Плейбек

XXII

Той идва като внезапен вик в нощта, но звук не се чува. Почти винаги идва в късна доба, защото часовете на нощта са часове на опасност. Но мен ме е спохождал и посред бял ден — този странен миг на просветление, когато човек изведнъж разбира, че знае нещо, което няма откъде да знае. Освен ако то не е резултат от натрупаните години и преживените изпитания, а в моя случай — от непоклатимата увереност, че е дошъл „мигът на истината“, както го наричат тореадорите.

Нямаше друга причина, каквато и да било друга разумна причина. Но аз спрях срещу входа на „Ранчо Дескансадо“, угасих фаровете и двигателя, спуснах се петдесетина метра надолу по инерция и рязко дръпнах ръчната спирачка.

Отидох до бунгалото, в което бе рецепцията. Лампичката над звънеца светеше, но беше затворено. Часът беше едва десет и половина. Заобиколих бунгалото и тръгнах бавно сред дърветата. Натъкнах се на две паркирани коли. Едната беше взет под наем херц, незабележителен като монета и телефонен апарат, но аз се наведох и успях да видя номера му. Другата кола беше малката тъмна таратайка на Гобъл. Не много отдавна бе паркирана пред хотела. А ето че сега беше вече тук.

Прекосих горичката и застанах под прозореца на моята стая. Вътре беше тъмно, никакъв звук. Изкачих много бавно няколкото стъпала и долепих ухо до вратата. Отначало не чувах нищо. После долових сподавено ридание — на мъж, не на жена. Някой тихо се изкикоти. Последва, както ми се стори, силен удар. След това настъпи тишина.

Слязох обратно по стълбите, прекосих горичката и се върнах при колата си. Отключих багажника и извадих оттам една щанга. Върнах се предпазливо, както и преди, дори още по-предпазливо. Отново се ослушах. Нито звук. Нищо. Само нощна тишина. Извадих джобното си фенерче и светнах за миг в прозореца, а после се отдръпнах от вратата. Няколко минути всичко беше спокойно. И после вратата се открехна.

Блъснах я силно с рамо и я отворих широко. Мъжът политна назад, после се разсмя. На светлината от фенерчето проблясна пистолетът му. Ударих го с щангата през китката. Той извика. Смазах и другата му китка. Чух как пистолетът изтропа на пода.

Посегнах назад и запалих лампата. Затворих с ритник вратата.

Той беше рижав, с бледо лице и безизразни очи. Лицето му се изкриви от болка, но очите му си оставаха все така безизразни. Болеше го и въпреки това ми се ежеше.

— Дните ти са преброени, мой човек! — каза той.

— А твоите вече свършиха. Не ми се плети в краката!

Той успя да се засмее.

— Краката ти са все още здрави — казах. — Хайде сгъни ги в коленете и лягай на пода, по очи — тоест ако мислиш, че все още ще ти трябват.

Той се опита да ме заплюе, но се задави. Смъкна се на колене с протегнати напред ръце. Застена. Изведнъж се просна на пода. Такива като него все се ежат, когато играят с белязани карти. А с други никога не играят.

Гобъл лежеше на леглото. Лицето му беше обезобразено от синини и рани. Носът му бе счупен. Беше в безсъзнание и дишаше така, сякаш се задушаваше.

И рижавият беше в несвяст, а пистолетът му лежеше на пода до него. Измъкнах колана му и го стегнах около глезените. После го преобърнах и пребърках джобовете му. Намерих портфейл с шестстотин и седемдесет долара, шофьорска книжка на името на Ричард Харвест и адрес на някакъв малък хотел в Сан Диего. Имаше също номерирани чекове от двайсетина банки, няколко кредитни карти, но не и разрешително за носене на оръжие.

Оставих го да лежи там и отидох на рецепцията. Натиснах продължително звънеца. След малко в тъмното приближи някаква фигура. Беше Джак, по халат и пижама. Все още държах щангата.

Той ме погледна стреснато.

— Случило ли се е нещо, мистър Марлоу?

— А, не. Само дето в стаята ми чакаше някакъв ненормален убиец. А друг лежи пребит в леглото ми. Иначе нищо не се е случило. Сигурно това е нещо обичайно при вас.

— Ще извикам полиция.

— Адски мило от твоя страна, Джак. Но ти сам виждаш — аз още съм жив. Знаеш ли какво трябва да направите с това място? Да го превърнете в санаториум за домашни животни.

Той отключи вратата и влезе. Когато го чух да се обажда в полицията, върнах се в стаята си. Рижавият беше куражлия. Бе успял да се надигне и да се подпре па стената. Очите му гледаха все така безизразно, а устата му беше разкривена в усмивка.

Приближих се до леглото. Гобъл бе отворил очи.

— Не успях — прошепна той. — Май не съм чак толкова добър, колкото си мислех. Изгубил съм си формата.

— Ей-сега ще дойде полицията. Как стана това?

— Сам си го докарах. Не се оплаквам. Тоя тук е наемен убиец. Аз имах късмет. Все още дишам. Принуди ме да докарам колата дотук. Преби ме, върза ме и после изчезна някъде.

— Някой трябва да го е проследил, Гобъл. До твоята кола има още една. Ако той я бе оставил пред хотела, как се е върнал да я вземе?

Гобъл бавно обърна глава и ме погледна.

— Мислех си, че ми сече пипето. Но излезе другояче. Искам само да се върна в Канзас Сити. Дребните риби не могат да надвият едрите… никога. Излиза, че ти ми спаси живота.

Пристигна полицията.

Първо двама полицаи с патрулната кола — приятни, сдържани, сериозни на вид момчета с неизменните безупречни униформи и с неизменните безизразни лица. А след тях и един едър як сержант, който се представи като сержант Холамайндър и каза, че е шеф на патрула. Погледна рижа вия и приближи до леглото.

— Извикайте линейка! — кратко нареди той през рамо.

Единият полицай излезе и отиде при колата. Сержантът се наведе над Гобъл.

— Нещо да кажете?

— Рижавият ме преби. Взе ми парите. Заплаши ме с пистолет в „Каса“. Принуди ме да го докарам дотук. И тогава ме преби от бой.

— Защо?.

Гобъл издаде нещо като въздишка и главата му се отпусна върху възглавницата. Или отново изпадна в безсъзнание, или се преструваше. Сержантът се изправи и се обърна към мен.

— Вие какво ще кажете?

— Нищо особено, сержанте. Вечеряхме заедно с онзи човек на леглото. Бяхме се виждали два-три пъти. Каза ми, че е частен детектив от Канзас Сити. Изобщо не знаех какво търси насам.

— А тоя тук? — Сержантът посочи неопределено към рижавия, който все още се хилеше — някаква неестествена епилептична гримаса.

— За пръв път го виждам. Нищо не знам за него, освен че ме чакаше тук с пистолет в ръка.

— Щайгата ваша ли е?

— Да, сержанте.

Другият полицай се върна в стаята и кимна на сержанта.

— Идва.

— Значи сте носили щанга — студено рече сержантът. — Защо?

— Да предположим, имал съм предчувствие.

— Да предположим, че не сте имали никакво предчувствие, а сте били сигурен? Знаете и много повече.

— Хайде по-добре да не твърдите, че лъжа, докато не разберете за какво става въпрос. И може би ще престанете да се перчите толкова само защото имате три нашивки. Да предположим и още нещо. Този тук може и да е смахнат, но все пак и двете му китки са счупени. А знаете ли какво значи това, сержанте? Никога вече няма да може да държи пистолет.

— Значи да предвидим обвинение за осакатяване.

— Щом вие казвате, сержанте.

Пристигна линейката. Първо изнесоха Гобъл, а след това лекарят постави временни шини на китките на рижавия. Отвързаха глезените му. Той ме погледна и се изсмя.

— Следващият път, приятел, ще измисля нещо по-оригинално. Но ти се представи добре. Наистина без грешка!

Той излезе. Вратите на линейката се затвориха с трясък и ревът на мотора постепенно заглъхна. Сержантът беше седнал и бе свалил шапката си. Тъкмо бършеше чело.

— Дайте да опитаме още веднъж — рече с равен глас той. — От самото начало. Все едно че не сме си разменяли остроти, а просто сме се мъчили да намерим обяснение. Става ли?

— Да, сержанте. Става. Благодаря за предоставената ми възможност.