Плейбек

XXVI

Дадох й достатъчно време да прекоси фоайето и да се качи в стаята си, после сам влязох в хотела и поисках да ме свържат по вътрешния телефон с Кларк Брандън. Джавонен мина покрай мен и ме изгледа сурово, но не каза нищо.

Отговори ми мъжки глас. Нямаше съмнение, че е той.

— Мистър Брандън, вие не ме познавате, въпреки че онзи ден сутринта се засякохме в асансьора. Казвам се Филип Марлоу. Аз съм частен детектив от Лос Анжелос и приятел на мис Мейфийлд. Бих искал да поговоря с вас, ако ми отделите малко време.

— Май съм чувал нещичко за вас, Марлоу. Но сега тъкмо излизам. Какво ще кажете да пийнем нещо заедно тази вечер към шест?

— Трябва да се връщам в Лос Анжелос, мистър Брандън. Няма да ви задържам дълго.

— Добре тогава — неохотно се съгласи той. Качете се при мен.

Отвори ми вратата — висок едър мускулест мъж в отлична форма, нито суров, нито мекушав. Не ми подаде ръка. Отдръпна се встрани и аз влязох.

— Сам ли сте, мистър Брандън?

— Да. Защо?

— Не бих искал никой друг да чуе това, което ще ви кажа.

— Тогава казвайте го и да свършваме.

Той седна в едно кресло и вдигна краката си на дивана. Щракна златна запалка и я поднесе към цигара със златна лентичка. Голяма работа!

— Тук ме изпрати един адвокат от Лос Анжелос, трябваше да проследя мис Мейфийлд, да разбера къде отива и после да му съобщя. Не знаех защо иска това, а адвокатът каза, че и той не знаел, но действува по молба на известна адвокатска кантора от Вашингтон.

— Добре, проследихте я. И какво?

— И тя се свърза с Лари Мичъл или той с нея, като започна да я изнудва.

— Не само нея — хладно рече Брандън. — Той беше специалист по тази част.

— Но вече не е, нали?

Той впери в мен студен, празен поглед.

— Какво означава това?

— Че сега той не е нищо. Просто вече не е между живите.

— Чух, че напуснал хотела и заминал със собствената си кола. Какво общо имам тук аз?

— Не ме попитахте откъде знам, че вече не е между живите.

— Вижте какво, Марлоу. — Той тръсна пепелта от цигарата си с презрителен жест. — А може би пет изри не давам за това. Или говорете за нещо, което ме интересува лично, или се махайте.

— Тук се замесих — ако това е точната дума — и в една история с някой си Гобъл, който твърдеше, че е частен детектив от Канзас Сити и имаше визитна картичка, която може би потвърждаваше думите му. Тоя Гобъл ми досаждаше предостатъчно. Непрекъснато ходеше по петите ми. Непрекъснато говореше за Мичъл. Не можех да разбера какво иска. И един ден вие получихте на рецепцията някакво анонимно писмо. Наблюдавах ви как го четяхте и препрочитахте. Попитахте служителя кой го е оставил. Той не знаеше. Вие дори извадихте празния плик от кошчето. И когато влязохте в асансьора, не изглеждахте особено зарадван.

Брандън вече не беше чак толкова спокоен. Тонът му стана по-рязък.

— Някой ден може да си наврете носа там, където не трябва, господин Частен детектив. Идвало ли ви е наум?

— Задавате глупави въпроси. А как иначе ще си изкарвам прехраната?

— Я по-добре се омитай оттук, докато все още се държиш на краката си!

Аз се изсмях и това наистина го жегна. Той скочи на крака и се засили към мен.

— Виж какво, момчето ми! Аз не съм кой да е. И няма да позволя да ме разиграват разни дребни ченгета като теб. Вън!

— Значи не искате да чуете останалото, така ли!

— Казах — вън!

Аз станах.

— Съжалявам. Исках да уредим това на четири очи. Не оставайте с впечатление, че се опитвам да ви изнудя, както направи Гобъл. Просто не е в моя стил. Но ако ме изхвърлите, без да ме изслушате, ще се наложи да отида при капитан Алесандро. Той ще ме изслуша.

Брандън ме изгледа свирепо. После върху лицето му се появи много странна усмивчица.

— Ще те изслуша значи! И какво ще стане? Само да вдигна телефона, и ще му изстине местенцето.

— А, не! На капитан Алесандро тия не минават. Той не е вчерашен. Тая сутрин хич не се поцеремони с Хенри Къмбърланд. А Хенри Къмбърланд не е свикнал, да се отнасят с него по такъв начин, където и да било и когато и да било. Алесандро направо го навря в миша дупка с няколко презрителни приказки. Въобразявате си, че можете да го пречупите. Едва ли те доживеете това.

— Брей! — каза той, все така ухилен. — Навремето познавах доста типове като теб. Толкова отдавна живея тук, трябва да съм забравил, че още се въдят такива. Добре тогава, слушам те.

Върна се до креслото си, взе от табакерата втора цигара с позлатена лентичка и я запали.

— Ще запалиш ли?

— Не, благодаря. Тоя младок, Ричард Харвест, мисля, че там ти беше грешката. Не го биваше за тая работа.

— Никак не го биваше. Марлоу. Никак! Един долнопробен садист и нищо повече. Така става, когато човек излезе от играта — губи реална представа. Можеше да изкара акъла па Гобъл, без дори с пръст да го бутне. А той да вземе да го изтика в твоята стая — смешна работа! Аматьорска работа! Виж го на какво прилича сега. За нищо не става. Моливи ли ще продава, що ли? Ще пиеш ли нещо?

— Не сме чак в такива приятелски отношения, Брандън. Позволи ми да довърша. Посред нощ — същата нощ, когато аз следях Бети Мейфийлд а ти изгони Мичъл от „Кристалната зала“ и, бих добавил, го направи много изискано, — тя дойде при мен в „Ранчо Дескансадо“. Предполагам, че и то е твоя собственост. Каза, че Мичъл бил мъртъв, проснат в един шезлонг на нейния балкон. Обещаваше ми какво ли не, само и само да направя нещо. Дойдох тук с нея, но на балкона нямаше труп. На следващата сутрин нощният пазач на гаража ми каза, че Мичъл заминал някъде със собствената си кола и с девет куфара. Бил си платил сметката, а също и предплатил за една седмица, та да му запазят стаята. Същия този ден намериха колата му изоставена в каньона „Лос Пеняскитос“. Нито куфари, нито следа от Мичъл!

Брандън ме гледаше втренчено, но не обели дума.

— Защо Бети Мейфийлд се страхуваше да ми каже от какво се страхува? Защото е била осъдена за убийство в Уестфийлд, Северна Каролина, и после присъдата била анулирана от съдията, който имал такова право в този щат и се възползувал от него. Но Хенри Къмбърланд, бащата на съпруга, в чието убийство била обвинена тя, се зарекъл да я преследва навсякъде и да не я остави на мира. И ето че тя вижда на балкона си труп. Полицията ще разследва случая и цялата й история ще излезе наяве. Тя е изплашена. Мисли си, че едва ли два пъти ще има такъв късмет. Нали все пак съдебните заседатели са я признали за виновна!

Брандън каза спокойно:

— Той си счупи врата. Падна през страничния парапет на моята тераса. Не е възможно тя да му е счупила врата. Ела с мен. Ще ти покажа.

Излязохме на широката слънчева тераса. Брандън отиде до страничния парапет, а аз се наведох да погледна надолу и какво да видя? Един шезлонг на балкона на Бети Мейфийлд.

— Парапетът не е много висок — казах. — Не е достатъчно висок, за да е безопасен.

— Точно така — спокойно се съгласи Брандън. — А сега си представи, че е застанал ето тук. — Той се обърна с гръб, а парапетът стигаше горе-долу до средата на бедрата му. — Да предположим, че той се е опитал да прилъже Бети да приближи достатъчно, за да я сграбчи в прегръдките си, но тя го отблъснала, той политнал назад и паднал. По една чиста случайност паднал точно така, че си счупил врата. По същия начин е умрял и съпругът й. Виновно ли е момичето, че изпаднало в паника?

— Не съм сигурен дали някой е виновен. Дори теб не обвинявам.

Той се отдалечи от стената, впери поглед в океана и замълча. След малко се обърна.

— В нищо не те обвинявам — продължих аз — освен в едно: че си успял да се отървеш от трупа на Мичъл.

— А как, по дяволите, съм го направил?

— Освен всичко останало, ти си и рибар. Хващам се на бас, че точно тук, в тоя апартамент, държиш дълго и здраво найлоново въже. Ти си як мъж. Спокойно би могъл да скочиш на балкона на Бети и да прекараш въжето под мишниците на Мичъл, достатъчно си силен, за да го спуснеш на земята зад храсталаците. Тогава, след като вече си взел ключовете от джоба му, би могъл да се качиш в неговата стая, да стегнеш багажа му и да го свалиш в гаража или с асансьора, или по стълбите. Трябвало е да се връщаш три пъти. Но за човек като теб не е много. После си изкарал колата му от гаража. Сигурно си знаел, че нощният пазач е наркоман и ще си държи устата затворена, ако разбере, че ти е известно. Това е станало в малките часове. Естествено пазачът ме излъга за времето. Закарал си колата колкото може по-близо до трупа на Мичъл, натоварил си го и си го откарал в каньона.

Брандън се изсмя подигравателно.

— Добре, ето ме в каньона „Лос Пеняскитос“ с кола, труп и девет куфара. Как ще се измъкна оттам?

— С хеликоптер.

— А кой ще го пилотира?

— Ти. Засега полицията не се занимава с хеликоптери, но скоро ще се заеме и с тях; стават все повече. Могъл си предварително да уредиш да ти докарат хеликоптер, да има някой, който да върне пилота обратно. Човек с твоето положение може всичко, Брандън.

— А след това?

— След това си натоварил трупа на Мичъл и куфарите му в хеликоптера, закръжил си ниско над водата, изхвърлил си трупа и куфарите и си върнал хеликоптера там, откъдето е излетял. Чиста работа, отлично организирана!

Брандън се изсмя грубо — прекалено грубо. Смехът му прозвуча пресилено.

— Хм! Помисли още веднъж, Брандън. Ти си го направил, защото така си искал. Но си забравил за Гобъл. Гобъл беше от Канзас Сити. Ти май също си оттам.

— И какво от това?

— Нищо. Кръгът се затваря. Но Гобъл не беше дошъл тук само за да се поразходи. И не търсеше Мичъл, освен ако вече не са се познавали и не са се разбрали, че държат в ръцете си златна мина. Ти си бил златната мина. Но Мичъл умря и Гобъл се опита да свърши цялата работа сам, обаче беше като мишка срещу лъв. Какво искаш — да се наложи да обясняваш по кой начин Мичъл е паднал от твоя балкон ли? Да започнат да се ровят в миналото ти? Какво по-очевидно за полицията от това, че ти си хвърлил Мичъл оттам? И дори да не могат да го докажат, какво ще представляваш оттук нататък ти в Есмералда?

Той отиде с бавни крачки до отсрещния край на терасата и се върна. Застана пред мен с напълно безизразно лице.

— Можех да наредя да те убият, Марлоу. Но не знам защо, през годините, откакто живея тук, съм се променил. Така че ти добре ме подреди. Нямам как да се защитя, остава ми да те очистя. Мичъл беше от най-долните типове — той шантажираше жени. Ти може и да си прав във всичко, но аз няма да съжалявам. И има възможност, повярвай ми, просто една възможност и аз да съм си падал по Бети Мейфийлд. Не очаквам да ми повярваш, но все пак е възможно. Дай да се спазарим. Колко?

— Колко за какво?

— За това, че няма да кажеш на ченгетата.

— Вече ти казах колко. Нищо. Просто исках да разбера какво се е случило. Нали бях приблизително прав?

— Напълно прав, Марлоу! Дявол да го вземе, съвсем прав! Все още могат да ме пипнат за това.

— Могат. Е, вече ще те избавя от присъствието си. Както ти казах, връщам се в Лос Анжелос. Някой може да ми предложи някоя нищожна работа. И аз трябва да живея. А може би не трябва, а?

— Няма ли да ми подадеш ръка?

— Не. Ти нае убиец. И си извън категорията на хората, с които се ръкувам. Днес можеше и да съм мъртъз, ако не беше предчувствието ми.

— Не съм го карал да убива когото и да било.

— Но все пак ти го нае. Довиждане.