Пленник на тишината

Глава 6ЗЕЛЕНОТО ПИСМО

С Ина Ходорковска седим в „Бук-кафе“ и аз я питам дали мъжът й е разказвал за работата си.

— Може би се е хвалел с успехите си?

— Не, но личеше, когато му хрумва някаква добра идея. — Ина заравя пръсти в светлите си коси и ги размърдва, нагледно показвайки как мислите щъкали в главата на Ходорковски. — Някак си се забелязваше.

— А хленчеше ли, ако нещо не се получаваше? Аз например обичам да похленча и жена ми да ме поглези като майка.

— Не, никога. Той дори на свижданията в затвора се усмихва, за него винаги всичко е наред.

— А за Кенет Дарт разказвал ли ви е?

— Това през коя година беше? През 1999 ли? — Ина се усмихва. — През 1999 раждах.

— Цяла година ли раждахте?

— Ами, фактически да. Аз имам отрицателен резус, а момченцата са с положителен, и те са две, нали разбирате… — разказва Ина, сякаш аз наистина разбирам. — Всички доктори ми казваха, че няма да мога да ги износя и се наложи да замина за Швейцария и да живея там почти през цялата бременност.

— Харесва ли ви Швейцария?

— Не! За живеене — не! — Ина маха с ръце, като че ли я атакува рояк пчели. — Да отидеш да се разходиш за две седмици — може, но да се живее е невъзможно. Първо, много е скучно…

— Тук пък ви е едно весело…

— Второ — усмивката на Ина догонва мрачната ми шега, — там имах една съседка — старица, която през цялото време пишеше доноси до полицията, че съм незаконна емигрантка. Знаете ли, на петия път наистина започваш да се чувстваш като незаконна емигрантка. После пък се родиха децата, вдигали й шум…

— А през това време Ходорковски значи си е седял в Москва и е строял къщата?

— Къщата я строяха работниците. Когато след година се върнах, тя беше вече готова, но вътре половината не беше така, както аз исках. Ама се нанесохме и заживяхме.

През 2003 година, когато арестуваха Ходорковски, във вестниците публикуваха снимка на къщата му. По-късно се оказа обаче, че не била къщата на Ходорковски, дори не била и къща от селището Ябълкова градина. Просто нечий дворец на Рубльовското шосе. А къщата на Ходорковски не е много голяма, скандинавски тип, невисока, от дървени трупи и тухли. Сега селището Ябълкова градина е празно и тъмно. Никой не живее в къщата на Невзлин, никой не живее в къщата на Брудно, никой не живее в къщата на Дубов. В къщата на Лебедев живее жена му. В къщата на Ходорковски живее Ина с децата. Само две къщи вечер са осветени. Питам Ина:

— Как се живее в тая тъмница?

— Свикнахме. — Ина вдига поглед към мен, струва ми се, за да оценя решимостта й да не напуска тази къща и в нея да дочака завръщането на стопанина. — Отначало ни беше страх, но после свикнахме. Човек с всичко свиква. Нали и той свикна със затвора.

През 1999 година на Михаил Ходорковски наистина не му е до строителството на къщата. Тогава се опитват да му отнемат компанията — почти изградената и почти извадената от кризата петролна компания ЮКОС. Опитва се някой си Кенет Дарт, гражданин на Белиз8, бивш гражданин на Съединените щати, милиардер, най-големият в Щатите производител на пластмасови чашки за ресторантите за бързо хранене. Казват, че бащата на Кенет Дарт бил измислил тези леки пресовани пластмасови чашки, в които кафето не пари пръстите.

А Кенет Дарт наследил компанията на баща си, но не се задоволил с производството на пластмасови чашки. Заел се с грийнмейл — напълно законен и, трябва да отбележим — твърде изобретателен шантаж за присвояване на чужди компании или за получаване на значителни откупи, ако собственикът не иска компанията му да бъде отнета.

Блекмейл, черно писмо — така се нарича шантаж на английски. Грийнмейл, зелено писмо, е онова, с което се занимава Кенет Дарт, както и героят на Ричард Гиър във филма „Хубава жена“. Тази работа е законна, но на младата проститутка, която играе Джулия Робъртс, й се струва безчовечна, пък и самият Ричард Гиър изпитва угризения на съвестта, които го тласкат нощем да свири на рояла в хотелския бар.

Грубо казано, смисълът на грийнмейла приблизително е следният: търси се компания, чийто собственик възнамерява да я реконструира или модернизира, или пък да я разшири. С други думи, трябва да се намери такава компания, чийто собственик се кани всеки момент да направи нещо с нея, за което е необходимо съгласието на акционерите. Намира се такава компания и се купува контролният пакет акции. Може дори да не се купува контролният пакет, а само толкова акции, колкото са необходими, за да се свика общо събрание на акционерите — 10% например.

И когато собственикът започне да модернизира или разширява компанията си, трябва по всякакъв начин да му се пречи. Ако например собственикът свиква събрание на акционерите и предлага следващата година да не се изплащат дивиденти, а спечелените пари да се вложат в развитие на компанията, трябва да се гласува „против“ и да се убеждават останалите миноритарни акционери, че развитието на компанията е безсмислена прищявка и веднага да се подава иск в съда, че най-големият акционер ограбва дребните. А делото ще се проточи и това ще спре замислената модернизация и ако тя вече е започнала и в нея са вложени пари, собственикът ще губи, защото парите му ще са мъртъв капитал.

Трябва да се инициират и събрания на акционерите, времето да се протака, и отново, и отново да се поставя на дневен ред въпросът за ненужността на модернизацията. Или пък в дневния ред трябва да се поставят въпроси, които нямат нищо общо с модернизацията, и отново да се протака и да се парализира работата. И всичко това, за да се появи възможността в един прекрасен ден да се каже на собственика: „Ще престана да ти слагам пръти в колелата, ако купиш моите 10% акции по цена, три пъти по-висока от пазарната.“ А нека напомним, че собственикът вече е вложил милиони в модернизацията и се надява да спечели милиарди, изпреварвайки конкурентите. Но нека напомним, че модернизацията е спряна, че тече съдебно дело и собственикът губи време и пари и изостава от конкурентите, и наистина по-изгодно му е вече да купи тези нещастни 10% акции, пък макар и три пъти по-скъпо от истинската цена.

Когато грийнмейлът процъфтява в Съединените щати, американските законодатели го облагат с 90% данък, но не го забраняват. Конгресмените решават, че шантажистите са нещо като вълците — санитари на гората. Собственикът на атакуваната компания ще плати на шантажиста сумата само ако замислената от него модернизация наистина доведе до ръст на компанията и увеличаване на печалбата. Но ако модернизацията е прищявка или глупав експеримент, или повод да не се плащат дивиденти на акционерите, собственикът, срещайки се с шантажиста, ще се откаже от модернизацията и няма да влага нищо в ненужното развитие, а скромните акционери ще получат своя дял. Но ако модернизацията наистина донесе печалба на компанията и собственикът си е направил сметката и сумата се е оказала толкова голяма, че заради нея има смисъл да се плати на шантажиста, значи след няколко години печалбата ще се върне стократно на акционерите, шантажистът ще си получи своя дял, а от него пък държавата ще си получи своите 90%.

Когато бил приет този мъдър закон, Кенет Дарт се отказал от американско гражданство. Първоначално си купил остров насред океана и решил да си направи собствена страна, наречена Дартландия. Но после се отказал от идеята си и сега живее на бронирана яхта, плаваща из световния океан като истинска акула на капитализма. Интересно дали има роял на яхтата си?

В началото на деветдесетте години, когато целият свят мислеше, че няма начин Бразилия да погаси външния си дълг в обозримо бъдеще, Кенет Дарт започна да изкупува дълга на Бразилия. Купува 6%. За 375 милиона долара той купува бразилски долари на сума 1,4 милиарда, защото тогава бразилските дългове се продават на безценица. Скоро след това кредиторите на Бразилия — дали под натиска на антиглобалистите, дали с политически цели или просто от добро сърце, решават да реструктурират бразилския дълг, т.е. да опростят на Бразилия по-голямата част от външния й дълг.

По закон обаче за реструктурирането трябва да гласуват всички кредитори на Бразилия. Но кредиторът Кенет Дарт, който е собственик на 6% от бразилските полици, отказва да опрости дълга на Бразилия. Горката Бразилия! Всяка година по външния дълг й се трупат едва ли не по-големи суми, отколкото тя дължи на Кенет Дарт. Започват съдилища и преговори, всякакви хитрости и компромати в пресата. Говори се, че в Бразилия дори взривяват офиса на Дарт. Но се налага все пак Бразилия да плати на Дарт, за да могат всички останали кредитори да опростят дълга й. Разбира се, имало е и пазарлъци. Вместо 1,4 милиарда Дарт получава 980 милиона, печалбата му е 605 милиона — почти два пъти повече, отколкото е похарчил, за да купи част от бразилския дълг.

Ако се прегледат вестниците, ще открием, че през 1991 година Дарт купува акциите на „Федеръл Хоум Лоун Мортидж“ за 300 милиона долара и получава печалба от 333%. А през 1995 година Дарт влага 269 милиона долара в „Саломон Инк.“ и печалбата му е 186%.

Още през 1995 година Кенет Дарт започва да изкупува малки пакети акции от руските петролни компании. „Ноябрскнефтегаз“, „Юганскнефтегаз“, „Томскнефтегаз“ — всеки път компанията „Дарт Мениджмънт“ чрез дъщерните си фирми като „Ацирота“ например купува малко повече от десет процента от акциите, за да може според руските закони да придобие правото да свиква общо събрание на акционерите.

Десет години по-късно, отнемайки ЮКОС на Ходорковски, държавата ще действа не както Дарт срещу Ходорковски, а по-скоро както Ходорковски срещу Дарт, но отгоре на всичко и грубо, използвайки на всяка крачка тъпа, но непреодолима сила, разорявайки пътьом акционерите на компанията, дори и страната. А през 1999 година Дарт играеше. Трябва да му се признае, че играеше срещу Ходорковски изобретателно и дори красиво. Най-вероятно го правеше изключително заради личната си печалба, но не без полза за акционерите на ЮКОС и за страната. И дори не без полза за самия Ходорковски.

Две години Дарт не предприема нищо. Но през 1997 година руският фондов пазар започва да се разраства и Михаил Ходорковски започва да изгражда ЮКОС, принуждавайки своите акционери да обменят акциите на влизащите в ЮКОС компании за единна акция на ЮКОС. Тогава чрез московския си представител Дарт за първи път се обръща към Ходорковски с предложение да откупи от него акциите на „Томскнефт“. Говори се, че Ходорковски предлагал на Дарт да му продаде акциите на „Томскнефт“ с 500% над пазарната цена, но Дарт отказал, предполагайки, че може да получи и повече от Ходорковски.

С една дума, не се спазарили за цената. Тогава в пресата започва кампания. Обвиняват Ходорковски, че консолидирал ЮКОС с желязна ръка, без да щади миноритарните акционери, които се разорявали, защото ги притискал да обменят акциите от своите предприятия за единна акция на ЮКОС по курс, диктуван от самия него. Освен това го обвиняват, че през февруари 1998 година например на задочно събрание на акционерите (т.е. разбрали се по телефона) ръководството на ЮКОС решило да тегли голям кредит и така за няколко години да не изплаща дивиденти на миноритарните акционери, без да ги попита дали искат да се лишат от печалби сега в името на някакви бъдещи хипотетични доходи. Ходорковски поначало губи в тази пиар война с Дарт. Всички, включително либералите и реформаторите от правителството, съчувстваха на Дарт. Може би Ходорковски губеше, защото беше наследил пиар службата на ЮКОС от предишното ръководство, а тя самата беше недоволна от нововъведенията в компанията. Едва през 1998 година Ходорковски намира време да уволни пиар службата. А сега, през 2005 година, бившите пиари, уволнени заради загубената вестникарска война с Дарт, свидетелстват срещу Ходорковски по телевизионните канали и така си отмъщават, както си отмъщава на ранения лъв някое обидено преди пале.

От друга страна, през 2005 година молих мнозина от миноритарните акционери на ЮКОС да ми разкажат как, изграждайки компанията, Ходорковски ги е обидил, но всички отказаха. Тъкмо бях се зарадвал, че все пак има хора, които отказват да свидетелстват срещу победения враг, когато бившите миноритарни акционери мотивираха отказа си с това, че не виждали смисъл и не разбирали защо сега трябвало да разказват истината. От средата на деветдесетте години те са свикнали да използват журналистите само в борбата за печалби, като формират общественото мнение. И аз не бях в състояние да ги убедя, че истината трябва да се казва, за да живеем в нормална страна.

През август 1998 година ни връхлетя кризата. Вероятно след кризата Дарт лесно би могъл да заграби ЮКОС. Но няколко месеца Дарт не предприема нищо. Дали цените на петрола са били твърде ниски и не си е струвало да се захваща с това. Дали не е успял просто да реагира толкова бързо на кризата. Или пък не е вярвал, че Русия може да преодолее кризата, а Ходорковски да стабилизира компанията си. А може би Дарт е имал някакви свои представи за благородство, които го възпират да атакува компанията, когато генералният й директор денонощно работи в офиса си, разплитайки проблеми от типа къде да намери стоманено въже за забутаната нейде в блатата край Нефтеюганск сонда. Може би Кенет Дарт не бие падналия, тогава учете се от него, всички вие, дейци на науката и културата, подписали отвореното писмо срещу Ходорковски, когато той вече беше осъден на девет години затвор. Дарт уж е капиталистическа акула, а от благородство разбира повече от някои дейци на науката и културата.

Втората си акция срещу ЮКОС Дарт предприема през есента на 1998 година, когато ЮКОС е на път да излезе от кризата. Пак повтарям, атаката, макар и цинична, е красива. Компанията „Биркенхолц“, съюзила се с Дарт и принадлежаща на ръководителите на току-що купената от Ходорковски Източна нефтена компания, подава иск в Московския арбитражен съд срещу Източната нефтена компания да й изплати 21 милиона долара, полагащи се на „Биркенхолц“ по договора за закупуване на акции от Ачинския нефтопреработвателен завод. Юристите на ЮКОС се втурват да спасяват 21 милиона долара, но тези пари се оказват само примамка, на която Ходорковски се хваща.

По онова време в Русия бизнес се правеше много просто. Руските предприемачи и руските юристи нямаха навици за многоходови комбинации и едва сега се научиха да ценят тяхната прелест. А научавайки се, вече я ценят повече от всичко и виждат целия смисъл на бизнеса и цялото удоволствие от него не в създаването на материални ценности, а в сътворяването на красиви комбинации.

Юристите на ЮКОС хвърлят усилията си за спасяването на 21 милиона долара от Ачинския нефтопреработвателен завод и успяват да ги спасят, и вече почти празнуват победата си. Но увлечени от спасяването на парите, юристите не оспорват навреме запора върху акциите на ЮКОС. А всъщност е важно върху каква именно собственост на ЮКОС е наложил запор Арбитражният съд, докато трае процесът и за покриване на иска по молба на юристите от компанията „Биркенхолц“. Важно е, защото съдът е наложил запор именно върху акциите.

Първо, компанията „Биркенхолц“ няма право да съветва арбитражните съдии върху каква точно собственост на ЮКОС да налага запор, но „Биркенхолц“ съветваше и юристите на ЮКОС не можаха ефективно да протестират срещу това. Второ, логично би било да се наложи запор върху петрола в хранилищата на Източната нефтена компания, защото по-лесно е суровият петрол да се превърне в пари, ако Арбитражният съд изясни, че все пак ЮКОС дължи пари на компанията „Биркенхолц“. Трето, би могло да се наложи запор върху акциите на Ачинския нефтопреработвателен завод, щом в иска става дума за този завод. Но компанията „Биркенхолц“ помоли съда да наложи запор върху акциите на ЮКОС от компанията „Томскнефт“, която беше част от Източната нефтена компания, към която беше предявен искът. Може би не беше най-доброто решение, но съдът не възрази, и юристите на ЮКОС не възразиха, предусещайки победата, и Ходорковски не възрази, вероятно доволен от факта, че е наложен запор върху подобните на тежък товар акции, а не върху суровия петрол в хранилищата, което означава, че докато трае съдът, бизнесът може да продължава.

Щом налагат запор обаче върху акциите на „Томскнефт“, Кенет Дарт тутакси забравя за 20-те милиона от Ачинския завод, оставяйки съюзниците си от компанията „Биркенхолц“ да загубят делото. Но в същото време принадлежащата на Дарт компания „Ацирота“, която няма никакво отношение към Ачинския завод, свиква събрание на акционерите на „Томскнефт“.

„Ацирота“ притежаваше 13% от акциите на „Томскнефт“ и имаше право да свиква събрания на акционерите — „Ацирота“ не можеше да направи нищо друго, преди да бъде наложен запор върху принадлежащите на ЮКОС акции от „Томскнефт“. Но щом запорът беше наложен, най-големи акционери на „Томскнефт“ станаха Кенет Дарт чрез компанията си „Ацирота“ (13% от акциите) и държавата (34% от акциите).

На Кенет Дарт му оставаше само да се договори с държавата, за да лиши Ходорковски от контрол над компанията „Томскнефт“. А на Кенет Дарт му беше лесно да се договори с държавата: вицегубернатор на Томска област по това време е някой си Гурам Авалишвили, бивш член на Съвета на директорите на Източната нефтена компания, когото Ходорковски беше уволнил, след като купил компанията и сложил свои хора в ръководството. Така че държавата в лицето на Гурам Авалишвили и Кенет Дарт в лицето на компанията „Ацирота“ се оказаха съюзници.

Дневният ред на събранието на акционерите на „Томскнефт“ беше следният:

— избиране на нов Съвет на директорите;

— промени в устава на „Томскнефт“ (предлаганите промени значително отслабваха позициите на собственика на контролния пакет акции, т.е. на Ходорковски);

— разваляне на договора за въвеждане на външно управление от ЮКОС в компанията „Томскнефт“.

С други думи, дребният акционер, собственик на 13% от акциите, беше на път да отнеме от Ходорковски купената неотдавна компания „Томскнефт“, а Ходорковски не можеше да направи нищо, защото върху акциите му в „Томскнефт“ беше наложен запор като обезпечение на незначителния иск от 21 милиона долара.

А Ходорковски би могъл да се поинтересува и да види, че 10-процентният пакет акции не само в „Томскнефт“, но и например в „Юганск“ принадлежи на Кенет Дарт. Целият измислен от Ходорковски план за консолидиране на ЮКОС рухва заради един американски хитрец, който живее на бронирана яхта нейде сред световния океан.

ЮКОС започва бясна пиар кампания срещу Кенет Дарт. Журналистите от деловите издания всеки ден получават от ЮКОС информация за това как Кенет Дарт ограбил собствения си брат, наследявайки с измама цялата компания на баща им. Пишеха, че с бронираната си яхта Кенет Дарт таранил кораби в световния океан. Пишеха, че Кенет Дарт се страхувал от жените и имал интимни отношения с жена си само два пъти, щом като имал две деца, а сега я бил изоставил. Пишеха, че Кенет Дарт е спекулант, който разорява компании и цели държави.

Много неприятни и мръсни подробности се пишеха за Кенет Дарт, но те ни най-малко не изясняваха главния въпрос: дали, консолидирайки ЮКОС, Ходорковски наистина пренебрегва интересите на миноритарните акционери? Дали наистина за миноритарните акционери не е изгодно да обменят акциите на своите компании за единна акция на ЮКОС по натрапвания от Ходорковски курс? Дали е прав миноритарният акционер Кенет Дарт, като не желае да се подчинява на собственика на контролния пакет акции Ходорковски и се опитва да ограничи властта на Ходорковски в компанията?

Руските вестници пишеха, че властите в Съединените американски щати ненавиждали бившия си гражданин Кенет Дарт и жадували да го хванат в някакви финансови машинации. Може би наистина е било така. Но когато започна конфликтът на Дарт с Ходорковски, властите в Съединените щати наложиха запор върху имуществото на ЮКОС в САЩ, арестуваха един танкер в едно от пристанищата с мотива, че Дарт може и да е мошеник, но действа в рамките на закона, а Ходорковски може и да е герой, но нарушава правата на миноритарните акционери в компанията си, а законът забранява това. Говореше се, че Съединените щати отказали на Ходорковски американска виза. Но това бяха само слухове, може би измислени от пиарите на Дарт.

От своя страна, Кенет Дарт също започна бясна пиар кампания срещу ЮКОС. Томските държавни чиновници едва ли не всеки ден деряха гърла по местната и дори по централната телевизия, че петролът трябва да принадлежи на народа и нека ЮКОС върне томския петрол на хората от Томск. Доста кал се хвърляше върху ЮКОС и лично върху Ходорковски. Липсваше и отговор на главния въпрос: какво ще спечелят хората от Томск, ако „Томскнефт“ се управлява не от Михаил Ходорковски, а от Кенет Дарт или от Гурам Авалишвили? Никой не си правеше труда да пресметне и разясни на хората дали ако „Томскнефт“ стане част от ЮКОС, ще плаща повече данъци в бюджета, отколкото ако не бъде част от ЮКОС. Само крещяха по телевизията за народа и за природните богатства. А благодарение на журналистите народът така и не се научи да пресмята изгодите си и продължаваше да вярва на гадостите и лозунгите. Така и досега си вярва.

През януари 1999 година сътрудниците на Кенет Дарт в Томск издириха всички, дори най-дребни акционери на „Томскнефт“, и ги призоваха в Москва на събрание, където Ходорковски трябваше да бъде лишен от контрол над компанията. Тези акционери били обикновени хора, случайно решили да вложат акциите си не в МММ, а в „Томскнефт“. Техните акции бяха толкова малко, че дивидентите не им стигаха, за да отидат до Москва. Затова сътрудниците на Дарт наеха за тях самолет да ги закара в Москва като стадо, за да вдигат лозунги от типа, че петролът трябва да принадлежи на народа. Събранието на акционерите трябваше да се състои в Москва, в Дома на културата на улица „Шчипок“.

Сътрудниците на Ходорковски обаче едва ли не само ден преди събранието на акционерите успели да вдигнат запора от юкоските акции в „Томскнефт“. Те така повели делото, че решението на съда за запор върху акциите на „Томскнефт“ било налице, но фактически запор върху акциите нямало. Един Господ знае колко усилия е струвала на ЮКОС тази мудност на съдия-изпълнителите. На събранието станало ясно, че контролния пакет акции владее не държавата и компанията „Ацирота“, а все пак ЮКОС. Привържениците на Дарт крещели, че ЮКОС незаконно бил свалил запора върху акциите, че бил подкупил и оказал натиск върху съда.

Те напуснали свиканото от самите тях събрание и се преместили в съседния Дом на културата. Оказало се, че в Москва едновременно се провеждат две събрания на акционерите на „Томскнефт“ и всяко се смятало за единствено легитимно.

Привържениците на Ходорковски приели изгоден за него устав и избрали удобен за него Съвет на директорите. Привържениците на Дарт заседавали объркано и шумно. В Дома на културата, където се преместили, неочаквано се повредила канализацията благодарение на старанията на приятелски настроен към ЮКОС водопроводчик и силно засмърдяло на фекалии. (Както сега пък в затвора обявяват карантина, за да не пускат адвокатите при Ходорковски.) От време на време някакви студенти нахълтвали в Дома на културата и питали дали ще има дискотека. Студентите или не са знаели, че дискотеката е била обявена от пиар службата на ЮКОС, или специално са били наети от пиар службата на ЮКОС да нахълтват в залата. (Както сега се наемат студенти, за да се събират пред сградата на съда и да искат наказание за Ходорковски.) По време на алтернативното събрание постоянно вземал думата един индус, който говорел лошо руски. Трудно подбирайки думите, той предлагал на събранието да престане да се занимава с избор на ръководство и с промени в устава, а да обърне внимание на някаква си спортна школа или на волейболна площадка. Никой не разбирал какво бръщолеви индусът, опитвали се да го спрат, но той ставал и отново, и отново дрънкал за волейболната площадка. Този индус също бил нает от пиар службата на ЮКОС и той с всички сили се мъчел да провали събранието на акционерите привърженици на Дарт.

Журналистите се превивали от смях. В края на краищата, когато събранието на акционерите на Дарт все пак успяло да избере Съвет на директорите и компанията „Томскнефт“ се оказала едновременно с два Съвета на директорите, никой вече не се отнасял сериозно към ръководството, подкрепящо Дарт. Всички се смеели или плюели.

Пиша на Ходорковски в затвора:

Проведоха се още много подобни анекдотични събрания като това на ул. „Шчипок“. Излязоха още много очернящи Дарт статии по вестниците. Прибързаните решения на съда в полза на ЮКОС също бяха в изобилие. В Русия смятаха Кенет Дарт за клоун. На Запад смятаха Михаил Ходорковски за тиранин, който потиска миноритарните акционери. На Запад ЮКОС изглеждаше като шайка руски петролни бандити.

После изведнъж всичко спря. Неочаквано Ходорковски се договори с Дарт, плати му, изкупи от него акциите на ЮКОС на значително по-висока от тогавашната пазарна цена, продължи да изгражда ЮКОС и никому нищо не обясни. Това беше неочакван обрат на събитията. Може би наистина, както казва Ходорковски, „моята черупка се пропука“? Може би пукнатината се разширяваше?

Ходорковски ми пише от затвора:

(Чета и се подсмивам: така ли? Нали за яхтата на Карибите знаете от собствените си пиари, Михаил Борисович?)

Чета и мисля: дали Ходорковски не лежи в затвора, защото дълго не е разбирал колко необходимо за всички нас е независимото правосъдие? Дали не лежи, за да го разберем всички ние? Не той пръв започва да корумпира съдиите в Русия, но и той е корумпирал, плюл е в кладенеца и сега корумпираните съдии го съдят. Той пише:

Държа в ръцете си писмото и си мисля: ако бях на мястото на президента, започвайки делото срещу ЮКОС, веднага бих предложил на Ходорковски международен арбитраж. Ако Ходорковски беше отказал, Русия нямаше да накърни репутацията си, ако се беше съгласил, решението щеше да е честно. Но президентът не може да направи това: той така разбира суверенитета, че не може да допусне международни съдии да гледат как властта в страната му се отнася с гражданите. А до 1998 година Михаил Ходорковски по същия начин разбираше правото на собственост. А аз, като гражданин и собственик, бих искал всеки път чужди съдии да следят как властта се отнася към мен.

Говори се, че през 1999 година, след излизането от кризата и след приключването на войната с Кенет Дарт, в ЮКОС се провело секретно заседание. Говори се, че Ходорковски предлагал на най-тесния кръг свои съратници и акционери да направят компанията открита, прозрачна, отчитаща се по западните счетоводни норми и предлагаща за свободна продажба акциите си на борсата. Може това да не е било заседание, а просто да са се разхождали по пътеките на селището Ябълкова градина, нали всички били съседи. Говори се, че някои от акционерите казвали: „Какви ги приказваш, Миша, по-добре да не правим открита и прозрачна компания.“ Но Ходорковски настоял. А сега ми пише от затвора:

Питам Ина Ходорковска как живее в замрялото селище Ябълкова градина. Ина отговаря:

— Свикнах.

На две крачки е Жуковка. На две крачки няма нито едно свободно място на паркинга пред шопинг-мола „Жуковка-плаза“. Заети са всички места и в трите селски ресторанта, като непрекъснат поток се точат по Рубльовското шосе коли, а всяка от тях струва колкото хонорара на Чубайс за ненаписаната негова книга за приватизацията.

А Ябълкова градина тъне в мрак. Само в две къщи вечер светват прозорците. В къщата на Лебедев и в къщата на Ходорковски, който повярвал, че правилата на играта могат да се променят не изобщо и някога, а сега, веднага.