Плейбек

IX

Събуди ме някакво почукване. Много тихо, но и много настойчиво. Имах усещането, че продължава от доста време и че бавно и неусетно е проникнало в съня ми. Обърнах се в леглото и се заслушах. Някой натисна дръжката на вратата, а после отново взе да чука. Погледнах часовника си. Слабо фосфоресциращите стрелки показваха, че минава три часът. Станах, отидох до куфара и посегнах да извадя пистолета. Приближих се до вратата и я открехнах.

Отвън стоеше тъмна фигура с панталон. Носеше и яке. И тъмна кърпа на главата. Беше жена.

— Какво искате?

— Пусни ме да вляза! Бързо! И не светвай лампата.

И така, беше Бети Мейфийлд. Отворих широко вратата, тя се шмугна вътре като лек повей на вятъра и аз затворих. Посегнах да взема хавлията си и набързо я навлякох.

— Има ли някой друг навън? — попитах. — Съседният апартамент е празен.

— Не, сама съм.

Тя се облегна на стената. Дишаше учестено. Изрових джобното фенерче от джоба на сакото си, обходих стаята със слабия лъч и намерих ключа на стенната печка. Осветих лицето на Бети. Тя премигна и закри очите си с ръка. Насочих светлината към пода, после — бавно към прозорците, затворих ги и двата и спуснах щорите. Върнах се и запалих лампата.

Тя изпъшка, по не каза нищо. Стоеше, облегната на стената. Изглеждаше така, сякаш имаше нужда да пийне нещо по-силничко. Отидох в кухнята, налях в една чаша малко уиски и й го занесох. Тя махна с ръка, но после промени решението си, грабна чашата и я пресуши на един дъх.

Седнах и запалих цигара — съвсем машинална реакция, която толкова дразни, когато я видиш у друг. Просто си седях, гледах и чаках.

Очите ни се срещнаха над огромна пуста бездна. След малко бавно пъхна ръка във външния джоб на якето си и измъкна оттам пистолета.

— О, не! — изпъшках. — Нека не започваме отново!

Тя погледна надолу към пистолета. Долната й устна трепереше. Не се целеше в нищо. Отлепи с усилие гръб от стената и прекоси стаята, за да остави пистолета до лакътя ми.

— Познавам го — казах. — Старо приятелче. Когато го видях за последен път, беше в ръката на Мичъл. Нещо да кажеш?

— Точно затова те зашеметих. Изплаших се да не би да те застреля.

— Това щеше да обърка всичките му планове, каквито и да бяха те.

— Да, но не бях сигурна. Извинявай. Съжалявам, че те ударих.

— Все пак благодаря ти за леда — казах.

— Няма ли да погледнеш пистолета?

— Виждал съм го.

— Дойдох пеш чак от „Каса дел Пониенте“. Сега съм отседнала там. От… днес следобед.

— Знам. Взе такси до гарата в Дел Мар, за да хванеш вечерния влак, но Мичъл те пресрещна и те докара обратно. Вечеряхте заедно, танцувахте и нещо се поспречкахте. Един мъж на име Кларк Брандън те закара обратно в хотела със своя открит спортен кадилак.

Тя ме гледаше втренчено.

— Не те забелязах — рече най-сетне, по мислите и явно бяха другаде.

— Седях в бара. Докато танцувахте с Мичъл, ти беше твърде заета да изядеш един плесник и да му обясниш, че ако пак се мерне насам, трябва да носи жилетка против куршуми. А когато седна при Брандън, беше с гръб към мен. Тръгнах си преди вас и ви изчаках навън.

— Започвам да си мисля, че ти наистина си детектив — рече тихо тя. Погледът й отново се спря върху пистолета. — Той така и не ми го върна Но, разбира се, не бих могла да го докажа.

— Това означава ли, че ти се налага да го доказваш?

— Може би ще ми е от помощ. Но навярно няма да е достатъчно. Особено когато разберат коя съм. Сигурно се досещаш за какво говоря.

— Седни и стига си скърцала със зъби.

Тя пристъпи към едно кресло, седна върху страничната облегалка и се вторачи в пода.

— Знам, че има какво да се научи за теб — казах. — Защото Мичъл вече го е научил. Значи и аз бих могъл, ако се опитам. Всеки, който знае, че има нещо около теб, може да разбере какво е то. Засега обаче не знам нищо конкретно. Наеха ме само да те следя и да им съобщавам къде се намираш.

Тя ме стрелна с очи.

— Ти така и направи, нали?

— Обадих се — рекох след кратко мълчание, — за да кажа, че съм изгубил следите ти. Споменах, че съм в Сан Диего. Но това той можеше да разбере и от телефонистката.

— Изгубил си ги — повтори тя сухо. — Тоя трябва да има много високо мнение за теб, който и да е той. — И прехапа устната си. — Извинявай. Не исках да кажа това. Просто се мъча да взема едно решение.

— Няма защо да бързаш. Сега е само три и двайсет след полунощ.

— Подиграваш ми се.

Погледнах към печката на стената. Не изглеждаше да е прегряла, но въздухът в стаята се бе постоплил. Реших, че ми се пие нещо. Отидох в кухнята и си налях едно. Гаврътнах го наведнъж, налях си още едно и се върнах.

Тя държеше в ръка един малък калъф от изкуствена кожа. Посочи ми го и каза:

— Тук имам пет хилядарки, в пътнически, чекове на „Америкън Експрес“. Ти какво би направил за пет бона, а, Марлоу?

Отпих глътка уиски. Прецених отговора си с дълбокомислен вид.

— Ако приемем, че не съм разточителен, с тях ще си купя финансово спокойствие за няколко месеца. Но само в случай че реша да се продавам.

Тя почукваше с калъфа по облегалката на креслото. Виждах как другата й ръка направо ще изтръгне капачката на коляното.

— Ще се продадеш, и още как! — сряза ме тя. — А това ще бъде само предплата. Аз купувам на едро. Имам повече пари, отколкото ти някога си и сънувал. Покойният ми съпруг беше толкова богат, че направо да ти стане жал. От него измъкнах кръгло половин милион долара.

Изобрази скептична подигравателна усмивчица върху лицето си и ми предостави достатъчно време да свикна с нея.

— Да разбирам ли, че няма да ми се наложи да убивам някого?

— Няма да ти се наложи да убиваш никого.

— Не ми харесва начинът, по който го казваш.

Хвърлих поглед към пистолета, който още не бях докоснал. Тя бе дошла пеш от хотела посред нощ, само и само да ми го донесе. Не беше нужно да го докосвам. Гледах го вторачено. Наведох се и го помирисах. Все още нямаше нужда да го докосвам, но знаех, че ще се стигне и дотам.

— У кого е куршумът? — попитах. Студът в стаята бе проникнал в кръвта ми. Във вените ми сякаш течеше ледена вода.

— Защо „куршумът“? Как позна, че е само един?

Едва тогава взех пистолета. Извадих пълнителя, погледнах го и го поставих обратно. Той изщрака и се плъзна на мястото си.

— Е, може да са били и два — казах. — Вътре има шест патрона. А пистолетът е със седем. Един може да се избута в патронника и после да се добави още един в пълнителя. А би могла да ги изстреляш всичките и после да заредиш отново.

— Защо си губим времето в празни приказки? — бавно изрече тя. — Сякаш не искаме да си кажем истината в очите.

— Добре тогава. Къде е той?

— В един шезлонг на балкона на моята стая. Всички стаи от тази страна на хотела имат балкони. Балконите са от бетон, а страничните им стени, които ги отделят един от друг, са наклонени навън. Мисля, че един катерач или опитен алпинист може да се прехвърли през страничната стена, но не и с товар на гърба си. Аз съм на дванайсетия етаж. Отгоре няма нищо друго освен служебни помещения. — Замълча и се намръщи, после махна някак безпомощно с ръката, с която стискаше капачката на коляното си. — Това ще прозвучи банално — продължи тя, — но той би могъл да излезе на балкона само през моята стая. А аз не съм го пускала вътре.

— Но си сигурна, че е мъртъв, така ли?

— Съвсем сигурна. Съвсем мъртъв. Вкочанен. Не знам кога се е случило. Не чух никакъв звук. Вярно, че нещо ме разбуди. Но не приличаше на шум от изстрел. Както и да е, той вече беше изстинал. Така и не знам от какво се събудих. Но не станах веднага. Просто си лежах и си мислех. Не заспах отново, така че след малко светнах лампата, станах, поразтъпках се и запалих цигара. Тогава забелязах, че мъглата се е разнесла и грее, луна. Не долу на земята, а горе, на пода в стаята ми. Когато излязох на балкона, наоколо все още се стелеше мъгла. Беше адски студено. Звездите изглеждаха огромни. Постоях там доста време и едва тогава го забелязах. Сигурно и това ти звучи твърде банално или пък твърде невероятно. Не мога да си представя, че полицията ще го приеме на сериозно — дори само в първия миг. А после… Е, това е: аз нямам никакъв шанс, освен ако някой не ми помогне.

Станах, гаврътпах останалото в чашата ми уиски и отидох при нея.

— Позволи ми да ти кажа две-три нещица. Първо, ти не реагираш нормално на случилото се. Не си чак безчувствена, но изглеждащ прекалено хладнокръвна. Няма паника, няма истерия, нищо. Ти си фаталистка. Второ, вчера следобед чух целия ви разговор с Мичъл. Отвинтих тези нагреватели тук — посочих към електрическата печка в стената — и долепих една лекарска слушалка до металната плоскост. Мичъл ти излезе с номера, че знае коя си и че ако този факт бъде публикуван някъде, пак ще трябва да си сменяш името и да бягаш в друга посока. Ти каза, че си най-щастливата жена на света, защото си жива. Ето че сега на твоя балкон лежи мъртъв човек, застрелян с твоя пистолет, и този човек, разбира се, е Мичъл, нали?

Тя кимна.

— Позна. Лари е.

— И твърдиш, че не си го убила ти. И че ченгетата едва ли ще ти повярват, дори само в началото. А след това никой няма и да те пита. Подозирам, че не ти е за пръв път да се разправяш с тях.

Погледът й все още бе прикован в мен. Бавно се изправи на крака. Лицата ни бяха една до друго, гледахме се втренчено, но нищо повече.

— Половин милион долара са много пари, Марлоу. Ти не си чак толкова непристъпен. На света има толкова много места, където бихме могли да си живеем чудесно двамата. Например в някое апартаментче в онези високи къщи на океанския бряг в Рио. Не знам колко ще продължи идилията, но винаги можем да се разберем, не мислиш ли?

— Как се превъплъщаваш само! — казах. — Ето че започна и да ми се слагаш. А когато те видях за пръв път, ти беше скромна и благовъзпитана млада дама. И никак не ти беше приятно да ти досаждат разни красавци като Мичъл. След това си купи пакет цигари и запуши едва ли не с отвращение. После, когато вече се бе настанила тук, му позволи и да те прегърне. А пред мен си раздра блузата до кръста — ха-ха-ха!, — цинична като разглезена държанка, чийто ухажор я е зарязал. И на мен ми позволи да те прегърна, след това ме фрасна по темето с бутилката от уиски. А сега ми обещаваш сладък живот в Рио. Кой от всичките ти образи ще виждам, положил глава на възглавницата до мен, когато се събуждам сутрин?

— Пет хилядарки само като предплата. И още много след това. А ченгетата няма да ти дадат и пет клечки за зъби. Ако промениш мнението си, имаш телефон.

— И какво трябва да направя за петте бона?

Тя въздъхна много бавно, сякаш опасността бе отминала.

— Хотелът се намира почти на ръба на скалата. Долу в основата му има само една тясна пътечка, много тясна. А точно под скалите е морето. Приливът вече е започнал. Моят балкон се пада точно отгоре.

Кимнах с разбиране.

— Има ли аварийно стълбище?

— Започва от гаража. Точно до площадката пред асансьора в сутерена, а това е на две-три стъпала от пода на самия гараж. Но изкачването ще е дълго и трудно.

— За пет бона ще го изкача и във водолазен костюм. Ти през фоайето ли излезе?

— През аварийното стълбище. В гаража има нощен пазач, но той спеше в една от колите.

— Каза, че Мичъл лежи проснат в един шезлонг. А има ли много кръв?

Тя трепна.

— Н-не забелязах. Сигурно има.

— Не забеляза ли? Нали уж си се приближила достатъчно, за да разбереш, че се е вкочанил? Къде е прострелян?

— Изобщо не видях. Сигурно раната е била някъде отзад.

— А пистолетът къде се намираше?

— Лежеше долу. Точно до ръката му.

— Коя ръка?

Очите й се разшириха.

— Има ли някакво значение? Не знам. Той просто лежеше, проснат в шезлонга, главата му висеше отпусната на една страна, а краката му на друга. Трябва ли да продължаваме да говорим все за това?

— Добре тогава — казах. — Не знам нищо за приливите и отливите по тия места. Може водата да го изхвърли на брега още утре, а може и да не изплува цели две седмици. При положение, разбира се, че успеем да се отървем от трупа. Ако мине достатъчно дълго време, може и да не разберат, че е бил застрелян. А има и известна вероятност никога да не го открият. Не е много голяма, но все пак я има. Тия води гъмжат от баракуда и други риби.

— Ти направо се престара да представиш всичко толкова отвратително! — каза тя.

— Беше ми даден много добър тон. Премислях и възможностите да се е самоубил. В такъв случай ще трябва да оставим пистолета на мястото му. Той беше левичар. Ето защо те попитах до коя ръка е бил пистолетът.

— О, да, наистина беше левичар. Прав си. Но не се е самоубил. Не и този самодоволен и самовлюбен господинчо.

— Казват, че понякога човек убива онова, което обича най-много. Защо това да не е самият той?

— Изключено! — отсече тя и приключи въпроса. — Ако много ни потръгне, те навярно ще помислят, че е паднал от балкона. Господ ми е свидетел, че беше пиян като свиня. А дотогава ще съм в Южна Америка. Паспортът ми е все още валиден.

— На какво име е паспортът ти?

Тя протегна ръка и ме погали с върха на пръстите си по бузата.

— Много скоро ще разбереш всичко за мен. Имай търпение. Ще ме опознаеш отблизо. Не можеш ли малко да почакаш?

— Аха! А сега ме запознай отблизо с тия твои чекове. Имаме още час-два, преди да съмне, и малко повече, докато се вдигне мъглата. Занимай се с чековете, а аз ще се облека.

Бръкнах в джоба на сакото си и й подадох химикалка. Тя седна близо до светлината и започна да подписва чековете. Беше прехапала върха на езика си. Пишеше бавно и съсредоточено. Името, което изписваше, беше Елизабет Мейфийлд.

Значи промяната на името е била замислена още преди да тръгне от Вашингтон.

Докато се обличах, се чудех дали наистина може да е толкова глупава, че да се надява точно аз да й помогна да се отърве от един труп.

Отнесох чашите в кухнята и пътьом прибрах пистолета. Пуснах люлеещата се врата да се затвори и пъхнах пистолета и пълнителя под скарата на готварската печка. Изплакнах чашите и ги избърсах. Върнах се в хола и набързо се облякох. Тя дори не ме погледна.

Продължаваше да изписва името си. Когато свърши, взех чековете и ги прегледах един по един, като сверявах подписите. Големите цифри не ми правеха впечатление. Пъхнах калъфа в джоба си, изгасих лампата и тръгнах към вратата. Отворих и тя застана до мен. Застана много близо до мен.

— Измъквай се — казах. — Ще те взема от шосето, чакай точно до края на оградата.

Тя се обърна с лице към мен и леко се наклони напред.

— Мога ли да разчитам на теб? — попита тихо.

— До известна степен.

— Поне си честен. Ами ако не успеем? Ако някой е чул изстрела и е съобщил, ако са намерили трупа, ако стаята вече гъмжи от полицаи?

Стоях, приковал поглед в лицето й, и не отговарях.

— Да отгатна ли какво ще стане? — каза тя много тихо и много бавно. — Ти тутакси ще ме продадеш. И няма да получиш никакви пет хиляди долара. Тези чекове ще се превърнат в стари вестници. Няма да посмееш да осребриш и един от тях.

Пак не й отговорих.

— Кучи син. — Не повиши глас дори с половин тон. — Защо ли изобщо дойдох при теб?

Хванах лицето й с две ръце и я целунах по устните. Тя се отдръпна.

— Не за това — каза. — Съвсем не за това. И още една малка подробност. Много малка и незначителна, знам. На доста съм се научила. Имах опитни учители. Дълги мъчителни уроци, и то не един и два. Чиста случайност е, но наистина не съм го убила аз.

— Може би ти вярвам.

— Не се насилвай — каза тя. — Никой друг няма да повярва.

Обърна се, леко прекоси верандата, слезе по стьлбите и се шмугна между дърветата. След десетина метра се скри в мъглата.

Заключих, качих се в колата и поех по смълчаната алея покрай затвореното бунгало, където беше рецепцията, с мъждивата светлинка над звънеца. Всичко наоколо спеше дълбок сън, но по-надолу в каньона отекваше боботене на тежкотоварни камиони, превозващи строителни материали и петрол, и на големи закрити камиони със или без ремаркета, натоварени с абсолютно всичко, което е нужно на един град, за да живее. Фаровете светеха в мъглата и камионите пълзяха бавно и тежко нагоре па хълма.

На петдесетина метра след входа тя изскочи от сенките в края на оградата и се качи в колата. Включих фаровете. Някъде далеч в океана стенеше сирена, предупреждаваща корабите в мъглата. А горе в прояснилото се небе с вой, свистене и грохот прелетя ескадрила реактивни самолети откъм Норт Айланд и изчезна, преди да успея да извадя запалката си и да запаля цигара.

Тя седеше неподвижно до мен, гледаше право пред себе си и не обелваше дума. Не виждаше нито мъглата, нито задницата на камиона пред нас. Нищо не виждаше. Просто седеше там, застинала в това положение, окаменяла от отчаяние, като осъден на смърт на път към бесилката.

Или грешах, или по-изкусна артистка не бях срещал от доста дълго време.