Плейбек

III

Опрях любезно лакът на гишето и погледнах лъчезарното лице на младежа с папийонка на точки. После насочих поглед към момичето, застанало отстрани край малката вътрешна телефонна централа. Беше от тия, дето обичат да се показват пред хората, силно гримирана, а умерено изрусената и коса бе вързана на конска опашка, щръкнала отзад на темето. Но имаше хубави, големи и топли очи, които заблестяваха, щом погледнеха администратора. Отново насочих поглед към него и само дето не изръмжах. Телефонистката развя конската си опашка и удостои с поглед и мен.

— С удоволствие ще ви покажа с какви свободни стаи разполагаме, мистър Марлоу — любезно рече младежът. — Ако решите да останете, можете да се регистрирате и по-късно. Горе-долу за колко дни ще искате стая?

— За колкото и тя — казах. — Жената със сивия костюм. Току-що се регистрира. Но под какво име — това не мога да ви кажа.

Двамата се втренчиха в мен. На лицата им се изписа недоверие, примесено с любопитство. Тази сцена може да се изиграе по сто различни начина. Но точно този пробвах за пръв път. Номерът нямаше да мине в никой градски хотел по света, ала тук можех и да го пробутам. Най-вече защото изобщо не ми пукаше.

— Не ви харесва тая работа, така ли? — попитах.

Той поклати леко глава.

— Поне сте откровен.

— Омръзнало ми е да се преструвам. Изчерпах се. Видяхте ли дясната й ръка?

— Не, защо… — Той погледна към момичето. Тя поклати отрицателно глава, без да отмества поглед от лицето ми.

— Няма халка — рекох. — Вече не я носи. Всичко свърши. Всичко пропадна. Толкова години… О, по дяволите! Следвам я по петите чак от… е, няма значение откъде. А тя дори не ще да говори с мен. Питам се какво ли правя тук. Вече ставам за смях. — Обърнах се рязко и си издухах носа. Бях приковал вниманието им. — По-добре да ида другаде — казах и понечих да си тръгна.

— Значи вие искате да се сдобрите, а тя не ще — тихо рече момичето.

— Точно така.

— Съчувствувам ви — каза младежът. — Но нали разбирате, мистър Марлоу. В хотелите трябва да сме внимателни. Подобни случаи могат да доведат до какво ли не, дори до убийство.

— Убийство ли!? — погледнах го аз с безкрайно удивление. Боже мой, що за хора са тия, дето ще стигнат до убийство?

Той опря ръце на гишето.

— Какво всъщност искате, мистър Марлоу?

— Искам да съм близо до нея — в случай че й потрябвам. Няма да я заговарям. Дори няма да почукам на вратата й. Но тя ще знае, че съм тук, ще знае и защо. Аз ще чакам. Цял живот ще чакам.

Сега вече момичето ме оцени по достойнство. Направо се престарах да й се докарвам. Пуснах една дълбока въздишка и стрелях право в целта:

— И хич не ми харесва тоя тип, дето я доведе тук.

— Никой не я е довеждал, само шофьорът на таксито — рече администраторът. Но той много добре знаеше за какво намеквам.

Момичето леко се усмихна.

— Не става дума за това, Джак — рече тя, — а за резервацията.

— Представи си, и аз се сетих, Лусил. Не съм толкова тъп.

Иведнъж той извади някакъв картон и го сложи пред мен. Беше адресна карта. В единия ъгъл по диагонал беше написано името Лари Мичъл. Съответните графи бяха попълнени със съвсем друг почерк: (мис) Бети Мейфийлд, Уест Чатам, Ню Йорк. А в горния ляв ъгъл със същия почерк, с който бе написано името Лари Мичъл, бяха отбелязани дата, час, цена и някакъв номер.

— Много сте любезен — казах. — Значи пак е приела моминското си име. Не че това е незаконно, разбира се.

— Всяко име е законно, стига да не се използува за измама. Имате ли нещо против да ви дам стая до нейната?

Отворих широко очи. Може би в тях дори проблясна нещичко. Никога не бях се старал да изразя толкова много с погледа си.

— Вижте какво — рекох. — Това е страшно мило от ваша страна. Ама недейте. Аз няма да ви създам никакви неприятности, но не е сигурно. Ако ви докарам някоя беля, вие ще отговаряте.

— Добре де — рече той. — Все някой ден трябва да се, науча на нещо. По вие ми изглеждате порядъчен. Само да не се разприказвате.

Отви капачката на химикалката си и ми я подаде. Написах моето си име и някакъв адрес на Източна шестдесет и първа улица в Ню Йорк Сити.

Джак погледна формуляра.

— Това е близо до Сентрал Парк, нали? — попита тон без особен интерес.

— На около три преки — казах. — Между Лексингтън и Трето Авеню.

Той кимна. Знаеше къде се намира. Трябваше да внимавам. После посегна за ключа.

— Бих искал да си оставя багажа тук — рекох, — да ида да хапна нещо и да се опитам да взема кола под наем. Ще наредите ли да го пренесат в стаята ми?

Разбира се. Нямало да му струва нищо. Изведе ме навън и посочи в дъното на алеята, оградена с млади дръвчета. Виличките бяха дървени, боядисани в бяло и със зелени покриви. Отпред имаха тераски с парапети. Показа ми зад дърветата моята вила. Благодарих му. Той понечи да влезе, но аз го спрях.

— Искам да ви кажа нещо. Ако разбере, тя ще вземе да си тръгне.

Той се усмихна.

— Естествено. И нищо не може да се направи, мистър Марлоу. Много от гостите ни остават само за един-два дни, освен ако не е през лятото. По това време на годината при нас никак не е претъпкано.

Той влезе в бунгалото и чух как момичето му каза:

— Тоя е симпатяга, Джак, но не трябваше да му се връзваш.

Чух също и какво й отговори той:

— Противен ми е опя тип Мичъл, нищо че е приятел на шефа.