Пленник на тишината

Глава 1АРЕСТЪТ

На 25 октомври 2003 година телефонът събуди адвокат Антон Дрел. Беше ранно утро, някъде около пет часа. Предишната вечер все още беше сива есен. Мокри клони, надвиснало като надгробна плоча небе, мръсни коли — тягостно междусезоние, което се опитва да превземе целия календар в Русия и да отреди само по няколко дни в годината на руската зима с шейните, на северното лято с шишчетата на чист въздух, на цъфналите ябълкови градини напролет и на светофарните червено жълто-зелени листа наесен. По повод влошаващия се климат лидерът на загубилата на последните парламентарни избори либерална партия „Съюз на десните сили“ (СДС) Борис Немцов се пошегува веднъж, че режимът на Путин е направил живота съвсем непоносим и ако дъждът все пак не спре, ще се наложи да напусне тази страна. А заместник ръководителят на президентската администрация Владислав Сурков в интервю за немското списание „Шпигел“ изопачи това изречение и каза, че либералите не свързват бъдещето си с Русия, а мислят само как да избягат от нея.

Адвокат Антон Дрел се приближи до прозореца. Все още сънен, той не разбираше какво му говори в слушалката нечий развълнуван глас. А навън през нощта беше навалял сняг, и то толкова много, че улицата изглеждаше най-после тиха, чиста и уютна, особено от скърцането на лопатата на някакъв усърден портиер.

— Хора от ФСС1 — говореше гласът в слушалката — отведоха някъде Михаил Борисович, а ние седим в самолета и не знаем какво да правим.

— Защо мислите, че са от ФСС? — уточни адвокатът.

— Бяха с якета с надпис „ФСС“ и показаха документи.

— Така кажете, че са били с якета с надпис „ФСС“.

Обаждаше се помощникът на бизнесмена Михаил Ходорковски. Михаил Ходорковски беше собственик на най-голямата в страната петролна компания ЮКОС, най-богатият човек в Русия с лично състояние от 8 милиарда долара (ако се вярва на списание „Форбс“), шеф на най-голямата в страната благотворителна организация „Отворена Русия“, занимаваща се с образование. Освен това Михаил Ходорковски спонсорираше опозиционните партии „Яблоко“ и „Съюз на десните сили“, които по това време не вярваха, че на предстоящите избори няма да влязат в парламента, а неговите партньори спонсорираха Комунистическата партия, която пък не вярваше, че ще бъде в парламента немощно потиснато мнозинство. Михаил Ходорковски спонсорираше, разбира се, и управляващата партия „Единна Русия“ — нея я спонсорираха всички богати хора в страната. Освен това преди няколко месеца Михаил Ходорковски публично се беше скарал с президента Владимир Путин. Той беше и клиент на Антон Дрел и тъкмо затова помощникът му се обаждаше на адвоката.

За адвокат Антон Дрел арестът не беше изненада, както не може да е изненада първият сняг, въпреки че всяка есен той се превръща в стихийно бедствие за Русия и парализира цели градове. Срещу компанията ЮКОС и групата МЕНАТЕП, на която принадлежеше компанията и чийто съсобственик също беше Михаил Ходорковски, се водеше наказателно дело. Приятелят, партньор и съсед на Михаил Ходорковски Платон Лебедев вече беше в затвора по обвинение за укриване на данъци и финансови машинации. Две седмици преди описваните събития прокуратурата обискира офиса на адвокат Антон Дрел в рамките на разследването по делото на Лебедев. Обискът беше незаконен, защото не може да се прави обиск на адвокат, за да се получат доказателства за вината на клиента му, а още по-незаконно е да се обискира офис на адвокат без съдебно решение. Но по време на обиска следователите иззеха договора за наем на офиса и заявиха, че уж нямало никакви доказателства преобърнатото наопаки помещение да е офис на адвокат Дрел. Освен това хората от прокуратурата иззеха официалния регистър на акционерите на ЮКОС, където сред другите фигурираше и една гибралтарска фирма. Казаха, че разкрили гибралтарска офшорка. А какво толкова са разкрили, след като никой не е крил офшорката. Регистърът пък се оказа разпечатка от интернет и дали си струваше само заради него да се прави обиск. Също така те иззеха оригиналите на лицензите на Централната банка за откриване на сметки на Ходорковски и Лебедев в Швейцария. Това беше официално издадено от Централната банка разрешение, но прокуратурата заяви, че уж разкрила тайни швейцарски сметки.

На Антон Дрел връчиха призовка за разпит по делото на Лебедев. Това беше незаконна призовка, защото адвокатът не може да бъде едновременно и свидетел по делото на клиента си. Дрел се обърна към адвокатската колегия — поиска съвет какво да прави: ако отиде на разпит, нарушава закона за адвокатурата, ако не отиде — нарушава закона, който вменява на всеки гражданин, щом е призован, безпрекословно и под заплаха от арест да се яви на разпит. Уважаемите адвокати се ядосваха, коментираха, че от сталинско време не е имало подобно безобразие — да карат адвоката да свидетелства срещу собствения си клиент. А адвокат Антон Дрел предположи, че щом прокуратурата се отнася толкова пренебрежително към законността на своите обиски и разпити, значи някой й е разрешил да се отнася пренебрежително към закона. Кой е разрешил? Властта? Кремъл? Президентът? Няма кой друг. Този път обаче всичко се размина.

Горе-долу по същото време Антон Дрел отива при Михаил Ходорковски вкъщи, за да обсъдят ситуацията и някои въпроси около сливането на петролната компания ЮКОС с петролната компания „Сибнефт“. Това става в село Жуковка по Рубльовското шосе, в извънградската къща на Михаил Ходорковски, която жена му Ина е напълнила със стайни растения и декоративни свещи — с аромат на лавандула и на рози. Седят в кухнята, прислуга няма и Михаил Ходорковски сам запарва чая. Обсъждат юридическите тънкости на обединяването на ЮКОС и „Сибнефт“ и Михаил Ходорковски казва: „Вероятността да ме арестуват е деветдесет процента.“

След това обаче със седем души специалисти по връзки с обществеността и помощници Михаил Ходорковски заминава за регионите за срещи с губернатори и студенти. Официално е обявено, че целта на пътуването е да се рекламира обединената компания „ЮКОС-Сибнефт“, да се разяснява на населението, че от обединението ще спечелят всички, защото ще падне цената на бензина и ще се реализират нови социални програми. Лидерът на СДС Борис Немцов обаче казва, че Ходорковски неофициално искал при контактите си с губернаторите и студентите да разбере доколко първите са недоволни от авторитарната централна власт и доколко вторите са недоволни от установяващата се в страната диктатура.

Майката на Ходорковски Марина Филиповна казва, че при последната им среща синът й изглеждал някак особено, като се сбогувал с нея. Преди ареста майката и синът се видели на празника на лицея интернат „Коралово“ в Подмосковието, построен от Михаил Ходорковски за сираци, чиито родители са загинали във войни, по границите, в горещите точки или по време на терористични атаки. Завеждащи лицея интернат и досега са родителите на Ходорковски. Всяка година в най-близките почивни дни преди 19 октомври (деня на откриването на Царскоселския лицей) в „Коралово“ се организира празник. Обикновено за празника пристигат високопоставени граничари и военни, държавни дейци и дипломати, а децата пеят, танцуват и показват успехите си в самодейното творчество. На такива празници обикновено Михаил Ходорковски разговаря с държавните мъже, а майка му се старае да не пречи на сина си и да не го отвлича от важните разговори. Но тази година нито един високопоставен чиновник не уважил празника освен социалния министър Починок. Ходорковски отивал много пъти при майка си, говорел й някакви нищо незначещи глупости и гледал тъжно. Надвечер се сбогували. Марина Филиповна седяла във фотьойла, а той коленичил пред нея и казал:

— Довиждане, мамо.

— Ще те изпратя до вратата.

— Недей.

Ходорковски летял с нает от него самолет от град на град — Липецк, Воронеж, Нижни Новгород — и всяка вечер, след лекциите и срещите, питал приближените си дали според тях има вероятност да го арестуват и дали е по-добре да замине за чужбина. Приближените му отговаряли, че не бива да влиза в затвора, а е по-добре да замине, защото един емигрант може да отстоява доброто си име, но не и един затворник. Ходорковски им възразявал, че ако замине сега, би означавало да изостави другаря си Платон Лебедев в затвора и да се признае за виновен, докато той, Ходорковски, за нищо не е виновен.

Докато траела тази командировка, жена му Ина почти всяка нощ сънувала рушащи се градове. В съня си тя стояла насред призрачен град, в който изведнъж къщите започвали да потъват, електрическите жици се късали и пръскали искри, а неоновите букви от рекламите падали на асфалта, трошейки се на безброй парчета. А тя тичала през рушащия се град, спасявайки себе си и децата, но изкривените от пространството на съня улици се въртели в кръг като пътечката във филма „Вещицата от Блеър“. А през следващата нощ цунами колкото многоетажна сграда връхлитало присънилия се на Ина град, тя се мъчела да избяга, а вълната я преследвала и поглъщала квартал след квартал.

Изпълнявайки мисията си, Михаил Ходорковски пътувал от град на град — Белгород, Тамбов, Саратов. И всяка вечер обсъждал с едни и същи хора една и съща тема — вероятния арест. Темата за ареста възниквала уж случайно по време на вечерята или след нея и всяка вечер приближените му изтъквали хиляди разумни аргументи в полза на емигрирането, без обаче да отговарят на главния въпрос: какво ще стане с Платон? Ходорковски ги слушал внимателно. Обсъжданията приличали на деловите съвещания в ЮКОС, по време на които той изслушвал мненията на подчинените си, а после изведнъж вземал решения — мълниеносни и твърди.

Крайното решение взел в Нижни Новгород. Именно там спецслужбите, които и по-рано го наблюдавали, започнали да го следят открито: колата на агентите демонстративно се присъединявала към кортежа на милиардера. Там вече валял сняг. Летището не давало разрешение за излитане и се наложило да се върнат в хотела. Хората от екипа мърморели, че връщането е лоша поличба и че Ходорковски е изгубил легендарната си способност да носи хубаво време. Неочаквано някакъв непознат позвънил на Ходорковски.

Поначало екипът трябвало да лети за Иркутск за откриване на младежка политическа школа, от Иркутск — в Евенкия, за да представи в Съвета на федерацията ръководителя на компанията „ЮКОС-Москва“ Василий Шахновски. Но след телефонния разговор Ходорковски взел друго решение.

Наредил на екипа да се върне в Москва, а самият той с двама или трима души излетял за Иркутск, предчувствайки, че по пътя ще го арестуват. Когато самолетът му кацнал за презареждане в Новосибирск, в салона влезли хора с надпис на якетата „ФСС“, показали заповед за арестуването му и го отвели.

Помощникът разказваше по телефона тази история на адвокат Антон Дрел, докато адвокатът си мислеше, че е бил подготвен за ареста на клиента си, но все пак не знаеше какво да прави. Да замине за Новосибирск? Къде? В следствения арест? Но дали Ходорковски е там? Дали не го карат в Москва? Или в някой друг град? Градове много.

Адвокатът позвъни на Владимир Дубов, съсобственик на ЮКОС и съсед на Ходорковски в построеното неотдавна от компанията селище Ябълкова градина в Жуковка за нейните топмениджъри.

Дубов го слушаше мълчаливо. Не задаваше въпроси, може би защото разбираше, че адвокатът ще му разкаже всички подробности. Мълчеше и слушаше и накрая каза: „Благодаря, Антон, че ми се обадихте“ — с това разговорът приключи.

Какво да прави все пак? Дали веднага да не изпрати телеграми до министъра на вътрешните работи, до шефа на ФСС и до генералния прокурор? Да поиска обяснение. За какво, по дяволите! Наистина Михаил Ходорковски не се яви на разпит по делото на Платон Лебедев. Но когато се получи призовката, юридическата служба на ЮКОС официално уведоми прокуратурата, че Михаил Борисович Ходорковски не може да се яви в посочения за разпит ден (тъй като се намира в командировка да представя в регионите обединената компания „ЮКОС-Сибнефт“), ще се завърне в понеделник и непременно ще се яви на разпит. Всеки ден даваха по телевизията пътуването на Ходорковски, пишеха за него във вестниците и беше очевидно, че той няма намерение да емигрира. Защо изведнъж го арестуваха? Защо именно сега?

— Виж кога е първият самолет за Новосибирск — каза жена му с присъщата на жените увереност, че рано или късно мъжът й трябва да отиде на война, а войната е някъде далеч и дотам се стига с влак или самолет. — Все едно, ще ти се наложи да летиш до Новосибирск, така че е по-добре по-рано.

Самият Антон също разбираше, че до вечерта така или иначе трябва да бъде в Новосибирск, но преди да тръгне, реши да отиде до Жуковка и да се посъветва с акционерите на ЮКОС: с Владимир Дубов, който мълчаливо изслуша новината за ареста, и с другите. Антон се избръсна, облече джинси и пуловер, пъхна някакви документи във вечната си чанта, която от деня на арестуването на Платон Лебедев телевизиите обичаха да снимат в едър план, за да могат на фона на чантата да преминат от репортажната част на измишльотините („Днес Михаил Ходорковски бе извикан на разпит в прокуратурата…“) към съдържателната („Данъчните претенции към ЮКОС само на пръв поглед изглеждат нова тема, всъщност…“).

Звъняха от радио „Ехото на Москва“, звъняха от телевизия НТВ, звъняха някакви западни репортери. Съобщаваха му, че когато арестували Ходорковски в Новосибирск, той се спънал, конвоят взел рязкото му движение за опит за бягство, ударили го с приклад по главата и му пробили черепа. Дрел не знаеше дали това е истина. Или е слух? На всички повтаряше оскъдната информация за хората с якета с надпис „ФСС“.

Адвокатът беше вече почти на вратата, когато мобилният му телефон отново иззвъня и на дисплея се изписаха думите „МБХ мобилен“. МБХ означаваше, разбира се, Михаил Борисович Ходорковски.

Ходорковски имаше странния навик, когато се обажда на някого, дори на адвоката си, да казва: „Здравейте, Антоне, Ходорковски се обажда. Сега имате ли възможност да разговаряте с мен?“ Този навик много забавляваше Антон — звъни ти олигарх, притежател на милиарди, ако се вярва на списание „Форбс“, и пита: „Сега имате ли възможност да разговаряте с мен?“.

Дрел си помисли: „Гледай го ти, цяла Москва го търси, всички информационни агенции слухтят, интернет кипи — арест, арест, арест, половината държава е в истерия, а той преспокойно си звъни по мобилния телефон.“

— Здравейте, Антоне — гласът звучеше спокойно. — Ходорковски се обажда. Имате ли възможност да разговаряте с мен?

— Разбира се! Струва ми се, че са ви арестували.

— Докараха ме в Генералната прокуратура в Москва, не бихте ли могли да дойдете?

Адвокатът искаше да зададе някакъв важен въпрос, но не знаеше какъв.

— Е, ако можете, елате.

— А как ще ме пуснат? — по детски попита адвокатът.

— Елате — Ходорковски явно се усмихваше. — На входа ще ви пуснат. Само си вземете адвокатските документи.

Антон Дрел смени джинсите и пуловера с костюм и вратовръзка и тръгна към „Технически переулок“, където беше прокуратурата. Наистина го пуснаха без каквито и да било въпроси. Вървейки по коридора, видя, че кабинетът на следователя Каримов, лично наблюдаващ делото на Лебедев, беше отворен, т.е. началството работеше, макар че беше събота. Когато Дрел се изравни с кабинета на прокурора, Каримов притвори вратата отвътре, сякаш си измиваше ръцете и даваше да се разбере, че няма никакво отношение към разпита, който се водеше в същото здание от подчинения му следовател. Или просто не искаше да разговаря?

В кабинета на следователя седяха той самият и Михаил Ходорковски. Бъбреха си за времето — че в Москва снегът завалял през нощта, а в Саратов преди два дни. Ходорковски разказваше, че валяло силно и заради снега дори затворили летищата. Той пушеше. Беше започнал да пуши няколко месеца преди да го арестуват, продължи да пуши още няколко месеца в затвора, а после отказа цигарите.

— Тук ме разпитваха, Антоне — каза Ходорковски, щом Дрел влезе и поздрави. — Хайде да подпишем протокола от разпита.

— Няма ли да подаваме жалба? — попита адвокатът.

— Хайде, не ставайте глупав. Каква жалба? Срещу кого? Срещу следователя ли? — Ходорковски кимна към следователя. — Хората си вършат работата. Наредено им е и те разследват. Какви претенции можем да имаме към тях?

Антон Дрел винаги беше казвал, че адвокатът няма право да спори с клиента си. Адвокатът може да спори с клиента си само в случай, че клиентът иска да даде показания срещу себе си и те могат да доведат до смъртна присъда. А всъщност можеха да подадат няколко жалби едновременно и главно срещу самия факт на ареста на Михаил Ходорковски.

„Хайде, не ставайте глупав!“ — каза Ходорковски.

Тази фраза не водеше до смъртна присъда и адвокатът реши да не спори с клиента. Те подписаха протокола от разпита и следователят връчи призовка на Ходорковски. В нея пишеше, че след час и половина Михаил Борисович Ходорковски трябва да се яви в еди-кой си кабинет, където ще му бъде повдигнато обвинение. Теоретично, по закон, за час и половина Ходорковски беше свободен. По закон той можеше да излезе навън, да свика пресконференция — да речем — в градинката отсреща, да се обърне към града и света, да изпие чаша чай в някое кафене, да се види с жена си, дори да избяга. Обаче адвокатът и клиентът му разбираха, че, естествено, няма да им позволят да напуснат сградата. Въпреки това адвокатът уточни:

— Свободен ли е клиентът ми? Можем ли за час и половина да се поразходим?

Следователят пребледня.

— Нали няма да излизате? — попита той уплашено, като гледаше Ходорковски право в очите и сигурно си представяше, че ако този човек се опита да излезе навън, ще се наложи да го спре със сила. А след използването на сила ще започнат адвокатски жалби, либерален вой в пресата и мъмрене от началството. — Нали няма да излизате?

— Разбира се, че няма — усмихна се Ходорковски. — Антон се шегува.

Почти час и половина те се разхождаха из коридорите на прокуратурата. Сигурно са ги следили. Но в джоба на Антон постоянно звънеше мобилният телефон и различни журналисти питаха какво става с Ходорковски. Дрел отговаряше, че клиентът му е задържан, че след час ще му бъде повдигнато обвинение и обясняваше, че „задържан“ не означава „арестуван“, защото санкция за арест се дава от съда и, вероятно, когато му бъде повдигнато обвинение, ще го отведат в Басманния районен съд, който ще определи мярка за неотклонение. Теоретично, законно би било да каже на журналистите, че Ходорковски е тук, до него, да му даде телефона и той да направи изявления за пресата. Можеха поне да опитат. Никой закон не забраняваше на Ходорковски да дава интервюта по телефона от коридора на прокуратурата. Но те не опитаха.

Адвокатът се обади само на майката на Ходорковски Марина Филиповна. Години наред, откакто синът й започна да се занимава с бизнес, всяка сутрин, щом отвореше очи, Марина Филиповна включваше радиото в очакване на лоши новини. Тя, разбира се, вече беше чула, че синът й е арестуван и че по време на задържането му пробили главата.

— Ало, Марина Филиповна, здравейте! Обажда се адвокат Антон Дрел.

— Здравейте, Антоне, — тя със сетни сили запазваше хладнокръвие.

— Тия страхотии, които сте чули за удар по главата, не са истина. Не е имало никакъв удар. Михаил Борисович се чувства добре.

— Откъде знаете?

— Той е до мен.

— Можете ли да му дадете телефона?

— Не, не мога. Сега вече не може.

А всъщност можеше. Формално Ходорковски беше още свободен и нямаше забрана да говори по телефона. Но адвокатът не искаше да дразни прокуратурата. Той изключи джи-есема си и каза:

— Ако обвинението е тънко, от една или две странички, най-вероятно още днес ще излезете на свобода, например със забрана да напускате града. А ако обвинението е дебело, като на Платон Лебедев, най-вероятно ще ви задържат под стража. Разбирате ли това, Михаил Борисович?

— Разбирам — кимна Ходорковски.

След час един от следователите предяви обвинение на Ходорковски. Папката беше толкова дебела, че следователят дори не предложи на обвиняемия да прочете в какво го обвиняват. Следователят каза, че сега със затворническата кола ще откарат Ходорковски в Басманния районен съд, където ще му бъде определена мярка за неотклонение. И всичко заради това, че в четвъртък Ходорковски не се е явил на разпит.

— Защо да споря с вас — сви рамене Ходорковски. — Все едно, от вас нищо не зависи.

— Но нали нямате претенции към мен? — уточни следователят.

— Към вас — никакви.

След тези думи следователят връчи на адвокат Антон Дрел призовка за разпит по делото на Ходорковски.

— Ясно ли ви е, че сега нарушавате закона!? — скочи Дрел от стола. — Току-що пред мен повдигнахте обвинение на клиента ми, а сега искате да ме разпитате като свидетел по неговото дело.

— Вие просто неправилно разбирате нещата — каза следователят, явно успокоен от това, че към него няма претенции. — Само не вдигайте шум. И на Генри Резник2 не е нужно да казвате. Просто се подпишете, че сте получили призовката.

И адвокат Дрел се подписа, че следващия понеделник ще се яви на разпит, на който по закон не биваше да се явява.

От прокуратурата към Басманния съд тръгнаха две затворнически коли. Едната, празна, към главния вход на съда. Задачата й беше да отвлича вниманието на събралите се пред вратата журналисти. Втората, с Ходорковски и Дрел, спря пред задния вход. Беше почивен ден и в съда нямаше никой. Съдебното заседание беше закрито.

Сега, след като са минали две и половина години, когато Михаил Ходорковски и Платон Лебедев са осъдени на осем години затвор и им подготвят нови обвинения, адвокат Антон Дрел казва:

— Не разбирам защо трябваше да правят процеса закрит? Какво би се променило, ако процесът беше открит? Защо трябваше да предизвикват нашите протести и жалби? Все едно, биха избрали ареста като мярка за неотклонение. Все едно, пресата щеше да разбере за абсурдните доводи, използвани от съда, за да избере като мярка за неотклонение задържане под стража. Нали знаете, че задържаха Ходорковски, защото имал международен паспорт и би могъл да избяга в чужбина. Глупости! Ако искаше да избяга, щеше да го направи. Неведнъж го предупреждаваха. Той няколко пъти публично заяви, че няма да емигрира. Просто го притиснаха.

Делото мина бързо — за двайсет или двайсет и пет минути. Съдията прочете решението за арест и помоли Ходорковски да си даде паспорта, за да го предаде на конвоя, а конвоят да откара обвиняемия в следствения арест.

— В кой точно? — попита адвокатът.

— Засега няма да съобщим — отвърна съдията. — Дайте си паспорта.

— Нямам паспорт — Ходорковски изглеждаше спокоен. — Паспортът ми е вкъщи. Бях в командировка с частен самолет, затова съм без паспорт.

— Виж ти! — възкликна адвокат Антон Дрел, изумен от новия обрат на събитията. — Ами тогава пред вас не е Ходорковски! Забравихте да установите личността на задържания! Вие избрахте само мярката за неотклонение на Михаил Борисович Ходорковски, но нямате никакви доказателства, че моят клиент е именно той. Да тръгваме, Михаил Борисович.

Теоретично, по закон, Ходорковски би могъл да стане и да си тръгне. Щеше да се наложи отново да го арестуват, да установяват личността му, да му повдигат обвинение и пак да го карат в съда. Теоретично, ако процесът беше открит, може би… Практически обаче адвокатът и клиентът му разбираха, че няма да им позволят да направят нито крачка извън съдебната зала.

Съдията пребледня, както преди това пребледня и следователят, и каза, гледайки Ходорковски:

— Нали няма да отречете, че вие сте Ходорковски?

Ако Ходорковски беше отрекъл, че е Ходорковски, и ако се беше наложило да го задържат със сила и в движение да поправят процесуалните грешки, на съдията нямаше да му се размине най-малкото строго мъмрене.

— Нали няма да отречете?

— Добре, няма. От вас и без това нищо не зависи.

Това беше великодушие или високомерие. Ходорковски или съжаляваше съдията, разбирайки, че не бива да очаква от него милосърдие, ако отгоре не са му дали санкция за това, или пък просто не смяташе съдията за човек, защото беше свикнал да решава въпросите с управниците на страната и не беше свикнал да мисли, че си струва да се отнася сериозно към някого извън Кремълската стена.

Ходорковски даде на адвоката си часовника и венчалния пръстен, защото в затвора не се разрешава да се внасят метални предмети. Часовникът беше евтин за милиардер. Ходорковски никога не е обичал скъпи часовници с турбийон3, предпочитайки електронните, с много функции. А за пръстена помоли да не казват на жена му, че се е наложило да го свали. Помоли адвоката да отиде при жена му, за да я подкрепи, и да се обади на родителите му да поживеят няколко дни при снаха си и внуците.

— Не съжалявате ли? — попита адвокатът.

— Не, иска ми се да живея в нормална страна.

Описвайки по-късно този епизод по думите на Антон Дрел, журналистите твърдяха, че Ходорковски изразил желание да живее в свободна и демократична държава. Не. Той тогава не подбираше думите. Той беше казал: „Да живея в нормална държава. Но тук.“

Адвокат Антон Дрел запечата в плик часовника и пръстена и ги прибра в сейфа в кантората си, където беше и пликът с часовника и пръстена на Платон Лебедев. След около година и половина, когато щяха да започнат да четат дни наред присъдата, адвокат Антон Дрел всеки ден щеше да носи със себе си двата плика в случай, че оправдаят подзащитните му, колкото и невероятно да изглеждаше това.

Откараха Ходорковски. Дрел отиде при жената на арестувания милиардер, родителите на Ходорковски бяха вече там. Майка му Марина Филиповна каза, че те, хората от по-възрастното поколение, са по-издръжливи, по-подготвени за ударите на съдбата, отколкото една млада жена — майка на три деца. И затова, щом чули по радиото, че синът им е арестуван, веднага пристигнали при снаха си и внуците. По телевизията на всеки час повтаряха едни и същи новини — че е арестуван, че му е повдигнато обвинение, че съдът е определил мярка за неотклонение задържане под стража. Жената на Ходорковски Ина беше на ръба на припадъка. По-голямата дъщеря Настя не вярваше, че всичко това е реалност. Малките момченца близнаци не разбираха, че с станало нещо сериозно, но капризничеха, усещайки общата нервност.

Марина Филиповна разказва, че в деня на ареста тя пристигнала с мъжа си при Ина и децата не само за да ги подкрепят в трудна минута, но и с чисто практична цел — очаквали обиск в дома на сина си.

През целия следващ неделен ден от Ходорковски нямаше никакви вести. Дежурният в прокуратурата отговаряше на адвокат Антон Дрел, че не може да даде никакви сведения, защото е почивен ден и е по-добре да се обади утре.

Антон разбираше, че предстои голямо и сложно дело, че сам няма да се справи и търсеше по телефона различни известни адвокати, като ги питаше ще се съгласят ли да защитават Ходорковски. Някои отказваха веднага. Други искаха време да помислят — сигурно за да позвънят в Кремъл, да поискат разрешение и тогава да откажат, след като познатият им кремълски чиновник ги посъветва да не си пъхат носа там, където не им е работа.

Същата неделя в сградата на компанията ЮКОС на улица „Дубининска“ в Москва във фоайето до асансьорите бе закачен голям портрет на Михаил Ходорковски. Портретът щеше да виси там около месец, докато новият шеф на компанията Семьон Кукес не нареди да го свалят, за да не дразни служителите от прокуратурата, които идват за проверки.

Същата неделя по молба на Марина Филиповна в дома на Ходорковски дойде една адвокатка, специалистка по обиските, да ги посъветва как да се държат по време на обиск. Обикновено обискът се прави от цяла бригада. Следователите претърсват едновременно няколко стаи и членовете на семейството трябва предварително да се разпределят кой в коя стая да бъде и да следи следователите да не подхвърлят оръжие или наркотици. Особено внимание трябва да се обръща на тоалетните, откъдето следователите трябва да започнат обиска в присъствие на свидетели. Защото час след началото на обиска някой от тях може да влезе в тоалетната, да се заключи и да скрие зад казанчето нещо забранено, за да може после самият той да го намери в присъствие на свидетели.

Те очакваха обиска. Не излизаха от къщи освен до най-близкия магазин. Отивайки да пазарува, Марина Филиповна забелязваше, че наблизо денонощно дежури автобус с тъмни стъкла, а покрай оградата се разхождат не твърде млади, но влюбени двойки. Щом Марина Филиповна се изравняваше с влюбените, те веднага започваха да се целуват, за да не види лицата им.

Марина Филиповна се страхуваше, че тъкмо когато е в магазина, може да започне обискът, че ще отцепят къщата и няма да я пуснат да влезе, а вътре няма да има достатъчно хора, за да наблюдават ловките служители от прокуратурата. За всеки случай възрастната жена си набеляза дупка в оградата и се уговори със снаха си винаги да държи отворен един прозорец на първия етаж. Тя напълно сериозно беше готова, ако обискът започне в нейно отсъствие, да се промуши през оградата и през прозореца да влезе в къщата.

В понеделник сутринта, два часа преди насрочения разпит, Антон Дрел се обади в прокуратурата, за да попита къде именно държат неговия подзащитен и да получи разрешение за посещение.

— Разбира се, елате — каза служителят от прокуратурата по телефона. — Елате да вземете разрешението, а на разпита няма нужда да идвате.

— Как така няма нужда? Нали подписах призовка! Как да не идвам? Ще дойда. Разбира се, показания няма да давам, но на разпита ще дойда.

— Няма нужда да идвате. Разпитът е отменен.

Сега, след почти две години, адвокат Антон Дрел казва:

— Сигурно са си помислили, че това ще е too much4, ще разпитват и ще дискредитират по този начин единствения адвокат. А тогава бях единствен.

В понеделник, преди още Антон Дрел да е тръгнал за прокуратурата, го потърсиха по телефона. Един глас с подчертан кавказки акцент каза:

— Антон ли е? Михаил седи до мен на нара. Предайте на семейството му, че при него всичко е наред.

По принцип от затвора не може да се звъни по телефона. Позвъняването означаваше, че първоначално са настанили Ходорковски в огромна обща килия, където са затворени шейсет или сто души. Понякога в такива килии цари апашкият закон, а понякога изобщо няма закон. Там, от прозорец до прозорец през двора на затвора, са опънати конци, по които затворниците си изпращат писма, а администрацията не смее или я мързи да къса конците. В общата килия може да се намери всичко: телефон, храна, наркотици, пари, жени. Администрацията дори поощрява тези нарушения, иначе как биха се оказвали там телефони, пари, наркотици и жени. Наред с това общите килии са разсадници на туберкулоза, в тях почти няма въздух. В общата килия посрещат всеки нов човек враждебно, защото и без него е тясно. Но изглежда, криминално проявените са се отнесли с уважение към Ходорковски, щом още на втория ден някой от тях се беше решил да звъни по забранения в килията мобилен телефон, който охраната би могла да отнеме така, както го е внесла преди това.

— Михаил седи до мен на нара. Предайте на семейството му, че при него всичко е наред.

Във вторник, 28 октомври 2003 година, когато адвокат Антон Дрел за първи път посети своя подзащитен, Ходорковски вече беше преместен от общата килия в по-малка — №4, на затвора „Матроска тишина“. Килиите там са малки, по за четири-пет души, и със сигурност един от съкилийниците е поставен за „примамка“ — опитва се да води задушевни разговори и ги преразказва на началството на затвора, за да заслужи например доживотната му присъда да бъде заменена с двайсетгодишна.

Адвокат Антон Дрел пристигна в „Матроска тишина“, показа документите си, пред него се отвори вратата на специалното помещение, където обискират посетителите, преди да ги пуснат в затвора и където вратите са заключени и от двете страни. Оттам адвокатът премина в следствения арест, където имаше още едно подобно помещение на входа, а после го съпроводиха до специална, снабдена с паникбутон стая за среща с подзащитните.

Ходорковски беше вече там — с ръце на гърба. Адвокатът попита:

— Как ви приеха в общата килия?

Ходорковски отговори:

— Не срещнах лоши хора в затвора. Нормално ме приеха.

Оттогава адвокат Антон Дрел почти всеки ден ходеше в затвора „Матроска тишина“ за среща с подзащитния си. Помолих адвокат Антон Дрел да попита дали Михаил Ходорковски е чел книгата на Александър Солженицин „Архипелаг ГУЛаг“. Солженицин пише, че когато те арестуват, трябва да крещиш, да се съпротивляваш и с всички сили да се хващаш за всяка процесуална грешка на арестуващите, защото попаднеш ли в затвора, това е краят, връщане няма.

— Чели ли сте „Архипелаг ГУЛаг“? — попитал адвокат Антон Дрел.

— Чел съм я. Отдавна. В института — отговорил Ходорковски.

Аз не зная дали е казал истината. И ако я е казал, защо толкова пъти в деня на арестуването беше пренебрегнал съвета да крещи, да се съпротивлява и да се хваща за всяка процесуална грешка на арестуващите. Или той преднамерено беше тръгнал към затвора?