съдия-изпълнител, съдия-изпълнителят въз основа на изпълнителния лист трябва да даде предписание минимум два пъти на конкретен мениджър от МЕНАТЕП, а мениджърът трябва два пъти да откаже да изпълни решението на съда и тогава се получава съзнателно неизпълнение. В дадения случай е имало решение на съда, но не било възбудено изпълнително производство, нито един съдия-изпълнител не е писал и не е пращал на никого никакви предписания. Нещо повече, двете страни постигнали доброволно споразумение. МЕНАТЕП доплатил за акциите на „Апатит“. Споразумението било утвърдено от съда! Когато повдигнали обвинение на Ходорковски и Лебедев за „Апатит“, имало вече официално действащо, утвърдено от съда, влязло в законна сила доброволно споразумение. Но тях ги обвиняват в неподчинение на съдебно решение. В този момент по същество всъщност самата прокуратура не се е подчинила на решението на съда. Вече по-късно служителите от прокуратурата подават протест срещу решението на съда, според което се признава извънсъдебното споразумение за „Апатит“ и решението на съда е отменено постфактум. Т.е. прокуратурата първо повдига обвинения, вкарва хората в затвора, разтръбява, че са виновни, и едва след това постига отмяна на съдебното решение. Ето какви неща стават там.

— Забавно е — казвам аз, — че това, за което съдът обвинява Ходорковски и Лебедев, не съвпада с онова, за което ги обвинява телевизията.

— Така е — Падва безнадеждно махва с ръка. — Пишат и говорят неистини. Защото, ако се каже истината, на всички ще им стане ясно, че Ходорковски е невинен. Разбирате ли, ако се разкаже истината за т.нар. съзнателно неизпълнение на съдебно решение, ако се разкаже истината, че е нямало никакво предписание, което да се изпълнява, а тъкмо обратното — имало е доброволно споразумение, утвърдено от съда, хората ще кажат: тогава за какво ги съдят? От една страна, се радвам, че дойдохте и ще напишете книга, но от друга — съм огорчен. Работата е там, че книгите не се четат. Е, ще я прочетат десет или сто хиляди души. А телевизия гледат десетки милиони. И вие със своята книга няма да можете да промените общественото мнение, което телевизията с месеци обработва — че Ходорковски и Лебедев са виновни. Вие със своята книга няма да можете да убедите хората, че и в историята с Института по торовете Ходорковски също е невинен. Там законът установява максималната цена на акциите. Когато прокурорът казва, че Ходорковски и Лебедев са платили малко за тези акции, те не спорят. Платили са малко, но по закон не е могло повече. Ето това да бяха показали по телевизията. Да бяха показали на какви доказателства се позовава обвинението. Да бяха показали документа, подписан от Лебедев, върху който няма подпис на Лебедев.

Генрих Павлович Падва е възрастен човек и известен адвокат. Той дълго мълчи, преди да продължи:

— Понякога ми иде да се обеся, понякога ми иде да се откажа от адвокатството, понякога ми иде да напиша отворено писмо, да се изкажа, да разкажа всичко. Но разбирате ли кое е ужасното? Една телевизионна компания ме молеше да разкажа за делото на Ходорковски. По това време бях на изследвания в Израел. Те пристигнаха там да вземат интервю от мен. Записаха интервюто, благодариха ми. После се видях на екрана. Пълна противоположност на онова, което им бях говорил. Към лъжите и пропагандата бяха лепнали моята извадена от контекста фраза: „Да, това е напълно правилно.“ Излизаше, че потвърждавам лъжата. Когато излизах от съдебната зала, към мен бяха насочени десетки телевизионни камери. Дявол знае колко бяха — и първи канал, и втори канал, и хиляди коментари направих, но само един-два от тях бяха излъчени, и то изрязани до неузнаваемост и извадени от контекста.

— Излиза — казвам, — че Ходорковски и Лебедев са в затвора по лъжливо обвинение?

— Така е — отвръща убедено Падва.

— А може ли — питам — тази лъжа да се поправи?

— Може. Градският съд може да отмени присъдата. На градския съд, повярвайте ми, всичко ще му стане ясно. На съдия Колесникова също всичко й беше ясно, тя е разумен съдия.

— Но нали няма да отменят присъдата?

— Някой ден ще я отменят. Когато се смени властта, делото Ходорковски ще бъде преразгледано, а аналогични дела на обикновените хора ще бъдат забравени. Когато се смени властта, съдът ще бъде такъв, какъвто е и сега. Съдиите ще отменят присъдата след позвъняване от Кремъл точно както сега я постановиха след позвъняване от Кремъл. Дори не може да се мечтае, че някога присъдата ще бъде справедлива и не продиктувана от властта. Ние сме твърде несвободни хора. Веднъж бях защитник на предприемача Биков и бях потресен. Той в никакъв случай не е Спиноза и дори не е кой знае колко интелигентен човек, но е надарен. Той седеше в клетката, съдът се оттегли на съвещание, а Биков каза на прокурора: „Аз в тази клетка съм по-свободен човек, отколкото вие в своята униформа“.

— Какво искате да кажете — питам аз, — че никога няма да дочакаме справедлив и независим съд?

— Разбира се, няма да дочакаме. Не и в този живот. Спомняте ли си, имаше една депутатка Галина Старовойтова? По едно от делата, които аз водех, тя беше направила депутатско запитване. Такова беше тогава времето, че депутатите от Върховния съвет бяха в зенита на славата и властта си. Започнах да говоря в съда. Обвинителите и съдът ме гледаха с раболепие като представител на депутата Старовойтова. Спечелихме делото. Но ми беше противно. Та, ако от Кремъл биха се обадили на върховния съдия и той би пуснал Ходорковски, бих се радвал, защото Ходорковски е невинен, но би ми било противно. Би ми се искало върховният съдия сам да установи справедливостта от уважение към справедливостта, а не защото му е заповядано от Кремъл. Би ми се искало върховният съдия сам да изпитва потребност от справедливост и тази потребност да е по-силна от страха от властта. — Генрих Падва задълго се замисля. — Това са прекрасни душевни мечтания. Това никога няма да стане.

Когато казва това, Генрих Павлович Падва прилича на тихия крал Лир — възрастен човек, оплакващ рухналите си илюзии. Мнозина, с които съм разговарял, обвиняват именно Генрих Павлович Падва, че е загубил процеса, сякаш Падва е посъветвал Ходорковски да не превръща процеса в политическа демонстрация. Казват, че Падва е виновен процесът да се превърне в политически скандал. Казват, че Падва бил посредник в тайните преговори между Ходорковски и властта, в резултат на които властта е получила всичко, което искала, а Ходорковски не получил нищо.

Аз не зная. Предстои ми само да видя как в Московския градски съд по време на разглеждането на касационната жалба адвокатът на Ходорковски Юрий Шмит ще поиска отвод на съдиите, а адвокат Генрих Падва, сякаш предварително примирил се, няма да подкрепи колегата си.