Плейбек

X

Хотелът „Каса дел Пониенте“ беше разположен на ръба на скалите, сред около четири хектара зелена трева и цветни лехи, с вътрешен двор откъм защитената от вятъра страна, в който имаше масички зад стъклена преграда, а един тунел от зеленина водеше през двора към входа. От едната страна беше барът, от другата кафенето, а в двата края на сградата имаше асфалтирани паркинги, отчасти скрити зад двуметров жив плет от цъфнали храсти. И на двата паркинга имаше коли. Явно не всички използуваха подземния гараж, макар че влажният солен въздух по тези места разяжда хромирания метал.

Паркирах колата близо до стръмната алея, която се спускаше към гаража. Океанът се плискаше някъде много наблизо, във въздуха се усещаха водните пръски, мирисът и соленият му вкус. Излязохме от колата и тръгнахме към гаража. Покрай стръмната входна алея минаваше тесен тротоар. Една табела на вратата предупреждаваше: „Намалете скоростта. Натиснете клаксона.“ Момичето се вкопчи в ръката ми и ме накара да спра.

— Аз ще вляза през фоайето. Прекалено съм уморена, за да се катеря по стълбите.

— Добре. Не е забранено. Кой номер е стаята ти?

— 1224. Ами ако ни пипнат тъкмо когато…

— Когато какво?

— Ти знаеш какво. Когато… когато го прехвърляме през балкона. Или го скриваме някъде другаде.

— Мен ще ме завържат върху някой мравуняк за назидание. А за теб не знам. Зависи какво друго ще ти припишат.

— Как можеш да ги приказваш такива на гладен стомах?

Тя се обърна и бързо се отдалечи. Тръгнах надолу към гаража. Стръмната алея извиваше, както във всички гаражи, и тогава видях остъклената кабинка на пазача с висяща от тавана гола крушка. След още няколко крачки забелязах, че е празна. Ослушах се да не би случайно някой да поправя нечия кола или да си мие ръцете на мивката, очаквах да чуя стъпки, подсвирване, какъвто и да е звук, който да ми подскаже къде се намира нощният пазач и какво прави. В един подземен гараж човек наистина може да долови и най-слабия шум. Но аз не чух нищо.

Продължих надолу, докато почти се изравних с кабинката. Оттам, като се понаведох, видях ниските стъпала, които водеха към площадката на асансьора в приземния етаж. На една врата пишеше „Към асансьора“. Беше остъклена и от другата й страна светеше, но не се виждаше нищо.

Направих още три крачки и замръзнах на място. Нощният пазач се бе вторачил право в мен. Седеше на задната седалка на един голям покрит пакард. Светлината падаше, върху лицето му и студено се отразяваше в очилата. Беше се отпуснал удобно в ъгъла. Стоях и чаках да помръдне. Беше сложил глава на облегалката. Устата му зееше отворена. Трябваше да разбера защо не помръдва. Може би се преструваше, че спи и чакаше да отмина. Тогава щеше да се втурне към телефона и да предупреди охраната.

После реших, че това е пълна глупост. Сигурно бе застъпил на смяна чак вечерта и едва ли помнеше лицата на всички гости на хотела. Тротоарът покрай входната алея продължаваше и в самия гараж. Наближаваше четири часът. След час-два щеше да се развидели. Никой хотелски донжуан не би посмял да се навърта наоколо по това време.

Отидох направо до пакарда и се взрях в лицето на пазача. Колата беше плътно затворена, всички прозорци бяха вдигнати догоре. Натиснах дръжката на вратата и се опитах да я отворя безшумно. Той си остана неподвижен. Беше негър с много светла кожа. Изглеждаше дълбоко заспал, чух го как хърка още преди да отворя вратата. И тогава право в лицето ме блъсна сладникавата воня на добре изсушена марихуана. Пазачът беше извън строя, той бродеше из долината на блаженството, където времето тече толкова бавно, че най-сетне спира напълно, където всичко е цвят и музика. И само след час-два щеше да остане без работа, дори ако имаше късмет ченгетата да не го пипнат и приберат на топло.

Затворих колата, прекосих гаража и стигнах до остъклената врата. Излязох на една пуста бетонна площадка с две голи асансьорни врати, а до тях — тежката врата на аварийното стълбище. Отворих я и поех нагоре. Вървях бавно. Дванайсет етажа плюс приземния — това са много стълби. Пътьом броях аварийните изходи, защото не бяха номерирани. Имаха тежки, масивни сиви врати като бетона на стъпалата. Изпотен и задъхан, отворих вратата към коридора на дванайсетия етаж. Промъкнах се крадешком до стая 1224 и натиснах дръжката. Беше заключено, но вратата се отвори почти мигновено, сякаш тя чакаше зад нея. Проснах се в едно кресло, докато си поема дъх. Стаята беше голяма и просторна, с френски прозорци към балкона. Някой бе спал на двойното легло или поне го бе разхвърлял, за да изглежда така. Разни дрехи бяха нахвърляни по столовете, дамски принадлежности — на тоалетката, багаж. За сам човек стаята сигурно струваше по двайсет долара на ден.

Тя пусна секрета.

— Добре ли мина?

— Пазачът се е натъпкал до козирката с наркотици. Кротък е като котенце.

Надигнах се от креслото и се упътих към балкона.

— Почакай! — рязко ме възпря тя. Обърнах се и я погледнах. — Няма смисъл — каза. — Никой не би могъл да направи такава нещо.

Спрях и зачаках.

— По-добре да извикам полицията — каза тя. — Каквото и да стане с мен.

— Великолепна идея! — рекох. — Как не се сетихме досега!

— Ти по-добре си върви. Няма нужда да се замесваш в тази история.

Не й отвърнах. Гледах я в очите. С мъка ги държеше отворени. Това беше или от забавения ефект на шока, или бе взела някакъв опиат. Не знаех кое точно.

— Глътнах две хапчета за сън — каза тя, като прочете мислите ми, — Просто не мога да понеса нищо повече тази нощ. Върви си. Моля те! Щом се събудя, ще се обадя да ми донесат закуска. А като дойде келнерът, все някак ще го накарам да излезе на балкона и да види каквото трябва. — Езикът й надебеляваше. Тя тръсна глава и силно разтърка слепоочията си. — Съжалявам за парите. Редно ще е да ми ги върнеш, нали?

Приближих се до нея.

— Защото ако не ти ги върна, ти ще им изпееш всичко.

— Ще се наложи — каза тя сънливо. — Какво друго мога да направя? Те ще ме принудят. А пък аз… аз съм прекалено уморена, за да продължавам да се боря.

Хванах я за ръката и я разтърсих. Главата й клатушкаше.

— Сигурна ли си, че си взела само две хапчета?

Тя премигна и отвори очи.

— Да, никога не вземам повече от две.

— Слушай тогава! Аз ще изляза да го погледна. После ще се прибера в „Ранчото“. Парите засега ще задържа. И пистолетът ти е у мен. Може би няма да се сетят да го търсят у мен, но… Събуди се! Слушай какво ти говоря! — Главата й отново клюмна. Тя я изправи рязко, очите й се разшириха, но гледаха унесено и бяха замъглени. — Слушай! Щом не могат да докажат, че е твой, трудно ще се сетят да го търсят у мен. Аз съм нает от един адвокат и моята задача е да те следя. Чековете и пистолетът ще бъдат предадени там, където трябва. А историята, която ти ще пробуташ на ченгетата, няма да струва и пукната пара. Само ще им помогне да те пратят на бесилката. Разбираш ли?

— Д-да — проточи тя. — И х-хич не ми пука!

— Ти ли казваш това? Просто си упоена от приспивателното.

Тя политна напред, аз я прихванах и почти я занесох до леглото. Буквално се свлече на него.

Изхлузих обувките й, хвърлих отгоре й едно одеяло и я завих. Заспа начаса. Дори започна да похърква. Влязох в банята, поогледах се, намерих шишенцето „Нембутал“ на полицата. Беше почти пълно. На него бяха отбелязани номерът на рецептата и кога е изпълнена. Датата беше отпреди месец, а аптеката в Балтимор. Изсипах жълтите капсули върху дланта си и ги преброих. Бяха четиридесет и седем и почти изпълваха шишенцето. Когато човек ги взема, за да се самоубие, обикновено ги изпива всичките, с изключение на онези, които неизбежно разпилява. Изсипах хапчетата обратно в шишенцето и го пуснах в джоба си.

Върнах се и пак я погледнах. В стаята беше студено. Включих радиатора, но не много силно. И най-сетне, след всичкото това мотаене, отворих вратата към балкона и излязох. Вън беше адски студено. Балконът беше около три на четири метра, с близо осемдесетсантиметрова стена отпред и нисък железен парапет. Човек можеше да скочи без особена трудност, но едва ли можеше да падне случайно. Имаше два шезлонга с алуминиеви рамки и с възглавнички и две подобни кресла. Междинната стена отляво бе наклонена навън, така както ми я беше описала тя. Реших, че дори алпинист не може да заобиколи издадената й част без специална екипировка. А стената отдясно се издигаше отвесно нагоре, по всяка вероятност до ръба на една от терасите на покрива.

На нито един от шезлонгите нямаше труп, нямаше го нито на пода, нито където и да било другаде. Огледах навсякъде за следи от кръв. Кръв нямаше. По балкона нямаше кръв. Отидох до външната стена. Никаква кръв. Не личеше нещо да е било прехвърлено през нея. Прилепих се до стената, като се държах за металния парапет, и се наведох колкото може напред. Проследих с поглед фасадната стена до земята. В основата й растяха храсти, до тях имаше тясна ивица трева, после настлана с каменни плочи пътека, пак ивица трева и най-накрая масивна ограда с много храсти покрай нея. Изчислих разстоянието. Не ми беше лесно от толкова високо, но трябва да имаше поне десетина метра. Отвъд оградата морските вълни се пенеха около полускрити под водата скали.

Лари Мичъл беше близо два сантиметра по-висок от мен, но тежеше към седем килограма по-малко, грубо пресметнато. Не се е раждал такъв юначага, който би могъл да прехвърли осемдесеткилограмов труп през този парапет и да го запрати достатъчно надалеч, че да падне в океана. Съществуваше възможност, съвсем незначителна възможност, този факт да не й е бил ясен от самото начало — възможност, не по-голяма от една десета от процента.

Влязох, затворих вратата, прекосих стаята и застанах до леглото. Тя все още спеше дълбоко. Все още похъркваше. Докоснах лицето й с опакото на ръката си. Беше изпотено. Тя се размърда и измърмори нещо. После въздъхна и понамести глава върху възглавницата. Дишането й не беше учестено, не беше изгубила усещанията си, не беше и кома, следователно дозата приспивателно бе нормална.

За едно поне ми беше казала истината и почти за нищо друго.

Намерих чантата й в горното чекмедже на тоалетката. Отзад имаше джоб, който се затваряше с цип. Сложих чековете в него и потърсих някаква допълнителна информация. Вътре имаше няколко шумолящи банкноти, разписание на влаковете от Санта Фе, калъфа, остатъка от влаковия билет и резервацията за първокласния вагон. Беше пътувала в купе Е на вагон 19 директно от Вашингтон за Сан Диего, Калифорния. Никакви писма, никакви доказателства за самоличността й. Те навярно бяха заключени в куфара. Основното отделение на чантата съдържаше всичко, което носи една жена: червило, пудра, портмоне, дребни монети, няколко ключа на халка с мъничко бронзово тигърче; пакет цигари, който изглеждаше почти пълен, но беше отворен; рекламен кибрит, от който липсваше само една клечка, три носни кърпички без инициали, пиличка за нокти, ножче за маникюр, някакъв молив за вежди, гребен в кожен калъф, обло шишенце с лак за нокти, миниатюрно тефтерче за адреси. Съсредоточих вниманието си върху него. Празно, още неизползувано. В чантата имаше и чифт слънчеви очила с блестящи рамки в калъф, химикалка, малък златен молив — това беше всичко. Оставих чантата на мястото и. Отидох до бюрото, за да взема лист хотелска хартия и плик.

С хотелската химикалка написах: „Скъпа Бети, много съжалявам, че не можах да си остана мъртъв. Ще ти обясня утре. Лари.“

Запечатах плика, написах отгоре мис Бети Мейфийлд и го пуснах там, където евентуално би попаднал, ако е бил пъхнат под вратата.

Излязох, затворих вратата след себе си и се запътих към аварийното стълбище, после си рекох на глас: „По дяволите!“ — и повиках асансьора. Не дойде. Натиснах продължително бутона. Най-сетне асансьорът пристигна и един млад сънен мексиканец отвори вратите и се прозя насреща ми, после се ухили извинително. Ухилих му се в отговор и не казах нищо.

На рецепцията срещу асансьорите нямаше никой. Мексиканецът се настани удобно в едно кресло и заспа отново, преди да съм направил и шест крачки. Всички спяха с изключение па Марлоу. Той работи денем и нощем и дори не получава бакшиши.

Върнах се в „Ранчо Дескансадо“, не видях жива душа, погледнах с копнеж леглото, стегнах си куфара, като на дъното скрих пистолета на Бети, сложих дванайсет долара в един плик и на излизане го пуснах в процепа на вратата за реценцията заедно с ключа от апартамента.

Отидох в Сан Диего, върнах взетата под наем кола и закусих в едно заведение точно срещу гарата. В седем и петнайсет се качих па мотриса с две вагончета, която пътуваше директно за Лос Анжелос и пристигна точно в десет часа.

Прибрах се с такси, избръснах се, взех душ, закусих още веднъж и прегледах сутрешния вестник. Наближаваше единайсет, когато се обадих в кантората па мистър Клайд Ъмпи, адвоката.

Отговори ми лично той. Навярно мис Върмилиа още не беше станала.

— На телефона е Марлоу. Обаждам се от къщи. Мога ли да намина към вас?

— Открихте ли я?

— Да. А вие обадихте ли се във Вашингтон?

— Къде е тя?

— Бих искал да ви го съобщя на четири очи. Обадихте ли се във Вашингтон?

— Държа първо да получа вашите сведения. Предстои ми много тежък ден. — Гласът му бе омекнал, лишен от чар.

— След половин час съм в кантората ви. — Бързо затворих телефона и се обадих в гаража, където бях оставих олдсмобила си.