Плейбек

XXIII

В крайна сметка се озовах отново в полицията. Капитан Алесандро си беше отишъл. Сержант Холзмайндър ме накара да подпиша показанията си.

— Щанга значи, а? Поели сте голям риск, господине. Той можеше да ви застреля пет пъти, докато вие замахнете с тая щанга.

— Аз не мисля така, сержанте. Блъснах го здравата с вратата. Пък и не замахнах както трябва. А може би не му е било наредено да ме убие. Не мисля, че е действувал по своя инициатива.

Продължихме още малко в същия дух и ме пуснаха да си вървя. Беше прекалено късно за каквото и да било, освен да си легне човек, прекалено късно за всякакви разговори. Но въпреки това аз отидох до телефонната служба, затворих се в една от двете хубави кабинки отвън и набрах номера на „Каса дел Пониенте“.

— Мис Мейфийлд, ако обичате. Мис Бети Мейфийлд. Стая 1224.

— Не мога да безпокоя гост на хотела по това време.

— Защо? Да не би да ви е счупена ръката? — Тази вечер никому не цепех басма. — Мислите ли, че щях да звъня, ако не беше спешно?

Телефонистът ме свърза и тя се обади със сънлив глас.

— Марлоу е на телефона. Големи неприятности. Аз ли да дойда при теб или ти ще дойдеш в „Ранчото“?

— Какво? Какви неприятности?

— Поне веднъж чуй какво ти казвам! Да те чакам ли на паркинга?

— Ще се облека. Само ми дай малко време. Отидох с колата до хотела. Пушех третата си цигара и вече ми се пиеше нещо силно, когато тя приближи с бързи и безшумни стъпки и се качи в колата.

— Не знам за какво е целият тоя театър… — започна тя, но аз я прекъснах:

— Ти ли не знаеш? Но тази нощ ще ми кажеш. И не ми се прави на възмутена. Тоя път няма да мине.

Потеглих рязко, прекосих бързо тихите улици, спуснах се надолу по хълма, влязох в „Ранчо Дескансадо“ и паркирах под дърветата. Тя слезе, без да каже дума, а аз отключих вратата и запалих лампата.

— Ще пиеш ли нещо?

— Може.

— Да не би пак да си се упоила?

— Тази вечер не, ако говориш за приспивателното. Излизахме с Кларк и пих доста шампанско. От него винаги ми се доспива.

Налях две чаши и й подадох едната. Седнах и отпуснах глава назад.

— Извинявай — казах. — Малко съм уморен, Веднъж на два-три дни все трябва и аз да поседна. Просто слабост, която упорито се мъча да преодолея, но вече не съм толкова млад. Мичъл е мъртъв.

Дъхът изсвистя в гърлото й, а ръката й затрепери. Може би пребледня. Не бях сигурен.

— Мъртъв? — прошепна тя. — Мъртъв?

— Хайде, хайде? Както е казал Линкълн, човек може да заблуди всички детективи от време на време, а някои детективи по всяко време, но не може…

— Стига! Млъкни веднага! За кой се мислиш, по дяволите?

— Просто съм някой, дето много упорито се мъчи да направи нещо, което ще ти бъде от полза. Някой, който е достатъчно опитен и достатъчно прозорлив, за да разбере, че си в безизходица. И който искаше да ти помогне да се измъкнеш от това положение, по не получи никакво съдействие от твоя страна.

— Мичъл е мъртъв — изшептя момичето. — Не исках да те обидя. Къде е той?

— Намерили са колата му изоставена на едно място, което ти едва ли знаеш. На трийсетина километра от брега на океана, на някакъв черен път. В един каньон, наречен „Лос Пеняскитос“, съвсем пусто място. Не е имало нищо в колата, никакви куфари. Просто празна кола, паркирана край един път, по който едва ли ще мине някой.

Тя погледна надолу към чашата си и отпи голяма глътка.

— Ти каза, че той бил мъртъв.

— Сякаш беше преди седмици, но всъщност само преди няколко часа ти дойде тук и ми предложи великолепието на Рио, за да изхвърля група му.

— Но там нямаше… всъщност сигурно просто съм сънувала.

— Госпожице, ти дойде тук в три часа сутринта, изплашена до смърт. Описа ми подробно къде точно се намира трупът и как лежи в шезлонга на твоето балконче. И аз тръгнах с теб, изкачих се по аварийното стълбище, като пуснах в действие безкрайната предпазливост, с която се славят хората от моята професия. И какво да видя — Мичъл го няма никакъв, а ти си спинкаш в леглото, гушнала приспивателното си хапченце.

— Продължавай с тоя театър — озъби ми се тя. — Знам колко много ти харесва. А защо ти не се гушна до мен? Тогава нямаше да ми трябва приспивателно… може би.

— Всяко нещо по реда си, ако не възразяваш. А първото нещо е, че когато дойде тук, ти казваше истината. Мичъл наистина е лежал мъртъв на твоя балкон. Но докато ти беше тук и ме баламосваше, някой е изнесъл трупа му. Някой го е свалил до колата, после е стегнал куфарите му и е свалил и тях. За всичко това е трябвало време. Трябвало е и нещо друго. Достатъчно сериозна причина. Питам — кон би направил такова нещо просто за да ти спести дребното неудобство да съобщиш на полицията за трупа на твоя балкон?

— О, стига вече! — Тя допи чашата си и я остави настрани. — Уморих се. Имаш ли нещо против да легна на леглото ти?

— Нямам, ако се съблечеш.

— Добре, ще се съблека. За това беше цялата работа, нали?

— Това легло може и да не ти хареса. Тая нощ на него беше пребит от бой Гобъл — преби го един наемен убиец, някой си Ричард Харвест. Направо го беше смлял. Спомняш си Гобъл, нали? Онзи дебелия с малката тъмна кола, дето ни следеше тогава на хълма.

— Не познавам никакъв Гобъл. Не познавам и никакъв Ричард Харвест. Ти откъде знаеш всичко това? И защо са били тук… в твоята стая?

— Убиецът причакваше мен. Като чух за колата на Мичъл и ме обзе някакво предчувствие. Дори разни генерали и други важни личности понякога имат предчувствия, защо да нямам и аз. Важното е да знаеш кога да вярваш на предчувствия. Тази вечер — или по-точно снощи — аз имах късмет. Повярвах на предчувствието си. Той имаше пистолет, но аз носех щанга.

— Ах, какъв едър, силен и непобедим мъж! — язвително рече тя. — Леглото ми харесва. Сега ли да се съблека или после?

Отидох при нея, дръпнах я рязко, изправих я на крака и я разтърсих.

— Стига с тия глупости, Бети! Ако пожелая твоето красиво бяло тяло, то няма да бъде, докато си моя клиентка. Искам да знам от какво се плашиш. Как, по дяволите, мога да направя каквото и да било, като не знам нищо? Само ти можеш да ми кажеш.

Тя се разхлипа в прегръдките ми.

Жените са толкова беззащитни и с тази своя беззащитност вършат чудеса.

Притиснах я към себе си.

— Поплачи си, Бети, похлипай си. Продължавай, аз съм търпелив. Ако не бях,… о, по дяволите, ако не бях…

Не можах да продължа по-нататък. Тя ме притискаше силно и трепереше. Вдигна лице, придърпа главата ми надолу, докато долепих устни до нейните.

— Имаш ли си някоя друга? — нежно попита тя и дъхът й се сля с моя.

— Имал съм.

— Но някоя по-различна от останалите?

— Да, веднъж, всичко трая много кратко. Но това беше отдавна.

— Вземи ме! Аз съм твоя… твоя съм. Вземи ме!