Под купола (Том I)

1.

Анди Сандърс наистина беше в погребалната агенция на Бауи. Беше влязъл там със сърце, натежало от скръб.

Седеше в Зала за възпоминания №1, компания му правеше само ковчегът в предната част на помещението. Гъртруд Евънс на осемдесет и седем (или на осемдесет и осем) години преди два дни беше починала от сърдечна недостатъчност. Анди беше изпратил съболезнователно писмо, макар че май нямаше кой да го получи; съпругът на Гърт беше починал преди десет години. Нямаше значение. Починеше ли някой от избирателите му, той винаги изпращаше съболезнователно писмо на кремава бланка с надпис: „ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ОБЩИНСКИЯ СЪВЕТ“. Смяташе го за свой дълг.

Големия Джим пет пари не даваше за такива подробности. Големия Джим беше прекалено зает с управляването на онова, което наричаше „нашия бизнес“, а именно градчето Честърс Мил. Всъщност го управляваше като собствена железопътна компания, но Анди не му се сърдеше, защото знаеше, че Рени Старши е умен. Знаеше и още нещо: без Андрю де Лоуис Сандърс вероятно нямаше да изберат Големия Джим дори за кучкар, който да лови бездомните псета. Големия Джим пробутваше коли на старо, подмамвайки клиентите с наглед изгодни ниски вноски и подаръци от рода на евтини корейски прахосмукачки, но когато се опита да получи лиценз за продажба на автомобили „Тойота“, компанията предпочете за свой представител Уил Фрийман. И до днес Рени старши не разбираше как може японците да са толкова тъпи, та да не изберат него предвид рекордните му продажби и стратегическото разположение на автокъщата му близо до шосе 119.

Анди обаче разбираше. Вярно, че умът му не сечеше като бръснач, но осъзнаваше, че на Големия Джим липсва нещо много важно — човещина. Беше корав човек (онези, които се бяха опарили от уж изгодните му вноски, биха го нарекли коравосърдечен) и умееше да убеждава, обаче от него лъхаше студенина. За разлика от него Анди притежаваше топлота „за износ“. При срещите с избирателите той им казваше, че с Големия Джим се допълват взаимно като фъстъченото масло и желето и че Честърс Мил няма да е същият, без двамата да карат впряга (заедно с третия съветник, чиято длъжност в момента се изпълняваше от Андрея Гринъл, сестрата на Роуз Туичъл). Открай време Анди харесваше съвместната работа с Рени старши. Разбира се, заради финансовата изгода, особено през последните две-три години, но и защото продавачът на коли му допадаше като човек. Големия Джим знаеше как да върши нещата и защо ги върши.

— Нагърбили сме се с тежка работа — казваше често. — Но го правим за хората. За тяхно добро.

Което беше чудесно. Няма нищо по-хубаво от това да работиш за добруването на ближните.

Само че… тази вечер…

— От самото начало бях против проклетите уроци по пилотиране — прошепна и отново заплака. След малко се разрида, обаче не пречеше на никого, понеже Бренда Пъркинс си беше тръгнала, след като постоя до мъртвия си съпруг, а братята Бауи бяха на долния етаж. Затрупани бяха с работа (Анди смътно осъзнаваше, че се е случило нещо много страшно), Фърн Бауи беше отскочил да хапне в „Дивата роза“ и за учудване на Анди не го прогони, когато се върна. Продължи по коридора, без дори да погледне опечаления съпруг с разрошена коса и разхлабена вратовръзка, който седеше, отпуснал ръце между коленете си.

Фърн беше слязъл в „работното помещение“ (отврат, отврат!), както го наричаха с брат му Стюарт. Дюк Пъркинс лежеше там. Също и проклетият Чък Томпсън, който може би не беше навил Клодет да се учи да пилотира, но и не я беше разубедил. Може би имаше и други мъртъвци. Клодет — със сигурност.

Анди изстена и още по-силно стисна дланите си. Не можеше да живее без нея… не, не можеше! И не само защото я обичаше повече от всичко на света. Дрогерията работеше само благодарение на нея (и на редовните финансови инжекции от Джим Рени, укривани от данъчните); ако магазинът се управляваше от Анди, щеше да фалира още в края на деветдесетте. Неговата специалност бяха хората, а не воденето на счетоводство. Жена му разбираше от сметки. По-точно беше разбирала.

Последната мисъл болезнено отекна в съзнанието му и той отново изстена.

Клодет и Големия Джим се сдушиха и съумяха да подправят документацията на общината малко преди финансовата ревизия. Проверката трябваше да е внезапна, обаче едно пиленце подшушна на Рени старши какво предстои. Двамата съюзници си послужиха с компютърната програма, която Клодет наричаше „Госпожа почтеност“, защото винаги изкарваше проверяваните като невинни божи кравички. В крайна сметка съзаклятниците не влязоха в затвора (което щеше да е несправедливо, защото всичко, което правеха — е, почти всичко — беше за благото на града).

Истината за Клодет Сандърс беше следната: тя беше по-красива и по-добросърдечна версия на Джим Рени, с която той спеше и споделяше тайните си, затова животът без нея му се струваше немислим.

Отново зарида и тъкмо тогава Големия Джим сложи ръка на рамото му и леко го стисна. Анди не го беше чул да влиза, обаче не се стресна. Почти беше очаквал да усети приятелската ръка на рамото си, понеже Рени старши винаги се появяваше, когато му беше най-необходим.

— Предположих, че си тук — промърмори Големия Джим. — Анди, приятелю, толкова съжалявам!

Съветник Сандърс се изправи, прегърна Рени старши, облегна глава на гърдите му и прошепна през сълзи:

— Казах й, че тези уроци са опасни! Казах й, че Чък Томпсън е кретен като баща си!

Големия Джим прокара длан по гърба ми:

— Знам. Сега обаче тя е на по-хубаво място и ще вечеря с Исус печено говеждо и пресен грах, задушен с масло. Мисли само за това, за нищо друго. Искаш ли да се помолим?

— Да! Да, приятелю! Да го направим заедно!

Коленичиха и Рени старши дълго и усърдно се моли за душата на Клодет Сандърс. (Стюарт Бауи, намиращ се в работното помещение, го чу, погледна към тавана и отбеляза: „Този тип няма ни свян, ни умора!“).

След три-четири минути „И нека се хвалим в скърбите си, както знаем, че скръбта произвежда твърдост“ и „Когато бях дете, като дете говорех“ (Анди не разбра каква е връзката на последното със смъртта на Клодет, обаче му беше все едно; успокоително беше да коленичи редом с Големия Джим), Рени завърши с „В името на Отца, амин“ и помогна на съветник Сандърс да се изправи. Хвана го за раменете и го погледна право в очите:

— Е, партньоре. — Станеше ли работата дебела, винаги го наричаше партньор. — Готов ли си да отидеш на работа?

Анди недоумяващо го изгледа.

Рени кимна, все едно Сандърс беше отговорил отрицателно, което щеше да е съвсем разбираемо предвид обстоятелствата.

— Знам колко ти е трудно. Не е честно да го искам от теб тъкмо сега. Бог ми е свидетел, че имаш пълно право да ме фраснеш в зъбите. Само че понякога се налага да поставим на първо място благото на другите, нали така?

— Благото на града — промърмори Анди и за пръв път след смъртта на Клодет сякаш видя лъч надежда.

Големия Джим кимна. Изражението му беше сериозно, но очите му радостно блестяха. На Анди му хрумна нещо странно: „Изглежда подмладен с десет години.“

— Именно! Ние сме пазители, партньоре. Пазители на общото благо. Невинаги е лесно, но винаги е необходимо. Изпратих онази Уетингтън да намери Андрея и да я доведе в залата за съвещания. С белезници, ако се наложи. — Той се засмя. — Бас държа, че ще я заварим там. Пит Рандолф прави списъка на всички ченгета, които в момента са в града. Обаче и без списък знам, че не са достатъчно. Ние с теб ще се заемем с този въпрос, партньоре. Ако положението не се оправи, ключовата дума е контрол. Налага се вземем властта в свои ръце. Ще ме подкрепиш ли?

Анди кимна. Може би така поне за малко щеше да прогони мисълта за Клодет. Но дори да не се разсееше, изпитваше необходимост час по-скоро да се махне от погребалната агенция. Призляваше му, щом погледнеше Гърт Евънс в ковчега. Призляло му беше и от обляното в сълзи лице на вдовицата на началник Пъркинс. Пък и Рени не искаше нещо невъзможно. Анди само щеше да седи до масата за съвещания и да вдига ръка, когато Големия Джим вдигнеше неговата. Андрея Гринъл, която вечно изглеждаше полузаспала, щеше да стори същото. Наложеха ли се извънредни мерки, Рени щеше да ги въведе. Рени щеше да се погрижи за всичко.

— Да тръгваме — каза му.

Големия Джим го потупа по гърба, прегърна го през раменете и го изведе от погребалната агенция. Ръката му беше тежка. Но от нея на Анди му поолекна.

Изобщо не се сети за дъщеря си. Толкова беше покрусен, че напълно я беше забравил.

2.

Джулия Шамуей бавно крачеше по Къмънуелт Стрийт, където бяха къщите на най-богатите хора в градчето, вървейки към Мейн Стрийт. Щастливо разведена отпреди десет години, тя живееше в апартаментче над редакцията на „Демократ“ заедно с Хорас, старото си уелско корги. Беше го кръстила на великия Хорас Грийли, прославил се с фразата „Върви на запад, млади човече, върви на запад“7, въпреки че според нея истинската му заслуга беше работата му като главен редактор на „Ню Йорк Трибюн“. Казваше си, че ако може да работи наполовина добре колкото Грийли в „Трибюн“, ще се смята за преуспяла жена.

Разбира се, в очите на нейния Хорас тя вече беше преуспяла, поради което за нея той беше най-милото куче на света. Щеше да го изведе веднага щом се прибереше у дома, после щеше да си заслужи още по-голямо уважение, като пуснеше в паничката му няколко парченца от пържолата, останала от снощната й вечеря. Така и на двамата щеше да им стане радостно, а тя изпитваше необходимост да се зарадва на нещо — на каквото и да било, защото беше много разтревожена.

Не й се случваше за пръв път. Живееше в Мил четирийсет и три години — от раждането си до ден-днешен, и през последните десет все по-малко харесваше случващото се в родното й градче. Тревожеше се от необяснимата разруха на градската канализация и на завода за преработка на отпадъци въпреки парите, които се наливаха в тях, тревожеше се за предстоящото затваряне на скикурорта „Облакът“, тревожеше се, че Джеймс Рени ограбва града с още по-големи суми, отколкото тя предполага (а тя предполагаше, че от десетки години Големия Джим краде като за последно). Разбира се, тревожеше се и от новото събитие, което й се струваше прекалено мащабно, за да го проумее. Опиташе ли се да направи разбор на случващото се, умът й се съсредоточаваше върху някаква наглед незначителна подробност — например, че все по-трудно се свързваше по мобилния си телефон. Да не говорим, че никой не й се беше обадил, което беше много обезпокояващо. Не я притесняваше липсата на обаждания от загрижени приятели и роднини извън града, а това, че досега мобилният й телефон щеше да прегрее от повиквания на репортери от други вестници — луистънския „Сън“, портландския „Прес Хералд“, дори от „Ню Йорк Таймс“.

Всички ли в Мил имаха същите затруднения?

Мислеше да отиде до границата с Мотън и да види какво става. Щом не можеше да позвъни на Пит Фрийман, най-добрия фотограф, сама щеше да фотографира местопроизшествието с верния си никон. Беше чула, че е създадена нещо като карантинна зона откъм страната на Мотън и Честърс Мил, може би и в други градове, но тя щеше да се промъкне до самата граница. Да, щяха да я предупредят, обаче щяха да си останат с предупреждението, ако преградата наистина беше непроницаема.

— Ще натрошат костите ми с камък и прът, но думите не могат да ме наранят — промърмори. Точно така. Ако думите можеха да я наранят, Джим Рени щеше да я прати в интензивното след материала й за пародията на ревизия, направена преди три години. Естествено той беше вдигнал голяма пушилка и беше заплашил да съди вестника, но си остана само с това; Джулия се изкушаваше да напише редакционна статия по темата, дори й беше намислила заглавие: „ПРЕСТЪПНИК ОТ ВЛАСТТА ОТЪРВАВА КОЖАТА“.

Да, тревожеше се за много неща. Свързано беше с работата й. Не беше свикнала да се притеснява за собственото си поведение, а сега, докато стоеше на ъгъла на Мейн и Къмън Стрийт, я гнетеше безпокойство. Вместо да завие наляво по главната улица, тя се обърна в посоката, откъдето беше дошла. И каза тихо, както обикновено говореше на Хорас:

— Не биваше да оставям само онова момиче.

Нямаше да зареже Дуди, ако беше с колата си. Пък и хлапачката беше ужасно настоятелна. И миришеше особено. Наркотици? Може би. Джулия не беше от хората, които ще я осъждат. На младини и тя беше пушила трева. Може би наркотикът щеше да помогне на Дуди да преодолее болката от смъртта на майка й.

— Не берете грижа за мен — каза момичето. — Ще намеря татко. Първо обаче ще се преоблека. — И посочи халата, с който се беше загърнала.

— Ще почакам — промърмори Джулия… въпреки че не й се искаше. Чакаше я дълга нощ и като начало трябваше да изпълни дълга си към кучето. Хорас сигурно щеше да се пръсне, защото не го беше извела в пет часа, и сигурно беше гладен. Щом се погрижеше за него, щеше да отиде при онова, което хората наричаха бариера. За да види с очите си за какво става дума. Да направи снимки, ако има нещо за фотографиране.

След това й предстоеше най-важното: да се опита да пусне извънредно издание на „Демократ“. Важно беше за нея и смяташе, че е важно за града. Разбира се, патакламата можеше да приключи до сутринта, но и умът, и сърцето й подсказваха, че това няма да се случи.

Така или иначе… Сбърка, че остави сама Дуди Сандърс. Малката сякаш се държеше, но може би беше в шок и не осъзнаваше какво е станало. Разбира се, и дрогата оказваше влияние. Обаче говореше свързано.

— Няма нужда. Не искам да ме чакате.

— Сега не е хубаво да оставаш сама, миличка.

— Ще отида у Анджи. — Дуди сякаш се поразведри, макар че сълзите се стичаха по страните й. — Заедно ще намерим татко.

Според Джулия малката Маккейн притежаваше мъничко повече ум от Дуди, която беше наследила красотата на майка си, но (за жалост) ума на баща си. Все пак Анджи беше приятелка и ако тази вечер някой имаше нужда от верен приятел, то това беше Дуди Сандърс.

— Мога да те придружа… — подхвана, макар да не й се искаше. Даваше си сметка, че дори в зашеметеното си състояние момичето вероятно усеща нежеланието й.

— Не. Само на няколко пресечки е.

— Ами…

— Госпожо Шамуей… сигурна ли сте? Наистина ли майка ми…

Джулия неохотно кимна. Ърни Калвърт беше потвърдил, че е видял номера на самолета. Получила беше от него и нещо, което би трябвало да се предаде на полицията. Сигурно щеше да го убеди да отиде в участъка, ако не беше смайващата новина, че Дюк Пъркинс е мъртъв и го замества онзи некадърен пор Рандолф.

Ърни й даде окървавената шофьорска книжка на Клодет Сандърс. Беше в джоба й сега, докато стоеше на площадката пред къщата на Сандърс, и там щеше да остане. Щеше да я предаде или на Анди Сандърс, или на това бледо момиче, когато му дойдеше времето… но моментът още не беше настъпил.

— Благодаря — учтиво каза Дуди. — Вървете си, ако обичате. Не ви гоня, обаче… — Затвори вратата, без да довърши изречението.

И какво направи Джулия Шамуей? Подчини се на двайсетгодишно момиче, побъркано от скръб и вероятно дрогирано дотолкова, че да не отговаря за действията си. От друга страна, не можеше безкрайно да виси тук, колкото и да съчувстваше на Дуди. Имаше и други отговорности — Хорас, вестника. Едни се присмиваха на черно-белите снимки, направени от Пит Фрийман, и на обширните материали, посветени на местни събития, като например ежегодния магичен бал на средното училище; други твърдяха, че вестникът става само за постилане на котешката тоалетна, но всички четяха „Демократ“, особено когато се случеше някакво нещастие. Джулия беше решена утре съгражданите й да си получат вестника, дори ако й се наложеше да будува цяла нощ. Което й беше в кърпа вързано, след като и двамата редовни репортери бяха заминали извън града за уикенда.

Установи, че всъщност се радва на предизвикателството, и забрави Дуди Сандърс.

3.

Хорас я изгледа обвиняващо, но по килима не се виждаха мокри петна, нямаше и кафява купчинка под стола в коридора — магическо местенце, което според Хорас беше невидимо за човешките очи. Джулия му сложи каишката, изведе го на улицата и докато търпеливо го чакаше да се изпишка до любимата си канавка, се взря в кълбото от бяла светлина на южния хоризонт. Все едно беше кадър от научнофантастичен филм на Стивън Спилбърг. В далечината се чуваше бумтенето на хеликоптерите. Да му се не види, колко мощни прожектори бяха включили? Северен Мотън сякаш се беше превърнал в иракско летище.

Хорас взе да обикаля в кръг, търсейки съвършеното местенце за завършване на тазвечерния ритуал по облекчаването. Джулия използва възможността и отново опита да се свърже по мобилния си телефон. Също като преди чу нормалната поредица от бибиткания… после те прекъснаха и настъпи тишина.

„Ще се наложи да фотокопирам вестника. Което означава максимум седемстотин и петдесет екземпляра.“ От двайсет години „Демократ“ не се печаташе в собствения печатарски цех. До 2002 всяка седмица тя носеше макета на вестника в печатница „Вю Принтинг“ в Касъл Рок, а сега не й се налагаше да прави дори това. Във вторник вечерта изпращаше страниците по електронната поща и вестниците, старателно опаковани с найлон, се доставяха в Честърс Мил преди седем сутринта на следващия ден. За Джулия, която беше свикнала с корекциите, нанасяни с молив, и напечатаното на машина копие, новата процедура беше истинско вълшебство. Само че вълшебните неща бяха ненадеждни. И тази вечер се оказа, че скептицизмът й относно нововъведенията, е бил напълно основателен. Може би щеше да съумее да изпрати материалите по електронната поща, но готовите вестници нямаше как да бъдат доставени рано на следващия ден. За щастие в бившия печатарски цех беше монтиран голям генератор, фотокопирната машина работеше безотказно и в склада имаше над петстотин пакета хартия. Ако можеше да повика на помощ Пит Фрийман… или Тони Гуей, отговарящ за спортните репортажи…

Хорас най-сетне намери подходящото място. След като си свърши работата, Джулия събра изпражненията в малка зелена торбичка с надпис „Кучешко ако“, питайки се какво би казал Хорас Грийли за свят, в който събирането на кучешки изпражнения не е само акт на куртоазия, а задължение, наложено от закона.

Сигурно щеше да се гръмне.

Щом завърза торбичката, отново опита мобилния си телефон.

Нямаше сигнал.

Прибра Хорас и го нахрани.

4.

Мобилният й телефон иззвъня тъкмо когато си обличаше палтото, за да отиде с колата до бариерата. Тя едва не изпусна фотоапарата, преметнат на каишка през рамото й, докато извади телефона от джоба си. Погледна екранчето и видя надписа „СКРИТ НОМЕР“.

— Ало? — каза и гласът й вероятно прозвуча особено, защото Хорас, който чакаше до вратата, готов за нощна разходка, наостри уши и се обърна да я погледне.

— Госпожа Шамуей? — Мъжки глас. Строг. Глас на официално лице.

— Госпожица Шамуей. С кого разговарям?

— Полковник Джеймс Кокс, госпожице Шамуей. От армията на Съединените щати.

— И на какво дължа тази чест? — Джулия осъзна, че тонът й е саркастичен, и мислено се упрекна — беше непрофесионално, но беше изплашена и иронията беше нейното оръжие против страха.

— Искам спешно да се свържа с човек на име Дейл Барбара. Познавате ли го?

Разбира се, че го познаваше. И се изненада, когато преди няколко часа го видя в „Дивата роза“. Беше пълна лудост, че е останал в града, пък и вчера Роуз беше казала, че е напуснал работа. Историята на Дейл Барбара беше сред стотиците, които Джулия знаеше, но не беше публикувала. Щом си издател на малък местен вестник, гледаш да не отваряш кутиите на Пандора. И да се пазиш от враговете си. Врагове като Рени Младши и пасмината му, които бяха пребили Барбара. Тя не вярваше на слуховете за готвача и Анджи, най-добрата приятелка на Дуди. Най-малкото защото смяташе, че Барбара има по-добър вкус.

— Госпожице Шамуей? — Делови тон. Студен тон. Глас на човек отвъд бариерата. Можеше да го намрази само заради това. — Чувате ли ме?

— Да. Познавам Дейл Барбара. Готвач е в ресторант на Мейн Стрийт. Защо?

— Изглежда, няма мобилен телефон, в ресторанта никой не вдига…

— Затворен е…

— … и стационарните телефони не работят.

— Тази вечер в града ни нищо не работи като хората, полковник Кокс. Включително мобилните. Забелязвам обаче, че вие безпроблемно се свързахте с мен, което ме кара да се запитам дали причината не е във вас, военните. — Гневът й (породен от страх като иронията й) я изненада. — Какво направихте? Какво?

— Нищо. Доколкото ми е известно.

Джулия така се изненада, че изгуби ума и дума. Което беше нетипично за редакторката на „Демократ“ — всички кореняци в Мил биха го потвърдили.

— „Виновни“ сме само за мобилните телефони — продължи той. — Входящите и изходящите обаждания в Честърс Мил са прекъснати. В интерес на националната сигурност. Моите уважения, мадам, но на наше място и вие бихте постъпили така.

— Съмнявам се.

— Така ли? — По гласа на Кокс пролича, че е заинтригуван, но не ядосан. — Ами ако имаме ситуация без прецедент в световната история, при това свързана с технология, която нито ние, нито който и да е познава?

Джулия отново не можа да измисли подходящ отговор.

— Повтарям — спешно ми трябва капитан Дейл Барбара — заяви той, възвръщайки си официалния тон.

— Капитан Барбара ли?

— Капитан в оставка. Можете ли да го намерите? Вземете си мобилния. Ще ви дам номер, на който да ме търсите. Винаги ще имате връзка.

— Защо аз, полковник Кокс? Защо не се обадихте на полицията? Или на някой общински съветник? Мисля, че и тримата са в града.

— Дори не съм опитал, госпожице Шамуей. Израснал съм в малко градче…

— Блазе ви.

— … и ми е известно, че големите клечки в общината знаят малко, местните ченгета — много, а редакторката на градския вестник знае всичко.

Тя се изкиска, въпреки че изобщо не й беше до смях.

— Защо да ви се обаждам, след като с него можете да се срещнете? В мое присъствие, разбира се. Тъкмо бях тръгнала към бариерата, когато ми позвънихте. Ще намеря Барби…

— Още нарича себе си така, а? — изкиска се Кокс.

— Ще го намеря и ще го доведа на срещата. Може да проведем импровизирана пресконференция.

— Не съм в Мейн, а във Вашингтон. На съвещание на консултативния съвет към президентството.

— Да не очаквате да направя дълбок поклон? — сопна се Джулия, въпреки че донякъде беше впечатлена.

— Госпожице Шамуей, нямам време за губене, вероятно и вие нямате. Затова в интерес на бързото разрешаване на проблема…

— Смятате ли, че е възможно?

— Престанете! Несъмнено сте били репортерка, преди да станете редакторка, и задаването на въпроси ви е като втора природа, но искам да разберете, че всяка минута е ценна. Ще изпълните ли молбата ми?

— Бих могла. Но при едно условие — да придружа Барби. Ще отидем на шосе 119 и ще ви се обадим оттам.

— Не! — отсече той.

— Ваша воля. Беше ми приятно да си поговоря с вас, полковник Ко…

— Оставете да довърша. Вашата страна на 119 е ТОТАЛНО ПРЕЦАКАНА. Означава…

— Знам какво означава, полковник, чела съм „Капан за сънища“ от Стивън Кинг. В какъв аспект се отнася за шосе 119?

— Ще ви кажа, мадам. Извинете ме за вулгарността, но там сега е като откриване на безплатен публичен дом. Половината население на вашия град е паркирало колите и пикапите си от двете страни на пътя и в нивата на някакъв фермер.

Джулия остави на пода фотоапарата, извади от джоба си бележник и написа: „Полк. Джеймс Кокс“ и „Като откриване на безплатен публичен дом.“ После добави: „Фермата на Динсмор?“ Да, вероятно полковникът говореше за имота на Олдън Динсмор.

— Така… — промърмори. — Какво предлагате?

— Имате право, не мога да ви попреча да отидете. — Той въздъхна, сякаш отчаян от несправедливостите в този свят. — Не мога да ви попреча и да напишете каквото ви хрумне във вашия вестник, макар че според мен е без значение, тъй като никой извън Честърс Мил няма да го прочете.

Усмивката на Джулия помръкна:

— Ако не възразявате, обяснете.

— Възразявам. И сама ще се сетите. Ако искате да видите бариерата (макар сигурно да са ви казали, че всъщност е невидима), доведете капитан Барбара на мястото, на което тя минава през Таун Роуд №3. Знаете ли къде се намира?

Отначало тя не реагира, после разбра за какво говори полковникът и се засмя.

— Нещо забавно ли се сетихте, госпожице Шамуей?

— Местните го наричат Шибания път, понеже през дъждовния сезон е почти невъзможно да се пътува по него.

— Много колоритно.

— Да разбирам ли, че на Шибания път няма тълпи зяпачи?

— В момента няма жива душа.

— Разбрахме се. — Тя пъхна бележника в джоба си, наведе се и взе фотоапарата. Хорас продължаваше търпеливо да чака до вратата.

— Чудесно. Кога да очаквам обаждането ви? По-точно обаждането на Барби по вашия телефон.

Джулия си погледна часовника — десет и една минута. Да му се не види, как беше отлетяло времето?

— Ще сме там в десет и половина, стига да намеря Барби. Мисля, че ще успея.

— Чудесно. Предайте му много поздрави от Кен. Това е…

— Шега, разбрах. Ще ни посрещне ли някой?

Кокс помълча, после отговори доста неохотно:

— Ще видите прожектори. И войници, охраняващи блокадата на пътя, но на тях им е наредено да не разговарят с местните хора.

— Да не… защо? Защо?

— Ако нещата не се уталожат, госпожице Шамуей, ще разберете всичко. За повечето подробности ще се досетите сама. Личи си, че сте умна жена.

— Заврете си отзад комплиментите, полковник! — кресна тя. Хорас наостри уши.

Кокс не се засегна, а искрено се разсмя:

— Както кажете, мадам. В десет и половина, нали?

Тя се изкушаваше да му откаже, но естествено нямаше да го стори.

— Десет и половина. Стига да открия Барби. Да ви се обадя ли тогава?

— Или вие, или Барби, но държа да разговарям с него. Ще чакам с ръка на телефона.

— Ами тогава ми дайте вълшебния номер. — Джулия притисна телефона с рамото си, докато се мъчеше пак да извади бележника. Разбира се, по закона на всемирната гадост бележникът ти трябва отново миг, след като си го прибрал — знаеха го всички репортери, а сега тя беше репортерка. Отново. Номерът, който й продиктува полковникът, я изплаши повече от всичко, казано от него. Зоновият код беше 000.

— Още нещо, госпожице Шамуей: имате ли имплантиран пейсмейкър? Слухов апарат? Нещо подобно?

— Не. Защо?

Стори й се, че той пак ще откаже да отговори, но се излъга.

— Близо до Купола има някакво енергийно поле. Не е вредно за повечето хора, те го усещат като слаб електрически удар, но влияе пагубно на електронните устройства. Някои изключва — например повечето мобилни телефони, ако се доближат на около метър и половина — други направо взривява. Занесете там касетофон и уредът ще се изключи. Занесете айпод или блекбери и очаквайте експлозия.

— И пейсмейкърът на Дюк Пъркинс се е взривил? От това ли е загинал?

— Десет и трийсет! Доведете Барби и не забравяйте да му предадете поздрави от Кен.

Той прекъсна връзката. Джулия постоя неподвижно няколко секунди, после се опита да се обади на сестра си в Луистън. Отново нямаше сигнал.

„Куполът — помисли си. — Накрая не говореше за бариера, а за Купола.“

5.

Тъкмо когато Барби си свали ризата и седна на леглото да си развърже маратонките, някой почука на вратата, до която се стигаше по страничното външно стълбище на дрогерията на Сандърс. „Само това ми липсва!“ — каза си той. Първо, беше капнал от умора, защото беше вървял почти през целия ден, после до късно вечерта беше работил в заведението. Второ, може би Младши и неколцина негови приятели бяха решили да устроят купон по случай завръщането му. Предположението беше невероятно, дори параноично, но изминалият ден беше като фестивал на невероятното. Освен това тази вечер не беше видял в „Дивата роза“ Младши, Франк Делесепс и останалите членове на бандата. Вероятно бяха сред зяпачите на шосе 119 или 117, но може би някой им беше съобщил за завръщането му и те крояха планове за късна нощна забава.

На вратата отново се почука. Барби стана и хвана дръжката на портативния телевизор. Не беше идеалното оръжие, обаче ако го хвърлеше, щеше да нарани първия, който се опиташе да влезе. Дървеният прът от гардероба също би могъл да послужи за отбиване на нападателите, само че жилището беше прекалено тясно, та да му позволи да замахне с пръта. Барби винаги носеше швейцарското си ножче, но нямаше да го използва. Не и ако не се нало…

— Господин Барбара? — извика някаква жена. — Барби? Там ли си?

Той пусна дръжката на телевизора и прекоси кухничката. Попита кой е, обаче още докато говореше, позна гласа.

— Джулия Шамуей. Един човек иска да говори с теб. Каза ми да ти предам много поздрави от Кен.

Барби отвори и я пусна да влезе.

6.

В общинската заседателна зала с чамова ламперия, намираща се в сутерена на сградата, ревът на генератора (вехт „Келвинейтър“) почти не се чуваше. Дългата маса в средата на помещението беше от кленово дърво и блестеше като стъкло. Тази вечер повечето столове около нея бяха празни. Четиримата присъстващи на спешното съвещание, свикано от Големия Джим Рени, се бяха скупчили от едната й страна. На председателското място седеше самият Рени, въпреки че беше заместник на председателя Сандърс. Зад него висеше карта на Честърс Мил — градчето с формата на чорап.

Освен тримата градски съветници тук беше и Питър Рандолф, който след смъртта на Дюк Пъркинс беше заел длъжността му на полицейски началник. Само Големия Джим изглеждаше способен да взема рационални решения. Рандолф явно беше потресен и изплашен. Анди Сандърс беше замаян от скръб. Андрея Гринъл, която си приличаше като две капки вода с по-малката си сестра Роуз, само дето беше по-пълна от нея и косата й беше прошарена, просто беше замаяна. Както обикновено.

През една януарска утрин преди четири-пет години се беше подхлъзнала на заледената алея, докато отиваше към пощенската кутия. Паднала беше лошо (за което вероятно беше спомогнало наднорменото й тегло) и си беше спукала два гръбначни диска. Доктор Хаскел й беше предписал новото чудодейно лекарство оксиконтин за облекчаване на силната болка. И оттогава непрекъснато й го даваше. Благодарение на добрия си приятел Анди, собственик на градската дрогерия, Големия Джим знаеше, че Андрея е започнала с четирийсет милиграма на ден и е стигнала до главозамайващите — в прекия и преносен смисъл — четиристотин. Информацията беше много полезна.

Сега той подхвана:

— Поради трагичното събитие в семейството на Анди аз ще председателствам съвещанието, ако не възразявате. Нашите най-искрени съболезнования, Анди.

— Точно така — обади се Рандолф.

— Благодаря — промърмори Сандърс и отново се разплака, когато Андрея докосна ръката му.

— Така. Всички ние имаме представа какво се е случило тук — каза Рени, — въпреки че хората в града още не го разбират…

— Бас държа, че не го разбират и хората извън града — отбеляза Андрея, но той се престори, че не я чува, и продължи:

— … и военните не сметнаха за необходимо да комуникират с нас, длъжностните лица.

— Проблемът е в телефоните, сър — намеси се Рандолф. Беше на ти с всички присъстващи и дори се смяташе за приятел на Големия Джим, но при официални случаи като този предпочиташе официалните обръщения. Пъркинс постъпваше по същия начин и поне за това старецът май беше прав.

Рени махна с ръка, сякаш да прогони досадна муха:

— Някой трябваше да дойде до бариерата откъм Мотън или Таркър и да ме повика… да повика всички нас, но не го направи.

— Сър, положението още е… ъъъ, неизяснено.

— Да, да, така е. Вероятно тъкмо затова още не са ни потърсили. Да, твърде е възможно и се моля на Всевишния това да е причината. Надявам се, че всички сте отправили молитви към Него.

Те покорно кимнаха.

— В момента обаче… — Рени ги огледа един след друг. Лицето му беше мрачно. Наистина беше разтревожен. Но и въодушевен. И готов за подвизи. Нещо му подсказваше, че до края на годината снимката му ще се появи на корицата на списание „Тайм“. Бедствие, особено бедствие, предизвикано от терористичен акт, понякога имаше своите предимства. Идеален пример в това отношение беше нюйоркският кмет Рудолф Джулиани. — В момента обаче, госпожо и господа, трябва да приемем възможността да сме откъснати от света.

Андрея притисна длан до устните си. Очите й блестяха или от страх, или от прекомерната доза болкоуспокояващо. Може би и от двете.

— Не може да бъде, Джим!

Анди заговори като човек, изпаднал в транс:

— „Надявай се за най-благоприятното, подготви се за най-лошото.“ Така казва Клодет. Тоест казваше. Сутринта ми приготви страхотна закуска. Бъркани яйца със сирене. Господи! — Сълзите му отново рукнаха.

Андрея пак докосна ръката му и този път той се вкопчи в дланта й. „Анди и Андрея — помисли си Големия Джим и усмивчица разполови долната част на месестото му лице. — Близнаци Тъпаци.“

— Надявай се за най-благоприятното, подготви се за най-лошото — повтори. — Чудесен съвет. В нашия случай най-лошото е да бъдем откъснати от света няколко дни. Или седмица. Може би дори месец. — Не го вярваше, но ако ги подплашеше, по-бързо щяха да приемат предложението му.

Андрея повтори:

— Не може да бъде!

— Не знаем какво е станало. — Поне това беше истина. — И няма как да разберем.

— Предлагам да затворим „Фуд Сити“ — намеси се Рандолф. — Поне за известно време. Иначе ще разграбят продуктите както когато се очаква снежна буря.

Рени се ядоса. Имаше си дневен ред и затварянето на супермаркета беше включено, но не като първа точка.

— Ъъъ… може би предложението ми е неуместно — добави Питър, като видя изражението на Големия Джим.

— Има нещо такова, Пит. Принципът е същият като да не затваряш банките в моменти на криза, защото ще предизвикаш паника.

— И банките ли ще затворим? — обади се Анди. — Ами банкоматите? Има по един в „Брауни“, в бензиностанцията… в моята дрогерия, разбира се… — Изглеждаше леко зашеметен, но изведнъж лицето му се проясни. — Мисля, че видях един и в здравния център, макар да не съм съвсем сигурен…

Рени се запита дали Андрея не е дала на колегата си солидна доза от любимите си хапчета.

— Изразих се метафорично, Анди — каза, като се стараеше да говори спокойно и любезно. — При сегашното положение храната е равнозначна на пари, така да се каже. Мисълта ми е, че не бива да се предприемат извънредни мерки, за да не се всява паника сред хората.

— Аха! — кимна Рандолф. Това го разбираше. — Ясно.

— Все пак поговори с управителя на „Фуд Сити“. Как му беше името… Кейд?

— Кейл. Джак Кейл.

— И с Джони Карвър, както и с… кой управлява „Брауни“ след смъртта на Дил Браун?

— Велма Уинтър — намеси се Андрея. — Не е местна, но е много симпатична.

Рени със задоволство забеляза, че Рандолф си записва имената в бележника си.

— Кажи на тези тримата, че продажбата на алкохол и дори на бира се забранява до второ нареждане. — Лицето му се озари от ужасяваща щастлива усмивка. — И „Дипърс“ не работи.

— На мнозина няма да се понрави алкохолната забрана — отбеляза Питър Рандолф. — На хора като Сам Вердро. — Вердро беше най-известният градски пияница, отличен пример (според Големия Джим) защо законът Валстид8 никога не е трябвало да се отменя.

— Господин Вердро и себеподобните му просто ще страдат, след като им спрат бирата и брендито. Не бива да допуснем половината население на града да се напие като на Нова година.

— Защо не? — повдигна вежда Андрея. — Ще изпият запасите и край.

— Ами ако междувременно избухнат бунтове?

Андрея не отговори. Не разбираше защо да се бунтуват хората, ако имат храна, но от опит знаеше, че спорът с Джим Рени обикновено не води до нищо, освен да й скъса нервите.

— Ще изпратя от моите хора да поговорят с управителите.

— Отиди лично при Томи и Уилоу Андерсън. — Двамата Андерсън бяха собственици на „Дипърс“. — Може да ни правят въртели. — Той понижи глас и добави: — Радикали са.

Рандолф кимна:

— И то с леви убеждения. Над бара са закачили снимка на чичо Барак.

— Именно. — Отгоре на всичко Дюк Пъркинс беше позволил на онези двама мърляви хипита да си разиграват коня — в тяхното заведение се танцуваше, гърмеше рок и се пиеше до един през нощта. Старецът ги беше закрилял, а виж каква беля докараха на Младши и приятелите му. Обърна се към Анди Сандърс: — Дръж под ключ всички лекарства, отпускани с рецепта. Не говоря за назонекс или лирика. Сещаш се какво имам предвид.

— Всички медикаменти, съдържащи опиати, вече са под ключ — отвърна Анди. Изглеждаше обезпокоен от обрата на разговора. Рени знаеше причината, но не му пукаше, че аптекарят нарушава закона; сега имаха много по-важна работа.

— За всеки случай вземи допълнителни предпазни мерки — промърмори.

Андрея явно се изплаши. Сандърс я потупа по ръката:

— Не се безпокой, разполагаме с достатъчно за онези, за които лекарствата са жизненонеобходими.

Тя му се усмихна.

— Мисълта ми е, че всички в града трябва да останат трезви, докато приключи кризата — заяви Рени. — Съгласни ли сте? Гласувайте.

Всички вдигнаха ръце.

— А сега да се върнем към онова, с което започнахме, ако не възразявате. — Погледна Рандолф, който разпери ръце, сякаш едновременно се извиняваше и го молеше да продължи.

— Трябва да сме наясно, че хората ще се изплашат. А изплашените хора вършат бели, независимо дали са пияни или не.

Андрея погледна таблото вдясно от Рени: с бутони за телевизията, радиото със средни и ултракъси вълни и с вградено записващо устройство — нововъведение, което Големия Джим мразеше.

— Не трябва ли да го включим?

— Не виждам защо.

Проклетото записващо устройство (напомнящо за Ричард Никсън) беше идея на сополанко на име Ерик Евърет — трийсетинагодишен досадник, работещ като медик, когото всички в града наричаха Ръсти. На редовното събрание на жителите на Честърс Мил преди две години Евърет беше предложил идиотската идея, представяйки я като голяма стъпка в бъдещето. Предложението беше неприятна изненада за Рени, който обикновено не допускаше да го изненадат, особено политическите му противници.

Той възрази, че цената ще е твърде висока. В повечето случаи тази тактика успяваше при стиснатите янки, но този път удари на камък; Евърет представи разчет (данните вероятно беше получил от Дюк Пъркинс), който показваше, че федералното правителство ще плати осемдесет процента, субсидирайки програма, останала от времената на разточително харчене при управлението на Клинтън. Големия Джим беше надхитрен.

Не му се случваше често и не му се понрави, само че стажът му в политиката беше много по-дълъг, отколкото медицинския стаж на този Ръсти, и той знаеше, че има голяма разлика между загубена битка и загубена война.

— Може ли поне някой да води протокол? — плахо подхвърли Андрея.

— Според мен е по-добре заседанията ни да са неофициални. Поне засега! — заяви Рени. — Всичко, което обсъждаме, ще си остане между нас четиримата.

— Ами… щом смяташ така…

— Двама могат да пазят тайна само ако единият е мъртъв — отнесено избърбори Анди.

— Точно така, друже — кимна Големия Джим, все едно беше чул някакъв бисер на мъдростта. Обърна се към Рандолф и добави: — Основната ни грижа — основното ни задължение към града — е поддържането на реда до края на кризата. Което означава полицейски мерки.

— Правилно! — побърза да се съгласи Рандолф.

— Сигурен съм, че сега началник Пъркинс ни гледа от небето…

— Заедно с жена ми — обади се Анди. — Заедно моята с Клоди. — Той шумно се изсекна в носната си кърпа. Рени потръпна от отвращение, но го потупа по ръката (която не държеше кърпата).

— Точно така, Анди, двамата са заедно и се радват на Божията благодат. Но за нас тук, на земята… Пит, с колко души разполагаш?

Знаеше отговора. Знаеше отговорите на повечето си въпроси. Така животът беше много по-лесен. Към участъка на Честърс Мил се числяха осемнайсет полицаи — дванайсет „редовни“ на пълен работен ден и шестима „резервни“ на непълен (въпросните шестима бяха прехвърлили шейсетте и беше изгодно да ги държат на работа заради смехотворните заплати). Рени беше сигурен, че петима от „редовните“ служители на реда са извън града — или бяха със семействата си на футболния мач на гимназията, или на учението в Касъл Рок. Началник Пъркинс беше мъртъв. И макар Големия Джим да се придържаше към правилото да не се говори лошо за умрелите, беше уверен, че за града е по-добре старият Дюк да е на небето, отколкото тук, опитвайки се да оправи мазало, което беше далеч над ограничените му възможности.

— Положението не е розово — отговори Рандолф. — Налице са Хенри Морисън и Джаки Уетингтън, които се отзоваха на първоначалния код три. Тук са и Руп Либи, Фред Дентън и Джордж Фредерик, въпреки че астмата така го мъчи, че не знам доколко ще ни е полезен. Смяташе да се пенсионира по болест в края на годината.

— Горкият Джордж — промърмори Анди. — Досега да е свършил, ако не се поддържа с лекарства и онази помпа.

— Както ви е известно, Марти Арсено и Тоби Уилън хич ги няма напоследък. Единствената „резерва“, на която може да се разчита, е Линда Евърет. Накратко, имаме злощастно стечение на обстоятелствата — тежка криза с неизвестен изход и сума отсъстващи полицаи заради глупавия мач и още по-глупавото противопожарно учение.

Андрея наостри уши:

— Линда Евърет ли? Жената на Ръсти?

— Уф! — Големия Джим често пуфтеше, когато се ядосаше. — Тя е прост регулировчик, който спира движението, за да преминават учениците.

— Така е, сър — намеси се Рандолф, — обаче миналата година изкара в Касъл Рок курс по стрелба и притежава лиценз за огнестрелно оръжие. Което означава, че може да се движи въоръжена. Може би няма да е на разположение непрекъснато, защото си гледа децата, но все пак ще помогне. В крайна сметка имаме сериозна криза.

— Несъмнено, несъмнено — измънка Рени. Нямаше да допусне обаче скапаните съпрузи Евърет да изникват пред него като човечета на пружинка всеки път, когато се обърнеше. Накратко, не желаеше жената на онзи мухльо да участва в екипа му. Първо, беше доста млада, на не повече от трийсет, второ, беше голяма хубавица. Сигурен беше, че тя ще въздейства отрицателно на мъжете. Красивите жени винаги създаваха неприятности. Достатъчна му беше Уетингтън с големите цици.

— И така, равносметката е осем от осемнайсет — каза Рандолф.

— Забрави себе си — обади се Андрея.

Той се плесна по челото с опакото на дланта си, като че ли се опитваше да намести мозъка си:

— Ами да. Права си. Деветима сме.

— Малко сте — заяви Рени. — Налага се да привлечем още. Само временно, разбира се. Докато нещата се оправят.

— Кого имате предвид, сър? — попита Рандолф.

— Като начало моето момче.

— Младши ли? — Андрея повдигна вежди. — Толкова е млад, че още няма право да гласува… нали?

Големия Джим мислено направи разрез на мозъка й: петнайсет процента любими сайтове за пазаруване, осемдесет процента рецептори на наркотик, два процента памет и три — мисловен процес. Ето с каква измет му се налагаше да работи. „От друга страна — напомни си, — глупостта на колегите безкрайно ми улеснява живота.“

— Синът ми е на двайсет и една — отговори търпеливо. — През ноември ще стане на двайсет и две. И за щастие или по Божията воля се върна у дома за двудневна ваканция.

Питър Рандолф знаеше, че Рени младши се е завърнал у дома окончателно, понеже са го изгонили от училището — преди няколко дни го беше прочел в телефонния бележник на покойния Пъркинс. Само не му беше ясно откъде Дюк е получил информацията и защо я е сметнал за достатъчно важна, че да я запише. Видял беше още едно изречение в бележника: „Аномалии в поведението?“

Така или иначе моментът не беше подходящ да сподели информацията с Големия Джим, който продължаваше да говори с ентусиазма на водещ на телевизионно състезание, обявяващ особено привлекателна награда:

— … и Младши има трима приятели, които също смятам за подходящи — Франк Делесепс, Мелвин Сиърлс и Картър Тибодо.

Андрея отново изглеждаше разтревожена:

— Ами… тези момчета… тези младежи… не бяха ли замесени в побоя на паркинга на „Дипърс“?

Големия Джим й се усмихна толкова злобно, че сякаш я попари, и тя побърза да седне.

— Скандалът беше преувеличен. И предизвикан от употребата на алкохол, както става много често. Освен това инициаторът беше онзи Барбара. Ето защо не бяха повдигнати обвинения. Нали така, Питър?

— Да — отвърна Рандолф, макар че явно се почувства неловко.

— Въпросните младежи са по на двайсет и една, а Картър Тибодо май е на двайсет и три.

Тибодо наистина беше на двайсет и три и отскоро беше назначен на половин работен ден като автомонтьор. Двама предишни работодатели го бяха уволнили (заради буйния му нрав, така беше чул Рандолф), но сега май се беше кротнал. Новият му шеф Джони разправяше, че не е виждал толкова голям спец по електрическите системи.

— Пасват си идеално, добри стрелци са…

— Дано не се наложи да се убеждаваме в това им качество — прекъсна го Андрея.

— Никой няма да бъде застрелян, драга, и никой не предлага да назначим младежите за постоянно. Идеята ми е те временно да изпълняват полицейски функции. Запомнете, нямаме време за дълги обсъждания. Какво ще кажеш, Рандолф? Момчетата ще са на служба до края на кризата и ще им платим от бюджета за непредвидени разходи.

На Рандолф не му се искаше Младши, младежът с поведенчески аномалии, да се разхожда въоръжен по улиците на Честърс Мил, но още по-малко му се искаше да се противопостави на Големия Джим. Пък и наистина си струваше да имат под ръка още няколко пазители на реда. Дори да бяха млади. Не очакваше безредици в града, обаче временните полицаи можеха да охраняват местата, където главните пътища стигаха до бариерата. Стига тя още да беше там. Ами ако я нямаше? Проблемът щеше да е разрешен.

Усмихна се пресилено и заяви:

— Чудесна идея, сър. Нека утре да се явят в участъка в десет часа…

— По-добре в девет, Пит.

— По-добре в девет — повтори като папагал Анди Сандърс.

— Други въпроси, които трябва да обсъдим? — подхвърли Рени.

Всички мълчаха. Андрея сякаш искаше да попита нещо, но не помнеше какво.

— В такъв случай аз имам въпрос. Съветът одобрява ли началник Рандолф да приеме на временна служба и с минимална заплата Младши, Франк Делесепс, Мелвин Сиърлс и Картър Тибодо? Онези, които са съгласни, да гласуват.

Гласуването беше единодушно.

— Предложението е при… — Прекъснаха го два гърмежа като от огнестрелно оръжие. Всички подскочиха. Рени, който през целия си живот беше работил с двигатели, веднага разбра какво става. — Спокойно, приятели. Генераторът си прочиства гърло…

Вехтият генератор избумтя за трети път и замлъкна. Осветлението угасна, помещението потъна в пъклен мрак. Андрея изпищя. Анди Сандърс, който седеше вляво от Рени, промълви:

— Божичко, Джим, пропанът…

Големия Джим го хвана за рамото. Анди млъкна. Лека светлина пропълзя в голямата заседателна зала. Бяха се включили аварийните лампи в четирите ъгъла на помещението. Под жълтеникавото им блещукане хората около масата изглеждаха восъчнобледи и състарени. И много изплашени. Дори Големия Джим изглеждаше изплашен.

— Няма страшно — с престорено безгрижие подхвърли Рандолф. — Резервоарът се е изпразнил. Разполагаме с достатъчно запаси.

Анди погледна Големия Джим. Погледна го само за секунда, но Рени подозираше, че Андрея го е видяла. Което можеше да я подтикне към задаването на пореден неудобен въпрос.

„Ще забрави всичко след поредната доза оксиконтин“ — помисли си. В момента не се интересуваше от общинските запаси (или липсата на запаси). Щеше да се занимае с този въпрос, когато възникнеше необходимост.

— Е, приятели, знам, че и вие като мен бързате да си тръгнете, затова да преминем към следващата точка от дневния ред. Официалното назначаване на Пит за началник на полицията.

— Ами да, защо не? — измънка Анди. Говореше като човек, капнал от умора.

— Ако няма други предложения, да гласуваме.

Всички гласуваха както му се искаше.

Винаги ставаше неговото.

7.

Младши седеше на най-горното стъпало пред семейната къща на Мил Стрийт, когато фаровете на хамъра на баща му осветиха алеята. Беше спокоен. Главоболието не се беше върнало. Анджи и Дуди бяха натикани в килера на Маккейн, където нямаше да ги намерят… поне известно време. Беше върнал в сейфа откраднатите пари. В джоба му имаше оръжие — пистолетът трийсет и осми калибър със седефена ръкохватка, който Рени старши му беше подарил по случай осемнайсетия му рожден ден. Сега щеше да си поговори с баща си. Щеше да го изслуша много внимателно. Усетеше ли, че старият знае какви ги е свършило синчето му (изглеждаше му почти невероятно, но за баща му сякаш нямаше тайни), щеше да го застреля. После щеше да насочи оръжието към себе си. Защото нямаше как да избяга, не и тази нощ. Може би дори и на следващия ден. На връщане се беше отбил при хората на градската мера и беше чул какво си говорят. Приказките им звучаха налудничаво, обаче голямото светещо кълбо на юг и по-малкото на югозапад, където шосе 117 завиваше към Касъл Рок, говореха, че тази нощ налудничавото е вярно.

Баща му слезе от джипа, тресна вратата и тръгна към къщата. Не изглеждаше нащрек, обезпокоен или ядосан. Седна до Младши, без да продума. После направи нещо, което безкрайно изненада младежа — сложи ръка на врата му и леко го стисна.

— Чу ли?

— Подочух това-онова. Само че не го разбирам.

— Никой не го разбира. Подозирам, че ни чакат тежки изпитания, докато положението се нормализира. Затова ще те питам нещо.

— Какво? — Младши стисна ръкохватката на пистолета.

— Ще изпълниш ли дълга си? Също и твоите приятели Франки, Картър и онзи Сиърлс?

Младши мълчеше и чакаше. Какви ги дрънкаше дъртият?

— Сега Питър Рандолф е началник на полицията. Трябват му хора. Искаш ли да работиш като полицай, докато се разчисти това мазало?

Младши изпита безумното желание да се запревива от смях. Или да изкрещи победоносно. Или и двете. Ръката на баща му още беше на врата му. Не го стискаше, не го щипеше, а сякаш… го галеше.

Пусна ръкохватката на пистолета. Хрумна му, че продължава дяволски да му върви — късметът не го беше изоставил.

Днес беше убил две момичета, които познаваше от малки.

Утре щеше да е градски полицай.

— Разбира се, татко — каза. — С радост ще помогнем. — И за пръв път от около четири години (може би дори от повече) целуна баща си по страната.